Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (23)

23

Щом пристигнаха двата последни Клана, Айла бе подложена на изпитание, подобно на това, което ознаменува появяването й, само дето бе по-малобройно. Високата руса жена биеше на очи сред близо двеста и петдесетте представители на Клана, събрали се от десет Клана. Където и да отидеше, я забелязваха и всяка нейна постъпка предизвикваше особено внимание. Колкото и необичайно да изглеждаше, никой не забеляза някакво отклонение в поведението й. Айла полагаше неимоверни усилия за това.

Не даваше воля на никоя от чудатите особености, неволно изтървавани в по-спокойната атмосфера на собствената им пещера. Не се смееше, дори не се усмихваше. Очите й не се навлажняваха от сълзи. Никакви широки крачки и никакви волно размахани ръце не издаваха не съвсем женските й влечения. Бе образец на добродетелите на Клана, примерна млада майка — и никой не й обръщаше внимание. Нямаше човек, извън нейния Клан, който някога да бе виждал жена да се държи по-различно. Това правеше присъствието й приемливо и, както Уба предричаше, свикнаха с нея. Съществуваха твърде много занимания по време на едно събиране на Клановете, та да посветят цялото си внимание само на новостта около присъствието на една пришълка.

Не беше лесно да се изхранва многочислено стълпотворение в тесните предели на околностите на пещерата в течение на дълго време. Необходими бяха сътрудничество, съгласуване и вежливост в огромна стенен. Вождовете на десетте Клана имаха далеч повече работа, отколкото когато грижа им бяха само членовете на собствения им Клан, броят на събраните на едно място хора умножаваше и проблемите.

Да се нахрани това множество означаваше, че трябва да се организират ловни набези. Докато утвърденият образец и ранговете в отделния Клан улесняваха разполагането на ловците, то когато два или повече Клана тръгваха на лов, възникваха трудности. Рангът на ловците определяше кой ще бъде водач, определяше кой ще бъде водач на дружина, но кой от третите по ранг бе по-подготвен? Като начало изпробваха най-различни разположения, като внимаваха при промяната на позициите, така че никой да не се обиди. След като започваше надпреварата, щеше да стане по-леко, но нито един ловен набег не се осъществяваше, без предварително да се реши относителното разположение на мъжете.

Жените също имаха проблеми при брането на растения. В техния случай бедата бе, че твърде много жени се стремяха тяхната реколта да бъде най-отбраната. Целият участък можеше набързо да бъде опустошен, без нито една жена да набере чак толкова. Съхранената храна, донесена с тях, допълваше дажбите на всеки Клан, но прясната храна винаги бе за предпочитане. Кланът-домакин неизменно ходеше да бере далеч от пещерата си, преди да се състои Събиране, но дори и този акт на внимание не бе в състояние да задоволи потребностите на всички. Макар че времето им за попълване на хранителните запаси да не бе ограничено от дълго пътуване. Кланът-домакин на Събирането трябваше все пак да натрупа допълнителни резерви от храни. Докато свършеше Събирането, ядивните хранителни растения в околността щяха да бъдат изчерпани.

Запасите от вода бяха задоволителни и се попълваха от пълнената от ледниците рекичка, течаща наблизо, но дървата за горене се ценяха високо. Готвенето ставаше вън от пещерата, освен когато валеше и Клановете приготвяха храната по-скоро като едно, а не като отделни огнища. И въпреки това повечето от сухите, опадали вършини и сума ти живи дървета, на които щеше да им трябва повече от един-два сезона, за да се възстановят, отиваха в огъня. Околностите на пещерата след Събирането на Клановете никога нямаше да бъдат същите.

Продоволствието не бе едничкият проблем, боклукът поставяше не по-малко въпроси. Трябваше да се намери място за човешките изпражнения и другата смет. А и пространство бе необходимо. Не само жилищно пространство в пределите на пещерата, ами място за готвене, място, където да се събират, място за надпреварата, за танци и пируване, както и къде да се разтъпкват. Сама по себе си организацията на тези дейности не бе малък подвиг. Тя изискваше отначало до край нескончаеми обсъждания и компромиси, и то в една обстановка, наелектризирана от непримиримо съперничество. Обичаите и традициите играеха огромна роля в изграждането на много от спречкванията, а именно на това полесражение изпъкваше дарбата на Брун да ръководи.

Креб не бе единственият, който се радваше на събирането на Клановете предимно заради срещата с равните нему. На Брун му се нравеше предизвикателството да се опълчи срещу мъже, чиято власт бе равна на неговата. Това бе неговата надпревара — да се пребори за господство над останалите вождове. Тълкуването на древните обичаи понякога изискваше тънкото умение да се цепи косъма на две, способността да се вземе решение, както и твърд характер да не се отметне от него и отгоре на всичко умението кога да се отстъпи. Брун не беше пръв сред вождовете току-тъй. Той знаеше кога да бъде твърд, кога отстъпчив, кога да поиска единодушното съгласие на всички и кога да се изправи сам срещу всички. Когато Клановете се съберяха, обикновено се появяваше някой силен мъж, който бе способен да спои властните вождове в единно, управляемо цяло, поне докато траеше събирането. Този мъж бе Брун, когато за пръв път стана вожд на Клана си.

Ако бе загубил престижа си, собствената му неувереност щеше да му струва първенството. Без да бъде убеден в правотата на собствената си преценка, нерешителността му щеше да хвърли сянка на съмнение върху взетите от него решения. Ако това станеше, не би могъл да погледне в очите останалите вождове на Събирането. Но именно натрупаната непоколебимост и направените компромиси в рамките на непоклатимите устои в Клана му бяха позволили да се реши на отстъпка по отношение на Айла. И след като вече нищо не го заплашваше, той я гледаше с по-друго око.

Айла се бе опитала да го принуди да вземе решение, но то бе в съгласие с обичаите на Клана, според нейното тълкуване, и не беше в името на съвсем недостойна клауза. Вярно, тя бе жена и трябваше да си знае мястото, но на време бе се вразумила и бе разбрала заблудата на поведението си. Когато му показа къде се намира малката пещера, той лично бе изненадан, че се е добрала дотам толкова немощна. Съмняваше се, че това бе по силите на някой мъж, а мъжете се отличаваха със стоическа издръжливост. Куражът, непоколебимостта и издръжливостта будеха възхищението на Брун, те бяха свидетелство за сила на характера. И въпреки че Айла бе жена, Брун се възхищаваше от твърдата й воля.

— Ако Зуг беше с нас, щяхме да спечелим надпреварата с прашки — каза със знаци Круг. — Едва ли някои може да го победи.

— Забравяш за Айла — забеляза Гуув с предпазливи жестове. — Нямаме късмет и тя да участва в надпреварата.

— Не ни трябва някаква си жена, за да спечелим — зажестикулира Брод. — И без това надпреварата с прашки не е от толкова голямо значение. Брун ще спечели в хвърлянето на бола, неизменно го печели. А остава и надпреварата по тичане с копие.

— Но Воорд вече спечели надбягването, а има и големи възможности да победи в състезанието по бягане и мушкане с копие — обади се Друуг. — А пък Горн доста го биваше със соната.

— Само изчакайте да им покажем лова си на мамути. Няма начин Кланът ни да не спечели — отвърна Брод. Пресъздаването на ловни епизоди бе част от многото церемонии, от време на време те се провеждаха спонтанно след някой особено вълнуват лов. На Брод му харесваше да ги пресъздава. Знаеше, че го бива да внушава вълнението и драматизма по време на лов и обичаше да бъде център на вниманието.

Но пресъздаването на ловни епизоди имаше за цел по-важни неща от самоизтъкването. Те служеха и като напътствие. С изразителната си пантомима и минималния си брой декори те показваха ловни прийоми и тактика на младежите, а и на другите Кланове. По такъв начин се обменяха и доразвиваха уменията. Ако ги попитаха, всички щяха да се съгласят, че наградата за Клана, който излезеше пръв в тази сложна надпревара, е неговият ранг — да бъде признат за пръв измежду равни нему. Но имаше и друга награда, макар и тя да не се присъждаше. Тези състезания изостряха необходимите за оцеляване умения.

— Ще победим, ако ти поведеш ловния танц, Брод — обади се Ворн. Десетгодишният момчурляк, който всеки миг щеше да стане мъж, все още боготвореше бъдещия вожд. Брод се домогваше до преклонението му, като, когато можеше, го допускаше да присъства на мъжките разговори.

— Нямаме късмет, че бягането ти не се брои, Ворн. Гледах го, дори не бяха по петите ти. Остави ги далеч зад себе си. Но поне имаш опит за следващия път — рече Брод. Ворн се разтопи от похвалата.

— Все още имаме добри възможности — рече с жестове Друуг. — Но нещата може и да се обърнат. Горн е силен, доста ти се опъна в надпреварата по борба. Брод. Не бях сигурен, че ще го победиш. Заместникът на Норг трябва да се гордее със сина на стопанката си, пораснал е от последното Събиране. Според мен той е най-едрият мъж тук.

— Ясно, силата е на негова страна — рече Гуув. — Всички я видяхме, когато спечели надпреварата със сопа, но Брод е по-бърз и почти толкова як. Горн завърши втори почти едновременно с него.

— А пък Нуз си го бива с прашката. Според мен сигурно е видял от Зуг последния път и е решил да доизкусури майсторлъка си, просто не му се е щяло отново да го победи по-възрастен мъж — додаде Круг. — Ако е така добре подготвен и с бола, нищо чудно да се спре и на Брун. Воорд бяга бързо, но все си мислех, че ще го настигнеш, Брод. И без малко да успееш, завърши на крачка след него.

— Сечивата на Друг нямат равни — с жестове се обади Грод. Неразговорливият мъж рядко взимаше думата.

— Едно нещо е да подбереш най-сполучливите и да ги донесеш тук, Грод, съвсем друго нещо е да имаш късмета да ги издялаш пред всички. Този младок от Клана на Норг си го бива — отвърна Друуг.

— Това е едничката надпревара, в която ще го превъзхождаш само заради младостта му, Друуг. Той ще се смущава повече, а пък ти имаш повече опит в подобни надпревари. Ще можеш да се съсредоточиш по-добре — насърчи го Гуув.

— Пак няма да минем без късмет.

— За всички състезания е необходим късмет — рече Круг. — Още си мисля, че никой не може да разправи по-добре някое предание от стария Дорв.

— Просто си свикнал с него, Круг — направи знак Гуув.

— Това е трудна за оценяване надпревара. Дори някои жени са добри разказвачки.

— Но не е толкова вълнуващо като ловните танци. Мисля, че видях Клана на Норг да разправят как са били на лов за носорог, но като ме видяха, си замълчаха — рече Круг. — Навярно ще пресъздадат този лов.

Към мъжете се приближи Ога и направи знак, че вечерята им е готова. Отпратиха я. Тя се надяваше, че няма да се бавят още много и ще дойдат да се нахранят. Колкото повече ги чакаха, толкова повече щяха да закъснеят да отидат при останалите жени, които се бяха събрали да разказват приказки, а не й се искаше да изпусне нито думичка. Обикновено по-възрастните жени представяха преданията и историите на Клана с вълнуваща пантомима. Често приказките служеха за възпитание на младите, но всички те бяха развлекателни — тъжни предания, които късаха сърцата им, весели истории, които носеха радост и вдъхновение и смешни разкази, които караха неловките мигове на всеки да не изглеждат толкова нелепи.

Ога се върна при огнището близо до пещерата.

— Според мен още не са гладни — съобщи тя със знаци.

— Май най-сетне се наканиха — обади се Овра. — Дано не се разтакават прекалено дълго с храната.

— И Брун иде. Съвещанието на вождовете сигурно е свършило. Но не виждам Мог-ър — додаде Ебра.

— Влязоха по-рано в пещерата с останалите мог-ъри. Сигурно са в обителта на духовете на този Клан. Никой не може да каже кога ще излязат. Трябва ли да го чакаме? — запита Ука.

— Ще му оставя нещо настрана — рече Айла. — Все забравя да се храни, когато се приготвя за церемония. Толкова е свикнал да яде храната си студена, та от време на време си мисля, че я предпочита студена. Мисля, че няма да има нищо против, ако не го изчакаме.

— Вижте, ама те вече започват. Ще пропуснем първите приказки — зажестикулира разочарована Ога.

— Нищо не може да се направи, Ога — обади се Ага. — Не можем да отидем преди мъжете да са свършили.

— Няма да пропуснем чак толкова — утеши я Ика. — Цяла нощ ще се разказват приказки. А утре мъжете ще покажат най-сполучливия си лов и ще можем да го видим. Има ли по-вълнуващо нещо от това?

— Предпочитам да гледам как жените разправят приказки — рече Ога.

— Брод каза, че нашият Клан ще покаже лова на мамут. Според него със сигурност ще спечелим, Брун ще му позволи той да го води — сподели с жестове и гордо блеснали очи Ога.

— Няма начин да не е вълнуващо, Ога. Помня, когато Брод стана мъж и поведе ловния танц. Още не можех нито да говоря, нито да разбирам какво ми приказват и въпреки това бе вълнуващо — рече със знаци Айла.

След като храната бе поднесена, жените чакаха нетърпеливо, като хвърляха жадни погледи към стеклите се в далечния край на площадката.

— Ебра, вървете да си слушате приказките, и без това имаме да си говорим — нареди им Брун.

Жените вдигнаха новородените и поведоха малките деца към групата, насядала около една старица, която току-що бе наченала нова приказка.

— … и майката на Голямата Ледена Планина…

— Побързайте — зажестикулира Айла. — Тъкмо разправя преданието на Дърк. Не искам да пропусна нищо, то ми е любимото.

— Всички го знаем, Айла — рече Ебра.

Жените от Клана на Брун намериха къде да насядат и скоро приказката ги завладя.

— Разказва я малко по-различно — рече със знаци Айла след малко.

— Версията на всеки Клан се различава по малко, а и всеки разказвам си има собствен маниер, но приказката е една и съща. Ти просто си свикнала с Дорв. Той е мъж и разбира мъжките работи по-добре. Една жена разказва по-подробно за майките, не само за майката на Голямата Ледена Планина, ами и за това колко скърбели майките на Дърк и на останалите младежи, когато те напуснали Клана — отвърна и Ука.

Айла се сети, че Ука бе загубила сина си при земетресението. Тази жена можеше да разбере скръбта на майката по погиналия й син. Във видоизменената си версия преданието звучеше и за Айла по нов начин. За миг тревога набразди челото й. „И синът ми се казва Дърк, дано това да не значи, че един ден ще го загубя. Айла гушна рожбата си. Не, изключено е. Вече веднъж без малко да го загубя, опасността вече е преминала, нали така?“

 

 

Случаен полъх на вятъра подухна няколко увиснали кичура от косата му, разхлаждайки за миг плувналото му в пот чело, докато Брун внимателно измерваше разстоянието до поваления пън от дърво, близо до края на разчистеното място пред пещерата. Останалата част от дървото, окастрено от клони, бе част от оградата от колци, обикалящи пещерната мечка. Полъхът на вятър само ги дразнеше. Не носеше отдих от палещото следобедно слънце, облещило се над прашното поле. Но от ефирния ветрец никой от напрегнато взиращото се множество, скупчило се по периферията, не трепваше.

Не трепваше и Брун, разкрачил крака, а с дясната си ръка, прибрана до тялото му, стиснал края на болата си. Трите тежки, каменни топки, увити в плътни кожени калъфки и прикрепени към яко оплетени ремъци с различна дължина, бяха подредени на земята. Брун искаше да спечели тази надпревара, не само заради самата надпревара, независимо, че и това бе от значение, ами защото искаше да покаже на останалите вождове, че не бе загубил състезателния си дух.

Присъствието на Айла на Събирането на Клановете му струваше доста. Сега разбираше, че той и Кланът му прекалено много бяха свикнали с нея. За останалите тя представляваше твърде голяма аномалия, за да я приемат за толкова кратко време. Дори Мог-ър се бореше за запазване на положението си и не бе успял да убеди останалите мог-ъри, че тя е знахарка от рода на Иза. По-скоро бяха готови да се откажат от специалната напитка, приготвена от корени, отколкото да й позволят да я приготви. Със загубата на ранга на Иза рухна още една опора, на която се крепеше подроненото положение на Брун.

Ако Кланът му не завоюваше първото място в надпреварата, той неизбежно щеше да загуби първенството си и макар че имаха още шансове да спечелят съревнованието, изходът далеч не бе сигурен. Но дори и да спечелеха надпреварата това нямаше да е гаранция за първенството на Клана му, а само щеше да му осигури равни възможности. Съществуваха твърде много несигурни неща. Кланът-домакин на Събирането винаги имаше предимство и тъкмо Кланът на Норг бе най-големият им съперник в надпреварата. Ако те завършеха дори и с малка разлика на второ място, това щеше да даде на Норг достатъчно основание да застане на върха. Норг много добре го разбираше и бе най-непреклонният му противник. Брун удържаше позициите само благодарение на силната си воля.

Брун присви очи и погледна към пъна. Това движение, почти незабележимо, бе достатъчно половината от зрителите да притаят дъх. В следващия миг неподвижната фигура се превърна в размазано петно от движение и трите каменни топки, въртящи се около центъра си, полетяха към пъна. Още в мига, когато болата излетя от ръката му, Брун знаеше, че опитът му е несполучлив. Камъните удариха мишената, после отскочиха, като не успяха да се омотаят около нея. Брун отиде да вдигне болата си, докато Нуз застана на мястото му. Ако Нуз изобщо не уцелеше мишената, Брун печелеше. Ако уцелеше пъна, всеки щеше да има още по един опит. Но ако Нуз омотаеше болата си около пъна, победата щеше да бъде негова.

Брун се отдръпна настрани с безизразно лице, съпротивлявайки се на подтика да сграбчи амулета си, и само мислено отправи молба към своя тотем. Нуз не изпитваше подобни угризения. Посегна към кожената торбичка около врата си, затвори очи, после хвърли едно око на целта. С внезапен изблик на стремително движение той изстреля болата. Само дългите години на непоклатимо самообладание позволиха на Брун да не даде израз на разочарованието си, когато болата се омота около пъна и остана там. Нуз бе спечелил и Брун усети как почвата под краката му се разклати още повече.

Брун си остана на място, докато на полето бяха изнесени три кожи. Едната бе привързана за прогнилите останки на старо дърво, огромно, старо дърво, чийто прекършен, назъбен връх се извисяваше малко над човешки бой. Другата бе разстлана върху обраслия с мъх, впечатляван с размерите си дънер, близо до края на гората, а върху й бяха поставени за тежест камъни, докато третата бе постлана на земята, пак затисната с камъни. Трите образуваха триъгълник с горе-долу равни страни. Всеки Клан излъчи по един човек да участва в тази надпревара и те се подредиха според ранга на Клана си край проснатата на земята кожа. Други мъже с добре подострени копия в ръце, предимно изработени от тис, макар че се използваше и бреза, трепетлика и върба, се отправиха към другите мишени.

Двама младежи от Клановете с по-нисък ранг бяха първата двойка. Всички с копия в ръце очакваха напрегнато, един до друг, без да откъсват очи от Норг. Когато той им даде знак, те се втурнаха към изправения дънер и забиха копията си в него през кожата, като се целеха там, където би се намирало сърцето на животното, ако то все още бе под кожата, после грабнаха подаденото им второ копие от другарите им от Клана, застанали край мишената. Хукнаха към поваления дънер и запокитиха второто копие в него. Докато да грабнат третото копие, единият от тях водеше с явна преднина. Стрелна се обратно към кожата на земята, заби копието си дълбоко, колкото се може по-близо до средата, а после вдигна ръце победоносно.

След първото състезание останаха петима мъже. Трима от тях, този път от Клановете с по-висок ранг, се подредиха за втората надпревара. На последния състезател се даваше още една възможност срещу останалите двама. После двамата, завършили втори, мереха сили помежду си, като оставяха всичко да се реши от трима във финалното надбягване — двамата, завоювали първото място и победителя от предходното бягане. Финалисти бяха Брод, Воорд и Горн, младежът от Клана на Норг.

От тримата Горн бе участвал в четири бягания, за да заслужи място във финалите, докато останалите двама бяха сравнително свежи след само две състезания. Горн бе спечелил първото състезание, но завърши трети, когато се състезаваха трите Клана с най-висок ранг. Бяга отново с последните двама мъже и завърши втори, после се надбягва с мъжа, който завърши втори в състезанието, в което той завърши трети, като този път го победи. Само с кураж и издръжливост Горн успя да достигне до финалите и спечели възхищението на всички присъстващи.

Когато тримата мъже се наредиха за последното бягане. Брун се изстъпи на полето.

— Норг — рече той. — Мисля, че последното надбягване ще бъде по-справедливо, ако го позабавим и дадем възможност на Горн да си почине. Според мен синът на стопанката на твоя заместник го е заслужил.

Всички занимаха одобрително и реномето на Брун се покачи, макар че Брод се начумери. Това предложение поставяше собствения му Клан в по-неизгодна позиция, отнемаше предимството, което Брод би имал при едно надбягване с вече капнал от умора мъж, но свидетелстваше за справедливостта на Брун и Норг едва ли можеше да го отхвърли. Брун бързо бе претеглил алтернативите. Ако Брод изгубеше, очакваше се Кланът му да загуби първенството си, но ако Брод спечелеше, очевидното безпристрастие на Брун щеше да издигне престижа му и това му създаваше чувство на кураж, който ни най-малко не изпитваше. Това щеше да направи победата недвусмислена — изобщо нямаше да стане дума, че ако Горн е бил по-свеж, е можел да победи — разбира се, ако Брод победеше. А и бе по-честно.

Едва късно следобед всички се затълпиха около полето отново. Напрежението от неизвестността не само се съживи, ами дори нарасна. Тримата младежи, вече добре отпочинали, се перчеха преди началото като раздвижваха мускули и претегляха копията с ръка, за да намерят центъра на тежестта. Гуув отиде до дънера с още двама души от другите Кланове, а Крут и още двама застанаха при поваления дънер. Брод, Горн и Воорд се подредиха и тримата на една линия, като не сваляха очи от Норг и зачакаха сигнала. Вождът на Клана-домакин вдигна ръка. Рязко я свали и мъжете полетяха.

Воорд излезе начело, а Брод бе по петите му, докато зад тях тежко трополеше Горн. Воорд вече посягаше за второто си копие, докато Брод забиваше с все сили своето в гнилия дънер. Горн полетя напред, като наново увеличи скоростта си, което пък не даваше мира на Брод, докато двамата се носеха към поваления дънер, но Воорд още бе начело. Заби копието си в покрития с кожа пън, точно когато Брод го настигаше, но уцели невидим чеп и копието му се отърколи на земята. Докато го вземе и го забие отново и двамата. Брод и Горн, го бяха задминали. Грабна третото си копие и се впусна след тях, но за Воорд надбягването бе загубено.

Брод и Горн се понесоха към последната мишена, напрягайки нозе с разтупани сърца. Горн взе да изпреварва Брод, после излезе едни гърди начело, но гледката на широкоплещестия гигант, чийто прах дишаше, вбеси Брод. Имаше чувството, че дробовете му ще се пръснат, когато се стрелна напред, напрягайки всеки свой мускул и сухожилие. Горн достигна до разстланата на земята кожа само миг преди Брод, но щом като вдигна ръка, Брод се промуши под нея и заби копието си в земята през яката кожа, докато я прекосяваше. Копието на Горн се заби при следващия удар на сърцето. С един удар на сърцето по-късно.

Щом Брод намали своя бяг и спря, ловците от Клана на Брун го накачулиха. Брун ги гледаше със светнали от гордост очи. Сърцето му туптеше почти толкова лудо, колкото на Брод. Бе изстрадал всяка крачка от бягането на сина на стопанката си. Без малко да не победи, в продължение на няколко напрегнати мига Брун бе сигурен, че ще загуби, но той бе дал всичко от себе си и бе успял. Тази надпревара не бе от решаващо значение, но с тази победа шансовете му се увеличаваха. „Сигурно остарявам, помисли си Брун. Загубих състезанието по хвърляне на бола, но я го гледай Брод. Брод спечели. Навярно е време да му отстъпя ръководството на Клана. Бих могъл да го направя вожд, да го провъзглася за вожд още тук. Ще се боря за първенството на Клана и нека той се прибере у дома с почести. След това надбягване си го заслужи. Ще го сторя! Още сега ще му кажа!“

Брун изчака мъжете да свършат с поздравленията, после пристъпи към младия мъж като очакваше да види радостта на Брод, когато разбереше каква голяма чест е на път да му се окаже. Тя щеше да е подходяща награда за чудесното му бягане. По-голям дар от този не можеше да измисли за сина на стопанката си.

— Брун! — Брод забеляза вожда и пръв заговори. — Защо ти трябваше това забавяне на състезанието? Едва не загубих. Ако не му бе оставил време да си почине, лесно щях да го надбягам. Не те ли е грижа дали Кланът ни е пръв? — зажестикулира той кисело. — Или пък защото знаеш, че ще си прекалено стар да бъдеш вожд на следващото Събиране? Щом аз ще бъда вожд, най-малко остави ме да започна като пръв сред останалите като теб.

Брун отстъпи, слисан от ругателния упрек на Брод. Събра сили да овладее противоречивите си чувства. „Как не разбираш, мислеше си Брун, питам се дали изобщо някога ще разбереш? Кланът е пръв, доколкото зависи от мен, винаги ще бъде пръв. Но какво ли ще ни сполети, когато ти станеш вожд Брод? Колко ли време този Клан ще бъде пръв тогава?“ Гордостта напусна погледа му и го обзе дълбока скръб, но Брун умееше да владее и нея. „Може би просто е твърде млад, размишляваше той, може би просто му трябва още малко време, още мъничко опит. Дали някога наистина съм му го обяснявал?“ Брун се опита да забрави, че на него никой нямаше нужда да му обяснява.

— Брод, ако Горн бе капнал, щеше ли победата ти да ти бъде толкова ценна? Ами ако останалите Кланове се бяха усъмнили в способността ти да го победиш, ако не беше уморен? По такъв начин те знаят със сигурност, че ти победи и ти много добре го знаеш. Добре се справи, сине на стопанката ми — рече кротко със знаци Брун. — Добре бяга в тази надпревара.

Въпреки огорчението си Брод все още уважаваше този мъж повече от всеки друг в живота си и нямаше как да не отвърне. В този миг Брод почувства, както при първия си лов с мъжете, че би дал всичко за подобна похвала от страна на Брун.

— Не се сетих за това, Брун. Ти си прав, по такъв начин всички знаят, че аз спечелих, знаят, че съм по-добър от Горн.

— С това надбягване и ако Друуг спечели състезанието за направа на сечива и при положение че ловът ни на мамути е пръв довечера, със сигурност ще бъдем първи накрая — каза въодушевено Крут. — А ти ще бъдеш един от избраниците за Мечата Церемония, Брод.

Още мъже напираха към Брод да го поздравят, когато закрачи обратно към пещерата. Брун го проследи и тогава зърна и Горн да се връща, заобиколен от Клана на Норг. Един старец го потупа по рамото окуражително.

„Заместникът на Норг има право да се гордее със сина на стопанката си, мислеше си Брун. Брод може и да спечели надбягването, но не съм сигурен, че той е по-добрият.“ Брун само бе овладял мъката си, а не бе я превъзмогнал и да се опитваше да я зарови дълбоко в душата си, болката не заглъхваше. Брод все още бе син на стопанката му, любимото му дете.

 

 

— Мъжете от Клана на Норг са безстрашни ловци — призна Друуг. — Планът им да изкопаят яма на пътя, по който носорогът минава като отива на водопой и да го покрият с шума си го бива. Може и ние да го изпробваме някой път. Изисква се смелост да го върнеш обратно, когато е хукнал да бяга. Носорозите понякога са по-свирепи и от мамутите и действията им са далеч по-непредсказуеми. А и ловците на Норг го изиграха добре.

— Пак не струваше колкото нашия лов на мамути. Всички мислеха така — рече Крут — Горн заслужаваше да бъде един от избраниците, прочее. Почти всяка надпревара бе между Брод и Горн. Известно време дори си мислех, че тази година няма да спечелим съревнованията. Кланът на Норг завърши втори с малка разлика. Какво мислиш за третото място, Грод?

— Воорд се справи добре, но бих предпочел Нуз — отвърна Грод. — Струва ми се, че и Брун го предпочита.

— Изборът е бил труден, но според мен Воорд си го е заслужил — забеляза Друуг.

— Гуув като изчезне ще го видим чак след тържеството — обади се Круг. — След като съревнованията свършиха вече, помощниците на мог-ър няма да се отделят от мог-ърите. Надявам се жените да не си помислят, че само защото Брод и Гуув няма да се хранят с нас довечера, не е нужно да готвят толкова. Ще се нахраня добре, чак до пиршеството утре няма да сложим залък в уста.

— Не мисля, че ще ми се яде, ако бях на мястото на Брод — рече Друуг. — Голяма чест е да те изберат за Мечата Церемония, но ако някога на Брод му е трябвала смелост, то това ще е утре заран.

 

 

Първите утринни лъчи завариха пещерата празна. Жените вече бяха станали и се трудеха на светлината на огньовете, а останалите не можеха да спят. Предварителната подготовка за пиршеството бе отнела цели дни, но тази работа бе нищо в сравнение със задачите, които тях чакаха. Ярката дневна светлина ги обливаше много преди огненият диск на слънцето да изплува над върховете на планините, заливайки околностите на пещерата с палещите лъчи на вече издигналото се високо слънце.

Възбудата бе осезаема, напрежението непоносимо. След като приключи надпреварата, мъжете нямаха какво да правят чак до церемониите и не ги свърташе на едно място. Нервната им възбуда се предаваше на по-големичките момчета, а те на свой ред подкокоросваха останалите момчетии, подлудявайки заетите жени, въртящите се в кръг мъже и гонещите се дечурлига им се пречкаха.

Суматохата поутихна временно, щом жените раздадоха сухари от счукано просо, забъркано с вода и опечено на жежък камък. Закуската от постничките сухари бе изядена с подобаваща тържественост. Освен храна за кърмачета ги пазеха специално за този неповторим ден веднъж на седем години и никой нямаше да хапне нищо до самото пиршество. Просените сухари бяха само колкото да се каже, че са закусвали и дори изостриха още повече апетита им. Към обед гладът, изострян от вкусните миризми, стелещи се над огньовете, наля масло в огъня сред бъркотията и повиши напрегнатото предвкусване, което достигна върха си с приближаването на началото на Мечата Церемония.

Креб не бе потърсил нито Айла, нито Уба да им нареди да се приготвят за ритуала, който щеше да се състои по-късно и те смятаха, че мог-ърите ги намират и двете за неприемливи. Не само на тях им се щеше Иза да бе здрава, за да пропътува пътя дотук. Креб бе вложил цялата си дарба, с която разполагаше, за да увещава и да склони останалите магьосници да позволят на едната от тях да приготви напитката, но независимо, че много им се искаше да проведат този ритуал — неповторимо и за самите тях преживяване с приготовляваната от корени напитка — Айла им бе препалено чужда, а пък Уба — твърде млада. Мог-ърите отказваха да приемат Айла за жена от Клана, още по-малко за знахарка от Изиния род. Честването на Урсуз оказваше влияние не само на присъстващите Кланове, последствията, добри или лоши, от какъвто и да е ритуал, състоял се, на което и да е Събиране на Клановете, отекваше из целия Клан. Мог-ърите не смееха да рискуват вероятността да предизвикат нещастие, което щеше да донесе беда за хората от Клана навред. Залогът бе твърде голям.

Премахването на този традиционен ритуал от церемонията допринасяше за оценяването на Брун и Клана му. Въпреки цялото старание на хората му в надпреварата, приемането на Айла в Клана от Брун представляваше по-голяма заплаха за първенството на Клана от всякога. Беше твърде необичайно. Само благодарение на непреклонната съпротива на Брун срещу нарастващите му противници въпросът оставаше нерешен и той съвсем не бе убеден, че победата в крайна сметка ще бъде на негова страна.

Малко след раздаването на просените сухари, вождовете се наредиха пред входа на пещерата. Изчакаха безмълвно за вниманието на струпаните Кланове. Щом като разбраха за присъствието на вождовете, тишината се възцари като вълнички от камък, хвърлен във вир. Мъжете бързо застинаха по местата си, определени от ранга на Клана им и от личния им ранг. Жените зарязаха работата си, направиха знак на непослушните деца и мълчаливо ги последваха. Мечата Церемония щеше да започне всеки миг.

Първият удар на гладката, твърда пръчка по издълбания дървен барабан с форма на паница отекна като пронизителния пукот на гръмотевица над смълчаното в очакване множество. Бавният тържествен ритъм бе подет от трополящите о земята дървени копия, придаващи му приглушена дълбочина. В контрапункт се преплете ритъмът на трополящите по дългата, куха, дървена фуния пръчки, биещи на пръв поглед произволен, явно независим мотив. И все пак насечените ритми, изпълнявани с променящо се темпо, притежаваха постоянен ритъм, който сякаш случайно съвпадаше с всеки пети такт на основния ритъм. Сливаха се и създаваха нарастващо чувство на очакване, едва ли не на безпокойство, докато двата ритъма не станаха един. С всеки такт се надигаше нова и нова хипнотизираща вълна от звуци и усещания.

Внезапно всеки звук секна посред финалния, уталожващ такт. Изневиделица пред клетката с пещерната мечка един до друг изникнаха деветимата мог-ъри, загърнати в мечите си ямурлуци, а пред тях бе застанал само Мог-ърът на мог-ърите. Звукът и енергичният ритъм още кънтяха в главите на хората сред възцарената тишина. Мог-ърът на мог-ърите държеше в ръце дълъг, плосък, дървен овал, с прикрепена в единия край връв. Щом го завъртя един-два пъти над главата си едва доловимото бръмчене прерасна в гласовит рев, раздрал тишината. Плътното, натрапчиво звучене на бизонската пищялка накара всички да настръхнат колкото заради знаменателността й, толкова и заради звучния й тембър. Това бе гласът на Духа на Пещерната Мечка, който предупреждаваше всички останали духове, че не им е мястото на тази церемония, посветена само на Урсуз. Никой от духовете на тотемите им не биваше да им се притича на помощ, бяха се оставили изцяло на закрилата на Великия Дух на Клана.

Пронизителна трела се извиси сред плътно звучащия бас, от тъничкия й, ридаещ вой ледени тръпки полазиха гърбовете и на най-неустрашимите, докато бизонската пищялка заглъхваше. Подобно на ни повече, ни по-малко безплътен дух, свръхестествената, неземна трела процепи ведрия утринен въздух. Застаналата в първата редица Айла успя да забележи, че звукът идеше от нещо, което един от мог-ърите притискаше към устата си.

Флейтата, изработена от кухата кост на крака на едра птица, нямаше дупки за пръстите. Тонът и се регулираше, като се запушваше и отпушваше отворения й край. В ръцете на изкусен свирач с този простичък инструмент можеше да се изкарат и петте ноти на пет тоналната гама. За младата жена, а и не по-малко за останалите, нечуваната мелодия бе сътворена от магия, със звученето си тя не им напомняше за нищо чуто до този миг. По заповед на почитания мъж тя бе прелетяла от света на духовете само за тази церемония. Както бизонската пищялка символизираше и наподобяваше рева на пещерната мечка в естествения му вид, флейтата бе звученето на духовния глас на Урсуз.

Дори магът, който свиреше на инструмента, усети светостта на звуците, издавани от примитивната свирка, макар че той самият ги бе изсвирил. Изработката и свиренето на чудодейната флейта бе съкровената тайна на магьосниците от неговия Клан, тайна, която обикновено ставаше причина за първенството им. Само уникалните способности на Креб бяха изместили мог-ъра, който свиреше на флейта, на второ място, но и то не бе какво да е второ място. И именно той бе най-върлият противник за приемането на Айла.

Огромният пещерен мечок кръстосваше насам-натам клетката си. Не бяха го хранили и не бе свикнал на подобни лишения, в живота си не познаваше нито един ден глад. Не бяха му давали и вода и той бе ожаднял. Тълпата, намирисваща му на напрежение и възбуда, непривичните звуци на дървените барабани и флейтата, всичко това допринасяше за неспокойствието на звяра.

Когато видя Мог-ър да куцука към клетката му, изправи грамадното затлъстяло туловище на задните си лапи и изрева недоволството си. Креб отскочи несъзнателно от уплаха, но бързо дойде на себе си и прикри сепването си с обичайната си, подскачаща походка. Лицето му, почернено като тези на останалите магьосници с каша от манганов двуокис, изобщо не издаде лудешки разтуптялото му се сърце, докато отмяташе назад глава, за да вдигне поглед към злочестия великан. Носеше мъничка паничка с вода, чиято форма и сивкаво алабастров цвят недвусмислено напомняха, че някога е била човешки череп. Пъхна зловещия съд за вода в клетката и отстъпи, докато рунтавият мечок не слезе обратно на земята да си пийне.

Докато звярът лочеше течността, двадесет и един млади ловци обградиха клетката, всеки с току-що направено копие в ръка. Всеки от вождовете на седемте Клана, нямали късмета да имат свой избраник за изключителната почест, бяха избрали по трима измежду най-добрите си ловци за церемонията. Чак тогава Брод, Горн и Воорд излетяха от пещерата и се строиха пред здраво завързаната врата на клетката. Бяха голи, освен превръзките около бедрата, и телата им бяха белязани в червено и черно.

Малкото количество вода не можа да утоли жаждата на огромния мечок, но мъжете, струпали се около клетката му, го караха да се надява, че ей сега ще получи още. Седна и се замоли — жест, който рядко бе оставал невъзнаграден преди. Когато не получи възнаграждение за усилията си, примъкна се тромаво до най-близко стоящия мъж и провря носа си през яките колци.

Мелодията на флейтата секна неуютно посред недовършения мотив, повишавайки предчувствията сред напрегнатата тишина. Креб прибра купата от череп, после се затътри към мястото си пред строените на входа на пещерата магьосници. Като по даден сигнал маговете взеха в унисон да изпълняват движенията на церемонния език.

— Приеми водата си като израз на благодарността ни, о, Всемогъщи Закрилнико. Твоят Клан не е забравил научените от теб уроци. Пещерата е наш дом, предпазва ни от сняг и студ през зимата. И ние си отдъхваме, като се прехранваме с плодовете на лятото, стопляни от кожи. Ти бе един от нас, живя с нас и знаеш, че спазваме обичаите ти.

С начернени лица и наметнали еднакви ямурлуци от рунтава меча кожа, маговете напомняха на добре репетирана танцова трупа, движеща се като един, докато разговаряха с величествени, плавни жестове. Красноречивите, едноръки знаци на Мог-ър, в съзвучие с останалите и все пак леко видоизменени, придружаваха изящните движения и им придаваха убедителност.

— Теб тачим най-много от всички Духове. Молим те да се застъпиш за нас в света на Духовете, да разкажеш за безстрашието на мъжете ни, за покорството на жените ни, да ни осигуриш място, когато се завърнем в отвъдния свят. Ние сме твоят Народ, Велики Урсуз.

Щом мог-ърите за пръв път в присъствието на огромния звяр споменаха със знаци името му, двадесетте и един млади мъже провряха копията си между яките дървени прегради на решетката и пронизаха рунтавото туловище на боготвореното същество. Не от всяка рана бликна кръв, клетката бе прекалено голяма, за да могат всички копия да се забият надълбоко, но болката разсърди почти напълно развития мечок. Гневният му рев процепи тишината. Хората отскочиха назад уплашено.

В същото време Брод, Горн и Воорд взеха да режат ремъците на вратата на клетката, след като се покатериха по стволовете на дърветата върху клетката. Брод пръв се озова на върха, но Горн успя пръв да грабне късичката, дебела цепеница, оставена там преди това. Освирепелият пещерен мечок се изправи отново на задните си крака, нададе яростен рев и тромаво се извърна към тримата млади мъже. Грамадната му, куполообразна глава почти достигаше до най-високия ствол на решетката. Стигна до вратата, бутна я и я запрати с трясък на земята. Клетката бе отворена! Исполинският, разгневен мечок бе на свобода.

Ловците с копия в ръце се втурнаха да образуват защитна редица между раздразнения звяр и уплашените зрители. Жени, борещи се с инстинкта да побегнат, притиснаха още по-здраво бебетата си към себе си, докато по-големичките им деца се притиснаха о тях с разширени от ужас очи. Мъжете стиснаха копията си, готови да скочат в защита на беззащитните жени и ужасените деца. Но членовете на Клана останаха по местата си.

Докато раненият мечок тромаво се промушваше през зиналата дупка в решетката от стволове, Брод, Горн и Воорд, кацнали на върха, рипнаха върху слисания мечок. Брод се бе изправил на плещите му, пресегна се и сграбчи козината на муцуната му и я задърпа нагоре. В същото време Воорд се бе приземил на гърба му. Той пък се вкопчи в рунтавата козина и задърпа надолу с цялата си тежест, опъвайки увисналата около врата му кожа. Съвместните им усилия принудиха ненаситната паст на съпротивляващия се звяр да зине и Горн яхнал едното му рамо, бързо пъхна цепеницата с широката й страна напред в устата му. Мечокът захапа, щом Брод го пусна, и цепеницата здраво се вклини между челюстите му, като му пречеше да диша и изкарваше от строя едно от оръжията на пещерния мечок.

Но тази тактика не обезоръжи напълно мечока. Обезумелият мечок замахна към съществата, които го бяха накачулили. Острите му нокти се забиха в бедрото на мъжа на рамото му и смъкнаха ревящия млад човек в яките му лапи. Предсмъртният вой на Горн секна, щом мощната мечешка прегръдка прекърши гръбнака му. Продължителен вопъл се изтръгна от една от гледащите жени, когато пещерният мечок захвърли безжизненото тяло на безстрашния млад мъж.

Мечокът нагази в отряда въоръжение с копия мъже, които го обградиха. С един замах на могъщата си предна лапа разяреният звяр повали цяла редица, катурвайки трима и нанасяйки на четвъртия дълбока прорезна рана, разкъсвайки мускулите на крака му до кокал. Мъжът се сви на две от болка, твърде сащисан, за да писне. Останалите го прескочиха и го заобиколиха, докато се тълпяха да се приближат на едно копие разстояние до войнствения звяр.

Айла притисна Дърк о себе си в ужасено страхопочитание, вкаменила се от страх да не би звярът да ги докопа. Но когато мъжът падна сразен и животворната му кръв опръска земята, тя не се замисли, а просто пристъпи към действие. Подавайки рожбата си на Уба, тя се втурна сред блъсканицата. Като си проправяше път сред плътно скупчилите се мъже, тя полуизвлече, полупренесе ранения мъж настрани от кръжащите, трополящи крака. Притискайки здраво с едната си ръка кръвоносната вена в слабините му, стиснала в зъби ремъка на наметката си, отряза от него парче с другата.

Турникетът бе поставен и тя взе да бърше кръвта с наметалото, в което носеше рожбата си, преди две други знахарки да последват примера й. Страхливо заобикаляйки опасното полесражение, те се притекоха на помощ. Трите пренесоха ранения мъж в пещерата и в неистовото си старание да спасят живота му дори не разбраха кога огромният звяр най-сетне погина от копията на ловците от Клана.

В мига, когато мечокът бе повален, стопанката на Горн се откъсна от възпиращите я ръце на тези, които се опитваха да я утешат и се спусна към тялото му, проснато в неестествена поза на земята. Строполи се върху му, заравяйки лице в косматата му гръд. Паднала на колене с обезумели жестове, тя го молеше да стане. Майка й и стопанката на Норг се опитваха да я откъснат, когато мог-ърите се приближиха. Най-почитаният магьосник се наведе и внимателно извърна главата й нагоре да я погледне.

— Недей да го оплакваш — рече й със знаци Мог-ър с кротко състрадание в тъмнокафявото си око. — На Горн се падна най-голямата чест. Той бе избран от Урсуз да го придружи в света на духовете. Той ще помага на Великия Дух да общува с нас. Духът на Великата Пещерна Мечка избира само най-достойните и неустрашими да го придружат. Пиршеството на Урсуз ще бъде и пиршество на Горн. Куражът му, жаждата му за победа ще бъдат възпети в предания, които ще се разказват на всяко Събиране на Клановете. Също както Урсуз, така и духът на Горн ще се завърне. Ще те чака, за да се преселите заедно и да се задомите отново, но трябва да си смела като него. Остави настрана скръбта си и сподели радостта на стопанина си от пътуването му към отвъдния свят. Довечера мог-ърите ще му отдадат особена почит, та да могат всички да вкусят от неустрашимостта му, за да я наследи целият Клан.

Младата жена видимо се напрегна да овладее мъката си и да бъде смела, както й бе казал всяващия страхопочитание свят мъж. Не й се искаше да петни духа на стопанина си. Килнатият на една страна, обезобразен, едноок магьосник, от когото всички се бояха, кой знае защо вече не й изглеждаше толкова страшен. С благодарност в очите тя се изправи и сковано се върна на мястото си. Трябва да бъде смела. Нали самият Мог-ър й каза, че нейният Горн ще я чака? Че един ден те ще се преселят заедно и пак ще се задомят? Тя се вкопчи в това обещание и се опита да забрави неутешимата пустота на останалата част от живота си без него.

Когато стопанката на Горн се върна на мястото си, стопанките на вождовете и техните заместници сръчно взеха да дерат пещерния мечок. Кръвта се събираше в паници и след като мог-ърите направеха символични знаци над нея, учениците им минаваха от човек на човек в тълпата, като придържаха съдовете към устата на всеки член от Клана. Мъже, жени, деца — всички трябваше да вкусят от топлата кръв, животворната течност на Урсуз. Дори устенцата на бебетата се разтваряха от майките им и до езичетата им се докосваше пръст, топнат в прясната кръв. Айла и двете знахарки бяха повикани от пещерата, за да получат своя дял, а пък на ранения мъж, който бе изгубил толкова много от своята кръв, му занесоха глътка от мечата. Всички взеха участие в причастието с огромната мечка, която ги обединяваше като един народ.

Жените работеха бързо, докато Кланът гледаше. Дебелият, подкожен слой на нарочно угояваното животно бе грижливо изстърган от кожата. Стопената мас притежаваше чудотворни свойства и щеше да се разпредели между мог-ърите на отделните Кланове. Главата бе отделена от кожата и докато месото се спускаше в чакащите, облицовани с камъни пещи цял ден подгрявани от огньове, последователите на мог-ърите провесиха огромната меча кожа на колове пред пещерата, откъдето невиждащите й очи да могат да гледат празненствата. Пещерната Мечка щеше да бъде скъп гост на собствения си празник. Когато провесиха мечата кожа, мог-ърите вдигнаха тялото на Горн и го понесоха с величаво достойнство към дълбоката ниша в пещерата. След като се скриха от погледите на всички, Брун даде знак и тълпата се разотиде. Духът на Урсуз бе изпроводен в пътя му както трябва и с подобаваща тържественост.