Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (27)

27

Ама Айла, аз не съм като теб. Не умея да ходя на лов. Къде ще отида, като се мръкне? — умоляваше я Уба. — Страх ме е, Айла.

Като гледаше уплашеното лице на девойката, на Айла й се прииска да отиде с нея. Уба още не бе навършила осем години и само мисълта да прекара няколко дни в самота далеч от безопасността на пещерата я ужасяваше, но духът на тотема й се бе сразил за пръв път и се налагаше. Нямаше никакъв избор.

— Нали се сещаш за малката пещера, дето се бях скрила след раждането на Дърк? Отиди там, Уба. Ще е по-безопасно, отколкото да стоиш на открито. Ще идвам да те видя всяка вечер и ще ти нося храна. Само за няколко дни, Уба. Да не забравиш да вземеш кожа за постеля и жар да запалиш огъня. Вода имаш наблизо. Ще ти бъде самотно, особено вечер, но ще бъдеш на сигурно място. А само като си помислиш, ти вече си жена. Скоро ще те задомим и навярно ще си имаш свое собствено бебе — утешаваше я Айла.

— Ти кого мислиш, че Брун ще избере за мен?

— Ти кого искаш Брун да избере за теб, Уба?

— Единственият незадомен е Ворн, макар че съм сигурна, че и Борг скоро ще бъде такъв. Разбира се, той може да реши да ме даде за втора жена на някой от останалите. Мисля, че за предпочитане е Борг. Едно време си играехме на стопанин и стопанка, докато не се опита да си облекчи нуждите с мен. Опитът му не бе кой знае колко сполучлив и вече се стеснява, пък и още малко и ще стане мъж, та вече не му е до игри с момичета. А и Она е вече жена, но не може да се задоми за Ворн. Освен ако Брун не реши да я даде на мъж, който вече си има една стопанка, за нея остава само Борг. Това според мен значи, че стопанинът ми ще е Ворн.

— Ворн е мъж от известно време, навярно вече жадува да се задоми — рече Айла. И тя бе стигнала до същото заключение. — На теб Ворн харесва ли ти за стопанин?

— Прави се, че не ме забелязва, но от време на време ме поглежда. Може и да не е толкова лош.

— Брод го харесва и един ден навярно ще стане заместник на вожда. За ранга не бива да се безпокоиш, но ще е от полза за синовете ти. Като беше по-млад Ворн не ми се нравеше много-много, но смятам, че си права. Не е толкова лош. Дори е мил с Дърк, когато Брод не е наоколо.

— Всички се отнасят добре с Дърк, с изключение на Брод — рече Уба. — Всички го обичат.

— Е, не ще и дума, че той се чувства като у дома си във всяко огнище. Толкова е свикнал да го разнасят като го кърмят, че дори вика на всяка жена „мамо“ — мимолетно се начумери Айла. Светкавична усмивка смени нещастното й изражение. — Помниш ли когато нахълта в огнището на Грод, сякаш там се е родил?

— Как да не помня. Опитах се да не гледам натам, но просто не се удържах — сети се Уба. — Мина покрай Ука, просто я поздрави, наричайки я „Мамо“, запъти се направо към Грод и се покатери в скута му.

— Сещам се — рече Айла. — Никога не съм виждала толкова слисан Грод в живота си. После слезе и се запъти направо към копията на Грод. Бях сигурна, че Грод ще се разгневи, но когато безочливото хлапе помъкна най-голямото му копие, се трогна. А когато Грод му го взе от ръцете, той рече: „Дърк ходи на лов като Грод.“

— Мисля, че Дърк щеше да отмъкне тежкото копие навън, ако Грод не бе го спрял.

— Той не се разделя с мъничкото копие, което Грод му направи, и в леглото — все още усмихната зажестикулира Айла. — Нали го знаеш Грод, не приказва много-много. Изненадах се, когато се отби оня ден. Поздрави ме на две на три и просто се запъти направо към Дърк, пъхна му това копие в ръцете, като му показа как да го държи. На тръгване каза само: „Щом момчето толкова иска да ходи на лов, трябва да си има собствено копие.“

— Мъчно ми е за Овра, дето си няма деца. Според мен Грод ще се зарадва, ако щерката на стопанката му си роди бебе — каза Уба. — Навярно и за това му се нрави Дърк, той всъщност не е привързан към никой мъж. И Брун го харесва, според мен, а пък Зуг вече му показва как да си служи с прашката. Не мисля, че ще му е трудно да се научи да ловува, макар че в огнището му няма мъж, който да го обучи. Както се държат мъжете, човек може да си помисли, че всеки мъж от Клана е стопанин на майка му, с изключение на Брод. — Тук тя млъкна. — Може пък и да са, Айла. Дорв все разправя, че тотемите на всички мъже се съюзявали да сразят Пещерния ти Лъв.

— Мисля, че е най-добре да тръгваш, Уба — рече Айла като смени темата. — Ще те изпратя донякъде. Дъждът спря и ми се струва, че ягодите се зрели. Някъде по пътеката имаше голяма леха. По-късно ще дойда да те видя.

 

 

Гуув изрисува знака на тотема на Ворн върху знака на тотема на Уба с каша от жълта охра, като замъгли нейния знак, което свидетелстваше за неговото превъзходство.

— Приемаш ли тази жена за стопанка? — запита с жестове Креб.

Ворн потупа Уба по рамото и тя го последва в пещерата. После Креб и Гуув извършиха същия обред с Борг и Она и те се отправиха към новото си огнище за началото на периода си на уединение. Летните одежди на дърветата, още един оттенък по-светли, отколкото щяха да станат по-късно, зашумоляха от лекия ветрей, докато насъбралото се множество се разотиваше. Айла вдигна Дърк да го занесе до пещерата, но той се загърчи да слезе на земята.

— Добре, Дърк — с жест рече тя. — Може да вървиш, но ела вътре да си хапнеш чорба и каша. Докато приготвяше закуската, Дърк се измъкна от огнището и се отправи към новото огнище, сега обитавано от Уба и Ворн. Айла се втурна след него и го понесе обратно.

— Дърк иска види Уба — зажестикулира малчугана.

— Не може. Дърк. Известно време никой няма да й ходи на гости. Но ако слушаш и си изядеш кашата, ще те взема с мен на лов.

— Дърк слуша. Защо не може види Уба? — запита момченцето. — Защо Уба не идва яде с нас?

— Тя вече не живее тук. Дърк. Сега е задомена за Ворн — обясни му Айла.

 

 

Дърк не беше единственият, на когото му правеше впечатление отсъствието на Уба. На всички им липсваше. Огнището сякаш опустя само с Креб, Айла и детето и напрежението между стареца и младата жена се чувстваше повече. Те никога не намериха начин да преодолеят взаимното си разкаяние от болката, която си бяха причинили един на друг. Често, когато Айла видеше стария магьосник да потъва в бездните на меланхолията, й се искаше да отиде при него, да обвие с ръце разчорлената му, побеляла глава и да го прегърне, както когато бе малко момиченце. Но се възпираше от неудобството да не му се натрапва.

На Креб му липсваше тази любов, макар да не съзнаваше, че отсъствието й допринасяше за унилостта му. И сума ти пъти, когато Креб зърнеше с каква мъка Айла гледа как някоя жена кърми сина си, му идеше да отиде при нея. Ако Иза бе жива, щеше да намери начин да ги събере отново, но при отсъствието на този посредник, те се отдалечаваха все повече един от друг, като всеки копнееше да изрази обичта си към другия, но никой не знаеше как да прескочи пропастта, която ги разделяше. И двамата бяха в лошо настроение по време на първата си закуска в отсъствието на Уба.

— Искаш ли още, Креб? — попита Айла.

— Не, не. Не се притеснявай. Наядох се — с жест отвърна той.

Гледаше я как почиства, докато Дърк се бореше с втората си порция с две ръчички и лъжица от мидена черупка. Въпреки че бе на малко повече от две годинки, вече не го кърмеха. Той все още ходеше при Ога и Ика, след като бе родила повторно, да суче за успокоение, заради близостта и понеже те му позволяваха. Обикновено щом се родеше ново бебе, по-големичките деца, които още сучеха, се отбиваха, но Ика правеше специално изключение за Дърк. Малчуганът изглежда усещаше привилегията си и не прекаляваше. Никога не изсукваше всичкото й мляко, нито веднъж не остави новороденото без мляко, просто се сгушваше в нея само за миг-два, сякаш да се увери, че има право.

И Ога се смиляваше над него, а и Грев, макар практически отдавна да не го кърмеха, се възползваше от слабостта на майка си. Често ги заварваха и двамата в скута й, всеки засукал по една гърда, докато интересът им един към друг не преодолееше желанието им да сучат и я оставеха на мира, за да се боричкат. Дърк бе висок колкото Грев, макар и да не бе толкова набит и въпреки че обикновено Грев побеждаваше, докато се боричкаха на шега, когато се надбягваха Дърк изпреварваше по-големичкото момче с лекота. Двамата бяха неразделни, търсеха се един друг при всяка възможност.

— И момчето ли ще водиш със себе си? — направи жест Креб след неловката пауза.

— Да — кимна тя, избърсвайки ръцете и лицето на детето. — Обещах му да го водя с мен на лов. Съмнявам се, че с него ще излезе нещо от този лов, но се налага и да събера някои билки, а и денят е прекрасен. — Креб изсумтя. — И ти би трябвало да излезеш навън, Креб — додаде тя. — Слънцето е от полза за теб.

— Да, добре, ще изляза, Айла. По-късно.

За миг й мина през ума да го придума да излезе от пещерата като му предложи разходка край поточето, както правеха навремето, но той като че ли отново се бе прибрал в черупката си. Остави го да седи на същото място като преди, вдигна Дърк и забърза навън. Креб не вдигна очи, докато не бе сигурен, че е излязла. Посегна за тоягата си, после реши, че за да стане трябва бая да се понапъне и я остави пак.

Той не излизаше от мислите на Айла, докато тя се отправяше на път с Дърк, привързан за хълбока й и с кошница за бране на гръб. Усещаше, че умствените му сили го напускат. По-разсеян бе от всякога и все я питаше за неща, за които вече му бе отговорила. Почти не излизаше от пещерата, дори когато времето бе топло и слънчево. А когато седеше с часове, както го наричаше, в размисъл, често заспиваше седнал.

Айла закрачи с по-едри крачки, след като вече не я виждаха от пещерата. Волното движение и красивият, летен ден изместиха тревогата й в по-отдалечената част на ума й. Когато стигнаха до една ливада, пусна Дърк да ходи сам и спря да набере някои билки. Като гледаше от нея и той сграбчи шепа треви и люцерна с розови цветчета и ги изтръгна от корен. Стиснал ги в мъничкото си юмруче той й ги занесе.

— Голям помощник си, Дърк — рече тя със знаци, взе ги от него и ги постави в кошницата до себе си.

— Дърк носи още — зажестикулира той и се втурна.

Седна на петите си и гледаше как синът й дърпа по-голяма стиска. Тя внезапно подаде и той тупна на земята. Сгърчи личицето си и аха да ревне, по-скоро от изненада, отколкото от болка, но Айла притича, грабна го и го подхвърли във въздуха, улавяйки го отново с ръце. Дърк се закикоти от удоволствие. Пусна го на земята и се престори, че е на път да го подгони.

— Ей сегичка ще те хвана — с жестове му рече Айла.

Дърк се затича на бебешките си крачета със смях. Пусна го да се отдалечи, после го подгони на ръце и колене, сграбчи го и го качи на гърба си като и двамата се смееха на играта. Погъделичка го просто да чуе смеха му отново.

Айла никога не се смееше със сина си, освен когато бяха сами и Дърк рано се научи, че никой друг нито оценява, нито одобрява смеха и кикотенето му. Макар че Дърк правеше знака за майка на всички жени от Клана, в бебешкото си сърчице той знаеше, че като Айла няма друга. Винаги бе по-щастлив с нея, отколкото с всеки друг и много обичаше да остава насаме с нея без останалите жени. И много му се нравеше онази игра, която само той и майка му играеха.

— Ба… ба… на… нии… нии — задърдори Дърк.

— Ба… ба… на… нии… нии — имитираше Айла безсмислените срички.

— Но… на… нии… га… гуу… ла — изреди друга поредица от звуци Дърк.

Айла отново го имитира, после пак го погъделичка. Обичаше да го чува да се смее. Смехът му винаги я караше да се смее и тя самата. После произнесе поредица от звуци, които най-вече би искала да чуе от неговата уста. Не знаеше защо, освен че събуждаше у нея такава нежност, че й идеше да заплаче.

— Ма… ма… ма… ма — рече тя.

— Ма… ма… ма… ма — повтори Дърк. Айла обви сина си с ръце и го притегли към себе си. — Ма… ма — рече пак Дърк.

Той се загърчи да се освободи. Обичаше да се гушка задълго само когато си легнеше да спи и се свиеше до нея. Тя избърса една сълза от ъгълчето на окото си. За разлика от нейните очите му не се просълзяваха и не будеха недоумение. Едрите, кафяви очи на Дърк, хлътнали дълбоко под тежките хребети на веждите, бяха очите на Клана.

— Ма… ма — рече Дърк. Често я зовеше с тези срички, когато бяха насаме, особено след като му ги напомни. — Сега ходи на лов? — запита я той с жестове.

Последните няколко пъти, когато взимаше Дърк със себе си, част от времето тя отдели да му покаже как да държи прашката. Възнамеряваше да му направи прашка, но Зуг я изпревари. Старецът вече не ходеше на лов, но и усърдието му да обучи малчугана радваше Айла. Въпреки че Дърк бе още малък. Айла виждаше у него своята вещина с това оръжие и той бе еднакво горд с миниатюрната си прашка, както и с копийцето си.

Обичаше да привлича вниманието, като се разхождаше наперено с прашка, подпъхната под ремъка на пояса си — освен амулета му това бе единственото нещо, което носеше през лятото — и копие в ръката. Наложи се да измайсторят оръжия-играчки и на Грев. Двоицата предизвикваха весели пламъчета в очите на Клана и приказки за това колко прекрасни малки мъже са. Вече им отредиха бъдещата роля. Когато Дърк откри, че високомерното важничене пред момиченцата бе позволено и дори благосклонно се опрощава и пред възрастите жени, той нито за миг не се поколеба да го упражни до позволените предели, освен към майка си.

Дърк знаеше, че майка му е различна. Само тя се смееше с него, само тя участваше в играта на звуци с него, само тя притежаваше меката, златиста коса, която обичаше да докосва. Изобщо не помнеше да го е кърмила, но не искаше да спи с никой друг. Знаеше, че е жена, защото отговаряше на същия жест като останалите жени. Но на ръст тя бе по-висока, от който и да е мъж и ходеше на лов. Не бе съвсем сигурен какво беше да ходиш на лов, знаеше само, че мъжете — и майка му — го правеха. Не можеше да определи от кои е — жена или мъж. Бе неповторима. Името, с което бе почнал да я нарича, името, съставено от звуци, сякаш й подхождаше най-добре. Тя бе Ма-ма. А Мама, богинята със златните коси, която боготвореше, не му кимна одобрително, когато се опита да се държи господарски с нея.

Айла постави малката прашка в ръцете на Дърк и като ги направляваше със своите се опита да му покаже как да си служи с нея. По същия начин бе постъпил и Зуг и вече му ставаше ясно за какво става дума. После тя измъкна своята прашка от ремъка на пояса си, намери няколко камъчета и ги запрати по близки предмети. Когато нареди малки камъчета по по-големите канари и продължи да ги уцелва, на Дърк това му се стори забавно. Насъбра още камъни и се заклатушка към нея, за да го направи отново. След известно време загуби интерес и тя отново се залови да бере билки, а Дърк щапуркаше след нея. Попаднаха на малини и се спряха да си похапнат.

— Целият си се омазал и лепнеш, сине мой — рече му с жестове Айла, прихвайки в смях на оцапаните му с червен сок личице, ръчички и закръглено шкембе. Вдигна го, пъхна го под мишница и го занесе да го умие на поточето. После намери голямо листо, сви го на фуния и го напълни с вода да си пийнат с Дърк. Дърк се прозя и затърка очички. Постла наметката си за носене в сянката на едър дъб и легна до него, докато заспа.

В тихия летен следобед Айла приседна, опряла гръб на дървото, наблюдавайки прехвърчащите наоколо пеперуди, които в миг застиваха с изпружени назад крилца, заслушана в неспирното жужене на насекомите и в цвърчащия хор от надпяващи се птички. В ума и отново изплуваха събитията от тази сутрин. „Надявам се Уба да е щастлива с Ворн, мислеше си тя. Дано да е добър с нея. Толкова ми липсва, като я няма, макар че не е далеч. Просто не е същото. Тя вече ще готви на стопанина си и ще спи с него след уединението. Дано да роди скоро, така ще бъде щастлива.

Ами аз? Никой не се появи от онзи Клан да ме иска. Може пък просто да не могат да намерят пещерата ни. Както и да е, според мен не бяха чак толкова заинтересовани. Радвам се. Не ща да се задомявам с мъж, когото не познавам. Не ща дори тези, които познавам, а и никой от тях не ме иска. Твърде съм висока, дори Друуг едва достига до брадичката ми. Иза все се чудеше дали изобщо ще спра да раста. Почвам и аз самата да се питам. Брод ме мрази. Не може да търпи да има край себе си по-висока от него жена. Изобщо не ме е тормозил откак се върнахме от Събирането на Клановете. Защо всеки път като ме погледне ме побиват тръпки?

Брун остарява. Неотдавна Ебра взе церове за възпалените му мускули и схванати стави. Скоро ще направи Брод вожд. Знам си аз. А пък Гуув ще стане мог-ър. И без това провежда повечето церемонии в последно време. Според мен Креб не иска повече да е мог-ър и то от оня път, когато го видях. Защо ми трябваше да влизам в пещерата в онази нощ? Дори не помня как съм влязла. Ще ми се изобщо да не бях ходила на Събирането на Клановете. Ако не бях отишла, щях да помогна на Иза да изкара още няколко години. Тя толкова ми липсва, а пък и не се намери стопанин за мен. Да, ама Дърк си намери стопанка.

Чудно нещо как са позволили на Юра да живее, сякаш е била нарочена за стопанка на Дърк. Мъже от Другите, нали така каза Ода? Кои са те? Иза казваше, че съм тяхна рожба, защо нищо не си спомням? Какво се е случило с истинската ми майка? Ами със стопанина й? Дали съм имала побратим и посестрима?“ Айла почувства смътно прималяване в глъбините на стомаха си, не беше точно гадене, ами просто чувство на смут. После изведнъж тръпки я побиха като се сети какво и бе казала Иза в нощта, когато умря. Айла го бе изхвърлила от ума си, споменът за кончината на Иза бе твърде мъчителен.

„Иза ми каза да се махна! Каза, че не съм от Клана, че съм рожба на Другите. Рече ми да потърся своя народ, там да си търся стопанин. Каза, че ако остана, Брод все ще намери начин да ме наскърби. На север, тя каза, че живеели на север, на сушата отвъд полуострова.

Как така ще се махна? Та тук е моят дом, не мога да изоставя Креб, а и Дърк има нужда от мен. Ами ако не открия Другите? А и дори да ги открия, те може да не ме искат. Грозната жена никъде не е желана. Откъде може да съм сигурна, че ще си намеря стопанин, дори и да открия Другите?

Обаче и Креб остарява. Какво ли ще стане с мен, когато си отиде? Тогава кой ще ме храни? Не мога да живея само с Дърк, все някой мъж ще трябва да ме вземе. Но кой? Брод! Той ще стане вожд и ако друг не ме иска, ще трябва той да ме вземе. Ами ако ми се наложи да живея с Брод? И той едва ли ще ме иска, но много добре знае, че само като си помисля, ми призлява. Ще го направи, просто защото ми е противно. Няма да издържа да живея с Брод. Предпочитам да живея с мъж от друг Клан, когото не познавам, но и те не са приритали за мен.“

„Май трябва да се махна. Ще взема Дърк и двамата ще се махнем. Но какво ще стане, ако не намеря никого от Другите? Ами ако нещо ми се случи? Кой ще се грижи за него? Ще остане сам-самичък, точно като мен навремето. Аз имах късмет, че Иза ме намери, на Дърк късметът може да не му се усмихне. Не мога да го взема със себе си, той е роден тук, той е от Клана, макар че е и част от мен. Уговорена му е стопанка. Какво ще прави Юра, ако взема Дърк със себе си? Ода я обучава за стопанка на Дърк. Все й разправя, че макар и да е уродлива и грозна, за нея има мъж. И Дърк ще има нужда от Юра. Като порасне ще има нужда от стопанка, а пък Юра е тъкмо за него.

Но как бих могла да си отида без Дърк? Предпочитам да живея с Брод, отколкото да изоставя Дърк. Налага се да остана, няма друг начин. Ще остана и ще живея с Брод щом трябва.“ Айла погледна към спящото си дете и се опита да събере мислите си, опита се да бъде добра жена от Клана и да се примири със съдбата си. Една муха кацна на нослето на Дърк. Той трепна, потърка си нослето насън, после отново се унесе.

„И без това не знам накъде да тръгна. На север? Как да го разбирам? Всичко е на север оттук, само морето е на юг. Цял живот може да се скитам и никого да не намеря. А и те може да се окажат зли като Брод. Ода каза, че мъжете, дето я насилили, дори не й позволили да остави бебето си. Май по-добре е да си остана тук с Брод, когото познавам, отколкото да срещна мъж, който може да се окаже по-лош.

Късно е, време е да се връщаме.“ — Айла разбуди сина си и докато крачеше обратно към пещерата, се опита да си избие от ума всякакви мисли за Другите, но все се прокрадваше по някое натрапчиво хрумване. След като веднъж се сети за Другите, не можеше съвсем да ги забрави.

 

 

— Заета ли си, Айла? — попита Уба. Изражението й бе както срамежливо, така и доволно и Айла се досещаше защо. Но така или иначе реши да остави Уба да си каже.

— Не, всъщност не съм заета. Просто току-що смесих малко мента и люцерна и исках да опитам какво е станало. Защо не сложиш вода за чай?

— Къде е Дърк? — запита Уба, докато Айла стъкваше огъня, добави няколко дръвца и камъка за готвене.

— Навън са с Грев. Ога ги наглежда. Двамата са неразделни — рече с жестове Айла.

— Сигурно защото заедно са кърмени. По-близки са от братя. Като че ли са родени от една и съща майка.

Но родените от една и съща майка често си приличат, а те никак не си приличат. Помниш ли онази жена на Събирането на Клановете с двете родени едновременно деца? Не можах да ги различа един от друг.

— Понякога е нещастие да родиш две едновременно, а пък ако са три, никога не ги оставят живи. Че може ли една жена да кърми три едновременно, та нали има само две гърди? — заинтересува се Уба.

— С доста помощ може. Бая зор е за една жена да има две. Да се благодарим от името на Дърк, че млякото на Ога никога не свърши.

— Дано и аз да имам доста мляко — зажестикулира Уба. — Мисля, че ще имам бебе, Айла.

— И аз така си помислих, Уба. Не ти е идвало женското проклятие откак се задоми, нали така?

— Да. Мисля, че тотемът на Ворн отдавна е чакал този миг. Трябва да е бил много силен.

— Каза ли му вече?

— Мислех да изчакам, за да се уверя, но той се досети. Трябва да е забелязал, че не отивам в уединение. Той много се радва — рече Уба гордо с жестове.

— Добър стопанин ли е, Уба? Щастлива ли си?

— О, да. Добър стопанин е, Айла. Когато разбра, че ще имам бебе, ми каза, че отдавна ме е чакал и е щастлив, че съм заченала отведнъж. Каза ми, че ме е искал още преди да стана жена.

— Това е чудесно, Уба — рече Айла. Спести й истината, че той нямаше коя да вземе, освен самата Айла. „Но за какво съм му притрябвала аз? Защо му е да се задомява за едра, грозна жена, след като може да вземе някоя привлекателна като Уба, при това от потеклото на Иза. Какво ми става? Никога не съм искала да се задомя за Ворн. Сигурно още си мисля какво ще стане с мен като си отиде Креб. Смятам да се погрижа добре за него, за да живее още много време. Само дето ми се струва, че на него не му се живее. Той почти не излиза от пещерата. Ако не се упражнява, няма да може да излезе от пещерата.“

— За какво си се замислила, Айла? Напоследък си толкова мълчалива.

— Мисля си за Креб. Притеснявам се за него.

— Остарял е. Той е много по-стар от мама, а тя си отиде. Още ми липсва, Айла. Ненавиждам мига, когато ще поеме към отвъдния свят.

— И аз, Уба — направи прочувствен жест Айла.

 

 

Айла не можеше да си намери място. Често ходеше на лов, а когато не бе на лов, се трудеше с неизтощима енергия. Не можеше да търпи да няма какво да прави. Преглеждаше запасите от целебни билки и ги пререждаше, после се скиташе из околностите, за да попълни останалите и изчерпани билки, а след това се заемаше с пренареждане на цялото огнище. Изплете няколко кошници и рогозки, издяла дървени паници и подноси, измайстори съдове от сурова кожа и брезова кора, нови дрехи, обработваше и гиздеше новите кожи, после се залови с навущата, шапките на опинците за следващата зима. Изработваше непромокаеми съдове за вожда и други течности от мехури и стомаси, построи нова стойка, здраво завързана с ремъци и сухожилия, на която висяха кожените съдове за готвене над огъня. Разширяваше още дупките за мас в плоските камъни на светилниците, изсуши още мъх за фитили, издяла от камък нов набор ножове, стъргалки, триони, свредели и брадви, претърси морския бряг за миди за направата на лъжици и мънички чинии. На свой ред придружи ловците да изсушат месото, береше плодове, семена, ядки и зеленчуци с жените, преся, опече и стри зърното на съвсем фин прах, за да им бъде на Креб и Дърк по-лесно да го дъвчат. И пак не мирясваше.

Креб се превърна в обект на прекалените й грижи. Айла му угаждаше, полагаше за него грижи като никога досега. Готвеше му специалитети, за да предизвика апетита му, правеше му целебни отвари и лапи, караше го да си почива на слънце и го придума да предприеме дълги разходки за раздвижване. По всичко личеше, че му се нравеха вниманието и компанията й, както и идеята да възстанови част от силите и пъргавината си. Но нещо липсваше. Неповторимата близост, непринудената топлота, безкрайните разговори за какво ли не от предишните години ги нямаше. Обикновено се разхождаха мълчаливо. Разговорът между тях бе измъчен и липсваха спонтанните изяви на обич.

Не само Креб се бе състарил. В деня, когато от рида Брун изпровождаше с поглед заминаващите ловци, докато не се превърнаха в мънички точици в степите отдолу, внезапно Айла осъзна колко много се бе променил той. Брадата му вече не бе прошарена, ами бяла, а и костите му бяха в същия цвят. Дълбоки бръчки прорязваха лицето му, образувайки бразди в ъгълчетата на очите му. Коравото тяло бе загубило тонуса си, кожата му бе провиснала, макар че бе още як. Закрачи обратно към пещерата бавно и прекара останалата част на деня в пределите на огнището. Следващия път отиде с ловците, но когато поеха пак, Брун остана, както и Грод, все още негов предан помощник.

Един ден към края на лятото Дърк се втурна тичешком в пещерата.

— Мамо! Мамо! Мъж! Един мъж идва!

Айла хукна към входа на пещерата заедно с всички останали, за да види странникът, който се изкачваше по пътеката откъм морския бряг.

— Айла, мислиш ли, че може да идва за теб? — зажестикулира възбудено Уба.

— Не знам. Не знам нищо повече от теб, Уба.

Нервите на Айла бяха изопнати до скъсване, а чувствата й смесени. Надяваше се, че гостенинът бе от Клана на рода на Зуг и същевременно се страхуваше, да не би да е. Той поспря да поговори с Брун, после отиде с вожда в огнището му. Не след дълго време Айла видя Ебра да излиза и да се упътва право към нея.

— Брун те вика, Айла — рече тя със знаци.

Сърцето на Айла затупа лудешки. Краката и се подкосиха, докато крачеше към огнището на Брун бе сигурна, че никога няма да може да се изправи на тях. С признателност се строполи в краката на Брун. Той я потупа по рамото.

— Айла, това е Вонд — рече вождът като посочи госта. — Бил е сума ти път да те види, дошъл чак от Клана на Норг. Майка му е болна и тяхната знахарка не е могла да й помогне. Тя сметнала, че може пък ти да знаеш магията, която би могла да й помогне.

На Събирането на Клановете Айла си бе извоювала името на знахарка с голям опит и познания. Мъжът бе дошъл за магията й, а не за нея. Айлиното облекчение надделя огорчението й. Вонд остана само няколко дни, но донесе новини от Клана си. Момъкът, когото бе ранила пещерната мечка, бе презимувал при тях. Тръгнал си бе рано на следващата пролет, ходейки на собствените си крака, като едва забележимо накуцвал. Стопанката му пък родила здрава мъжка рожба, която назовали Креб. Айла поразпита мъжа и приготви за Вонд вързоп, който да отнесе, както и указания за тяхната знахарка. Не знаеше дали лекът й ще се окаже по-ефикасен, но той беше изминал толкова път, поне трябваше да опита.

След като Вонд си тръгна, Брун се замисли за Айла. Известно време бе отлагал да вземе каквото и да е решение за нея, докато все още съществуваше надеждата, че някой друг Клан ще я сметне за приемлива. Но щом като един пратеник можеше да намери пещерата им, то и другите можеха, ако поискаха. След като измина толкова време, той вече не хранеше никакви надежди. Налагаше се да я устроят някак си в неговия Клан.

Но скоро Брод щеше да стане вожд, а именно той би трябвало да я вземе. Най-добре щеше да бъде, ако Брод сам вземе това решение и докато бе жив Мог-ър, нямаше нужда да избързват. Брун реши да остави въпроса да бъде решен от сина на стопанката му. „Струва ми се, че той вече е превъзмогнал невъздържаното си поведение към нея, мислеше си Брун. Вече не я тормози. Навярно вече е узрял, може би най-сетне е поумнял.“ Но семето на съмнението си оставаше.

Лятото наближи своя многоцветен завършек и в Клана се възцари по-бавния ритъм на студения сезон. Бременността на Уба напредваше нормално, почти чак до второто тримесечие. И тогава секнаха признаците на живот. Опитваше се да пренебрегне нарастващата болка в гърба и обезпокоителните спазми, но когато взе да открива кървави петна, побърза да отиде при Айла.

— От колко време не го усещаш да мърда, Уба? — запита Айла с белязано от тревога лице.

— От доста време, Айла. Какво ще правя сега? Ворн бе толкова доволен от мен, когато почти веднага щом се задомихме, аз заченах. Не искам да загубя рожбата си. Какво ли може да се е объркало? Още малко ми оставаше. Скоро ще дойде й пролетта.

— Не знам, Уба. Да си спомняш да си падала? Напъвала ли си се да вдигаш нещо тежко?

— Мисля, че не, Айла.

— Върни се в огнището си, Уба, и си легни. Ще сваря малко черна брезова кора и ще ти донеса отварата. Де да беше есен, щях да ти донеса от оня змийски корен, дето Иза ми го донесе. Но вече снегът е твърде дълбок, за да ходя надалеч. Ще се опитам да измисля нещо. И ти си помисли, Уба. Знаеш почти всичко, което знаеше Иза.

— Вече мислих, Айла, но не мога да се сетя за нещо, което да накара бебето отново да зарита, след като веднъж е спряло.

Айла не намираше думи. В себе си и тя, и Уба прекрасно разбираха, че положението е безнадеждно и тя споделяше тревогата на младата жена.

Следващите няколко дни Уба прекара в постелята, вкопчила се като удавник за сламка в надеждата, че нещо ще й помогне, като си знаеше, че вече няма на какво да се надява. Болката в гърба й стана почти непоносима и едничките церове, които я притъпяваха, я караха на сън — упоен, неспокоен сън. Но спазмите не прерастваха в контракции, родилните мъки не щяха да започнат.

Овра почти се пренесе в огнището на Ворн, оказвайки подкрепа със съчувствието си. И тя бе изстрадала същите мъки толкова пъти, че повече от всеки друг можеше да разбере болката и мъката на Уба. Стопанката на Гуув нито веднъж не бе успяла да износи до края някое бебе и след като все оставаше бездетна, с течение на годините все повече се затваряше в себе си и се умълчаваше. Айла се радваше, че Гуув бе мил с нея. Много мъже отдавна щяха да са я изгонили или щяха да си вземат втора жена. Но Гуув изпитваше дълбока привързаност към стопанката си. Не му се щеше да я опечалява допълнително като си вземе друга жена да му ражда деца. Айла взе да дава на Овра таен цяр, за който й бе разказала Иза и който не позволяваше тотемът й да бъде сразен. Доста непосилно бе за жената да продължава да забременява, след като не можеше да роди. Айла не й каза за какво е цярът, но след време, когато Овра престана да зачева, се досети. По-добре бе така.

В студено, навъсено утро в края на зимата, Айла прегледа щерката на Иза и взе решение.

— Уба — каза й тя тихичко. Младата жена отвори очи с черни кръгове около тях, които ги караха да изглеждат по-хлътнали под хребетите на веждите. — Време е за моравото рогче. Налага се да предизвикаме контракции. Вече нищо не може да спаси рожбата ти, Уба. Ако не излезе, ще погинеш и ти. Още си млада, може пак да родиш — каза й със знаци Айла.

Уба погледна Айла, после Овра, после отново Айла.

— Добре — кимна тя. — Прави сте, няма никаква надежда. Рожбата ми е мъртва.

Родилните болки измъчиха Уба. Много трудно предизвикаха контракции и това накара Айла да се въздържи да й даде нещо по-силно за болките, от страх да не спрат. Въпреки че останалите жени от Клана се отбиваха, за да окажат подкрепата си и да я насърчат, никой не прояви желание да остане задълго. Всички знаеха, че болките и напъните й ще са напразни. Само Овра остана да помага на Айла.

Когато първият зародиш излезе, Айла бързо го загърна заедно с плацентата в кожената постелка за раждане.

— Беше момче — каза тя на Уба.

— Може ли да го видя? — запита изтощената млада жена.

— Мисля, че е най-добре да не го виждаш, Уба. Само ще се разстроиш. Ти си почивай, аз ще го изхвърля вместо теб.

Айла каза на Брун, че Уба е твърде слаба и тя ще изхвърли бебето, но си замълча за останалото. Уба не бе родила син, ами двама сина, които дори не бяха се разделили съвсем. Само Овра бе видяла клетото, противно създанийце, нямащо почти нищо общо с човешко същество, с твърде много ръце и нозе е уродливи черти на прекалено голямата си глава. Овра с усилие се удържа да не повърне съдържанието на стомаха си и дори Айла преглътна нееднократно.

Това не бе съчетаване на белезите на Клана с нейните като при Дърк, това вече беше уродливост. Айла се радваше, че Уба не бе износила крещящо уродливото създание и не го бе родила живо. Знаеше, че Овра няма да каже никому. Най-добре бе в Клана да си мислят, че Уба е носила нормален, мъртвороден син, заради самата Уба.

Облече дрипите си за излизане и си запробива път сред дълбокия сняг, докато не се отдалечи от пещерата. „Най-добре е да взема мерки всички улики да се унищожат“, мислеше си Айла. Разгъна вързопа и го остави така. Още докато се обръщаше да си върви с ъгълчето на окото зърна нещо да се прокрадва. Мирисът на кръв вече бе привлякъл унищожителите.