Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (28)

28

— Искаш ли довечера да спиш с Уба, Дърк? — попита Айла.

— Не! — малчуганът разтърси глава недвусмислено. — Дърк спи с Мама.

— Нищо чудно, Айла. Така си и мислех. И без това е цял ден с мен — рече Уба. — Откъде му е хрумнало да ти вика така, Айла?

— Той просто така ме нарича — отвърна Айла, като извръщаше глава настрани. Неодобрението на Клана към ненужните думи и звуци бе се запечатило толкова ясно в съзнанието на Айла от времето, когато се появи за пръв път, че се почувства гузна за играта на думи, която играеше със сина си. Уба не настоя за отговор, макар че знаеше, че Айла крие нещо.

— От време на време като излизаме с Дърк, издаваме заедно звуци — призна си Айла. — Тези си ги е избрал за мен. Той може да произнася сума ти звуци.

— И ти можеш да издаваш звуци. Мама разправяше, че когато си била малка, особено преди да се научиш да говориш, си имала навика да произнасяш най-различни звуци и думи — рече с жестове тя. — Още помня, че когато бях бебе, много ми харесваха онези звуци, дето ги издаваше като ме люлееше.

— Струва ми се, че наистина издавах звуци като бях малка. Ама вече не помня добре — със знаци рече Айла. — С Дърк просто си играем на една игра.

— Според мен в това няма нищо толкова лошо — рече Уба. — Той още малко и ще проговори. Де да не бяха толкова гнили тези корени — додаде Уба, като захвърляше настрани едър корен. — Голямо пиршество ще падне утре само на сушеното месо, риба и полуизгнили зеленчуци. Де да беше изчакал още малко Брун, поне щеше да има някаква зеленина и стръкове.

— Не зависи само от Брун — рече Айла. — Креб казва, че най-подходящото време е първата пълна луна след началото на пролетта.

— Питам се откъде разбира, че е започнала пролетта? — позволи си да отбележи Уба. — Все вали и дните си приличат.

— Според мен има нещо общо с наблюдаване на залеза на слънцето. Дни наред не пропуска залез. Дори когато вали, можеш да видиш къде си ляга слънцето, а пък имаше и доста ясни нощи да се види и луната. Креб си знае.

— Не ми се иска и Креб да прави Гуув мог-ър — рече Уба.

— И на мен — с жестове каза Айла. — Както излиза напоследък, седи със скръстени ръце и нищо не прави. Какво ще прави като дори няма да извършва церемонии? Знаех, че все някога ще се случи, но точно това тържество не ме радва.

— Необичайно ще бъде. Свикнала съм с Брун като вожд и Креб като Мог-ър, ама Ворн вика, че е време по-млади хора да застанат начело. Казва, че на Брод му е омръзнало да чака.

— Струва ми се, че има право — със знаци каза Айла. — Ворн винаги се е възхищавал от Брод.

— Той е добър с мен, Айла. Дори не се разсърди, когато пометнах. Просто каза, че щял да помоли Мог-ър да направи заклинание, което да даде нови сили на тотема му, за да мога да зачена отново. Сигурно и ти му се нравиш, Айла. Дори ми каза да те помоля да разрешиш на Дърк да спи при нас. Мисля, че знае колко обичам той да е край нас — довери й Уба. — Дори Брод не се държи толкова зле с теб напоследък.

— Да, не ме е тормозил много — с жестове рече Айла. Не знаеше как да обясни страха, който изпитваше, всеки път като я погледнеше. Дори усещаше как настръхва косата й на тила, ако се вторачеше в нея, докато не гледа.

 

 

Тази вечер Креб остана до късно с Гуув в дома на духовете. Айла приготви лека храна за Дърк и за себе си и остави нещичко настрани за Креб, за да хапне като се върне, макар че се съмняваше той да го изяде. Тази сутрин се бе събудила с чувство за тревога, което се засилваше с течение на деня. Имаше чувството, че пещерата я затрупва и в устата и бе сухо и прашно. Едва успя да преглътне няколко хапки, после мигом се втурна към входа на пещерата и впери очи в навъсеното небе и поройния, напоителен дъжд, който дълбаеше малки кратерчета в подгизналата кал. Дърк пропълзя в постелята й и когато се върна в огнището, вече бе заспал. Щом като я усети да се мушва при него, сгуши се по-близо и направи почти несъзнателно жест, който завършваше с думата „Мамо“.

Айла го прегърна с ръка, чувствайки тупащото му сърчице в прегръдката си, но сънят бягаше от нея. Лежеше будна, загледана в сенчестите очертания на грубата, каменна стена на сумрачната светлина на гаснещия огън. Бе будна, когато Креб най-сетне се върна, но лежеше, без да мърда, заслушана в тътренето на нозете му и най-накрая се унесе, щом той се мушна в постелята си.

Събуди се с писък!

— Айла! Айла! — викна й Креб като я разтърсваше да се събуди напълно. — Какво става детето ми? — направи жест той с изпълнено с тревога око.

— О, Креб — захълца тя и го прегърна през врата. — Присъни ми се онзи сън. Не ми се е присънвал от години. Креб я прегърна и усети, че трепери.

— Какво й има на Мама? — зажестикулира Дърк, изправил се в постелята си с широко отворени от страх очи. Досега не бе чувал майка си да пищи. Айла го прегърна.

— Що за сън, Айла? Онзи за пещерния лъв ли? — запита Креб.

— Не, другият, онзи, дето никога не мога да си го спомня напълно — Тя взе отново да трепери. — Креб, от къде на къде ще ми се присънва сега? Мислех, че вече се е свършило с кошмарите ми.

Креб отново я прегърна, за да я утеши. И Айла отвърна на прегръдката му. В миг и двамата разбраха колко дълго не са се прегръщали, вкопчили се един в друг с Дърк помежду им.

— О, Креб, само да знаеш колко често ми се е искало да те прегърна. Мислех, че не ме искаш, боях се, че ще ме отблъснеш както стори, когато бях нагло момиченце. Исках да ти кажа и още нещо. Обичам те, Креб.

— Айла, дори тогава ми беше трудно да те отблъсна, но трябваше да сторя нещо, иначе щеше да имаш работа с Брун. Никога не съм можел да ти се разсърдя, обичах те прекалено много. Все още те обичам прекалено много. Мислех, че си разстроена от загубата на млякото, а вината бе моя.

— Не си виновен ти, Креб. Виновната съм аз. Никога не съм те обвинявала.

— Аз сам се обвинявах. Трябваше да знам, че бебето трябва да се кърми, иначе ще секне млякото, но по всичко си личеше, че искаш да останеш насаме със скръбта си.

— От къде на къде ще знаеш? Че кой мъж разбира толкова от бебета? Обичат да ги държат в ръце, да играят с тях, когато са сити и доволни, но само като писнат, всеки мъж бърза да ги върне на майките им. Освен това, той не пострада. Той току-що начеваше годината, в която трябва да се отучи да суче и макар че отдавна е отбит, той е едър и здрав.

— Но нали теб те боля, Айла?

— Мамо, теб боли? — намеси се Дърк, все още разтревожен от писъка й.

— Не, Дърк. Мама не я боли, вече не я боли.

— Откъде се е научил да те нарича с тази дума, Айла?

Тя леко се изчерви.

— Понякога с Дърк си играем да правим звуци. Просто е решил да ме зове с този.

Креб кимна.

— Той вика на всяка жена „майко“, та предполагам, че е трябвало да ти измисли нещо друго. Навярно за него значи майка.

— Не само за него, ами и за мен.

— Като дойде отначало, ти произнасяше много думи и звуци. Мисля, че сигурно твоето племе разговаря със звуци.

— Аз съм от племето на Клана. Жена съм от Клана.

— Не, Айла — с бавни жестове рече Креб. — Ти не си от Клана, ти си жена от Другите.

— И Иза ми каза точно това в нощта, когато умря. Каза ми, че не съм от Клана, че съм жена от Другите.

Креб я погледна изненадан.

— Не мислех, че и тя знае. Иза бе мъдра жена, Айла. Аз го разбрах едва онази нощ, когато ни проследи в пещерата.

— Не съм искала да влизам в пещерата, Креб. Дори не знам как съм се озовала там. Не знам с какво толкова съм те наранила, но смятах, че престана да ме обичаш, защото влязох в тази пещера.

— Не. Айла, не съм преставал да те обичам, обичах те прекалено много.

— Дърк гладен — прекъсна ги детето. Още не бе дошъл на себе си от писъка на майка си, а и оживеният разговор между нея и Креб го притесняваше.

— Гладен ли си? Я да видим дали ще се намери нещо за теб.

Креб я проследи как става и се отправя към огнището. „Още не мога да разбера кой вятър я довя да живее с нас, мислеше си Креб. Рожба е на Другите и Пещерният Лъв винаги я е закрилял, защо му е притрябвало да я води тук? Защо не им я е върнал на тях? И защо ще допуска да бъде сразен, да й се роди бебе, а после ще позволява да й секне млякото? Всички си мислят, че това е, защото е злочест, но я го погледнете. Здрав е, щастлив е и всички го обичат. Може пък Дорв да има право, може пък наистина духовете на всички мъжки тотеми да са се примесили с нейния Пещерен Лъв. Тя имаше право за това, че не е уродлив, ами е смесица. Той дори може да произнася звуци като нея. В него има частица от Айла и частица от Клана.“

Изведнъж Креб усети как кръвта му се стича от лицето и кожата му настръхва. „Частица от Айла и частица от Клана! Затова ли попадна тя при нас? Заради Дърк ли? Заради сина й ли? Кланът е обречен на гибел, идва неговият край, само нейната раса ще продължи да съществува. Сега ми е ясно, чувствах го. Ами какво ще стане с Дърк? Той е частица от Другите, той ще оцелее, но нали е и от Клана? Ами Юра, тя прилича на Дърк и се е родила малко след онази злощастна среща с мъжете от Другите. Толкова ли са им силни тотемите, че могат да сразят женския за толкова късо време? Възможно е, щом жените им могат да имат за тотем Пещерния Лъв, нищо чудно да е така. И Юра ли е смесица? А щом съществуват Дърк и Юра, трябва да има и други. Деца на смесени духове, деца, които ще оцелеят, деца, които ще продължат Клана. Вероятно малко на брой, но достатъчно.

Навярно Кланът е бил обречен, преди Айла да стане свидетел на свещената церемония и е била доведена само за да ме подсети. Нас няма да ни бъде, но докато има такива като Дърк и Юра, няма да погинем. Питам се дали Дърк има паметта ни? Де да беше по-големичък, достатъчно голям за церемонии. Не е толкова важно, та нали Дърк има повече от паметта ни, той има в себе си Клана. Айла, дете мое, любимо мое дете, ти наистина носиш щастие и ни ощастливи. Сега знам защо си дошла, не да ни донесеш гибелта, а да ни дадеш единствената възможност да оцелеем. Никога няма да бъде като преди, но и това е нещо.“

Айла донесе на сина си парче студено месо. Стори й се, че Креб е потънал в мисли, но щом седна, той я погледна.

— Знаеш ли, Креб — рече тя замислено. — Понякога си мисля, че Дърк не е само мой син. Откак ми секна млякото и той навикна да го кърмят от огнище на огнище, хапва си навсякъде. Всички го хранят. Напомня ми на малкото на пещерната мечка, все едно е син на целия Клан.

Айла усети как едничкото, тъмно и влажно око на Креб заструи с неизразима печал.

— Дърк е син на целия Клан, Айла. Той е едничкият син на Клана.

 

 

Първите проблясъци на зазоряване припламнаха през отвора на пещерата, изпълвайки триъгълното пространство. Айла лежеше будна и на мъжделивата светлина се взираше в спящия си син. Виждаше и Креб, загърнат с кожата в постелята и по равномерното му дишане разбираше, че и той спи. „Радвам се, че с Креб най-сетне си проговорихме“, мислеше си тя и почувства как едно огромно бреме се свлича от плещите й, но гаденето в глъбините на стомаха й, което не бе преставало цял ден и цяла нощ, се усили. На гърлото й бе застанала суха буца и й се струваше, че ако остане в пещерата само още миг, ще се задуши. Тихичко се измъкна от постелята, набързо навлече някаква дреха и опинци и без да вдига шум се упъти към входа.

Щом прекрачи входа на пещерата, дълбоко си пое въздух. Толкова огромно облекчение изпита, че изобщо не й правеше впечатление леденият дъжд, просмукващ се от кожената й дреха. Нагази в разкаляното мочурище пред входа на пещерата и се запъти към потока, потрепервайки от внезапно побилите я хладни тръпки. От заснежените ивици, почернели от ръсещите се от множеството огньове сажди, но склона се стичаха кални струйки вода и даваха скромния си принос за проливния порой, издуващ скования в лед поток.

Кожените й опинци не държаха по червеникавокафявата тиня, по средата се подхлъзна и се отърколи до потока. Волновеещите й се коси полепнаха о главата й и провиснаха в дебели кичури, подгизнали от влага, стичаща се по калта, полепнала по дрехите й преди дъжда да я отмие. Дълго време стоя на брега на потока, който се опитваше да се освободи от ледената си обвивка, наблюдавайки как мътните води търкалят парчета лед и ги запокитват в неизвестна посока.

Когато с мъка се изкатери по хлъзгавия рид, зъбите й тракаха, докато се взираше в навъсеното небе, което незабележимо се проясняваше отвъд източното било. Наложи се да преодолява невидима преграда, която заприщваше входа на пещерата и усети как в мига, в който влезе, отново се появи чувството на страх.

— Айла, вир-вода си. Защо излизаш навън в този дъжд? — зажестикулира Креб. Взе парче дърво и го хвърли в огъня. — Събличай мокрите си дрехи и ела край огъня. Ще простинеш.

Преоблече се, после седна до Креб край огъня, признателна, че мълчанието помежду им вече не бе напрегнато.

— Креб, толкова се радвам, че снощи си поговорихме. Ходих до потока, ледът се пропуква. Иде лято, пак ще можем да ходим на дълги разходки.

— Да, Айла, лятото иде. Щом искаш, пак ще правим дълги разходки… през лятото.

Студени трънки побиха Айла. Имаше ужасното чувство, че никога вече няма да се разхожда дълго с него и й се струваше, че и Креб го знае. Протегна ръце и те се прегърнаха, сякаш за последен път.

Към пладне дъждът отслабна и се превърна в тягостен ръмеж, а следобед съвсем престана да вали. От плътните облаци изплува бледото, изнурено слънце, но и то не можа да стопли и изсуши подгизналата земя. Въпреки мрачното време и оскъдицата, Кланът се вълнуваше около заслужаващото пиршество събитие. И без това не сменяха вождовете си толкова често, а и същевременната смяна на мог-ъра го правеше изключително. Ога и Ебра, а и Брак — всички щяха да играят роля в церемонията. Седемгодишният малчуган щеше да стане следващият неоспорим наследник на вожда.

Ога се бе превърнала в сплетен възел от изопнати нерви. Час по час скачаше да проверява всяко огнище, където се готвеше храна. Ебра се опита да я успокои, но и самата Ебра не бе толкова спокойна. Опитвайки се да се прави на по-възрастен, Брак командваше малките деца и заетите жени. Най-сетне Брун се намеси и го повика настрани да упражнят още веднъж ролята му. Уба отведе децата край огнището на Ворн, за да не се пречкат и след като повечето приготовления приключиха и Айла се присъедини към тях. Освен да помага при готвенето, единствената задача на Айла щеше да бъде да приготви татул за мъжете, след като Креб й бе казал да не прави напитката от корени.

До вечерта останаха да се стрелкат насам-натам само няколко разпокъсани облачета, преди пълната луна да огрее голата, безжизнена местност. Вътре в пещерата гореше голям огън отвъд последното огнище, ограден от кръг факли.

Айла седеше сама на кожата си и се взираше в огънчето на домашното огнище, което пращеше и припукваше наблизо. Все още не бе успяла да се отърси от неспокойството си. Реши да отиде до входа на пещерата да погледне луната, преди да започне празненството, но тъкмо ставаше и зърна знака на Брун и с тежки стъпки се отправи обратно. Когато всички заеха определените си места, Мог-ър излезе от дома на духовете, последван от Гуув, и двамата загърнати в мечи кожи.

Щом като славният, тачен мъж призова духовете за последен път, годините му сякаш се отърколиха от него. Красноречивите му, познати жестове притежаваха повече мощ и убедителност, каквито Кланът не бе виждал от години. Изпълнението му бе майсторско. Владееше аудиторията си с умението на виртуоз, като предизвикваше отклика им с идеалния си избор на подходящия момент в редуващите се един след друг напрегнати върхове на изискващите спомени чувства до кулминационната точка, която изцеждаше и последната им сила и ги оставяше изчерпани. До него Гуув бе бледо копие. Младежът бе подходящ за мог-ър, дори го биваше, но не можеше да се сравнява с Великия Мог-ър. Най-могъщият магьосник, когото Кланът някога бе имал, бе провел последната си и най-внушителна церемония. Когато отстъпи мястото си на Гуув. Айла не бе единствената, която заплака. Със сухи очи Кланът ридаеше със сърцата си.

Айла се залута в мислите си, докато Гуув извършваше движенията, с които освобождаваше Брун и издигаше Брод в ранга на вожд. Гледаше Креб и си спомняше мига, когато за пръв път видя едноокото му, покрито с белези лице и посегна да го докосне. Сещаше се за търпението му, когато се опитваше да я научи да общува и как внезапно всичко й стана ясно. Посегна към амулета си и попипа мъничкия белег на гърлото си, където той майсторски я бе клъцнал, за да пролее кръвта й като жертвоприношение на древните духове, разрешили й да ходи на лов. И се сви уплашено като си спомни скришното се посещение на мъничката пещера, дълбоко в планинските недра. И тогава се сети за изражението му на любяща печал и за тайнственото му, загадъчно твърдение от предишната вечер.

На пиршеството в чест на предаването на властта в ръцете на следващото поколение тя само ровичкаше в храната. Мъжете се източиха един по един в малката, свещена пещера, за да довършат церемонията в уединение, а Айла раздаде татула, получен от Гуув, вече мог-ър. Но нямаше ищях за танца на жените, в движенията й отсъстваше живостта и отпи толкова малко от отварата татул, че въздействието му бързо изветря. Щом й се яви удобен случай да си тръгне, тя се върна в огнището на Креб и вече спеше, когато Креб се върна, но сънят й бе неспокоен. Той застана над постелята й като се взираше в нея и в сина й, преди да закуцука към собствената си постеля.

 

 

— Мама ходи лов? Дърк ходи лов с Мама? — запита малчуганът, изскачайки от постелята си и отправяйки се към входа на пещерата. Само неколцина души щъкаха навън, но Дърк бе съвсем буден.

— И без това първо ще трябва да закусим, Дърк. Върни се тук — направи жест Айла и стана да го прибере. — А може и изобщо да не ходим днес. Пролетта дойде, ама още не е чак толкова топло.

След като се нахрани, Дърк зърна Грев и съвсем забрави за лова, втурвайки се към огнището на Брод. Айла го проследи с чувство на нежност, закривило ъгълчетата на устата й. Усмивката й помръкна като видя как Брод го гледа. Тръпки я побиха. Двамата малчугани изприпкаха заедно. Внезапно я обзе клаустрофобия и то с такава сила, че си помисли, че ще повърне, ако не излезе от пещерата. Втурна се към изхода като усещаше ускореното туптене на сърцето си и вдиша няколко пъти дълбоко.

— Айла! — сепна се тя като чу Брод да произнася името й, после се извърна, сведе глава и погледна отгоре новия вожд.

— Тази жена иска да поздрави вожда — зажестикулира тя церемонно. Брод рядко се изправяше лице в лице с нея. Тя бе доста по-висока от най-високия мъж в Клана, а Брод не бе сред най-източените. Едва-едва докосна рамото й. Знаеше, че не обича да я гледа отдолу.

— Да не вземеш да хукнеш нанякъде. Скоро смятам да проведа събиране навън.

Айла кимна покорно.

Бавно Кланът се насъбра. Грееше слънце и се радваха, че Брод е решил да проведе събирането навън, въпреки подгизналата земя. Почакаха малко, после Брод важно-важно зае мястото, на което преди заставаше Брун с пълното съзнание за новия си пост.

— Както вече знаете, аз съм новият ви вожд — започна Брод. Още в началното му твърдение, което бе очевидно за всички, си пролича колко е неуверен пред целия Клан в новата си роля. — И след като Кланът се сдоби с нов вожд и нов мог-ър, сега му е времето да оповестя някои промени — продължи той. — Искам всички да знаят, че вече Ворн е мой заместник.

Последваха кимания, това се очакваше. Брун смяташе, че Брод би трябвало да поизчака Ворн да порасне, преди да го издига в длъжност над по-опитните ловци, но всички знаеха, че това предстои. „Може пък да не е по-добре по едно и също време“, каза си той наум.

— Има и няколко други промени — рече с жест Брод. — Една жена в този Клан не е задомена — Айла усети как се изчервява. — Някой трябва да я храни и не искам да обременявам ловците си с нея. Сега аз съм вожд и аз ще трябва да отговарям за нея. Ще взема Айла като втора жена в моето огнище.

Айла го бе очаквала, но след като се оправдаха очакванията й, не се почувства по-добре. „Може да не й е по вкуса, но Брод постъпва правилно, мислеше си Брун и с гордост погледна сина на стопанката си. Брод е дорасъл за вожд.“

— Тя има едно уродливо дете — продължи Брод. — Искам ей сега да го знаете, в този Клан няма да допусна повече уродливи деца. Не искам да си мислите, че това има нещо общо с личните ми чувства, когато откажа да приема следващото. Ако тя роди нормално дете, ще го приема.

Креб стоеше близо до входа на пещерата и разтърси глава, докато гледаше как Айла побледнява и свежда глава по-ниско, за да скрие лицето си. „Е, можеш да си сигурен, че повече няма да родя, Брод, не и с помощта на Изината магия, мислеше си тя. Не ме интересува дали бебетата се зачеват от мъжките тотеми или от органите им, в мен повече няма да заченеш. Не смятам да раждам бебета само защото ти смяташ, че са уродливи.“

— И преди съм го казвал — продължи Брод, — така че няма какво да се изненадвате. Няма да допусна край огнището ми да живеят уродливи деца.

Айла сепнато вдигна глава. „Какво иска да каже? Щом се налага да се преместя в огнището му, то и синът ми идва с мен.“

— Ворн се съгласи да приеме Дърк край огнището си. Стопанката му харесва момчето, независимо от уродливостта му. За него ще се грижат добре.

Сред Клана се разнесе озадачен шепот и вихрушка от жестове с ръце. Децата принадлежаха на майките си, докато пораснат. Защо Брод ще взима Айла, а ще отказва на сина й? Айла се откъсна от мястото си и се хвърли в нозете на Брод. Брод я потупа по рамото.

— Още не съм свършил, жено. Непочтително е да прекъсваш вожда, но този път ще си затворя очите. Можеш да говориш.

— Брод, не можеш да ми отнемеш Дърк. Той е мой син.

Където и да отиде жената, децата й отиват с нея — рече с жестове тя, забравяйки в тревогата си да използва каквото и да е учтиво обръщение или да придаде на думите си звучене на молба. Брун се бе навъсил, вече не се гордееше с новия вожд.

— Жено, да не би ти да искаш да кажеш на този вожд какво може и какво не може да прави? — направи жест Брод с присмехулно изражение. Беше доволен от себе си. Отдавна го бе запланувал и реакцията й бе точно каквато я бе очаквал. — Та ти не си майка. Ога е по-скоро майка на Дърк, отколкото ти. Кой го кърми? Само ти не го кърми. Та той дори не знае коя е майка му? Всяка жена от Клана му е майка. Какво значение има къде живее? Личи си, че не го е грижа, хапва си във всяко огнище — рече Брод.

— Знам, че нямах възможност да го кърмя, но той ми е син, Брод. Спи с мен всяка нощ.

— Е, не го ща да спи при мен всяка нощ. Можеш ли да отречеш, че стопанката на Ворн му е „майка“? Вече наредих на Гуув… искам да кажа на мог-ър, че церемонията по задомяването ти ще се състои след това събиране. Няма смисъл да изчакваме. Довечера ще се пренесеш в моето огнище, а Дърк ще отиде при Ворн. А сега се върни на мястото си — нареди й той. Брод огледа Клана и забеляза Креб да се подпира на тоягата си край пещерата. Старецът изглеждаше вбесен.

Но ядът му не можеше да се мери с този на Брун. Лицето му посиня от гняв, докато гледаше как Айла се връща на мястото си. С мъка се овладя да не се намеси. В очите му присвяткваше не само гняв, видно бе как се къса и сърцето му. „Синът на стопанката ми, когото аз отгледах и обучих и току-що направих вожд на този Клан, мислеше си той. Възползва се от поста си, за да си отмъсти. Да си отмъсти на една жена за измислени от него злини. Защо ли не успях да го предвидя? Защо бях толкова сляп за него? Сега вече знам защо толкова бързаше да повиши в длъжност Ворн. Брод е уговорил всичко с него, отдавна му е хрумнало да стори това с Айла. Брод, Брод, това ли е първото нещо, за което се залавя новият вожд? Излага на опасности ловците си с един млад и неопитен помощник само за да си отмъсти на една жена? Какво удоволствие ти доставя да разделяш Майка и дете, след като тя и без това толкова е изстрадала?

Имаш ли сърце, сине на стопанката ми? Едничката й радост е да си легне заедно със сина си довечера.“

— Не съм свършил, има още — зажестикулира Брод, опитвайки се да привлече вниманието на слисания и неспокоен Клан. Най-сетне те се укротиха. — Не само този мъж бе издигнат на нова длъжност. Имаме и нов мог-ър. Има известни привилегии, които вървят заедно с повишението в ранг. Реших, Гуув… мог-ър… да се премести в по право принадлежащото му огнище на магьосника на Клана. Креб ще се премести в дъното на пещерата.

Брун стрелна с очи Гуув. И той ли участваше в уговорката? Гуув клатеше глава с озадачено изражение.

— Не искам да се местя в огнището на Великия Мог-ър — рече той. — Това си е негов дом още откак се заселихме в тази пещера.

Новият вожд пораждаше все по-голям смут сред Клана.

 

 

— Решението да се преместиш, е мое! — зажестикулира властно Брод, ядосан от отказа на Гуув. Когато бе съгледал хромия старец, облегнат на тоягата си, да се взира гневно в него, изведнъж бе осъзнал, че великият мог-ър вече не е магьосник. Какво толкова му се плашеше на този обезобразен, сакат старец? Беше направил предложението без много-много да му мисли като очакваше, че Гуув ще се хване за най-благоприятното място в пещерата, както Ворн се бе хванал за възможността да получи по-висок ранг. Смяташе, че това ще заздрави предаността на новия мог-ър към него, ще накара Гуув да се чувства задължен. Брод бе пропуснал в сметките си предаността й обичта на Гуув към учителя си. Брун вече не можеше да се сдържа и тъкмо да проговори, но Айла го изпревари.

— Брод! — извиси глас от място Айла. Той вирна глава.

— Не можеш да сториш това! Не можеш да накараш Креб да се изнесе от огнището си! — Затрополи към него обзета от справедлив гняв. — Нему е нужен закътан дом! В дъното е много ветровито. Знаеш колко страда през зимата — Айла бе забравила, че е жена от Клана, сега бе знахарката, която защитаваше пациента си. — Правиш го, само и само да ме нараниш. Опитваш се да си отмъстиш на Креб, понеже той се грижеше за мен. Не ме е грижа какво ще сториш с мен, Брод, но остави на мира Креб! — Бе застанала пред него, извисила се над главата му и ядосано жестикулираше пред очите му.

— Кой ти е дал разрешение да говориш, жено! — разбесня се Брод. Замахна към нея със свит юмрук, но тя го видя и избегна удара му. Брод се изненада, че ръката му попадна в празно пространство. Бяс смени изненадата му и той й се нахвърли.

— Брод! — Викът на Брун го закова на място. Твърде много бе свикнал да се подчинява на този глас, особено когато се извисеше гневно. — Това е огнището на Мог-ър, Брод, и ще бъде негово огнище докато умре. И без да ускоряваш смъртта му, като го местиш, той много скоро ще умре. Дълго и вярно е служил на този Клан и си е заслужил това място. Що за вожд си ти? Що за мъж си ти? Възползваш се от поста си, за да си отмъстиш на една жена? Жена, която никога нищо не ти е сторила, Брод, не би могла, дори и да се опита. Ти не си никакъв вожд!

— Не, ти си този, който отсега нататък не е никакъв вожд, Брун — след първоначалния импулс да се подчини, Брод си бе възвърнал съзнанието за положението си и това на Брун. — Сега аз съм вожд! Вече аз взимам решенията! Ти все заставаше на нейна страна, все я закриляше. Е, сега повече не можеш да я закриляш! — Брод губеше самообладание, жестикулираше бясно с мораво от гняв лице. — Тя ще прави каквото аз кажа, иначе ще я прокълна! И не с временно проклятие! Току-що видя с очите си безочието й и пак се застъпваш за нея. Няма да търпя това! Отсега нататък няма! Заслужава да я прокълна. И ще я прокълна! Какво ще кажеш за това, Брун? Гуув! Прокълни я! Прокълни я! Сега, веднага! Искам веднага да я прокълнеш. Никой няма право да казва на този вожд какво да прави, а най-малкото една грозна жена. Разбра ли ме? Прокълни я, Гуув!

Креб се опитваше да привлече вниманието на Айла от мига, когато се спусна към Брод, опитвайки се да я предупреди. За него нямаше значение къде ще живее, отпред или в дъното на пещерата, за него бе все едно. Обзеха го подозрения още в мига, когато Брод заяви, че ще вземе Айла за втора жена. Подобно решение изискваше прекалено голяма отговорност от Брод и той не би го взел без основание. Но подозренията му не го бяха подготвили за последвалата грозна сцена. Когато видя Брод да заповядва на Гуув да я прокълне и последните му съпротивителни сили го напуснаха. Не искаше да гледа повече, обърна им гръб и се затътри в пещерата. Айла вдигна очи, тъкмо когато той изчезваше в дупката на пещерата.

Креб не бе единственият разстроен от сблъсъка. Суматохата обхвана целия Клан — жестикулираха, крещяха, безредно трополяха наоколо. Някои нямаха сили да гледат, а други се бяха ококорили с невярващ унес в зрелището, на което никой от тях не бе очаквал да стане свидетел в живота си. Техният живот бе твърде подреден, твърде сигурен, твърде обвързан с традиции, обичан и навици.

Безразсъдните и неправилни решения на Брод, разделящи Айла и сина й, ги изненадваха, потресени бяха колкото от противопоставянето на Айла на новия вожд, толкова и от намерението на Брод да премести Креб, слисани бяха колкото от гневното изобличение от страна на Брун на мъжа, когото току-що бе направил вожд, толкова и от необузданото поведение на Брод, поискал Айла да бъде прокълната начаса. Но го очакваха и нови беди.

Айла трепереше толкова силно, че не усети люшкането под краката си, докато не видя хора да се прекатурват, неспособни да запазят равновесие. Лицето й отразяваше слисаните изражения на останалите, преминаващо в страх и после в смъртен ужас. Едва тогава дочу далечното, ужасяващо боботене, идещо от недрата на земята.

— Дъъъррк! — изпищя тя и зърна как Уба го грабва, после се строполява върху него, сякаш се опитваше да предпази мъничкото му телце със своето. Айла се втурна към тях, после внезапно се сети за нещо, което я ужаси. — Креб! Той е в пещерата! — Закатери се по люшкащия се рид, опитвайки се да се добере до триъгълния вход. Огромна скала се свлече по стръмната стена, в която бе отвора и рикоширайки о едно дърво, което стана на трески от удара се сгромоляса на земята до Айла. Тя изобщо не забеляза. Бе безчувствена от уплаха. Спомените, скътани в стария й кошмар, бяха на свобода, но от явната паника бяха хаотични и разпокъсани. В грохота на земетресението тя дори не дочу думата на отдавна забравения език, откъснала се от устата й.

— Маааммоо!

Земята под краката й хлътна няколко метра, после отново се надигна. Падна и се опита да се изправи и тогава видя сводестият таван на пещерата да се срутва. Назъбени отломки, откъснати от високия таван, полетяха надолу, раздробявайки се при удара. После се посипаха още. Навсякъде около нея летяха камъни и трополяха по скалната повърхност, търкулваха се по лекия наклон и цамбурваха в ледения поток. Ридът на изток се напука и половината се катурна.

В пещерата се сипеше порой от скали, камъчета и прахоляк, примесен с неравномерния грохот на едри отломъци от стените и сводестия таван. Навън високите иглолистни дървета танцуваха като непохватни великани, а голите, широколистни дървета, тресяха безлистни клони в тромав трепет в ускорения ритъм на гръмотевичната погребална песен. Цепнатината в стената близо до източната страна на входа, точно срещу пълния от извора вир, се разшири и с трясък от нея рукна камънак и чакъл. Тя прокара още един подземен проход, който стовари отломките си на просторната площадка пред пещерата, преди да се отправи в първото си пътуване по реката. Грохотът от земните недра и сгромолясващите се скали заглушаваха писъците на пощурелите от ужас хора. Шумът бе оглушителен.

Най-сетне земетресението утихна. От планината се откъснаха няколко последни скали, заподскачаха, търкулнаха се и после застинаха. Зашеметени и уплашени, хората взеха да се надигат и се залутаха наоколо с невиждащи очи, като се опитваха да дойдат на себе си. Насъбраха се около Брун. Винаги бяха намирали опора в него, твърд бе като скала. Стекоха се към сигурността, която той винаги бе представлявал.

Но Брун не стори нищо. След всичките си години на вожд той смяташе за най-голяма своя грешка решението да избере за вожд Брод. Едва сега съзнаваше колко сляп бе за недостатъците на сина на стопанката си. Дори в добродетелите му, неустрашимият му бабаитлък и безразсъдният му кураж, Брун вече съзираше изявата на същия пренебрежителен егоизъм и импулсивен нрав. Но не това бе причината Брун да не стори нищо. За добро или за лошо Брод вече беше вожд. Твърде късно бе Брун да се намесва и да подготвя друг мъж, макар да знаеше, че Кланът ще му позволи. Единствената надежда Брод да стане някога вожд, единствената надежда за Клана, бе да го накарат да ги поведе сега. Брод бе казал, че той е вождът — предизвикателно, съвсем необуздано Брод бе заявил, че той е вожд. „Е, води ги, Брод, помисли си Брун. Направи нещо. Каквито и решения да вземаше Брод оттук нататък или дори да не вземеше, Брун нямаше да се меси.“

Когато Кланът се увери, че Брун няма да поеме отново водачеството, най-сетне се извърнаха към Брод. Бяха свикнали с традициите си, приучени бяха на йерархичната стълбица, а и Брун се бе оказал твърде добър вожд, твърде отговорен, твърде неоспорим. Бяха свикнали в тежки моменти той да поема водачеството, привикнали бяха да разчитат на спокойната му разумна преценка. Не знаеха какво да сторят сами, не можеше сами да взимат решения, без да имат вожд. Дори Брод очакваше Брун да поеме нещата в свои ръце и той имаше нужда да се опре на някого. Когато в края на краищата Брод осъзна, че бремето сега лежи на плещите му, той се опита да го поеме. Наистина се опита.

— Липсват ли хора? Има ли ранени? — зажестикулира Брод. Разнесе се тиха, всеобща въздишка на облекчение. Най-сетне някой щеше да стори нещо. Хората взеха да се стичат на семейни групи и докато Кланът се събираше след изненадани възклицания при вида на някой от близките, които бяха смятали за погинали, като по чудо се оказа, че никой не липсва. След всичките тези сгромолясващи се скали и люшкаща се земя дори нямаше тежко ранен. Натъртени, порязани, одраскани имаше, но нямаше счупени кости. Но това не бе съвсем вярно.

— Къде е Айла? — извика Уба с панически глас.

— Ето ме — отвърна Айла и се спусна обратно по склона, забравила за миг за какво бе тръгнала.

— Мамо! — извика Дърк и отскубвайки се от закрилящата го прегръдка на Уба, се втурна към нея. Айла се впусна бегом, с един замах го вдигна, прегърна го здраво и го отнесе обратно.

— Уба, има ли ти нещо? — запита тя.

— Не, нищо сериозно.

— Къде е Креб? — И тогава Айла се сети. Тикна Дърк в ръцете на Уба и бегом се закатери по склона.

— Айла! Къде си тръгнала? Не влизай в пещерата! Може да има още трусове.

Айла не видя предупреждението, нито пък имаше нужда от него. Втурна се в пещерата право към огнището на Креб. От време на време се свличаха камъни и чакъл, като се трупаха на малки купчинки на земята. Освен няколкото скали и пластът прах, домът им в пещерата не бе покътнат, но Креб го нямаше. Айла провери всички огнища. Някои бяха съвсем студени, но повечето имаха още какво да се спаси от тях. Креб го нямаше в никое от огнищата. Поколеба се пред тесния отвор, водещ към дома на духовете, после прекрачи прага му, но бе твърде тъмно и нищо не се виждаше. Щеше да й трябва факла. Реши първо да провери останалата част от пещерата.

Посипа я ронещ се чакъл и тя отскочи в страни. Зъбест отломък се сгромоляса на земята, одрасквайки ръката й. Претърси стените, после кръстоса помещението напред-назад като бъркаше в тъмните сенки зад съдовете с хранителни запаси и огромните скали в сумрачната пещера. Тъкмо щеше да отиде за факла, когато реши да провери за последно на едно място.

Откри Креб до Изината погребална могила. Лежеше на сакатата си страна със свити крака, едва ли не сякаш бяха вързани в позата на зародиша. Големият, величествен череп, който бе закрилял могъщия му мозък, вече не го закриляше. Тежката канара, която го бе разбила, се бе откъртила на няколко метра. Бе умрял на място. Коленичи до тялото и сълзите й бликнаха.

— Креб, о, Креб. Защо ти трябваше да влизаш в пещерата? — с жестове рече тя. Люлееше се напред-назад на колене, като ридаеше името му. После по някакви необясними причини се изправи и взе да прави движенията, които го бе видяла да прави над Иза — погребалният обред. Мълчаливи сълзи замъглиха погледа й, докато високата, руса жена, сама сред осеяната с камънаци пещера, плавно изпълняваше древните, символични движения с грация и изящество, равни на тези на самия славен свят мъж. Доста от движенията тя не разбираше и никога нямаше да разбере. Това бе последният й дар за едничкия баща, когото познаваше.

 

 

— Мъртъв е — рече Айла с жест на лицата, вперили се в нея, когато излезе от пещерата.

Заедно с останалите и Брод я изпрати с поглед, после огромен страх го завладя. „Та нали тя откри пещерата, нали към нея бяха благосклонни духовете? И след като я прокълна, разтресоха земята и срутиха пещерата, която тя бе открила. Сърдеха ли му се, че искаше да я прокълне? Да не би да бяха срутили пещерата, която тя откри, защото ги бе разгневил? Ами ако и останалите от Клана си помислят, че той им е докарал това бедствие на главите?“ В най-съкровените кътчета на суеверната си душа той трепереше пред злата поличба и се боеше от гнева на духовете, който бе сигурен, че бе предизвикал. После в моментен проблясък на изопаченото си мислене той реши, че ако я обвинеше нея, преди някой да се е сетил да го обвини него, никой не може да каже, че вината е негова и духовете ще излеят гнева си върху нея.

— Заради нея стана! Тя е виновна! — с внезапен жест отсече Брод. — Тя е тази, която разгневи духовете. Тя е тази, която престъпваше традициите ни. Видяхте с очите си. Държа се безочливо, не зачита вожда. Налага се да я прокълнем. И тогава духовете ще бъдат доволни отново. Тогава ще разберат колко ги почитаме. Тогава ще ни отведат до нова пещера, дори по-хубава, дори по-щастлива. Ще го сторят. Знам, че ще го сторят. Прокълни я, Гуув! Сега, веднага я прокълни! Прокълни я! Прокълни я!

Всички глави се извърнаха към Брун. Той се бе вторачил право пред себе си, стисна челюсти, свил юмруци и мускулите на гърба му играеха от напрежение. Не се помръдваше, не се намесваше, макар че това му костваше цялата воля без остатъка. В Клана се спогледаха смутено един друг, после вдигнаха очи към Гуув, после към Брод. Гуув гледаше втренчено Брод напълно невярващ. „Как може да обвинява Айла? Ако някой бе виновен, то това бе Брод.“ И тогава Гуув разбра за какво става дума.

— Аз съм вожд, Гуув! Мог-ър си ти. Заповядвам ти да я прокълнеш. Прокълни я със смъртно проклятие!

Гуув се извърна рязко, вдигна една горяща, лепкава борова клонка от огъня, стъкнат, докато Айла бе в пещерата, заизкачва се по склона и изчезна в тъмния, триъгълен вход. Внимателно заобикаляше свлеклия се камънак, като се пазеше от тук-там свличащите се камъни и чакъл и знаеше, че един нов трус може да изсипе тонове на главата му и му се щеше това да стане, преди да стори това, което му бе заповядано. Влезе в дома на духовете и подреди свещените кости на пещерната мечка в успоредни редици, като поставяше всяка кост с церемонии движения. После произнесе на глас словата, известни само на мог-ърите, ужасните названия на злите духове. Обръщението, което им даваше власт.

Айла все още стоеше пред пещерата, когато с невиждащ поглед той мина край нея.

— Аз съм мог-ърът. Ти си вождът. Заповяда Айла да бъде Прокълната със смъртно проклятие. Сторено е — рече с жестове Гуув, после обърна гръб на вожда на клана.

Отначало никому не се вярваше. Прекалено бързо стана. Тези неща не се правеха така. Брун щеше да го обсъди, да го премисли, щеше да подготви Клана за това. Какво бе сторила? Държа се дръзко с вожда и това бе провинение, но заслужаваше ли за това да я осъдят на смърт? Тя просто бе се изправила в защита на Креб. А какво й бе сторил Брод? Отнел й бе детето и бе прогонил стария магьосник от огнището му, за да й отмъсти. И сега никой от тях нямаше огнище. Защо му трябваше на Брод да го прави? Защо трябваше да я проклина? Духовете винаги са били благосклонни към нея, тя носеше късмет, докато Брод не каза, че иска да я прокълне, докато не заповяда на мог-ъра да я прокълне. Брод им докара това нещастие на главите. Какво щеше да стане сега с тях? Брод бе разгневил закрилящите ги духове и после бе пуснал на свобода злите. А и стария магьосник бе мъртъв, Великият Мог-ър вече не можеше да им помогне.

Айла бе потънала в скръбта си и не съзнаваше бързите промени, които бушуваха около нея. Видя Брод да заповядва да я прокълнат и Гуув да му казва, че е сторено, но погълнатото й от печал съзнание отказваше да го възприеме. Бавно истината проблясваше в съзнанието й. Когато я осъзна напълно с всичките й последствия, ударът бе съкрушителен.

„Прокълната? Смъртно проклятие? Защо? Какво толкова лошо съм сторила? Как се случи толкова бързо?“ И Кланът не можеше да го проумее по-бързо от нея. Не бяха дошли на себе си още от земетресението. Айла се взираше в тях със слисана незаинтересованост, докато един след друг очите им се изцъкляха и ставаха невиждащи. „Ето, минава Круг. Кой ще го последва? Ука. Сега пък Друуг, но Ага я няма още. Ето я и нея, не може да не ме е видяла как я гледам.“

Айла не предприе нищо, докато погледът на Уба не стана празен и не взе да оплаква майката на малчугана, който държеше в ръце. „Дърк! Рожбата ми, синът ми! Прокълната съм, вече няма да го видя. Какво ли ще стане с него? Остана само Уба. Тя ще се погрижи за него, но може ли да се опълчи срещу Брод? Брод го ненавижда, само защото е мой син. Обезумяла, Айла се огледа и зърна Брун. Брун, Брун ще може да защити Дърк. Никой друг, освен Брун не може да го защити.“

Айла се втурна към непоколебимия, неуязвим, чувствителен мъж, който до преди ден бе вожд на Клана. Падна в нозете му на земята и сведе глава. Само миг и трябваше да осъзнае, че той никога няма да я потупа по рамото, той се взираше над главата й в огъня зад нея. Ако поискаше, очите му можеха да я видят. „Той ме вижда, мислеше си Айла. Знам, че ме вижда. Креб помнеше всичко, което му казах, както и Иза.“

— Брун, знам, че ме мислиш за мъртва, за дух. Не отвръщай очи! Моля те, не отвръщай очи! Всичко стана много бързо! Ще си тръгна, обещавам да си тръгна, но се страхувам за Дърк. Брод го мрази, знаеш, че е така. Какво ще стане с него, след като Брод е вожд? Дърк е от Клана, Брун. Ти го прие. Моля те, Брун, закриляй Дърк. Само ти можеш да го сториш. Не позволявай на Брод да го тормози!

Брун бавно извърна гръб на умоляващата го жена, като отвръщаше втренчените си очи, сякаш променяше гледната си точка, но не като че ли отбягваше да я погледне. Но тя зърна едва доловимия проблясък в очите му, знак, че я е разбрал, както и намек за кимане. Това й стигаше. Той щеше да закриля Дърк, беше обещал на духа на майката на момчето. Вярно бе, че стана твърде бързо, не бе имала време да го помоли преди това. Поне толкова щеше да измени на решението си да не се меси на Брод. Нямаше да позволи на сина на стопанката си да стори нещо със сина на Айла.

Айла стана и закрачи целеустремено към пещерата. Не бе решила да напусне, преди да каже на Брун, че ще го стори, но след като веднъж го изрече, най-сетне се реши. Скръбта й около смъртта на Креб бе избутана в далечно ъгълче на ума й, за да бъде извадена по-късно, когато оцеляването й не бе в опасност. Щеше да потегли, може би за света на духовете или пък за някое друго място, но нямаше да тръгне на път неподготвена.

При първото си влизане в пещерата не можа чак толкова да осъзнае какви бяха разрушенията. Взираше се в непознатото място с благодарност, че Кланът бе останал навън. Като си пое дълбоко въздух, тя се отправи забързано към огнището на Креб, без да обръща внимание на несигурното състояние на пещерата. Ако не вземеше необходимите й за оцеляване неща, смъртта й бе сигурна.

Отмести един камък от постелята си, изтупа рунтавата си дреха и взе да трупа връз нея нещата. Целебната й торба, прашката й, два чифта навуща, опинци, калъфки за ръцете, подплатена с козина дреха, качулка. Чашата й и купата й, меховете за вода, сечива. Отиде в дъното на пещерата и намери запасите от концентрирана, висококалорични питки за път от сушено месо, плодове и мазнина. Разтърси се сред камънаците и намери брезовите съдове с кленова захар, ядки, сушени плодове, стрито, печено зърно, ивици сушено месо и риба и няколко зеленчука. Разнообразието не бе чак толкова голямо за края на сезона, но бе задоволително. Изхвърли прахоляка от кошницата си за бране и взе да я пълни.

Вдигна наметалото, с което бе носила Дърк, и го притисна към лицето си и усети да напират сълзи. Нямаше да й послужи, нали нямаше да вземе Дърк със себе си? Тури го и него в кошницата. Поне можеше да вземе нещо, което бе свързано с него. Облече се топло. Все още сезонът бе в началото си, из степите щеше да бъде студено. На север можеше още да е зима. Още не бе мислила сериозно за посоката, знаеше, че трябва да стигне сушата на север от полуострова.

В последния миг реши да вземе и кожения навес, който ползваше, когато ходеше с мъжете на ловни набези, макар че всъщност не беше неин. Можеше да вземе всичко, което й принадлежеше, каквото останеше щеше да бъде изгорено. И тя смяташе, че по право й се пада пай от храната, но навесът бе на Креб и се ползваше от хората край огнището му. Креб го нямаше, а и без това никога не бе го използвал и не мислеше, че щеше да има нещо против.

Сгъна го върху кошницата си за бране, после метна тежкия товар на гърба си и завърза ремъците, които го придържаха сигурно на мястото му. Отново занапираха сълзи щом застана насред огнището, което и бе станало дом само няколко дни след като Иза я намери. Повече едва ли щеше да ги види. Калейдоскоп от спомени премина с грохот през съзнанието и, като само за миг се спираше на по-значителните епизоди. Накрая се сети за Креб. „Ще ми се да разбера, коя бе причината, за тази твоя болка, Креб. Навярно някой ден ще разбера, но толкова се радвам, че си поговорихме онзи ден преди да поемеш за света на духовете. Нивга няма да забравя нито теб, нито Иза, нито Клана.“ После Айла излезе от пещерата.

Никой не я поглеждаше, но всички знаеха за появата й. Спря пред притихналия вир току пред пещерата да напълни меховете си и си спомни още нещо. Преди да загребе и да наруши огледалната повърхност тя се надвеси и се огледа. Внимателно оглеждаше чертите си, този път не изглеждаше грозна, но не от себе си се интересуваше. Искаше да види как изглеждат в лице Другите.

Когато се изправи, Дърк се напъваше да се освободи от задържащите го ръце на Уба. Ставаше нещо, което засягаше майка му. Не бе сигурен какво, но не му харесваше. Дръпна се рязко, отскубна се и се втурна към Айла.

— Ти заминаваш — обвини я той, започвайки да разбира и възмущавайки се, че не са му казали. — Облякла си се и заминаваш.

Айла се поколеба само частица от мига, после протегна ръце, докато той се отпусна в прегръдката й. Вдигна го и силно го притисна към себе си като се бореше с напиращите сълзи. Постави го на земята и клекна на едно ниво с него, като го гледаше право в едрите, кафяви очи.

— Да, Дърк, заминавам. Налага се да замина.

— Вземи ме със себе си, Мамо. Вземи ме със себе си! Не ме оставяй!

— Не мога да те взема със себе си, Дърк. Трябва да останеш тук с Уба. Тя ще се грижи за теб. А и Брун.

— Не искам да оставам тук! — неистово зажестикулира Дърк. — Искам да дойда с теб. Не заминавай и не ме оставяй!

Уба се приближи. Налагаше се, трябваше да отведе Дърк от духа. Айла отново прегърна сина си.

— Обичам те, Дърк. Никога не го забравяй. Обичам те. — Тя го вдигна и го подаде в ръцете на Уба. — Грижи се за сина ми вместо мен, Уба — рече й тя с жест, като се взираше в тъжните й очи, които хем се отвръщаха, хем я виждаха. — Грижи се за него… сестро моя.

Брод ги гледаше и все повече се вбесяваше. Тази жена бе мъртва, тя бе дух. Защо не се държеше като дух? А и някои от Клана не се отнасяха с нея като с дух.

— Това е дух — с гневни жестове рече той. — Тя е мъртва. Не знаете ли, че е мъртва?

Айла закрачи право към Брод и застана с целия си ръст пред него. И на него му бе противно да не я види. Опита се да не й обърне внимание, но тя го гледаше отвисоко, а не бе паднала в нозете му, както би трябвало.

— Не съм мъртва, Брод — предизвикателно рече тя с жестове. — Няма да умра. Не можеш да ме накараш да умра. Можеш да ме прогониш, може да ми отнемеш сина, но не можеш да ме накараш да умра!

Две чувства се бореха в душата на Брод — гняв и страх. Вдигна юмрук, обзет от непреодолимо желание да я удари, после застина в тази поза, страхувайки се да я удари. „Хитрости, каза си той наум, хитрости на духа. Тя е мъртва, нали я проклехме?“

— Удряй, Брод. Хайде, признай, че виждаш този дух. Удари ме и ще разбереш, че не съм мъртва.

Брод се извърна към Брун, за да не гледа духа. Свали ръката си, притеснен, че движението му не мина незабелязано. Не бе я докоснал, но се боеше, че самото вдигане на свития юмрук бе признание, че я е видял и се опита да прехвърли нещастието на Брун.

— Не си мисли, че не те видях, Брун. Ти й отговори, когато те заговори, преди да влезеш в пещерата. Тя е дух, ще ни донесеш нещастие — разобличи го той.

— Само на себе си, Брод, а какво по-голямо нещастие може да ми се случи? Но кога си ме видял да говоря с нея? Кога си я видял да влиза в пещерата? Защо заплашваш да удариш един дух? Все още не разбираш, така ли? Ти призна съществуването й, Брод, тя те победи. Ти й стори каквото можа, дори я прокле. Тя е мъртва и въпреки това те победи.

Тя бе жена и притежаваше повече кураж от теб, Брод, повече непоколебимост, повече самообладание. Тя се държа по-мъжки от теб. Айла би трябвало да бъде син на стопанката ми.

Айла се изненада от неочакваното словоизлияние на Брун. Дърк се гърчеше и се опитваше отново да се отскубне, като не спираше да я вика. Не издържаше повече и побърза да си тръгне. Като минаваше покрай Брун склони глава и направи жест на благодарност. Когато стигна до рида, тя се извърна и погледна още веднъж. Видя Брун да вдига ръка, като да се почеше по носа, но повече приличаше на жеста на Норг, когато си тръгваха от Събирането на Клановете. Сякаш Брун й бе пожелал „Урсуз да е с теб“.

Последното нещо, което Айла дочу, докато се скриваше зад срутилия се рид, бе сърцераздирателният писък на Дърк: