Карел Пацнер
Търсим космически цивилизации (1)

Увод
Писмото до Алдебаран

Часовникът на времето извести началото на четиринадесетата година от новата епоха в развитието на човечеството, започнала през есента на 1957 г. със старта на „Спутник-1“. Топлите лъчи на ноемврийското слънце обгръщат Калифорния. Но въпреки това специалистите, събрани в Лабораторията за реактивни двигатели, където вечно царува прохладата на климатичната инсталация, се обливат в пот. „Маринър-9“ се приближава към Марс и трябва да бъде изведен в орбита около нея. Ще сполучи ли маневрата?

Първите снимки, изпратени от тази автоматична сонда, показват, че в момента в атмосферата около планетата бушува силна прашна буря. Изобщо ще съзрем ли повърхността на Марс? Или пак ще ни убегне възможността да установим дали там съществуват условия за живот?

Журналистите, акредитирани в Лабораторията, често обсъждат с присъствуващите учени проблемите на живота във Вселената. Особено голям интерес към споровете проявява импулсивният Карл Е. Саган, екзобиолог (специалист по извънземен живот, професор от университета Корнел). Саган, който е посветил научната си дейност на живота на далечните цивилизации, току-що се е върнал от Съветския съюз. В Бюракан той е участвувал в съветско-американски симпозиум върху проблемите на контактите с извънземни цивилизации.

И там се е обсъждал въпросът, че нашата цивилизация не бива да се задоволява с пасивни опити, че тя трябва не само да се опитва да регистрира сигнали от други светове, а да заговори за себе си. Като предава например: „До всички! До всички! До всички! Предават разумни същества! Ние живеем в сферата на звезда, чието разположение спрямо охолните небесни обекти можем да маркираме по следния начин …“ В Бюракан е било предложено да се сигнализира чрез използуване на всички наши термоядрени оръжия. Ракети могат да ги транспортират на място, достатъчно отдалечено от Земята в космическото пространство, където да се взривят. Още пьрвите груби пресмятания обаче показват, че такава огромна експлозия би могла да навреди и на нас.

При един разговор Саган споменал, че сондата „Пионер-10“, която през 1972 г. трябва да бъде изстреляна към Юпитер, след много години ще напусне границите на нашата слънчева система и като първо творение на човешката ръка ще се насочи към звездите.

„Ето една нова възможност да привлечем вниманието на чуждите цивилизации върху себе си! — предлагат на Саган двамата журналисти Ерик Бърджис и Ричард Хоугланд. — Защо да не прикрепим към тази сонда една пластинка с някакво наше послание?“

Младият професор е възхитен от идеята. Веднага телефонира на Чарлз Хол, ръководител на проекта „Пионер-10“ в изследователския център Еймис в Мофит Фийлд. Хол е съгласен по принцип, но трябва да информира за това ръководството на Центъра и вашингтонската централа на Националния институт по аеронавтика и космонавтика (НАСА).

Отговорът пристига бързо: „Идеята е чудесна, съгласни сме! Но разполагате само с три седмици за изготвяне проекта на посланието. Необходимо е и време за изработване на пластинката с текста на писмото … В противен случаи няма да можем да я инсталираме на тази автоматична сонда и тряова да чакаме още една година до изстрелването на сондата «Пионер-11». Пластинката трябва да има размери 22×152 милиметра“.

Саган моментално телефонира на своя приятел проф. Франк Д. Дрейк, радиоастроном, който преди години направи първия опит за улавяне на радиосигнали от нашите потенциални космически братя. Дрейк, който също се е върнал от Бюракан, с удоволствие се съгласява да участвува в съставянето на такава междузвездна телеграма.

В началото на декември двамата се срещат на остров Порто Рико в град Сан Хуан, където се провежда събрание на Американското астрономическо дружество.

— Какво искаме да ИМ съобщим? Само най-основна информация за нашата цивилизация: къде се намираме, как изглеждаме, какво можем…

След дълги дебати Саган и Дрейк се спират на три основни предпоставки. Далечната развита цивилизации трябва да бъде запозната с:

Първо — двоичната или бинарна бройна система.

Второ — пулсарите, които вероятно представляват неутронни звезди и за които знаем, че излъчват характерни сигнали с естествен произход, на много точни интервали — части от секундата.

Трето — честотата на излъчването на неутралния водород, която е една и съща за целия Космос и която ние означаваме с дължина на вълната 21 сантиметра.

След това двамата съставят текста на писмото:

„СЪЩЕСТВАТА, КОИТО СА СЪЗДАЛИ ТАЗИ АВТОМАТИЧНА СОНДА, ЖИВЕЯТ В ПЛАНЕТНА СИСТЕМА, ОЗНАЧЕНА ОТ НАЙ-БЛИЗКИТЕ ПУЛСАРИ. ТЯХНАТА СИСТЕМА СЕ СЪСТОИ ОТ ДЕВЕТ ПЛАНЕТИ, ПРИ КОЕТО НА ТРЕТАТА, НАЙ — БЛИЗКА ДО СЛЪНЦЕТО, БЕШЕ КОНСТРУИРАН ТОЗИ ЛЕТАТЕЛЕН АПАРАТ. ОТДЕЛНИТЕ ТЕЛА СА ОТДАЛЕЧЕНИ ПОМЕЖДУ СИ НА РАЗЛИЧНИ РАЗСТОЯНИЯ. РАЗУМНИТЕ СЪЩЕСТВА, КОИТО ОБИТАВАТ ТРЕТАТА ПЛАНЕТА, ЖИВЕЯТ ПО ДВОЙКИ И ТУК Е ИЗОБРАЗЕНА ТЯХНАТА ВЪНШНОСТ.“

Това съобщение те зашифроват с математико-физически код по следния начин:

Първото „междузвездно“ писмо

Разположението на нашата система в Галактиката — в лявата половина на картината — е означено от 14 пулсара. Чертичките и тиретата в края на свързващите линии изразяват в двоичната система броя на трептенията при излъчването на неутралния водород за едно трептене на пулсарите по времена старта на автоматичния пратеник. Понеже честотата на пулсарите равномерно намалява, по това чуждите цивилизации биха могли да определят точно кога е изготвено това писмо. Ако разгадаят тази телеграма, преди да са изминали няколко милиона години, възможно е да установят и в кой век е стартирала сондата. Далечните читатели могат да изчислят и разположението на нашата слънчева система с точност до 20 парсека, което се равнява на 65 светлинни години. Излъчването на атомите на водорода, чиито два типа се характеризират с ротация на частиците и са нарисувани горе вляво, служи за „универсален часовник“.

Излъчването на водорода в случая има още две функции. Преди всичко то обръща внимание на читателите на посланието, че изпращачите знаят за съществуването на тази дължина на вълната и всъщност я предлагат за осъществяване на първия контакт.

И, второ — този размер служи като „космически метър“. Вдясно от рисунката на обитателите на Земята чрез двоичен код е записано числото осем, така че като го умножим по 21, ще получим средната височина на жената — 168 см. И понеже зад изображението на представителите на човечеството е нарисувана в относителна големина автоматичната сонда, специалистите по дешифриране и криптография от чуждата цивилизация биха могли да проконтролират отново тези данни.

В долната част на картината е изобразено Слънцето и планетите от пашата система, като разстоянието между отделните части е записано с двоичен код. Едновременни там е показан пътят на сондата, за да бъде ясно на коя планета живеят нейните конструктори.

За равнището на науката и техниката на цивилизацията, която изпраща писмото, може да се създаде сравнително добра представа по техническото оборудване на сондата.

При съставянето па това първо междузвездно писмо двамата ентусиасти често дискутират със своите колеги. Техен най-добър съветник е световноизвестният физик проф. А. Г. У. Кеймрън.

След като се връщат в Итас, щата Ню Йорк, където се намира университетът Корнел, Саган и Дрейк разпределят задачите. Съпругата на Саган, Линда, художничка по професия, трябва да нарисува антропологичните образи на мъжа и жената, двамата представители па човечеството. А Й. Бърджър и Й. Хоук трябва да установят с компютър честотата на пулсарите и да я зашифроват в двоичен код.

В края на декември проектът за писмото е готов. Креймрън, главният съветник на Саган и Дрейк, е доволен. За три седмици не би могло да се измисли нищо по-хубаво. На същото мнение са и представителите на НАСА. Оуън Финстад може да нарисува окончателната версия на посланието. Изображението върху пластинката извършва Карл Рей.

През февруари позлатената пластинка с чудноватите гравирани рисунки е прикрепена към антената на „Пионер-10“. Сондата, носеща първия поздрав на земните обитатели към нашите непознати небесни братя, може да стартира.

В синевата на залива се оглеждат ракетата, монтажната кула и другите устройства на площадката за стартиране. Преди 14 години този космодром, построен на източното крайбрежие на Флорида, излетя първият американски изкуствен спътник. Четири години след това — космонавтът Джон Глен. А преди две години тук беше положено началото на най-големите засега космически полети през XX век — оттук „Аполо-11“ отнесе представители на човечеството за тяхната първа разходка на Луната.

Вечерта на 2 март 1972 г. някои ветерани от Космическия център „Дж. Ф. Кенеди“ си спомнят, че точно преди 13 години изпращаха първата сравнително успешна американска сонда „Пионер-4“, която се отправи да изследва Луната, а по-късно стана неин втори изкуствен спътник. А днес се готвят да повдигнат тайнствения воал от следващото небесно тяло — Юпитер, макар че и тогава, както и сега, стартирането на тези електронни пратеници зависи от времето. Инсталирането на ракетата Атлас — Кентавър със сондата „Пионер-10“ се отлага вече три пъти.

Най-сетне метеоролозите дават съгласието си. Ръководителят на операцията включва автоматичното устройство. В 21,49 часа източноамериканско време ракетата стартира. За няколко десетки минути тя достига най голямата скорост в историята на космонавтиката дотогава — 14,2 км/сек., измерена спрямо повърхността на Земята. Затова не е чудно, че за по-малко от 12 часа ракетата пресича орбитата на Луната.

След 21-месечен полет „Пионер-10“ трябва да прелети около своята крайна цел — планетата Юпитер, да се „отблъсне“ от нея с хелиоцептрична скорост 22,2 км/сек — изчислена спрямо Слънцето, т.е. със скорост, по-голяма от трета космическа, и благодарение на това ускорение завинаги да напусне нашата слънчева система. Бордните предаватели могат да осигуряват връзка със Земята в продължение на седем години, т.е. на разстояние 4,5 милиарда километра.

Дори и да допуснем, че по своя дълъг път „Пионер-10“ няма да се сблъска с някой по-голям метеор или планета, няма ли надписът на пластинката да се развали под въздействието на космическата ерозия? Изглежда, такава опасност не застрашава сондата. Всички изображения са гравирани на дълбочина 0,1 мм и според предположенията на създателите им трябва да оцелеят и след полет на разстояние минимум 10 парсека, т.е. 32 светлинни години, но вероятно на много повече от 100 парсека. „Ето защо всички данни, гравирани на метал по «Пионер-10», ще издържат много по-дълго от което и да било произведение на човечеството, сътворено на Земята“ — съобщават на 25.II.1972 г. в сп. „Сайънс“ Саган, съпругата му и Дрейк.

Ще могат ли обаче читателите от чужди планети да разгадаят нашето известие?

„Предполагаме, че всякакво съобщение от този род ще бъде ограничено от възможностите на човешката наблюдателност и логика — заявяват открито споменатите автори в списанието. — Посланието има антропоцентрично съдържание. Въпреки това ние смятаме, че една технически развита цивилизация ще е в състояние да го дешифрира…“

През пролетта на 1973 г. американците пускат „Пионер-11“ със същото известие.

В края на декември 1973 г. „Пионер-10“ напусна сферата на притегляне на Юпитер със скорост много по-малка от скоростта на светлината. Сега се е насочила към съзвездието Бик. Неговата най-близка звезда Алдебаран е отдалечена от нас на разстояние 20 парсека. Червеният гигант Алдебаран е много пъти по-голям от Слънцето, но вероятно е много по-млад. Възможно е около него да има семейство от планети и неговата светлина да е достатъчна, за да има живот на тяхната повърхност.

Можем ли да се надяваме, че „Пионер-10“ ще предаде нашето известие на някоя развита чужда цивилизация в скоро време? За съжаление не. Нали сондата ще изминава разстоянието от един парсек за цели 80 000 години.

„Възможно е обаче някоя чужда цивилизация, по-развита в техническо отношение от нас, да открие обект от рода на «Пионер-10» в междузвездното пространство, да го различи от останалите обекти с подобна големина, които нямат изкуствен произход, и да го улови…“

Щастливата случайност никога не е изключена. Нашият автоматичен пратеник може да бъде уловен от някаква експедиция на далечните съседи или някой патрул на Галактическото дружество на цивилизациите, чиято задача е да търси такива сонди. И ако у този вестител липсва „обратният адрес“, тамошните учени ще бъдат също така безпомощни и отчаяни, както и археолозите на Земята, когато открият рядък паметник без характерните за произхода му белези. Обратно, много вероятно е аналогични писма — естествено много по-съвършени, понеже ще има време за тяхното проектиране — да инсталираме и на всички следващи изследователи на Галактиката.

Самите автори на посланието определят вероятността „Пионер-10“ да предаде нашето съобщение на представители на чужди цивилизации на 1:100 трилиона. И макар че това до голяма степен прилича на „бутилковата поща“, само че в космическо издание, от историята знаем, че не една бутилка с призив за спасяване на корабокрушенци е достигала навреме до целта. За съжаление също така не една бутилка не е пристигнала. Но този, който не се и опитва поне да извести за сьдбата си и само търпеливо се оглежда за кораб на хоризонта, има много по-незначителна надежда за спасение.

От тези разсъждения излиза, че много учени са убедени, или дори имат доказателства за съществуването на развити цивилизации и космически същества, за съществуването на наши далечни съседи.

Дали наистина това е така?