Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (3)

2

Група пътници прекоси реката току след водопада, където тя се разливаше и се пенеше край подаващите се от плитчините камъни. Стари и млади наброяваха двадесет души. Преди земетресението да разруши пещерата им Кланът възлизаше на двадесет и шестима. Далеч напред двама мъже предвождаха групата жени и деца, приковани отстрани от неколцина по-възрастни мъже. Младоците ги следваха.

Придържаха се към широкото течение там, където то започваше преплитащия се, криволичещ бяг през равнинните степи и не изпускаха от очи кръжащите лешояди. Кръжащите лешояди обикновено свидетелстваха, че това, което е привлякло вниманието им, все още е живо. Раненото животно бе лесна плячка за ловците, ако на някой четирикрак хищник не му бе хрумнало същото.

Една жена в средата на първата си бременност, вървеше пред останалите жени. Тя видя двамата мъже начело да оглеждат земята и да продължават. „Сигурно е месоядно“, помисли тя. Кланът рядко се хранеше с месоядни животни.

Висока бе над метър и четиридесет, с едър кокал, набита и кривокрака, но стъпваше изправена на силните си, мускулести крака и плоските си, голи пети. Ръцете й, несъразмерно дълги за тялото й, бяха криви като краката й. Големият й нос приличаше на клюн, издадените й напред челюсти стърчаха като зурла и нямаше брадичка. Ниското й чело преминаваше в удължена, голяма глава, кацнала на къс, дебел врат. На тила си имаше костна издутина — нещо като кок — която подчертаваше удължеността му.

Мек мъх от къси, кафяви косми, склонни да се къдрят, покриваше краката и рамената й и покриваше горната част на гръбнака й. На главата той се сгъстяваше в тежка и дълга, доста рунтава коса. Летният загар вече бе на път да замести зимната бледност. Под надвисналия хребет на веждите дълбоко бяха разположени големи, кръгли, интелигентни, тъмнокафяви очи, които бяха обзети от любопитство, докато ускоряваше крачка да види какво бяха отминали мъжете.

Жената бе стара за първа бременност, почти двадесетгодишна и Кланът я мислеше за ялова, докато щъкащият в нея живот не бе взел да си личи. И въпреки че беше бременна, товарът, който носеше, не бе намален. Привързана на гърба си мъкнеше голяма кошница, препълнена с вързопи, част от които висяха от нея. Няколко торби с шнур се мандахерцаха на ремъка, с който бе опасла гъвкавата кожа по такъв начин, че да се получат гънки и торбички, за да побере нещата. Една от торбите особено биеше на очи. Беше направена от кожа на видра и това бе очевидно, защото кожата бе изсушена, без да се наруши целостта на водонепроницаемата козина, крачетата, опашката и главата.

Вместо да се разпаря кожата на корема на животинчето, беше прерязано само гърлото, откъдето да се измъкнат вътрешностите, месото и костите и се получаваше чанта като кесия. Главата, прикачена с ивица кожа отзад, представляваше капак, а боядисаният в червено шнур от сухожилия бе прекаран през дупките, пробити около отвора на гърлото, здраво пристегнат и завързан за ремъка на кръста й.

Когато жената, отначало видя съществото, което мъжете бяха отминали, бе озадачена от това, което й приличаше на животинче без козина. Но когато приближи, ахна и отстъпи крачка назад, сграбчвайки кожената торбичка, увиснала около врата й в несъзнателен жест да се предпази от неведомите духове. Опипа дребничкото съдържание на амулета си през кожата, търсеща закрила и се наведе да види по-добре, колебаеща се дали да пристъпи напред, но не съвсем убедена, че това, което си мислеше, че вижда, е истина.

Очите й не бяха я подвели. Не животно бе привлякло ненаситните птици. Дете, измършавяло дете със странен вид!

Жената се огледа, като се чудеше какви ли други страстни загадки може да се окажат в близост и започна да обикаля припадналото дете, но дочу стон. Спря да обикаля и, забравяйки за страховете си, коленичи до детето и внимателно го разтърси. Още, щом като зърна загноясалите белези от нокти и подутия крак, когато момиченцето се отърколи, знахарката посегна да развърже шнура, стегнал торбичката от видрова кожа.

Мъжът начело се озърна назад и видя жената, коленичила до детето. Върна се при тях.

— Иза! Хайде! — изкомандва той. — Пред нас има следи и мирис на пещерен лъв.

— Това е дете, Брун. Ранено, но още живо — отвърна тя.

Брун погледна измършавялото момиче с високо чело, малък нос и необичайно плоско лице.

— Не е от Клана — рязко махна с ръка водачът и се извърна да продължи пътя си.

— Брун, тя е дете. Ранена е. Ще умре, ако я оставим тук — очите на Иза го умоляваха, докато правеше заклинания с ръце.

Водачът на малкия Клан сведе поглед към молещата го жена. Той бе много по-едър от нея, над метър и петдесет висок, целия в мускули и много силен с огромен гръден кош и дебели, криви крака. Физиономията му бе подобна, но по-ярко изразена — по-дебели надочни хребети и по-голям нос. Краката, коремът, гърдите и горната част на гърба бяха обрасли с груби, кафяви косми, на които съвсем малко не достигаше да минат за козина. Рунтава брада скриваше издадената му напред челюст без брадичка. И наметката му бе почти същата, само че не толкова дълга, подкъсена и завързана по другояче с по-малко гънки и дипли за носене на разни неща.

Не носеше никакъв товар, само връхната си кожена завивка, окачена на гърба му с помощта на широка кожена лента, завита около полегатото му чело и оръжията му. На дясното му бедро имаше белег, почернен като татуировка, грубо оформен като U, върховете, на което се разширяват навън — белег на тотема му, бизона. Не му беше необходим нито белег, нито орнамент за удостоверяване на водачеството му. Поведението му и уважението на останалите не оставяха никакво съмнение относно положението му.

Свали сопата си — дълъг преден крак от кон — от рамото си на земята, подлагайки бедро под ръкохватката и Иза разбра, че сериозно обмисля молбата й. Изчака кротко като прикриваше вълнението си, за да му даде време да помисли. Той свали и тежкото си дървено копие, подпря пръта на рамо със заострения, закален с огън връх нагоре и нагласи ласото, което висеше на врата му заедно с талисмана му, така че трите каменни топчета да са равни. После измъкна ивица мека еленова кожа, изтънена по краищата и с дънце по средата, предназначена за замятане на камъни, от ремъка на кръста си и замислено прекара меката кожа през дланта си.

Брун не обичаше да взема прибързани решения по необичайни въпроси, които можеха да засегнат Клана му, особено сега, когато бяха останали без покрив над главата си и той не се поддаде на желанието си да откаже веднага. „Трябваше да се сетя, че Иза ще иска да й помогне“, мислеше си той, „особено след като знам, че понякога прилага целебната си магия дори на животни, особено млади. Ще се разстрои, ако не й позволя да помогне на това дете. От Клана или от Другите, няма никакво значение, за нея то е едно ранено дете. Е, може би тъкмо затова е добра знахарка.“

„Знахарка или не, тя е само жена. Какво значение има дали ще е разстроена? Иза не е толкова глупава, че да го показва, пък и без ранения странник си имаме достатъчно проблеми. Но тотемът й ще научи, всички духове ще научат. Дали това, че е разстроена ще ги ядоса още повече? Ако намерим пещера… не, когато намерим нова пещера, Иза ще трябва да приготви напитката си за освещаването й. Ами ако сбърка питието в това състояние? Сърдитите духове всичко могат да объркат, а и без това са достатъчно разгневени. Нищо не бива да проваля освещаването на новата пещера.“

„Нека вземе детето“, помисли си той. „Скоро ще се измори да мъкне допълнителния товар, а и момичето е толкова зле, че дори магията на посестримата ми едва ли ще я спаси.“

Брун затъкна прашката си в поясния си ремък, взе оръжията си и сви рамене уклончиво. Нейна работа, ако иска, Иза може да вземе момичето с тях. Обърна й гръб и закрачи.

Иза бръкна в кошницата и измъкна кожено наметало. Загърна момичето в него, вдигна я и превърза припадналото дете здраво за хълбока си с помощта на гъвкавата кожа, изненадана от лекотата й за нейния ръст. Момичето изстена, докато я вдигаха, Иза я потупа успокоително, после зае мястото си след двамата мъже.

Останалите жени бяха спрели и се държаха на разстояние от неочаквания разговор между Иза и Брун. Когато видяха, че знахарката вдига нещо от земята и го взима със себе си, размахаха неистово ръце, придружено от гърлени звуци като с възбудено любопитство обсъждаха случилото се. С изключение на торбичката от видра те бяха облечени също като Иза, а и товарът им бе също толкова тежък. Бяха разпределили помежду си цялото имущество на Клана, тоест това, което бяха спасили от каменните отломки след земетресението.

Две от седемте жени носеха бебета в гънка на облеклото си, близо до кожата, за да им е удобно да се грижат за тях. Докато чакаха една от тях усети капки топла влага, измъкна голото си пеленаче от гънката, държейки го в протегнатите си ръце пред себе си, докато спря да се подмокря. Когато не бяха на път често повиваха бебетата в меки кожени повои. За да попиват влагата и меките, млечни изпражнения около тях, ползваха няколко от следните материали: руно от диви овце, събрано по бодливите шубраци, когато муфлоните си сменяха козината, пух от птичи гърди или влакънца от влакнести растения. Но когато бяха на път, по-лесно и просто бе да се носят пеленачетата голи и да ги изхождат в движение на земята, без да изостават.

Когато поеха отново, една трета жена взе едно момченце, закрепвайки го на хълбока си с кожена наметка за носене. Няколко мига по-късно то се загърчи в желанието си да слезе и ходи само. Тя го пусна като знаеше, че ще се върне, когато се умори. Едно по-големичко момиченце, още не жена, но нарамила женски товар крачеше след жената, която следваше Иза и току се оглеждаше за едно момче, почти мъж, което следваше жените. Опитваше се да изостане повечко от тях, за да изглежда, че той е с тримата ловци, които вървяха на опашката, а не едно от децата. И на него му се искаше да носи дивеч и дори завиждаше на стареца, един от двамата, които вървяха отстрани на жените, който бе метнал едър заек през рамо, повален с камък от прашката му.

Ловците не бяха единственият източник на храна за Клана. Жените често допринасяха много повече, а техните източници бяха по-благонадеждни. Въпреки товара си те беряха, без да спират, при това така умело, че почти не забавяха хода си. Набързо опоскаха пъпките и цветовете на леха дневни лилии, а крехките, новопокарали корени бяха извадени само с няколко замахаме пръчките за копаене. Корените на котешката опашка^[1] измъквани от мочурливите дъна на някое блато се беряха дори по-лесно.

Ако не бяха на път, жените неминуемо щяха да запомнят местонахождението на извисилите се стъбла на растението, за да се върнат към края на сезона и да оберат крехките връхчета за зарзават. По-късно от жълтия цветен прашец, като се смесеше със скорбяла от счуканите влакна на стари корени, щяха да се получат тестени, неквасени бисквити. Когато връхчетата пък изсъхнеха, щяха да събират влакна, а няколко от кошниците бяха оплетени от жилавите им листа и стъбла. Сега обраха само каквото намериха, без да пропускат почти нищо.

Нови стръкове и крехки, млади листенца детелина, люцерна и глухарче, магарешки бодли, на които махаха шиповете, преди да ги отсекат, няколко ранни боровинки и плодове. Заострените пръчки за копаене постоянно влизаха в употреба, нищо не убягваше от тях в ловките женски ръце. Служеха си с тях като лост да претърколят някой дънер в търсене на тритони и прекрасни, тлъсти ларви, изкарваха сладководни мекотели от потоците и ги трупаха близо до брега, където да са им под ръка, а от земята вадеха най-разнообразни луковици, грудки и корени.

Всичко това намираше място в пригодените гънки на женското облекло или в някое свободно ъгълче на кошниците им. Големите зелени листа се използваха за опаковка, някои от тях като репея за зеленчук. Суха дървесина, клончета, треви и тор от тревопасни животни се събираха също. Макар и по-късно през лятото подборът да се различаваше доста, изобилстваше от храна — стига да знаеш къде да я търсиш.

 

 

Иза вдигна очи към един старец над тридесетте, който я догони куцукайки, след като отново бяха потеглили. Той не носеше нито товар, нито оръжие, а само дълъг прът, на който се подпираше. Въпреки че десният му крак бе осакатен и по-малък от левия, той се придвижваше учудващо пъргаво.

Дясното му рамо и ръката бяха закърнели, а съсухрената му ръка бе отрязана под лакътя. Якото му рамо, ръка и мускулест крак на напълно развитата му лява част му придаваха килнат на една страна вид. Огромният му череп бе по-голям дори от тези на останалите от Клана, а недъгът, който го бе осакатил за цял живот, се дължеше на трудностите при раждането му.

Той също беше побратим на Иза и Брун, първороден и ако не бе се случило нещастието, щеше да бъде вожд. Облечен бе в кожено облекло, скроено по мъжки маниер, а топлата, връхна кожа, която се използваше и за спане, носеше на гърба си като останалите мъже. От поясния му ремък висяха няколко кесийки, а в наметката на гърба му, подобна на тези, които носеха жените, бе увит едър, обемист предмет.

Лявата страна на лицето му бе цялата в ужасни белези, липсваше и лявото му око, но здравото му дясно око проблясваше с разбиране и още нещо. Въпреки куцукащата си походка, той се придвижваше с изящност, която се дължеше на огромна мъдрост и увереност в мястото му в Клана. Той бе Мог-ър, най-влиятелният магьосник, най-страховитият и почитан свят човек на всички Кланове. Той бе убеден, че осакатеното тяло му е дадено, за да може да заеме мястото си на посредник със света на духовете, вместо да застане начело на Клана. В много отношения той притежаваше повече власт от всеки вожд и много добре знаеше това. Само близки роднини помнеха рожденото му име и го зовяха с него.

— Креб — рече Иза вместо поздрав и потвърди появата му с жест, който означаваше, че се радва на идването му.

— Иза? — запита я той, като сочеше към детето, което тя носеше. Жената разтвори наметката и Креб се вгледа внимателно в зачервеното личице. Погледът му се плъзна надолу към подутия крак и гноящата рана, после се върна отново на знахарката и прочете какво искаха да му кажат очите й. Момиченцето изстена и изражението на Креб поомекна. Кимна в знак на одобрение.

— Добре — рече той. Гласът му бе дрезгав и гърлен.

После направи знак, който значеше „Достатъчно измряха“.

Креб остана редом с Иза. Нему не се налагаше да се съобразява с негласните правила, които определяха мястото и ранга на всеки, той можеше да върви с всеки, дори с вожда. Мог-ър бе над и извън строгата йерархия на Клана.

Брун ги отведе далеч от дирите на пещерните лъвове, преди да спре и да огледа околността. Отвъд реката, докъдето му стигаше взорът, се бе ширнала прерията с ниските си, заоблени хълмчета, които в далечината преминаваха в равнинна, зелена шир. Погледът му не срещаше препятствие. Няколкото недорасли дръвчета, деформирани от неспирния вятър и превърнати в карикатури на уловеното движение, просто придаваха на необятния простор перспектива и подчертаваха пустотата му.

Близо до хоризонта облак прах издаваше присъствието на голямо стадо еднокопитни и на Брун много му се искаше да даде знак на ловците си и да се впуснат в преследване. Зад него можеха да се видят само върховете на високите борове отвъд по-ниските широколистни дръвчета на гората и без това смалявани от необятната степ.

Прерията свършваше ненадейно от неговата страна на реката, отсечена от каменистата урва недалеч оттук и по-нататък се отдалечаваше още повече от течението. Каменното лице на стръмната урва се сливаше с предпланините на величествената, покрита с глетчер алпийска верига, която се извисяваше недалеч. Заскрежените й върхове трептяха с ослепителни розови, пурпурни, виолетови и кървавочервени отблясъци, огрени от залязващото слънце — гигантски, искрящи скъпоценни камъни в короната на пълновластните върхове. Дори деловият водач се трогна от величествената гледка.

Обърна гръб на реката и поведе хората си към скалистата урва, която криеше възможност да намерят пещера. Нуждаеха се от подслон, но едва ли не по-важно бе да намерят дом за покровителстващите ги духове на тотема им, ако вече не бяха напуснали Клана. Те се гневяха, земетресението го доказваше, толкова ядосани бяха, че причиниха смъртта на шестима от Клана и разрушиха дома им. Ако не намереха постоянно убежище за духовете на тотема си, те сигурно щяха да ги оставят на произвола на злите духове, които причиняваха болести и прогонваха дивеча. Никой не знаеше защо се гневят духовете, за да укроти гнева им и да облекчи страховете на Клана. Всички се тревожеха, но Брун най-много.

Той отговаряше за съдбата на Клана и вече чувстваше преумора. Духовете, тези невидими сили с неразгадаеми искания, го озадачаваха. По-свободно се чувстваше в материалния свят на ловуване и ръководене на Клана. Нито една от пещерите, които огледа до момента, не бе подходяща — не отговаряха на някое съществено изискване и вече губеше надежда. Щяха да изгубят скъпоценни, топли дни в търсене на нов дом, вместо да трупат храни за идващата зима. Вероятно скоро щеше да се наложи да подслони Клана в не толкова подходяща пещера, а търсенето щеше да продължи идната година. Щяха да бъдат притеснени, както телом, така и духом и Брун страстно се надяваше, че няма да се стигне дотам.

Крачеха покрай основата на скалистата урва, докато сенките се сгъстяваха. Когато достигнаха един тесен водопад, плющящ по каменната стена — бликащата му струя бе трептяща небесна дъга на полегатите слънчеви лъчи — Брун нареди да спрат. Жените уморено свалиха товара си и се пръснаха във ветрило в дъното покрай вира и тясното му отвърстие, да съберат дърва.

Иза простря рунтавата си кожена наметка и положи детето върху й, после побърза да помогне на останалите жени. Кахъреше се за него. Дишането му бе едва доловимо и продължаваше да спи непробудно, дори стоновете му долитаха все по-рядко. Нито за миг Иза не бе спирала да мисли как да помогне на детето, имайки предвид сушените билки, които носеше в торбичката си от видрова кожа и докато събираше дърва, оглеждаше какви растения имаше в околността. За нея, независимо дали познаваше растението или не, всички имаха някаква стойност, или целебна, или хранителна, но малко бяха растенията, които не познаваше.

Когато видя дългите стебла на ириса, готови да разцъфнат на морестия бряг на поточето, съзря решението на една от задачите и изкопа корените му. Триъгълните листа на хмела, пълзящи по едно от дърветата я подсетиха за нещо друго, но реши да си послужи със стрития на прах изсушен хмел, който носеше у себе си, след като шишарковидните плодове щяха да узреят чак по-късно. Обели гладка, сивкава кора от един елхов храст недалеч от вира и я помириса. Беше силно миризлива и тя кимна сама на себе си, докато я мушваше в гънката на дрехата си. Преди да забърза обратно набра и няколко шепи млади листенца от детелина.

Когато насъбраха дърва и подредиха огнището, Грод, мъжът, който вървеше пред Брун, извади жив въглен, увит в мъх и натикан в кухия край на рог от зубър. Те можеха да палят огън, но когато пътят им прекосяваше непозната местност бе по-лесно да носят със себе си въглен от последния лагерен огън и да го запазят жив до следващия път, отколкото да се опитват да запалят нов огън всяка вечер често пъти с неподходящи материали.

Грод грижливо бе съхранявал тлеещия жив въглен, докато бяха на път. Жаркият въглен от огъня предишната вечер бе резултат от живия въглен от огъня на по-предната вечер и общо взето въглените щяха да ги върнат към огъня, който бяха напалили върху останките от огнището при входа на старата пещера. За обряда около освещаването на новата пещера трябваше да запалят огъня от въглен, който трябваше да води до стария им дом.

Поддържането на огъня можеше да бъде поверено само на мъж с висок ранг. Ако въгленът угасне, това щеше да бъде сигурен знак, че покровителстващите ги духове са ги изоставили и Грод щеше да бъде разжалван от заместник на вожда до най-низшия ранг на мъж в Клана, унижение, което едва ли щеше да преглътне. Задължението му бе голяма чест и тежка отговорност.

Докато Грод грижливо полагаше парченцето жив въглен върху постелята от сух прахан и го раздухваше, в очакване да пламне, жените се заеха с други задачи. С умения, предавани от поколение на поколение те набързо одраха дивеча. Няколко мига след като огънят пламна уверено нанизаното на остри, зелени пръчки месо, закрепено на чаталести клонки се печеше. Силният пламък го опичаше, но то си оставаше сочно и когато огънят затихна и се превърна в жар, всепоглъщащите огнени езици не бяха отмъкнали почти нищо.

Със същите остри, каменни ножове, които използваха при дрането и нарязването на месото, жените обелиха и нарязаха корени и грудки. Напълниха с вода кошници със здрава плетка и дървени копанки, а после добавиха нажежени камъни. Когато изстинаха, хвърлиха камъните отново в огнището и пуснаха нови във водата, докато кипне и се сварят зеленчуците. Тлъсти ларви се препичаха, докато станат хрупкави, препичаха се и цели гущерчета, докато грубата им кожа не почернееше и не се напукаше, разкривайки вкусни хапки добре опечено месо.

Докато помагаше в приготвяне на храната Иза довърши подготовката си. В една дървена копанка, която само бе издялала от парче дънер преди много години, тя кипна вода. Изми корените на ириса, сдъвка ги на каша и я изплю в кипящата вода. В една друга купичка — подобно на чаша парче от долната челюст на едра сърна тя намачка листа детелина, отмери известно количество от стрития на прах хмел в ръка, накъса елшовата кора на нишки и заля всичко това с вряла вода. После стри твърдо, сушено месо от неприкосновения си запас между два камъка в грубо ястие и смеси концентрирания протеин от сварените зеленчуци в третата копанка.

Жената, появила се зад гърба на Иза, поглеждаше от време на време към нея с надежда, че Иза сама ще й обясни какво става. Всички жени и мъже се пръскаха от любопитство, макар че се опитваха да не го показват. Бяха видели Иза да вдига момичето и след като се разположиха на бивак всеки си измисли причина да мине близо до кожата на Иза. Предположенията за това как детето се е озовало тук, заедно с останалите от Клана, се множаха и най-вече защо Брун бе позволил на Иза да вземе с тях момиченцето, което очевидно бе рожба на другите.

Ебра най-добре от всички познаваше напрежението, което Брун изпитваше. Именно тя се бе опитала да прогони с масажи тежестта и болката от врата и плещите му и именно тя обра пешкира на раздразнителното му настроение, тъй рядко у мъжа, който й бе другар в живота. Брун бе известен със стоическото си самообладание и тя прекрасно знаеше, че той съжалява за изблиците си, но не би утежнил постъпката си като я признае. Но дори Ебра се учудваше защо бе позволил детето да дойде с тях, особено след като всяко отклонение от обичайното поведение можеше да разгневи още повече духовете.

Независимо от любопитството си Ебра не попита Иза нищо, а никоя от останалите жени не притежаваше необходимия ранг, за да се осмели. Никой не биваше да разсейва знахарката, когато е очевидно, че приготвя магията си, а и Иза не бе в настроение за празни приказки. Цялото й внимание бе посветено на детето, което се нуждаеше от помощта й. И Креб бе заинтригуван от момичето, но неговото присъствие бе добре дошло за Иза.

С безмълвна благодарност тя наблюдаваше как магьосникът се примъква към загубилото съзнание дете, взира се в нея замислено за малко, после подпира коленна си на един голям, речен камък и прави плавни движения с една ръка над нея, призовавайки доброжелателните духове да помагат в оздравяването й. Болестите и злополуките бяха тайнствени появи на войната между духовете, водена на полесражението на човешкото тяло. Иза черпеше магията си от покровителстващите ги духове, които действаха чрез нея, но без светия мъж ничие изцерение не бе окончателно. Знахарката бе само посредник на духовете, а магьосникът направо се застъпваше пред тях.

Иза не знаеше защо изпитва подобна загриженост за едно дете, което толкова се различаваше от представителите на Клана, но искаше то да оцелее. Когато Мог-ър свърши, тя вдигна момиченцето на ръце и го занесе до малкия вир в основата на водопада. Тя потопи цялото й телце, освен главата и изми слабото телце от прах и засъхнала кал. Хладната вода посъживи девойчето, но то не бе на себе си. Мяташе се и се гърчеше, викаше и мънкаше звуци, каквито жената не бе чувала преди. Иза притисна момиченцето до себе си на връщане, като й шепнеше успокоително, наподобяващо тихо ръмжене.

Внимателно, но с вещо усърдие, Иза проми раните с попиващ къс заешка кожа, потопен в горещата течност от сварените корени на ириса. После изгреба кашата от корените, наложи я направо върху раните, покри ги със заешката кожа и превърза крачето на детето с ленти мека сърнешка кожа. Извади скашканата детелина, късчетата елшова кора и камъните от костната купичка с едно чаталесто клонче и ги остави да изстиват до купичката с горещ бульон.

Креб въпросително посочи към купичките. Това не беше директен въпрос — дори Мог-ър не можеше направо да разпитва знахарката за магиите й — с това той само показваше интерес. Иза нямаше нищо против интереса на побратима си, той повече от всеки друг ценеше познанията й. И той използваше няколко от същите билки, но с друга цел. Освен на Събора на Клановете, където идваха и други знахарки, в разговорите с Креб тя най-близо се доближаваше до обсъждане с колеги от занаята.

— Това унищожава злите духове, които предизвикват инфекции — посочи Иза към антисептичната отвара от ирисови корени. — А лапа от същия корен изтегля отровите и помага на раната да заздравее. Взе костната купа и бръкна с пръст да премери температурата. — Детелината укрепва сърцето в борбата му със злите духове — стимулира го — Иза употребяваше една-две разговорни фрази, когато говореше, но най-вече, за да наблегне на нещо. Хората от Клана не можеха да артикулират достатъчно добре за цялостен речеви език, но езикът им от знаци бе напълно разбираем и богат на нюанси.

— Детелината е храна. Снощи я ядохме — направи знак Креб.

— Да — кимна Иза — ще ядем и довечера. Магията е в начина на приготвяне. Едра китка, сварена в малко вода, извлича нужното, листата се хвърлят — Креб кимна с разбиране и тя продължи. — Елшовата кора прочиства кръвта, избистря я и прогонва духовете, които я отровят.

— Употреби и нещо от лечебната си торба.

— Стрит на прах хмел, зрелите шишарки с фините влакънца, за да я успокоят и да заспи спокойно. Докато духовете воюват, тя трябва да си почива.

Креб кимна отново, познати му бяха приспивателните качества на хмела, които предизвикваха леко състояние на еуфория, макар и употребен с друга цел. Въпреки че винаги се бе интересувал от лечебните похвати на Иза, той рядко доброволно бе давал сведения за похватите си при използване на билковата магия. Подобно тайно учение бе за мог-ърите и последователите им, а не за жени, та били те и знахарки. Иза знаеше повече от него за свойствата на растенията и той се боеше, да не би да си направи прекалено важни изводи. Доста неприятно щеше да бъде, ако тя се досетеше за магиите му.

— Ами другата купичка? — попита той.

— Там е само бульон. Бедното същество е почти умряло от глад. Какво според теб е станало с нея? Откъде е? Къде са хората й? Сигурно се е скитала с дни.

— Само духовете знаят — отвърна Мог-ър. — Убедена ли си, че целебната ти магия ще й подейства? Тя не е от Клана.

— Би трябвало, и Другите са хора. Нали помниш мама като разправяше за онзи мъж със счупената ръка, дето майка й му помогнала? Магията на Клана му е подействала, макар че наистина мама казваше, че му е трябвало повече време да се събуди от приспивателния лек, отколкото е очаквала.

— Срамота е, че изобщо не си я виждала — майката на мама. Тя бе толкова добра знахарка, че даже хора от други Кланове идваха при нея. Иза, много е лошо, че тя се запъти за света на духовете тъй скоро след като те роди. Самата тя ми е разказвала за този мъж, а и предишният Мог-ър. След като се оправил, той останал малко и ловувал с Клана. Трябва да е бил добър ловец, позволили му да участва в ловен обряд. Вярно е, че и те са хора, но са и по-различни — Мог-ърът млъкна. Иза бе твърде проницателна, не биваше да си отпуска езика много-много, иначе тя можеше да стигне до някои заключения относно тайните мъжки ритуали.

Иза отново провери купичките си, после положи главата на детето в скута си като в люлка и я нахрани със съдържанието на костната купа на малки залци. С бульона я нахрани по-лесно. Момичето мърмореше несвързано и се опитваше да отблъсне горчивото на вкус лекарство, но дори и в несвяст изгладнялото й до смърт телце жадуваше за храна. Иза я държа така, докато не заспа спокоен сън, после провери туптенето на сърцето и дишането й. Ако момичето не бе прекосило границата на живота, имаше надежда. Сега всичко зависеше от духовете и вътрешните сили на детето.

Иза видя Брун да се приближава като й хвърляше неодобрителни погледи. Бързо стана и изтича да помогне при сервирането на вечерята. След първоначалния си размисъл той бе прогонил непознатото дете от съзнанието си, но сега си бе променил мнението. Макар и да бе прието да извръщаш очи, за да не гледаш хората, докато разговарят, той не можеше да не забележи какво се говори в Клана му. Почудата им от разрешението му момичето да дойде с тях го хвърли в съмнения. Взе да се бои, че като приемат непознат човек в редиците си, може да разгневят още повече духовете. Зави да пресече пътя на знахарката, но Креб го видя и го отклони.

— Какво е станало, Брун? Видът ти е разтревожен.

— Иза трябва да остави детето тук, Мог-ър. То не е от Клана и на духовете няма да им хареса, ако е с нас, докато си търсим нова пещера. Изобщо не биваше да позволявам на Иза да я вземе.

Не, Брун — противопостави се Мог-ър. — Покровителстващите ни духове не се сърдят на доброто. Нали я знаеш Иза, тя не може да гледа нищо страдащо, без да се опита да му помогне. Не мислиш ли, че и духовете я познават? Ако те не искаха Иза да й помогне, детето нямаше да се озове на пътя й. В това сигурно се крие някаква тайна. Момичето може да умре и без това, Брун, но ако Урсуз желае да я повика в света на духовете, нека решението бъде негово. Сега не се меси. Ако я изоставим, ще умре със сигурност.

На Брун това не му хареса. — Нещо в момичето не му даваше мира. — Но, отстъпвайки пред по-големите познания на Мог-ър за света на духовете, той неохотно се съгласи.

След вечеря Креб седеше тихо замислен и изчакваше всички да свършат с яденето, за да започне вечерния си обред, докато Иза му приготвяше одъра за спане и се подготвяше за утринта. Мог-ър бе забранил мъжете и жените да спят заедно, докато не намерят нова пещера, така че мъжете да могат да съсредоточат енергията си в ритуалите и по такъв начин всеки да усети, че правят усилие, което ще ги доближи до новия им дом.

За Иза това бе без значение, другарят й бе един от загиналите при срутването на пещерата. Оплакала го бе с подобаваща скръб на погребението му — ако не беше го сторила, щеше да й донесе нещастие — но не бе нещастна, че го няма. Не беше тайна, че той бе жесток и взискателен. Никога помежду им не бе съществувала топлинка. Тя не знаеше какво ще реши Брун за нея, след като бе останала сама. Някой трябваше да се грижи за нея и за детето в утробата й, тя само се надяваше да продължи да готви на Креб.

Още от началото той споделяше огнището им. Иза усещаше, че не му се нравеше партньора й повече, отколкото на нея самата, макар че никога не се месеше в личните проблеми на взаимоотношенията й. Винаги бе смятала за чест да готви за Мог-ър, но което беше повече у нея се разви нежна привързаност към побратима й, каквато много жени започваха да изпитват към партньорите си.

Понякога Иза съжаляваше Креб. Той би могъл да си намери партньорка стига да поискаше. Но тя много добре знаеше, че въпреки всичките си магьоснически способности и високопоставения си ранг, никоя жена не удостояваше с поглед обезобразеното му тяло и покрито с белези лице, без да изпитва отвращение и тя бе сигурна, че той също го знае. Той никога не бе имал партньорка, държеше се сдържано. Това допринасяше за възвишеността му. Всички, включително и мъжете като евентуално изключим Брун, се бояха от Мог-ър и се отнасяха към него със страхопочитание. Всички, освен Иза, която бе опознала деликатността и чувствителността му още от рождението си. Това бяха черти на природата му, които той рядко излагаше на показ.

И именно тази страна на природата му занимаваше мислите на великия Мог-ър в този миг. Вместо да обмисля тазвечерната церемония, той мислеше за момиченцето. Често бе проявявал любопитство към рода й, но хората от Клана избягваха, доколкото бе възможно Другите и той никога не бе виждал, някой от техните юноши. Подозираше, че земетресението е донякъде виновно да остане сама, въпреки че го учудваше фактът, че нейните хора бяха толкова близо. Обикновено те отсядаха много по на север.

Забеляза неколцина мъже да напускат бивака и се изправи с помощта на тоягата си, за да надзирава приготовленията. Обрядът бе привилегия и задължение на мъжете. Много рядко позволяваха на жени да участват в религиозния живот на Клана, но и дума не можеше да става за участие точно в тази церемония. Нямаше по-голяма беда от това жена да види тайните мъжки обреди. Това не само щеше да донесе нещастие, но щеше да прогони закрилящите ги духове. Целият Клан щеше да измре.

Но такава опасност едва ли съществуваше. На никоя жена не би и хрумнало да се осмели даже да доближи до толкова важен ритуал. Очакваха го, за да могат да си починат, разтоварвайки се от постоянните желания на мъжете и необходимостта да се държат със съответното достойнство и благоприличие. Не беше леко на жените мъжете да са все около тях, особено когато те бяха толкова раздразнителни и си изкарваха всичко на партньорките си и на жените много им се искаше да си намерят нов дом, но малко зависеше от тях. Брун избра накъде да потеглят и нито някой ги попита за съвет, нито пък те щяха да го дадат.

Жените разчитаха на мъжете да ги водят, да поемат отговорност, да взимат важни решения. През близо стоте хиляди години Кланът почти не се бе променил, те вече не бяха способни на промяна и привичките, които някога са били нагаждане за удобство, се бяха превърнали в генетично заложени. И мъже и жени приемаха ролите си без съпротива, те бяха несломимо неспособни да приемат каквато и да било роля. Нямаха желание да променят взаимоотношенията си също толкова, колкото не желаеха да се сдобият с още една ръка или да променят формата на мозъка си.

След като мъжете се отдалечиха, жените се струпаха край Ебра, като се надяваха и Иза да се присъедини, така че да утолят любопитството си, но Иза бе изтощена и не искаше да оставя момичето. Щом Креб тръгна, тя легна до нея като хвърли кожата си върху двете. На сумрачната светлина на гаснещия огън известно време наблюдава спящото момиче.

„Чудато на вид създанийце“, мислеше си тя. „Доста грозновато в известен смисъл. Личицето й изглежда тъй плоско под това високо, издадено чело и мъничкото й носле, а и тази странна костна издутина под устата. Чудя се на колко ли е години? По-малка е, отколкото си мислех отначало, височка и това ме подведе. И така изпосталяла, че костите й се усещат. Горкичкото детенце, интересно откога ли не е хапвало нищо, скитайки се самичко.“ Иза покровителствено прегърна момиченцето. Жената, която бе помагала дори на невръстни животни при случай, не можеше да се отнесе по друг начин към злочестото, останало само кожа и кости момиченце. Доброто сърце на знахарката се сви от болка за раненото дете.

 

 

Мог-ър стоеше отстрани, докато мъжете пристигаха и намираха местата си зад някой от камъните, наредени в малък кръг сред по-големия кръг от факли. Намираха се на открито в степта, далеч от бивака. Магьосникът изчака всички мъже да седнат и малко повече, после пристъпи в средата на окръжността с горяща връзка ароматно дърво в ръка. Бодна малката факла в замята пред незаетото място, на което бе опряна тоягата му.

Изправи се на здравия си крак в средата на окръжността и се взря над главите на седналите мъже в мрачната далечина с унесен, неконцентриран поглед, сякаш с едното си око виждаше свят, за който останалите бяха слени. Загърнат с тежкия си ямурлук от кожата на пещерна мечка, който прикриваше кривите издутини на несиметричния му скелет, присъствието му бе величествено и при това кой знае защо нереално. Мъж и все пак с деформираното си тяло не съвсем мъж, ни повече, ни по-малко мъж, но различен. Именно уродливостта му придаваше свръх естествените качества, които никога не будеха по-голямо страхопочитание, както когато Мог-ър ръководеше церемония.

Изведнъж със замах на магьосник той измъкна череп. Вдигна го високо над главата си със здравата си лява ръка и бавно описа с него пълен кръг, та всеки мъж да види големия, характерен череп с изпъкнало чело. Мъжете се вторачиха в черепа на пещерната мечка, излъчващ белезникава светлина от трепкащите пламъци на факлите. Постави я пред малката факла, бодната в земята и приседна зад него, като с това се затвори кръга.

Седящият до него младеж стана и взе една дървена купа. Наскоро бе навършил единадесет години и обредът му за зрелост се бе състоял малко преди земетресението. Грув бе избран за помощник още като малко момче и место бе помагал на Мог-ър в подготовката, но помощниците не се допускаха на истински обряд, докато не станеха мъже. За пръв път Грув се представи в новата си роля малко след като предприеха търсенето и още бе неуверен.

За Грув намирането на нова пещера имаше особено значение. То му даваше възможност да научи подробностите около рядко отслужвания и труден за описание обряд, в който лично великият Мог-ър обявяваше пещерата за годна за живеене. Като дете се бе боял от магьосника, макар и да разбираше каква чест за него е да бъде избраник. Оттогава младежът научи не само, че сакатият е най-изкусният мог-ър на всички Кланове, а и че под неприветливата му външност се крие добро и внимателно сърце. Грув почиташе учителя си и го обичаше.

Още щом Брун нареди да спрат, помощникът се зае да приготовлява питието в купата. Започна със стриването на цели стръкове татул между два камъка. Трудното беше да прецени количеството и съотношението на листата, стъблата и цветовете. Върху натрошените растения наля вряща вода и сместа бе оставена да кисне до церемонията.

Грув бе налял силната отвара от татул в специалната обредна купа, прецеждайки я през пръсти току преди Мог-ър да пристъпи в средата и горещо се надяваше да получи одобрително кимване от светия човек. Грув я прикрепяше, докато Мог-ър я опита, кимна одобрително, а после отпи и Грув отрони нечута въздишка на облекчение, след това поднесе купата на всички мъже според ранга им, като започна с Брун. Крепеше я, докато те пиеха като следеше за количеството, което всеки опитва и сам отпи най-накрая.

Мог-ър го изчака да седне, после даде знак. Мъжете затропаха в такт с краищата на копията си по земята. Глухото трополене на копията, сякаш се усилваше и не позволяваше да се чуе друг звук. Равномерният такт ги увлече, после се изправиха на крака и започнаха да се движат в ритъм с такта. Светият мъж се бе втренчил в черепа и напрегнатото му изражение привлече вниманието на мъжете към свещените мощи, сякаш ги бе заставил чрез мислите си. От значение бе синхронът, а той бе майстор в определянето на точния момент. Изчака точно колкото бе необходимо очакването да стигне върха си — още малко и острият резец на напрежението щеше да пристъпи — после погледна към побратима си — вожда на Клана. Брун клекна пред черепа.

— Дух на Бизона, тотем на Брун — започна Мог-ър. В действителност изрече само една дума — „Брун“. Останалото бе казано с помощта на едноръките му знаци, без да изрече нито дума. Последваха шаблонните движения — древният безсловесен език, който се използваше за разговори с духове и с други Кланове, чийто малко на брой гърлени думи и прости знаци с ръце се различаваха. С безмълвни знаци Мог-ър умоляваше Духът на Бизона да им прости за злините, които може неволно да са му сторили и са го обидили, и го молеше за помощ.

— Този мъж винаги е почитал духовете, Велики Бизон, винаги е спазвал традициите на Клана. Той е силен водач, мъдър и справедлив, добър ловец, грижовен стопанин, мъж със самообладание, достоен за Всемогъщия Бизон.

Не изоставяй този мъж, поведи този водач към нов дом — място, където Духът на Бизона ще е доволен. Кланът те моли да помогнеш на тотема на този мъж — завърши светият мъж. После погледна към заместника му. Докато Брун се оттегляше, Грод коленичи пред черепа на пещерната мечка.

Никоя жена не биваше да се допуска до тази церемония, за да не научи, че същите тези мъже, които ги водеха със стоическа издръжливост, се молят и просят от невидими духове точно, както жените умоляват и просят от тях.

— Дух на Кафявата Мечка, Тотем на Грод — Започна Мог-ър отново и отправи на пръв поглед същата молба към тотема на Грод, а после един по един от името на всички останали. Продължи да се взира в черепа, когато свърши, докато мъжете трополяха с копията си, като караха предчувствието все повече да нарасне.

Всички много добре знаеха какво следва, обрядът никога не се променяше. Нощ след нощ се повтаряше едно и също, но въпреки това очакването растеше. Чакаха Мог-ър да призове Духа на Урсуз, Великата Пещерна Мечка, неговия личен тотем и най-почитания от всички духове.

Урсуз бе повече от тотем на Мог-ър — той бе тотем на всинца и нещо повече от тотем. Именно Урсуз ги правеше Клан. Той бе върховният дух, върховният покровител. Благоговението пред Пещерната Мечка бе общият фактор, който ги обединяваше, силата, която спояваше всички отделни автономни Кланове в един народ — Кланът на Пещерната Мечка.

Когато едноокият магьосник прецени, че е дошъл мигът, направи знак. Мъжете спряха тропота и седнаха зад камъните си, но тежкият приглушен глух такт все още преминаваше във вените им и отекваше в главите им.

Мог-ър бръкна в една торбичка и извади щипка изсушени спори от плавун. Протегнал ръка над малката факла, той се приведе напред и духна, като в същото време ги остави да се посипят върху пламъка. Спорите се запалиха и запрехвърчаха вълнуващо около черепа, проблясвайки с ослепителна, магнезиева светлина в рязък контраст с тъмната нощ.

Черепът засия и сякаш наистина оживя за мъжете, чийто възпитания бяха подсилени от влиянието на татула. Бухал избуха сякаш по команда в едно близко дърво, допринасяйки с прокобния си грак за свръхестественото великолепие.

— Велики Урсуз, Покровител на Клана — изрече магьосникът с церемонии знаци — покажи на този Клан пътя към нов дом, както някога Пещерната Мечка научи Клана да живее в пещери и да се облича с кожи. Защити Клана си от Ледените планини и Духа на Зърнистия сняг, който ги е породил, както и от Духа на фъртуната, неин побратим. Кланът иска да помоли Великата Пещерна Мечка да не позволи никакво зло да му се изпречи на пътя, докато сме бездомни. Най-почитани от всички духове, твоят Клан, народът ти молят Духа на Могъщия Урсуз да се присъедини към тях в пътуването им към началото.

И тогава Мог-ър прибегна към силата на ума си.

Всички тези първобитни хора почти без челен лоб и реч, ограничавана от недоразвитите гласови органи, но с огромни мозъци — по-големи от мозъците на всички представители на човешката раса, живели в тези дни или още неродените, бъдещи поколения — бяха единствени по рода си. Те бяха върха в развитието на клон от човешката раса, чийто мозък се бе оформил в тилната част на главата, в оксипиталната и париеталната кухина, които контролират зрението, телесните възприятия паметта.

А именно паметта им ги правеше неповторими. При тях подсъзнателното знание за поведението на предците им, наричано инстинкт, беше силно развито. В задната част на големите им мозъци се съхраняваха не само техните спомени, но и спомените на прадедите им. Способни бяха да се сетят за знания, придобити от предците им, а при извънредни обстоятелства можеха да пристъпят дори отвъд. Можеха да си припомнят паметта на рода си, собствената си еволюция. А когато се напрегнеха достатъчно, можеха телепатично да слеят тази своя памет, която бе една и съща за всички, и да обединят умовете си в едно.

Но само в огромния мозък на покрития с белези, уродлив сакат този дар бе изцяло развит. Креб, кроткият и боязлив Креб, чийто масивен мозък бе причина за уродливостта му, в качеството си на Мог-ър се бе научил да използва способността на този мозък да слива отделните същности, насядали край него в едно общо съзнание и да го направлява. Можеше да ги отведе, на който си иска етап от родовото им наследство, да се превърне в умовете им, в който си поиска в прародителите им. Той бе Мог-ър. Властта му бе истинска, а не принизена до фокуси със светлината или предизвикана от упойващи средства еуфория. Те само подготвяха обстановката и им помагаха да възприемат напътствията му.

В тихата, тъмна нощ, огряна от стародавни звезди, неколцина мъже станаха свидетели на неописуеми видения. Те не съзряха, а бяха тези видения. Изпитаха усещанията, виждаха през очите им и запаметиха неразгадаемото начало. От дълбините на умовете си те се озоваха в недоразвитите мозъци на морските животни, носещи се в топлата си, солена среда. Преживяха болката от първата глътка въздух и се превърнаха в земноводни, еднакво пригодени и за двете стихии.

Понеже тачеха пещерната мечка, Мог-ър пресъздаде един от най-ранните бозайници — прародителят, от който се бяха пръкнали и двата вида, а и множество други — и сля общия им ум с началото на мечката. После през вековете те се превръщаха последователно във всеки от предните си и усещаха формите, които се отклоняваха от вида. Това ги караше да съзнават взаимоотношенията си с всичко живо на земята, а почитта, която ги караше да питаят дори към животните, които убиваха за храна, изграждаше основата на духовното им родство с тотемите им.

Всичките им умове се движеха като един и едва като наближиха настоящето, те се разделиха в образите на непосредствените си прародители и най-сетне отново бяха те. Стори им се, че това трае цяла вечност. В известен смисъл така си и бе, но в действителност не бе изтекло много време. Когато всеки мъж възвърна първоначалния си образ, тихичко стана и се отправи към мястото си за спане, където го чакаше дълбока забрава без сънища, вече бяха видели съня си.

Мог-ър си тръгна последен. Насаме той размишляваше върху преживяното и след известно време изпита познато безпокойство. Можеха да опознаят миналото в цялата му дълбочина и величавост, които въодушевяваха душата, но Креб чувстваше ограничението, което и през ум не минаваше на останалите. Не можеха да вървят напред. Дори не можеха да мислят напред. Очевидно само той бегло се досещаше за тази възможност.

Кланът не можеше да си представи бъдеще много по-различно от миналото, да намери оригинални алтернативи за утрешния ден. Цялото им познание, всичко, което вършеха, бе повторение на нещо вече правено преди. Дори запасяването с храна и за смяната на сезоните бе резултат от опита на миналото.

Имаше време, доста отдавна, когато нововъведенията им се отдаваха по-лесно, когато случайно счупеният, остроръб камък караше някого да му хрумне идеята да счупи нарочно камък, за да се получи заострен ръб, когато загретият край на пръчка караше този някой да я върти още повече, за да се разбере колко ще се загрее. Но когато се трупаха все повече спомени, които се тълпяха и увеличаваха способността на мозъка им да ги съхрани, промените ставаха все по-трудни. Нямаше повече място за нови идеи, които да попълнят резервите на паметта им, вече главите им бяха прекалено големи. Жените изпитваха вече трудности при раждането. Не можеха да си позволят нови знания, които да увеличат още повече размера на главите им.

Кланът преживяваше с неизменната традиция. Всяка страна на живота им от раждането до мига, когато ги призоваваше светът на духовете, се определяше от миналото. Това представляваше опит да оцелеят, несъзнателен и незаплануван, освен от природата, отчаян опит да се спаси една раса от изчезване, обречен на неуспех. Не можеха да предотвратят промените и съпротивата представляваше самоубийствено антиоцеляване.

Бавно се нагаждаха. Изобретенията бяха случайни и често не се оползотворяваха. Ако им се случеше нещо ново, добавяха го към запаса си от информация, но промените се извършваха с огромно усилие и след като се наложеха, непреклонно следваха новия път. Трудно обаче им се удаваше да го променят отново. От една раса, която нямаше място за нови знания, без пространство за растеж, вече не бе пригодна за изконно променящата се околна среда, а бяха прекосили границата за развитие в друга насока. Това щеше да остане за една по-нова форма, за един друг експеримент на природата.

Докато Мог-ър седеше сам сред откритото поле и наблюдаваше как последните факли пращят и гаснат, си мислеше за непознатото момиче, намерено от Иза и безпокойството му нарастваше, докато не се превърна във физическа болка. И преди бяха срещали представители на расата й, но едва напоследък в светлината на разсъжденията му, а и малко от случайните им срещи бяха приятни. Оставаше си загадката откъде идваха — хората й бяха новодошли в техните земи — но откак пристигаха нещата взеха да се променят. Изглежда те носеха промяната със себе си.

Креб със свиване на рамене се освободи от безпокойството си, внимателно уви черепа на пещерната мечка в наметката, посегна за тоягата и закуцука към леглото си.

3

Детето се обърна и взе да се мята.

— Мамо — стенеше тя. Размахвайки неистово ръце, тя извика още веднъж по-високо — Мамо!

Иза я прегърна и тихичко замърмори с нежен, гъргорещ глас. Топлата близост на женското тяло и успокоителните звуци достигнаха до трескавото съзнание на момичето и то се успокои. Беше спала на пресекулки цяла нощ, често будеше жената с мятането, стоновете и несвързаното си бълнуване. Звуците бяха непознати, различаваха се от словата, изричани от хората на Клана. Лееха се с лекота, гладко като звуците се преливаха. Иза все още не можеше да възпроизведе доста от тях, слухът и дори не бе пригоден да долови по-тънките вариации. Но специално тази комбинация от звуци се повтаряше тъй често, та Иза се досети, че това е името на някой близък на детето, предчувстваше кой бе този някой.

„Не може да е много голяма“, мислеше Иза „дори не е знаела как да си намира храна. Кой знае от кога е сама? Какво ли може да се е случило с хората й? Възможно ли е да е земетресението? Толкова ли дълго се е скитало само? И как е успяла да се отърве от пещерния лъв само с няколко драскотини?“ Иза бе виждала достатъчно рани, за да е сигурна, че раните на момичето са причинени от огромната котка. „Сигурно я закрилят могъщи духове?“, заключи Иза.

Още бе тъмно, макар че развиделяването не бе далеч, когато най-сетне треската на детето изби в обилна пот. Тя я гушна близо до себе се, като я топлеше с тялото си и проверяваше дали е добре завита. Скоро след това момичето се събуди, като се чудеше къде се намира, но бе твърде тъмно, за да види. Усети успокояващото женско тяло до себе си и пак затвори очи, унасяйки се в по-спокоен сън.

Когато небето просветля и силуетите на дърветата се откроиха на бледото му сияние, Иза тихичко се измъкна от топлата кожа. Стъкна огъня, притури още дърва, после се запъти към ручейчето да напълни купата си и да обели кората на една върба. Поспря се за миг, стисна талисмана си и благодари на духовете за върбата. Винаги, когато срещнеше върба, благодареше на духовете за вездесъщото й присъствие, както и за обезболяващата й кора. Вече не помнеше колко пъти бе белила кора от върба за отвара, облекчаващо болежки и страдания. Познаваше и по-силни обезболителни средства, но пък те притъпяваха сетивата. Обезболяващото свойство на върбата просто притъпяваше болката и сваляше температурата.

Още неколцина се разщъкаха, докато Иза се бе изгърбила над огъня и пускаше камъчета в купата за вода и върбова кора. Когато отварата стана, тя я отнесе обратно при кожата, внимателно положи купата в малка дупка, изкопана в земята, после се мушна под кожата до детето. Иза наблюдаваше спящото момиче, забелязвайки, че диша равномерно, заинтригувана от необикновеното личице. Слънчевото изгаряне бе отзвучало, с изключение на малкото белеща се кожа по гърбицата на нослето й.

Веднъж Иза бе виждала представители на расата й, но само отдалеч. Жените от Клана винаги бягаха и се криеха от тях. Неприятни случки се разправяха на Събиранията на Клана за случайни срещи между Клана и Другите и Хората от Клана ги отбягваха. На жените бе забранено всякакво общуване. Но срещите с техния Клан не се помнеха с лошо. Иза си спомни разговора с Креб за мъжа, който случайно бе попаднал в пещерата им много отдавна, почти обезумял от болка с лошо счупена ръка.

Той бе научил малко от езика им, но се държеше странно. Обичаше да разговаря както с жените, така и с мъжете и се отнасяше към знахарката с голямо уважение, едва ли не благоговееше пред нея. Това не бе му попречило да спечели уважението на мъжете. Другите не излизаха от ума на Иза, която лежеше будна и гледаше детето, докато небето ставаше по-светло.

Докато Иза я гледаше, сноп слънчеви лъчи от ослепителното огнено кълбо току показало се над хоризонта попадна върху детското лице. Клепачите на момичето изпърхаха. Отвори очи и видя чифт големи, кафяви очи, хлътнали под гъстите издатини на веждите на лице, което някак си бе издадено като муцуна.

Детето нададе писък и отново затвори очи. Иза притегли детето към себе си, усещайки мършавото й телце се тресе от страх и замърмори утешително. Звуците бяха кой знае защо познати на детето, но още по-познато бе топлото, успокояващо тяло. Бавно телцето й притихна. Открехна очи и през тясната пролука погледна Иза отново. Този път не нададе писък. После отвори широко очи и се вторачи в страшното, напълно непознато женско лице.

И Иза я бе зяпнала в почуда. Никога преди това не бе виждала очи с цвета на небето. За миг й мина през ума, че детето е сляпо. Очите на по-старите членове на Клана понякога се покриваха с тънка ципица засенчваше очите, зрението бе по-неясно. Но зениците на детските очи се разширяваха нормално, а и нямаше никакво съмнение, че тя бе видяла Иза. „Светлият синкавосив цвят сигурно е нормален за нея“, помисли си Иза.

Момиченцето лежеше, без да мърда, с широко отворени очи, боейки се да шавне. Когато детето се изправи в постелята с помощта на Иза, то премига с болка от движението, а спомените нахлуха в съзнанието й. Спомни си страховития лъв и потрепери като си представи как острите нокти разкъсват крака й. Спомняше си как се добра до потока, жаждата надделяла страха и болката в крака, но не помнеше нищо преди това. Съзнанието й бе изключително от спомените й мъките на самотното скитане, гладна и уплашена, както и ужасяващото земетресение и скъпите й същества, които бе загубила.

Иза придържаше чашата с течност към устата на детето. Тя беше жадна и отпи, като направи гримаса от горчивия вкус. Но, когато жената допря чашата до устните й отново, тя отпи пак, твърде уплашена, за да се съпротивлява. Иза кимна одобрително, после я остави, за да помогне на жените да приготвят утринната храна. Очите на момиченцето проследиха Иза и когато за пръв път зърна бивака, гъмжащ от хора, приличащи на жената, се разшириха от почуда.

Мирисът на готвеща се храна предизвика пристъпи на глад и когато жената се върна с купичка бульон с месо, сгъстен до каша от зърната, детето лакомо го изгълта. Според знахарката още не бе време за твърди храни. Не й трябваше много да напълни свилото й се стомахче, а Иза наля остатъка в мях за вода, за да може детето да пие по време на пътуването. Когато момичето свърши, Иза я тури да легне и свали лапите. Отокът бе спаднал, раните заздравяха.

— Добре — каза Иза на глас.

Детето подскочи при дрезгавото, гърлено произнасяне на думата — за пръв път чуваше жената да говори. Изобщо не звучеше като реч, за непривикналия му слух по-скоро напомняше животинско ръмжене или грухтене. Но действията на Иза не бяха животински, бяха много човешки, напълно човешки. Знахарката беше приготвила друг счукан корен и докато сменяше превръзката й, един уродлив, килнат на една страна мъж закуцука към тях.

По-страховито отблъскващ човек момичето не бе виждало в живота си. Едната страна на лицето му бе покрита с белези и капаче от кожа прикриваше мястото, където трябваше да се намира едното му око. Но всички тези хора й бяха тъй противни и далечни, че отблъскващата му уродливост бе въпрос само на степен. Не знаеше кои са те, нито пък как се е озовала сред тях, но знаеше, че жената се грижеше за нея. Нахраниха я, лапата изстина и успокои краката й и най-вече в дъното на подсъзнанието си тя изпита облекчение от тревогите, които я изпълваха с болезнен страх. Колкото и странни да бяха тези хора, тя поне бе при тях и вече не бе сама.

Сакатият мъж приседна и не сваляше очи от детето. Тя отвърна на погледа му с откровено чувство, което го изненада. Децата от Клана му винаги малко се бояха от него. Бързо научаваха, че дори по-възрастните питаят към него страхопочитание и свободното му държание не им даваше смелост да фамилиарничат. Тази пропаст зейваше още повече, след като майките им ги плашеха с Мог-ър, когато не слушаха. Докато децата пораснеха, повечето от тях, особено момичетата, искрено се бояха от него. Чак когато достигнеха зрелостта на средната възраст, се налагаше останалите хора от Клана да смекчават страха им, примесвайки го с почит. Здравото дясно око на Креб проблесна заинтригувано при безстрашния оглед от страна на детето.

— Детето е по-добре, Иза — направи знак той. Гласът му бе по-нисък от този на жената, на звуците, които издаваше приличаха повече на грухтене, отколкото на думи. Тя не забеляза придружаващите ги знаци с ръка. Езикът й бе напълно чужд, само разбра, че мъжът е казал нещо на жената.

— Още е твърде слаба от глада — каза Иза — но раната е по-добре. Резките бяха дълбоки, но не чак толкова, че кракът й сериозно да пострада, а инфекцията се оттича. Това са ноктите на пещерния лъв, Креб. Да си чувал пещерен лъв да се задоволи с няколко драскотини, след като веднъж е решил да нападне? Сигурно я закриля могъщ дух. Но какво ли разбирам аз от духове? — добави Иза.

Разбира се, че не беше женска работа, па макар и негова посестрима, да разправя на Мог-ър за духове. Тя направи осъдителен жест, в който се съдържаше и молба да й прости наглостта. Не й отвърна — тя и не очакваше — но продължи да се взира в детето с още по-голям интерес в резултат на думите й за могъщ, закрилящ дух. Самият той си бе помислил горе-долу същото и макар че никога не би го признал, мнението на посестримата му имаше тежест пред него и потвърждаваше собствените му мисли.

 

 

Бързо разтуриха бивака. Иза, нагърбила кошница и вързопи, се наведе да вдигне момичето на хълбок и последва Брун и Грод. Яхнало хълбока на жената, момиченцето се оглеждаше любопитно, докато пътуваха като не пропускаше нищо, което Иза и останалите жени вършеха. Особен интерес предизвикаха у нея спиранията за събиране на храна. Иза често й даваше да хапне млада цветна пъпка или крехко, прясно филизче и от това в ума й изплува неясният спомен за една друга жена, която бе правила същото. Но сега момичето внимателно следеше растенията и взе да забелязва характеризиращите ги особености. Дните, прекарани в гладуване, породиха у детето ревностно желание да се научи как да намира храна. Тя посочи едно растение и се зарадва, когато жената спря и изрови корена му. И Иза се зарадва, „Съобразително дете“, помисли си тя. „Не би могла да го знае от преди, иначе щеше да се храни с него“.

Спряха за почивка почти по средата на деня, докато Брун оглеждаше вероятните места за пещера и след като даде на момиченцето остатъка от бульона в кожения мях, Иза й връчи да дъвче ивица кораво сушено месо. Пещерата не отговаряше на нуждите им. По-късно следобед кракът на момичето започна да пулсира като резултат от отзвучаващото въздействие на върбовата кора. Тя взе да се гърчи неспокойно. Иза я потупа и я премести в по-удобно положение. Момичето се остави напълно на грижите на жената. Като израз на пълно доверие и упование тя прегърна с мършавите си ръчички Иза през шията и отпусна главичката си на широкото рамо на жената. Знахарката, бездетна толкова години, усети прилив на вътрешна топлина за осиротялото момиче. Тя бе още слаба и изтощена и ритмичното поклащане, докато жената вървеше, я унесе и тя заспа.

Докато наближи вечерта, Иза вече чувстваше тежестта на допълнителния си товар и с благодарност свали момичето, когато Брун нареди да спрат за деня. Детето беше в треска, бузките й бяха пламнали и горещи, очите и светеха и докато заедно с останалите жени събираше дърва, Иза търсеше и билки, с които да го лекува. Иза не знаеше какво причинява инфекция, но знаеше как да я изцери, а също и много още болести.

Макар и лечението да бе магия и да се обясняваше с езика на духовете, от това церовете на Иза далеч не бяха по-малко ефикасни. Прастарият Клан винаги се бе препитавал с лов и бране и поколение след поколение бяха използвали диворастящите растения, случайно или пробно, вследствие на което бяха натрупали огромна информация за тях. Бяха драли и колили животни, като при това виждаха и сравняваха органите им. Жените правеха дисекции, докато приготвяха вечерята и знанията прилагаха на себе си.

Майка й бе показала на Иза различните вътрешности и й беше обяснила функциите им като част от подготовката й, но това бе само да й напомни нещо, което тя вече знаеше. Иза се явяваше потомка на многоуважаван род от знахарки, а на дъщерите на знахарките умението да лекуват се предаваше не с обучение, а с по-загадъчни средства. Неопитната знахарка от прочут род заемаше по-висок ранг от опитната потомка на посредствени предци, и то съвсем основателно.

По рождение в мозъка й бяха натрупани познанията, придобити от предшествениците й, прастария род знахарки, на който Иза бе пряка наследница. Тя можеше да си спомни това, което са знаели те. Това не се различаваше кой знае колко от припомняне на собствения опит и след като веднъж се задействаше, процесът ставаше автоматичен. Сещаше се за собствените си спомени предимно, защото можеше да си припомни и обстоятелствата, свързани с тях — никога не забравяше нищо — но това не се отнасяше и за знанията, които черпеше от банката на паметта си, за тях не знаеше как са придобити. И въпреки че Иза и побратимите й имаха едни и същи родители, нито Креб, нито Брун не можеха да се похвалят с медицинските й познания.

Паметта при хората от Клана се различаваше според пола. На жените не им трябваха повече познания за ловджийството, както и на мъжете им бе достатъчно повърхностното познаване на растенията. Различието в мозъците на мъжете и жените бе наложено от природата, а културата само го укрепваше. Това бе още един опит на природата да ограничи размера на мозъците им, като се опитваше да продължи съществуването на расата им. Всяко дете придобиваше при раждането си и познанията, които по правило принадлежаха на противния пол и поради липса на поощряване докато порасне ги губеше.

Но опитът на природата да спаси расата от гибел съдържаше в себе си и елементите, които осъждаха на неуспех собствената й кауза. Двата пола играеха решаваща роля не само за създаване на потомство, но и за всекидневното съществуване — единият не можеше да оцелее дълго време без другия. А и не можеха да споделят уменията си — в спомените им нямаше такова нещо.

Но очите и мозъкът на хората от Клана бяха в същото време надарили двата пола с остро и възприемчиво зрение, макар че намираше различно приложение. Докато пътуваха, местността бавно се променяше и подсъзнателно Иза запомняше всяка дреболия от пейзажа по пътя, като обръщаше особено внимание на растителността. От голямо разстояние можеше да различи незначителни промени във формата на листата или височината на стъблото и макар че срещнаха някои растения — няколко цветя, едно-две дървета и храсти, които никога не е виждала — не можеше да се каже, че са й непознати. От дълбините в задната част на големия й мозък изплува споменът за тях — спомен, който не беше неин. Но въпреки че разполагаше с такъв огромен запас от информация, неотдавна бе видяла растителност, която й бе напълно непозната, както и местността. Искаше й се да я огледа по-отблизо. Всички жени проявяваха любопитство към непознатата растителност. И въпреки че това означаваше да придобие нови познания, то имаше решаващо значение за незабавното им оцеляване.

Част от наследството на всяка жена бе умението да се опитва непознатата растителност и като всички останали Иза опита на себе си. Сходството с познатите растения поставяше новите в сродни категории, но тя знаеше колко опасно е да се допуска, че зад сходните отличителни белези се крият едни и същи свойства. Начинът за проверка бе прост. Отхапа малко парченце. Ако се окажеше неприятно на вкус, веднага го изплюваше. Ако имаше поносим вкус, държеше късчето в устата, като внимаваше да не щипе, да не пари или да променя вкуса си. Ако нямаше такива, гълташе го и чакаше да види дали се наблюдава някакъв ефект. На следващия ден отхапваше по-едра хапка и се придържаше към същата процедура. Ако след третата проба не се забелязваха зловредни влияния, новата храна се смяташе годна за ядене, отначало се приемаше на малки порции.

А нерядко Иза се интересуваше повече, ако имаше забележими резултати, защото това сочеше към възможността за лекарствена употреба. Другите жени й носеха всичко необичайно, след като прилагаха същата проба за ядливост и всичко, което притежаваше отличителните белези на растенията вече известни като отровни или упойващи. Предпазливо тя изследваше и тях, като използваше собствени методи. Но подобни опити изискваха време и тя се придържаше към растенията, които познаваше, докато бяха на път.

Недалеч от бивака Иза откри няколко високи, пръчкоподобни, тънкостеблени ружи с едри, ярки цветове. От корените на цъфналите многоцветни растения можеше да се направи лапа, сходна с тази от корените на ириса, която да способства за излекуването и да намали отоците и възпалението. Отвара от цветовете щеше както да притъпи болката на детето, така и да я накара да й се доени. Заедно с дървата прибра и тях.

След вечерната храна малкото момиче седеше, опряла гръб о голяма скала и наблюдаваше какво вършат хората около нея. Храната и новата превръзка бяха я освежили и тя бърбореше на Иза, макар и да виждаше, че жената не я разбира. Други хора от Клана хвърляха неодобрителни погледи в нейна посока, но детето не съзнаваше значението на тези погледи. Недоразвитите им гласни органи правеха точното артикулиране невъзможно за членовете на Клана. Няколкото звуци, които използваха за подсилване, се бяха появили от предупредителни викове и от нуждата да привлекат внимание, а значението, което придаваха на многословието бе част от традициите им. Примитивните им средства за общуване — знаци с ръце, жестове, стойки и интуицията, родена от непосредствения контакт, установените обичаи, както и усетът им да различават между изражения и пози — бяха изразителни, но ограничени. Ако някой видеше нещо по-особено, беше му трудно да го обясни на останалите, а за абстрактните понятия да не говорим. Словоохотливостта на детето озадачаваше Клана и ги правеше недоверчиви.

Те милееха за децата си, отглеждаха ги с кротка, гальовна привързаност и дисциплинираност, която ставаше по-строга, колкото повече те порастваха. И жени, и мъже еднакво глезеха бебетата, а малките дечица най-често ги гълчаха като просто не им обръщаха внимание. Когато децата осъзнаеха по-високото положение на по-големите деца и възрастните, те се стараеха да надминат по-възрастните и се противопоставяха на глезотиите като на нещо, подходящо само за бебета. Юношите рано се научаваха да се придържат към тесните рамки на установения обичай, а един от обичаите бе, че излишеството от звуци е неуместно. Поради ръста си момичето изглеждаше по-голямо от годините си и Кланът я смяташе за недисциплинирана, за лошо възпитана.

Иза, която я бе опознала по-отблизо, се досещаше, че е по-малка, отколкото изглеждаше. Тя горе-долу предугаждаше истинската възраст на момиченцето и се отнасяше по-снизходително към безпомощността й. Също така от бълнуването й, докато бе в безсъзнание, тя усети, че такива като нея се изразяват по-гладко и по-често. Иза се привърза към детето, чийто живот зависеше от нея и чийто мършави ръчици я бяха прегърнали през врата с пълно доверие. „Има време“, помисли си Иза „да я науча на по-добро държане“. Вече мислеше за детето като за свое.

Появи се Креб, докато Иза сипваше вряла вода върху цветовете от ружа и приседна до детето. Заинтригуван бе от пришълеца и тъй като приготовленията за вечерната церемония още не бяха завършили, бе дошъл да види как оздравява. Вторачиха се един в друг, момиченцето и сакатият, като се изучаваха взаимно еднакво напрегнато. Той никога не бе стоял толкова близо до представител на рода й и изобщо не бе виждал дете на Другите. Тя дори не знаеше за съществуването на хората от Клана, преди да се събуди сред тях, но набръчканата кожа на лицето му я заинтригува. Като се има предвид ограничения й житейски опит тя никога не бе виждала толкова страховито, покрито с белези лице. Прибързано, с лишена от задръжки детска реакция, тя посегна да докосне лицето му, за да види дали белезите се различават на пипане.

Креб бе просто поразен, когато тя лекичко докосна лицето му. Нито едно от децата на Клана никога не бе посягало към него по такъв начин. Нито пък някой от възрастните. Избягваха да се докосват до него, сякаш докосвайки се можеха да се заразят от уродливостта му. Само Иза, която го гледаше по време на пристъпите на артрит — с всяка зима болките ставаха все по-жестоки — изглежда не изпитваше никакви угризения. Тя нито се гнусеше от уродливото му тяло и грозните белези, нито изпитваше страхопочитание към властта и положението му. Нежното докосване на момиченцето накара да трепне една струна в самотното му старо сърце. Поиска му се да й каже нещо и за миг мислеше как да започне.

— Креб — рече той като сочеше себе си. Иза наблюдаваше спокойно, докато чакаше цветовете да втасат. Доволна бе, че Креб проявяваше интерес към момиченцето, а това, че употреби личното си име, не остана незабелязано за нея. — Креб — повтори той, като се тупаше по гърдите.

Детето вдигна глава като се опитваше да го разбере. Той искаше от нея да направи нещо. Креб изрече името си за трети път. Изведнъж лицето й просветля, изпъчи гърди и се усмихна.

— Гръб? — отвърна тя като произнасяше „р“-то с треперещ език, наподобявайки неговия глас.

Старецът кимна одобрително, произношението й не бе далеч. После я посочи. Тя леко се нацупи, но съвсем сигурна какво искаше сега. Той се потупа по гърдите, повтори името си, после я потупа нея по гърдите. Широката й усмивка в знак, че е разбрала му заприлича на гримаса, а многосричковата дума, отронила се от устата й, не само бе непроизносима, ами почти непонятна. Повтори движенията си, като се наведе към нея да чуе по-добре. Тя си каза името.

— Аай-рр — колебливо изрече той, поклати глава и опита пак. — Аайлла, Айла? — На по-близко произношение не бе способен. Малцина в Клана можеха да го произнесат толкова близко. Тя засия и заклати бурно глава нагоре-надолу. Не бе точно, каквото бе изрекла, но го прие, усещайки с невръстния си ум, че той не е способен да произнесе името й по-добре.

— Айла — повтори Креб, като свикваше със звученето му.

— Креб? — изрече момичето, като го дърпаше за ръка, за да привлече вниманието му, а после посочи към жената.

— Иза — рече Креб. — Иза.

— Иииз-за — повтори тя. Играта на думи й доставяше наслада.

— Иза, Иза — повтаряше тя като гледаше към жената.

Иза кимна тържествено — изричането на името бе от голямо значение. Наведе се напред и потупа гърдите на детето, както бе сторил Креб, като искаше от нея пак да си каже името. Момиченцето повтори цялото си име, но Иза само поклати глава. Не можеше веднага да изрече звукосъчетанието, което момичето произнасяше с такава лекота. Детето бе слисано, после, след като погледна към Креб изрече името си като него.

— Ей-гхаа? — опита жената. Момичето поклати глава и го каза пак. — Ей-яа? — опита отново Иза.

— Ай, Ай, а не Ей — каза Креб. — Айй-лла — повтори много бавно той, за да може Иза да чуе непознатото й звукосъчетание.

— Ай-лла — изрече жената внимателно, като се стараеше да произнесе думата като Креб.

Момичето се усмихна. Нямаше значение, че името не бе съвсем точно, Иза положи толкова усилия да произнесе името изречено от Креб, че го прие и такова. За тях щеше да бъде Айла. Непринудено протегна ръце и я прегърна.

Иза нежно я притисна, после се отдръпна. Налагаше се да научи детето, че афиширането на чувствата пред другите е непристойно, но въпреки това й стана приятно.

Айла бе извън себе си от радост. Бе се чувствала като изгубена, тъй изолирана сред тези непознати хора. Какво ли не бе опитвала, за да общува с жената, която се грижеше за нея и я обземаше дълбоко отчаяние, когато всичките й опити се проваляха. Това бе само началото, но после знаеше как да вика на жената, а и тя имаше име. Обърна се към мъжа, който бе поставил началото на общуването им. Той вече изобщо не й изглеждаше грозен. Радостта й преля, изпита топлота към него, както многократно я бе изпитвала към един друг мъж, когото само смътно си спомняше и момиченцето обви с ръце врата на сакатия, придърпа към себе си главата му и опря буза о неговата.

Нейният жест на привързаност го смути. Пребори се с подтика да отвърне на прегръдката. Съвсем неуместно щеше да бъде да го видят да се прегръща с това непознато създанийце извън пределите на домашното огнище. Но й позволи да притисне гладичката си, стегната бузка о обраслото му с рунтава брада лице малко по-дълго, преди внимателно да свали ръчичките й от врата си.

Креб взе тоягата си и с нейна помощ се изправи. Докато се отдалечаваше куцайки, момичето не излизаше от мислите му. „Ще трябва да я науча да говори, трябва да се научи да говори като хората“, каза си той. „В крайна сметка не бива да поверявам цялото й възпитание на една жена“. И въпреки това много добре разбираше, че му се иска да прекарва повече време с нея. Без сам да съзнава, той вече я смяташе за неделима част от Клана.

Брун не бе предвидил какви усложнения влече след себе си това, че позволи на Иза да прибере непознатото дете от пътя. Не ставаше дума за слабите му места като водач, ами за слабите места на расата му. Не би могъл да предугади, че ще се натъкнат на ранено дете, което не бе от Клана и не би могъл да предвиди логичните последствия от спасяването й. Спасиха живота й, алтернативата на оставането й сред тях бе да я отпратят да се скита отново сама. Не би могла да оцелее сама — това бе факт, не трябваше кой знае каква предвидливост. За да я изоставят на смъртта, след като веднъж й бяха спасили живота, пак щеше да се наложи да се противопостави на Иза, която, макар че не разполагаше с лична власт, на своя страна имаше страховито пълчище от духове — а сега пък и Креб, Мог-ърът, който притежаваше способността да призове какви ли не свръхестествени сили. За Брун духовете бяха могъща сила, нямаше никакво желание да се кара с тях. И ако трябваше да бъде съвсем честен, единствено тази възможност го спираше да не прогони момичето. Досега не бе успял да я формулира в ума си, но мисълта витаеше от сума ти време. Той още не го знаеше, но хората от Клана на Брун се бяха увеличили на двадесет и един.

Когато знахарката прегледа крака на Айла на следващото утро подобрението бе очевидно. Благодарение на умелите й грижи инфекцията почти бе минала и четирите, успоредни резки се бяха затворили и заздравяха, макар че белезите щяха да останат завинаги. Иза реши, че повече няма нужда от лапи, но направи отвара от върбова кора на детето. Когато я свали от кожата за спане, Айла се опита да се изправи на крака. Иза й помогна, придържаше я, докато момичето боязливо се опитваше да премести тежестта си на болния крак. Болеше, но след няколко предпазливи стъпки, се почувства по-добре.

Като се изправи в цял ръст момичето бе дори по-високо, отколкото си мислеше Иза. Краката й бяха дълги, тънки като клечки, с изпъкнали колена и прави. Иза се чудеше дали не са изкривени. Краката на хората от Клана бяха криви, извити навън, но освен накуцването, детето се движеше с лекота. „Сигурно и правите крака са нещо нормално за нея като сините очи“, реши Иза.

Знахарката я уви в наметката и вдигна детето на хълбока си, когато Кланът потегли. Крачето й не бе съвсем оздравяло, за да измине по-голямо разстояние. От време на време през дневния поход Иза я сваляше да се разтъпче. Момичето се бе хранило лакомо, за да навакса дългото си гладуване и на Иза се струваше, че вече усеща как се увеличава теглото й. Радваше се, че може от време на време да сваля допълнителния си товар, особено сега, когато пътуването ставаше все по-тежко.

 

 

Кланът остави зад себе си необятните равни степи и през следващите няколко дни изкачваше вълнообразните хълмове, които ставаха все по-стръмни. Намираха се в подножието на планините, чийто искрящи ледени качулки се приближаваха с всеки изминат ден. Хълмовете бяха гъсто обрасли с дървета, вече не с иглолистната растителност на северните гори, а с богатите на зеленина и дебели, чепати коруби на широколистните дървета. Температурата се затопли по-бързо от обичайното за сезона, което учуди Бруно. Мъжете бяха сменили наметалата си с по-къса кожа, под която се виждаха голите им тела. Жените не се преоблякоха в летните си дрехи, по-лесно им бе да мъкнат товара си с дългите наметала, които ги спасяваха от прежулване. Местността загуби всяка прилика със студената прерия, окръжаваща предишната им пещера. Иза усещаше, че все повече разчита на познанията си от спомени много по-древни от нейните, докато Кланът прекосяваше сенчестите долчинки и тревясалите могили на раззеленилата се в по-топлия климат гора. Дебелите, кафяви кори на дъба, бука, ореха, ябълката и клена се редуваха с меките, гладки, тънкокори върби, брези, габъри, трепетлики и избуялите елшови и лешникови храсти. Във въздуха се носеше мирис, който Иза не можа лесно да определи и който изглежда довяваше топлия, южен бриз. По напълно разлистените брези висяха вече реси. Сипеха се крехки розови и бели венчелистчета — разцъфналите цветове на плодните и орехови дръвчета, подранило обещание за есенен урожай.

С мъка си пробиваха път през храсталаците и пълзящите растения на гъстата гора, катереха се по голи урви. Когато изкачиха скалистия склон, околните хълмове сияеха с всички нюанси на зелено. Появиха се отново дебелите сенки на боровете, мяркаше се и сребърна ела. Още по-нагоре от време на време срещаха и син смърч. По-тъмният цвят на короните на иглолистните дървета се преливаше с избуялата зеленина на широколистните дървета, липите и бледозеленото на останалите дребнолистни видове. Мъх и треви допринасяха с оттенъците си за раззеленилата се мозайка от тучна растителност и дребна флора — като се почне от оксализа, детелиноподобния киселец и се стигне до мъничките, сочни растенийца, вкопчили се в голите каменисти урви. Гората бе осеяна с диви цветя, бели трилиуми, жълти теменужки, розовочервен глог, жълто-бели нарциси, както и синя и жълта тинтява преобладаваха по по-високи ливади. На няколко места с по-дебела сянка малко позакъснели, но все пак храбро надничаха цветовете на последните стръкове жълт, бял и пурпурен минзухар.

След като изкатериха стръмния склон, Кланът спря да си почине. Под тях панорамата на гористите хълмове рязко свършваше там, където степите се ширеха до хоризонта. От удобната им за наблюдение позиция в далечината се виждаха няколко стада, пасящи избуялата, вече позлатена от лятото трева. Бързоходните ловци без товар и необременявани от тежко натоварените жени, можеха да избират между няколко вида дивеч и да достигат лесно до степта за по-малко от половин утро. На изток небето над просторната прерия бе ясно, но от юг бързо се заоблачаваше и предвещаваше буря. Ако продължеха да се изкачват, високата планинска верига на север щеше да накара облаците да стоварят влагата си върху главите на Клана.

Брун и останалите мъже се съвещаваха малко по-настрани от жените и децата, но тревожните им навъсени лица и жестове ясно говореха за темата на съвещанието. Опитваха се да решат дали да се върнат обратно. Местността бе непозната, но по-важно беше, че прекалено се отдалечаваха от степта. Макар и да бяха зърнали сума ти животни в гористите подножия, това не бе нищо в сравнение с огромните стада, прехранващи се от изобилната паша в тревистите долини под тях. По-лесно се ловуваше на открито, по-лесни бяха за отриване без прикритието на гората, прикритие и за четириногите им ловци. Равнинните животни бяха по-задружни, събираха се в стада, а не бродеха самостоятелно или на малки семейни групи като дивеча в гората.

Иза предполагаше, че ще се върнат и с това щяха да обезсмислят усилието да изкатерят стръмните хълмове. Струпалите се облаци и угрозата от дъжд спуснаха мрачния си покров върху обезсърчените пътници. Докато чакаха, Иза свали Айла и тежкия си товар. След дългото пътуване, привързано за хълбока на жената, детето се радваше сега на свободното си движение, което оздравяващият му крак му позволяваше и се отдалечи. Иза я видя да изчезва от полезрението й отвъд издадения край на хребета току пред нея. Не искаше момичето да се отдалечава много. Съвещанието можеше да свърши всеки момент и Брун нямаше да погледне с добро око, ако то ги забавеше заради него. Тръгна след нея и, заобикаляйки хребета, я видя, но от това, което видя зад момичето й сърцето й затупка лудешки.

Бързешком се върна като бързо се озърташе. Не дръзна да прекъсне Брун и мъжете, а изчака търпеливо съвещанието да свърши. Брун я видя и макар че не го показа, разбра, че нещо се е случило. Щом мъжете се разотидоха, Иза изтича при Брун, седна пред него и заби поглед в земята — позата, която означаваше, че иска да говори с него. Можеше да я изслуша или пък не, всичко зависеше от него. Ако не й обърнеше внимание, нямаше да може да му каже какво й е на ума.

Брун се чудеше какво ли иска. Бе забелязал момичето да се запътва напред — малко неща за Клана убягваха от вниманието му — но го бяха налегнали по-неотложни задачи. „Сигурно е за момичето“, помисли си навъсено той и се изкуси да пренебрегне молбата на Иза. Независимо от мнението на Мог-ър, не му се нравеше, че детето пътува с тях. Вдигна очи и видя, че магьосникът го наблюдава, опита се да разгадае мислите на едноокия, но не можа да разчете безизразното му лице.

Вождът погледна отново жената, седнала в краката му, позата й издаваше силната й възбуда. „Наистина е разтревожена“, помисли си той. Брун не беше безчувствен и високо ценеше посестримата си. Независимо от търканията й с партньора, винаги се бе държала както трябва. Бе пример за останалите жени и рядко го безпокоеше с маловажни молби. Посегна и я потупа по рамото.

Дъхът на Иза експлодира при докосването, несъзнателно тя бе спряла да диша. Щеше да й позволи да говори! Толкова дълго му трябваше да реши, та бе сигурна, че няма да й обърне внимание. Иза се изправи и сочейки по посока на хребета, изрече само една дума:

— Пещера!