Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (17)

17

Айла ли? Наистина ли е Айла, Креб? Да не е духът й? — зажестикулира Иза, докато старецът водеше отрупаното със сняг момиче отново в домашното си огнище. Боеше се да повярва, страх я бе, че съвсем като истинското момиче ще се превърне в привидение.

— Айла е — отвърна й с жестове Креб. — Срокът изтече. Надделяла е над злите духове и се е върнала при нас.

— Айла! — втурна се към нея Иза с широко разтворени ръце и я прегърна страстно и с обич, както си беше с мокрия сняг. Не само от снега се омокриха. Радостните сълзи на Айла стигаха за всички. Уба дърпаше момичето, докато Иза я стискаше в прегръдките си.

— Айла. Айла се върна. Уба знае Айла не умряла! — държеше на своето детето с убеждението на човек, който е знаел през цялото време, че е прав. Айла я вдигна и така я стисна, че Уба се загърчи да се освободи и да си поеме дъх.

— Ти мокра! — зажестикулира Уба, когато успя да освободи ръцете си.

— Айла, съблечи тези мокри дрехи! — рече Иза и се разтича да прибави дърва в огъня и да намери с какво да се облече девойчето, колкото да прикрие силното си вълнение, а и да покаже майчинска загриженост. — Ще умреш от студ. — Иза хвърли един поглед на девойчето, внезапно разбрала какво е казала току-що. Девойчето се усмихна.

— Имаш право, мамо. Ще настина — отвърна тя с жестове и свали наметката си и качулката. Седна и взе да се бори с мокрите, подгизнали навуща, за да ги свали от нозете си. — Умирам от глад. Има ли нещо за ядене? — рече тя, след като бе облякла една от старите дрехи на Иза. Беше й малка и твърде къса, но поне беше суха. — Щях да се върна по-рано, но като слизах от планината попаднах в лавина. Имах късмет, че не ме затрупа много сняг, но и така ми отне доста време, докато се изровя.

Изненадата на Иза трая само миг. Айла можеше да каже, че е минала през огън, за да се върне и Иза щеше да й повярва. Самото й завръщане бе достатъчно доказателство за непобедимостта й. Какво толкова можеше да й стори една малка лавина? Жената посегна към кожата на Аила, за да я закачи да изсъхне, но в миг дръпна ръката си, като се взираше подозрително в непознатата сърнешка кожа.

— Откъде си я взела тази дреха. Айла? — запита тя.

— Аз си я направих.

— Тя от… тя от онзи свят ли е? — осведоми се боязливо жената. Айла пак се усмихна.

— Съвсем от този свят. Забрави ли? Знам да ходя на лов.

— Не го казвай, Айла! — рече Иза със страх. Извърна се с гръб, за да не виждат хората от Клана, които знаеше, че ги гледат и зажестикулира незабележимо. — Не си донесла и прашка, нали?

— Не, оставих я там. Но това не променя с нищо нещата. Всички го знаят, Иза. Трябваше нещо да направя, след като Креб изгори всичките ми вещи. Левът е единственият начин да се сдобиеш с дреха. Кожата не расте по върховете, нито по елите.

През цялото време Креб не сваляше очи от нея, без дума да продума и почти не смееше да повярва, че се е върнала. Разправяха за хора, които са се завърнали след смъртно проклятие, но той все още не вярваше, че това е възможно. „Държи се по-различно, променила се е. По-уверена е, пораснала е. Нищо чудно, след всичко преживяно. А и помни. Не е забравила, че аз изгорих вещите й. Кой знае какво още се сеща? Какво ли е в света на духовете?“

— Духовете! — сепна се той, сетил се изведнъж. Костите са все още наредени! Трябва да отида да разваля проклятието. — Креб се втурна да развали подреждането на костите на пещерната мечка, които все още бяха наредени във формата на смъртно проклятие. Грабна факлата, която гореше пред пукнатината в скалата, влезе и ахна слисан, когато стигна до малкото помещение отвъд тесния коридор. Черепът на пещерната мечка бе разместен, дългата кост вече не стърчеше от очната ябълка, подреждането на костите вече бе развалено.

Множество малки гризачи живееха в пещерата заедно с Клана, привлечени от запасите с храна и от топлината. Някои от тях навярно бе се отъркал или се бе покатерил върху черепа и го бе прекатурил. Креб потрепери леко, направи знак за закрила, после премести костите върху купчината в далечния край. Когато излезе, видя Брун да го чака.

— Брун — каза със знаци Мог-ърът, като го зърна. — Не мога да повярвам. Знаеш, че не съм влизал, откакто наредих проклятието. Никой не е влизал. Просто влязох да го разваля, но то вече бе развалено — В изражението му се съдържаше почуда и страхопочитание.

— Какво се е случило според теб?

— Трябва да е бил тотемът й. Срокът изтече, може той да го е развалил, за да може да се върне — отвърна магът.

— Сигурно си прав. — Вождът понечи да направи още един жест, но после се поколеба.

— Искаше да говориш с мен ли, Брун?

— Искам да поговорим насаме — отново се поколеба. — Извинявай за нахалството. Надникнах в огнището ти. Завръщането на момичето ни изненада.

Всички членове на Клана бяха нарушили обичая да извръщат очи, за да не гледат в чуждо огнище. Не можеха да устоят на изкушението. Никога не бяха виждали човек, завърнал се от отвъдния свят.

— Разбираемо е при тези обстоятелства. Недей да се тревожиш — отвърна Мог-ър и понечи да продължи.

— Не за това исках да те видя — рече Брун, като протегна ръка, за да спре стария маг. — Искам да те питам за обредите — Мог-ър чакаше търпеливо, като гледаше как Брун търси думи. — Една церемония, след като вече се е върнала.

— Няма нужда от никаква церемония, опасността е преминала. Злите духове вече ги няма, няма нужда от закрила.

— Нямам предвид такава церемония.

— Ами каква?

Брун отново се поколеба, после заговори в нова насока.

— Гледах я да говори с теб и Иза. Забелязваш ли някаква разлика в нея, Мог-ър?

— Каква разлика имаш предвид? — запита с жестове предпазливо Мог-ър, несигурен в намеренията на Брун.

— Тотемът й е силен, Друуг все разправя, че е щастливка. Според него тотемът й носи щастие и на нас. Може и да е прав. Тя никога нямаше да се върне, без да има щастие и силна закрила. Според мен и тя вече го знае. Тази разлика имам предвид.

— Да, мисля, че и аз забелязах подобна разлика. Но все още не разбирам какво общо има това с церемонията?

— Помниш ли онова събиране след лова на мамути?

— Имаш предвид, когато я разпитваше?

— Не, следващото, без нея. Откак си отиде, това събиране не ми излиза от ума. Не мислех, че ще се върне, но знаех, че ако се върне, това ще значи, че тотемът и е много силен, дори по-могъщ, отколкото си мислехме. През цялото време си мислех какво да правим, ако наистина се върне.

— Какво трябва да правим? Ние не трябва да правим нищо. Злите духове са си отишли, Брун. Тя се върна, но не е по-различна от преди. Тя просто е момиче, нищо не се е променило.

— Ами ако аз искам да променя нещо? Има ли церемония за това?

Мог-ър бе озадачен.

— Церемония за какво? Не ти трябва церемония, за да промениш държанието си към нея. За каква промяна говориш? Нищо не мога да ти кажа за церемониите, ако не знам за какво са.

— Тотемът й е и тотем на Клана, нали? Не трябва ли да се опитаме да зарадваме всички тотеми? Искам да извършиш обред, Мог-ър, но трябва да ми кажеш дали съществува такава церемония.

— Брун, не говориш смислено.

Брун вдигна ръце, отказвайки се от опита си да общува. Докато Айла я нямаше, той бе имал достатъчно време да обмисли множеството идеи, които някои от мъжете подхвърлиха. Объркващият резултат от размислите му се бе загнездил неудобно в ума на вожда на Клана.

— Цялата работа звучи безсмислено, как да проумея какъв й е смисълът? Кой изобщо я е чакал да се върне? Не разбирам от духове, никога не съм разбирал. Не знам какво искат, ти нали си за това? Но и от теб няма много полза! Изобщо цялата идея е нелепа, май по-добре ще е да я премисля отново — Брун се врътна на пети и се отдалечи, като остави зад гърба си доста слисания магьосник. Направи няколко крачки и се обърна. — Кажи на момичето, че искам да го видя — нареди той и продължи за домашното си огнище.

Креб клатеше глава, докато се връщаше в собственото си огнище.

— Брун иска да види Айла — съобщи той, когато се върна.

— Каза ли, че иска да я види веднага? — попита Иза, побутвайки още храна пред нея. — Нали няма да има нищо против да си довърши яденето?

— Свърших, мамо. Не мога да хапна нито залък повече. Веднага тръгвам.

Айла се отправи към съседното огнище и със сведена глава приседна в краката на вожда на Клана. Носеше същите навуща на нозете, износени и оцапани на същите места. Последния път, когато зърна тези нозе бе ужасена. Вече не се страхуваше. За свое учудване, не се боеше от Брун изобщо, но затова пък го уважаваше повече. Тя чакаше. Изглежда му бе необходимо прекалено дълго време, за да забележи присъствието й. Най-накрая тя почувства потупване по рамото и вдигна очи.

— Виждам, че си се върнала, Айла — заговори той неуверено. Не знаеше какво точно да каже.

— Да, Брун.

— Изненадан съм, че те виждам. Не очаквах да те видя отново.

— Това момиче също не очакваше да се върне.

Брун се видя в чудо. Искаше да й каже нещо, но не знаеше какво, а и не знаеше как да сложи край на аудиенцията, която сам бе пожелал. Айла почака, а после направи жест за молба.

— Това момиче иска да говори, Брун.

— Може да говориш.

Тя се поколеба, като се опитваше да намери точните думи за това, което искаше да каже.

— Това момиче се радва, че се е върнало, Брун. Неведнъж изпитвах страх, неведнъж бях сигурна, че никога няма да се върна.

Брун изсумтя. „В това поне съм сигурен“, мислеше си той.

— Не беше лесно, но мисля, че тотемът ми ме закриляше. Отначало имах толкова работа, че не ми оставаше много време за мислене. Но след като попаднах в капана, не ми оставаше нищо друго.

„Работа ли? В капана? Що за свят е този на духовете?“ — едва не я попита Брун, после му дойде друго наум. Всъщност не искаше да разбере.

— И тогава ми се стори, че за пръв път разбрах нещо — Айла спря, като все още не можеше да намери думи. Искаше да изрази чувство близко до благодарността, но не както се изразяваше обикновено благодарност, не искаше да бъде благодарност, носеща чувство за задължение, нито пък обичайната благодарност, която една жена изпитва към мъжа. Искаше да му каже нещо като на човек, искаше да му каже, че е разбрала. Искаше й се да му каже „благодаря ти, много ти благодаря, че ми даде шанс“, но не знаеше точно как да го каже. — Брун, това момиче ти… ти е много признателно. Точно това ми каза и ти. Каза, че си ми признателен за живота на Брак. Признателна съм ти за своя собствен живот.

Брун се изтегна назад и се вгледа в момичето — източено, с плоско лице и сини очи. Благодарността и бе последното нещо, което бе очаквал. „Но тя не каза, че ми благодари за смъртното проклятие, а че ми е признателна за живота си, мислеше си той. Дали е разбрала, че е нямал друг изход? Дали е разбрала, че й е дал единствения възможен шанс? Да не би тази пришълка да разбира това по-добре от ловците му, дори по-добре от Мог-ър? Да, тя наистина е разбрала“, реши той. За миг Брун изпита към Айла чувство, което никога досега не бе изпитвал към жена. В този миг му се искаше тя да е мъж. Вече не му трябваше да премисля това, което искаше да попита Мог-ър. Той вече знаеше какво иска.

 

 

— Не знам какво е намислил, според мен, дори останалите ловци не знаят — тъкмо казваше Ебра. — Никога не съм виждала Брун раздразнителен, само това ми е ясно.

Жените бяха насядали заедно и приготвяха храната за пиршеството. Не знаеха повода за празненството — току-що Брун им нареди да се приготвят за празненството тази вечер — и те обсипваха Иза и Ебра с въпроси, като се опитваха да се досетят.

— Мог-ър по цял ден и по-голямата част от нощта прекарва в мястото на духовете. Сигурно е някаква церемония. Докато Айла я нямаше, кракът му не стъпваше там, а сега почти не излиза — обясняваше Иза. — Когато излиза, е толкова разсеян, че забравя да яде. Понякога забравя да яде по време на самото ядене.

— Но щом ще имат церемония, защо Брун се трепа половин ден да разчиства терена в дъното на пещерата? — запита със знаци Ебра. — Когато му предложих аз да го сторя, ме прогони. Имат си място за церемонии, защо ще се трепе като жена да разчиства терена в дъното?

— Какво ли друго може да е? — попита Иза. — Май всеки път като надникна, Брун и Мог-ър нещо се съвещават. А ако ме забележат, спират да говорят и ме гледат гузно. Какво ли друго са намислили двамата? И защо ще правим празненство довечера? Мог-ър цял ден прекара на мястото в дъното, което Брун разчисти. От време на време влиза в мястото на духовете, но веднага се връща. Изглежда носи нещо, но там отзад е толкова тъмно, че не съм сигурна.

Айла просто се радваше на компанията. Бяха изминали пет дни, а на нея още не й се вярваше, че се е върнала в пещерата на Клана, седи с жените и приготвя храна, сякаш никога не ги е напускала. Но не беше съвсем като преди. Жените сядаха с известно неудобство край нея. Бяха я мислили за умряла, завръщането й към живот бе ни повече, ни по-малко едно чудо. Не знаеха какво да кажат на някого, който бе тръгнал за света на духовете и се бе върнал оттам. Това не смущаваше Айла, тя просто се радваше, че се е върнала. Гледаше как Брак щапурка към майка си да го кърми.

— Как е ръката на Брак, Ога? — запита тя младата майка, седнала до нея.

— Виж сама, Айла — Тя разтвори дрешката му и показа на Айла ръчичката и раменцето му. — Иза свали шината в деня, преди да се върнеш. Ръчичката му е наистина добре, само дето е малко по-тънка от другата. Иза казва, че като започне пак да си служи с нея, ще позаякне.

Айла прегледа зарасналите рани и опипа костта внимателно, а сериозното, едрооко момченце не сваляше поглед от нея. Жените внимаваха да не засягат теми, които макар и далечно да са свързани с проклятието на Айла. Често някоя жена отваряше дума, после посред изречението отпускаше ръце, като разбереше накъде тръгва разговорът. Това изглежда възпрепятстваше обичайните задушевни разговори, когато жените се съберяха да работят заедно.

— Белезите са още червени, но с времето ще избледнеят — рече Айла, а после погледна детето. — Силен ли си, Брак? — То кимна. — Я ми покажи колко си силен. Можеш ли да свалиш ръката ми? — Тя протегна напред ръката си.

— Не, не с тази ръка, с другата — Брак смени ръцете и затегли ръката й. Айла се противопостави, само колкото да усети силата му, после му позволи да смъкне ръката й.

— Ти си силно момче, Брак. Един ден ще станеш смел ловец, точно като Брод. — Протегна ръце да види дали ще иска да дойде при нея. Отначало то се извърна, после му дойде друг акъл и позволи на Айла да го вдигне. Вдигна го високо във въздуха, после го остави да се сгуши в скута й.

— Брак е голямо момче. Тежичко, якичко.

Детето остана, сгушило се удобно в скута й няколко мига, но после, като откри, че няма с какво да го нахрани, се загърчи да си ходи при майка си, посегна за гърдата й и почна да суче, вперило в Айла големите си кръгли очички.

— Такава щастливка си, Ога. Прекрасна рожба имаш.

— Нямаше да съм толкова щастлива, ако не беше ти, Айла — Най-сетне Ога бе засегнала темата, която всички с толкова мъка избягваха. — Дори не можах да ти благодаря като хората. Отначало бях прекалено разтревожена за детето, а и не знаех какво да ти кажа. И ти не беше от най-приказливите по това време, а после замина. Все още не знам какво да ти кажа. Изобщо не очаквах да те видя отново, не е за вярване, че си се върнала. Не биваше да докосваш оръжие и не мога да разбера защо си искала да ходиш на лов, но се радвам, че си ходила. Не мога да ти кажа колко много се радвам. Така ужасно се чувствах, когато ти бе… когато трябваше да си вървиш, но се радвам, че се върна.

— И аз се радвам — додаде Ебра. Останалите жени кимнаха в знак на съгласие.

Айла бе трогната от безрезервния им прием и се бореше със сълзите, напиращи да рукнат прекалено лесно. Боеше се, че жените щяха да се почувстват неловко, ако очите й се насълзяха.

— Радвам се, че се върнах — рече със знаци тя и не можа да сдържи сълзите си. Иза вече знаеше, че очите й се навлажняваха, когато нещо силно я вълнуваше, а не защото я болеше. И жените бяха свикнали с тази нейна особеност и бяха взели да разбират значението на сълзите. Те само закимаха с разбиране.

— Как беше, Айла? — запита Ога с изпълнени от тревожно съчувствие очи. За миг Айла се замисли.

— Самота — отвърна тя. — Голяма самота. Толкова ми липсвахте всички.

В очите на жените се четеше такова състрадание, че Айла трябваше да каже още нещо, за да промени настроението им.

— Дори Брод ми липсваше — додаде тя.

— Ххъъм — рече Ага. — Това се казва самота. — После хвърли с малко неудобство един поглед към Ога.

— Знам, че понякога е труден — призна Ога. — Но Брод ми е стопанин и с мен не се държи лошо.

— Не, недей да се извиняваш заради него, Ога — каза кротко Айла. — Всички знаем, че Брод е внимателен към теб. Би трябвало да се гордееш, че си негова стопанка. Той ще става вожд, храбър ловец, е, та нали той пръв рани мамута. Ти не си виновна, че той не ме харесва. Донякъде и аз съм си виновна. Невинаги се държах с него, както би трябвало. Не знам как започна и не знам как да му сложа точка. Ако можех, щях, но това не бива да ви тревожи.

— Той от край време си е избухлив — забеляза Ебра. — Не прилича на Брун. Знаех си аз, че Мог-ър е прав, когато казва, че тотемът на Брод е Косматият Носорог. Според мен в някои отношения ти му помогна да овладее нрава си, Айла. Това ще му помогне да стане по-добър вожд.

— Не знам — поклати глава Айла. — Ако ме нямаше, не мисля, че толкова често щеше да избухва. Според мен аз изкарвам наяве най-лошите му черти.

Последва напрегната пауза. Жените не обсъждаха обикновено тъй открито същинските недостатъци на мъжете си, но тази дискусия бе разведрила напрегнатата атмосфера около девойчето. На Иза й хрумна мъдрото решение, че е време да изоставят тази тема.

— Знае ли някой къде са сладките картофи? — попита тя с жестове.

— Мисля, че са там, където Брун разчистваше — отвърна Ебра. — Може да не ги намерим до другото лято.

Брод забеляза Айла да седи с жените и се намръщи, когато я видя да преглежда Брак и да го слага в скута си. Това му припомни, че именно тя бе спасила живота на момченцето, а това го подсети, че бе станала свидетелка на унижението му. Като всички останали и Брод бе изумен от завръщането й. Първия ден я наблюдаваше с почит и малко страх. Но промяната, която на Креб говореше за нейното постепенно съзряване, а Брун тълкуваше като осъзнаване на късмета й, Брод приемаше за крещяща дързост. По време на снежното си изпитание Айла не само бе придобила увереност, че може да оцелее, но се бе научила спокойно да възприема неприятните всекидневни баналности. След изпитанието, белязано с борбата на живот или смърт, нищо толкова незначително като един урок, чиято ефективност отдавна се бе изтъркала от прекалена употреба, не можеше да наруши ведрото й самообладание.

Брод й бе липсвал. В пълната си изолация дори неговият тормоз бе за предпочитане пред абсолютната празнота на пълната невидимост за хора, които я обичаха. Първите няколко дни тя несъмнено се радваше на непосредственото му, макар и оскърбително, внимание. Той не само я гледаше, ами не пропускаше нито едно нейно движение.

На третия ден от нейното завръщане старите взаимоотношения се възстановиха, но с известна разлика. Айла не трябваше да води борба със себе си, за да се подчини на волята му, в реакцията й дори не се забелязваше и намек на неуловимо снизхождение. Равнодушието й бе искрено. Той не можеше с нищо да го наруши. Колкото и да я пердаши, ругае и сприхавостта му да се клатушка на ръба на побоя, ефектът бе равен на кръгла нула. Тя търпеливо откликваше на най-безразсъдните му заръки. Макар и без умисъл, Айла бе отредила на Брод малко от изгнаничеството, на което бе осъдена с такава широка ръка. Той изобщо не присъстваше в отговорите й. И най-яростния му гняв, сдържан само с върховни усилия, тя посрещаше, все едно че въшка я е ухапала, дори по-невъзмутимо, защото като те ухапе въшка, поне се чешеш. По-лошо от това не можеше да направи, направо го вбесяваше.

Брод жадуваше внимание, от него черпеше сили. За него то беше необходимост. Направо се вбесяваше от безсилие, когато някой не му реагираше. В дълбините на душата му почти нямаше разлика дали реакцията е положителна или отрицателна, но реакция трябваше да има на всяка цена. Той бе сигурен, че нейното безразличие се дължи на факта, че го бе видяла унижен, станала бе свидетелка на срама му и не изпитваше уважение към неговия авторитет. Тя познаваше пределите на властта му над нея, бе изпитала колко струва вътрешната му сила и ги намираше и двете за недостойни за уважение. Но не само, че не го уважаваше и не му реагираше, тя бе обсебила вниманието, от което той се нуждаеше.

Достатъчно бе само да се появи и привличаше вниманието към себе си, както и всичко свързано с нея — всесилният й тотем, това, че се радваше на любовта и живееше край едно огнище със страхотния магьосник, това, че се обучаваше да стане знахарка, спасяването на живота на Она, умението й с прашката, убийството на хиената, което спаси живота на Брак, а сега, завръщането й от света на духовете. Всеки път, когато Брод проявеше огромен кураж и справедливо заслужеше възхищение, уважение и внимание от страна на Клана, тя го засенчваше.

Брод гледаше навъсено девойката отдалеч. „Защо й трябваше да се връща? Всички само за нея говореха, те винаги са говорили само за нея. Когато убих бизона и станах мъж, всички приказваха само за глупавия й тотем. Да не би тя да се изправи лице в лице с връхлитащия мамут? Дали нея не я стъпка без малко, докато му пререже сухожилията? Нищо подобно. Само дето е хвърлила няколко камъчета с прашка и всички само за нея мислеха. Брун и събиранията му, всичко бе само заради нея. А след това не можа да се оправи с нея веднъж завинаги и ето я, отново се завръща и всички само за нея приказват. Защо все тя трябва да разваля всичко?“

— Креб, какво толкова си се притеснил? Не помня да съм те виждала толкова неспокоен. Държиш се като някой младок, преди да вземе първата си стопанка. Искаш ли да ти направя малко чай да успокои нервите ти? — запита Иза, след като магът за трети път скокна, тръгна да излиза от домашното огнище, после му дойде друг акъл, върна се и пак седна.

— Защо си мислиш, че съм притеснен? Просто се опитвам да си спомня всичко и да поразмисля малко — рече той срамежливо.

Какво толкова трябва да си спомниш? Та ти си Мог-ър от години, Креб. Сигурно няма нито една церемония, която да не можеш да водиш и насън. А и никога не съм те виждал да размишляваш, като само скачаш нагоре-надолу. Защо не ме оставиш да ти приготвя малко чай?

— Не, не. Не ми трябва чай. Къде е Айла?

— Ето я там, току отвъд последното огнище търси сладки картофи. Защо ти е?

— Просто искам да знам — отвърна Креб, докато присядаше отново.

Малко по-късно Брун мина наблизо и направи знак на Мог-ър. Магът стана отново и двамата мъже се отправиха към дъното на пещерата. „Какво ли ги е прихванало двамата“, клатеше глава Иза в почуда.

— Не е ли вече време? — запита вождът, когато стигнаха до мястото, което бе разчистил. — Всичко готово ли е?

— Направени са всички приготовления, но май че слънцето трябва да е по-ниско.

— Май че! Не си ли сигурен? Нали каза, че знаеш какво да правиш? Нали каза, че си размишлявал и си открил церемонията? Всичко трябва да стане точно по правилата. Какво значи това „май че“? — сопна се Брун.

— Наистина размишлявах — бранеше се Мог-ър. — Но това е станало много отдавна, на съвсем друго място. Там изобщо не е имало сняг. Според мен дори и през зимата не е имало сняг. Не е толкова лесно да се определи точно времето. Само знам, че слънцето е било ниско.

— Защо не ми го каза! Откъде си толкова сигурен, че ще стане както трябва? Май ще е по-добре да забравим за всичко. И без това хрумването бе нелепо.

— Вече разговарях с духовете, камъните са на местата си. Те вече ни чакат.

— А и не ми харесва идеята да разместваме камъните. Май трябваше да я проведем в мястото на духовете. Сигурен ли си, че няма да се разгневят, задето сме ги преместили от малката пещера, Мог-ър?

— Това вече го обсъдихме, Брун. Решихме, че е по-добре да преместим камъните, отколкото да мъкнем Древните Камъни до мястото на духовете на Тотемите. Старите може да поискат отново да ни напуснат, като видят.

— Откъде знаеш, че ще се върнат, след като веднъж ги разбудим? Твърде опасно е, Мог-ър. А по-добре да го отложим.

— Може и да останат за известно време — съгласи се Мог-ър. — Но когато върнем всичко обратно на мястото му, ще видят, че това не им е домът и ще си тръгнат. Тотемите ще им кажат да си вървят. Но всичко е в твои ръце. Ако сега ти е дошло друго наум, ще се опитам да ги омиротворя. Само защото те очакват церемония не означава, че сме длъжни да я проведем.

— Не. Прав си. По-добре да не спираме дотук. Те вече очакват нещо. Само че мъжете може да не се зарадват много-много.

— Кой е вождът, Брун? Освен това ще привикнат, като разберат, че няма нищо лошо.

— Така ли е, Мог-ър? Наистина ли е така? Толкова дълго време е минало. В момента не говоря за мъжете. Ще го приемат ли тотемите ни? Имахме голям късмет, едва ли не прекалено голям късмет. Все си мисля, че ще се случи нещо ужасно. Не искам с нищо да ги дразня. Искам да правя това, което те искат. Искам все да са доволни.

— Нали точно това правим, Брун? — рече кротко Мог-ър. — Опитваме се да правим това, което искат. Това, което искат всички те.

— Но сигурен ли си, че останалите ще ни разберат? Ако уйдисаме на един, останалите няма ли да се обидят?

— Не, Брун, не мога да съм сигурен в това — Магьосникът усещаше тревогата и безпокойството на вожда. Разбираше колко му е трудно. — Никой не може да бъде абсолютно сигурен. Та нали сме само хора? Дори и мог-ърът е човек. Можем само да опитаме. Но ти нали сам го каза, досега имахме късмет. Ако те се караха помежду си, мислиш ли, че щяхме да сме толкова късметлии? Да не би другите Кланове да убиват всеки ден мамут, без никой да пострада? Всичко можеше да се случи. Можеше да изминете целия този път, без да откриете стадото и част от най-подходящото време за лов щеше да отиде на вятъра. Вие поехте риска, но имахте успех. Дори Брак е жив и здрав, Брун.

Вождът се взря в сериозното лице на мага. После се поизпъчи и в очите му на мястото на нерешителността заблестя непоколебимото решение.

— Ще ида да събера мъжете — рече със знаци той.

На жените казаха да не припарват до дъното на пещерата, дори да не поглеждат в тази посока. Иза забеляза, че Брун събира мъжете, но не обърна внимание. Каквото и да вършеха си беше тяхна работа. Не бе сигурна какво я накара да вдигне поглед, точно когато двама мъже, с лица боядисани в червена охра, се втурнаха към Айла. Нещо в Иза трепна. За какво ли им бе притрябвала Айла?

Девойката дори не бе забелязала кога мъжете бяха тръгнали с Брун. Тършуваше сред кошници и съдове от твърда, необработена кожа, струпани в безпорядък отвъд най-отдалеченото огнище от входа на пещерата и търсеше сладките картофи. Когато зърна боядисаното в червено лице на вожда внезапно да изниква пред нея, тя ахна от изненада.

— Не се противи. Нито гък — нареди й със знаци Брун.

Не се уплаши, докато не й завързаха очите, но направо се вкамени, когато едва ли не я вдигнаха от земята и я понесоха със себе си.

Неспокойствие обзе мъжете, когато видяха Брун и Гуув да мъкнат момичето. Защото като жените и те не знаеха повода за заплануваната от Брун и Мог-ър церемония, но за разлика от тях поне бяха сигурни, че в крайна сметка любопитството им ще бъде задоволено. Мог-ър ги бе предупредил само да не издават ни звук, ни жест, след като насядаха в кръг зад камъните, донесени от малката пещера, но предупреждението влезе в сила, когато той раздаде на всеки мъж по два дълги кокала от пещерната мечка, за да ги държат кръстосани във формата на X пред себе си. Опасността сигурно бе наистина голяма, щом имаха нужда от подобна изключителна защита. Взеха да подозират за опасността, когато зърнаха Айла.

Брун тури девойката да седне на празното пространство в кръга право срещу Мог-ър и самият той седна зад момичето. По знак на магьосника Брун свали превръзката от очите й. Айла премига, за да вижда по-добре. На светлината на факлите успя да види Мог-ър, седнал зад черепа на пещерната мечка, а мъжете с кръстосани кости в ръце и тя се сгуши от страх, като се опитваше да потъне по-дълбоко в земята.

„Какво съм сторила? Дори с пръст не съм докосвала прашка“, мислеше си тя, като се опитваше да се сети дали не е извършила някакво сериозно престъпление, в резултат на което се бе озовала тук. Не можа да си спомни да е правила нещо непозволено.

— Не мърдай. Нито гък — предупреди я този път Мог-ър.

Дори и да искаше, не мислеше, че е възможно. С широко отворени очи тя наблюдаваше как магьосникът става на крака, оставя тояжката си и начева церемониите движения, с които умоляваше Урсуз и останалите духове на тотемите да бдят над тях. Много от жестовете му й бяха непознати, но тя се взираше, изпаднала в екстаз не толкова от значението на знаците, които правеше Мог-ър, колкото заради самия стар маг.

Познаваше Креб, добре го познаваше, сакат старец, който вървеше с непохватно куцане, като тежко се облягаше на тояжката си. Той бе килнато подобие на човек — едната половина на тялото му бе съсухрена, с атрофирали от бездействие мускули другата — прекалено развита, за да компенсира парализата, която го бе принудила да разчита предимно на нея. В миналото й бяха направили впечатление изящните му движения, когато си служеше с тържествения език за масови церемонии — по-лаконичен поради липсата на една ръка и все пак необяснимо изпъстрен с тънки и сложни нюанси и по-многозначителен. Но движенията на застаналия зад черепа мъж изваждаха на бял свят една черта на магьосника, за чието съществуване тя дори не подозираше.

Непохватността му бе изчезнала. Вместо нея се бяха появили плавно преливащи ритми с мощно хипнотично въздействие, които заставяха мъжете да не свалят очи от него. Движението на ръката и изящната поза не представляваха грациозен танц, въпреки че доста приличаха — Мог-ър бе доста убедителен като оратор. Айла никога досега не бе го виждала в тази светлина, а и великият шаман никога досега не бе се обръщал тъй прочувствено към невидимата си аудитория, която от време на време му се струваше по-реална, отколкото хората насядали пред него. Когато взе да насочва вниманието им към невероятно почитаните духове, без чието присъствие тази неповторима церемония не можеше да мине, Мог-ърът на Клана на Пещерната Мечка вложи цялото си усърдие.

— Древнейши Духове, Духове, които не сме призовавали от ранните зори на началото си, чуйте ни сега. Обръщаме се към вас, искаме да ви отдадем заслужената почит и искаме да ви помолим за помощ и закрила. Велики Духове, почитта към вас е толкова голяма, че имената ви са само далечно нашепване на паметта, събудете се от дълбокия си сън и ни позволете да ви почетем. Имаме дар, жертвоприношение, което да смили древните ви сърца, необходимо ни е вашето разрешение. Закриляйте ни, докато произнасяме имената ви. Дух на Вятъра! Ууаа! — Айла усети как по гърба й полазват ледени тръпки, щом Мог-ър изрече името. — Дух на Дъжда! Жиии-на! Дух на Мъглата! Ииша! Явете се! Погледнете на нас с благосклонно око! Сред нас е човек от Клана, който е бродил заедно със сенките ви и се завърна, завърна се по желание на Великия Пещерен Лъв.

„Ама той говори за мен, внезапно осъзна Айла. Това е церемония. Какво търся аз на церемонията? Кои са тези духове? Досега не съм чувала да ги споменават. Имената им са женски, а пък аз си мислех, че всички духове-закрилници са с мъжки имена.“ Айла се тресеше от страх, но въпреки това любопитството й бе възбудено. Мъжете, насядали като камъните пред себе си, също не бяха чували за старинните духове, докато Мог-ър не изрече имената им, а те не им бяха непознати. Чуването на древните имена събуди също толкова древни спомени, скътани в глъбините на мозъчните им кухини.

— Най-почитания от Древните, обичаите на Духовете остават загадка за нас, ние сме просто хора и не знаем защо тъкмо толкова могъщ Дух си избра нея, не разбираме защо я е накарал да следва стародавните ви обичаи, но нямаме право да му противоречим. В страната на сенките той се е сражавал за нея, сразил е злите сили и ни я върна, за да ни стане ясно какво е желанието му — да ни стане ясно, че не можем да не се съобразяваме с него. О, Могъщи Духове от Миналото, обичаите ви вече не са обичаи на Клана при все, че някога са били и трябва да се върнат за тази, която е седнала с нас. Умоляваме ви, Древнейши Духове, благословете я според обичаите си. Приемете я. Закриляйте я и покровителствайте Клана й — Мог-ър се извърна към Айла. — Доведете жената отпред — нареди той.

Айла усети буквално как я грабват от земята яките ръце на Брун и я пренасят, докато не се озова пред стария маг. Ахна, когато Брун сграбчи с шепа дългата й руса коса и я дръпна назад. С ъгълчето на очите си зърна Мог-ър да измъква остър нож от кесията си и да го вдига високо над главата си. Ужасена тя видя как лицето на едноокия мъж приема застрашителни размери и почти загуби свяст, когато го зърна да спуска бързо острото лезвие към голото й гърло.

Усети остра болка, но бе твърде уплашена, за да извика. Но Мог-ър направи само малка резка във вдлъбнатината в основата на гърлото й. Струйката топла кръв бе бързо попита с малко парченце мека заешка кожа. Изчака, докато парчето се напои с кръвта й, после избърса раната с парчето се напои с кръвта й, после избърса раната с щипеща течност от купичката, която държеше Гуув. След това Брун я пусна.

Вцепенена, тя гледаше как Мог-ър поставя напоеното с кръв парченце в плитка каменна купичка пълна донякъде с мас. На мага бе връчена малка факла от ученика му и с нея той подпали маста в купичката и гледаше безмълвно как кожата изгаря и се превръща в овъглена угарка с остра, парлива миризма. Когато изгоря съвсем, Брун отметна дрехата й и откри лявото й бедро. Мог-ър топна пръст в останалата в каменната купичка пепел и върху всяка от четирите резки, белязали крака й, тегли по една черна черта. В почуда Айла не откъсваше очи. Приличаше на знак на тотем, изрязан и боядисан в черно по време на церемонията, с която се отбелязваше възмъжаването на момчетата. Усети да я отнасят и гледаше как Мог-ър отново се обръща към духовете.

— Приемете това кръвно жертвоприношение, Най-тачени от Всички Духове и знайте, че не друг, а тотемът й — Духът на Пещерния Лъв — я накара да следва древните ви обичаи. Знайте, че ви засвидетелствахме уважение, знайте, че ви оказахме почит. Дарете ни с благоволението си и се върнете към дълбокия си покой, доволни, че обичаите ви не са забравени.

„Свърши“, помисли си Айла и въздъхна облекчено, щом като Мог-ър приседна отново. Все още не знаеше защо трябваше да участва в тази необикновена церемония. Но още не бяха свършили с нея. Брун я заобиколи, застана пред нея и й направи знак да стане. Бързешком тя се изправи на нозе. Той бръкна в дипла на дрехата си и измъкна малък, боядисан в червено овал от слонова кост, отрязан от връхчето на мамутския бивен.

— Айла, единствено този път, докато ни закрилят Най-древните духове, ти си равнопоставена на мъжете.

Не бе сигурна дали е разбрала правилно вожда.

— След като напуснеш това място, недей никога да се смяташ за равна. Ти си жена, винаги ще си останеш жена.

Айла кимаше в знак на съгласие. Несъмнено знаеше, че е жена, но бе озадачена.

— Тази слонова кост е от бивена на мамута, който убихме. Това бе много сполучлив лов, нито един мъж не пострада, а пък сразихме огромно животно. Този къс е благословен от Урсуз, оцветен в святото червено от Мог-ър и е могъщ ловен талисман. Всеки ловец от Клана носи такъв в амулета си и нито един ловец не може да мине без него.

— Айла, никое момче не може да стане мъж, преди да убие първото си животно, но след като това стане, то не може да бъде повече дете. Много отдавна, още по времето на Духовете, които още витаят наблизо, жените от Клана са ходили на лов. Ние не знаем защо тотемът ти те е накарал да поемеш по древната пътека, но не можем да му противоречим, трябва да дадем съгласието си. Айла, ти уби първото си животно, вече ще трябва да поемеш отговорността на зрял човек. Но ти си жена, а не мъж и винаги ще си останеш жена във всички отношения, освен в едно. Можеш да си служиш само с прашка, Айла, но отсега си Жената Която Ловува.

Айла усети как кръвта внезапно нахлува в лицето й. Възможно ли бе това да е истина? Правилно ли бе разбрала Брун? Току-що бе изтърпяла изпитание, което не мислеше, че ще преживее, само задето си бе послужила с прашка, а сега щяха да й позволят свободно да борави с нея? Позволяваха й да ходи на лов? Без да се крие? Не вярваше на ушите си.

— Този талисман е за теб. Сложи го в амулета си — Айла свали торбичката от врата си и заопипва да развърже възела. Взе от Брун боядисания в червено овал от слонова кост и го постави до късчето червена охра и вкаменелостта, после завърза кожената торбичка и пак я сложи на врата си. — Още не казвай никому, аз ще го оповестя пред пиршеството довечера. То е в твоя чест, Айла, в чест на първото ти убито животно — рече Брун. — Надявам се следващото да бъде по-вкусно от хиената — додаде той и очите му проблеснаха шеговито. — А сега се обърни.

Тя постъпи, както й наредиха и усети превръзката да затуля очите й, а двамата мъже я поведоха обратно, после й свалиха превръзката. Гледаше как Брун и Гуув се връщат обратно при насядалите в кръг мъже. Да не сънувах? Попипа се по гърлото и по раната, където Мог-ър я бе порязал, след това плъзна ръка надолу и усети три предмета в амулета си.^[1] Отметна настрани дрехата си и се вторачи в леко размазаните черни черти, покриващи белезите й. „Ловец! Аз съм ловец! Ловец на Клана. Казаха, че щом това е желанието на тотема ми, те не могат да му противоречат.“ Стисна амулета си, затвори очи и след това начена с тържествените жестове.

— Велики Пещерни Лъве, защо изобщо се усъмних в теб? Смъртното проклятие бе трудно изпитание, най-трудното засега, но не можеше да не бъде, след като наградата е толкова голяма. Толкова съм ти признателна, че ме смяташ за достойна. Знам, че Креб имаше право — животът ми няма да е лесен с тотем като теб, но винаги ще си струва.

Церемонията бе достатъчно ефектна, за да убеди всички мъже, че трябва да разрешат на Айла да ловува — освен един. Брол бе бесен. Ако не се бе уплашил толкова от предупреждението на Мог-ър, щеше да напусне церемонията. Не искаше да участва в нищо, което предоставяше на тази жена извънредни привилегии. Мяташе кръвнишки погледи на Мог-ър, но нарочната му жлъч бе насочена към Брун и той не можеше да му прости това нахалство.

„Това е негова работа, мислеше си Брод. Все я защитава, все я покровителства. Заплаши ме със смъртно проклятие само задето я наказах за безочието й. Мен, синът на стопанката му, при това си го бе заслужила. Трябваше да я прокълне както трябва, трябваше да я прокълне завинаги. А сега й позволява да ловува, да ходи на лов точно като мъж. Как можа да стори такова нещо? Е, Брун остарява. Няма да е вожд вечно. Един ден аз ще бъда вождът, тогава ще видим. Тогава няма да го има да я защити. Тогава да видим какви привилегии ще получи, само да се опита да ми пробута нахалството си тогава.“