Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Clan of the Cave Bear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Кланът на пещерната мечка

Преводач: Георги Даскалов

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда 7“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Балканпрес“ — София

Редактор: Рада Попова

Художник: Петър Станимиров

ISBN: 954-526-012-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3187

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

26

Ога, ще накърмиш ли пак Дърк?

Жестът на едноръкия мъж бе недвусмислен за младата жена, въпреки че в ръката си държеше гърчещото се бебе. „По-добре е Айла да го накърми, помисли си тя. Не е хубаво за нея да не кърми толкова време.“ Трагедията на Изината кончина, както и смутът от реакцията на Айла биеха на очи в изражението на Мог-ър. Не бе могла да откаже на молбата на магьосника.

— Разбира се, че ще го накърмя — отвърна Ога и пое Дърк в ръце.

Креб закуцука обратно към огнището си. Завари Айла в същата поза, макар че Ебра и Уба бяха отнесли тялото на Иза да го приготвят за погребението. Косите й бяха разчорлени и по лицето й още се виждаха следите от праха от пътуването и сълзите й. Облечена бе в същите мръсни и оцапани дрехи, които бе носила по време на дългия преход от Събирането на Клановете. Когато синът й зарева да го нахранят, Креб го бе положил в скута й, но тя бе глуха и сляпа за нуждите му. Друга жена би разбрала, че дори най-дълбоката печал в крайна сметка би отстъпила пред пронизителния рев на бебето. Но Креб имаше малък опит с майки и бебета. Знаеше, че жените често си кърмят децата една на друга и не би могъл да остави детето гладно, щом като имаше други жени, които можеха да го нахранят. Бе занесъл Дърк на Ага и Ика, но техните рожби вече бяха на път да престанат да сучат и те разполагаха с ограничено количество мляко. Грев бе на малко повече от годинка и Ога изглежда винаги разполагаше с излишък от мляко, така че Креб вече неколкократно й бе носил Дърк. Айла не чувстваше болката в твърдите си, спечени, не кърмили гърди, болката в сърцето й бе по-голяма.

Мог-ър взе тоягата си и закуцука към дъното на пещерата. Бяха донесли камъни и ги бяха струпали на купчина в един неизползваем ъгъл на просторната пещера и в калния под бяха изкопали плитък ров. Иза бе първа по ранг знахарка. Не само мястото и в йерархията на Клана, но и близостта й с духовете определяха да бъде погребана в пределите на пещерата. Това им гарантираше, че нейните духове-закрилници ще останат още известно време близо до Клана и тя самата ще може да бди над тях от дома си в отвъдния свят. А и по такъв начин бяха сигурни, че лешоядите няма да разнесат костите й.

Магът напръска с червена охра вътрешността на овалния ров, после стори едноръките си жестове. След като освети земята, където щеше да бъде погребана Иза, закуцука към нещо издуто, покрито небрежно с кожена плащеница. Отметна плащеницата и откри сивото, голо тяло на знахарката. Ръцете и краката й бяха огънати и завързани в позата на зародиш с боядисани в червено сухожилия. Магът направи заклинателен жест, после приклекна и взе да втрива в студената плът мехлем от червена охра и мас от пещерна мечка. Сгушена като ембрион и намазана с червено, което напомняше кръвта при раждане, Иза щеше да пристъпи в отвъдния свят по същия начин, по който се бе появила на този.

За пръв път му беше толкова трудно да изпълни задълженията си. Иза бе нещо повече от посестримата на Креб. Тя го познаваше по-добре от всеки друг. Познаваше и страданията, които понасяше, без да се оплаква, срамът, който бе изстрадал поради недъга си. Разбираше добротата му, чувствителността му, радваше се на величието му, на силата и волята му за победа. Беше му готвила, грижила се бе за него, облекчавала бе болките му. С нея бе познал радостта на семейството почти като всеки друг мъж. Макар и да не бе я докосвал толкова интимно както в момента, докато втриваше в студеното й тяло мехлема, за него беше повече от „стопанка“ за който и да е мъж. Смъртта й го съсипваше.

Когато се върна в огнището си, лицето на Креб бе сиво като тялото й. Айла още седеше край постелята на Иза и се взираше с празен поглед в пространството, но когато Креб взе да се рови из вещите на Иза, се размърда.

— Какво правиш? — запита тя с жест, бранеща всяка Изина вещ.

— Търся паниците и вещите на Иза. Нещата, с които си е служила на този свят, трябва да бъдат заровени с нея, за да може духът им да се пресели заедно с нея в отвъдното — обясни Креб.

— Ще ти ги донеса — рече Айла и го отблъсна. Насъбра дървени паници и костени чаши, използвани от Иза за приготвянето на церовете и отмерване на дозите, кръглия, ръчен камък и плоската, каменна основа за трошене и смилане, личните й чинии за храна, още няколко пособия и целебната й чанта и ги положи на Изината постеля. После се вторачи в жалката купчина, която представляваше живота и делото на Иза.

— Това не са Изините инструменти! — гневно зажестикулира Айла, после скочи и се втурна навън от пещерата. Креб я проследи с поглед, после тръсна глава и взе да събира инструментите на Иза.

Айла прекоси потока и се спусна към поляната, където често бяха ходили с Иза. Спря се пред туфа многоцветни ружи на дълги, изящни стъбла и набра букет от различни цветове. После набра от многолистния, подобен на маргаритка бял равнец, използван за лапи и за болки. Тичаше през ливади и гори и береше още растения, които Иза бе използвала за целебните си магии: магарешки бодил с белезникавите му листа и кръгли, бледожълти цветове и жълти осили, едър, цветист, жълт кръстец и синьото, биещо на червено кукувиче грозде.

Всяко от набраните растения бе намирало по някое време мястото си в Изината аптечка, но тя подбираше само тези, които бяха и красиви, с колоритни, приятно миришещи цветове. Айла отново избухна в плач, когато се спря на края на ливадата с цветята си и си спомни времената, когато заедно с Иза ходеха да берат цветя. Цветята бяха толкова много, че й беше трудно да ги носи без кошницата си за бране. Няколко цветя се отрониха и докато се навеждаше да ги вдигне тя забеляза сплетените клонки на жилавия хвощ с дребните си цветчета и без малко да се усмихне на хуманната си идея.

Затършува в гънките на дрехата си, измъкна нож и отряза една клонка от растението. Под топлите слънчеви лъчи на ранната есен Айла седна на края на ливадата и взе да сплита стеблата на красивите цветя около жилавата клонка, докато цялата не се превърна в изобилие от ярки цветове.

Целият Клан се изуми, когато Айла закрачи пред пещерата с многоцветния си венец. Тя се отправи направо към дъното на пещерата и го постави до тялото на знахарката, положено настрани в плиткия ров, оградено с овал от камъни.

— Това са Изините инструменти! — зажестикулира предизвикателно Айла, готова да спори с всеки.

Старият магьосник кимна. „Права е, помисли си той. Това са инструментите на Иза, тя от това разбираше, цял живот е работила с тях. Навярно ще се зарадва да ги вземе със себе си в отвъдното. Чудно, дали там растат цветя?“

Пособията на Иза, принадлежностите й и цветята бяха поставени в гроба заедно с жената и Кланът взе да трупа камъните връз тялото, докато Мог-ър с жестове молеше Духа на Великия Урсуз и Антилопата Сайга на тотема й да съпроводят сигурно духа на Иза в отвъдния свят.

— Чакайте! — внезапно се намеси Айла. — Забравих нещо — Изтича до огнището и затършува за целебната си чанта, а после внимателно измъкна двете половинки на древната, знахарска паница. Втурна се обратно и положи парчетата в гроба до тялото на Иза. — След като вече не можем да си служим с нея, защо тя да не я вземе със себе си.

Мог-ър кимна одобрително. Подобаващо бе, по-подобаващо отколкото предполагаха, после отново се зае с церемониите си движения. След като и последният камък бе положен, жените от Клана взеха да трупат дърва около и върху каменната могила. С жар от пещерния огън запалиха готварския огън за Изиното погребално пиршество. Храната се готвеше върху гроба й и в продължение на седем дни щяха да поддържат огъня. Жегата от кладата щеше да прогони всякаква влага от тялото, щеше да го изсуши, да го мумифицира и да го лиши от мирис.

Щом като пламъците се разгоряха, Мог-ър с жестове начена прощалното оплакване, което покърти от дън душа всеки член на Клана. Говори на света на духовете за тяхната любов към знахарката, която се бе грижила за тях, бдяла бе над тях, помагала им бе в болести и болки, забулена в тайна като смъртта. Това бяха ритуални жестове, повтаряха се в същия вид при всяко погребение, но някои от движенията му се използваха предимно по време на мъжките церемонии и бяха непознати за жените, но въпреки това те разбираха за какво става дума. Макар и външната форма да бе установена, жарта, убедителността и неизразимата скръб на великия, свят мъж извисяваше церемониите му жестове много над обичайния обред.

Със сухи очи Айла се взираше над играещите пламъци в плавните движения на сакатия, еднорък мъж, като изпитваше силата на чувствата му, сякаш бяха нейни. Мог-ър даваше израз на болката й и тя изцяло се отъждестви с него, сякаш бе влязъл в нея и говореше с ума й, чувстваше със сърцето й. Тя не бе единствената, която изпитваше неговата болка като своя. Ебра даде воля на скръбта си, а после я последваха и останалите жени. Уба, с Дърк в ръцете си, усети как в гърлото й се надига приблизителен, безсловесен вопъл и с изблик на облекчение се присъедини към състрадателната жалейка. Айла се взираше пред себе си безучастно, дотолкова погълната от бездната на скръбта си, че не можеше да я изрази. Дори не можеше и сълза да пророни.

Не знаеше колко време се бе взирала в хипнотизиращите пламъци с невиждащи очи. Наложи се Ебра да я разтърси, за да дойде на себе си, а след това тя извърна пустия си поглед към стопанката на вожда.

— Айла, хапни нещичко. Това е последното пиршество, на което присъства и Иза.

Айла пое дървената чиния с храна, механично постави в устата си парче месо и едва не се задави, когато се опита да преглътне. Изведнъж скочи на крака и побегна от пещерата. Слепешком тя се запрепъва сред шубраци и камънаци. Отначало краката й я понесоха по познатия маршрут към високопланинската ливада и мъничката пещера, които я бяха приютявали и преди. Но после смени посоката. Откакто бе показала мястото на Брун, то вече не й се струваше нейно, а и последният й престой бе свързан с твърде мъчителни спомени. Вместо това се изкатери на върха на скалата, заслоняваща пещерата им от северните ветрове, които с фучене се извиваха през зимата, и им пазеше завет от напористите есенни ветрища.

Шибана от вятъра, Айла падна на колене на върха и там, останала насаме с неповторимата си печал, тя даде воля на мъката си със сърцераздирателно, напевно ридание, като не преставаше да се клати в ритъм с късащото й се сърце. Креб куцешком излезе след нея от пещерата, зърна силуета й да се очертава на фона на обагрените от залеза облаци и до него долетяха пронизителните й далечни вопли. Колкото и дълбока да беше скръбта му, не можеше да разбере отказа й от утехата да не бъде сама в скръбта си, затварянето й в себе си. Обичайната му проницателност бе замъглена от собствената му печал и той не можеше да разбере, че тя страдаше не само от скръбта си.

Чувство за вина разкъсваше душата й. Тя се обвиняваше за смъртта на Иза. Бе оставила болната жена, за да отиде на Събирането на Клановете, тя бе знахарка, която бе изоставила някого в миг на нужда, и то някого, когото обичаше. Самообвиняваше се в излизането на Иза в планината да търси корен, за да не загуби тя желаната си на всяка цена рожба, завършило с почти гибелното заболяване, което изцеди силите на жената. Чувстваше се гузна за страданието, което бе причинила на Креб, когато несъзнателно бе последвала светлинките до малката зала вдън пещерата дълбоко на изток в недрата на планините. Не стига скръбта и вината, ами бе омаломощена от липса на храна и страдаше от млечна треска от подутите си, болящи я, не кърмили гърди. Но най-вече страдаше от угнетеност, за която Иза би намерила лек, ако бе сред живите. Защото Айла бе знахарка, посветила се на облекчаване на болките и спасяване живота на другите, а Иза бе първата й болна, която бе умряла.

Айла най-вече се нуждаеше от рожбата си. Не само имаше нужда да го кърми, необходими й бяха грижите за него, за да я върнат обратно на земята, да я накарат да разбере, че животът продължава. Но когато се върна в пещерата, Дърк спеше до Уба. Креб пак го бе занесъл на Ога да го накърми. Айла се мяташе и въртеше и не можеше да заспи като дори не разбираше, че треската и болката я държат будна. Умът й също бе обърнат изцяло навътре и мисълта за скръбта и вината й не я напускаше.

Когато Креб се събуди, нея я нямаше. Излязла бе от пещерата и отново се бе изкатерила на скалата. Креб я виждаше от разстояние и не сваляше от нея разтревожения си поглед, но не можеше да забележи нито слабостта й, нито треската й.

— Да отида ли да я прибера? — попита Брун и той объркан като Креб от Айлината реакция.

— Личи си, че иска да остане сама. Май ще трябва да я оставим — отвърна Креб.

Разтревожи се, чак когато вече не я виждаше и когато привечер още не се бе върнала, помоли Брун да я потърси. Съжаляваше, че не бе позволил на Брун да я потърси по-рано, когато видя вожда да я внася в пещерата. Скръбта и унинието бяха взели своята дан, немощта и треската бяха свършили останалото. Уба и Ебра се грижеха за знахарката на Клана. Тя не бе на себе си, ту трепереше от студ, ту гореше в треска. При най-лек допир до гърдите крещеше.

— Ще й спре млякото — рече Ебра на момичето. — Вече е много късно за Дърк да помогне. Млякото се е спекло, той не може да го изсуче.

— Но Дърк е прекалено малък, за да го отбие. Какво ще стане с него? Ами с нея какво ще стане?

Ако Иза бе между живите или пък Айла бе на себе си, можеше да се окаже, че не е твърде късно. Дори Уба знаеше, че има лапи, които можеха да помогнат, церове, които можеха да подействат, но бе млада и несигурна в себе си, а пък и Ебра изглеждаше толкова сигурна. Когато треската й попремина, млякото на Айла бе пресъхнало. Вече не можеше да кърми сина си.

 

 

— Не го ща това уродливо келеме в огнището си, Ога! Не го ща за побратим на синовете ти! — Брод бе бесен, размахваше юмруци, а Ога се бе свила в нозете му.

— Ами Брод, та той е още бебе. Трябва да суче. Ага и Ика нямат достатъчно мляко, няма никакъв смисъл да го кърмят. Моето е достатъчно. Винаги съм имала мляко в изобилие. Ако не се храни, ще умре от глад, Брод, ще погине.

— Хич не ме интересува, че ще пукне. По начало не биваше да му позволяват да живее. Не го ща в това огнище.

Ога престана да трепери и се вторачи в мъжа, който й бе стопанин. Не й се вярваше, че ще й откаже да задържи рожбата на Айла. Знаеше, че ще покряска, ще побеснее и ще поругае, но в крайна сметка бе сигурна, че ще й позволи. Не бе способен чак на такава жестокост, не можеше да остави бебето да умре от глад, независимо колко мразеше майката на Дърк.

— Брод, та нали Айла спаси живота на Брак, как е възможно да оставиш сина й да умре?

— Не й ли стига това, което получи, задето му спаси живота? Нали й подариха живота, дори й позволиха да ходи на лов? Нищо не й дължа.

— Как така ще са й подарили живота, като й наложиха смъртното проклятие. Върна се от света на духовете само благодарение на тотема си, благодарение на неговата закрила — завъзмущава се Ога.

— Ако я бяха проклели като хората, нямаше да се върне и никога нямаше да роди това келеме. Като й е толкова могъщ тотемът, защо й секна млякото? Всички разправяха, че детето й ще е нещастно. Има ли по-голямо нещастие от секването на майчиното мляко? А сега искаш да натресеш нещастието му и на това огнище. Няма да позволя, Ога. Повече няма какво да говорим!

Ога седешком се изправи и впери в Брод спокоен, замислен поглед.

— Не, Брод — с жестове рече тя. — Това не е последният ни разговор — Вече не се страхуваше. Брод я погледна с възмутени, невярващи очи. — Можеш да забраниш на Дърк да живее в огнището ти, това е твое право и аз не мога нищо да направя. Но не можеш да ми забраниш да кърмя. Това пък е право на жената. Една жена може да кърми, което си ще бебе, стига да иска, и никой мъж не може да й забрани. Айла спаси живота на сина ми и аз няма да оставя нейния да погине. Щеш не щеш, Дърк ще бъде побратим на синовете ти.

Брод се стъписа. Отказът на стопанката му да се подчинява на желанията му бе съвсем неочакван. Ога никога не си бе позволявала безочливо държание, никога не се бе отнасяла непочтително, нито пък бе показала и най-дребен признак на непокорство. Трудно му бе да го повярва. Стъписването му прерасна в ярост.

— Как се осмеляваш да противоречиш на стопанина си, жено. Ще те изгоня от огнището! — разбесня се той.

— Тогава ще си взема синовете и ще си отида, Брод. Ще помоля някой друг мъж да ме вземе. Ако никой не ме иска, може пък Мог-ър да ми позволи да живея с него. Но така или иначе ще кърмя Айлиното бебе.

Единственият му отговор бе отсечен удар със свит юмрук, който я просна. Прекалено разгневен бе, за какъвто и да е друг отговор. Понечи пак да я удари, после се завъртя на пети. „Това крещящо неуважение няма да й се размине“, мислеше си той, докато крачеше към огнището на Брун.

— Първо зарази Иза, а сега своенравието и е завладяло и стопанката ми! — зажестикулира Брод в мига, когато прекрачи ограденото с камъни огнище. — Казах на Ога, че не ща Айлиния син, рекох й, че не ща уродливо за побратим на синовете й. И знаеш ли какво ми каза тя? Каза, че така или иначе щяла да го кърми! Вика, че не мога да й попреча. Каза, че щял да бъде побратим на синовете й независимо дали ми харесва, или не! Това за вярване ли е? И то от Ога? От стопанката ми?

— Тя е права, Брод — рече Брун с отмерено спокойствие. — Не можеш да й забраниш да го кърми. Чие бебе кърми жената, не е мъжка работа, никога не е било мъжка работа. Мъжът се грижи за далеч по-важни неща.

На Брун хич не му харесваха буйните възражения на Брод. Брод се унижаваше, като толкова се вълнуваше от неща, които бяха женска работа. Ами кой друг да го кърми? Дърк бе от Клана, особено след Мечото Празненство. А Кланът винаги се грижеше за своите. Не оставяха да умре от глад след смъртта на стопанина си дори пришълка от друг Клан, която никога не бе раждала. Можеше да няма никаква полза от нея, можеше да е тежест, но докато в Клана имаше храна, имаше и за нея.

Брод можеше да откаже да приеме Дърк в огнището си. Ако го приемеше, трябваше да се нагърби с отговорността да го храни и да го обучи заедно със синовете на Ога. На Брун това не му се нравеше, но не беше и неочаквано. Всички знаеха за отношението му към Айла и сина и. Но защо точно той трябваше да има нещо против стопанката му да кърми малчугана, та нали бяха от един и същи Клан?

— Да не би да искаш да кажеш, че на Ога вече ще й се разминава всяко своеволно неподчинение? — беснееше Брод.

— Че теб какво те засяга, Брод? Да не би да искаш детето да умре? — попита Брун. Брод се изчерви от деликатния въпрос. — То е от Клана, Брод. Колкото и да му е обезобразена главата, не ми изглежда да е недоразвито. Като порасне ще стане ловец. Това е неговият Клан. Дори му уговорихме стопанка и ти се съгласи. Защо толкова се вълнуваш, че стопанката ти храни нечия рожба? Да не би пак всичко да е заради Айла? Та ти си мъж, Брод, каквото и да й наредиш, трябва да се подчини. А тя ти се подчинява. За какво е тази надпревара с една жена? Та ти се унижаваш. Или пък греша? Брод, ти мъж ли си? Достатъчно ли си възмъжал, за да поведеш този Клан?

— Просто не искам едно уродливо дете да бъде побратим на синовете на стопанката ми — неубедително зажестикулира Брод, това едва ли го извиняваше, но той усети заплахата.

— Брод, кой ловец не е спасявал живота на другаря си? Кой мъж не носи парченце от духа на всички останали? Кой мъж не е побратим с останалите? Какво значение има дали Дърк сега ще бъде побратим на синовете на стопанката ти или по-късно, като пораснат? Какво против имаш?

Брод не разполагаше с отговор, с нито един, който би бил приемлив за вожда. Не можеше да си признае всепоглъщащата ненавист към Айла. Все едно бе да си признае, че не може да владее чувствата си, да си признае, че не е достатъчно възмъжал да бъде вожд. Съжаляваше, че бе дошъл при Брун. „Как не се сетих, мислеше си той. Винаги е на нейна страна. Толкова се гордееше с мен на Събирането на Клановете. А сега, пак само заради нея, се съмнява вече в мен.“

— Е, щом Ога иска да го кърми, все ми е едно — направи жест Брод, — но не го ща в огнището си. — В този миг той знаеше, че стои в пределите на правата си и за нищо на света не би отстъпил. — Според теб може да не е недоразвит, но аз съм толкова сигурен. Не ща да се нагърбвам с обучението му. Все още се съмнявам, че от него ще стане ловец.

— Това си е твое право, Брод. С отговорността да бъде обучен се нагърбих аз, реших това още преди да го приема в Клана. Но взех, че го приех. Дърк е член на този Клан и ще стане ловец. Ще направя всичко по силите ми.

Брод се запъти към огнището си, но видя Креб да носи пак Дърк и Ога и излезе от пещерата. Не даде воля на яростта си, докато не бе сигурен, че е далеч от погледа на Брун. „За всичко е виновен сакатия старец“, повтаряше си той наум, после се опита да заличи тази мисъл от съзнанието си от страх да не би някак си магьосникът да разбере какво си е помислил.

Брод се страхуваше от духовете, навярно повече от всеки друг мъж в Клана, а в зоната на страха му влизаше и този, който общуваше толкова задушевно с тях. В края на краищата какво можеше да стори един ловец срещу пълчищата невидими същества, които можеха да донесат лош късмет, болести или смърт, а още повече срещу мъжа, който можеше да ги повика, когато му скимне? Неотдавна Брод се бе завърнал от Събирането на Клановете, където бе прекарал не една нощ с младежите от останалите Кланове, които се плашеха един от друг с разкази за нещастия, предизвикани от разгневени мог-ъри. За променящи в последния миг посоката си копия, осуетявайки плячката, за страховити болести, причиняващи болки и страдания, за кръвопролития, за прегазвания, за всички видове ужасяващи бедствия бяха отговорни разгневените магове. Подобни ужасяващи истории не се разказваха толкава често в неговия Клан, но нали Великият Мог-ър бе най-могъщият магьосник от всички?

Макар че имаше време, когато младежът го смяташе по-достоен за присмех, отколкото за уважение, обезобразеното тяло на Мог-ър и едноокото му лице, с ужасни белези, допринасяше за необичайната му длъжност. За тези, които не го познаваха, той не приличаше на човек, навярно бе отчасти зъл дух. Брод бе извлякъл полза от страха на останалите младежи, радвайки се на недоверчивото им страхопочитание, когато се изфука, че не се страхува от Великия Мог-ър. Но въпреки цялото му самохвалие разказите бяха оставили своя отпечатък. Благоговеенето на Клана пред куцукащия старец, когото не го биваше за лов, караше Брод да не предизвиква гнева му.

Когато и да се замечтаеше за мига, в който щеше да бъде вожд, все виждаше Гуув като свой мог-ър. Гуув бе почти негов връстник и често ходеха заедно на лов и Брод не можеше да си представи бъдещия маг в същата светлина. Убеден бе, че може да придума или да принуди чирака да се съгласи с решенията му, но и насън не виждаше как ще успее с Великия Мог-ър.

Докато Брод крачеше из горите край пещерата, взе твърдо решение. Никога повече да не дава основание на вожда да се усъмни в него, никога вече да не излага на опасност бъдещето си, от чието осъществяване бе на крачка. „Но когато стана вожд, решенията ще взимам аз, мислеше си той. Тя настрои Брун срещу ми, дори успя да настрои Ога, собствената ми стопанка. Когато стана вожд, няма да има никакво значение дали Брун е на нейна страна, вече няма да може да я покровителства.“ Брод помнеше всяко зло, което му бе сторила, всеки път, когато му бе отнела почестите, всяка въображаема обида на неговото аз. Не излизаха от ума му и той се опиваше от мисълта за отмъщение. Щеше да почака. „Един ден, рече си той на ум, не е далеч денят, в който ще съжалява, че изобщо е дошла да живее с този Клан.“

 

 

Брод не бе единственият, който обвиняваше хромия старец. И Креб се самообвиняваше за секването на майчиното мляко на Айла. Това вече едва ли имаше значение, след като неговата загриженост бе донесла толкова пагубни последствия. На него просто не му бяха ясни потребностите на женското тяло, твърде малък опит имаше с жени. Чак на пределна възраст той бе имал възможност отблизко да общува с майка и бебе. На него не му бе ясно, че когато една жена кърми чуждо дете, услугата бе по-скоро взаимна и от полза за самата нея, а не се явяваше някакво задължение. Никой не бе му казвал, а вече бе твърде късно да му се казва.

Чудеше се защо точно на нея се бе случило това ужасно нещастие. Да не би защото просто детето й бе без късмет? Креб търсеше причини и в гузното си самонаблюдение взе да се съмнява в собствените си подбуди. Наистина ли бе от загриженост или пък всъщност бе искал да й отвърне на злото, което несъзнателно му бе сторила, със зло. Достоен ли бе той за великия си тотем? До такова дребнаво ли отмъщение бе изпаднал Великия Мог-ър? Щом той бе пример за най-високия по ранг свят мъж, то гибелта на народа му бе напълно заслужена. Увереността, че расата му е обречена, кончината на Иза и гузната му съвест за мъката, която бе причинил на Айла, го доведоха до мрачна безнадеждност. Най-трудното изпитание в живота на Мог-ър бе малко преди края му.

Айла не винеше Креб, а обвиняваше себе си, но да гледа как друга жена го кърми, а тя да не може, бе направо непоносимо. Ога, Ага и Ика се изредиха всичките да й кажат, че ще кърмят Дърк вместо нея и тя им бе признателна, но най-често Уба носеше Дърк на някоя от тях и стоеше на гости, докато не се нахрани. Със секването на млякото Айла губеше съществен дял от живота на сина си. Все още тъгуваше за Иза и се самообвиняваше за нейната смърт, а Креб дотолкова се затворил в себе си, че не можеше да го достигне, пък и се страхуваше да опита. Но всяка нощ като си лягаше в постелята с Дърк бе благодарна на Брод. Отказът му да го приеме можеше само да означава, че още не е загубила съвсем сина си.

В сумрачните есенни дни Айла пак се залови за прашката като извинение да се скита сама. През миналата година толкова рядко бе ходила на лов, че бе позабравила умението си, но след като се поупражни, възстанови точността и бързината си. Най-често излизаше на ранина и се връщаше по мръкнало като оставяше Уба да се грижи за Дърк и само й бе жал, че зимата идваше толкова бързо. Упражненията й бяха от полза, но се наложи да превъзмогне един проблем. Не бе ходила на лов често, след като стана напълно развита жена и натежалите й гърди, подскачащи при всяка крачка или когато се затичаше, я дразнеха. Направи й впечатление, че мъжете носеха кожена бедрена превръзка за предпазване на изложените на показ деликатни органи и си измайстори лента, която да придържа гърдите й на място, връзваща се на гърба. Така се чувстваше по-удобно и не обръщаше внимание на любопитните, коси погледи, докато си я слагаше.

Въпреки че ловуването укрепваше тялото й и заангажираше ума й докато бе на воля, тя все още носеше бремето на скръбта и тъгата. На Уба й се струваше, че радостта бе напуснала огнището на Креб. Чувстваше липсата на майка си, а както Креб, така и Айла сякаш излъчваха ореол от безутешна тъга. Само Дърк с бебешката си наивност хвърляше лъч от щастието, което тя някога бе смятала, че се разбира от само себе си. От време на време той дори успяваше да събуди Креб от летаргията му.

 

 

Айла излезе на ранина, а Уба я нямаше край огнището, отишла бе да търси нещо в дъното на пещерата. Ога току-що бе донесла Дърк и Креб наглеждаше малчугана. Той бе сит и доволен, но не му се спеше много-много. Пропълзя до стареца и се изправи на клатушкащите си, неуверени крачета, сграбчвайки Креб за опора.

— Май скоро ще проходиш — рече с жестове Креб. — Още преди края на зимата ще тичаш из цялата пещера, млади момко — Креб го погъделичка по коремчето, за да подчертае жестовете си. Ъгълчетата на устата на Дърк се вдигнаха нагоре и той издаде звук, който Креб бе чувал само още един човек в Клана да издава. Засмя се. Креб го погъделичка отново и малчуганът се сви на две в бебешки кикот, загуби равновесие и седна на твърдото си малко дупе. Креб му помогна да се изправи и огледа малчугана както никога досега.

Бебешките крачета на Дърк бяха криви, но не колкото на останалите бебета от Клана и макар че бяха тантурести за Креб не бе трудно да види, че костите му бяха по-дълги и по-тънки. „Според мен нозете на Дърк ще се изправят като порасне, подобно на Айлините, а и той ще е въз височък. А вратлето, което беше толкова мършаво и тъничко като се роди, че не можеше да държи изправена главата си, е точно като Айлината шия. Главичката му обаче не прилича на нейната или пък прилича? Високото чело, това е от Айла. Креб обърна главичката на Дърк да погледне профила му. Да, челото е нейното със сигурност, но веждите и очите, а и тилът са по-скоро на Клана. Айла беше права. Той не е уродлив, ами е смес, съчетание между нея и Клана. Питам се дали винаги е така? Дали духовете се смесват? Навярно точно затова се раждат и момичета, а не от слабия мъжки тотем. Дали животът се зачева със смесването на тотемния дух на мъжа и жената?“ Креб поклати глава, не знаеше дали е така, но това даде повод на стария магьосник да се замисли. В тази студена, самотна зима често си мислеше за Дърк. Имаше чувството, че Дърк е важен, само че защо му убягваше.