Уилям Шекспир
Хенри VI. Първа част ^[0] (5)

Четвърта сцена

 

АРТИЛЕРИСТЪТ

Ти знаеш, синко мой, че сме в обсада

и че предградията ни са вече

превзети от английските войници.

 

СИНЪТ

Да, татко, и по тях съм стрелял даже,

макар че ни веднъж не съм улучвал.

 

АРТИЛЕРИСТЪТ

Тоз път, ако ме слушаш, ще улучиш.

Аз тук съм главният артилерист

и трябва с нещо да се проявя.

Разузнавачите ми съобщиха,

че англичаните са взели там

оназ висока кула и от нея —

през хе, оназ решетка от желязо —

следят движенията във града,

за да откриват най-добрите точки,

в които могат да ни навредят

със нападение или със изстрел.

За да лиша врага от таз възможност,

към мястото насочих един топ

и вече от три дни седя и чакам

да се покаже някой. Но, уви,

не мога вече, замести ме малко.

Щом видиш зад решетката човеци,

извикай ме веднага — аз ще бъда

при градския управител, помни!

 

СИНЪТ

Не бой се, татко, ако ги издебна,

ръката ти не ще ми е потребна!

 

СОЛЗБЪРИ

О, Толбът, моя радост, въздух мой!

Отново между нас! Как беше там?

И как успя от плен да се измъкнеш?

Нетърпелив съм. Разкажи ми всичко,

додето сме на кулата, тук още!

 

ТОЛБЪТ

Дук Бедфорд бе пленил един известен

французки благородник — Дьо Сантрай

и размени го с мен. Преди това

врагът поиска, с цел да ме обиди,

да ме смени със друг, по-дребен рицар,

но аз отхвърлих, предпочел смъртта,

таз евтина оценка и накрая

получих откупа, желан от мен…

Но долното предателство на Фастолф

ме мъчи още. Ах, изменник подъл,

да можех да го пипна, със юмруци

изпълнил бих му смъртната присъда!

 

СОЛЗБЪРИ

Не каза как отнесоха се с теб.

 

ТОЛБЪТ

С язвителни обиди, гаври, хули!

Изложиха ме на един площад

за публична забава на народа

и почнаха да викат: „Този тука

е ужасът за нашата войска,

плашилото на френските дечица!“

И аз тогаз със сила се отскубнах

от своите стражи и захванах с нокти

да къртя камъни и да ги хвърлям

по тез, които гледаха срама ми.

Пред яростта ми пръснаха се всички

и дълго зяпаха ме отдалече —

макар и в клетка, бях за тях опасен,

защото само името на Толбът

ги караше да мислят, че могъл бих

с ръце да късам пръти от желязо,

да чупя с крак стоманени греди;

и затова отряд стрелци отбрани

се сменяше край мене денонощно

и всеки се прицелваше в гръдта ми,

щом само се помръднех във леглото.

 

СОЛЗБЪРИ

Със болка слушам как си бил измъчван,

но ние, знай, ще им го върнем скъпо!

Сега е време в Орлеан за обед

и аз през таз решетка виждам всички

във домовете им и виждам също

как френската войска се укрепява.

Ако желаеш, можеш да надникнеш…

Съвет ми дайте, вий, сър Томас Гаргрейв,

и вий, сър Уилям Гленздейл: коя точка

да бъде цел на следващия залп?

 

ГАРГРЕЙВ

На северния вход се трупат знатни.

Аз мисля да ударим първо там.

 

ГЛЕНЗДЕЙЛ

Или по бастиона, пазещ моста.

 

ТОЛБЪТ

Изглежда трябва да ги изтощим

с гладуване и чести малки схватки…

 

СОЛЗБЪРИ

О, Господи, нас, грешните, помилуй!

 

ГАРГРЕЙВ

О, Господи, прости ми греховете!

 

ТОЛБЪТ

Отде ни сполетя таз зла беда?

О, Солзбъри, продумай, ако можеш!

О, дивен образец за войнска храброст,

едното ти око, едната буза —

къде са те? Проклета да си, куло!

И ти да си проклета, о, ръка,

донесла ни ужасната покруса!

Тринайсет битки Солзбъри спечели,

войник направи той от Хенри Пети!

Дорде последен барабан ехтеше

над бойното поле, на своя меч

не даваше той отдих, тъй го помня.

О, Солзбъри, дай знак, че още жив си!

Глас нямаш вече, но с едно око

за милост към небето погледни —

и слънцето с едно око оглежда

от край до край земята! О, небе,

ако над Солзбъри не се смилиш,

на всеки друг отказвай милостта си!

Сър Томас Гаргрейв, има ли във тебе

искра живот? Отговори на Толбът!

Не, поглед само повдигни към него!…

Снемете тялото! Ще ви помогна

да го заровим по достоен начин.

Ти, Солзбъри, туй имай за утеха,

че няма да умреш преди…

Той махна ми и се усмихна, сякаш

ми казваше: „Като умра, помни

да отмъстиш за мен на враговете!“

Ще помня, мой Плантадженет, и с радост

като Нерон на лютня^[19] ще просвиря

пред техните пламтящи градове;

ще плаче Франция, щом чуе: „Толбът!“.

Какво е туй? Защо гърми небето?

Отде са този шум и този трясък?

 

ПРАТЕНИКЪТ

Милорд, милорд, французите нападат!

Дофинът им, подкрепян от една

новоизлюпила се ясновидка

на име Жана, тръгнал е на бой,

за да разкъса нашата обсада!

 

ТОЛБЪТ

О, чуйте го как стене от това, че

така неотмъстен ще го оставим!

Втор Солзбъри за вас ще съм, французи!

Дали дофин си, или гнил делфин,

дали светица си, или мръсница,

копитата на коня ми ще стъпчат

сърцата ви и локва ще направят

от вашите два мозъка!… Носете

нещастника във моята палатка,

а след това ще видим за какво

ги бива тези пъзльовци-французи!