Карел Пацнер
Търсим космически цивилизации (45)

Тайната на обитателите на космоса

Когато възникнаха първите планове за създаването на Уайлдфеър, някой зададе въпроса: „Как ще изучавате форма на живот, която не прилича на никоя от познатите ни форми? Как ще разберете изобщо, че това е живот?“ (Уайлдфеър е подземната биологична лаборатория от новелата на Крихтън „Щамът Андромеда“).

Това не е академичен въпрос. Биологията, както вече е казал Джордж Уайлд, е изключение сред науките, защото не може да дефинира предмета си. Старите дефиниции — организъм, който приема храна, размножава се и др. — са без стойност. Винаги може да се намери изключение. Накрая групата учени стигна до извода, че отличителен белег на живота е превръщането на енергията (например храна и светлина) в друга форма на енергия, която използуват (вирусите правеха изключение от това правило, но групата учени беше решила да ги обяви за неживи). За следващата среща помолиха Лийвит да подготви аргументи против тази дефиниция. Цяла седмица той мисли за това и накрая донесе три предмета: парче черна тъкан, часовник и къс гранит. Постави ги пред присъствуващите и започна: „Господа, нося ви три живи предмета“. След това той призова членовете на групата да докажат, че не става дума за живи предмети. Постави черната тъкан на слънце. Тя се затопли. „Това е пример за превръщане на светлинната енергия в топлинна“ — каза Лийвит. Останалите възразиха, че става дума за пасивно поглъщане на енергия, а не за превръщането й. После се появи възражение, че превръщането, ако изобщо това е превръщане, не е целенасочено и няма никакви функции. „Откъде знаете, че не е целенасочено?“ — попита Лийвит. След това взе часовника. Показа радиоактивния циферблат, който блестеше в тъмнината. Според Лийвит тук е налице процес на разпадане, при който възниква светлина. Останалите възразиха, че само се освобождава потенциална енергия, която е закрепена от непостоянните потенциали на електроните Но въпреки това групата бе обзета от смут.

Накрая стигнаха до гранита. „Той е жив — заяви Лийвит, — живее, диша, движи се и говори. Само че ние не можем да наблюдаваме всички тези процеси, защото протичат много бавно. Продължителността на живота на камъка е три милиарда години. Продължителността на нашия живот е 60–70 години. Ние не можем да знаем какво става с камъка по същата причина, по която не бихме могли да различим мелодия, която се върти със скорост един оборот в минута и която би трябвало да слушаме 100 години. И, обратно: камъкът изобщо не «забелязва» съществуването ни, защото по отношение на продължителността на живота му ние живеем само един незабележим миг. За него ние сме само блясък в тъмнината.

Поантата беше съвсем ясна, така че специалистите трябваше да ревизират заключението си в един твърде важен аспект. Те допуснаха, че е възможно да не са в състояние да разпознаят някои форми па живот.“

Крихтън издаде тази новела през 1970. Дискусиите на учените за границите между живата и неживата материя продължават.