Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (25)

25

Гуув излезе от пещерата, утринното слънце го заслепи, разтърка очи и се протегна. Забеляза Мог-ър, седнал изгърбен на един дънер, забил очи в земята. „Сигурно сума ти светилници и факли са загаснали и някой може да се обърка и да се загуби, помисли си той. Ще попитам Мог-ър дали да долея в светилниците и да поставя нови факли.“ Чиракът решително закрачи към магьосника, но се спря щом видя измъченото лице на стареца и безнадеждно изгърбените му рамене. „Май ще е по-добре да го оставя на мира, просто ще взема да я свърша тази работа“.

„Мог-ър се е състарил, мислеше си Гуув, влизайки обратно в пещерата с мехур меча мас, нови фитили и още факли. Все забравям колко е стар. Пътуването му се отрази лошо, пък и с церемониите видя сума ти зор. А ни предстои обратното пътуване. Интересно, никога досега не съм го смятал за стар“, хрумна му на младия ученик.

Още неколцина мъже излязоха от входа на пещерата, потъркаха сънените си очи и се вторачиха в голите жени, налягали в безпорядък по земята, като се питаха, както винаги, от какво ли пък толкова са се уморили. Първите събудили се жени хукнаха за дрехите си, после взеха да разбуждат останалите, преди още мъже да са излезли от пещерата.

— Айла — викна Уба, като я разтърсваше. — Айла, събуди се.

— Ъхъмф — смотолеви Айла и се отърколи на другата страна.

— Айла! Айла! — викна отново Уба и този път я раздруса по-силно. — Ебра, не мога да я събудя.

— Айла! — повиши глас жената и я разтърси по-грубичко. Айла отвори очи, опита се да отговори с жестове, после отново ги затвори и се сви на топка. — Айла! Айла! — повика я отново Ебра. Младата жена пак отвори очи. — Отиди в пещерата да си отспиш, Айла. Не може да останеш тук, мъжете вече стават — заповяда й Ебра.

Младата жена се запъти към пещерата. Миг по-късно се появи отново, съвсем будна, но бледа като сняг.

— Какво има? — попита с жестове Уба. — Съвсем си бяла. Все едно че си видяла някой дух.

— Уба, ох, Уба. Паницата — Айла се строполи на земята и зарови лице в ръцете си.

— Паницата ли? Каква паница, Айла? — не разбирам.

— Счупена е — успя да каже със знаци Айла.

— Счупена ли? — обади се Ебра. — Може ли една счупена паница да ти създава толкова грижи? Можеш да си направиш друга.

— Не, не мога. Няма да е като нея. Думата ми е за паницата на Иза, дето я е получила от майка си.

— Мамината паница ли? Мамината обредна паница? — запита Уба с покрусено лице.

Сухото, крехко дърво на древната реликва бе загубило след толкова поколения употреба всякакво гъвкавост. Беше се образувала тъничка пукнатина, но под белезникавата патина не се забелязваше. Ударът о твърдия каменен под на пещерата, когато се изхлузи от ръката на Айла й бе дошъл в повече. Сцепила се бе на две.

Айла не забеляза, че Креб вдигна очи, когато тя се стрелна навън от пещерата. Новината, че тачената паница е счупена, придаде зловещ оттенък на безвъзвратност на мислите му. „Всичко съвпада. Никога вече магията на тези корени няма да влезе в употреба. Нивга вече няма да устройвам церемонии с тях и няма да науча и Гуув как сме ги използвали преди. Кланът ще ги забрави.“ Сакатият старец се опря тежко на тоягата си и се изправи, чувствайки как прищракват артритните му стави. „Достатъчно съм седял по студените пещери, време му е на Гуув да се заеме. Млад е за това, но аз пък съм прекалено стар. Ако му дам зор, може след година-две да е готов. Май ще му се наложи. Кой може да каже колко още ще живея?“

Брун забеляза видима промяна у стария маг. Смяташе, че угнетеността на Мог-ър се дължи на естественото разочарование след възбудата, особено след като това щеше да му бъде последното Събиране на Клановете. Дори да бе така Брун се тревожеше как ще му понесе обратния път и бе убеден, че на връщане ще трябва да позабави крачката. Брун реши да изведе ловците си на последен ловен набег и после да смени прясното месо за част от складираните запаси на Клана-домакин, за да попълни провизиите за завръщането им у дома.

След успешния лов Брун бързаше да си тръгнат. Няколко Клана вече си бяха тръгнали. С края на празненствата мислите му се завърнаха към пещерния им дом и към хората, които бяха оставили, но настроението му бе приповдигнато. Никога съперничеството за положението му не е било толкова голямо и това караше победата им да изглежда още по-задоволителна. Бе доволен от себе си, от Клана си, а и Айла го бе зарадвала. Тя бе добра знахарка, убедил се бе в това и преди. Когато животът на някого се намираше в опасност, тя забравяше за всичко останало, също като Иза. Брун разбираше, че съществена роля за скланянето на останалите магьосници бе изиграл Мог-ър, но самата Айла го доказа, когато спаси живота на младия ловец. Той и стопанката му щяха да останат с Клана-домакин, докато не е достатъчно здрав, за да пътува, вероятно щяха да презимуват при тях.

Мог-ър изобщо не обели нито дума за потайното посещение на Айла в мъничката пещера, дълбоко в недрата на планината — с изключение на един път. Тя прибираше нещата, приготвяше се за отпътуване на следната утрин, когато Креб затътри крака във втората пещера. Оттогава я избягваше и това нараняваше младата жена, която го обичаше. Като я видя, той се закова на място и се извърна да си ходи, но тя предотврати оттеглянето му като се втурна към него и седна в краката му. Той погледна надолу към сведената й глава, въздъхна тежко и я потупа по рамото.

Тя вдигна очи и бе потресена като видя колко се бе състарил само за последните няколко дни. Обезобразяващият го белег и ножицата, покриваща празната му очна ябълка се бяха съсухрили и хлътнали още повече в сянката на надвисналите хребети на веждите. От издадената му челюст брадичката му висеше унило, а ниското му, скосено назад чело се подчертаваше от оредялата коса, но нея я покърти мрачната печал в единственото му, влажно, тъмнокафяво око. Какво толкова му бе сторила? От все сърце й се искаше да върне назад пътуването си до малката пещера онази нощ. Болката, която изпита щом видя изтормозеното от болка тяло на Креб, бе нищо в сравнение с терзанието от болката в душата на Мог-ър.

— Какво има, Айла? — с жест запита той.

— Мог-ър… аз… аз… — замлъкна тя, после заговори набързо. — О, Креб. Не издържам да те гледам така да се съсипваш. Какво да направя? Ще отида при Брун, ако искаш, ще сторя всичко, което поискаш. Само ми кажи какво да сторя.

„Какво можеш да направиш, Айла, мислеше си той. Можеш ли да промениш това, което си? Можеш ли да върнеш назад сторената вреда? Кланът ще измре, само ти и твоята раса ще оцелеете. Ние сме древна раса. Спазвахме традициите, почитахме и Великия Урсуз, но за нас всичко е свършено, край. Навярно така е било замислено. Може да не си виновна ти, Айла, ами расата ти. За това ли се озова при нас? За да ми го кажеш? Земята, която напускаме, е красива и богата, с поколения откакто съществуваме, тя ни даваше това, от което имахме нужда. Как ли ще я напуснете, когато ви дойде редът? Какво ли можеш да направиш?“

— Можеш да сториш едно-единствено нещо, Айла — Бавно жестикулираше Мог-ър, като подчертаваше всяко свое движение. Окото му стана студено. — Никога повече да не отваряш дума за това.

Изправи се в цял ръст, доколкото му позволяваше едничкият, читав крак като се опитваше да не се подпира много-много на тоягата си. После, насъбрал цялото си достойнство и това на Народа си, с непоколебима величавост се извърна и излезе от пещерата.

 

 

— Брод!

Младежът се приближи до мъжа, който го бе поздравил. Жените от Клана на Брун бързаха да приключат с утринната храна, възнамеряваха да потеглят, щом като се нахранят, а мъжете се възползваха от последната възможност да си побъбрят с хората, които нямаше да видят още седем години. Някои от тях едва ли щяха да се срещнат отново. Разговаряха надълго и нашироко за подробностите от вълнуващото Събиране, просто, за да не избледнее споменът веднага.

— Добре се справи този път, Брод, а на следващото Събиране ще бъдеш вече вожд.

— Другия път може пък ти да спечелиш — отвърна с жестове Брод като се пъчеше от гордост. — Просто имахме късмет.

— Кой като вас! Кланът ви е първенец, мог-ърът ви е начело, дори знахарката ви е първа. Знаеш ли, Брод, голям късмет имате с Айла. Не са много знахарките, дето ще се опълчат срещу пещерната мечка, за да спасят живота на един ловец.

Брод леко се начумери, после зърна Воорд и се приближи към него.

— Воорд! — поздрави го той с жест. — Биваше си те този път. Зарадвах се, когато те предпочетоха пред Нуз. И него си го биваше, но ти определено бе по-добър.

— Ама и ти заслужено бе избран за победител, Брод. А и в надбягването си те биваше. Целият ви Клан заслужава първенството си, дори знахарката ви е начело, макар и отначало да се съмнявах. Като станеш вожд, добре ще е да имаш край себе си такава знахарка. Само дано не порасне още по-висока. Между нас казано, някак си неловко ми е да гледам една жена отдолу.

— Да, тази жена е твърде висока — рече Брод с надменни жестове.

— Но какво значение има това, щом като е добра знахарка, прав ли съм?

Брод кимна едва-едва, после отклони по-нататъшния разговор с ръка и се отдалечи. „Айла, Айла и пак Айла, втръсна ми се от тази Айла“, мислеше си той, прекосявайки разчистената площадка.

— Брод, исках да те видя, преди да си тръгнете — рече един мъж и тръгна да го посрещне на средата на пътя. — Както знаеш в Клана ми има една жена с щерка, уродлива като сина на знахарката ви. Говорих с Брун и той се съгласи да я приеме, но ми каза първо да говоря с теб Най-вероятно до тогава ти ще си вождът. Майката е обещала да отгледа така дъщеря си, че да стане добра жена, достойна за Клана-първенец и за сина на първата сред знахарките. Нали не възразяваш, а, Брод? Няма по-разумно решение от това.

— Няма — отвърна с жестове сопнато Брод и се извърна на пети. Ако не беше толкова ядосан, може би щеше да възрази, но не му се искаше да влиза в спор заради Айла.

— Между другото, в надбягването нямаш равен. Брод.

Младият мъж не видя тази забележка, вече бе извърнал гръб. Докато крачеше с горделива походка към пещерата, зърна две жени оживено да разговарят. Знаеше, че трябва да извърне поглед, за да не види какво си приказват, но просто продължи да се взира пред себе си като се преструваше, че не ги забелязва.

— … просто не можех да повярвам, че е жена от Клана и после като видях рожбата и… Ами само как отиде право при Урсуз сякаш си е от Клана-домакин и хич не я е страх от него. Аз не бих могла да го сторя.

— Говорих малко с нея, наистина е мила и се държи съвсем нормално. И въпреки това все се чудя дали според теб някога ще си намери стопанин? Толкова е висока, кой ли мъж ще иска жена му да е по-висока от него? Макар че е първата по ранг знахарка.

— Някой ми каза, че един от Клановете я имал предвид, но просто не останало време да доуточнят подробностите, а според мен искат да го обсъдят помежду си. Ако решат да я приемат, казаха, че ще пратят бързоходец.

— Но те нямат ли нова пещера? Разправят, че тя я е открила много просторна била, а и им носела щастие.

— Май се намира някъде близо до морето, а пътеките дотам са добре утъпкани. Според мен един добър бързоходец може да ги намери.

Брун подмина двете жени и се наложи да обуздае желанието си да перне мързеливите клюкарки, които си пъхаха носа, гдето не им е работа. Но не бяха от неговия Клан и макар че имаше право да наказва всяка жена, не беше умно да пердашиш жена от друг Клан без разрешението на стопаните или вожда, освен ако нарушението бе очевидно. Според него по-очевидно от това, здраве му кажи, но за другите можеше да не се окаже такова.

— Знахарката ни казва, че е веща — тъкмо казваше Норг, когато Брод пристъпи прага на пещерата.

— Та тя е щерка на Иза — със знаци каза Брун, — а Иза я е обучила добре.

— Жалко, че Иза не можа да дойде. Чух, че била болна.

— Да, и това е една от причините да бързам. Чака ни дълъг път. Гостоприемството ви бе блестящо, Норг, но домът ни е в собствената ни пещера. Присъствахме на едно от най-хубавите Събирания на Клановете. Дълго ще се помни — рече Брун.

Брод извърна глава, стиснал юмруци, преди да успее да забележи комплимента, който Норг направи на сина на стопанката на Брун. „Айла, Айла и пак Айла. Всички говорят за Айла. Човек може да си помисли, че освен нея никой друг нищо не е сторил на това Събиране на Клановете. Тя ли спечели надпреварата? Кой се бе покатерил на главата на мечока, докато тя бе на сигурно място на земята? Какво от това, че е спасила живота на онзи ловец, той навярно никога вече няма да проходи. Грозна е, твърде е висока и синът й е урод, а да бяха узнали колко е нагла у дома.“

Тъкмо в този миг Айла притича с няколко вързопа. Ненавиждащият я поглед на Брод така преливаше от злоба, че тя чак се сепна. „Сега пък какво съм направила, помнели си тя. Откакто сме тук, почти не съм срещала Брод.“

Брод бе напълно развит, широкоплещест мъж от Клана и я грозеше нещо повече от физическо насилие. Син на стопанката на вожда нему бе съдено един ден да стане вожд. За това си и мислеше, докато гледаше как Айла оставя вързопите си на земята пред пещерата.

След храна жените бързешком опаковаха няколкото кухненски принадлежности, които бяха ползвали, за да приготвят утринното ядене. Брун изгаряше от нетърпение да се отправят на път, а и те не по-малко. Айла размени няколко прощални жестове с някои от знахарките, после загърна сина си в наметалото за носене и зае мястото си начело на жените от Клана на Брун. Брун даде знак и те потеглиха напряко през площадката пред пещерата. Преди да завият зад завоя по пътя си, Брун спря и всички се извърнаха да погледнат назад за последен път. Норг и целият му Клан стояха пред входа на пещерата.

— Урсуз да е с вас — направи знак Норг.

Брун кимна и потегли отново. Щяха да минат седем години преди пак да се видят с Норг — а може и изобщо да не се видят. Само Духът на Великата Пещерна Мечка знаеше.

 

 

Точно както бе предполагал и Брун, пътуването на връщане се оказа трудно за Креб. След като предчувствието вече не повдигаше духа му и бе още по-съкрушен от вестта, която пазеше в тайна, старческото му тяло все му изневеряваше. Тревогата на Брун се засили, никога не бе виждал великия магьосник толкова обезсърчен. Все изоставаше. Сума ти пъти се налагаше Брун да изпраща някой ловец да се върне и да го намери, докато останалите чакаха. Вождът забави крачката с надеждата, че това ще го улесни, но на Креб сякаш му бе все едно. На няколкото, проведени по настояване на Брун, вечерни обреди им липсваше убедителност. Мог-ър нямаше ищах, жестовете му бяха сковани, сякаш не влагаше нищо от себе си. Брун забеляза, че Креб и Айла поддържат разстоянието помежду си и макар че на нея не й беше трудно да не изостава, крачката на Айла бе загубила пъргавостта си. „Нещо се е случило между тия двамата“, помисли си той.

Бяха вървели през избуяла, изсъхнала трева от преди пладне. Брун погледна назад, Креб никакъв не се виждаше. Понечи да даде знак на един от мъжете, после му хрумна нещо друго и вместо това се отправи към Айла.

— Върни се и намери Мог-ър — нареди й той с жест.

Тя го изгледа учудено, после кимна. След като връчи Дърк на Уба, тя бързешком се отправи назад по дирята полегнала, изпогазена трева. Откри го доста назад да върви бавно, като се подпираше тежко на тоягата си. Изглежда го болеше. Айла бе толкова слисана от отговора му на искреното й разкаяние, че не знаеше какво да му каже след това. Сигурна бе, че го мъчеха болящите го, артритни стави, но той бе отказал да й позволи да му даде нещо за болката. След първите няколко неуспешни опита, тя повече не му предложи, макар че сърцето й се късаше за него. Като я видя, той се спря.

— Какво търсиш тук? — зажестикулира той.

— Брун ме прати за теб.

Креб изсумтя и закрачи отново. Тя тръгна по петите му. Гледаше бавните му, болезнени движения, докато не можа да се стърпи. Заобиколи го и падна на земята в нозете му, принуждавайки го да спре. Креб дълго се взира в младата жена, преди да я потупа по рамото.

— Тази жена иска да знае защо се гневи Мог-ър?

— Не се гневя, Айла.

— Тогава защо не искаш да ми позволиш да ти помогна? — замоли го тя. — Никога преди не си ми отказвал — Айла с труд дойде на себе си. — Тази жена е знахарка. Тя е обучена да помага на хората с болки. Затова е тя, това й е работата. На тази жена сърце не й дава да гледа как се мъчи Великия Мог-ър — Айла не можа да запази формалната си поза. — О, Креб, позволи ми да ти помогна. Не ти ли е ясно, че те обичам? За мен ти си като стопанин на майка ми. Ти ме храни, застъпва се за мен, дължа ти живота си. Не знам защо престана да ме обичаш, но от своя страна аз все още те обичам — от безизходно отчаяние сълзи рукнаха по лицето й.

„Защо ли очите й все се навлажняват само като реши, че не я обичам? И защо ли заради нездравите й очи все ми се иска да сторя нещо за нея? Дали всички от Другите имат този проблем? Тя има право, никога не съм имал нищо против помощта й, какво се е променило оттогава? Тя не е жена от Клана. Независимо какво си мислят останалите, тя е рожба на Другите и винаги ще си остане една от тях. Тя дори не го знае. Мисли се за жена от Клана, смята, че е знахарка. Тя наистина е знахарка. Може и да не е от Изиния род, но е знахарка и положи усилия да стане жена от Клана, независимо, че от време на време й беше трудно. Чудя се колко ли й е тежко? Не за пръв път вода се стича от очите й, но колко ли пъти я е възпирала? Само като си помисли, че не я обичам, не може да я удържи. Дали наистина толкова страда? Колко ли ще страдам аз, ако си помисля, че тя не ме обича? Повече отколкото ми го побира главата. Щом и тя ме обича толкова, какво толкова чудно?“ Креб се опита да види в нея пришълката, жената от Другите. Но тя си оставаше Айла — рожбата на стопанката, която никога не бе имал.

— Най-добре ще е да побързаме, Айла. Брун ни чака. Избърши си очите и когато спрем, може да ми направиш малко отвара от върбова кора, знахарко.

Усмивка през сълзи озари лицето и. Скочи на крака и тръгна отново по петите му. След няколко крачки се премести откъм слабоватата му страна. Той се поспря за миг, после кимна и се облегна на нея.

Брун забеляза подобрението веднага и скоро увеличи темпото отново, макар че не вървяха толкова бързо, колкото му се искаше. Старецът имаше унил вид, но по всичко си личеше, че полагаше по-големи усилия. „Знаех си аз, че нещо не е наред между тия двамата“, мислеше си Брун, но изглежда те бяха изгладили недоразумението. Доволен бе, че му е хрумнало да прати нея за него.

Наистина Креб позволи на Айла да му помага, но въпреки това разстоянието между тях и останалите бе прекалено голямо, за да го навакса. От ума му не излизаше разликата между съдбите им и тя създаваше напрежение, което попарваше непринудената сърдечност от по-ранни дни.

 

 

Макар че по време на обратното пътуване на Клана на Брун до пещерата им, денем да бе топло, то вечерите ставаха все по-хладни. Когато за пръв път зърнаха далеч на запад снежните качулки на планините, Кланът бе окрилен, но след като разстоянието почти не намаляваше с минаващите дни, планинският масив на южния край на полуострова се превърна просто в част от пейзажа. Всъщност разстоянието намаляваше, макар и незабележимо. Придвижвайки се на запад, изнурителните дни се редуваха и сините глъбини на пропастите придаваха характер на ледниците, а неуловимото, тъмночервено под ледената покривка приемаше формата на хребети и била.

Крачиха безспир докато се мръкна, преди да спрат на бивак за последната си нощ в степите и всички бяха на крак на разсъмване. Степта се сля с ширналата се ливада и с високите дървета на долината и когато зърнаха тревопасния, типичен за умерения климат носорог, всички се почувстваха у дома си, а той си продължи по пътя, без дори да си направи труда да ги забележи. Когато стигнаха до една пътечка, която криволичеше из подножието на планината, крачката им се ускори. После заобиколиха познатия им рид, зърнаха пещерата и на всички сърцата се разтупкаха. Бяха си у дома.

Аба и Зуг се втурнаха да ги посрещат. Аба радостно приветства с добре дошли щерка си и Друуг, прегърна по-големичките деца, а после взе Грууб в ръце. Зуг кимна на Айла пътьом, докато тичаше към Грод и Ука, а после към Овра и Гуув.

— Къде е Дорв? — запита с жестове Ика.

— Вече броди в света на духовете — отвърна Зуг. — Зрението му толкова отслабна, че не можеше да види какво му казваме. Мисля, че се отказа и не искаше повече да чака завръщането ви. Когато духовете го призоваха, той си тръгна с тях. Погребахме го и белязахме мястото, за да може Мог-ър да го намери за погребалния обред.

Айла се огледа и изведнъж я обзе тревога.

— Ами Иза къде е?

— Много е болна, Айла — рече Аба. — От последната нова луна не е излизала от леглото.

— Иза! Не и Иза! Не! Не! — извика Айла и се втурна към пещерата. Когато стигна до огнището на Креб, захвърли вързопите и се хвърли към лежащата в постелята жена. — Иза! Иза! — изплака младата жена. Старата знахарка отвори очи.

— Айла — промълви тя с едва доловим, дрезгав глас. — Духовете са чули молбата ми — рече тя с немощни жестове. — Върна се — Иза протегна ръце. Айла я прегърна и усети изпосталялото й, хилаво тяло, само кокали и кости под сбръчканата кожа. Косите й бяха снежнобели, лицето й представляваше изсъхнал пергамент, опънат върху измършавелите бузи и хлътнали очи. Изглеждаше като че ли е на хиляда години, а току-що бе навършила двадесет и шест.

Айла почти не виждаше от сълзите, които се стичаха по лицето й.

— Защо ли ми трябваше да ходя на това Събиране на Клановете? Трябваше да остана тук и да се грижа за теб. Знаех, че си болна, защо изобщо тръгнах и те оставих?

— Не, недей, Айла — направи жест Иза. — Недей да се самообвиняваш. Не можеш да промениш това, което е писано. Когато тръгна, знаех, че съм на смъртно легло. Не би могла да ми помогнеш, никой не би могъл. Просто исках да те видя още веднъж, преди да се преселя при духовете.

— Няма да умреш! Няма да те оставя да умреш! Ще се погрижа за теб. Ще ти помогна да оздравееш — зажестикулира Айла не на себе си.

— Айла, Айла. Има неща, които не са по силите дори на най-изкусната знахарка — От напъна последва пристъп на кашлица. Айла я подпираше, докато кашлицата не престана. Напъха постелята си зад жената, за да я повдигне и да облекчи дишането й, после взе да тършува сред струпаните около постелята на Иза церове.

— Къде е оманът? Не виждам никакъв оман.

— Едва ли е останал — немощно направи знак Иза. Пристъпът на кашлицата бе изчерпал последните й сили. — Доста често го използвах, а не можах да изляза да набера още. Аба се опита да ми набере, но ми донесе слънчоглед.

— Не трябваше да те оставям — рече Айла и се втурна навън от пещерата. Срещна Уба с Дърк на ръце и Креб на входа. — Иза е болна — размахваше неистово ръце тя, — а дори няма оман. Отивам да набера. Огнището е останало без огън, Уба. Защо ми трябваше да ходя на това Събиране на Клановете? Трябваше да остана с нея. Защо изобщо тръгнах? — По мрачното лице на Айла, прашно от пътуването, личаха ивиците от сълзите й, но тя нито забелязваше, нито я беше еня. Спусна се надолу по склона, а Креб и Уба забързаха към пещерата.

Айла прецапа потока, втурна се към ливадата, където растеше билето и след като го откъсна, с голи ръце изрови корените му. Спирайки се на потока само колкото да ги измие, тя се юрна обратно към пещерата.

Уба бе наклала огън, но водата, която бе започнала да подгрява бе само хладка. Креб бе застанал над Иза и правеше церемонии движения, като влагаше повече страст от много дни насам и призоваваше всички, познати нему духове, да насърчат живителната й сила, умоляваше ги още да не я взимат със себе си. Уба бе оставила Дърк на една постелка. Той тъкмо бе взел да пълзи, а след това се изправи на ръце и колена. Припна към майка си, която бе заета да реже корените на малки парченца, но тя го отблъсна, когато се опита да суче. Айла нямаше време за сина си. Когато изсипа корените във водата и от нетърпение да заври добави още камъни, той зациври.

— Дай ми да видя Дърк — направи жест Иза. — Толкова е порасъл.

Уба го вдигна и го занесе на майка си. Положи бебето в скута на Иза, но той не бе в състояние да се гушка в скута на старица, която не помнеше и взе да се върти, за да слезе отново.

— Силен и здрав е — рече Иза — и вече без труд си държи главата изправена.

— Та той дори си има вече стопанка — обади се Уба — или по-скоро му обещаха едно невръстно момиченце.

— Стопанка ли? Че кой Клан ще му обещае момиче? Толкова млад и с неговия недъг.

— На Събирането на Клановете имаше една жена с недъгава щерка. Още на първия ден дойде и ни заприказва — обясняваше Уба. Рожбата й дори прилича на Дърк, поне в главата. В лицето е малко по-различна. Майката попита дали можем да ги задомим. Ода бе толкова притеснена, че щерка й няма да си намери стопанин. Брун и вождът на техния Клан уговориха всичко. Мисля, че след следващото Събиране на Клановете ще дойде да живее тук, дори въпреки че не е още жена. Ебра се съгласи да живее при нея, докато и двамата не пораснат, за да се задомят. Ода бе толкова щастлива, особено след като Айла приготви напитката за церемонията.

— Значи те наистина приеха Айла за знахарка от моя род. Чудех се дали ще се съгласят — зажестикулира Иза, после спря. От разговора се уморяваше, но само като видеше край себе си скъпите същества, ако не тялото, то поне духът й се подмладяваше. — Как се казва това момиче?

— Юра — отвърна Изината щерка.

— Името ми харесва, добре звучи — Иза си почина отново, после зададе нов въпрос. — Ами какво стана с Айла? Тя намери ли си стопанин на Събирането на Клановете?

— Кланът, дето са рода със Зуг, я имат предвид. Отначало отказаха, а след като бе приета като знахарка, решиха да си помислят. Не остана време за по-нататъшни уговорки, преди да си тръгнем. Може и да вземат Айла, но не мисля, че искат Дърк.

Иза само кимна, после затвори очи.

Айла стриваше месо, за да направи чорба на Иза. Постоянно, нетърпеливо проверяваше дали врящите във водата корени са станали на цвят и вкус. Дърк пропълзя до нея, но тя отново го отблъсна.

— Дай го на мен, Уба — направи знак Креб. Седнал в скута на Креб, младенецът се умири за малко, заинтригуван от брадата на стареца. Но скоро и това му омръзна. Потърка очички и се напъна да се освободи от възпиращата го ръка и когато бе на воля, запълзя направо пак при майка си. Беше уморен и гладен. Айла стоеше край огъня и едва ли го забелязваше, докато раздразненият младенец не се опита да се изправи, като се държеше за краката й. Креб се надигна, после постави тоягата си и направи знак на Уба да му подаде момченцето в единствената му ръка. Останал без опората си, куцукайки тромаво той се довлече до огнището на Брод и положи Дърк в скута на Ога.

— Дърк е гладен, а Айла е заета да приготвя цяр за Иза. Ще го нахраниш ли, Ога?

Ога кимна, взе бебето от него и подаде на Дърк гърдата си. Брод я изгледа кръвнишки, но му бе достатъчно само един навъсен поглед от страна на Мог-ър, за да прикрие бързо яда си. Ненавистта му към Айла не се разпростираше и над мъжа, който я закриляше и хранеше. Брод твърде много се страхуваше от Мог-ър, за да го мрази. Обаче, още на младини бе открил, че великият, тачен мъж рядко се месеше в мирския живот на Клана и дейността му бе ограничена до света на духовете. Никога Мог-ър не се бе опитвал да попречи на Брод да упражни властта си над младата жена, която споделяше огнището с него, но на Брод не му се искаше да се спречква с мага открито.

Магът се затътри обратно към огнището си и взе да се рови сред разхвърляните вързопи за мехура с меча мас, който бе неговият пай от претопената мас на обредното животно. Уба го видя и му се притече на помощ. Креб го отнесе в скривалището на духовете. Макар и да бе сигурен, че няма смисъл, възнамеряваше да използва всяка магия от арсенала си, за да помогне на Айла да опита и да спаси живота на Иза.

Най-сетне корените се свариха и Айла гребна чаша от течността, сега пък нетърпелива да почака да изстине. Топлата чорба, с която я нахраниха по-рано, на малки глътки, като Айла крепеше главата й, точно както Иза бе сторила с нея, когато бе петгодишна и бе на крачка от смъртта, донякъде бе посъживила старата знахарка. Откакто бе легнала в постелята, почти не се хранеше, а и преди това не бе кой знае колко яшна. Често отнасяха донесената й храна непокътната. Иза прекара едно безутешно, сиротно лято. Останала сама, без да има кой да проверява дали се храни, тя често забравяше или просто й беше все едно. Останалите трима до един се опитваха да й помогнат като видяха, че не я бива, но не знаеха как.

Иза бе станала, когато краят на Дорв наближи, но най-възрастният член на Клана ги напусна бързо и за нея не бе останало почти нищо друго, освен да се опита да облекчи страданията му. Неговата смърт хвърли сянка на обреченост и върху останалите живи. Пещерата им се струваше по-празна, след като той ги напусна и всички осъзнаха колко близко се намират до отвъдния свят. За пръв път след земетресението умираше някой.

Айла бе приседнала до Иза и духаше течността в костената чаша, като от време на време я опитваше да види дали е достатъчно изстинала. Дотолкова се бе посветила изцяло на Иза, че дори не забеляза как Креб излиза с Дърк, нито пък го видя, че се оттегля в мъничката пещера, нито усети, че Брун я наблюдаваше. Чуваше тихото клокочене на Изиния дъх и знаеше, че е на смъртно легло, но не й се искаше да повярва. Ровеше из паметта си за церове.

„Лапа от сърцевината на балсамово дърво, мина й през ума. Да, и отвара от бял равнец. А и дишането на парата му може да помогне. Черни боровинки, билки и девичи косъм. Не, това е за лека простуда. Корени от репей? Възможно е. Нишестено биле? Разбира се, а пресният корен е най-полезен есенес.“ Айла твърдо бе решила да налее Иза с отвари, да я покрие с лапи и да я удави в пара, ако се наложеше. Готова бе на абсолютно всичко, само и само да продължи живота на майка си, единствената майка, която познаваше. Не би понесла мисълта за Изиния край.

Макар и Уба до болка да бе наясно със сериозността на майчината си болест, за нея не остана незабелязано и присъствието на Брун. Не се случваше често мъж да посещава огнището на друг мъж в негово отсъствие и появяването на Брун я стресна. Втурна се да прибира разхвърляните наоколо вързопи, за да поподреди, като стрелкаше с очи ту Айла, ту Брун, ту майка си. Без да има кой да я напътства и да й дава указания, тя не знаеше как да постъпи при посещението на Брун. Никой не бе го забелязал, никой не го приветстваше с добре дошъл, какво ли трябваше да стори тя?

Брун наблюдаваше троицата жени — старата знахарка, ревностната млада жена, която нямаше никаква прилика с Клана и въпреки това бе церителката им с най-висок ранг и Уба, на която също й бе писано да стане знахарка. От край време бе привързан към посестримата си. Тя бе мъничко момиченце, винаги глезено и галено и посрещано с отворени обятия, след като се бе родило момче, което да поеме задълженията на вожда. Винаги се бе чувствал неин покровител. Той никога не би се спрял на мъжа, който й бе стопанин, Брун никога не бе го харесвал — самохвалко, който се присмиваше на сакатия му брат. Но Иза нямаше избор, но добре се оправи с положението. И въпреки всичко откак погина стопанинът й, тя никога преди не се бе радвала на по-голямо щастие. Бе свястна жена и добра знахарка. Кланът щеше да осиротее без нея.

„Щерката на Иза расте, помисли си той, наблюдавайки я. Скоро Уба ще стане жена. Ще трябва да си помисля за кого да я задомя. Трябва да бъде добър стопанин, човек, с когото ще се разбират. Ще е по-добре и за ловеца, ако стопанката му е предана. Но кой ли остана, освен Ворн?

Трябва да се има предвид и Она, а тя пък не може да се задоми за Ворн, нали му е посестрима? Ще трябва да почака, докато Борн стане мъж. Ако стане жена по-рано, може да си роди дете преди Борн да е готов за задомяване. Навярно ще се наложи малко да го подбутна, та той е по-голям от Она. Дали Ворн ще е добра партия за Уба? Друуг добре му повлия, а и той обича да се перчи пред нея. Вероятно съществува някакво привличане.“ Брун остави тези свои мисли в подредения си ум за бъдеща справка.

Отварата от оман бе изстинала и Айла събуди задрямалата старица и нежно придържаше главата й, докато й даваше да изпие билето. „Не мисля, че този път ще успееш да я изправиш на крака, Айла“, каза си наум Брун, като гледаше немощната жена. „Как така се състари толкоз бързо? Беше най-младата, а сега изглежда по-стара и от Креб. Още помня, когато ми намести счупената ръка. Не може да е била по-стара от Айла, когато тя намести таза на Брак, но вече бе жена и стопанка. При това добре се справи. Оттогава не ми е създавала ядове, само дето ме понаболява напоследък. И аз остарявам. Дните ми на ловец са преброени и ще трябва да предам водачеството на Брод.

Дали е готов за това? Доста добре се справи на Събирането на Клановете, бях на крачка още тогава да му го отстъпя. Смел е, хората се надпреварваха да ми кажат какъв щастливец съм. Имам късмет, не ще и дума. Боях се да не бъде избран да придружи Урсуз. Би било голяма чест, но точно от тази чест бих се отказал. Горн бе свестен мъж, на Клана на Норг не му провървя. Винаги така става, когато Урсуз избира. Понякога наистина си късметлия да ти бъде спестена тази чест, синът на стопанката ми още ходи по тази земя. А и той е неустрашим. Може би твърде неустрашим. За младия мъж е хубаво да е малко безстрашен и безразсъден, но един вожд трябва да е по-трезво мислещ. Трябва да се съобразява с хората си. Трябва да обмисли и запланува всичко така, че ловът да бъде успешен и въпреки това да не излага на безсмислени опасности хората си. Навярно трябва да му позволя да ръководи няколко лова, за да придобие опит. Ще трябва да се научи, че за да бъдеш вожд, не е нужна само безразсъдна смелост, ами и отговорност, и самообладание.

Какво ли у Айла изкарва на показ най-лошите му черти? Защо наистина се унижава като се съревновава с нея? Може наистина да изглежда по-различна, но пък си е жена. Прочее, доста смела за жена, окото й не трепва. Чудя се дали родата на Зуг ще я приемат? След като свикнах ще ми е чоглаво без нея. А и тя е добра знахарка, гордост за всеки Клан. Ще направя всичко по силите си, за да я оценят по достойнство. Само я вижте, дори и синът й, когото бе готова да последва в отвъдното, не може да й попречи да се грижи за Иза. Не са много хората, които биха дръзнали да се опълчат срещу пещерната мечка, за да спасят нечий живот. И тя може да бъде безстрашна, а и се научи да се владее. По време на Събирането на Клановете се държа добре, бе свястна жена във всяко едно отношение, а не както когато бе по-млада. Накрая всички се надпреварваха само да я хвалят.“

— Брун — обади се Иза с немощен глас. — Уба, донеси на вожда чай — нареди тя със знаци, като се опитваше да се изправи в постелята си. Тя все още бе истинската господарка на огнището на Креб. — Айла, донеси на Брун кожа да седне. Тази жена съжалява, че не може да сервира на вожда сама.

— Иза, не бери грижа. Не съм дошъл за чай, дойдох да те видя — с жестове рече Брун, присядайки на постелята й.

— Откога стоиш там? — запита Иза.

— Отскоро. Айла си има работа, предпочетох да не притеснявам нито нея, нито теб, докато не свърши. Всички питаха за теб на Събирането на Клановете.

— Успешно ли мина?

— Кланът още е начело. Ловците се справиха добре. Брод пръв бе избран за Мечата Церемония. И Айла си я биваше. Сума ти комплименти й направиха.

— Комплименти! За какво са ти комплиментите? Твърде много карат духовете да завиждат. Щом се е справила, щом е донесла почести на Клана, това е достатъчно.

— Добре се справи. Бе приета в Клана, държа се като истинска жена. Тя е твоя дъщеря, Иза. Можеше ли да се очаква нещо друго?

— Да, тя ми е дъщеря, колкото и Уба ми е щерка. Имах щастието духовете да ме дарят с две дъщери и двете ще станат добри знахарки. Айла ще може да довърши подготовката на Уба.

— Не! — прекъсна я Айла. — И двете ще довършим обучението на Уба. Ти ще оздравееш. Вече сме тук, има кой да се грижи за теб. Ще се оправиш, само чакай и ще видиш — зажестикулира тя искрено разочарована. — Трябва да оздравееш, мамо.

— Айла, чедо. Духовете ме чакат, скоро ще трябва да отида с тях. Изпълниха ми последното желание, да видя скъпите си същества, преди да си тръгна, но не мога да ги карам да чакат още.

Чорбата и церовете мобилизираха последните сили на болната жена. Като резултат от сърцатия опит да се пребори с болестта, изцедила докрай жизнената й енергия, телесната й температура се повишаваше. Блясъкът в лъсналите й от треската очи и руменината по страните й придаваше измамно здрав вид. Но лицето на Иза излъчваше сияние, сякаш бе осветено отвътре. Това не бе руменината на живота. Загадъчното състояние се наричаше сияние на духа и Брун го бе виждал и преди. То представляваше прилив на жизнени сили, преди да я напуснат завинаги.

Ога задържа Дърк в огнището на Брод до късно и върна спящото дете много след залез-слънце. Уба го положи на постелята на Айла, която тя бе разстлала. Момичето се бе уплашило и не знаеше какво да прави. Нямаше към кого да се обърне. Креб се бе върнал само колкото да изрисува знаци по Изиното тяло с каша от червена охра и меча мас, докато правеше заклинанията си над нея. Веднага след това се върна в мъничката пещера и повече не се весна.

Уба бе разопаковала всичко и бе подредила огнището, приготвила бе вечерната храна, която никой не вкуси и я бе прибрала. После седна тихичко до спящото бебе, като й се искаше да измисли още някаква задача, все едно каква, само да върши нещо. Макар че работата не можеше да успокои ужаса, който изпитваше, поне се занимаваше с нещо. А това бе по-добре отколкото просто да седи и да гледа как майка й умира. Най-накрая тя си легна на постелята на Айла и се сви на кравай около бебето, като се гушеше в него в отчаян опит да почерпи топлина и сигурност от някого.

Айла не преставаше да се труди над Иза, като изпробваше всеки хрумнал й цяр и лечение. Не се откъсваше от нея, не смееше да я остави нито за миг от страх, че женицата ще си отиде, докато я няма. Не само тя не мигна тази вечер. Само малките деца спяха. Край всяко огнище в потъналата в мрак пещера мъже и жени се взираха в алената жар на тлеещите огньове или пък лежаха на постелите си с отворени очи.

Небето навън бе облачно и звездите не се виждаха. Сумракът в пещерата стана непрогледен около просторния вход, забулвайки всеки признак на живот, освен догарящите въглени на пещерния огън. В безмълвното, ранно утро, все още в потайна доба, Айла разтърси глава от мимолетната дрямка.

— Айла — обади се Иза с дрезгав шепот.

— Какво има, Иза? — попита тя с жестове. Очите на знахарката отразяваха мъждукащата светлина на тлеещите въглени в огнището.

— Искам да ти кажа нещо, преди да си отида — зажестикулира Иза, после ръцете й клюмнаха. Трудно и беше да ги движи.

— Не се опитвай да говориш, мамо. Просто си почивай. На сутринта ще си заякнала.

— Не, чедо, трябва да ти го кажа сега. Не ще дочакам утрото.

— Ще и още как. Трябва. Не можеш да ни напуснеш — със знаци и рече Айла.

— Айла, отивам си, трябва да се примириш. Нека да довърша, не ми остава много — Иза пак си почина, докато Айла чакаше онемяла и отчаяна.

— Айла, винаги съм те обичала най-много. Не знам защо, но е истина. Исках да останеш при мен, да заживееш в Клана. Но скоро мен няма да ме има. И на Креб не му остава много време преди да поеме към отвъдното, а и Брун остарява. А после Брод ще стане вожд. Айла, не можеш да останеш, след като Брод стане вожд. Той все ще намери начин да ти причини болка — Иза отново си почина като притвори очи и с мъка насъбра дъх и сила да продължи. — Айла, щерко моя, мое странно, опако дете, което винаги е полагало толкова усилия, изучих те за знахарка, за да имаш достатъчно висок ранг, да останеш в Клана, дори и да не се задомиш. Но ти си жена, имаш нужда от стопанин, от собствен мъж. Ти не си от Клана, Айла. Рожба си на Другите, там и ти е мястото. Ще трябва да ни напуснеш, чедо, да потърсиш своите хора.

— Да напусна ли? — объркана зажестикулира тя. — Та къде мога да отида, Иза? Не познавам никого от Другите, дори не знам къде да ги търся.

— Има сума ти от тях на север оттук, Айла по бреговете отвъд полуострова. Майка ми разказа, че мъжът, излекуван от майка й, дошъл от север — Иза направи пауза отново, после продължи с усилие. — Не можеш да останеш тук, Айла. Тръгни и ги търси, чедото ми. Намери хората си, намери си стопанина — Изините ръце в миг клюмнаха и тя склопи очи. Дъхът й едва се долавяше. С усилие си пое дълбоко въздух и отново отвори очи. — Кажи на Уба, че я обичам, Айла. Ти бе първата ми рожба, любимата ми щерка. Винаги съм те обичала… обичала най-много… Иза издъхна с клокочеща въздишка. Повече не си пое дъх.

— Иза! Иза! — запищя Айла. — Мамо, не си отивай, не ме оставяй! О, мамо, не си отивай!

Уба се събуди от Айлиния вопъл и се втурна към тях.

— Мамо! О, не! Мама я няма! Майка ми си отиде.

Момичето и младата жена се взираха една в друга.

— Каза ми да ти кажа, че те обича, Уба — рече Айла. Очите й бяха сухи, тя все още не бе осъзнала ужаса на станалото. Креб се затътри към тях. Вече излизаше от пещеричката си, когато Айла изпищя. На път да се разридае, Айла слепешком ги прегърна и всички те се вкопчиха в скръбната прегръдка на споделената печал. Сълзите на Айла омокриха всички. Уба и Креб не плачеха със сълзи, но болката им не бе по-малка.