Карел Пацнер
Търсим космически цивилизации (41)

Шпиони на Епсилон от Пастир?

За съжаление и следващите търсения на изкуствени сигнали от най-близките звезди засега са безуспешни. През лятото на 1973 г. д-р Дж. Л. Вертър от Националната радиоастрономическа обсерватория в Грийн Банк съобщва в сп. „Икар“, че изследвал безрезултатно няколко от най-близките звезди на вълна 21 см. През есента на 1971 г. американски специалисти използуваха радиотелескоп с диаметър 20 м за приемане на сигнали от Тау от Кит и Епсилон от Еридан, които вече бяха изследвани от Дрейк, и на 61 от Лебед. Те осъществиха общо 11 сеанса, най-често с продължителност 20–30 мин. През лятото на 1972 г. с антена с диаметър 42 м продължиха изследванията на 10 звезди на разстояние 10 светлинни години. Проучиха и звездата на Бърнард, 61 от Лебед, Лаланд 21 185. Можаха да уловят сигнали на предавател с мощност 6 MW — почти двойно по-голяма от мощността на най-силните радиопредаватели в света.

През август 1973 г. на симпозиума за извънземни цивилизации в рамките на международния астрономически конгрес в Баку се изказа чл.-кор. на АН на СССР В. С. Троицки: „Ние търсехме периодични радиосигнали, които биха могли да бъдат резултат от технологична дейност на извънземни цивилизации, отдалечени на няколко хиляди светлинни години. Има редица спорадични радиосигнали. Трябва да ги разделим на два вида излъчвания от земен произход и излъчвания, идващи от Космоса. Космическите сигнали са съмнителни и точно тях трябва да изследваме. За да различим ясно двата глобални източника на излъчване, ние решихме да приемаме от няколко места едновременно.“

Отначало съветските астрономи работеха едновременно в Горки, Мурманск, Крим и Усурийск. През зимата на 1971–1972 г. „небесната служба“ улови странни блясъци, траещи 1–2 минути. За 24 часа бяха отбелязани 20 такива блясъка. През 1972 г. към четирите станции на сушата се присъедини и изследователският кораб „Академик Курчатов“, плуващ из Атлантическия океан. По-късно всички радиотелескопи засичаха в едно и също време редица странни сигнали на сантиметрови и дециметрови вълни. Беше ясно, че това не е някакво местно смущение. Обаче приборите улавяха излъчването само през деня. Троицки направи следния извод: „Според нас сигналите възникват под влияние на слънчевата активност. Очевидно това е нов, непознат досега вид радиоизлъчване, чийто източник се намира някъде извън границите на земната атмосфера.“ По-нататъшните изследвания потвърдиха предположението. Гор-киевските специалисти смятат, че сигналите ще подпомогнат проследяването на 11-годишния цикъл на слънчевата дейност, Или — вместо глас на чужди развити същества — ново научно откритие — най-доброто доказателство, че и усилието, приличащо на фантазия, може да има резултати, интересни за друга област на науката.

„Около Земята обикаля автоматичен пратеник на цивилизация от двойната звезда епсилон па съзвездието Пастир, която е отдалечена от нас на 103 светлинни години“ — тези изводи на шотландския астроном Дънкан Лънан обиколиха през 1973 г. целия световен печат. Така Лънан се опита да обясни странните забавяния на радиоехото, които специалистите регистрираха в края на 20-те години.

Първото съобщение за необяснимото радиоехо е било публикувано през 1927 г. от американците А. X. Тейлър и Л. К. Юнг. Както е известно, йоносферата (част от атмосферата, която се намира на височина от 80 до 800 км над земната повърхност) отразява дългите, средните и някои от късите вълни. Поведението на йоносферата е важно за радиопредаванията. Някои от радиосигналите, изпращани от Тейлър и Юнг, се връщали с такова закъснение, че „природните огледала“, от които са се отразили, би трябвало да се намират на височина от 2900 до 10 000 км. Според днешните познания в този слой се намира Ван Алъновата зона на излъчване. Нейното съществуване обяснява съвсем естествено възникването на ехото.

През декември 1927 г. се срещнали проф. Карл Стьорнерот Осло и холандският инженер Халс. По повод странните резултати на двамата американци Халс казал, че и той е бил свидетел на същото явление. Работел в експерименталната станция на фирмата „Филипс“ в Айндховен и закъсненията, които регистрирал, траели три секунди. Това би отговаряло на пътя на радиолъчите от Земята до Луната и обратно. Стьорнер не бил съгласен. Според него ехото се губело поради дейността на електроните в електромагнитното поле на Земята. Накрая двамата се уговорили да си сътрудничат. Холандската станция трябвало да изпраща и приема вълни, а норвежката — само да приема. Благодарение на разстоянието между двата пункта било твърде вероятно загадката да бъде обяснена по-лесно. През есента на 1928 г. започнала серията експерименти. Б. Ван дер Пол изпращал от Айндховен сигнали в интервал от 20 секунди. На 11 октомври Халс регистрирал едно трисекундно закъснение на вълна 31,4 м. Тогава Стьорнер не могъл да определи точно ехото, но въпреки това то показало закъснение от 3 до 15 сек. Той веднага изпратил телеграма в Айндховен с молба да се повтори целият експеримент. Още същата вечер холандците излъчили отново цялата серия от сигнали: три точки на всеки 30 секунди. Резултатът бил повече от странен. Сигналите се връщали със следното закъснение: 8, 11, 15, 8, 13, 3, 8, 8, 8, 12, 15, 13, 8, 8 сек. В два от случаите сигналът от ехото бил два пъти по-силен. Експериментите продължили и през следващите месеци. И пак се получавало ехо. Но причините не могли да се изяснят.

Лънан се върнал към тази загадка едва през 1972 г. Той бил подтикнат от П. Брейсуъл от Станфордския университет, който изказал хипотезата за присъствието на чужди изследователски автоматични сонди в нашата Слънчева система. „Да предположим, че далечна космическа цивилизация изпрати до 3000 звезди сравнително скромни сонди — писал Брейсуъл през май 1950 г. в «Нейчър». — Всяка сонда може да бъде изведена в кръгова орбита около една от хилядите звезди в границите на зоната на температурите, подходящи за живот …“ Започнем ли и ние да летим извън пределите на Слънчевата система, също би трябвало да изпратим такива изследователи — препоръчва той. Според него „тук вече може да лети такава сонда и да се опитва да ни съобщи за присъствието си. За тази цел е необходим предавател. На каква вълна ще работи той и как ние ще разшифроваме сигнала му? За да избере такава дължина на вълните, която прониква през йоносферата и която заедно с това се намира в използуваната от нас зона, сондата може отначало да слуша нашите сигнали и след това да ги връща обратно. Нейните сигнали ще ни припомнят ехо с няколкосекундно или минутно закъснение от типа на сигналите, за които Стрьомер и Ван дер Пол съобщиха преди 30 години и които досега не бяха обяснени.“ Лънан се опитал да ги обясни. Решил, че променящата се дължина на ехото може да е определен код на посланието, което сондата е донесла. Изобразил графически закъсненията в секунди. Получените по този начин точки представяли картината на съзвездието Пастир. А звездата епсилон от Пастир имала доминантно положение в чертежа.

Но разположението на обектите от съзвездието изобщо не отговаря на днешното състояние. Особено забележително е това при най-ярката звезда алфа от Пастир или Арктур, както я познаваме от лятното или есенното небе — към тази яркочервена точка всъщност сочи стрелата на Голямата мечка. Арктур е от звездите с голямо собствено движение. Ако проследим нейното движение обратно, ще установим, че картината, получена от забавеното ехо, отговаря на ситуацията отпреди 13 000 години. Би трябвало това да е времето, когато сондата е стартирала от базата си — заключава по пътя на дедукцията младият шотландски астроном. Лънан не се задоволил само с тази интерпретация. Той проучвал и странното ехо от следващите експерименти. С някои от резултатите отново съставил различни съзвездия, при което обикновено му оставали няколко излишни пункта, на тях той приписал функцията на стрелка, която сочи към епсилон от Пастир. Следващото необяснимо ехо дало необясними графични картини. Обаче Лънан се справил и с тези случаи. Опитал се да прочете в тях картинни записи на посланието. Той смятал за най-важни серията забавени сигнали, които са били получени от френска експедиция, изследваща слънчевите затъмнения в Индокитай. Според Лънан в излъчваното е закодирано следното писмо: „Начало на съобщението. Родината ни е епсилон от Пастир, която е двойна звезда. Ние живеем на шестата от седемте планети, които обикалят по-голямото от двете слънца. Шестата планета има една луна, четвъртата планета има три, първата и третата планета имат по една. Сондата ни лети в орбита около вашата Луна. Нашите карти ще посочат времето на Арктуровата позиция.“

След това шотландският учен отбелязва, че от 1932 г. до 1969 г. в целия свят са регистрирани около 40 предавания със странно забавяне на сигналите. Затова не е изключено сондата на непознатата цивилизация да продължава да работи в нашата Слънчева система. Същевременно авторът открито съобщава, че през 1970 г. Ф. Крауфорд, Д. М. Сиърс и Р. Л. Бръс от Станфордския университет са публикували друго мнение за произхода хода на странното ехо. Според тях това може да е резултат от природни процеси, които протичат около Земята.

Сред специалистите се вдигна вълна от възражения срещу обяснението на Лънан. В неговите графики практически може да се „прочете“ какво ли не! Според проф. Морисън това е нещо средно между измама и хитра шега. Дрейк е по-лаконичен: „Фалшификация“. Подобно мнение възприе и проф. Брейсуъл: „Не мисля, че сигналите, възникнали от земно предаване, произхождат от спътник на епсилон от Пастир“. През 14-те години, изтекли от статията в „Нейчър“, Брейсуъл коригира своето мнение: „Не изглежда вероятно днес в нашата Слънчева система да има извънземен апарат, иначе той би възбудил, интереса ни. Обаче тук може да лети мъртъв спътник, който е влязъл в тази орбита преди много години. Не можем да изключим и вероятността спътникът да е тук тайно: и все пак трудно е да се предположи причината, поради която чуждият спътник не използува възможността за получаване на информация от нас.“

Изследването на забавените радиосигнали, изпращани в йоносферата и магнитосферата, продължава в целия свят. Половин година след статията на Лънан съветски учени отбелязаха вероятността за съществуване на чужд спътник в нашата система. На международния астронавтически конгрес в Баку проф. С. Л. Каплан изнесе доклад, подготвен от Кардашов и сътрудниците му. По това време Кардашов продължаваше да търси сигнали в Камчатка. През пролетта на 1972 г. колектив от 22 специалисти, ръководен от Кардашов, започна широка програма на търсене. Отначало бяха изготвени две малки портативни антенни композиции. Изследователите се разделиха на две групи. Едната се установи по склоновете на Пастуховата планина в Северен Кавказ, недалеч от p. Маруха, на около 2000 м надморска височина. А втората замина за Памир, за селото Рощкала, в долината на р. Сърдаря, която лежи на 3000 м височина. Разстоянието между двете станции беше приблизително 3000 км. Кардашов беше избрал места, достатъчно отдалечени от по-големи населени пунктове, за да избегне смущенията от обикновените радиопредавания. Освен това едновременното приемане от две места намаляваше възможността да се уловят сигнали от земен произход. Двата подвижни радиотелескопа работиха целодневно от 5. IX. до 25. X. 1972 г. Те успяха да уловят много сигнали в зоната на 20–24 см и 60–85 см. Разделиха ги на три групи. Едната от тях беше много интересна — излъчването идваше през деня и през нощта независимо от слънчевата дейност и записващото устройство рисуваше на хартията ясни криви, които с нищо не напомняха излъчванията от природни източници. По-подробен анализ установи, че предавателят е разположен на разстояние по-малко от 10 светлинни години. „Редица характерни детайли налагат извода, че импулсите са създадени от предаватели, инсталирани на изкуствени спътници“ — констатираха авторите в съобщението, предложено на симпозиума за извънземни цивилизации, който беше част от конгреса в Баку. Съветските специалисти стигнаха и до извода, че „не е регистрин нито един сигнал с особена дисперсия (разсейване), който да потвърди предположението, че източникът на сигнали се намира извън Слънчевата система …“ Точно по времето на конгреса московските специалисти продължаваха проучването на странните сигнали едновременно от три места. Освен станциите на Кавказ и Памир те монтираха антена и в Камчатка.

Няколко седмици сред публикуването на тази студия американците съобщиха, че очевидно съветският колектив е засякъл сигналите от два тайни спътника от военновъздушните сили. Тези спътници („Биг Бърд“) обикаляли Земята два пъти дневно през двата полюса и осигурявали връзката между полюсните стратегически бази и тежките стратегически бомбардировачи с щаб на американска територия.

Известно е, че в спътниците, предназначени за шпионаж, могат да се монтират фотоапарати и инфрачервени детектори с много големи различителни възможности. Тяхната чувствителност никога не е била оповестена публично. В американския печат само бяха споменати някои подробности. На снимките, направени от височина няколкостотин километра, със сигурност могат да се видят отделни лица и дори е възможно да се прочетат вестникарски заглавия. Инфрачервените апаратури рисуват топлинна карта на местността с отбелязване на разлики под 1° С. Спътниците за радиошпионаж пък са снабдени с електронно оборудване, които може да записва радио- и телефонни разговори от огромни територии.

Ако наши пратеници се отправят на разузнаване към чужди светове, естествено е, че те ще имат на разположение най-съвършената земна техника. Това означава, че със съоръженията, които сега служат за шпионаж, по-късно ще търсим следи от други цивилизации.