Уилям Шекспир
Хенри VI. Първа част ^[0] (10)

Трета сцена

 

ГРАФИНЯТА

Вратарю, запомни какво ти казах.

И след това, когато го направиш,

ключа — на мен!

 

ВРАТАРЯТ

                Разбрано, господарко!

 

ГРАФИНЯТА

Отличен план! Изпълни ли се точно,

със него повече ще се прочуя,

отколкото скитянката Томирис —

със гибелта на Кир^[27]. Светът гърми

от славата на този страшен рицар

и бойните му подвизи безчет са.

Бих искала да проверя мълвата

със личното си зрение и слух.

 

ПРАТЕНИКЪТ

Лорд Толбът, господарко, дойде с мен

във отговор на вашата покана.

 

ГРАФИНЯТА

Да заповяда!… Как? Нима е този?

 

ПРАТЕНИКЪТ

Да, той е, господарко.

 

ГРАФИНЯТА

                Тоз, когото

наричат „бич на Франция“, чието

ужасно име тъй се носи вред,

че майките у нас със него плашат

децата си? Разбрах: лъжлива слава!

Аз мислех, че ще видя някой Хектор^[28],

Херакъл^[29] нов със лик, внушаващ страх,

и мускули могъщи, а пък той

какъв ми бил! Дете, джудже, пигмейче!

Не е възможно тоя хилав урод

така да плаши своите врагове!

 

ТОЛБЪТ

Графиньо, дръзнах да ви посетя,

но тъй като настроена сте зле,

добре ще е да дойда в друго време.

 

ГРАФИНЯТА

Какво му стана? Где се е запътил?

 

ПРАТЕНИКЪТ

Лорд Толбът, спрете! Нейна милост пита

защо си тръгвате така внезапно.

 

ТОЛБЪТ

За да повярва в туй, че бил е тук

известният й Толбът, а не друг!

 

ГРАФИНЯТА

Щом ти си той, тогава си във плен!

 

ТОЛБЪТ

В чий плен, графиньо?

 

ГРАФИНЯТА

                В мой, войнико кървав!

Нарочно те подмамих във дома си.

Отдавна съм пленила твойта сянка,

защото тя обрамчена виси

във моя замък; но и същността ти

сега ще има нейната съдба,

защото аз ще наредя да сложат

ръцете и краката ти в окови

затуй, че ти от толкова години

страната ни без жалост разоряваш,

народа ни избиваш и заробваш

децата и мъжете ни!

 

ТОЛБЪТ

                Ха-ха!

 

ГРАФИНЯТА

Ти смей се, смей се! Скоро ще застенеш!

 

ТОЛБЪТ

Аз смея се, защото тъй наивно

си мислите, че сте пленили нещо

по-плътно, на което да мъстите,

не сянката на Толбът.

 

ГРАФИНЯТА

                Как? Защо?

Нима си друг човек?

 

ТОЛБЪТ

                Не, друг не съм.

 

ГРАФИНЯТА

Тогаз и същността ти притежавам!

 

ТОЛБЪТ

О, не, госпожо — аз съм само сянка

от себе си. Окото ви се мами.

Не е във тази стая същността ми.

Което виждате, е само малка,

нищожна част от туй, което съм.

Повярвайте ми, ако мойто тяло

поискало би тук да влезе цяло,

под покрива ви трудно би се сбрало.

 

ГРАФИНЯТА

Чудак, говорещ с гатанки! Как тъй

хем тук си, хем не си? Кой би могъл

тез две обратни истини да свърже?

 

ТОЛБЪТ

Кой би могъл ли? Аз! И много бърже!

Дали повярвахте сега, госпожо,

че аз съм само сянката на Толбът?

Тез тук са неговите мишци, жили,

могъщата снага, с която той

зажегля градовете ви в ярем,

помита крепостите ви и прави

земята ви да стене под крака му!

 

ГРАФИНЯТА

Прости ми грешката, велики Толбът!

Сега разбрах, че ти си не по-малък,

отколкото говори твойта слава,

и по-голям, отколкото могъл би

човек от външността ти да заключи.

С предубеждение те срещнах тука,

но ти не се гневи, защото, вярвай,

сега скърбя, задето те приех

не както същността ти заслужава.

 

ТОЛБЪТ

Госпожо, не тълкувайте погрешно

духа на Толбът, както току-що

направихте със външния му образ.

Не сте ме наскърбили ни най-малко

със своя прием и не искам друго

обезщетение, освен да можем

със вашето съгласие да вкусим

вината и отбраните ви гозби.

Защото, знае се, от слаб стомах

не се оплаква никога войникът.

 

ГРАФИНЯТА

От все сърце — за мен ще бъде чест

да имам в своя дом тъй славен воин.