Карел Пацнер
Търсим космически цивилизации (30)

Най-ясните звезди

Когато заминете на почивка в Египет, някоя друга страна на Северна Африка или Куба, не забравяйте вечер да разгледате небето. Търсете най-ясната звезда… От Кайро тя се вижда съвсем ниско над хоризонта. До съзвездието Гарван дълга редица образуват звездите на Водната змия и под тях се вижда Кентавър. Най-ясната звезда от Кентавър е същевременно и вторият най-ясен маяк на южното небе. Нарича се алфа-Кентавър или Толиман. Нейната светлина достига до нас за 4,3 години. Вероятно е около нея да живеят разумни същества. Съзвездието е получило названието си от гръцката митология. Кентавър е получовек-полукон. На древните астрономи им се струвало, че това същество държи в ръка пръчка, обвита от лоза. Алфа и бета-Кентавър представляват кракът му. Толиман едновременно е и коренът на лозата.

Докато алфа-Кентавър е нашият най-ясен звезден съсед, от бета-Кентавър ни делят 325 светлинни години. Алфа всъщност не е обикновена, а двойна звезда. Двете големи звезди А и В се завъртат около себе си за период от около 80 години, като разстоянието между тях е 23 астрономически единици. Затова пък алфа Кентавър С или проксима Кентавър е отдалечена от тази двойка на около 10 хиляди астрономически единици и една нейна обиколка около тях трае милиони години.

Звездите алфа-Кентавър А и В може да имат планетни системи, обитавани от развити същества. Това е твърдение на д-р Стивън Доул в книгата му „Планети, обитаеми за човека“. Областта на звездата С с необитаема. При това според изчисленията на д-р Доул има най-голяма вероятност за живот на двете споменати звезди от стоте най-близки до нас.

„През нощта съседите ни от планетите на Кентавър биха могли да наблюдават същите съзвездия, които наблюдаваме и ние — Голямата мечка, Орион, Южния кръст… Но в Касиопея виждат не пет ясни звезди като нас, а шест. Шестата и най-ясната е нашето Слънце.“ В книгата си Доул първо определя условията за живот от физическа, биологическа и астрономическа гледна точка. След това той пристъпва към задачата „да изясни кои звезди могат да имат планетни системи, обитавани от човешки същества…“ След редица разсъждения той създава собствено уравнение, определящо възможността за поява на обитаеми планети:

Nhp = N8 Рр Pi Pd Pm Ре Pb Pr Pα Pl

Отделните членове на уравнението означават:

N8 е броят на звездите, които имат необходимата маса 0,35 до 1,43 от материята на нашето Слънце;

Рр е вероятността за съществуване на планети около звездата;

Pi е вероятността да има подходящ ъгъл на екватора към траекторията на планетата, който е 0,65 до 1,35 от стойността на земния ъгъл;

Pd е вероятността за съществуване поне на една планета с екосфера;

Pμ е вероятността планетата да има подходяща маса, т.е. 0,4 до 2,35 от масата на Земята;

Ре е възможността за малък екстремум на траекторията на планетата около звездата, като максимумът е приблизително 0,2;

Pβ е вероятността присъствието на втората звезда в системата да не изключва обитаемостта на планетата (както е известно, ако една планета се движи около двойна звезда, условие за нейната обитаемост е приблизително еднаквото количество получавана топлина, което означава, че планетата трябва да се върти на еднакви разстояния от двата източника на енергия); Рк е вероятността за умерено бързо въртене на планетата; Pα е вероятността планетата да е на подходяща възраст; Pl е вероятността да са изпълнени всички астрономически условия и на планетата да е възникнал живот.

Сега нека разгледаме отделните условия. Според спектралните класове различаваме седем вида звезди. Най-големите са 32 пъти по-големи от Слънцето, най малките са около една пета от него. Планетни система могат да възникват при звездите, които са в интервала 0,35 до 1,43 от масата на Слънцето. На това изискване отговарят звездите от три класа:

Клас F има маса средно 1,25, а в нашия Млечен път тези звезди са 2,905 процента;

Клас С, към който спада и Слънцето, има средна маса 0,9 и е представен от 7,315 процента;

Клас К, който има средна маса 0,6, е най-многоброен — 15,09 процента. Значи повече от четвърт от звездите на нашата Галактика биха могли да имат планетни системи. Доул е напълно сигурен, че около другите звезди има планети, затова записва числот 1,00. Средният наклон на екватора към траекторията на планетите в нашата Слънчева система е в тези граници. При по-подробни изчисления американският учен решава да впише в уравнението цифрата 0,81. Вероятността за съществуване на екосфера около планетите е — отново според опита от най-близките планети — около 0,63. Подходящата маса е по-рядко срещана — 0,19. Обратно, малкият ексцентрицитет на орбитата е нещо обикновенно — 0,94. Авторитетите, на кото се позовава Доул, твърдят, че при трите избрани спектрални класа таекториите на планетите окло двойните и тройните звезди са приемливи. Затова той отново вписва в уравнението 1,00. Въртенето на планетите също би трябвало да бъде приемливо — 0,9 Подходящата възраст на планетите е спорна — от 0,0 до 0,7. С оглед на това, че най-старите минерали на Земята според най-новите изследвания са на около 4,5 милиарда години, Доул смята астрономическите условия, след които следва зараждане на живота, за приемливи — 1,00 Чрез по-нататъшния анализ и изчисления Доул стига до заключението, че всяка звезда с размери 0,9 до 1,02 от масата на Слънцето има приблизително 5,4 на сто шанс около нея да се появи обитаема планета. Значи всяка осемнайсета звезда от тази категория изпълнява даденото условие! От това електронноизчислителните машини в Санта Моника стигнаха до следните заключения: На 2480 кубически парсека се пада една обитаема планета. Понеже нашият Млечен път представлява приблизително 1,6 билиона кубически парсека, в тази система би трябвало да има 645 обитаеми планети. На разстояние до сто светлинни години от Слънцето може да има около 50 обитаеми планети. На разстояние максимум 27,2 светлинни години се пада една планета; две — на разстояние до 34,2; на разстояние до 46,5 — пет; на разстояние до 58,5 — десет. Средната отдалеченост между звездите в Галактиката е 4 светлинни години, а между звездите с обитаеми планети — 24 светлинни години. От стоте най-близки звезди на разстояние до 22 светлинни години може да има приблизително 43 обитаеми планети. Но 15 от тези кандидати са толкова малки звезди, че обитаемите планети би трябвало да имат достатъчно големи спътници. Най-вероятните дарители на живот в близост до нас са следните 11 звезди:

Това е надежден резултат. Звездата, която е най-близо до нашата планетна система, същевременно има и най-голяма вероятност около нея да се развие живот. А освен нея има още четири по-отдалечени кандидати с висок процент вероятност. Уравнението на Доул има един недостатък, който може да бъде и предимство. За разлика от уравнението на Дрейк то не отчита възможността за съществуване на разумни същества. Наистина това изисква да се оперира с предположения за възрастта на развитите цивилизации, а тя е величина, с която нямане никакъв опит… От друга страна, анализът на Доул води към по-точно изчисляване броя на звездите, които имат планетни системи с условия, подобни за живот по нашите представи. Следователно възможно е всички кандндати според Доул да имат наистина свои обитатели — но не е изключено тези същества да са приблизително на същото равнище на познание като нас, или дори на по-ниск. Възможно е също там да съществуват много по-развити същества. За това засега можем само да гадаем.

За съществуването на извънземни цивилизации се заговори все повече. На тази тема се появиха и серия книги, повечето научно-популярни. През септември 1965 г. Дружеството на инженерите електротехници и електроници организира конференция на тема „Връзка с извънземни цивилизации“. Сред участниците има и представители на Пентагона. Обсъжда се съдържанието на понятието „извънземни“, сътрудничеството с лингвистите и криптолозите (специалисти по шифроването и дешифрирането) и накрая се стига до извода, че в днешно време нашите космически съседи са преди всичко астрономически проблем.

Един месец по-късно на съветската конференция по радиоастрономия на тази тема са посветени пет доклада. През пролетта на 1966 г. в Калифорния Американското астрономическо дружество организира симпозиум на тема „Търсене на извънземен живот“. Д-р Оливър, който не вярва във възможността за междузвездни полети, препоръчва да се обърне внимание на изграждането на големи радиотелескопи. Според него трябва да се изобрети уред, който да е 10 000 пъти по-голям от съществуващите досега — той би дал възможност за телевизионен разговор на разстояние 600 светлинни години. На този въпрос обръщат внимание дори органите на Северноатлантическия пакт. На летния семинар на НАТО по космическа биология, състоял се през юли 1967 г. в британския Кембридж, бяха изнесени осем доклада за извънземните цивилизации. Биологичните и социологичните последици от контактите с извънземен живот бяха обсъдени на симпозиума по екзобиология, който се състоя през декември 1967 г. в Ню Йорк.

Но търсенето на сигнали от нашите отдалечени космически съседи е толкова сложна задача, че силите на една страна — макар и световна сила — не са достатъчни. С това са съгласни всички участници във всички конференции. Идва време за международно сътрудничество и в това отношение. А и възможно е в случай, че специалистите само на една държава от планетата Земя успеят да установят контакт с някоя развита цивилизация, нейните същества да не разберат нашето общество: защо говорят от името само ча една част от обитателите на Земята…? Или пък могат да се уплашат: разумните същества на Земята досега не са успели да решат собствените си планетни проблеми, а се опитват да влязат в междузвездното общество… Така че стъпките към общо търсене се налагат че само от техниката, но а от обществената необходимост.