Карел Пацнер
Търсим космически цивилизации (25)

„Малките зелени човечета“

От записващата машина пред младото момиче мързеливо се измъква хартиена лента. Аспирантката Джослин Бел седи до машината и следи почти автоматично кривата. Нищо особено, всички записи отговарят на очакванията. Квазерът, чието излъчване наблюдава тя, работи като часовник.

Двайсет и четири годишната девойка дойде наскоро в радиоастрономическата обсерватория Милард близо до старинния Кембридж — едва преди няколко седмици тя е получила диплом за завършено висше образование по астрономия. Радиотелескопът, чиято работа момичето следи, също започна да работи преди няколко седмици.

Когато през 1963 г. прославеният Мартен Шмит откри на Монт Паломар, че на разстояние милиарди светлинни години се намира странно силна излъчваща точка, астрономите започнаха да търсят нови. Защото тези обекти, които по-късно получиха наименованието квазари, за една секунда произвеждат енергия с невероятна сила — над хиляда трилиони трилиона водородни бомби, както предполагаха И. Мофат и Л. Голд — и точно като една такава бомба те разрушиха много сериозни и с труд изградени хипотези за възникването и устройството на Вселената. Най-отдалеченият квазар вероятно се намира на девет милиарда светлинни години от нас, което означава, че сега ние виждаме излъчената преди девет милиарда години светлина на звездата. Дали квазарите са гигантски звезди, или галактики? Откъде вземат толкова много енергия? Дали те са най-отдалечените обекти, които можем да идентифицираме? Това би означавало, че вероятно се намират на границата на Вселената.

Англичаните построиха специален радиотелескоп за изследване на квазарите. Д-р Антъни Хюиш поръча да инсталират на площ от 350 дка не класическото огледало, а някаква странна телена конструкция, напомняща нива за хмел. Радиосигналите на наблюдаваните обекти се движат точно според очакванията, така че след кратко обучение с наблюдението могат да се справят и току-що завършилите университета младежи. През нощта опитните астрономи могат да спят спокойно, а деня да посветят на по-важни задачи.

Лятна вечер, шести август 1967 г. Двадесет и две години преди това науката се беше намесила по ужасяващ начин в световната политика — първата атомна бомба беляза завинаги японския град Хирошима. Към полунощ Бел забелязва, че освен очакваните сигнали на лентата се появява и запис на някакво непознато излъчване. Шефът казваше, че от време на време в приемането настъпват смущения, но само през деня, когато слънчевият вятър, излитащ от нашата звезда, засяга част от земното кълбо и нарушава наблюденията на Вселената. На другия ден сутринта Бел обръща внимание на Хюиш върху странното явление. Но то не вълнува особено опитния астроном — може да са атмосферни нарушения или някакви земни смущения. След няколко седмици непознатият сигнал отново се появява. Астрономите са убедени, че причината за отклонението на писеца се намира наблизо. Първо техниците проверяват всички кабели. Нищо, всичко е наред! После на някого му хрумва, че по шосето може да се движат коли, чието запалване не е в ред. По-нататъшните разсъждения и изчисления показват, че тази кола сигурно се движи по шосетата на Млечния път, по-точно на съзвездието Лисички. Оттук нататък всичко става сериозно. Земните източници са изключени. Дали не може да е излъчване от някой позабравен спътник? Не, това също е изключено… Не може да се говори и за радарни отражения от Луната и планетите. Значи този предавател се намира извън нашата Слънчева система. Това ще бъде вълнуващо съобщение за международния астрономически конгрес, който ще се състои в края на август в Прага! Но Хюиш не иска да рискува. Докато не изследва подробно източника, няма да каже никъде нито дума. И наистина нищо не можа да проникне дори и до конгресните кулоари.

От ноември радиоастрономите съсредоточават вниманието си върху анализа на регистрираните сигнали. Не трябва да се вярва само на изчисленията.… Отново и отново ги повтарят. В края на годината се предават. Да, нищо не може да се направи — излъчването се повтаря с периодичност 1,33730113 секунди. Но природата не познава толкова точен часовников механизъм! „Можем да си сверяваме часовника по него!“ — шегуват се те колебливо. „Да, по тези… тези малки зелени човечета.“ И директорът на института проф. Мартин Райл съвсем сериозно предполага, че това са изкуствени сигнали от друга слънчева система. На съвещанието с Хюиш двамата решават засега да забавят публикуването на откритието. На работниците от обсерваторията е наредено да не споменават пред никого за странните сигнали. Това могат да са little green men (LGM) или пък нещо съвсем друго, нещо, което никой не може да си представи. А всяко съобщение в „Нейчър“ може да се окаже голям блъф. Тайнствените инициали „малки зелени човечета“ — LGM, завладяха целия екип. Всички се интересуват от търсенето на нови източници на радиовълни с периоди части от секундата. Ако в най-близко време не се открие нов предавател, това би могло да подкрепи хипотезата за LGM. Защото не е правдоподобно няколко цивилизации, отдалечени една от друга на няколко десетки светлинни години, да започнат едновременно да предават и една-единствена земна обсерватория незабавно да ги регистрира. Ако се установят и други подобни предаватели, ще трябва да се откажат от тази привлекателна идея — в такъв случай това ще бъде по-скоро някакъв природен източник. В началото на годината радиотелескопът в Кембридж открива нови три секундни източника. „Малките зелени човечета“ са погребани. На 24 февруари 1968 г. д-р Хюиш публикува в „Нейчър“ първото си съобщение. Земният свят откри пулсарите.

По-нататъшните изследвания показаха, че пулсарите са необикновено малки обекти — с диаметър може би 6000 км, така че по размери могат да се сравняват с нашите планети. Намират се на разстояние 1000 до 5000 светлинни години от Слънцето. Затова някои астрофизици смятат, че пулсарите и белите джуджета са едно и също нещо. Белите джуджета са звезди с огромна плътност — около 1 тон на кубичен сантиметър, които са изчерпали запасите си от ядрено гориво.

Когато през май 1968 г. в Ню Йорк се събра първата международна конференция за пулсарите, проф. Ф. Грахам Смит злорадо подхвърли: „Малките зелени човечета се превърнаха в бели джуджета.…“ Скоро се оказа, че Смит и неговите последователи са се лъгали. Пулсарите, от които днес вече са известни няколко десетки, някои дори извън нашата Галактика, са по-скоро бързо въртящи се неутронни звезди, заобиколени от силно магнитно поле. А може да са нещо съвсем друго, което с нашите досегашни знания не можем да си представим. За съжаление те решително не са предаватели на отдалечени разумни същества. Но откриването на пулсарите беше много поучително за по-нататъшното търсене на развити цивилизации. И природата умее да създава сложни космически часовници, затова при изследването на бъдещите съмнителни сигнали ще бъде необходимо още по-голямо внимание. Същевременно започват да ни побиват тръпки: щом природата може да създаде толкова сложни МЪРТВИ форми, как ли биха могли да изглеждат ЖИВИТЕ същества в отдалечените области на Вселената?!

* * *

Проф. Морисън е болен от тежка парализа. Без бастун не може да прекоси стаята. Въпреки това от него лъхат енергия, целенасоченост, увереност. Днес той е професор в едно от най-прочутите технически висши учебни заведения в света — Масачузетския технологически институт.

„Защо Дрейк не продължи работата си по проекта OZMA? Нали говореше, че ще продължи да работи, но с по-голям радиотелескоп…“ — попитах го аз в края на август 1968 г., когато в Прага завършваше заседанията си Международният конгрес по астрономия.

„Струва ми се, че няма да го осъществи. Тези опити са много скъпи — имам предвид не парите, а машинното време, което е необходимо на астрономите за изследвания с други цели. Търсенето на сигнали от извънземни цивилизации с една обсерватория не може да има успех. То трябва да се извършва от добре подготвена организация, която да има на разположение уреди от различни станции. Може би такъв проект ще се осъществи през следващите години. Ако се открият следи от органичен живот на Марс, това може да оспори един такъв проект…“

Опитите, осъществени от няколко групи радиоастрономи през шейсетте години, бяха по-скоро технически и социални сонди. Но те недвусмислено показаха, че и с техниката, която имаме на разположение, можем да се надяваме на успех. Наистина засега нямаме никакви ясни, неоспорими доказателства за съществуването на извънземни развити светове. Постепенно се натрупват все повече непреки аргументи — и никакво доказателство, което да свидетелствува против тази хипотеза. Ами ако в космически мащаби важи идеята, изразена от запад-ногерманския астроном д-р Себастиан фон Хьорнер, че „онова, което ни се струва уникално и необичайно, всъщност може да се окаже типично, а може би дори и най-обикновено“? Такъв уникат за нас засега е и земната цивилизация…