Карел Пацнер
Търсим космически цивилизации (3)

Сам срещу идеята за сътворението на света

Дълги години един въпрос измъчва младия Опарин: как е възникнал животът? Той отдавна не вярва в баснята за божествения произход на света. Остават му две предположения, по които учените спорят. Или животът е възникнал чрез някакво самозараждане — от кал, глина, тор и други неживи вещества навсякъде, където е имало условия за това, или пък зародишите на живота са дошли от други планети, дори от други планетни системи. И двете идеи са се появили в далечното минало. Първата от тях започва да буди съмнения през миналия век. Втората придобива съвременен облик в изследванията на химика Сванте Арениус.

Д-р Александър Опарин не е съгласен с нито една от двете. 28-годишният биолог, ученик на К. А. Тимирязев и на немския физиолог и Нобелов лауреат А. Косел, се измъчва от въпроса за сътворението на света няколко години. Той е убеден, че знае отговора на този основен въпрос.

На 3. V. 1922 г. младият учен запознава своите колеги с хипотезата си. Залата на Московския държавен университет е запълнена наполовина. Темата на лекцията — „За възникването на живота“ — е донякъде отдалечена от обикновените задачи на биолозите, за да ги привлече.

Опарин изказва революционна идея: животът на Земята е възникнал закономерно чрез последователно развитие от неживата материя. Единственото научно доказателство на тази идея е великолепната теория на Дарвин за закономерното развитие на живота на Земята. Останалото са предположения на самия Опарин… Независимо от това хипотезата на младия съветски биолог допълва общоприетата днес хипотеза на славния британски учен. Най-напред чрез закономерно развитие е възникнал животът и след това, пак закономерно, е достигнал до днешните си форми. В своя груд „Диалектика на природата“ Фридрих Енгелс застъпва възгледа, че дългогодишният развой на материята е единственият път, водещ до възникването на живота.

Твърде вероятно е в началото нашата родна планета да е била нажежено кълбо, съставено от свободни елементи твърди Опарин. При постепенното му охлаждане се създават различни химични съединения, включително и вода. От атомите на кислорода, въглерода, водорода и азота, т.е. от елементи, които сами по себе си имат неорганичен характер, в първич-ния океан се създават първите органични химични съединения …

Лекцията пропада — биолозите не са били подготвени да приемат това революционно схващане за възникването на живота. „Тогава този проблем се смяташе за някакъв проклет неразрешим въпрос, който се отнася повече към областта на религията, отколкото към науката — разказва академик Опарин половин век по-късно — Тогава се смяташе за несериозно един учен да губи време и сили за обясняването на този принципен въпрос“.

В края па 1927 г. пощальонът донася на Опарин неочакван подарък — новата стихосбирка на поета Валерий Брюсов, всестранно образован н културен човек, с посвещение: „За спомен от нашата беседа за възникването на живота…“ Това бил единственият отглас от неговата първа публична лекция.

През 1928 г. д-р Д. Холдейн подкрепя и развива идеята на Опарин. Според този английски биохимик кислородът, въглеродът, водородът и азотът са станали основа на живота най-вероятно под влияние па ултравиолетовото излъчване, проникнало от вселената до горните слоеве на горещите океани.

В края на 20-те години холандският биохимик д-p X. Г. Бунденберг открива коацерватите (белтъчни капчици). Опарин допълва своята теория. Според него елементарните органични съединения вероятно по-късно са се превърнали в по-сложни — коацервати.

Едва преди Втората световна война идеите на Опарин и Холдейн предизвикват дискусия. „Теорията ми стана предмет на идеологическа борба — казва по-късно съветският учен. — Борба между мита за сътворението на света от свръхестествени сили и научните знания за историческото развитие на живота на Земята…“

Дълго време тази хипотеза остава само хипотеза. Учените не разполагаха с методи и средства за нейното експериментално доказване. Едва с развитието на техниката, предизвикано от Втората световна война, настъпва обрат. Учените от другата страна на Тихия океан правят първите лабораторни опити. Професорът по химия от Калифорнийския университет Мелвин Калвин, който разработва проблемите на фотосинтезата, има уникално хрумване. Елементарните частици, създадени от ядрен ускорител, могат да представляват космическото излъчване. С тези частици можем да бомбардираме сместа от въглероден окис и водни пари, които според него биха съществували в атмосферата при раждането на Земята … С помощта на малък ускорител Калвин осъществява идеята си. На дъното на експерименталния съд той открива няколко органични съединения — вещества, от които би могъл да възникне живот. Опитът, чиито резултати авторът публикува през 1951 г., дава тласък за мащабно моделиране на вероятните първични действия на Земята. За тази студия и за други свои изследвания, особено за моделиране процеса на фотосинтезата, Калвин получава Нобелова награда.

Защо при опитите на Калвин повечето от органичните вещества се образуват толкова бавно? На въпроса се спира професор Харолд Юри от Чикаго. Дали защото първичната атмосфера на Земята не е била толкова богата на кислород, както е днес? Или „предбиологичната супа“ не е била съставена всъщност от химични съединения, богати на водород, както твърдеше Опарин? Кислородът под формата на вода, въглеродът, представен от метана, азотът като амоняк, водородът в свободно състояние …?

През 30-те години астрономите откриват, че атмосферата на Юпитер и Сатурн е богата на метан и амоняк, по-късно намират метан на Уран и Нептун. Всичко това подкрепя хипотезата, че първичаата атмосфера на нашата Земя по същество е била метано-амонячна. И „стартерите на живота“ са могли да бъдат или ултравиолетовите и космически лъчи, или такива електрически изпразвания, каквито са светкавиците.

Х. Юри е чудесен експериментатор и неуморим творец на нови, често пъти революционни хипотези. Той открива тежката вода, необходим продукт за физиката и особено за ядрената промишленост. През Втората световна война участвува в създаването на атомната бомба, но след събитията в Хирошима, отвратен, напуска правителствените лаборатории и става професор по химия в Института за ядрени изследвания в Чикаго. Там той започва да се занимава със съвсем други проблеми: възникването па слънчевата система, възникването на живота на Земята, наличието на вода на Луната и другите планети. През ноември 1951 г. X. Юри ръководи семинар на тема „Примитивната атмосфера на Земята и възникването на живота“, като изказва уговорки спрямо теорията на Калвин. Скоро след това студентът Станли Милър иска да защити докторат въз основа на експеримента, обоснован теоретически от X. Юри. Професорът не е съгласен, по Милър не се отказва. След време се появява отново и представя по-подробно предложение за своя опит. Едва тогава X. Юри се оставя да го убедят.