Карел Пацнер
Търсим космически цивилизации (2)

Суров климат

Джералд Уосърбърг не можеше да присъствува на тази конференция. Колоквиумът за възникването на Слънчевата система, привлякъл в края на 1972 г. в Ница десетки учени, е чудесен повод за обсъждане „рождената дата“ на нашия свят. Уосърбърг, професор по геохимия в Калифорнийската политехника, днес се смята за най-добрия специалист по датиране на земните рудни пластове, метеорите и Луната.

Безсмъртният английски физик от миналия век Калвин много би се учудил на дебатите в Ница. Докато той беше определил, че земното кълбо е възникнало преди не повече от 50 или 100 милиона години, неговите последователи допускат, че е възможна грешка в датирането в размер на десетки милиони години. Бурното развитие на съвременната експериментална и теоретична физика и на звездната астрономия след Втората световна война доведе предполагаемата граница за възникването на нашата планета до много по-отдалечен период, отколкото е предполагал Калвин.

В началото на 50-те години съществуваше мнение, че Земята е не по-стара от три милиарда години, а цялата Вселена — максимум пет милиарда. Новите открития през втората половина на 60-те години, включително и проучванията на пробите, донесени от космонавтите от Луната, водят до извода, че нашата планета е възникнала много по-рано.

В Ница учените допускат формирането на Земята да е станало преди 4,6 милиарда години. Астрофизиците, които изследват възрастта на слънчевата система, твърдят, че максималната грешка в това датиране може да бъде до сто милиона години.

— Но ние можем да бъдем още по-точни — не се съгласява Уосърбърг. С присъщата си прецизност и шеговитост той доказва, че Земята се е формирала преди 4,55 милиарда години, при което е възможно да се заблуждава най-много с 20 милиона. С него много трудно се дискутира. Но спокойният и мъдър шведски астрофизик Ханес Алфвен, лауреат на Нобелова награда и един от най-видните специалисти по проблемите на възникването на нашата слънчева система, не се бои от агресивността на Уосърбърг.

— Съмнявам се! — опонира Алфвен, който също работи в Калифорния, в университета в град Ла Джола. — Нашата планета се е формирала много бавно, за да можем с точност да определяме нейната „рождена дата“.

Естествено, Уосърбърг и Алфвен не стигнаха до съгласие. Всички опити за определяне възрастта на Земята засега се градят върху непреки доказателства. Тя е прекалено неспокойна в геологично и космическо отношение, за да можем да намерим стари подземни рудни пластове. Най-древните са от Годтаб в Западна Гренландия. През 1971 г. група специалисти от британската оксфордска изотопна геоложка лаборатория откриха там скали от гнайс. Тяхната възраст бе определена чрез известната скорост на разпадане на някои радиоактивни елементи. Рубидиево-стронциевият метод показва, че този гнайс датира от 3980 милиона години, като максималната грешка би могла да бъде 170 милиона.

Най-старите земни рудни пластове са се претопили по време на по-късното преобразуване на земната кора. По всяка вероятност от тях не се е запазило нищо. Но може да се каже, че в геоложко отношение Луната е мъртва от времето, от което произхождат най-старите известни земни рудни пластове. Ето защо при изследване на Луната геолозите биха могли да използуват своите познания от Земята.

През лятото на 1971 г. екипажът на „Аполо-15“ донесе от континенталната област на Хадлеевата падина камъни на възраст 4,6 милиарда години и почва, по-стара със сто милиона години. Не е изключено за погрешното датиране на тези образци да са оказали влияние крайно суровите условия на космическото пространство. Ако тези данни са верни, лунният „радиоактивен часовник“ може да се смята за навит отново. Това означава, че Луната е започнала да се втвърдява преди повече от 4,6 милиарда години, т.е. възникнала е много по-рано. И ако се потвърди доста вероятната хипотеза, според която Луната е възникнала в нашата планетна система, тя би трябвало да се формира за еднакво време, както и останалите тела, включително и Земята.

И някои метеори датират от 4,5 милиарда години. Самият Уосърбърг определя на 4,6 милиарда години възрастта на метеорита Аленде, паднал през 1969 г. в Мексико. Изследването на орбитите на тези небесни тела и техният химичен анализ показват, че те спадат към „семейството“ на нашата слънчева система.

Днес много известни астрофизици приемат хипотезата, че всички тела от нашата система са възникнали от облак, съставен от плазма и прах. Преди по-малко от шест милиарда години този облак е започнал да се свива и сгъстява. По-голяма част от познатите елементи са от по-старо време — вероятно са възникнали преди шест милиарда години.

Развитието на астрономията предизвика и „остаряването“ на Вселената. Млечният път не е започнал да се формира преди 4–5 милиарда години, както се смяташе през 50-те години, а преди 11 или 12 милиарда, с грешка от минус 2 до плюс 7 милиарда години.

В края на 60-те години астрофизиците определяха възрастта на Вселената от 13 до 15 милиарда години. Въз основа на нови наблюдения и теоретични разсъждения те стигнаха през 1973 г. до заключението, че нейната възраст се колебае между 12 и 25 милиарда години.

В края на 1974 г. известният астроном Алън Сандейдж конкретизира досегашните наблюдения. Вселената е възникнала преди поне 16 милиарда години.

Това са няколко общи и откъслечни сведения за света около нас. Какво знаем за живота във Вселената? Засега го познаваме добре само в земния му вид. Затова, преди да се впуснем в далечните космически простори, трябва да проследим появата, развитието и условията за живот на Земята.