Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деца на Земята (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Clan of the Cave Bear, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 35 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)
Допълнителна корекция и форматиране
analda (2020)

Издание:

Автор: Джийн М. Оел

Заглавие: Кланът на пещерната мечка

Преводач: Георги Даскалов

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Плеяда 7“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: американска (не е указано)

Печатница: „Балканпрес“ — София

Редактор: Рада Попова

Художник: Петър Станимиров

ISBN: 954-526-012-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3187

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция и форматиране

6

Синът на другарката ти се е справил добре, Брун. Добро и ловко убито животно — рече Зуг, когато ловците стоварваха едрото животно на земята пред пещерата. — Можеш да се гордееш с новия си ловец.

— Показа кураж и сигурна ръка — отвърна с жестове Брун. Отпусна ръката си на рамото на младока със светнали от гордост очи. Брод се радваше на сърдечните похвали.

Зуг и Дорв огледаха якото младо биче с възторг, примесен с носталгия по възбудата на преследването и трепета от успеха, забравяйки за опасностите и разочарованията, които бяха неразделна част от усилното начинание на лова за едър дивеч. Двамата старци, вече неспособни да ловуват с по-младите мъже, но нежелаещи да останат по-назад, прекараха цялото утро в търсене на дребен дивеч по обраслите с дървета хълмове.

— Виждам, че ти и Дорв сте свършили добра работа с прашките си. Още посред хълма усетих мириса на готвено месо — продължи Брун. Като се заселим в новата пещера, ще трябва да намерите място за упражнения. Ще е от полза за Клана, ако всички ловци са така изкусни с прашката като теб, Зуг. А и скоро ще му дойде времето на Дорн да се подготвя за ловец.

Вождът много добре ценеше приноса на по-възрастните хора за препитаването на Клана и искаше и те да го разберат. Ловците невинаги се радваха на успех. Не бяха редки случаите, когато имаха месо благодарение на усилията на старите хора и през зимите с дълбоки пресни много често прясното месо се добиваше с прашки. Това месо им осигуряваше добре дошла промяна на зимната им диета от сушено, консервирано месо, особено в края на зимата, когато замразените запаси от лова през късната есен привършваха.

— Не може да се сравни с този млад бизон, но ударихме няколко заека и един тлъст бобър. Храната е готова, само вас чакахме — жестикулираше Зуг. — Наистина забелязах една равна просека наблизо, от която може да се получи добра площадка за обучение. Зуг, който живееше с Грод след смъртта на другарката си, доста се бе потрудил да усъвършенства майсторството си с прашката, след като се оттегли от редиците на ловците на Брун. Прашката и ласото най-трудно се усвояваха от мъжете в Клана. Макар че мускулестите им, с едър кокал и леко криви ръце бяха невероятно силни, те можеха да извършват прецизни и фини операции, като например разцепване на кремък. Развитието на ставите на ръцете, особено начинът на прикачване на мускулите и сухожилията към костите, ги даряваше с акуратна сръчност на ръцете, съчетана с нечувана сила. Но от това произтичаше и едно неудобство. Същото това развитие на ставите ограничаваше движението на ръката. Не им се удаваше пълна, свободна дъга, което ограничаваше способността им да мятат предмети. Цената на силата бе не прецизният контрол, а липсата на опорна точка.

Копието им не бе копие за хвърляне, което се мяташе на определено разстояние, а по-скоро пика, която се забиваше с голяма сила отблизо. Боравенето с копие и сопа бе нещо повече от развиване на и без това яките им мускули, но да се научиш да мяташ прашка или ласо отнемаше години упражнения и съсредоточеност. Прашката — жилава кожена ивица, чийто два края се хващаха и се въртеше около главата, за да набере инерция кръглото камъче в издутата торбичка по средата, преди да заметнеш — изискваше огромни усилия и Зуг се гордееше със способността си да заметне камъка право в целта. Също толкова се гордееше, че Брун се обръщаше към него да обучава младите ловци в употребата на това оръжие.

Докато Зуг и Дорв с прашките си ловуваха из околните хълмове, жените бяха заети с бране в същата местност и изкусителната миризма на готвещата се храна изостри апетита на ловците. Накара ги да разберат, че от лов човек се връща гладен. Не се наложи да чакат дълго.

След храна мъжете, хапнали до насита, си почиваха и разказваха случки от вълнуващия лов или за собствено удоволствие, или заради Зуг и Дорв. Брод, сияещ от новото си положение и сърдечните поздравления от новите си колеги, забеляза Ворн да го зяпа с неприкрит възторг. До тази утрин Брод и Ворн бяха равни и Ворн бе единственият му приятел от мъжки пол сред децата от Клана, откакто Гуув бе станал мъж.

Брод си спомни как се въртяха около ловците, току-що завърнали се от лов, както правеше сега Ворн. Вече нямаше да се налага да се увърта край ловците, лишен напълно от тяхното внимание, докато жадно поглъщаше разказваните от тях истории, нито щеше да се налага да изпълнява заповедите на майка си и останалите жени, които го викаха да им помогне в шетнята. Вече бе ловец, истински мъж. На положението му на мъж липсваше само окончателната церемония, която щеше да е част от пещерния обред и това я правеше особено паметна и щастлива.

Когато това станеше, щеше да бъде мъжът с най-ниския ранг, но това малко го интересуваше. И това нямаше да е вечно, мястото му бе предопределено. Бе син на другарката на вожда, един ден той щеше да заеме мястото на вожда. Ворн понякога бе голям досадник, но Брод вече можеше да си позволи да бъде великодушен. Закрачи към четиригодишното момче, като много добре съзнаваше, че очите на Ворн грейнаха с нетърпеливо предчувствие, когато видя новия ловец да приближава.

— Ворн, смятам, че си достатъчно голям — направи му доста надут знак Брод, като се опитваше да изглежда по-мъжествен. — Ще ти направя копие. Време е вече да започнеш да се подготвяш за ловец.

Ворн примижа от удоволствие, от очите му заструи неподправено ласкателство, когато вдигна поглед към младежа, който съвсем наскоро бе си извоювал така желаното място на ловец.

— Да — закима той, като необуздано се съгласяваше.

— Достатъчно голям съм, Брод — стеснително направи знак момчурляка. Посочи дебелия прът на копието с тъмен, опръскан с кръв връх. — Може ли да го пипна?

Брод свали върха на копието си на земята пред момчето. Ворн посегна нерешително с пръстче и докосна засъхналата кръв на огромния бизон, който лежеше в момента на земята пред пещерата.

— Страх ли те бе, Брод? — запита момчето.

— Брун казва, че всички ловци се страхуват при първия си лов — отвърна Брод, като не искаше да признае страховете си.

— Ворн! Ето къде си бил! Трябваше да се досетя. Нали трябваше да помагаш на Ога да събира съчки? — каза Ага, като зърна сина си, който тайничко се бе измъкнал от жените и децата. Ворн се помъкна след майка си, поглеждайки през рамо към новия си идол. Всичко това се разиграваше под одобрителния взор на Брун. „По това си личи добрият вожд, не забравя приятеля си само защото още е дете, помисли си Брун. Някой ден Ворн ще стане ловец и когато Брод е вожд, Ворн няма да забрави проявената към него любезност като дете.“

Брод гледаше как Ворн се мъкне след майка си като си влачи краката. Тъкмо предишния ден Ебра го извика да й помогне в домакинството, спомни си той. Погледна към жените, които копаеха пещ и му се прииска да се измъкне тайничко, за да не го забележи майка му, но тогава зърна Ога да гледа към него. „Вече майка ми не може да ми нарежда какво да правя. Не съм дете, а мъж. Вече тя трябва да ми се подчинява“, мислеше си Брод леко изпъчил гърди. „Нали така, трябва да се подчинява… отгоре на всичко и Ога гледа.“

— Ебра! Донеси ми да пийна вода! — изкомандва той заповеднически и с наперена походка се отправи към жените. Почти очакваше майка му да го прати да събира съчки. Фактически той до обреда за мъжество не бе мъж.

Ебра вдигна очи и го погледна с гордост. „Това бе нейното момченце, което така резултатно бе изпълнило задачата си, синът й, който бе достигнал издигнатото положение на мъж.“ Скокна, отиде до вира край пещерата и се върна бързо с водата, като хвърляше надменни погледи на останалите жени, сякаш искаше да каже: „Погледнете сина ми! Не е ли чудесен мъж? Не е ли смел ловец?“

Усърдието на майка му и изпълненият й с гордост поглед смекчи отбранителната му поза и го предразположи да я награди с признателно изръмжаване. Отзивчивостта на Ебра му достави почти такова удоволствие, каквото и смирено сведената глава на Ога и благоговейния й поглед, който го проследи, когато тръгна да си върви.

Ога бе съсипана от скръб по майка си, която бе умряла съвсем скоро след смъртта на другаря й. Като единствено дете на двойката, въпреки че бе момиче, тя се радваше на нежната обич и на двамата. Другарката на Брун бе мила с нея, когато отиде да живее със семейството на вожда, имаше място сред тях, когато сядаха да се хранят и вървеше след Ебра, когато си търсеха пещера. Но от Брун се страхуваше. По-строг бе от другаря на майка й, на плещите му лежеше голяма отговорност. Ебра преди всичко се грижеше за Бруг и никой нямаше време да обръща внимание на осиротялото момиче, докато бяха на път. Но една вечер Брод я бе забелязал да седи сама и да се взира унило в огнището. Ога преливаше от благодарност, когато гордото момче, почти мъж, което рядко й обръщаше внимание преди това, седна до нея и я прегърна, докато тя тихо му изплака мъката си. От този миг Ога я крепеше едно-единствено желание: когато стане жена, да я дадат за другарка на Брод.

Късното следобедно слънце прежуряше в неподвижния въздух. Дори и намек за ветрец не поклащаше никое листо. Затишието на очакване се нарушаваше само от жуженето на мухите, които се изреждаха на остатъците от обяда и от звуците на жените, копаещи пещта. Айла седеше до Иза, докато знахарката тършуваше във видровата си торба за червената кесийка. Цял ден детето я следваше по петите, но сега Иза я чакаха определени ритуали с Мог-ър в приготовление на важната роля, която щеше да играе в пещерната церемония на другия ден, след като вече бяха сигурни, че такава ще се състои. Отведе русолявото момиче при жените, копаещи дълбока дупка недалеч от отвора на пещерата. Щяха да я облицоват с камъни, а в нея щяха да накладат огромен огън, който да гори цяла нощ. На сутринта одраният и нарязан на части бизон, увит в листа, щеше да бъде спуснат в пещта, а след като го посипят с още листа и пръст, щяха да го оставят да се пече в каменната пещ до късно следобед.

Копаенето бе бавна и туткава работа. Островърхите пръчки за копаене се използваха да разтрошат почвата, която после изтребваха, като хвърляха шепи върху кожено наметало, което се изнасяше от яхтата и се изхвърляше. Но след като веднъж пещта бе готова, можеха да я ползват многократно, само от време на време трябваше да се почиства пепелта. Докато жените копаеха. Ога и Ворн под бдителния взор на все още незадомената дъщеря на Ука. Орва, събираха дърва и носеха камъни от реката.

Когато Иза наближи, хванала детето за ръка, жените спряха.

— Налага се да отида при Мог-ър — с жестове им каза Иза. После леко побутна Айла към групичката. Айла понечи да тръгне след Иза, когато тя се извърна да си върви, но жената заклати глава и я бутна обратно при жените, после бързешком се отдалечи.

— Това бе първото съприкосновение на Айла с хора от Клана, освен Иза и Креб и тя се чувстваше като загубена и бе свенлива без успокояващото й присъствие. Стоеше, без да мръдне, сякаш бе пуснала корени, страхливо гледаше в краката си и от време на време вдигаше боязливо очи. Противно на всяко благоприличие всички зяпаха слабичкото, дългокрако момиченце с чудато, плоско лице и изхвръкнало чело. Всички те проявяваха любопитство към детето, но сега им се отдаваше възможност хубавичко да го разгледат.

Най-сетне Ебра наруши непредвидената почивка.

— Може да събира дърва — посочи другарката на вожда към Овра с безмълвно движение, после се захвана да копае отново. Младата жена се отправи към няколкото дървета и повалени дънери. Ога и Ворн бяха неразделни Овра повика нетърпеливо двете деца, после махна и на Айла. Момичето мислеше, че разбира жеста, но не бе сигурна какво искаха от нея. Овра махна още веднъж, после се извърна и се отправи към дърветата. Двамата членове на Клана, които бяха почти на годините на Айла, неохотно последваха Овра. Момичето ги видя да тръгват, после направи няколко нерешителни стъпки след тях.

 

 

Когато се приближи до дърветата, Айла за миг погледна как Ога и Ворн събират сухи клонки, докато Овра цепеше с брадвичката си доста едричък, повален дънер. След като се върна, оставила товара си от съчки недалеч от пещта, Ога се зае да влачи към купчината дърва част от дънера, която Овра вече бе отсякла. Айла я видя да се боричка и се притече на помощ. Наведе се да хване другия край на дънера и когато и двете се изправиха, тя погледна право в очите тъмнооката Ога. Замръзнаха за миг и двете се взираха една в друга.

Двете момичета бяха толкова различни и въпреки това толкова предизвикателно еднакви. Пръкнали се от една и съща стародавна семка, поколенията на общия им прародител бяха поели в различни посоки, и двете водещи до богато развит, макар и различен, интелект. И двете бяха мъдри, за известно време господстващи и пропастта, която ги делеше, не бе толкова голяма. Но незабележимите разлики им отреждаха доста по-различна съдба.

Всяка хванала по един край на дънера, Айла и Ога занесоха до купчината дърва. На връщане, вървейки рамо до рамо, жените пак спряха да работят и ги гледаха как вървят. Двете момиченца бяха горе-долу еднакви на ръст, макар и по-височката да бе два пъти по-голяма на години от другата. Едното бе стройно, с прави нозе и руса коса, а другото набито, кривокрако и по-мургаво. Жените ги сравняваха, но малките момиченца, като децата навсякъде, скоро забравиха за различията. Заедно задачата им бе по-лесна и преди да измине деня те намериха начин да общуват, както и да придадат на домакинската работа елемент на игра.

Същата вечер двете отново се намериха и седнаха заедно да се хранят, като се радваха на компания по-близка до собствения им ръст. Иза бе доволна като виждаше, че Ога приема Айла и изчака докато се стъмни и чак тогава отиде да прибере момичето за спане. Те дълго се гледаха, преди да се разделят, после Ога се извърна и пое към кожената си постеля редом до Ебра. Жените и мъжете още спяха отделно. Забраната на Мог-ър нямаше да се вдигне, докато не се настанеха в пещерата.

Още с първите утринни лъчи Иза широко отвори очи.

Лежеше, без да помръдне и се вслушваше в мелодичната какафония на птичките, чуруликащи, цвърчащи, извиващи трели и надпяващи се, приветствайки новия ден. „Скоро ще се събуждам сред каменни стени“, мислеше си тя. Нямаше нищо против да спи навън, докато времето бе приятно, но очакваше с надежда сигурността на стените от камък. С мислите й дойдоха на ум сума неща, които трябваше да свърши през деня и сещайки се с нарастващо вълнение за пещерната церемония, тя тихо стана.

Креб вече бе буден. Питаше се дали изобщо е спал. Пак седеше на същото място, където го остави предишната вечер и се взираше в дълбокомислено мълчание в огъня. Тя взе да кипва вода и докато му поднасяше утринния чай от мента, люцерна и листа от коприва, Айла бе станала и се бе курдисала до сакатия. Иза донесе на детето закуска с остатъци от храната от предишната вечер. Мъжете и жените нямаше да ядат през този ден чак до обредното пиршество.

Някъде привечер от няколкото огнища, на които се готвеше храната, се понесоха вкусни миризми, особено в района недалеч от пещерата. Бяха извадили кухненските принадлежности и другите джунджурии, спасени от предишната им пещера и мъкнати дотук във вързопите на жените. Изкусно направени, плътно изплетени, непропускащи вода кошници от фина материя и изработка, с малки различия в плетката, се използваха за носене на вода от вира, за тенджери и за съдини. Дървените купи намираха по-добро приложение. Бъркалки бяха ребрени кости, едрите, плоски тазови кости се използваха за чинии и тепсии заедно с тънки изрезки от дънери. Черпаци бяха костите от челюстта и главата, а също чаши и купи. Кори от бреза, залепени една за друга със смола от балсамово дърво, някои усилени с подходящ възел от сухожилия, се прегъваха в множество форми за най-разнообразни цели.

В животинска кожа, увесена на привързана с ремъци стойка над огнището, вреше ароматична чорба. Бе организирано бдително наблюдение да не би чорбата да преври. Докато пламъците само докосваха дъното на врящата чорба, температурата в кожения казан бе твърде ниска, за да загори. Айла гледаше как Ука разбърква късовете месо и кокали от врата на бизона, които се варяха с див лук, пикантното жребчево краче[1] и други билки. Ука я опита, после добави белени стъбла от магарешки трън, гъби, цветове и корени от лилия, кресон, пъпки от млечка, дребни, непоникнали сладки картофи, червени боровинки, донесени от предишната пещера, както и увехнали цветове от обрани на предния ден кремове за сгъстяване.

Твърдите, жилави стари корени от котешка опашка се счукваха и нишките се отстраняваха. Добавяха се сушени сини боровинки, които носеха със себе си, и изсъхнали зърна към получилото се нишесте, утаило се на дъното на кошниците студена вода. Парчета плосък, черен, безквасен хляб се печеше на жежките плочи край огъня. Листа от щир, лескови реси, млада детелина и листа от глухарче, подправени с жребчево краче вряха в един друг казан, а сос от сушени, кисели ябълки, подсладен с цветове на дива роза и щастливо открития мед къкреше на друг един огън.

Когато видя Зуг да се връща от обиколката се на степите с връзка яребици, Иза особено се зарадва. Нисколетящите, тежки птици, лесна плячка за камъните на майстора на прашката, бяха любимото ястие на Креб. Пълнени с билки и ядивна зеленина, които, така да се каже, снасяха своите цели яйца, и загърнати в листа от дива лоза, вкусните птици се приготвяха в една по-малка, облицована с камъни пещ. Зайци и огромни хамстери, одрани и набодени на шиш се печеха на жежката жар, а купчини дребни, пресни диви ягоди блещукаха яркочервени на слънцето.

Поводът си заслужаваше пиршеството.

Айла едва-едва се сдържаше. Цял де се мотаеше безцелно покрай готварската площ. И Иза, и Креб бяха някъде през повечето време, а дори когато се появеше, Иза бе заета. И Ога помагаше на жените, приготвящи пиршеството и никой нямаше нито време, нито ищах да се занимава с момиченцето. След няколко грубички думи и не толкова нежни побутвания от страна на изтормозените жени, тя се опита да не им се пречка.

 

 

Когато дългите сенки на късното следобедно слънце прошариха червената почва пред пещерата, Кланът притихна в предчувствие. Всинца се събраха край голямата пещ, в която се пенеха бутовете на бизона. Ебра и Ука взеха да свалят горещата пръст отгоре. Измъкнаха омекналите, опърлени листа и жертвеното животно се показа в облак от пара, от която ти потичаха лигите. Месото бе внимателно извадено, толкова крехко, че едва не изпопада от кокалите. На Ебра, като другарка на вожда, се падна задължението да го накъса и сервира и си пролича колко горда е, когато даде първото парче на сина си.

Брод не прояви престорена скромност и пристъпи напред да получи полагащия му се пай. След това бяха обслужени всички мъже, жените също получиха своя дял и накрая децата. Айла бе последна, но месото бе повече, отколкото можеха да изядат, дори останаха мръвки. Последва затишие и огладнелият Клан се залови да поглъща храната.

Пиршеството бе охолно и от време на време по някой ставаше да си вземе още малко от бизона или да получи допълнително от любимото си ястие. Жените бая се потрудиха, но наградата им бяха не само коментариите на доволния Клан, а нямаше да се налага да готвят още един-два дни. След това всички си починаха, приготвяйки се за една дълга нощ.

 

 

Когато удължаващите се сенки се сляха с тъмносивия сумрак на приближаващото свечеряване, настроението на ленивия следобед незабележимо се промени, наситено с очакване. Само един поглед на Брун бе достатъчен, за да разчистят женорята бързешком остатъците от пира и да насядат около незапаленото огнище близо до входа на пещерата. Случайният поглед даваше невярна представа за протоколността на местата им. Всяка жена стоеше на място, което отговаряше на положението й. Мъжете, струпали се от другата страна, следваха примера им според мястото си в йерархичната стълбица на Клана, но Мог-ър не се виждаше.

Брун, застанал най-отпред, даде знак на Грод, който пристъпи напред с тромава тържественост и от рога си на зубър измъкна тлеещ въглен. Този бе най-важният въглен от дългата поредица, която започна със запаления въглен сред разрушенията на старата пещера. Приемствеността на този огън символизираше непрекъснатостта на живота на Клана. Запалването на този огън пред входа на пещерата щеше да предяви правата им върху нея, щеше да я утвърди като тяхно постоянно жилище.

Овладеният огън бе човешко изобретение, от съществено значение за живота при студен климат. Дори пушекът имаше своите предимства, самият дим предизвикваше чувство на безопасност, чувство на домашен уют. Пушекът от пещерния огън, стелещ се нагоре към високия свод на тавана, щеше да си пробие път навън през пукнатини, носен от въздушните течения край входа. Щеше да отнесе със себе си всички невидими, враждебни сили, щеше да пречисти пещерата и да разнесе техния мирис — мирисът на човека.

Запалването на огъня само по себе си представляваше обряд за пречистване и предявяване на правото на пещерата, но заедно с него толкова често се изпълняваха и други ритуали, че вече се бяха превърнали в неразделна част от пещерната церемония. Единият бе запознаването на духовете на закрилящите ги тотеми с новия им дом и обикновено се извършваше тайно от Мог-ър само в присъствието на мъже. На жените се разрешаваше да проведат свое тържество, което бе причината Иза да приготви специалната напитка за мъжете.

Успешният лов вече бе демонстрирал, че тотемите им одобряваха местоположението, а празненството бе само потвърждение на намерението да се заселят за постоянно, макар че Кланът можеше да отсъства за по-дълги периоди в определени моменти. И духовете на тотемите пътуваха, но щом членовете на Клана носеха амулетите си, тотемите им лесно можеха да ги открият от пещерата и да се притекат, когато се наложи.

След като без друго духовете щяха да присъстват на пещерната церемония, можеха да се извършват и други обреди и често така и ставаше. Всяка церемония изпъкваше още повече, щом бе свързана с настаняването им в нов дом и на свой ред допринасяше за връзката на Клана с местността. Макар че всяка церемония си имаше собствен, традиционен ритуал, който никога не се променяше, поводите за церемонии имаха различни действащи лица в зависимост от това какъв обряд се извършва.

Обикновено, след като се допиташе до Брун, Мог-ър решаваше как да се съединят отделните части, за да се образува съвкупното празненство, но това бе жизненоважно и зависеше от настроението на Клана. Тази церемония щеше да включва обряда за зрелост на Брод и този за наричане на тотемите на някои деца, защото рано или късно трябваше да го сторят, а и искаха да се харесат на духовете. Времето не беше от значение — щеше да трае, колкото е необходимо — но, ако бяха притеснени или ги заплашваше опасност, само наклаждането на огъня щеше да е достатъчно пещерата да стане тяхна.

С тържественост, подхождаща на важността на задачата му, Грод коленичи, постави тлеещия въглен върху сухата прахан и задуха. Кланът се приведе нетърпеливо и изпусна въздуха си в една обща въздишка, когато огнените езици облизаха сухите съчки, сякаш да ги опитат, преди да ги погълнат. Огънят се разгоря и изведнъж, сякаш от нищото, се появи зловещ силует, тъй близо до кладата, сякаш бе роден от бушуващите пламъци. Имаше яркочервено лице, увенчано с мистериозен бял череп, който сякаш висеше сред самия огън, без да го докосват игривите езичета сияеща енергия.

Айла не видя огненото привидение от начало и ахна, когато го зърна. Усети Иза успокоително да й стиска ръката. Детето почувства вибрациите от глухото трополене на краищата на копията и се сепна, когато най-новият ловец скокна току сред пламъците, докато Дорв енергично барабанеше в отмерен контрапункт по дъното на голям, дървен, подобен на купа, инструмент, подпрян наопаки на един дънер.

Брод приклекна и погледна в далечината, заслонил очи с ръка от несъществуващото слънце, а още ловци скочиха и се присъединиха в пресъздаването на лова за бизони. Толкова заразяващо бе пантомимичното им умение, усъвършенствано от поколения общуване с помощта на жестове и знаци, че всички почувстваха прекомерно напрежение на лова. Дори петгодишното странниче бе запленено от въздействието на сценката. Жените от Клана, възприемчиви към по-тънките нюанси, се пренесоха сред знойната, прашна степ. Усещаха трополящите копита, разтърсващи земята, вкусваха задушаващия ги прах и споделяха опиянението от убитото животно. За тях бе рядка привилегия да бъдат допуснати да надзърнат в неприкосновения живот на ловците.

Брод поведе танца още отначало. Той бе убил животното, това бе неговата нощ. Долавяше способността им да се превъплъщават, усещаше как жените треперят от страх и откликваше с още по-страстна, по-вълнуваща игра. Брод бе ненадминат артист и когато беше център на вниманието, бе направо в стихията си. Играеше си с чувствата на зрителите и в екзалтирания трепет, преминал през жените, когато изигра фаталния си удар, имаше нещо еротично. Мог-ър, който гледаше иззад огъня, не бе по-малко впечатлен. Често бе свидетел на разговорите на мъжете за лов, но само по време на тези не толкова чести церемонии имаше възможност да изпита на свой ред преживяното в игра, която се доближаваше до пълния диапазон на истинското вълнение. „Момчето се справя добре“, мислеше си магьосникът, като крачеше напред-назад пред огъня, „заслужава си тотема. Може би с основание се перчи.“

Смъртоносният удар на младежа го изправи пред всемогъщия магьосник, тъкмо когато глухото, ритмично трополене и възбуденото стакато на контрапункта завършиха тържествено. Старият магьосник и младият ловец се озоваха очи в очи. И Мог-ър не беше вчерашен. Майсторът на точния миг изчака да стихне възбудата от ловния танц и да се засили чувството на очакване. Тромавата му, килната на една страна фигура, загърната в тежката меча кожа, се открояваше на пламтящия огън. Боядисаното му с охра в червено лице бе засенчвано от силуета му, който свеждаше чертите му до някакви неопределени и неясни очертания с лихото, асиметрично око на свръхестествен демон.

Среднощното безмълвие се нарушаваше само от припукващия огън, тих ветрец шепнеше в клоните на дърветата и от далечината се донасяше задавеното кискане на хиена. Брод бе задъхан и очите му бляскаха отчасти от изтощителния танц, отчасти от възбуда и гордост, но най-вече от нарастващ, обезпокоителен страх.

Знаеше какво следва и колкото повече траеше, толкова повече той се бореше да овладее пълзящия хлад, който бе на път да се превърне в треска. Дошъл бе моментът Мог-ър да издълбае тотема в плътта му. Бе си забранил да мисли за това, но сега, когато дойде мигът, Брод усети, че се страхува много повече от предстоящото, отколкото от болката. Магьосникът имаше излъчване, което изпълваше младока с още по-голям страх.

Намираше се на прага на света на духовете, място, обитавано от създания, далеч по-ужасяващи от огромния бизон. Въпреки размерите и могъществото си, бизоните поне бяха материални, реално съществуващи създания, с които човек можеше да се пребори. А невидимите и въпреки това далеч по-могъщи сили, които можеха да накарат земята да се разтресе, бяха съвсем друго нещо. Брод не бе единственият от присъствуващите, чийто дъх спираше от ужас, само като в съзнанието изплуваха сцените от наскоро преживяното земетресение. Само посветените, мог-ърите, дръзваха да прекрачат в този нереален свят и на суеверния младок му се щеше най-великият от всички мог-ъри да побърза и да приключи по-скоро.

Сякаш в отговор на безмълвната молба на Брод, магът вдигна ръка и очи към месечината. После с плавни движения се зае страстно да се моли. Но слушатели не бяха хипнотизираните, наблюдаващи го хора от Клана. Красноречието му бе отправено към неземния и все пак съществуващ свят на духовете, а движенията му бяха още по-красноречиви. Като използваше всеки тънък оттенък на позата си, всеки нюанс на жестовете си, едноръкият бе преодолял недъга си и го бе превърнал в свое собствено изразно средство. С едничката си ръка той бе по-изразителен от повечето мъже от Клана. Когато свърши, Кланът вече знаеше, че е обкръжен от духовете на закрилящите ги тотеми и на сумати други непознати духове, а пълзящата студенина на Брод се превърна в тръпка.

В този миг, бързешком, тъй неочаквано, че неколцина ахнаха, магът измъкна остър, каменен нож от гънка в наметалото си и го вдигна високо над главата си. Светкавично замахна с острото сечиво към гърдите на Брод. Малко преди да го прониже смъртоносно, в едно напълно овладяно движение, Мог-ър спря ръката си. Вместо това с бързи движения той изряза две черти в плътта на младока, извити в една и съща посока и съединяващи се във връх по подобие на огромния, извит рог на носорога.

Брод затвори очи, но не трепна, когато ножът прониза кожата му. Кръв изби и се застича, обливайки с червени струйки гърдите му. Гуув се появи до мага с купичка мехлем от стопената мазнина на бизона, смесена с антисептичната пепел от клоните на самодивското дърво. Мог-ър намаза раните с черната мас, като по такъв начин спря кръвотечението и бе сигурен, че ще се получи черен белег. Този знак щеше да означава за всеки срещнат, че Брод е мъж, мъж завинаги под закрилата на Духа на всяващия ужас, вироглав Рунтав Носорог.

Младокът се върна на мястото си с ясното съзнание, че е обект на внимание и от все сърце му се отдаде на насладата, наслаждаваше се, след като най-лошото бе минало. Бе сигурен, че юначеството и ловното му майсторство, заразяващото му изпълнение по време на танца, непоколебимото му държане при получаването на тотема доста дълго време ще са обект на оживени разговори както на мъжете, така и на жените. Мислеше си, че дори това можеше да се превърне в легенда, в събитие, разказвано многократно през дългите зимни вечери, когато Кланът не напускаше пещерата, а също и на Съборите на Клановете. „Ако не бях аз, пещерата нямаше да е наша“, каза си той. „Ако не бях убил бизона, тази церемония нямаше да се състои, щяхме още да си търсим подслон.“ Брод вече имаше чувството, че новата пещера и цялото паметно събитие се дължат изключително на него.

Айла наблюдаваше обряда очарована и уплашена и не може да не потръпне, когато страховитият, тромав мъж намушка Брод и му пусна кръв. Дърпаше се, когато Иза я поведе към зловещия, загърнат в меча кожа магьосник, като се питаше какво ли ще й стори. Ага с Она на ръце и Ика, понесла Борг, също пристъпваха към Мог-ър. Айла се зарадва, когато двете жени се наредиха пред тях с Иза.

Гуув сега държеше плътно изплетена кошница, боядисана в червено от многократната си употреба за съд със свещената червена охра, стрита на фин прах, подгрята заедно с животинска мас, за да се получи богато оцветено тесто. Мог-ър вдигна очи над застаналите пред него жени към сребърната луна над главите им. Жестовете му на безмълвния им, сдържан език молеха духовете да се съберат и да погледната младенците, чийто тотеми-закрилници трябваше да се разбудят. След това, топвайки пръст в червеното тесто, нарисува на бедрото на младенеца спирала подобна на спираловидната опашка на дивото прасе. Тих, дрезгав шепот се понесе из Клана, докато коментираха със знаци уместността на тотема.

— Дух на Глигана, предавам под твоя закрила момчета Борг — обявяваха жестовете на ръката на мага, докато нахлузваше малка кесийка на ремък през главата на бебето.

Ика сведе глава примирително, но движението й издаваше, че е доволна. Този дух бе силен и почитан и тя усещаше вродената правота на този тотем за нейния син. След това отстъпи.

Магьосникът отново призова духовете и бъркайки в червената кошница в ръцете на Гуув, нарисува с тесто кръгче на ръката на Она.

— Дух на Бухала — обяви той с жестове — предавам под твоя закрила момичето Она. — После нахлузи направения от майка й амулет около шийката на новороденото. Отново се повтори сумтенето под сурдинка, докато ръцете се стрелкаха, коментирайки могъщия тотем, под чиято закрила се намираше момичето. Ага бе щастлива. Дъщеря й се ползваше от покровителството на могъщ тотем, а това означаваше, че другарят й, с когото щеше да се събере, не можеше да има слаб тотем. Надяваше се само това да не затрудни прекалено много зачеването й.

Групата наостри уши и очи от интерес, когато Ага отстъпи и Иза протегна ръце да вдигне Айла. Момиченцето вече не се страхуваше. Вече отблизо тя разпозна във вселяващата страх фигура с боядисаното в червено лице Креб. В окото му проблесна топлота, когато я погледна.

За изненада на Клана жестовете на мага бяха различни, когато той призова духовете да присъстват на този обряд. Такива жестове той използваше, когато даваше име на новородено на седмия ден след раждането му. Не само щеше да се разбуди тотема на пришълката, но и щеше да бъде приета в Клана! Потапяйки пръст в тестото, Мог-ър прокара черта от средата на челото й — мястото, където при хората от Клана се срещаха костните издатини, надвиснали над очите им — до връхчето на мъничкото й носле.

— Името на детето е Айла — рече той, като произнасяше името бавно и внимателно, за да го разберат и хората от Клана, и духовете.

Иза се извърна с лице към зяпналите хора. Приемането на Айла бе толкова изненадващо за нея, колкото и за останалите и момиченцето усети ускореното биене на сърцето й. „Това трябва да означава, че тя ми е дъщеря, първото ми дете“, мислеше си тя. Само майката можеше да носи новороденото, когато му даваха име и го признаваха за член на Клана. „Минаха ли седем дни, откак я намерих? Не съм сигурна, трябва да попитам Креб, но според мен минаха. Тя трябва да ми е дъщеря, може ли друга да й е майка?“

Целият Клан се изреди покрай Иза да вдигне петгодишното момиченце на ръце като бебе и всеки повтори името й, доколкото му бе възможно. После Иза се извърна отново с лице към мага. Той вдигна очи и призова духовете отново да се съберат. Кланът чакаше с нетърпение. Мог-ър усещаше жадните им погледи и ги използва като предимство. С нарочно забавени движения, проточвайки мига, за да поддържа напрежението, той загреба мъничко от мазното, червено тесто и после изписа една черта направо върху една от заздравяващите белези от нокти на крака на Айла.

Какво ли означаваше това? Чий тотем е този? Наблюдаващият Клан бе озадачен. Магът бръкна отново в червената кошница и изрисува втора черта върху другия белег. Момичето усети, че Иза се разтрепери. Никой от останалите не смееше да шавне, не се чуваше дори дишането им. Когато изписа третата черта, Брун, гневно намръщен, се опита да улови окото на Мог-ър, но магьосникът отбягна погледа му. Когато и четвъртата черта бе изписана, Кланът разбра, но не им се щеше да повярват. И без това беше на другия крак. Мог-ър извърна глава и гледаше Брун право в очите, докато завършваше жестовете си.

— Дух на Пещерния Лъв, предавам под твоя закрила момичето Айла. — Церемониалните жестове премахнаха и последното съмнение. Докато Мог-ър провесваше амулета около шията й, те размахаха ръце, потресени от изненада. За миг се вкопчиха в безмълвна схватка на волята. Но Мог-ър много добре разбираше, че логиката на избора на тотема на Пещерния лъв за момичето е неутолима, независимо колко нелогично им се струваше една жена да се намира под закрилата на толкова могъщ дух. Мог-ър само бе подчертал направеното вече от самия Пещерен лъв. Брун никога досега не се бе усъмнявал във виденията на сакатия си брат, но кой знае защо се чувстваше излъган от магьосника. Това не му се нравеше, но трябваше да си признае, че никога досега не бе виждал толкова очевидно потвърждението на тотема. Той пръв погледна настрани, но не беше доволен.

Самата идея да се приеме пришълчето в редиците на Клана бе трудносмилаема, а сега пък този неин тотем преливаше чашата. Това бе нещо нередно, необичайно, а Брун не обичаше нередностите в строгия ред на Клана си. Стисна здраво челюст с категоричното решение. Вече нямаше да позволи отклонения. Щом момичето бе член на Клана му, щеше да се подчинява независимо дали е Пещерен Лъв, или не.

Иза бе стъписана. Все още с детето на ръце, тя сведе глава, в знак на одобрение. Щом Мог-ър повеляваше, значи така трябваше да бъде. Усещаше, че тотемът на Айла е могъщ, но чак пък Пещерен Лъв? Мисълта я накара да се разтревожи: жена с тотем най-могъщата от котките? И сега вече Иза бе сигурна, че момичето никога нямаше да има другар. Този факт укрепи решението й да изучи Айла на целебните магии, за да придобие свое собствено положение. Креб й бе дал име, приел я бе в Клана и бе разбулил тотема й, докато знахарката я държеше в ръцете си. „Ако това не я правеше нейна дъщеря, то кое тогава? Самото раждане не бе гаранция, че ще те приемат.“ Изведнъж Иза се сети, че ако всичко вървеше добре, не беше далеч мигът, когато отново щеше да се озове пред магьосника с бебе в ръце. Тя, която толкова дълго време бе бездетна, скоро щеше да има две.

Сред Клана избухна врява, в жестовете и гласовете им личеше учудване. Смутена, Иза се върна на мястото си сред учудените погледи на жени и мъже. Опитваха се да не ги зяпат с момичето — зяпането бе неучтиво — но един от мъжете не само ги бе зяпнал.

Изражението на омраза в очите на Брод, докато кръвнишки се взираше в момиченцето, уплаши Иза. Опита се да застане между двамата, да предпази Айла от неприязнения поглед на честолюбивия младеж. Брод вече виждаше, че не е център на вниманието, вече никой не говореше за него. Славната му постъпка, която доказа със сигурност, че пещерата е подходяща за жилище, бе забравена, забравен бе великолепният му танц и стоическият му кураж, докато Мог-ър изрязваше тотемния му знак на гърдите му. Кръвоспиращият, антисептичен мехлем болеше повече от раната — тя още го смъдеше — но кой ти гледаше колко храбро понасяше той болката?

Никой изобщо не го забелязваше. Обредите на момчетата, които ставаха зрели мъже, се случваха достатъчно често, дори на тези, които им бе писано да станат вождове. Те не можеха да се сравнят със сензацията и неочакваността на безпрецедентното разкритие на Мог-ър относно пришълката. Брод забеляза, че хората се сещат, че първо тя е открила пещерата. Дори казваха, че грозното момиче е открило новия им дом! „Голяма работа като тотема й е Пещерният лъв“, помисли си раздразнено Брод. „Тя ли уби бизона?“ Тази вечер трябваше да е негова, той трябваше да е център на вниманието, той трябваше да е обект на възхищението и почитта на Клана, но Айла му бе отнела аплодисментите.

Изгледа кръвнишки пришълката, но когато забеляза Иза да тича край потока към бивака, насочи вниманието си пак към Мог-ър. Скоро, съвсем скоро щяха да го допуснат до тайните ритуали с останалите мъже. Не знаеше какво го очаква. Бяха му казали само, че за пръв път ще разбере какво всъщност са спомените му. Това бе последната крачка да стане мъж.

Край огнището недалеч от потока Иза бързо свали наметалото си, взе дървена паница и червена торба със сушени корени, които бе приготвила. След като се спря да напълни паницата с вода, тя се върна при огромната клада, чийто ярки пламъци се извисяваха още по-високо, след като Грод бе добавил дърва.

Наметалото на Иза покриваше част от причината за дългото й отсъствие по-рано през деня. Когато знахарката застана отново пред магьосника, бе чисто гола, с изключение на амулета й и ивиците червена боя по тялото й. Един голям кръг подчертаваше закръглеността на стомаха й. И двете й гърди бяха окръжени, а една ивица тръгваше от върха на всяка и през раменете се съединяваха в буквата V на тила й. Загадъчните символи, чието значение бе известно само на Мог-ър, бяха, за да я закрилят, както и при мъжете. Бе опасно жена да участва в религиозни обреди, но този не можеше да мине без нея.

Иза бе застанала близо до Мог-ър, достатъчно близко, за да забележи капките пот на лицето му от стоенето пред напичащия огън, загърнат в тежката меча кожа. При едва забележимия му знак, тя вдигна паницата и се обърна с лице към Клана. Паницата бе отколешна, съхранявана с поколения и запазена само за подобни особени случаи. Неизвестна, стародавна знахарка дълго и грижливо бе дялала средата и дооформяла външността й от парче ствол, а после още по-дълго нежно бе заглаждала паницата с песъчинки и с кръгъл камък. А окончателното търкане с полиращите стебла на конското биле му придаваха копринено гладка повърхност. Отвътре паницата бе покрита с белезникава патина от многократната употреба на съда за обрядното питие.

Иза захапа сухите корени и ги задъвка бавно, като внимаваше да не глътне слюнка, докато едрите й зъби и яки челюсти смилаха здравите нишки. Най-сетне тя изплю сдъвканата каша в паницата с вода и забърка течността, докато не стана млечно бяла. Само знахарките от рода на Иза знаеха тайната на всемогъщия корен. Растението се срещаше сравнително рядко, макар и да не бе непознато, но свежият корен ни най-малко не демонстрираше приспивателното си действие. Корените трябваше да се изсушат, да престоят поне две години. А по време на сушенето, трябваше да виси с коренището надолу, а не обратно, както правеха обикновено с повечето билки. Макар че само на знахарката бе разрешено да приготвя напитката, отколешна традиция бе да я пият само мъжете.

Съществуваше древна легенда, предавана от майка на дъщеря заедно със строго поверителните указания да се съсредоточи полезната съставка на растението в корените, че по едно време, преди много години, само жените използвали всемогъщия наркотик. Церемониите и ритуалите, свързани с употребата му, били откраднати от мъжете и на жените им било забранено да го използват, но мъжете не могли да откраднат и тайната на приготвянето му. Знахарките, които я знаеха, ревниво пазеха тайната от околните и я споделяха само с преките си потомци, така че не бе известна никому, освен на жените, чието родословие можеше да се проследи чак до глъбините на древността по пряка, непрекъсната линия. Дори сега напитката никога не се приготвяше, без в замяна да получат нещо равносилно по стойност.

Когато напитката бе готова, Иза кимна и Гуув пристъпи с купа татулов чай, какъвто обикновено приготвяше за мъжете, но този път специално запарен за жените. С достолепна тържественост те размениха купите, а след това Мог-ър поведе мъжете, които се оттеглиха в малката пещера.

След като си тръгнаха, Иза поднесе татуловия чай поотделно на всяка жена. Знахарката често използваше тази билка като упойка, обезболяващо средство или приспивателно, а имаше и друга рецепта за татула като успокоително средство за деца. Жените можеха да си починат напълно, само ако знаеха, че децата им няма да се появят в търсене на внимание и ако бяха сигурни, че са в безопасност. При редките случаи, когато жените си позволяваха лукса да участват в церемонии, Иза се погрижваше децата да са в безопасната прегръдка на съня.

Отрано жените взеха да приспиват сънливите си деца, после се върнаха при огъня. След като зави добре Айла в кожата й, Иза се приближи до преобърнатата паница, която Дорв използва по време на ловния танц и започна да бие бавен, постоянен ритъм, като променяше звука, чукайки с пръчка по дъното на паницата, а после по ръба й.

Отначало жените седяха неподвижно. Прекалено много бяха привикнали да внимават какво вършат в присъствието на мъжете. Но постепенно, когато въздействието на наркотика взе да се усеща и със съзнанието, че мъжете не са наблизо, неколцина от жените взеха да се движат под тържествения ритъм. Първа Ебра скочи на крака. Затанцува в сложна плетеница от стъпки около Иза и докато знахарката ускоряваше темпото на мнозина от жените им кипна кръвта. Скоро всички се присъединиха към другарката на вожда.

С усложняване и забързване на ритъма обикновено хрисимите жени захвърлиха одеждите си и се поднесоха в необуздан и откровено еротичен танц. Дори не забелязаха кога Иза е спряла да барабани и самата се е присъединила към тях, прекалено погълнати бяха да изтанцуват собствените си вътрешни ритми. Неизказаните им вълнения, тъй потискани в ежедневния живот, се освобождаваха чрез невъздържаните движения. Напрежението се изпаряваше в катарзиса на свободата, едно пречистване, което им позволяваше да приемат ограниченото си съществуване. Във вихрушка от въртене, подскачане и потропване жените танцуваха близо до зори, после се свлякоха изтощени и заспаха, коя, където бе паднала.

С първите лъчи на зората мъжете взеха да излизат от пещерата. Като се препъваха о телата на проснатите жени, те намериха местата се за спане и скоро се унесоха в дрямка без сънища. Катарзисът на мъжете се дължеше на емоционалното напрежение на лова. Тяхната церемония имаше други измерения — по-въздържана, повече обърната навътре, по-древна, но не по-малко вълнуваща.

Когато слънцето надникна над хребета от изток, Креб закуцука навън от пещерата и огледа осеяната с тела местност. Веднъж по изключение бе наблюдавал от любопитство празненството на жените. С дълбоко, вътрешно чувство мъдрият, стар магьосник разбираше необходимостта им да се разтоварят. Знаеше, че мъжете винаги се чудят какво толкова са правили, та са тъй изтощени, но Мог-ър никога не ги осветляваше по въпроса. Мъжете сигурно щяха да са потресени от необузданата страст на жените си, а не ще и дума, че жените на свой ред щяха да са поразени от ревностните молби на мъжете си към витаещите духове, които съществуваха редом с тях.

Понякога Мог-ър се бе питал дали не може да насочи умовете на жените към началото. Спомените им бяха различни, но те притежаваха същата способност да си припомнят стародавното познание. „Дали имат расова памет? Могат ли да участват в обредите заедно с мъжете?“, питаше се Мог-ър, но не смееше да гневи духовете в опитите си да разбере. Кланът щеше да се разпадне, ако и жените участват в свещените церемонии.

Креб се повлече към бивака и се отпусна на кожата за спане. Забеляза разпилените фини, руси коси върху кожата на Иза и се замисли за събитията на деня, когато на косъм успя да изскочи навън, преди старата пещера да се срути. „Как успя това непознато момиче да омае сърцето му тъй бързо?“ Безпокоеше го скритото недоброжелателно чувство на Брун към нея, а и не бе пропуснал да забележи враждебните погледи, отправени й от Брод. Раздорът в тясната спойка на Клана помрачи церемонията и събуди неговото безпокойство.

„Брод няма да я остави току-тъй“, мислеше си Креб. „Косматия Носорог е подходящ тотем за бъдещия ни вожд. Брод е храбрец, но е твърдоглав и прекалено горд.

В един миг е спокоен и разумен, дори нежен и любезен. А в следващия заради нещо незначително може яростно да се нахвърли в пристъп на сляп гняв. Надявам се да не се посегне на момиченцето.“

„Не бъди глупак“, нахока се той. „Синът на другарката на Брун няма да вземе да се разстройва от едно момиче.

Нали ще става вожд, а освен това едва ли Брун ще одобри. Брод вече е мъж, ще се научи да се владее.“

Сакатият старец си легна, осъзнавайки колко е уморен. От земетресението насам напрежението не го напускаше, но сега можеше да си почине. Пещерата бе тяхна, тотемите им здраво се бяха заселили в новия дом и след като се събуди, Кланът можеше да се нанесе. Умореният маг се прозя, протегна се, после затвори едничкото си око.

Бележки

[1] Растение от сложноцветно семейство с жълти цветове и едри, сърцевидни листа, широко използвано в медицината. — Бел.пр.