Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Clan of the Cave Bear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Кланът на пещерната мечка

Преводач: Георги Даскалов

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда 7“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Балканпрес“ — София

Редактор: Рада Попова

Художник: Петър Станимиров

ISBN: 954-526-012-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3187

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

10

— Да? Какво искаш? — запита със знаци Зуг нетърпеливо. Бе необичайна жега за началото на лятото. Зуг бе жаден и му бе терсене, цял облян в пот под жаркото слънце обработваше голямата еленова кожа с изтъпеното стъргало, докато тя съхнеше. Не бе в настроение да му прекъсват работата, особено пък грозноватото момиче с плоско лице, което току-що бе приседнало недалеч от него със сведена глава в очакване да я забележи.

— Желае ли Зуг глътка вода? — запита го със знаци Айла, вдигайки смирено поглед, след като я потупа по рамото. — Това момиче бе на извора и видя ловеца да работи под палещото слънце. Това момиче си помисли, че ловецът може да е жаден, то не искаше да прекъсва работата му — изрече тя, като спазваше установения ред за обръщение към ловец. Поднесе му чаша от брезова кора и вдигна студения, мокър мех, направен от стомаха на планинска коза.

Зуг изсумтя утвърдително, като криеше учудването си от досетливостта на момичето, докато тя му наливаше от студената вода в чаша. Не бе успял да улови погледа на някоя жена и да й каже, че е жаден, а точно сега не му се ставаше. Кожата бе почти изсъхнала. Решаващо бе да продължи работата си, за да стане крайното произведение гъвкаво и еластично, както искаше. Погледът му проследи момичето, докато оставяше меха на сенчесто място недалеч, после то измъкна вързоп жилави треви и накисна във вода корени на дървета и се заприготвя да плете кошница.

Въпреки че Ука винаги се държеше почтително и откликваше на заръките му, без да се колебае, откакто заживя със сина на другарката му, рядко се случваше да предугади желанията му, както бе свикнал със собствената си другарка, преди да умре. Най-голямо внимание Ука отделяше на Грод и на Зуг му липсваха дребните, по-специални глезотии на преданата другарка. От време на време Зуг поглеждаше към седналото недалеч от него момиче. То мълчеше, потънало в заниманията си. „Добре я обучи Мог-ър“, помисли си той. Не забеляза, че тя го наблюдаваше под око, докато теглеше, опъваше и стържеше кожата.

По-късно същата вечер старецът седеше сам пред пещерата, вторачил се в далечината. Ловците бяха заминали. Ука и още две жени отидоха с тях и Зуг бе хапнал край огнището на Гуув с Овра. Като гледаше младата жена, вече съвсем зряла и задомена, му се струваше, че не бе отдавна времето, когато бе само бебе в ръцете на Ука, и това го караше да чувства как бързо лети времето, което му бе отнело силите да ловува с мъжете. Малко след като се нахрани, бе напуснал огнището. Беше потънал в мислите си, когато забеляза момичето да се приближава към него с плетена купа в ръце.

— Това момиче е набрало повече малини, отколкото можем да изядем — рече тя, след като той й даде да разбере, че я е видял. — Ще намери ли ловецът място да ги изяде, за да не отиват на вятъра?

Зуг прие предложената му купа с удоволствие, което не можа съвсем да прикрие. Айла приседна кротко на почтително разстояние, докато Зуг с наслада си похапваше сладките, сочни плодове. Когато свърши, върна купичката и тя веднага си тръгна. „Не разбирам защо Брод разправя, че е неучтива“, мислеше си той, като я гледаше как се отдалечава. „Нищо му няма на момичето, само дето е удивително грозно.“

На следващия ден Айла пак донесе вода от хладния извор, докато Зуг работеше и подреди материалите си за кошницата, която плетеше недалеч. По-късно, когато Зуг тъкмо привършваше с натриването на мас в меката еленова кожа, до стареца се приближи с накуцване Мог-ър.

— Трудна работа е да обработваш кожа на това слънце — каза той със знаци.

— Правя нови прашки за мъжете, а и съм обещал на Ворн да му направя нова. Кожата за прашки трябва да е много гъвкава, трябва непрекъснато да я обработваш, докато съхне и маста трябва напълно да попие. Най-добре е, да се прави на слънце.

— Сигурен съм, че ловците ще им се зарадват — отбеляза Мог-ър. — На всички е известно, че си майстор, щом става дума за прашки. Гледах ви с Ворн. Има късмет, че ти си му учител. Не е лесно да се усвои този майсторлък. Не може да мине без умение и при направата им.

Зуг се разтопи от хвалебствията на мага.

— Утре ще ги изрежа. Знам размерите на мъжете, но на Ворн ще трябва да му взема мярка. За да е точна и далекобойна, прашката трябва да отговаря на ръката.

— Иза и Айла приготвят яребицата, която донесе оня ден като пай на Мог-ър. Иза учи момичето да я приготвя, както аз ги обичам. Ще дойдеш ли да се нагостим край огнището на Мог-ър довечера? Айла ме подсети да те поканя и ще се радвам на компанията ти. Понякога мъжът има нужда да си поговори с мъж, а край моето огнище са само женоря.

— Зуг ще дойде да се храни с Мог-ър — отвърна старецът, явно поласкан.

Макар и колективните пиршества да не бяха рядкост и често две семейства се хранеха заедно, особено ако бяха роднини, Мог-ър рядко канеше някого край огнището си. Все още не бе свикнал, че си има свой собствен дом и му бе приятно да си почива заобиколен от жените си. Но със Зуг се познаваше от детските години, винаги го бе харесвал и уважавал. Появилата се радост на старческото лице накара Мог-ър да се замисли, че отдавна би трябвало да го покани. Радваше се, че Айла бе отворила дума. В края на краищата яребицата му бе дал Зуг.

Иза не бе свикнала да имат гости. Притесняваше се, не можеше да си намери място и надмина себе си. Познанията й за билки включваха не само целебни билета, ами и подправки. Майсторка на тънката подправка, тя умееше и да приготвя съвместими съчетания от подправки, които подчертаваха вкуса на ястията. Вечерята бе възхитителна, Айла бе особено послушна, без да бие на очи и Мог-ър бе доволен и от двете. След като мъжете се наядоха до насита, Айла им поднесе ароматен май от лайкучка и мента, който Иза знаеше, че щеше да помогне на храносмилането. С две жени, готови да предугадят всяко тяхно желание и едно дундесто, доволно бебе, което пропълзяваше по ред в скута и на двамата, като ги дърпаше весело за брадите и ги караше да се чувстват млади отново, двамата мъже си почиваха и си говореха за миналите времена. Зуг бе благодарен и мъничко завиждаше на щастливото домашно огнище, което старият магьосник можеше да нарече свое, а пък Мог-ър съзнаваше, че за такова щастие не бе и сънувал.

На другия ден Айла гледаше как Зуг премерва една кожена ивица на Ворн и внимателно следеше, докато старецът обясняваше защо краищата трябва да се изтънят точно така, защо не трябва да е прекалено дълга, нито прекалено къса и го наблюдаваше как слага едно кръгло камъче да кисне заедно с джобчето на прашката във вода, за да я разтегне и да се получи чашка. Той тъкмо събираше изрезките, след като наряза още няколко прашки, когато тя му донесе вода за пиене.

— Ще употреби ли Зуг останалите парчета за нещо друго? Кожата изглежда толкова мека — каза тя със знаци.

Зуг изпитваше благодарност към внимателното, почтително момиче.

— Нямам какво да правя с изрезките. Искаш ли ги?

— Това момиче ще ти е признателно. Мисля, че някои от парчетата са достатъчно големи да ми свършат работа — зажестикулира тя със сведена глава.

На следващия ден Зуг още по-остро усети липсата на Айла, която да работи край него и да му носи вода. Но той бе изпълнил задачата си, оръжията бяха готови. Видя я да се отправя към гората с новата си кошница за бране, привързана за гърба й и с пръчката за копане в ръка. „Сигурно отива да набере билки за Иза“, помисли си той. „Хич не го разбирам този Брод.“ Зуг нямаше много добро мнение за младежа, още не бе забравил как се бе нахвърлил върху него в началото на сезона. „Защо ли все се заяжда с нея? Момичето е трудолюбиво, почтително — всичко това е благодарение на Мог-ър. Извади късмет да живее с нея и Иза.“ Зуг си спомни приятната вечер, прекарана с великия маг и макар изобщо да не отвори дума за това, той не бе забравил, че именно Айла бе подсетила Мог-ър да го покани да споделят залъка. Гледаше високото момиче със стройни крака да се отдалечава. „Жалко, че е толкова грозна, един ден ще стане добра другарка някому“, мислеше си той.

 

 

След като Айла си направи нова прашка от изрезките на Зуг на мястото на овехтялата, която най-сетне се прокъса, тя реши да си намери място по-далеч от пещерата, където да се упражнява. Все се страхуваше някой да не я хване. Пое нагоре по течението на реката, която минаваше близо до пещерата, а после се заизкачва в планината покрай дерето на един приток, като си пробиваше път през гъстия храсталак.

Пътят й препречи стръмна, каменна стена, над която поточето се лееше в пенлива струйка. Озъбените силуети на надвисналите канари, омекотявани от гъстото възглаве избуял, зелен мъх, разделяха леещата се вода, която плющеше от скала на скала в тънки, дълги струи, пръскащи се на хиляди малки капчици в облаци от мокра мъгла и отново поемаше бесния си бяг. Водата се насъбираше в пенлив вир, изпълнил плиткото каменно дъно в подножието на водопада, преди да продължи надолу да се влее в по-широката река. Стената представляваше преграда, която вървеше успоредно с потока, но докато Айла обикаляше в подножието й, запътила се обратно към пещерата, отвесният склон промени ъгъла си в стръмен, но преодолим наклон. На върха ставаше равно и когато продължи, тя стигна до горното течение на потока и тръгна нагоре по него.

Влага и синьо-зеленикави лишеи украсяваха боровете и смърча, господстващи високо в планината. Катерички се стрелкаха по върховете на дърветата и по чимовете пъстър мъх, застлал както земята, така и камъни и повалени дънери в безкраен килим, който варираше от бледо жълто до тъмно зелено. Забеляза ярките слънчеви лъчи да се процеждат през клоните на вечнозелените дървета. Докато вървеше срещу течението на поточето, дърветата оредяха и се смесиха с няколко широколистни дървета, закърнели в храсти, а после се излизаше на една ливада. От гората се озова сред мъничко поле, чийто далечен край опираше о сиво-кафявата скалиста гръд на планината, тук-там покрита с пълзяща растителност, извисявайки се още по-високо.

Тук се намираше и източникът на криволичещото от едната страна на ливадата поточе — голям извор, който бликаше от каменната стена недалеч от голямата лескова туфа, израснала направо от скалата. Планинската област бе прорязана от подземни пукнатини и улеи, които процеждаха притока на вода от ледниците и тя се появяваше отново в бистри, искрящи изворчета.

Айла прекоси високопланинската морава и се напи до насита със студена вода, после спря да прегледа още неузрелите двойни и тройни гроздове лешници, закътани в зелените си бодливи одежди. Откъсна един грозд, обели обвивката му, счупи меката черупка със зъбки и извади лъскаво белия полуузрял лешник. Винаги предпочиташе недоузрелите лешници пред напълно узрелите, които бяха изпонападали по земята. Вкусът на лешника събуди апетита й и тя откъсна няколко чепки и ги пусна в кошницата си. Докато посягаше към клоните, забеляза тъмно пространство зад буйния листак.

Предпазливо разгърна клоните и видя мъничка пещера, скрита в гъстия лесков шубрак. Отметна настрана храсталака, предпазливо надниквайки вътре, после пристъпи, като пусна клоните да се върнат на мястото си. Слънчевите лъчи изпъстряха едната стена с шарка от светлина и сенки и смътно осветяваха вътрешността. Пещеричката бе около три — четири метра дълбока и на половината широка. Ако протегнеше ръка почти докосваше свода й. Таванът се спускаше почти полегато до средата, а в дъното рязко се спускаше до пода от суха пръст.

Бе просто дупчица в планинската гръд, но стигаше за едно момиченце спокойно да се движи из нея. Забеляза скритите изгнили лешници и няколко изпражнения от катерица недалеч от входа и вече знаеше, че пещеричката не е приютявала по-едър звяр. Айла обиколи пещеричката с танцова стъпка, доволна от откритието си. Сякаш бе направена тъкмо за нея.

Излезе отново и хвърли поглед през моравата, после се изкатери малко по голата скала и пристъпи по тесния корниз, който криволичеше по урвата. Далеч отпред, в пролуката между два хълма проблясваха водите на вътрешното море. Отдолу едва успя да различи миниатюрната фигурка недалеч от тънката, сребърна лента на реката. Намираше се почти над пещерата на Клана, След като излезе, отново обходи пределите на ливадата.

„Мястото направо е идеално“, мислеше си тя. „Мога да се упражнявам на моравата, наблизо има вода за пиене, а ако завали дъжд, мога да се скрия в пещерата. И прашката си ще крия там. Така няма да се страхувам, че Иза или Креб ще я намерят. Има даже лешници, а по-късно мога да си донеса малко за зимата. Мъжете почти никога не се качват толкова високо по време на лов. Това ще си е само мое място.“ Изприпка през ливадата към поточето и затърси гладки, кръгли камъчета, за да опита новата си прашка.

 

 

При всеки удобен случай Айла се качваше да се упражнява в убежището си. Откри по-пряк, макар и по-стръмен път до планинската си полянка и често стряскаше диви овце, високопланински кози самоа и боязливи сърни по време на паша. Но скоро животните, които често посещаваха високопланинските пасища, свикнаха с нея и само се оттегляха в противоположния край на тревистата ливада при нейната поява.

Когато стана по-опитна с прашката и уцелването на колеца вече не бе предизвикателство за нея, тя си подреди по-трудни мишени. Наблюдаваше как Зуг дава указания на Ворн, а после прилагаше съветите и похватите, докато се упражняваше сама. За нея това бе игра, приятно занимание и за да й бъде по-интересно, сравняваше своя напредък с този на Ворн. Явно прашката не му бе любимо оръжие, понамирисваше му на старческо изобретение. Повече го интересуваше копието, оръжието на първобитните ловци и дори можеше да се похвали с няколко сразени по-бавно движещи се животни — змии и таралежи. Но старанието му не бе като на Айла и му идваше по-нанагорно. Когато видя, че е по-сръчна от момчето, у нея се зароди чувство на гордост и дарба, както и неуловима промяна в манталитета — една промяна, която не остана незабелязана за Брод.

От жените се изискваше да бъдат хрисими, раболепни, непретенциозни и покорни. Тираничният младеж смяташе за лична обида, че не се снишаваше, когато го наближеше. В това виждаше заплаха за мъжеството си. Наблюдаваше я и се опитваше да разбере с какво толкова е по-различна и често даваше воля на ръката си само да види мимолетното и уплашено изражение или да я накара да се свие от страх.

Аила се опитваше да бъде отзивчива, както се полагаше, вършеше всичко, което й нареждаше, колкото се може по-бързо. Нямаше откъде да знае, че в походката й се усещаше свободата, несъзнателен остатък от волните й разходки из гори и поля, гордост в държанието й от това, че бе усвоила трудното умение и се справяше по-добре от някой друг, както и нарастваща самоувереност в осанката си. Не знаеше защо той се заяжда с нея повече от всеки. И самият Брод не знаеше защо тя толкова го дразни. Не можеше да се каже защо, но тя не би могла да го промени, както не би могла да промени цвета на очите си.

Донякъде се дължеше на спомена му за присвоеното от нея внимание на обряда му за мъжество, но истинската причина бе, че тя не бе от Клана. Раболепието не бе възпитавано у нея с неизброими поколения. Тя бе представителка на Другите — на една по-нова, по-млада раса, по-жизнеспособна, по-енергична, извън контрола на тесногръдите традиции на един мозък, вече превърнал се почти изцяло в памет. Нейният мозък се бе развил по друг път, голямото й, високо чело, скътало напредничавото мислене на челните дялове на мозъка, й предоставяше разбиране от друга гледна точка. Тя можеше да приеме новото, да го оформи според волята си, да изкове от него идеи, несънувани от Клана и съгласно законите на природата на нейната раса се бе паднала честта да замени древната, отмираща порода.

Дълбоко в душата си, подсъзнателно Брод усещаше враждата между техните съдби. Айла не бе само заплаха за мъжествеността му, тя бе заплаха за самото му съществуване. Омразата му към нея бе омраза на старото към новото, на традиционното към напредничавото, на умиращите към живите. Расата на Брод бе прекалено статична, твърде закостеняла. Бяха достигнали върха на възможностите си, нямаше къде повече да се развиват. Айла бе част от новия експеримент на природата и колкото и да се опитваше да заприлича на жените от Клана, това бе само външно прикритие, фасада, само на повърхността, прието единствено заради самото оцеляване. Тя вече намираше начини да я заобиколи в отговор на съкровената потребност, която търсеше пътища за изява. И макар да се опитваше всячески да угоди на надменния младеж, вътре в нея вече назряваше бунтът.

Едно доста изнурително утро Айла отиде до вира да пийне вода. Мъжете се бяха скупчили от другата страна на входа на пещерата и замисляха следващия си лов. Това я радваше, защото означаваше, че Брод няма да го има известно време. Седеше с чаша в ръце край тихата вода, потънала в мислите си. „Защо винаги е толкова зъл с мен? Защо все се заяжда с мен? Трудя се колкото и останалите. Правя всичко, което поиска. Има ли смисъл човек да се старае толкова? Никой от останалите мъже не се заяжда с мен като него. Само да ме остави на мира.“

— Оохх! — извика тя, без да иска, когато тежката ръка на Брод я изненада.

Всички се сепнаха и погледнаха към нея, после бързо отвърнаха очи. Девойче на прага да става жена не пискаше така, само защото някой мъж я е плеснал. Тя се извърна към мъчителя си с почервеняло от смущение лице.

— Гледа в нищото, седи си и нищо не прави, мързеливо момиче! — зажестикулира Брод — Казах ли ти аз да ни донесеш чай, а тя се прави, че не ме чува. Колко пъти искаш да ти повторя?

От надигащия се у нея гняв бузите й поруменяха още повече. Писъкът й я караше да се чувства унизена, засрамена пред очите на целия Клан и в същото време бе разярена на Брод — причината за него. Стана, но не както обикновено с бърз скок, да изпълни поръката му. Бавно, дръзко тя стана на крака, хвърли един пълен със смразяваща ненавист поглед на Брод, преди да тръгне да донесе чая и дочу зяпналия Клан да ахка. Как се осмеляваше да се държи така нахално?

Брод направо побесня. Скочи след нея, завъртя я и заби юмрука си в лицето й. Тя се свлече в несвяст в краката му, а той й нанесе още един смазващ удар. Тя се сви, опитвайки се да се защити с ръце, докато той я бъхтеше ли бъхтеше. Бореше се да не издаде звук, макар че никой не очакваше от нея при такова насилие. Яростта на Брод растеше заедно със сипещите се удари, искаше да я чуе да плаче и редуваше в необуздания си гняв съкрушителните си пестници един след друг. Тя скърцаше със зъби, привиквайки към болката, като упорито отказваше да му достави желаното от него удоволствие.

Смътно, през червена, мъглива мараня тя осъзна, че побоят е спрял. Усети Иза да й помага да стане и увисна с тялото си на жената, докато препъвайки се прибираха в пещерата почти в несвяст. Пристъпи на болка я обхванаха, докато ту припадаше, ту възвръщаше вцепененото си съзнание. Едва смътно усещаше хладните, успокояващи лапи и Иза придържаше главичката й, за да може да пийне от горчивата на вкус отвара, преди да се унесе упоена в сън.

Когато отвори очи, бледата светлина призори едва очертаваше силуетите на познатите предмети в пещерата с плахото съдействие на мъждукащите, тлеещи въглени в огнището. Всеки мускул и всяка кост на тялото й се възпротивяваха на движението. От устните й се отрони стон и само миг по-късно Иза бе до нея. Очите на жената бяха красноречиви, бяха изпълнени с болка и тревога за момичето. Никога не бяха пребивали пред очите й никого така. Йори другарят й в най-острите си пристъпи на гняв не бе пребивал Иза така. Сигурна бе, че Брод щеше да я убие, ако не бяха го принудили да спре. Иза никога не бе мислила, че ще стане свидетелка на подобна сцена и не искаше да се повтори.

Когато споменът за случката изплува в съзнанието й, Айла се изпълни със страх и ненавист. Разбираше, че не трябва да бъде толкова дръзка, но нямаше причина да очаква толкова необуздана реакция. Защо ли го докарваше до такива изблици на ярост?

Брун бе сърдит с онзи тих, смразяващ гняв, който караше целия Клан да пристъпя на пръсти и да избягва, доколкото е възможно срещите с него. Осъдил бе наглостта на Айла, но реакцията на Брод го бе възмутила. Имаше право да накаже момичето, но Брод бе доста прекалил с наказанието. Дори не се подчини на заповедта на вожда да престане, ами се наложи Брун да го тегли. Още по-лошо, този път той загуби самообладание заради една жена. Бе позволил на едно момиченце да предизвика у него безсилна изява на необуздан гняв.

След избухването на Брод на полето за упражнение, Брун бе сигурен, че младежът никога повече няма да си позволи да изпусне нервите си, но току-що пред очите му бяха го прихванали, и то далеч не детински, ами още по-зле, защото Брод имаше якото тяло на възрастен мъж. За пръв път Брун сериозно се усъмни в мъдростта на решението Брод да стане следващия вожд на Клана и това нараняваше душата на мъжа стоик повече, отколкото би си признал. Брод за него бе повече от рожба на другарката му, повече от любим син. Брун бе сигурен, че той бе създание на собствения му дух и го обичаше повече от самия живот. Провалът на младежа пораждаше у него чувство за вина. Грешката сигурно бе негова. В нещо не бе успял, не бе го възпитал като хората, не бе го обучил правилно, оказвал му бе твърде често благоразположението си.

Брун изчака няколко дни, преди да разговаря с Брод. Искаше да му остане време да премисли всичко внимателно. Брод прекара това време в нервна възбуда, почти не напускаше домашното огнище и когато най-сетне Брун му направи знак, почувства едва ли не облекчение, макар и сърцето му да се разтупа от страх, когато последва Брун. На този свят най-много се страхуваше от гнева на Брун, но именно липсата, на какъвто и да е гняв говореше сама по себе си.

С прости жестове и спокоен тон Брун сподели с Брод какво точно си е мислил през това време. Пое вината за прегрешенията на Брод и младежът се засрами повече от когато и да е през живота си. За пръв път по един съвършено непознат начин той проумя любовта и терзанията на Брун. Пред него не бе гордият вожд, който винаги бе вселявал уважение и страх у него, ами човек, който го обичаше и бе жестоко разочарован от него. Разкаяние изпълни Брод.

После видя в очите на Брун сурово и непоколебимо изражение. На Брун му се късаше сърцето, но интересите на Клана бяха на първо място.

— Ако избухнеш само още веднъж, Брод. Само още един намек за подобна проява и вече няма да бъдеш сина на другарката ми. На теб се пада да ме последваш като вожд, но преди да поверя Клана на мъж, без каквото и да е самообладание, ще се отрека от теб и ще наредя да ти наложат смъртно проклятие. Лицето на вожда не трепна и той продължи. — Докато не се убедя, че си станал мъж и дума да не става да поемеш ръководството. Ще те наблюдавам, но няма да изпускам от очи и другите ловци. Не само не трябва да виждам външен изблик на яд, но ще трябва да разбера, че си станал мъж, Брод. Ако се наложи да избера някой друг за вожд, завинаги ще си останеш на най-ниското стъпало. Ясно ли се изразих?

Брод не можеше да го проумее. Да се отрече от него? Смъртно проклятие? Да избере някой друг за вожд? Завинаги най-нископоставеният сред мъжете? Едва ли говори сериозно. Но стисната челюст на Брун и суровият му непоколебим поглед не оставяха място за съмнение.

— Да, Брун — кимна Брод с пребледняло лице.

— На никого няма да разправяш за това. Трудно ще им бъде да възприемат подобна промяна и не искам да се всява излишен смут. Но не се съмнявай, че ще постъпя както казах. Вождът винаги трябва да поставя интересите на Клана пред своите, това е първото нещо, което трябва да научиш. Ето защо самообладанието е от съществено значение за вожда. Отговорността за оцеляването на Клана е негова. Вождът има по-малко свобода от една жена, Брод. Трябва да върши много неща, които може да не иска. Ако се наложи, може дори да се отрече от сина на другарката си. Разбра ли?

— Разбирам, Брун — отвърна Брод. В действителност не бе сигурен дали е разбрал. Че как може един вожд да има по-малко свобода от някаква си жена? Вождът може да прави каквото си поиска, да командва всички, както жени, така и мъже.

— А сега си върви, Брод. Искам да остана сам.

 

 

Това се случи няколко дни преди Айла да се изправи на крака и доста преди моравите синини по тялото й да придобият болезнено жълт цвят и най-сетне да изчезнат. От начало толкова се боеше, че не смееше да мине край Брод и подскачаше, само като го видеше. Но когато и последните болки я напуснаха, започна да забелязва промяната у него. Той вече не се заяждаше с нея, не я тормозеше повече, несъмнено я отбягваше. Забравила веднъж болката, имаше чувството, че пердахът едва ли не бе от полза. От този миг нататък почувства, че Брод я бе оставил на мира.

Без неговия непрестанен тормоз животът на Айла стана по-лек. Едва тогава осъзна под какво напрежение се бе намирала. Чувстваше се свободна в сравнение с преди, макар и животът й все още да бе ограничен като на останалите жени. Движеше се енергично, от време на време хукваше палаво и подскачаше радостно, държеше главата си изправена, размахваше свободно ръце, дори се смееше на глас. Чувството й за волност се предаваше чрез движенията й. Иза разбираше, че се радва, но постъпките й бяха необичайни и привличаха неодобрителни погледи, прекалено бе темпераментна, а това не бе прието.

За Клана също така бе очевидно, че Брод я отбягва и това бе тема за приказки и учудване. От случайно забелязани откъслечни жестикулации Айла успя да си състави мнение, че Брун бе заплашил Брод с ужасни последствия, ако я удари отново, а и се убеди в това, когато младежът не й обърна внимание, дори когато го предизвика. От начало тя просто бе малко нехайна, но после се впусна в целенасочена кампания на неуловимо безочие. Вече не бе дръзкото неуважение, станало причина за пердаха, ами дребни нещица, евтини номерца, предназначени да го дразнят. Ненавиждаше го, искаше да му отмъсти, чувствайки се под закрилата на Брун.

Кланът не бе кой знае колко голямо място и колкото и да се опитваше да я отбягва в хода на всекидневното общуване на Клана имаше случаи, когато Брод трябваше да й нареди какво да прави. Тя държеше да се забележи, че не бърза да се отзове на нарежданията му. А ако сметнеше, че никой не ги гледа, вдигаше очи и се взираше право в очите му с онази особена гримаса, която само на нея се отдаваше и наблюдаваше как се бори да не изпусне нервите си. Когато наоколо имаше други хора, особено Брун, бе предпазлива. Не гореше от желание да си навлече гнева на вожда, но с напредването на лятото взе да се отнася с присмех към гнева на Брод и все по-открито мереше воля с него.

Едва когато случайно улови изпълнения му с отровна ненавист поглед, тя се запита дали постъпва умно. Враждебният му поглед дотолкова бе пропит от неприязън, че едва ли не го усети като истински удар. Брод изцяло винеше нея за нелекото си положение. Ако тя не бе се държала тъй дръзко, той нямаше тъй да се разлюти. Ако не бе тя, смъртното проклятие нямаше да виси над главата му. Радостната й палавост го дразнеше, колкото и да се опитваше да се овладее. Несъмнено държанието й бе възмутително неприлично. Защо ли останалите мъже не го забелязваха? Защо я оставяха да се отърве? Ненавиждаше я повече от преди, но внимаваше да не се издаде в присъствието на Брун.

Схватката между тях се водеше тайно, но с още по-голяма ожесточеност и момичето не бе толкова лукаво, за колкото се мислеше. Целият Клан усещаше напрежението помежду им и се чудеше защо Брун го допуска. Мъжете по примера на вожда се въздържаха от намеса и дори позволяваха повече волности на момичето, отколкото обичайно, но това създаваше безпокойство в Клана както у мъжете, така и у жените.

И Брун не одобряваше поведението на Айла, не бе му убягнала нито една от поредните й дяволии, нито пък му харесваше, че Брод оставя това без последствие. Безочието и бунтът бяха недопустими за всички, особено пък за жените. Възмути го, че едно момиче отстоява волята си пред мъж. Подобно нещо не би дошло на ум на никоя жена от Клана. Жените бяха доволни от мястото си, положението им не притежаваше външното лустро на културата, а бе естественото им състояние. Те разбираха интуитивно необходимостта си за просъществуването на Клана. Мъжете можеха да придобият техните умения, както и те да се научат да ходят на лов — просто им липсваше паметта за това. Защо една жена ще се бори и сражава да промени естественото си положение, все едно да хвърли същите усилия да спре да се храни, да спре да диша? Ако Брун не бе абсолютно сигурен, че тя е жена, от постъпките й можеше да си помисли, че става дума за мъж. Отгоре на всичко бе усвоила женските умения и дори показваше влечение към магията на Иза.

Колкото и да го смущаваше всичко това, Брун се въздържаше от намеса, защото виждаше как Брод се бори да запази самообладание. Предизвикателствата на Айла помагаха на Брод да овладее гнева си, изкуство, което бе много важно за бъдещия вожд. И въпреки че сериозно възнамеряваше да си търси нов наследник, Брун проявяваше снизхождение, когато ставаше дума за сина на другарката му. Брод бе безстрашен ловец и Брун се гордееше със смелостта му. „Ако успее да овладее единствения си очевиден недостатък, от Брод може да стане добър вожд“, мислеше си Брун.

Айла не разбираше напълно какво напрежение я обхваща. Това лято бе по-щастлива откогато и да е било. Възползва се от нарасналата си свобода да се скита още повече, да събира билки и да се упражнява с прашката си. Не кръшкаше от домакинските задължения, които й се възлагаха — това бе недопустимо — но една от задачите й бе да носи на Иза билките, които й бяха необходими и това бе извинението за дългите й отсъствия от домашното огнище. Иза не успя да се възстанови напълно, макар че кашлицата й намаля през топлите дни на лятото. И Креб, и Иза се безпокояха за Айла. Иза бе сигурна, че нещата не могат да продължават така и реши да излезе с момичето при поредния й излет за бране и да използва тази възможност да разговаря с нея.

— Уба, ела тук, мама е готова — рече Айла, като вдигна прохождащото пеленаче и го привърза здраво о хълбока си с наметката. Спуснаха се по склона и пресякоха реката в западна посока, като продължиха през гората по дирите на животните, които от честата употреба като пътечка се бяха разширили леко. Когато достигнаха до една открита ливада, Иза спря и се огледа, после тръгна към туфа високи, крещящо жълти цветове, приличащи на астри.

— Това е оман, Айла — рече Иза. Обикновено расте по полята и на открити места. Листата му са едри, овални със заострени краища, тъмно зелени отгоре и мъхести отдолу, нали виждаш? — Иза бе коленичила и бе хванала едно листо, докато обясняваше. — Жилката по средата е месеста — Иза я счупи, за да покаже.

— Да, мамо, виждам.

— Използва се коренът. Билката израства от един и същ корен всяка година, но най-добре е да се събира на втората година, в късно лято или есенес, тогава коренът е гладък и твърд. Нарязва се на малки резенчета и се взима около една шепа, сварява се в малка кокалена купичка до половината пълна. Може да се остави да изстине, преди да се пие — по около две купички дневно. Изкарва храчките и е особено полезно за белодробни заболявания, придружени от храчене на кръв. Помага също да се изпотиш и действа пикочогонно — Иза бе изкопала с помощта на пръчката си за копане корена и бе седнала на земята, като бързо движеше ръце, докато обясняваше. — Корените могат и да се изсушат и да се стрият на прах — Тя изкопа няколко корена и ги сложи в кошницата си.

Прекосиха до малко възвишение, после Иза спря отново. Уба бе заспала, чувствайки се в безопасност от уютната й близост.

— Виждаш ли онова дребничко биле с жълтеникавите, подобни на фунии цветчета, мораво по средата? — посочи Иза към друго растение.

Айла докосна едно тридесетсантиметрово биле.

— Това ли е?

— Да. Това е змийско цвете. Много е полезно за една знахарка, но не бива да се яде. Ако се използва за храна, е опасна отрова.

— Коя част се използва? Пак ли корените?

— Много части. Корените, листата, семената. Листата са по-големи от цветовете, растат последователно от двете страни на стеблото. А сега внимавай добре, Айла. Листата са матово бледозелени със заострени краища и нали виждаш дългите власинки по средата им?

Иза докосна фините власинки, докато Айла внимателно наблюдаваше. После знахарката откъсна и стри едно листо.

— Помириши — даде й указания тя.

Айла подуши, листото излъчваше силна, упойваща миризма.

— Мирисът изчезва, след като се изсуши. По-късно ще се появят и множество дребно кафявички семенца — копна дълбоко Иза и измъкна дебелия, набръчкан, с вид на картоф корен с кафява кора.

Белият цвят отвътре показваше къде е отчупен.

— Различните части се използват за различни цели, но всички помагат срещу болки. Може да се направи отвара и да се пие — много е силна, не й трябва много време — или пък да се прилага като мазило за кожата. Предотвратява мускулните спазми, успокоява и отпуска, действа приспивателно.

Иза набра няколко растения, после отиде до недалечната туфа от искрящи ружи и откъсна няколко от розовите, морави, бели и жълти цветове от високите им семплички стъбла.

— Ружата помага за успокоение на гърлото, при ожулвания, одрасквания. От цветовете се получава отвара, която успокоява болката, но на човек му се доспива. Коренът помага и при рани. Лекувах краката ти с ружа, Айла.

Момичето се пресегна и докосна четирите успоредни белега на бедрото си и неочаквано си помисли, какво ли щеше да стане с нея, ако я нямаше Иза.

Повървяха още малко заедно, като се наслаждаваха на топлото слънце и на присъствието на другия, без да отронят дума. Но нищо от местността не убягваше от погледа на Иза. Високата до пояс трева на ширналото се поле се бе позлатила и семената й се ронеха. Погледът на жената се плъзна по полето с клюмнали под тежкия урожай зрели зърна класове, поклащайки се леко на топлия ветрец. И тогава забеляза нещо и се устреми през морето от класове, като се спря пред един участък райграс, чиито зърна бяха на червено-виолетови петънца.

— Айла — рече тя, като сочеше едно от стъблата.

Райграсът обикновено не расте така, това е болест по семената, но имаме късмет, че ги открихме. Това се нарича мораво рогче. Помириши го.

— Мирише отвратително като стара риба!

— Но в тези болни семена се крие магия, която е особено полезна за бременните жени. Ако жената отдавна се мъчи да роди, то помага детето да излезе по-бързо. Предизвиква контракции. Може да породи и родилни болки. Може да стане причина жената рано да загуби детето и това е много важно, ако жената е имала проблеми при предишните раждания или още кърми. Жената не бива да ражда деца непосредствено едно след друго, доста нанагорно и идва и ако млякото й спре, кой ще храни новороденото бебе? Доста от децата умират при раждане или още преди да навършат една година, майката трябва да се грижи за вече роденото, което има всички шансове да порасне. Няма други растения, които да й помогнат рано да загуби плода, ако се наложи — моравото рогче е единствено. Помага и след раждане. Помага за изтласкването на старата кръв и стеснява органите обратно в нормално положение. На вкус е гадно, не толкова гадно, колкото мирише, но е полезно, ако се използва разумно. Ако прекалиш, може да предизвика тежки спазми, повръщане, дори смърт.

— Като омана, може да е вредно и полезно — забеляза Айла.

— Много често така се оказва. В много случаи най-отвратителните билки са най-добрите и най-силните лекове, ако знаеш как да ги прилагаш.

Като се връщаха обратно към потока, Айла спря и посочи една билка със синкаво морави цветове на около тридесет сантиметра от земята.

— А ето и исоп. При простуди отварата помага за кашлица, нали така?

— Точно така и придава приятен, пикантен вкус на всеки чай. Защо не набереш малко?

Айла изтръгна няколко растения с корените и в движение скъса дългите, тънки листенца.

— Айла — рече жената. — Тези корени раждат нови растения всяка година. Ако изтръгваш корените, следващото лято няма да поникне нищо. Най-добре е да късаш само листата, щом корените не ти вършат работа.

— Изобщо не се сетих за това — рече Айла разкаяно. — Няма повече да правя така.

— Дори и да използваш корените, най-добре е да ги изровиш само до едно място. Винаги оставяй по няколко, да поникнат още.

Върнаха се по същия път до потока и когато достигнаха до блатистото място, Иза посочи друго едно биле.

— Това е сладка тръстика. Прилича на перуника, но не е същото. Свареният корен, като се направи на каша, успокоява изгаряния, а като се дъвчат корените, понякога помагат срещу зъбобол, само трябва да се внимава, като се дава на бременна жена. Не малко жени са загубили рожбите си, след като са пили от сока, макар че никога не съм имала кой знае какъв успех, когато съм го давала с тази цел. Помага при разстроен стомах, особено при запек. Нали правиш разлика с онова растение, ей там? — посочи Иза. — То се нарича грудка и растението също има силен мирис.

Спряха и се разположиха под сянката на широките листа на едно кленово дърво край потока. Айла откъсна едно листо, зави го във формата на фунийка, прегъна дъното и го стисна с палец, после го топна в хладната вода на потока. В импровизираната чашка донесе и на Иза да си пийне, преди да я захвърли.

— Айла — започна жената, след като си пийна — Трябва да правиш каквото ти нареди Брод, много добре знаеш. Той е мъж, негово право е да ти нарежда.

— Правя всичко, което ми нареди — възрази тя, като се оправдаваше.

Иза поклати глава.

— Но не го правиш както трябва. Предизвикваш го, провокираш го. Може един ден да съжаляваш, Айла. Все някога Брод ще стане вожд. Трябва да правиш каквото ти кажат мъжете, всички мъже. Ти си жена, нямаш друг избор.

— Защо мъжете ще имат право да командват жените?

С какво са по-добри? Та те дори не могат да раждат бебета? — зажестикулира тя с горчивина, обзета от бунтарство.

— Така е прието. В Клана от край време е така. Ти си вече част от него, Айла. Моя дъщеря си. Трябва да се държиш както се държи едно момиче от Клана.

Айла увеси виновно глава. Иза бе права, тя наистина предизвикваше Брод. Какво щеше да стане с нея, ако Иза не беше я намерила? Ако Брун не й бе позволил да остане? Ако Креб не беше я приел в Клана? Погледна жената, единствената си майчица, която помнеше. Иза бе остаряла. Видът й бе мършав и изпит. Плътта на някога мускулестите й ръце висеше от кокалите й, а кафявата й коса бе почти бяла. От началото Креб й изглеждаше толкова стар, но той изобщо не бе се променил. Иза имаше вече вид на старица, по-стара дори от Креб. Айла се безпокоеше за нея, но когато и да отвореше дума за това, жената все отклоняваше разговора.

— Права си, Иза — каза детето. — Не се държах както трябва с Брод. Ще се постарая да му се харесам.

Пеленачето, което Айла носеше, взе да се върти. Вдигна глава с неочаквано ведър поглед.

— Уба гладна — каза тя с жестове, после пъхна пухкавото юмруче в устата си.

Иза погледна към небето.

— Става късно и Уба огладня. По-добре ще е да тръгваме — зажестикулира тя.

„Как ми се иска Иза да е достатъчно здрава и да излизаме заедно по-често“, казваше си Айла наум, докато бързаха да се приберат в пещерата. „Тогава ще може да прекарваме повечето от времето си заедно, а когато е с мен, винаги научавам толкова много нови неща!“

Макар Айла и да се опитваше да удържи обещанието си да се хареса на Брод, добрите намерения се оказаха доста трудни. Вече бе свикнала да не му обръща внимание, знаейки, че ако не скокне на мига, той ще се обърне към друг или сам ще си свърши това, което иска. Мрачните му погледи не я плашеха, чувстваше се в безопасност от гнева му. Не престана да го предизвиква нарочно, а и наглостта й се бе превърнала в навик. Твърде дълго го бе зяпала в очите, вместо да отклони глава, бе го пренебрегвала, вместо да си счупи краката да изпълни заръката му, вече го правеше механично. Несъзнателното й пренебрежение го дразнеше повече от опитите й да предизвика гнева му. Чувстваше, че изобщо не го уважава. Но не уважението към него бе загубила тя, а страха си.

Времето, когато студените ветрища и дълбокият сняг щяха да принудят Клана да се прибере в пещерата, наближаваше. Айла мразеше да вижда как листата сменят цвета си, макар че бляскавото проявление на есента винаги я изпълваше с вълнение, а богатият й урожай на плодове и ядки създаваше доста работа на жените. На Айла й оставаше малко свободно време да се изкатери в тайното си убежище по време на последната треска да се прибере на сушина есенния урожай, но времето течеше толкова бързо, че го забеляза чак към края на сезона.

Най-сетне ритъмът на всекидневието позабави ход и един ден тя препаса кошницата, взе пръчката си за копане и се изкатери на скришната си поляна още веднъж, като бе намислила да събере и лешници. Когато пристигна, свали от гърба си кошницата и влезе в пещерата за прашката си. Бе обзавела детската си къщурка с няколко направени от нея прибори и стара кожа за спане. Взе една чаша от брезова кора от плоската дървена летва, поставена между два големи камъка, на която имаше и няколко мидени чинии, кремъчен нож и няколко камъка, с които чупеше лешници. После измъкна прашката си от плетената кошница с капак, където я държеше. След като си пийна вода от извора, хукна надолу по течението на потока да търси камъчета.

Опита няколко пъти с прашката си. „Ворн не уцелва мишената толкова често като мен“, мислеше си тя, доволна от себе си, когато камъчетата попадаха в целта. След малко тази игра й омръзна, прибра прашката си заедно с останалите камъчета и се захвана да събира нападалите по земята лешници под дебелите, криви стари шубраци. Мислеше си колко е прекрасен животът. Уба растеше и заякваше, а и Иза изглеждаше много по-добре. Болежките и страданията на Креб бяха винаги по-поносими през топлото лято и й се нравеха бавните, тромави разходки с него покрай реката. Обичаше да си играе с прашката и бе станала доста изкусна с нея. С голяма лекота тя уцелваше забелязаните си като мишени колци, скали и клонки, но налице бе и вълнението да си играе със забраненото оръжие. А най-хубавото беше, че Брод изобщо вече не я притесняваше. Докато пълнеше кошничката си с лешници, и през ум не й минаваше, че нещо може да наруши щастието й.

 

 

Кафявите, сухи листа, нападали от дърветата, се подемаха от свежите повеи на вятъра, невидимият им партньор ги завихряше и те плавно се спускаха на земята. Повиваха все още разпилените лешници под дърветата, на които бяха узрели. Плодовете, необрани и неприбрани на сушина за зимата, висяха зрели, отрупали лишените от зеленина клони. Източните степи представляваха златисто море от жита, накъдряно от вятъра подобно на разпенените води на сивкавата водна шир на юг, а последните захарни гроздове едро, кръгло грозде, напращяло от сладост, очакваше своя берач.

Както обикновено, мъжете се бяха струпали на купчина и крояха планове за един от последните си ловни излети за сезона. Обсъждаха предложения им маршрут още от ранно утро и изпратиха Брод да каже на жените да им донесат малко вода за пиене. Той зърна Айла да седи край входа на пещерата с разхвърляни наоколо пръчки и парчета ремък. Сглобяваше рамки, на които да провесят гроздето си, докато не стане на стафиди.

— Айла! Донеси вода! — нареди й със знак Брод и тръгна обратно.

Момичето тъкмо връзваше решаващия ъгъл и придържаше недовършената рамка с тялото си. Ако мръднеше в този момент, рамката щеше да се сгромоляса цялата и щеше да се наложи да почне отначало. Подвоуми се, огледа се да види дали някоя друга жена не е наблизо, после въздъхна с неохота, бавно се изправи и отиде да търси по-голям мях за вода.

Младежът се бореше да потисне обзелия го гняв от очевидното и нежелание да му се подчини и в схватката с гнева си, той се огледа за друга жена, която да се отзове на заръката му със съответната живост. Изведнъж той промени решението си. Хвърли отново поглед към Айла; която току-що ставаше и присви очи. „Какво й дава право да се държи толкоз нагло? Не съм ли мъж? Не е ли нейно задължение да ми се подчинява? Брун никога не ме е учил да допускам подобно неуважение“, помисли си той. „Не може да ми се наложи смъртно проклятие, само защото съм я накарал да свърши това, което е редно. Що за водач е този, който позволява на една жена да не го зачита?“ Нещо у Брод се пречупи, прекалено дълго търпя наглостта й! „Този път няма да я оставя да й се размине. Тя ще ми се подчини!“

Тези мисли му минаха през главата в мига, който му трябваше да измине трите крачки разстояние, което ги делеше. Точно когато тя се изправяше, твърдият му юмрук я изненада и я просна на земята. Изненаданото й изражение бързо премина в гневно. Огледа се и видя Брун да ги гледа, но нещо в безизразното му лице я предупреди да не очаква помощ от него. Бесът в очите на Брод накара гневът й да премине в страх. Избликът й на гняв не бе останал незабелязан за него и това предизвика дълбоката му ненавист към нея. Как се осмелява да не му се подчинява!

Бързо-бързо Айла се изплъзна от следващия удар. Хукна към пещерата да намери мях за вода. Брод кръвнишки я проследи с поглед, стиснал юмруци, полагайки усилия да задържи яростта си в границите на допустимото. Хвърли едно око на мъжете и зърна невъзмутимото лице на Брун. В изражението му нямаше нищо окуражаващо, но и нищо заклеймяващо. Брод проследи с поглед Айла да бърза към вира да напълни меха, а после да нарамва тежкия мехур. Не бе му убягнал нито бързия отклик, нито уплашеното й изражение, когато видя, че е на път да я удари отново. Това донякъде му помогна да овладее гнева си. „Твърде снизходителен съм бил към нея“, помисли си той.

Докато Айла минаваше покрай Брод, прегърбена под тежестта на тежкия пълен с вода мех, той я блъсна така, че едва отново не я просна на земята. Страните й пламнаха от гняв. Изправи се, стрелна го бързо с пълен с омраза поглед и позабави крачка. Той отново й посегна. Тя се дръпна, пое удара с рамо. Кланът вече го гледаше. Момичето погледна към мъжете. Неумолимият поглед на Брун я караше да бърза повече от юмруците на Брод. Измина късото разстояние бегом, коленичи и взе да налива водата в чаша със сведена глава. Брод бавно пристъпваше след нея, обзет от страх как ще реагира Брун.

— Тъкмо Круг казваше, че забелязал стадото да се движи на север — небрежно направи знак Брун, когато Брод пак се присъедини към групичката.

Бе постъпил правилно! Брун не му се сърдеше! Разбира се, за какво да му се сърди? Направих каквото трябваше. Има ли смисъл да взима отношение за това, че някой мъж възпитава една жена, след като тя си го е заслужила? Брод облекчено, почти на всеослушание, въздъхна.

Когато мъжете свършиха с пиенето, Айла се върна в пещерата. Повечето от хората се бяха заловили отново за работата си, но Креб стоеше на входа и я гледаше.

— Креб! Брод едва не ме наби отново — зажестикулира тя и изтича при него. Вдигна очи към стареца, когото обичаше, но усмивката на лицето й помръкна, когато видя на лицето му непознатото дотогава изражение.

— Това си заслужила — направи знак той с мрачно, начумерено лице. Окото му я гледаше сурово. Обърна й гръб и закуцука към огнището си. „Защо пък Креб ми се сърди?“, мислеше си тя.

По-късно вечерта Айла боязливо пристъпи към стария маг и протегна ръце да го прегърне през врата, жест, който неизменно разтапяше сърцето му досега. Той изобщо не й отвърна, дори не си даде труда да я отблъсне. Просто се взираше в далечината, студен и равнодушен. Тя се затвори в черупката си.

— Не ме притеснявай. Отиди да си намериш някаква полезна работа, момиче. Мог-ър размишлява, няма време за дръзки жени — рече й той с отривисти, нетърпеливи жестове.

Очите й се изпълниха със сълзи. Обидена бе и неочаквано бе малко уплашена от стария маг. Това вече не бе предишният Креб, когото познаваше и обичаше, ами Мог-ърът. За пръв път, откакто бе дошла да живее в Клана, разбра защо всички останали се държаха на разстояние и изпитваха страхопочитание и боязън от великия Мог-ър. Той се е отказал от нея. С един поглед и няколко жеста бе изразил неодобрение и чувство на отказ, по-силни от всичко, което бе изпитвала досега. Вече не я обичаше. Искаше да го прегърне, да му каже, че го обича, но се боеше. Затътри се към Иза.

— Защо Креб толкова ми се сърди? — попита тя със знаци.

— Нали вече ти казах, Айла, трябва да правиш каквото Брод ти каже. Той е мъж, има право да ти нарежда — кротко й отвърна Иза.

— Но аз наистина правя всичко, което ми каже. Винаги му се подчинявам.

— Съпротивляваш му се, Айла. Предизвикваш го. Много добре знаеш, че си нагла. Не се държиш като добре възпитано момиче. И това се отразява на Креб… и на мен. Креб има чувството, че не те е възпитал като хората, позволил ти е твърде голяма свобода, допуснал е всичко да става по твоему, та да си мислиш, че с всички ще става по твоему. Тичаш през цялото време. Дечурлигата тичат, Айла, а не момичетата, на ръст колкото една жена. Издаваш онези гърлени звуци. Не скокваш бързо, когато ти заръчат да сториш нещо. Неодобрението е всеобщо, Айла. Направи Креб за смях.

— Не знаех, че съм толкова лоша, Иза — рече с жестове Айла. — Не съм искала да бъда лоша. Просто не съм се замислила за това.

— А би трябвало да се замислиш. Прекалено голяма си да се държиш като дете.

— Само дето Брод винаги е бил зъл с мен и ме наби толкова жестоко онзи път.

— Няма никакво значение дали е зъл или не, Айла. Може да бъде колкото си иска зъл, това е негово право, той е мъж. Може да те напердаши, когато си иска, колкото си иска жестоко. Един ден той ще бъде водач, Айла, трябва да му се подчиняваш, трябва да правиш каквото ти нареди, когато ти нареди. Нямаш друг избор — обясни й Иза. Вгледа се в покрусеното лице на детето. „Защо й е толкова трудно?“, питаше се тя. Иза изпита тъга и съчувствие към момичето, на което бе толкова трудно да приеме житейските факти. — Късно е, Айла, върви да спиш.

Айла легна в постелята си, но измина доста време, преди да заспи. Мяташе се, въртеше се неспокойно, докато най-сетне сънят надделя. Събуди се рано, взе си кошничката и пръчката за копане и излезе още преди закуска. Искаше да остане сама, да помисли. Изкатери се на скришната си полянка и взе прашката си, но нещо не й се упражняваше.

„За всичко е виновен Брод“, мислеше си тя. „Защо все се заяжда с мен? Какво толкова съм му направила? Никога не ме е харесвал. Какво толкова като е мъж, от къде на къде мъжете да са по-добри? Хич не ме интересува, че ще става вожд, не е пък чак толкова велик. Дори не е майстор с прашката като Зуг. А пък аз съм вече по-добра от Ворн, май ме бива колкото него. Ворн не уцелва по-често от мен, а навярно и Брод. Нали не уцели, когато се перчеше пред Ворн.“

Ядосано тя взе да мята камъни. Един изтрополи в шубраците, изкарвайки един сънлив таралеж от дупката му. Дребните нощни животинчета рядко се преследваха. „Ама всички вдигнаха голяма врява, като Ворн уби един таралеж“, мислеше си тя. И аз мога, ако искам. Животинчето пъплеше по песъчливия хълм край потока с наежени бодли. Айла постави камък в ухото на кожената си прашка, прицели се и метна камъка. Бавнодвижещият се таралеж бе лесна мишена и се отърколи на земята.

Айла изтича към животинчето, доволна от себе си. Но когато го докосна, разбра, че таралежът не е мъртъв, а само зашеметен. Усети сърцето му да тупка и забеляза от раната на главата му да сълзи кръв. Първото нещо, което й хрумна, бе да занесе мъничкото животинче в пещерата и да го излекува, както бе сторила със сума ти ранени животни. Вече не бе доволна, чувстваше се ужасно. Защо го направих? Не исках да го раня, мислеше си тя. Не мога да го занеса в пещерата. Иза веднага ще разбере, че е ударено с камък, видяла е толкова животни, убити с прашка.

Детето не откъсваше очи от раненото животно. Стана й ясно, че никога няма да може да ходи на лов. Дори и да убиеше животно, не можеше да го занесе в пещерата. „Какъв е смисълът тогава да се упражнявам с прашка? Щом Креб вече и без това ми е сърдит, какво ли ще стане, ако разбере? Какво ли ще стори Брун? Не ми е позволено дори да пипна оръжие, да не говорим да го използвам. Дали Брун ще ме изгони?“ Страх и чувство за вина обзеха Айла. „Къде ще отида? Не мога да изоставя Иза, Креб и Уба. Кой ще се грижи за мен? Не искам да напускам“, мислеше си тя, избухвайки в сълзи.

„Бях лоша. Бях толкова лоша и Креб ми е сърдит. Обичам го, не искам да ме мрази. О, защо ми е толкова сърдит?“ Сълзи се застилаха по злощастното лице на момичето. Легна на земята и заоплаква нещастието си. Когато се наплака, седна и обърса носле с опакото на ръката си, от време на време раменете й се разтърсваха от нови ридания. „Повече няма да съм лоша. О, ще бъда толкова добра. Ще правя всичко, което ми заповяда Брод, независимо какво е то. И вече никога няма да докосна прашка.“ В подкрепа на твърдението си хвърли прашката под един храсталак, скокна да си вземе кошничката и пое обратно към пещерата. Иза я бе търсила и я видя да се прибира.

— Къде си ходила? Нямаше те цяла сутрин, а кошницата ти е празна.

— Мислих, мамо — рече с жест Айла, като гледаше Иза напълно сериозно. — Ти беше права. Държах се лошо. Няма повече да бъда лоша. Ще правя всичко, което Брод ми нареди. И ще се държа както трябва. Няма да тичам или нещо такова. Смяташ ли, че Креб пак ще ме заобича, ако съм много, ама много добра?

— Сигурна съм, че ще те заобича, Айла — отвърна Иза, като я потупваше нежно. „Пак се е появило онова заболяване, дето кара очите й да се пълнят с вода, когато реши, че Креб не я обича“, мислеше си жената, като гледаше набразденото й от сълзи лице и подутите й зачервени очи. Болеше я сърцето за момичето. Просто всичко й е трудно, породата им е различна. Но навярно всичко ще се оправи.