Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (19)

19

Бременността на Айла слиса целия Клан. Струваше им се невъзможно жена с мощен тотем като нейния да зачене нов живот. Изказваха се куп противоречиви догадки относно духа на чий мъжки тотем бе успял да срази Пещерния Лъв и нямаше мъж в Клана, който да не желаеше да си припише заслугата и да повдигне престижа си. Някои смятаха, че това е работа на съчетание на няколко духа на тотеми, навярно тези на съвкупното мъжко население, но повечето мнения се деляха на два лагера, съставени почти изключително според възрастта.

Определящ фактор се явяваше близостта на жената и тъкмо затова повечето мъже вярваха, че децата на стопанките им са резултат от духа на собствения им тотем. Жената неизбежно прекарваше по-голямата част от времето си с мъжа, с когото деляха едно огнище и вероятността да влезе в нея духът на неговия тотем бе по-голяма. Дори мъжкият тотем да призовеше на помощ в последвалата схватка тотема на друг мъж или който и да е намиращ се наблизо дух, основната заслуга бе на жизнената сила на първия тотем. Духът-помагач можеше да бъде удостоен с привилегията на зачеването на нов живот, но това бе оставено на усмотрението на тотема, призовал го на помощ. Двамата мъже, намирали се най-близо до Айла, откакто стана жена, бяха Мог-ър и Брод.

— Аз викам, че е Мог-ър — отстояваше думите си Зуг. — Само той има по-силен тотем от Пещерния Лъв. — А с кого дели тя домашното огнище?

— Урсуз никога няма да позволи на една жена да погълне духа му — противопостави му се Круг. — Пещерната Мечка си избира хората, които ще закриля, както си избра Мог-ър. Ти да не мислиш, че една Сърна е сразила Пещерния Лъв?

— С помощта на Пещерната Мечка. Мог-ър има два тотема. За Сърната не е трудно да намери помощ. Никой не казва, че Пещерната мечка е оставила духа си, само ви казвам, че е помогнала — горещо се препираше Зуг.

— Тогава защо не забременя миналата зима? Нали тогава живееше край едно огнище с него. Забременя едва след като Брод се увлече по нея, макар че не ме питайте с какво толкова го е привлякла. Новият живот се зачена едва след като той прекара толкова време около нея. И Косматият Носорог е могъщ тотем. С малко помощ би могъл да срази Пещерния Лъв — спореше Круг.

— Според мен това е работа на тотема на всинца ни — намеси се Дорв. — Въпросът е кой иска да я вземе за стопанка? Всеки иска да си припише заслугата, ама кой иска жената? Брун попита дали някой мъж я желае. Ако не е задомена, детето ще бъде нещастно. Аз съм прекалено стар, макар че едва ли съжалявам.

— Е, аз бих я взел, ако все още имах собствено огнище — зажестикулира Зуг. — Грозна е, но е работлива и почтителна. Знае как да се грижи за един мъж. В крайна сметка това е по-важно от красотата.

— Аз не я искам — поклати глава Круг. — Не искам Жената Която Ловува край огнището си. Може да е подходяща за Мог-ър, той и без това не ходи на лов и не го интересува. Но я си представете, че се върна с празни ръце от лов и ще трябва да ям месото, което е осигурила стопанката ми. Освен това огнището ми и без нея е препълнено от Ика, Борг и кърмачето Игра. Направо имам късмет, че Дорв все още носи по нещо. А Ика е още млада и може да роди още деца, откъде да знае човек?

— Мислил съм за това, — рече Друуг, — но огнището ми е прекалено претъпкано. Аго и Аба, Ворн, че и Она и Грууб. Къде да туря още една жена, че и дете? Ами ти, Грод, как стоят нещата при теб?

— Не мога. Не я ща, освен ако Брун не ми нареди — отвърна лаконично Грод. Заместникът на вожда не можа с времето да превъзмогне известната неловкост, която изпитваше в присъствието на жената, която не бе се родила в Клана. Тя просто го караше да се чувства неудобно.

— Ами какво ще кажете за самия Брун? — поинтересува се Крут. — Нали пръв той я прие в Клана?

— Понякога е по-умно да се съобразиш с първата си жена, преди да си вземеш втора — забеляза Гуув. — Знаете мнението на Ебра относно занятието знахарка. Нали Айла е ученичка на Иза? Ако стане знахарка от потеклото на Иза, смятате ли, че на Ебра ще й е приятно да дели огнището с по-млада жена, втора стопанка с по-високо положение от нейното? Бих взел Айла. Когато стана мог-ър, няма толкова често да ходя на лов, та няма да имам нищо против, ако донесе заек ли, хамстер ли край огнището. И без това са само дребни животни. Дори не мисля, че Овра ще има нещо против втора жена с по-високо положение, те добре се разбират. Но Овра иска да има собствена рожба. Няма да й е лесно да дели домашното огнище с друга жена, при това с кърмаче. Особено след като никой изобщо не очакваше Айла да роди. Според мен то е заченато от духа на тотема на Брод, жалко е, че той изпитва такива чувства, но именно той е този, който трябва да я прибере.

— Не съм толкова сигурен, че е на Брод — рече Друуг. — Ти какво ще кажеш Мог-ър? Би могъл да я вземеш за стопанка.

Старият магьосник безмълвно бе наблюдавал препирнята на мъжете, както често правеше.

— Мислих за това. Не мисля, че Урсуз или Сърната са заченали бебето на Айла. Не съм сигурен, но това е работа на тотема на Брод. Тотемът й винаги е бил загадка, кей знае какво се е случило. Но тя има нужда от стопанин. Не само защото бебето може да бъде нещастно, то има нужда от мъж, който да поеме отговорността за него, да го изхранва. Твърде стар съм и ако е момче, не мога да го науча да ловува. А и тя не може, нали ходи на лов само с прашка? И без това не бих могъл да я взема за жена. Би било все едно Грод да вземе Овра, особено след като Ука още му е първата стопанка. За мен тя е все едно дъщеря на нечия стопанка, дете на нечие огнище, а не жена за задомяване.

— Случвало се е и преди — обади се Дорв. — Един мъж не бива да се жени само за посестримата си.

— Не е забранено, но и не се гледа с добро око. А и повечето мъже не я искат. Освен това никога не съм имал стопанка, твърде стар съм тепърва да се задомявам. Иза се грижи за мен и това ми стига. С нея не ми липсва нищо. Предполага се, че мъжете от време на време облекчават нуждите си със стопанките си. Нямам такива нужди от сума ти време, отдавна се научих да ги владея. Какъв стопанин на една млада жена ще бъда? Но може и да не стане нужда от такъв. Иза каза, че май раждането й няма да е лесно, вече се появиха проблеми, може да пометне, преди да й дойде времето. Знам, че Айла иска това бебе, но най-добре ще е за всички, ако го загуби.

Както бе споделено с мъжете, бременността на Айла не вървеше добре. Знахарката се страхуваше, че не всичко бе наред с бебето. Сума ти помятания се дължаха на деформирания плод и Иза смяташе, че е по-добре да се отърват от него, отколкото да се роди живо и да се налага да погребват уродливото бебе. На Айла продължи да й прилошава доста след края на първото тримесечие и дори в късна есен, когато нарасналата й талия прерасна в издутина, беше й трудно да задържи храната. Когато стана на петна и взе да изхвърля съсиреци, Иза поиска разрешение от Брун Айла да не участва във всекидневната шетня и я накара да пази леглото.

Страховете на Иза за бебето на Айла растяха с трудната й бременност. Бе убедена, че Айла трябва да пометне. Сигурна бе, че няма да е трудно да го изхвърли, доколкото съдеше за растежа на бебето по корема й. Боеше се повече за Айла. Бебето изцеждаше и последните й силици. Ръцете и краката й отслабнаха в контраст с разширяващата се талия. Нямаше апетит и се насилваше да яде специално приготвените от Иза ястия. Около очите й се образуваха тъмни кръгове и гъстата й, лъскава коса загуби еластичността си. Все й беше студено, просто не притежаваше телесните запаси, които да я сгряват и прекарваше повечето си време сгушена край огнището, увита в кожи. Но когато Иза отвори дума Айла да изпие цяра, който щеше да сложи край на бременността й, младата жена отказа.

— И за, искам си бебето. Помогни ми — умоляваше я Айла. — Ти можеш да ми помогнеш, знам, че можеш. Ще направя всичко, което кажеш, само ми помогни да родя бебето си.

И за не можеше да откаже. Известно време бе разчитала на Айла да й носи билките, от които имаше нужда и рядко бе излизала сама. Изнурителните усилия предизвикваха нови спазми на кашлица. През цялото време Иза се тъпчеше с упойващи средства, за да прикрие разяждащата я туберкулоза, която от зима на зима се влошаваше. Но заради Айла тя бе готова да излезе да търси определен корен, който помагаше срещу помятане.

Знахарката напусна пещерата в ранни зори и тръгна да претърсва планинските гори и усойните пустоши за специалния корен. Слънцето грееше на ведрото небе, когато пое на път. Иза си мислеше, че денят ще бъде от онези топли дни в края на есента и не пожела да се товари с още дрехи. Освен това смяташе да се върне преди слънцето да стигне най-високата си точка. Пое по една пътечка в гората недалеч от пещерата, после свърна покрай един ручей и започна да се катери по стръмния склон. Бе по-слаба, отколкото си мислеше, не и стигаше въздух и често се налагаше да спира и да изчаква раздиращия пристъп на кашлицата да премине. Към средата на заранта времето се промени. Мразовитият вятър довя от изток облаци и когато те стигнаха до подножието на планината, изсипаха тежкия си товар от влага в поройна суграшица. Още в първите мигове Иза стана вир-вода.

Когато намери търсената от нея разновидност на борова гора и билките, дъждът вече бе отслабнал. Трепереща под ледения ръмеж, тя изрови корените от калната земя. На връщане кашлицата й се влоши, като караше тялото и да се гърчи всеки миг и по устните й изби кървава пяна. Не познаваше толкова добре местността покрай тази пещера, колкото познаваше околността на предишния дом на Клана. Загуби ориентация, сбърка пътя на слизане и се наложи да се върне, за да намери правилната пътека. Вече се стъмваше, когато подгизналата до кости и премръзнала знахарка се прибра в пещерата.

— Мамо, къде беше? — запита я Айла с жестове. — Вир-вода си и цялата трепериш. Ела при огъня. Ей сегинка ще ти дам сухи дрехи.

— Намерих ти малко змийски корен, Айла. Измий го и го сдъвчи… — нов гърч секна думите й. Погледът й бе трескав, лицето й пламтеше… дъвчи го суров. Ще ти помогне да задържиш бебето.

— Да не би да си излязла в този дъжд само за да ми търсиш този корен? Не знаеш ли, че предпочитам да загубя бебето, отколкото теб? Твърде болна си, да излизаш в това време и много добре го знаеш.

 

 

Айла знаеше, че Иза бе болнава от години, но дотогава не разбираше всъщност колко сериозна е болестта й. Младата жена забрави за бременността си, не обръщаше внимание, когато от време на време кървеше, не се сещаше да тури залък в устата си повечето време и не щеше да се отдели от леглото на Иза. Спеше и то на кожа до одъра на жената. И Уба не се откъсваше от нея.

За пръв път някой от хората, които обичаше, се разболяваше сериозно пред очите на момиченцето и на нея й се късаше сърцето. Следеше всичко, което Айла правеше, помагаше й и пред нея се разкриха нови страни на потеклото и предопределението й. Уба не бе единствената, която не сваляше очи от Айла. Целият Клан се тревожеше за знахарката си и не бе много-много убеден в умението на младата жена. Но тя бе глуха и сляпа за страховете им, цялото й внимание бе посветено на жената, която наричаше „мамо“.

Айла прехвърли мислено всеки цяр, научен от Иза, разпитваше Уба за знанията, които знаеше, че се съхраняват в паметта на момиченцето и приложи известна собствена логика. Изключителната дарба, забелязана от Иза, способността да се открие и лекува същинското заболяване — ето къде се криеше силата на Айла. Тя бе изключителен диагностик. От незначителните симптоми тя пожела да подреди мозайка от отделните късчета на цялостната картина и да запълни празните места с помощта на разсъдливост и интуиция. Това бе собственост, за която единствено нейният мозък сред обитателите на пещерата, бе неповторимо подходящ. Пристъпът на заболяването на Иза бе стимул, който изостри дарбата й.

Айла приложи средствата, на които я бе научила знахарката, после опита нови средства, които сами се налагаха от другите приложения, понякога съвсем далечни. Каквото и да бе, церовете, нежните грижи или волята на знахарката — най-вероятно бе съчетание от всичко това — по времето, когато зимата бе натрупала дълбоки пресни пред преградите срещу вятъра на входа, Иза се чувстваше достатъчно добре, за да поеме грижите за бременността на Айла отново. А до раждането не оставаше много време.

Усилието покрай оздравяването на Иза остави следите си. Айла намираше непрекъснато следи от кървене през останалата част на зимата и я мъчеше постоянно главоболие. Събуждаше се посред нощ от спазми в нозете си и продължи да повръща често. Иза очакваше всеки момент да помогне. Не разбираше как Айла успява да го задържи, както и как бебето можеше да продължава да се развива, след като Айла бе толкова изтощена. Но то наистина се развиваше. Коремът на младата жена се изду до невероятни размери и бебето риташе тъй буйно и продължително, че тя почти не можеше да дремне. Досега Иза не бе виждала жена да изстрадва по-трудна бременност.

Айла никога не се оплакваше. Боеше се да не би Иза да си помисли, че е готова да се откаже от бебето, макар че бременността й бе доста напреднала, за да стои тази възможност пред знахарката. Такава възможност не седеше и пред Айла. Страданията й само още повече я убеждаваха, че ако загуби това бебе, никога няма да има друго.

От леглото си Айла гледаше как пролетните дъждове отмиват снега и първият минзухар, който видя, й бе донесен от Уба. Иза не я пускаше да излиза от пещерата. Мъхестите върби набъбнаха и се покриха със зеленина, а първите пъпки предвещаваха раззеленили се корони във влажния, пролетен ден в началото на единадесетата й годишнина, когато родилните мъки на Айла започнаха.

Началните контракции не бяха трудни. Айла сърбаше чай от върбова кора, бъбреше с Иза и Уба, развълнувана и доволна, че най-сетне бе дошъл мигът. Бе сигурна, че на следващия ден ще държи бебето си в ръце. Иза бе по-сдържана, но се опитваше да не го показва. Заговориха за медицина, както место се случваше напоследък между Иза и двете й щерки.

— Мамо, какъв беше онзи корен дето ми донесе, когато излезе и се разболя? — запита с жестове Айла.

— Викат му змийски корен. Не се използва много често, защото трябва да се дъвче, докато е пресен и трябва да се събира в късна есен. Много е подходящ за предотвратяване на помятане, но колко ли жени са заплашени от помятане едва в късна есен? Губи силата си като го изсушиш.

— Как изглежда? — запита Уба. Болестта на Иза бе изострила интереса на Уба към целебните билки, които един ден щеше да предписва, и двете, Иза и Айла я обучаваха. Но обучението на Уба се различаваше от това на Айла. За да постигне пълния капацитет на мозъка си, на Уба трябваше само да й припомнят за това, което вече знаеше и да й кажат за приложението му.

— Всъщност те са две билки — мъжка и женска. Има дълго стебло, поникнало сред купчина листа близо до земята и малки цветчета, скупчени на върха, отчасти по стеблото. Цветчетата на мъжкото биле са бели. Коренът е от женското биле, цветчетата му са по-дребни и зелени.

— Нали каза, че расте в боровите гори? — каза с жестове Айла.

— Само в усойните. То обича влагата, мочурите, блатистите места в ливадите, често планинските гори.

— Онзи ден не биваше да излизаш, Иза. Толкова се притесних… Ох, чакайте, почва друга!

Знахарката прегледа Айла. Опитваше се да прецени колко дълго траят болките. Имаше още много време, реши тя.

— Когато тръгнах не валеше — рече Иза. — Мислех, че денят ще бъде топъл. И сбърках. Времето през есента е винаги непредсказуемо. Все искам нещо да те попитам, Айла. Бях в несвяст от треската през повечето време, но ми си стори, че ми направи лапа на гърдите от билки, дето ги слагам да облекча ревматизма на Креб.

— Точно така.

— Не съм те учила на това.

— Знам. Кашлицата ти бе толкова силна, плюеше толкова кръв, че исках да ти дам нещо, което да успокои спазмите, но реших, че и не трябва да се напрягаш много, докато изхвърлиш храчките. Лекарството за ревматизма на Креб прониква дълбоко, затопля и стимулира кръвта. Сметнах, че то може да прокара храчките и няма да се налага да кашляш толкова силно, за да ги изхвърлиш, а след това пак мога да ти дам отварата за успокояване на спазмите. По всичко личи, че помогна.

— Да, и аз така мисля. — След като Айла й обясни разсъжденията си, те изглеждаха логични, но Иза се питаше дали изобщо би й хрумнало на нея. „Права бях, помисли си Иза. Тя е добра знахарка, а ще става и още по-добра. Заслужава положението на потеклото ми. Ще трябва да говоря с Креб. Може да не ми остава много време на този свят. Айла вече е жена, трябва да стане знахарка, ако оцелее след това раждане.“

След утринната храна намина Ога с Грев, втория й син и приседна до Айла, докато кърмеше. Скоро към тях се присъедини и Овра. Трите млади жени си бъбреха дружелюбно между контракциите на Айла и изобщо не отваряха дума за предстоящото й раждане. Цяла сутрин, докато Айла бе на първия етап на родилните мъки, жените се точеха през огнището на Креб. Някои просто се поспираха за миг-два да окажат морална подкрепа с присъствието си, някои седяха до нея непрекъснато. Винаги имаше няколко жени, насядали край одъра й, но Креб не се мяркаше. Той крачеше притеснен напред-назад из пещерата, като спираше да обмени някой и друг жест с мъжете, насъбрали се край огнището на Брун, но не го свърташе на едно място. Заплануваният за този ден лов бе отложен. Претекстът на Брун бе, че още е твърде мокро, но всички знаеха за истинската причина.

Късно следобед родилните мъки на Айла се усилиха. Иза й даде отвара от корена на някаква грудка с особени свойства, които облекчаваха болките при раждане. Времето течеше бавно до вечерта, когато контракциите й станаха по-силни и по-нарядко. Айла лежеше на одъра, плувнала в пот и бе сграбчила ръката на Иза. Опитваше се да сподави писъците си, но когато слънцето се скри зад хоризонта, Айла се гърчеше от болки, пищеше при всяка конвулсия, разтресла тялото й. Много от жените не можеха да понесат да останат край нея повече, всички, освен Ебра се прибраха край огнищата си. Намериха си по някаква шетня, колкото да вършат нещо и вдигаха очи, когато Айла надаваше следващия изтерзан писък. Край огнището на Брун разговорите също бяха секнали. Мъжете седяха безучастно, забили погледи в земята. Виковете от болка на Айла прекъсваха всеки опит за разговор.

— Бедрата и са твърде събрани, Ебра — жестикулираше Иза. — Не позволяват родилния й канал да се разтвори широко.

— Ако спукаме мехура да й изтече водата няма ли да е по-добре? Понякога това помага — предложи Ебра.

— И аз се сетих за това. Не исках да избързвам, тя няма да изтрае сухо раждане. Надявах се, че сам ще се спука, но тя все повече отслабва и хич не напредва. Май ще е по-добре сега да го спукам. Ще ми подадеш ли онази лековита брястова пръчица? Почва нова контракция, ще го спукам като свърши.

Айла изви гръб и сграбчи ръцете на двете жени, а от устните й се изтръгна постоянно усилващ се писък на предсмъртна агония.

— Айла, сега ще се опитам да ти помогна — каза й с жестове Иза, след като контракцията премина. — Разбираш ли ме?

Айла кимна безмълвно.

— Ще пусна водата да изтече, но после искам да се изправиш и да клекнеш. Помага, когато бебето е тръгнало надолу. Ще се справиш ли?

— Ще се опитам — махна вяло Айла.

Иза мушна с лековитата, брястова клечка и водата на Айла бликна, предизвиквайки нова контракция.

— Сега стани, Айла — показа й с жестове знахарката. Заедно с Ебра вдигнаха омаломощената млада жена от одъра и я крепяха, докато тя клечеше върху кожата като тази, постилана под всяка жена по време на раждане.

— А сега се напъни, Айла. Яко се напъни.

Напрегна всичките си сили при последвалата болка.

— Прекалено слаба е — направи й знак Ебра. — Не може да се напъне достатъчно.

— Айла, трябва да се напънеш по-яко — нареди й Иза.

— Не мога — отвърна със знаци Айла.

— Трябва, Айла. Трябва, иначе бебето ти ще умре — рече Иза. Не й каза, че и Айла ще умре. Иза виждаше мускулите й да се свиват за нова контракция.

— Хайде. Айла! Сега! Напъни се! Напъни се, колкото имаш сила — настояваше Иза.

„Не мога да оставя бебето ми да умре, мислеше си Айла. Не мога. Ако това бебе умре, никога няма да имам друго.“ Не бе ясно откъде, но тя насъбра последните си капчици сила. Докато болката се усилваше, тя си пое дъх и сграбчи ръката на Иза за опора. Напъна се с всички сили и по челото й избиха капчици пот. Зави й се свят. Имаше чувството, че костите й се трошат, все едно се опитваше да изхвърли навън вътрешностите си.

— Браво, Айла, много добре — окуражаваше я Иза. — Главичката му се показа, още веднъж така.

Айла си пое още веднъж дълбоко въздух и пак се напъна. Усети как кожа и мускули се разкъсват, но продължи да се напряга. Рукна, гъста, червена кръв и главата на бебето се показа от тесния детероден проход. Иза я хвана и затегли, но най-тежкото бе отминало.

— Само още мъничко, Айла, само колкото да изкараш плацентата.

Айла се напъна още веднъж, зави й се свят, причерня й и припадна, загубила съзнание.

 

 

Иза привърза пъпната връв с парче сухожилие и прегриза останалата част. Потупа крачетата, докато скимтящия плач не прерасна в звучен рев. „Бебето е живо“, помисли си Иза с облекчение и започна да почиства новороденото. И тогава сърцето й се сви. След всички страдания, след всичко, което й се струпа на главата, защо и това? Тя толкова искаше това бебе. Иза уви новороденото в меката, заешка кожа, приготвена от Айла, после й забърка лапа от сдъвкани корени, която придържаше да не падне от хигроскопична кожена ивица. Айла изстена и отвори очи.

— Бебето ми, Иза. Момче ли е или момиче? — попита тя.

— Момче, Айла — рече жената, после припряно продължи, за да не подхранва очакванията й, — но е деформирано.

Появилият се на устните на Айла намек за усмивка бе заместен от ужасено изражение.

— Не! Не може да бъде! Дай ми да го видя!

Иза й донесе новороденото.

— Точно от това се боях. Често се случва, когато някоя жена изкара тежка бременност. Съжалявам, Айла.

Младата жена отметна завивките и погледна мъничкото си синче. Ръцете и краката му бяха по-тънки от тези на Уба при раждането й и по-дълги, но си имаше точно колкото трябва пръсти и на краката, и на ръцете, и то където трябва. Мъничкото му пишле и тестисите бяха безмълвно свидетелство за пола му. Но главичката му определено имаше неправилна форма. Бе неестествено голяма — тази бе причината за трудното раждане и от мъчителното му появяване на бял свят малко бе посплескана, което само по себе си не бе повод за тревога. Иза знаеше, че това просто се дължи на натиска при раждането и бързо щеше да се оправи. Очертанията на главата, основната линия бяха тези, които никога нямаше да се променят, именно те бяха уродливи, както и тъничкото, мършаво вратле, неспособно да носи огромната глава на бебето.

Бебето на Айла имаше силно издадени хребети на веждите като хората от Клана, но челцето му, вместо да се спуска полегато назад, се издигаше високо и гладко над веждите, издувайки се, според Иза, във високо теме, преди да опише продълговатата, валчеста форма на главата. Но тилът на главата му бе по-къс, отколкото би трябвало. Сякаш някои бе изтеглил черепа на новороденото напред и издутото чело и теме, скъсявайки и закръгляйки тила. Зад тилната издутина присъстваше само колкото да се каже, че я има и физиономията му бе странно променена. Имаше големи кръгли очички, но нослето му бе много по-малко от нормалното. Устичката му бе голяма, челюстите му не бяха големи като тези на Клана, а под нея имаше една костна издатина — добре развита, леко изтеглена назад, каквато изобщо липсваше у хората на Клана, която обезобразяваше лицето му. Главата на бебето се килна назад, когато Иза за пръв път го пое и тя механично подложи ръка за опора и поклати собствената си глава на късия си, дебел врат. Съмняваше се дали момчето някога изобщо щеше да държи главата си изправена.

Както се бе сгушило в ръцете на Айла, новороденото зарови муцунка по посока на топлината на майка си, като търсеше вече да суче, сякаш не бе яло до насита, преди да се роди. Тя му поднесе гърдата си.

— Не биваше, Айла — рече кротко Иза. — Не бива да удължаваш живота му, след като скоро ще трябва да се прости с него. Само ще ти е по-трудно да се отървеш от него.

— Да се откъсна от него ли? — Айла я изгледа ужасена. — Как така ще се отърва от него? Та нали той е моята рожба, синът ми.

— Нямаш друг избор, Айла. Така е прието. Майката винаги е трябвало да се отърве от роденото уродливо дете. Най-добре ще е да го сториш веднага, преди Брун да ти заповяда.

— Но и Креб е бил уродлив. На него са му разрешили да живее — запротестира Айла.

— Майка му бе стопанка на вожда на Клана, той разреши. Ти нямаш стопанин, Айла, няма мъж, който да се застъпи за сина ти. Нали ти казах още в началото, че детето ти може да се окаже злочесто, ако го родиш, преди да си се задомила. Уродливостта му не е ли доказателство, Айла? Защо да оставяш живо едно дете, което цял живот ще бъде преследвано от нещастия? Най-добре ще е още сега да го сториш — разсъждаваше Иза.

Неохотно Айла отдръпна сина си от гърдата и сълзи изпълниха очите й.

— О, Иза — проплака тя. — Толкова много исках да имам бебе, мое, собствено бебе, като другите жени. Никога не съм си и помисляла, че ще имам бебе. Толкова щастлива бях. Хич не ме интересуваше, че ми е лошо, просто исках да си имам свое бебе. Толкова трудно беше, мислех, че никога няма да се появи, но когато ти каза, че ще умре, нямаше как да не се напъна. Щом е трябвало и без това да умре, защо беше този зор? Мамо, искам си бебето, не ме карай да се отървавам от него.

— Знам, че не ти е лесно, Айла, но трябва да го сториш — на Иза й се късаше сърцето заради нея. Новороденото затърси гърдата, която му бе отнета така безцеремонно, заради сигурността, а и за да задоволи нуждата си да суче. На Айла все още не й бе дошло млякото, това щеше да стане след около ден. Налице, обаче, бе гъстата млечна течност, която можеше да предаде на новороденото собствения й имунитет към болести за първите няколко месеца от живота му. То захленчи и скоро ревна, колкото му глас държи. Пещерата се огласи от нетърпящия възражения, настойчив рев на сърдитото, червенобузо бебе. Айла не можа да устои. Отново му даде да суче.

— Просто не мога да го сторя — рече тя с жестове. — Няма да го сторя! Синът ми е жив. Диша. Може и да е уродлив, но е силен. Нали го чу как реве? Да си чувала друго бебе да реве така? Видя ли го как рита? Виж го как суче! Искам си го Иза, искам си го и ще го задържа. По-скоро аз ще си отида, отколкото да го убия. Мога да ходя на лов. Мога да осигурявам храна. Сама ще се грижа за него!

Иза пребледня.

— Айла, какво говориш? Къде би могла да отидеш? Ти си твърде слаба, прекалено много кръв загуби.

— Не знам, мамо. Някъде. Където и да е. Но няма да се откажа от него — Айла бе непреклонна, категорична. Иза не се и съмняваше, че младата майка не се шегува. Но бе твърде слаба, за да отиде, където и да е, самата тя щеше да погине, ако се опиташе да спаси бебето. Иза се ужасяваше само от мисълта, че Айла ще пренебрегне обичаите на Клана, но бе сигурна, че ще го стори.

— Айла, не говори така — умоляваше я Иза. — Дай ми го на мен. Щом като ти не можеш, аз ще свърша тази работа вместо теб. Ще кажа на Брун, че си твърде слаба, това е достатъчно основание. Жената протегна ръце към новороденото. — Дай ми го. Веднъж като го няма, ще ти е по-лесно да го забравиш.

— Не! Не, Иза — буйно заклати глава Айла и притисна по-здраво вързопа в ръцете си. Изгърби се над него, бранейки го с тялото си, като разговаряше само с една ръка със съкратените знаци на Креб. — Смятам да го задържа.

Някак си, по някакъв начин, дари и да се наложи да си отида, смятам да запазя бебето си.

Уба не сваляше очи от двете жени, но и двете не й обръщаха внимание. Бе видяла с очите си мъчителното раждане на Айла, а бе присъствала на родилните мъки и на други жени. На децата не се спестяваше нито едно тайнство на живота и смъртта, те споделяха съдбините на Клана на равна нога с по-възрастните. Уба обичаше златокосото момиче, което й бе другар в игрите и приятел, майка и сестра. Трудното, болезнено раждане бе уплашило момичето, но когато Айла заговори за напускане, тя се уплаши още повече. Подсети се за предишното й отсъствие, когато всички казваха, че никога няма да се върне. Уба бе сигурна, че ако сега Айла си тръгнеше, няма повече да я види.

— Не си тръгвай, Айла — втурна се към нея момичето, като жестикулираше неистово. — Мамо, не можеш да позволиш на Айла да си отиде. Не си отивай пак.

— Не желая да ви напускам, Уба, но не мога да оставя бебето си да умре — рече Айла.

— Не можеш ли да го оставиш високо в някое дърво като майката в приказката на Аба? Ако оживее след седем дни, Брун не може да не ти позволи да го задържиш — умоляваше я Уба.

— Приказката на Аба е само едно предание, Уба — обясни й Иза. — Нито едно бебе не може да оцелее в студа и без храна.

Айла изобщо не слушаше обясненията на Иза. От детинското предложение на Уба й хрумна идея.

— Мамо, в една част това предание е вярно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако бебето ми все още е живо след седем дни, Брун ще трябва да го приеме, не е ли така? — запита Айла със сериозен вид.

— Какво си намислила, Айла? Не можеш де го оставиш на открито с надеждата, че ще е живо след седем дни. Знаеш, че това е невъзможно.

— Няма да го оставям, ами ще го взема със себе си. Знам едно място, където мога да се скрия, Иза. Мога да отида на това място, като го взема с мен, а след това ще се върна за деня на назоваването му. Има една мъничка пещера…

— Не! Айла, не ми говори за подобни неща. Няма да е редно. Това означава неподчинение. Не мога да се съглася, против обичаите на Клана е. Брун съвсем ще се разгневи. Ще те търси, ще те намери и ще те доведе. Не е редно, Аила — предупреждаваше я Иза. Стана и направи няколко крачки към огнището, спря и се извърна. — Дори и да напуснеш, той ще ме пита къде си.

Никога през живота си Иза не бе правила нищо против обичаите на Клана или против желанието на Брун. Самата идея я ужасяваше. Дори тайните противозачатъчни лекове бяха осветени от предишните поколения знахарки, те бяха част от наследството й. Да запазиш тайната не бе неподчинение — нямаше традиция или обичай, които да го забраняват — тя просто избягваше да го споменава. Планът на Айла не бе нищо друго, освен бунт, бунт, за който Иза дори не бе сънувала и тя не можеше да го одобри.

Но в същото време знаеше колко много желае Айла това бебе, късаше й се сърцето, като се сетеше колко бе изстрадала през дългото и трудно раждане и как само страхът от смъртта на рожбата й бе дал силите, спасили и собствения й живот. „Айла има право“, помисли си Иза, като поглеждаше към новороденото. Вярно, че бе уродлив, но иначе бе силен и здрав. И Креб бе уродлив, а сега е Мог-ър. Това е и първородният й син. Ако имаше стопанин, той би могъл да разреши на бебето да живее. Не, не би разрешил, размисли отново тя. Не можеше да се самозалъгва, както и не можеше да лъже останалите. Но би могла да си го премълчи.

Мислеше дали да каже на Креб или Брун, а много добре знаеше, че трябва, но не можеше да намери сили за това. Иза не можеше да одобри плана на Айла, но можеше да си го премълчи. А това бе най-своеволният грях през живота й.

Тури няколко жежки камъка в купа с вода, за да приготви настойка от мораво рогче за Айла. Когато Иза й донесе цяра, младата жена бе заспала с бебето в ръце. Взе рожбата й внимателно.

— Изпий това, Айла — рече тя. — Увих последъка^[1] и го сложих в ъгъла. Довечера можеш да си починеш, но утре трябва да го заровиш. Брун вече знае, Ебра му е казала. Той предпочита да не оглежда новороденото и да издава официално нареждане. Очаква ти да се погрижиш за него, след като си скрила следите от раждането. — Иза всъщност казваше на щерка си колко време има да състави плана си.

След като Иза си тръгна, Айла лежеше будна и си мислеше какво да вземе със себе си. „Ще ми трябва кожата за спане, заешки кожи за бебето и птичи пух, както и няколко допълнителни пелени за преобличане. Ще е хубаво да взема и храна, както и мях с вода. Ако изчакам слънцето да се издигне високо, преди да тръгна, мога да приготвя всичко заранта.“

На следващата заран Иза сготви много повече храна, отколкото бе необходима за утринния залък на четирима души. Креб се бе приютил и си бе легнал късно, искаше да избегне каквито и да е разговори с Айла. Не знаеше какво да й каже. „Тотемът й е твърде силен, мислеше си той. Не е бил изцяло сразен, тъкмо затова тя толкова много кървя по време на бременността си. Ето защо рожбата й е уродлива. Твърде жестоко е, тя толкова много го искаше.“

— Иза, храната ще стигне за цял клан — забеляза Креб. — Кой ще изяде толкова?

— Тя е за Айла — рече Иза и бързо сведе глава.

„Иза би трябвало да има много деца, помисли си старецът, я как душа дава за тези, дето ги има. Но Айла напоследък има нужда да възстанови силите си. Доста време ще й трябва да го преживее. Питам се дали някога ще роди нормална рожба?“

Когато стана, на Айла й се зави свят и почувства прилив на топла кръв. Болеше я да направи дори няколко крачки, а да се наведе бе цяло мъчение. Бе по-слаба, отколкото си мислеше и едва не се паникьоса. „Как ще се изкатеря до пещерата? Но ще трябва. Ако не се изкатеря, Иза ще ми вземе рожбата и ще се отърве от нея. А какво ще правя, ако загубя бебето си?

Няма да го загубя, реши тя с непоколебима решителност, прогонвайки паниката от ума си. Все някак си ще се добера, дори и да се наложи да пълзя дотам.“

 

 

Ръмеше, когато Айла напусна пещерата. Бе взела някои неща на дъното на кошницата си за бране и ги бе покрила със смрадливия вързоп с рождения последък. Останалото бе скътала под връхната си кожена дреха. Бебето бе безопасно привързано на гърдите й с помощта на наметка за носене. Първият пристъп на световъртеж й премина, когато се отправи по пътя през гората, но продължаваше да й се гади. Сви от пътеката и си запробива път сред глъбините на гората, преди да спре. Толкова немощна бе, че й бе трудно да издълбае дупка с пръчката за копаене. Зарови вързопа дълбоко, както й бе казала Иза, и направи съответните знаци. После погледна към сина си, заспал дълбоко на топло и в уютна безопасност. „Никой няма да те зарови в дупка като тази“, рече си тя наум. После се захвана да изкачва стръмните предпланини, без да усеща, че някой я следи.

Малко след като Айла напусна пещерата, Уба се измъкна незабелязано след нея. Зимата, прекарана в обучение след болестта на майка й, я караше много по-добре да осъзнава опасността, на която се излагаше Айла. Знаеше колко немощна е младата жена и се боеше, да не би да припадне и да стане лесна плячка на някой скитащ хищник, привлечен от мириса на кръв по нея. Уба за малко не изтича обратно в пещерата да каже на Иза, но не искаше Айла да върви сама, така че се зае да я проследи. Момичето я загуби от погледа си, след като тя сви от пътеката, но я зърна отново да се изкачва по една открита отсечка на склона.

Докато се катереше, Айла тежко се подпираше на пръчката си за копаене, като я използваше за бастун. Често се спираше, като поемаше дълбоко въздух да преодолее гаденето и полагаше усилия да не отстъпи пред виенето на свят, което заплашваше да се превърне в припадък. Усещаше кръвта да се стича по краката й, но не искаше да спира, за да смени попиващата превръзка. Спомни си за времето, когато можеше да изтича по стръмния склон, без дори да се задъха. А сега даже не можеше да повярва колко далеч й се стори високопланинската ливада. Разстоянието между познатите й ориентири й се стори невероятно дълго. Айла не си даваше мира, докато не бе на път да припадне, после с усилие запази съзнание и си почина достатъчно, за да продължи.

И това до късния следобед, когато новороденото взе да плаче, плачът му долиташе до ушите й през гъста мъгла. Не спря и заради него, просто стисна зъби и продължи да се катери. В главата й се въртеше само една мисъл — трябваше да стигне до ливадата, трябва да стигне до пещерата. Вече дори не знаеше защо.

Уба я следваше от далече, тъй като не искаше Айла да я види. Едва ли знаеше, че Айла почти не виждаше отвъд следващата си крачка. Главата на младата майка плуваше в розова мъгла, когато най-сетне достигна до планинското пасище. „Още малко, каза си тя, само още мъничко.“ Бъхтеше през поляната и дори нямаше сили да отмести настрани клоните, преди да залитне в мъничката пещера, която толкова често се бе оказвала нейно убежище. Строполи се върху сърнешката кожа, без да обръща внимание на мокрите си дрехи и не помнеше кога е дала на плачещия си син да суче, преди най-сетне да си позволи да отстъпи пред изтощението.

Уба имаше късмет, че достигна ливадата, тъкмо преди Айла да се скрие в пещерата, иначе щеше да си помисли, че жената е изчезнала яко дим. Гъстият лешников шубрак със сплетените си клони напълно скриваше дупката в планинската гръд дори при отсъствието на лятната зеленина. Уба хукна към пещерата. Бе отсъствала повече отколкото си мислеше, на Айла й бе необходимо доста повече време да достигне до мъничката пещера, отколкото бе предполагало момичето. Боеше се да не би Иза да се ядоса и я нахока. Но Иза не обърна внимание на късното завръщане на Уба. Бе видяла щерка й да се измъква след Айла и предугаждаше намеренията й, но не искаше да се убеждава в тях.