Карел Пацнер
Търсим космически цивилизации (27)

Тринайсетте „Тайнствени делфина“

През ноември 1961 г. новата радиоастрономическа обсерватория в Грийн Банк посрещна група странни гости. Заедно с астрономите там пристигнаха и специалисти от най-различни области — радиотехници, биохимик, генетик, делфинолог, екзобиолог … — все отлични специалисти. Заседанието бе тайно и се организираше от Националната академия на науките, най-висшата американска научна институция!

Поканата за това заседание бе приета от:

проф. ХАРОЛД ЮРИ от Калифорнийския университет, химик, съсредоточил интересите си върху метеоритите, лауреат на Нобелова награда;

проф. ДЖОШУА ЛЕДЪРБЪРГ от Станфордския университет в Калифорния и председател на екзобиологичната секция на Съвета за космически изследвания при академията, генетик, занимаващ се с наследствените свойства на бактериите, лауреат на Нобелова награда;

проф. ДЕЙНА АЧЛИ, президент на фирмата Микроуейв Асо-шиейтид Инкорпорейшън, специалист в областта на съобщенията и конструктор на специален апарат за проекта OZMA;

проф. МЕЛВИН КАЛВИН от Калифорнийския университет, биохимик, изследвал начините за възникване на живота;

проф. ДЖУЗЕПЕ КОКОНИ от университета Корнел, физик, специализирал се върху космичните лъчи, автор на наскоро появилата се статия за връзката с извънземни цивилизации на вълна 21 сантиметра;

д-р СУ-ШУ ХУАНГ от Годардския институт за космически изследвания при НАСА, астрофизик, специалист по възникването на небесните тела;

проф. ДЖОН ЛИЛИ, директор на Института за изследване на комуникацията на островчето Сан Томас, част от архипелага Света Дева в Атлантика, физиолог, специалист по комуникацията между хора и делфини;

проф. ФИЛИП МОРИСЪН от университета Корнел, физик със същата специализация като Кокони и съавтор на споменатата статия в „Нейчър“;

д-р БЪРНАРД ОЛИВЪР — вицепрезидент на фирмата Хюлет-Пакард корпорейшън, електроник, занимаващ се с проблемите на междузвездната комуникация;

д-р КАРЛ САГАН от астрофизическата обсерватория в Смитсън, астроном, който се занимава с екзобиология.

Домакини са:

д-р ЛОЙД БЪРКНЪР — научен ръководител, вдъхновител и шеф на много изключително интересни проекти, сега председател на Съвета за космически науки при Националната академия на науките:

проф. ОТО СТРУВЕ — директор на обсерваторията-домакин, астрофизик и стар привърженик на идеята за извънземен живот;

д-р ФРАНК ДРЕЙК — радиоастроном от Грийн Банк, шеф на проекта OZMA.

Тринайсетте учени се събраха да обсъдят възможността за живот във Вселената. Според Дрейк инициатор на тази среща е Дж. Пиърман от кабинета на Бъркнър. Според Пиърман целта на дискусията е да се обсъди в светлината на най-новите изследвания въпросът, каква е вероятността в Галактиката да има същества, с които може да се установи връзка; да се направи опит за определяне броя на техните общества; да се разгледат някои технически задачи, свързани с установяването на контакт, и да се определи по какъв начин може да се получи нова информация по тези въпроси.

Още през първия ден обсъждането се отклонява от предварителната програма. Лили, който беше станал необикновено популярен благодарение на книгата си „Човекът и делфините“, излязла неотдавна, разказва на колегите си за своите изследвания с делфини и за предположенията си. И в книгата си той е необикновен оптимист. „През следващите десет или двайсет години човекът ще може да общува не само с хора, но и с други животински видове. Много вероятно е да бъде морско животно, надарено с висока интелигентност, а може би и с развит разум. Допускам, че това е прекалено оптимистично становище, но съществуват доказателства, които дават основания за такива очаквания … До това заключение стигнах след грижлива преценка на доказателствата, които получих от няколко опита с делфини. Но ако искаме да допринесем за по-нататъшното научно развитие в същата насока, трябва да се промени донякъде нашата философия и основното ни отношение към този въпрос. Доколкото е възможно, трябва да се освободим от досегашните си представи за положението на Хомо сапиенс в природата. Досегашните научни изследвания изясниха и постепенно определиха мястото на човечеството като най-висш вид на сухоземния животински свят. Ако се стремим да влезем във връзка с друг вид, трябва преди всичко да допуснем, че някой вид е потенциално способен за интелектуално развитие, сравнимо с нашето, или че вече е завършил това развитие. Не бива да продължаваме да твърдим, че човекът е връх в развитието на животинския свят и че понататъшно развитие е невъзможно. Тази дребнава представа може да ни попречи при получаването на обективна и ценна информация …“

Лили говори и за невероятните номера на своите умни делфини. Всички са очаровани. Ако човек успее да влезе във връзка с някое същество от света на животните, всъщност ще се увеличат надеждите да разшифроваме посланията на чужди извънземни същества и да разберем тяхното поведение. Ако на нашата планета освен човека съществува още едно разумно същество, тогава нараства вероятността интелигентни общества да живеят и на планети, чужди за Слънчевата система.

Можем ли да получим сигнал от свят, чиято повърхност е изцяло покрита с океани и в който да живеят предимно високоразвити същества като делфините? Това е единственият въпрос, който възниква след изказването на Лили. Су-Шу Хуанг не е съгласен. За една цивилизация, способна да се стреми към контакт с космическите светове, сушата е абсолютно необходима. Подводният живот не познава огъня, праосновата за развитие на цивилизацията! И Морисън се съмнява. Можем ли да очакваме интерес към астрономията у същества, които от водните дълбини не могат да наблюдават звездите? Естествено, те няма да имат ръце — как в такъв случай могат да построят нещо толкова сложно като телескопа? По-нататък може да се отбележи, че разумът на Земята е възникнал в резултат на трудностите, които животът е срещнал на сушата. Семейство китови, към които спадат и делфините, всъщност произхожда от сушата. Ами ако интелектът им се е развил още преди да се преселят в океана? Не могат да ни интересуват космически същества от воден тип. В това всичките тринайсет учени са единодушни.

После взема думата д-р Дрейк. Първо той написва на черната дъска някаква странна формула. Почти всички участници в заседанието имат познания по математика, но досега никой не е виждал тази формула: N = R fp ne f, fj fc L. И това никак по е странно — неин автор е Дрейк. Тя носи и неговото име.

N е броят на цивилизациите в Галактиката, които в момента са способни да осъществят контакт с други общества. Колкото по-голям е този брой, толкова по-голяма е вероятността те да се намират на малко разстояние от нас — и по-голяма е надеждата да се установи контакт. Всеки от факторите от дясната страна на уравнението е сложен проблем за някой от участниците в заседанието.

R е скоростта, с която са се създавали звездите на нашата Галактика по време на възникването на Слънчевата система. Това би могло да ограничи броя на звездите, около които през последните няколко милиона години би могъл да се развие разумен живот. Астрономите постигат единодушие в отговора си сравнително скоро. Всяка година в Млечния път възниква приблизително по една нова звезда. Това е и единствената величина от уравнението, определена с известна точност. Всички останали величини са неизвестни или най-малкото спорни. Така че не ни остава нищо друго, освен да гадаем за отговорите въз основа на своя опит.

fp означава процента на звездите със семейства от планети. Но първо трябва да си изясним възникването на звездите и евентуалните планетни системи. От доста време астрономите се опитват да отговорят на този въпрос, но без особен успех. През двайсетте години английските учени д-р Джеймз Джинс и д-р Харолд Джефрийз лансираха идеята, че покрай нашето Слънце е прелетяла друга звезда, която е изтръгнала от него част от веществото му и това е била първоматерията, от която постепенно са се създали планетите и техните спътници. Друг англичанин — проф. Р. А. Литълтън твърдеше, че някога е съществувала една двойна звезда, чиято половина се е сблъскала с трета звезда и от материята, изтръгната при тази катастрофа, възникнали планетите. Всъщност и двете хипотези предполагаха, че възникването на планетните системи е дело на случайността, а не на някакъв закономерен процес. А от това следваше, че планетите във Вселената са малко и че следователно няма закономерни условия и за развитието на живота. През 1939 г. и двата възгледа бяха основно опровергани от д-р Лайман Спицър от Принстънския университет. Той доказа, че горящите газове, изтръгнати от звездата, не могат да послужат като материал за планетна система. Но Скоро Фред Хойл, професор по астрономия и екпериментална философия от университета в Кембридж, създаде нова „експлозивна теория“: единият елемент от системата на двойната звезда избухнал и от неговите останки по-късно се кондензирали планетите. По време на Втората световна война двама учени от двете воюващи страни достигнаха до съвсем нов възглед. Може би техните възгледи се различават в детайлите, но основата е една и съща. Прославеният съветски полярен изследовател и математик Ото Шмит се върна към старата идея, че нашата планетна система се е зародила от сравнително студен облак прах и газ. Проф. Карл фон Вайцзекер, физик, който разработваше по това време атомната бомба за Хитлер, създаде хипотезата, че в първоначалния облак от прах и газ, обикалящ около Слънцето, са възниквали симетрични вихри, под чието влияние този прах се превърнал в планети. Скоро теорията на Вайцзекер беше отхвърлена. Но въпреки това към теорията за облака прах като зародиш на нашата Слънчева система постепенно започнаха да се присъединяват и други астрофизици — включително и Фред Хойл. Повечето астрономи са съгласни с мнението, че планетите са възникнали от мъглявина. Три месеца след заседанието в Грийн Банк на конференция за възникването на планетите (т.е. по космогония) в Ню Йорк този извод бе направен от проф. Аластър Камърън. И понеже в спиралната част на нашата Слънчева система има много такива облаци, специалистите смятат, че при някои от тях всъщност наблюдаваме закономерно развитие на планетни системи.

В началото на века американската астрономка А. Канън раздели всички звезди на класове според спектралната им яркост: О, В, A, F, G, К, М. При това най-горещи, най-ясни, най-големи и същевременно с най-кратък живот са обектите от категория О, докато най-студените, най-малките и с най-дълъг живот спадат към групата М. След Първата световна война д-р Струве и съветският учен д-р Григорий Щайн започнаха съвместно изследване на скоростта на въртене на звездите. Така се появи студията, отпечатана през 1929 г. в британското списание „Мънтли Ноутисиз ъв Бритън’с Роял Астрономикал сосайъти.“ През следващите две години Струве продължи това изследване, което донесе и нова загадка. Оказа се, че докато горещите звезди се въртят много бързо (някои обекти от клас О и В със скорост 250 до 500 км/сек.), по-студените звезди се въртят бавно, а при някои от тях това движение трудно се установява. При това границата е клас F. Нашето Слънце, което принадлежи към категория G, се върти със скорост само 2 км/сек., така че едно завъртане трае 25 дни. Толкова бавни са и звездите от клас К и М. Защо съществува такава разлика между звездите? Ако всички са възникнали чрез кондензиране от облаци прах и газ, би трябвало да се въртят с приблизително еднаква скорост. Това доведе Струве до хипотезата, че бавното движение на всички обекти от типа G, М, К и по-студените звезди от типа F е причинено от различния процес на тяхното възникване — процес, при който едновременно със слънцата са възниквали и техните планетни системи. Камърън не беше съгласен с мнението на Струве. Той смята, че всички звезди могат да имат планети независимо от скоростта на въртенето си.

През 1957 г. с категориите звезди започна да се занимава 32-годишният астрофизик д-р Су-Шу Хуанг. Той неведнъж обсъжда със своя учител проф. Струве възможностите за извънземен живот и това го доведе до въпроса, доколко възникването на планетите във Вселената е закономерен процес и при какви условия на тях може да възниква живот. Хуанг подкрепи хипотезата на своя учител. Според него върху възникването на звездите е оказало влияние количеството прах и газ и скоростта на въртене на облака. Двойните и тройните звезди, както и големите и бързо въртящи се самостоятелни звезди, са се създали от много бързо въртящи се облаци. Обратно, звездите, движещи се с по-ниска скорост, и малките, бавно въртящи се звезди, заобиколени с планети, дължат възникването си на неголеми и не много бързи облаци. Въз основа на тези разсъждения Струве може да отговори на Камърън. Ако при възникването на звездите зародишната материя се разделя на двойни звезди и звезди с планетни системи, значи половината звезди имат планети, понеже другата половина са двойни звезди. Но ако в някои случаи материята се изразходва за други тела, например за астероиди, или дори се разсее без резултат в пространството, делът на звездите със системи от планети ще бъде средно 0,20.

ne е процентът на планетите от една слънчева система, които имат подходящи условия за възникване на живот.

С тези въпроси през последните години се занимава Хуанг. Той изхожда от положението, че животът изисква определени топлинни условия — екосфера, която например в нашата система се намира между орбитите на Венера и Марс. При големите звезди, които излъчват огромно количество енергия, областта ще бъде необикновено широка. Точно за това, че тези природни електроцентрали са толкова големи, те много бързо изразходват всичките си запаси от енергия. Някои от гигантите в клас О живеят само 1 милион години. А понеже развитието на земния живот е продължило няколко милиарда години, дори Камърън да има право, че и големите звезди имат семейства от планети, живот около тях трудно би могъл да възникне. От друга страна, малките студени звезди от категория М са на възраст до 100 милиона години, но пък тяхната екосфера е необикновено тясна. И траекторията на някоя от планетите може да „улучи“ тази област само по случайност. От разсъжденията на Хуанг следва, че най-вероятно е да има живот на по-малките звезди от типа F, всички обекти от типа G и големите от типа К. Звездите от споменатите категории, както вече доказаха Струве и сътрудниците му, по щастливо стечение на обстоятелствата имат и малка скорост на въртене. А това увеличава вероятността около тях да се движат планети.

След кратка дискусия между присъствуващите Дрейк пише на дъската числата 1–15.

С f1 се означава делът на планетите, на които действително възниква живот. Калвин и Саган се стараят да предложат отговор. Калвин отдавна бе отбелязал, че развитието на другите планети не може да бъде на същата степен, както на Земята. Човекът съществува няколкостотип хиляди години, Слънчевата система — няколко милиарда години… Може би на някои отдалечени планети животът се намира още в доклетъчна фаза на развитие, на други — в „следчовешки“ стадий, т.е. на много по-високо техническо равнище. През 1958 г. Калвин писа: „Можем с определена вероятност да предполагаме, че клетъчен живот, какъвто се среща на повърхността на Земята, несъмнено съществува на милиони други места във Вселената. Това не изключва възможността да съществуват съвсем различни форми на материята, които могат да се нарекат живи и за които още нищо не знаем…“

В една статия Саган посочва, че възникването на самооб-новяващи се системи е „принудителен процес“, който неотклонно протича в резултат „на физически и химически процеси в първичната атмосфера на планетата“.

В края на краищата екзобиолозите се споразумяха за числото 1.

Нека f г е делът на планетите, на които е възникнал разум, спрямо всички планети с форми на живот.

Тринайсетте учени все още са в плен на възторжения разказ на д-р Лили, че на Земята разумно същество е не само човекът, но и делфинът. При това те съзнават, че най-добрият начин на съществуване е разумното същество с помощта на мозъка си да създава колкото може по-подходяща жизнена среда. Но в Грийн Банк не присъствува нито един от специалистите, които могат да дадат изчерпателен отговор на този въпрос. Затова решаващата дума има д-р Морисън, физик с необикновени голям опит и в другите области на науката. Той е създател и възторжен пропагандатор на теорията за „подобността“. Под „подобност“ Морисън разбира тенденцията у отделните видове да се сближават помежду си благодарение на някои основни закони на природата. Той веднага подтвърди това с пример — влечугите, рибите и бозайниците. Влечуги са били и някогашните плезиозаври, които са измрели преди около сто милиона години. По време на своя разцвет те са били чудо на морските глъбини. Сега например рибата тон може да се сравнява с бозайниците, представени от делфина. И двата вида имат различни предци, но постепенно са се приспособили към една и съща среда — към законите на хидродинамиката. Наистина това е траяло милиони години, но на-края рибата тон и делфинът са придобили идеални форми на двуметровите тела за плуване. Както показват изследванията на Лили, на нашата планета има две разумни същества — човекът и делфинът. И двете са бозайници, и двете произлизат от общ древен корен. Чрез постепенно развитие са се разграничили, човекът е останал на сушата, а делфинът се е гмурнал в морските глъбини. Морисън обръща внимание, че човекът няма никакъв близък „роднина“ сред висшите бозайници. По време на развитието си той е унищожил всички „конкуренти“ чрез естествения подбор, както посочва още Дарвин. Но всичко е станало толкова отдавна, че днес нямаме аргументи в полза на това предположение и то е само хипотеза. Но може да означава, че сухоземните разумни същества, близки до човека, не търпят близки съперници. След продължителна дискусия тринайсетте учени стигат до извода: разум, рано или късно, ще се появи на всяка планета, на която е възникнал живот, затова тази вероятност в уравнението е равна на единица.

Процентът на разумните светове, които са достигнали такова равнище на развитие, че имат технически средства, а същевременно и желание да установят контакт с други цивилизации. fc По този проблем в Грийн Банк също няма специалисти и думата отново взема Морисън. Той отново използува своята теория за „подобността“. Старите цивилизации на Китай, Америка и Средния изток са се развивали независимо една от друга и въпреки това са вървели по сходни пътища! Когато испанците слезли на бреговете на Средна и Южна Америка, те намерили там народи, които не познавали азбучното писмо и хартията (следователно изостанали от Стария свят с няколко хиляди години) Инките и ацтеките използували идеографско писмо. Морисън смята, че ако развитието на двата народа не беше прекъснато от европейските завоеватели, те биха развили постепенно по-сложно идеографско писмо, подобно на йероглифите в древния Египет или идеограмите в Китай. Най-сигурното доказателство за пълната изолация на старите оазиси на цивилизацията е обстоятелството, че в отделните области са върлували различни инфекциозни болести. Следователно, ако цивилизациите, и преди всичко писмеността им могат да се развиват независимо от другите култури в условията на Земята, имаме основание да смятаме, че същото правило може да се приложи и в космически мащаби. Само че някои цивилизации са изчезнали, преди да бъде открита писмеността! А други народи и досега живеят без каквито и да било културни потребности!… Тринайсетте специалисти не могат да стигнат до общо заключение. Много въпроси остават без отговор — а изглежда, че трудно ще намерят отговор за тях и съответните специалисти. Защото развитието на културата е все още малко загадъчно и деликатно явление. Затова на дъската се появява резултатът: 0,10 до 0,20. И накрая L представлява времето на съществуване на техническите цивилизации, които биха се стремили да установят контакти със същества от други звезди. Това е въпрос, свързан със самото съществуване на този свят. Въпрос, на който не могат да дадат изчерпателен отговор и върховните представители на политическите сили. През ноември 1969 г. едва двама души са видели Земята от космическите висини, половин година преди това се провали агресията в Куба. Съветският съюз и Съединените щати са готови да отговорят на атаката на потенциалния противник с унищожителен контраудар, светът може да бъде унищожен и просто ако ракета с термоядрен заряд стартира по погрешка или по заповед на някой безотговорен безумец.

Затова в Грийн Банк се обсъжда въпросът, дали съществува „разумен“ живот на Земята. Дали човечеството е достатъчно разумно, за да успее да предотврати термоядрената заплаха. Ако технически съвършената епоха, завършваща със самоунищожение, трае само няколко десетилетия, никаква космическа цивилизация не може да ни открие. Средната възраст на техническите цивилизации може да бъде различна. Този период може да бъде по-малък от хиляда години или по-голям от сто милиона години. Морисън е склонен да приеме възраст от сто милиона години. „Опасността земната величина L да е сравнително малка не е без основание — изказа опасенията на участниците в конференцията Пиърман. — Но ако всички национални конфликти бъдат решени, развоят на цивилизацията може да се продължи до време, съизмеримо с времето на живот на една звезда.“ Ако средната възраст на цивилизациите е по-малка от хиляда години, разстоянието между отделните космически разумни светове ще се увеличи. Защото дори островите на разума да се намират близко един до друг, много рядко ще съвпада времето на тяхното техническо съвършенство — докато една цивилизация умира, по същото време наблизо ще се ражда нова. В този случай разстоянието между отделните развити светове — планети, чието население po едно и също време се намира на високо техническо равнище — ще се изчислява с хиляди светлинни години. Тогава търсенето на близки космически съседи няма да има никакъв смисъл. Но ако еволюцията на разумните същества се изчислява в стотици милиони години, положението ще бъде различно. Техническите цивилизации ще се намират на разстояние само няколко десетки или стотици светлинни години една от друга.

Разбира се, неяснотите, възникнали по време на дискусията в Грийн Банк, се отразиха и въху резултата от уравнението. Скептично погледнато, в нашата Галактика може да има приблизително 20 цивилизовани свята, способни да установят контакт с нас. Обратно, предположенията на оптимистите са за около 20 милиона. Най важен фактор в уравнението на Дрейк е средната продължителност на живота на развитите цивилизации. Според изчисленията на присъствуващите астрономи в Млечния път има около 150 милиарда звезди. Те са най-гъсто разположени в центъра на Галактиката, където средното разстояние между тях е само една светлинна година. Както е известно, Слънцето се намира на разстояние от около 25 000 светлинни години от центъра. В нашата област на Млечния път звездите са по-малко — тук движението на светлината от звезда до звезда трае девет години. Затова английският астроном д-р С. Кейд смята, че населените светове трябва да се търсят най-вече към центъра на Млечния път, където условията за взаимна комуникация са по-подходящи, отколкото в периферията.

Трудно е да се даде преценка за теоретичната част от конференцията на тринайсетте американски учени. Очевидно техният най-голям принос е, че за пръв път се срещнаха повече авторитетни специалисти и се опитаха да изследват с научни методи проблема, който доскоро беше смятан за утопия, и че бяха повдигнати редица нови въпроси, които изискват обмисляне.

Останалата част от разговорите е посветена на практическите начини за установяване на контакти. Всички смятат вълната, предложена от Кокони и Морисън, само за повикваща честота. Когато на тази дължина на вълната двете цивилизации установят връзка, на която да си разменят по-обширна информация. Същевременно се обсъжда използуването на космическите кораби за улавяне на чужди сигнали или за излъчвания на наши предаватели в пространството. Но Дрейк не смята това за изгодно. Мнозина са съгласни с мнението, че ако нашите космически братя са отдалечени от нас на стотици и хиляди светлинни години, ще бъде трудно да се иска от правителствата да отделят финансови средства за установяване на контакт с тях. Дрейк илюстрира това с примера на проекта OZMA. Заради продължителния му неуспех бизнесмените престават да се интересуват от такива опити, те не искат да хвърлят пари на вятъра. Затова според Дрейк ще бъде по-добре търсенето на извънземни цивилизации да се комбинира с други задачи, за да може поне част от средствата да носят незабавно ефект. За да нямат и самите изследователи чувството за безполезност, Морисън предлага от време на време да приемат „лъжливи сигнали“. Идентификацията и разшифроването им ще създадат доста работа и същевременно ще послужат за тренировка. Дрейк изтъква, че търсенето на сигнали от други светове може да има успех при следните условия:

1. Поне хиляда канала да регистрират всички потенциални дължини на радиовълните, като работят едновременно.

2. Приемащият радиотелескоп да има антена с диаметър поне сто метра.

3. За обработване на информацията, получена с помощта на корелационния метод на Дрейк, ще е необходим „доста голям компютър“.

4. За да бъде „голяма надеждата за успех“, трябва да се изследват твърде много звезди, което предполага систематична дейност в период от около 30 години.

Дрейк предполага, че този проект ще струва около 15 милиона долара. На пръв поглед сумата изглежда огромна. Но ако вземем проекта „Аполо“, в който са вложени 24 милиарда долара, сумата изглежда незначителна. Особено като се има предвид каква огромна полза за цялата Земя може да донесе установяването на контакти с друг развит свят. Дори и ако такова изследване се окаже безрезултатно, то би донесло много „странични“ резултати в радиоастрономията, космогонията, приборостроенето и в много други области, които сега не могат да се предвидят. Но както авторът на проекта, така и много негови колеги гледат песимистично на най-близкото бъдеще. „Мащабите на това предприятие, недостигът на квалифицирани и заинтересувани хора и новотата на експеримента не позволяват веднага да се започне“ — казва Дрейк. На подобно мнение е и Струве; „Хората, които отговарят за разпределението на държавни средства за научни изследвания, винаги проявяват скептицизъм, когато трябва да ги предоставят за толкова скъп проект без надежда за светкавичен успех“. Затова авторът на OZMA смята организирането на такова изследване засега за „малко вероятно“.

Но това не означава, че трябва да се откажем! Тринайсетте специалисти набелязват най-близките реални задачи:

— да се търсят планетни системи около най-близките звезди;

— да се търсят признаци на живот на другите тела от нашата система, предимно на Марс;

— да се анализира развитието на напредналите цивилизации и другите социологични фактори, които имат отношение към извънземните светове.

Дрейк препоръчва за астрометрични измервания на отдалечените звезди да се използуват неговите корелативни методи. Неправилните движения на звездите, които могат да свидетелствуват за наличие на планети, са необикновено слаби, почти незабележими, така че понякога се приемат за грешки в наблюдението. Корелативният метод за улавяне на необикновено слабите радиосигнали от фона на силния естествен космически шум може да се приспособи за регистрация на движението на небесните тела. Скоро след тази конференция Дрейк откри признаци за присъствие на спътник на звездата епсилон от Еридан, около шест пъти по-голяма от Юпитер — вероятно планета.

Участниците в заседанието в Грийн Банк са оптимисти. Сега твърдението, че човекът е единственото разумно същество в цялата Галактика, звучи също така, както през Средновековието е звучало твърдението, че център на нашата планетна система е Земята. Тогава постепенно се появявали доказателства, свидетелствуващи срещу тази хипотеза — докато накрая победил хелиоцентричният научен възглед. И в случая с извънземните цивилизации аргументите се натрупват бавно, постепенно … И преди всичко няма сериозни контрааргументи!

И сериозните учени умеят да се веселят. Особено когато прозорливият Пиърман вади трите бутилки шампанско, докарани от Вашингтон. Празненството в чест на Мелвин Калвин може да започне — съпругата на Калвин се беше обадила по телефона, че е пристигнала телеграма от Стокхолм. Шведската кралска академия на науките му присъжда Нобелова награда за неговите най-нови изследвания върху възникването на живота.

Калвин по-скоро би трябвало да бъде награден със значката „Почетният делфин“… Но защо само Калвин? Нима ние всички не сме „делфини“… — започват да разсъждават останалите — нима всички не искаме да установим връзка с делфините или с други далечни същества от далечни светове? На някого му хрумва: Да се наречем „Кавалери на ордена на почетния делфин“. Също както „Рицари на ордена на шия“… Отлично! Всички са съгласни. Но в протоколите на Пиърман това име не се появява. То е само шега. Но Калвин умее да доведе всяка шега докрай. След завръщането си от Западна Виржиния в Калифорния той поръчва да направят медал с образа на делфин, копиран от стара гръцка монета. След това изпраща тези значки на всички участници в заседанието в Грийн Банк. Днес „Значката на делфина“ е полусериозно — полушеговито отличие, давано за заслуги в изследванията на извънземните цивилизации.