Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (16)

16

На ранина Кланът се събра пред пещерата. Духаше мразовит източен вятър, предвещаващ още по-ледени повеи, но небето бе ясно и слънцето надничаше току над рида и грееше ярко в контраст с мрачното настроение. Избягваха да се погледнат в очи, ръцете им бяха безжизнено отпуснати при липсата на разговори и всеки се затътри към мястото си да научи съдбата на чуждото момиче, което вече не им беше чуждо.

Уба усети майка си да трепери и ръката й толкова здраво я сграбчи, че я заболя. Детето знаеше, че не само вятърът караше майка й да трепери цялата. Креб бе застанал пред изхода на пещерата. За пръв път великият магьосник имаше толкова страшен вид, покрусеното му лице бе като издялано от гранит, единственото му око бе непроницаемо като камък. По знак от Брун том закуцука тромаво, уморено към пещерата, сломен от непосилното бреме. Влезе в домашното си огнище и погледна към момичето, седнало върху кожата си и с върховно усилие на волята си наложи да се приближи към нея.

— Айла, Айла — промълви той тихичко. Момичето вдигна очи. — Време е. Сега трябва да дойдеш. — Очите й бяха мътни, неразбиращи. — Айла, вече трябва да дойдеш. Брун е готов — повтори Креб.

Айла кимна и с усилие се изправи. Краката й се бяха вдървили от дългото седене. Едва ли й правеше впечатление. Последва онемяла стареца, като се взираше в утъпкания прахоляк, по който още си личаха следите на тези, минали преди нея — отпечатък от нечия пета, следи от пръсти, неясният контур на крак, обут в халтава, кожена подлога, кръглият връх на тоягата на Креб и браздата, оставена от влачещия му се сакат крак. Спря се, когато видя краката на Брун, увити в прашните му навуща, и се строполи на земята. След лекото потупване по рамото събра сили да вдигне очи и да погледне вожда на Клана в лицето.

От видяното дойде на себе си и у нея се събуди смътен страх. Лицето бе познато — ниското, полегато чело, гъстите вежди, едрият, приличен на клюн нос, прошарената брада, — но гордият, суров и строг поглед в очите на вожда бе изчезнал, а на негово място се бе появило искрено съчувствие и разбираема печал.

— Айла — рече той високо, а после продължи със сдържаните жестове, запазени за сериозни случаи, — момиче от Клана, традициите са стародавни. Живели сме според тях с поколения, почти откакто съществува Кланът. Ти не си родена в Клана, но си една от нас и трябва да живееш или да умреш съгласно същите тези обичаи. Докато бяхме на север на лов за мамут, са те видели да си служиш с прашка, а и преди това си ходила на лов с прашка. Жените от Клана не бива да си служат с оръжие, това е една от нашите традиции. А и наказанието е част от тези традиции. Такива са обичаите на Клана, не бива да ги променяме. — Брун се наведе напред и се взря в уплашените сини очи на момичето. — Знам защо си послужи с прашката, Айла, макар че все още не мога да разбера защо изобщо си се захванала с това. Ако не беше ти, Брак нямаше да е между живите. — Той се изправи и с най-сдържани жестове, така че всички да видят, добави: — Вождът на този Клан е благодарен на момичето, че спаси живота на сина на стопанката на сина на моята стопанка.

Неколцина от присъстващия Клан се спогледаха. Рядко се случваше някой мъж да го признае пред всички, а още по-рядко вождът да се отблагодари на обикновено момиче.

— Но традициите не допускат изключение — продължи той. Направи знак на Мог-ър и магьосникът влезе в пещерата. — Нямам друг избор, Айла. Мог-ър сега нарежда костите и изговаря на глас имената на тези, за които не бива да говорим, имена, известни само на мог-ъри. Като свърши, ти ще умреш, Айла, момиче от Клана, ти си Прокълната със Смъртно Проклятие.

Айла усети как кръвта й се оттегля от лицето й. Иза нададе писък, прераснал в пронизителен вопъл, оплаквайки загубеното си дете. Когато Брун вдигна ръка, воплите й мигновено секнаха.

— Не съм свършил — направи знак той. Във внезапната тишина сред Клана се размениха погледи, пълни с очакване и любопитство. Какво още имаше да каже Брун? — Традициите на Клана са от ясни по-ясни и аз като вожд трябва да следвам обичаите. Жена, която си послужи с оръжие, получава смъртно проклятие, но в обичаите не е посочено за какво време. Айла, смъртното ти проклятие ще трае цяла една луна. Ако духовете се смилят и ти успееш да се върнеш от отвъдния свят, след като луната се е изтърколила веднъж и се намира в същата фаза като сега, можеш да живееш с нас отново.

Смут обзе насъбралите се, никой не бе го очаквал.

— Това е вярно — направи знак Зуг. — Никъде не се казва, че проклятието е веднъж завинаги.

— Но каква е разликата? Как може някой да е мъртъв толкова време и пак да оживее? Няколко дни може, ама за цяла луна? — запита Друуг.

— Ако проклятието трае само няколко дни, не съм убеден, че ще има силата на наказание — рече Гуув. Някои мог-ъри вярват, че духът не се преселва в отвъдния свят, ако проклятието е за кратко. Духът просто блуждае наоколо в очакване да мине времето, та да се върне, ако може. Щом духът е наблизо, злите духове също се навъртат. Това проклятие е с ограничено времетраене, но е тъй дълго, че можеше и да е постоянно. Обичаите са спазени.

— Тогава защо просто не я прокле и толкоз? — зажестикулира сърдито Брод. — В традициите нищо не се казва за временни смъртни проклятия за престъпление като нейното. Тя трябва да плати с живота си, смъртното проклятие трябва да означава нейния край.

— Ти да не си мислиш, че няма да стане така, Брод? Наистина ли смяташ, че е възможно да се върне? — попита Гуув.

— Нищо не мисля. Само искам да разбера защо Брун чисто и просто не я прокле. Да не би вече да не го бива за едно просто решение? — Брод бе слисан от смелия си въпрос. Той извади на бял свят това, което всички се питаха тайно. Щеше ли Брун да й наложи временно смъртно проклятие, ако не смяташе, че има някакъв шанс, независимо колко е нищожен, да се завърне от света на мъртвите?

Брун се бе борил с дилемата цяла нощ. Айла бе спасила живота на новороденото, не бе справедливо да умре заради това. Обичаше детето и й бе искрено благодарен, но не бе въпрос само на лични чувства. Традициите изискваха нейната смърт, но съществуваха и други обичаи: обичаят на отплатата, обичай, който гласеше — живот за живот. Тя носеше в себе си частица от духа на Брак, тя заслужаваше, дължаха й нещо със същата цена — дължаха й живота й.

Едва с първите, плахи лъчи на зората най-сетне му хрумна как да го стори. Няколко по-издръжливи души се бяха завръщали след временно смъртно проклятие. Шансът бе минимален, почти нямаше никакъв шанс, а просто съвсем плах лъч надежда. Като отплата за живота на детето, той й предостави единствената несигурна възможност да оцелее. Не бе достатъчно, но не можеше да й предложи повече и все пак бе по-добре от нищо.

Изведнъж се спусна мъртвешка тишина. Мог-ър бе застанал на входа на пещерата и самият той приличаше на смъртта — древна и сдържана. Нямаше нужда да дава знак. Всичко бе приключило. Мог-ър бе изпълнил дълга си. Айла бе мъртва.

Воплите на Иза процепиха въздуха. Последваха Ога и Ебра, а после всички жени се присъединиха към Иза, като я оплакваха от съчувствие към нея. Айла видя жената, която обичаше, покрусена от мъка и се затича към нея да я утеши. Но тъкмо когато щеше да прегърне единствената си майчица, която помнеше, Иза й обърна гръб и се отдалечи, за да избегне прегръдката й. Сякаш не беше я видяла. Момичето бе слисано. Погледна въпросително Ебра, Ебра се направи, че не я вижда. Изтича при Ага, после при Овра. Никой не я забелязваше. Когато се доближеше, обръщаха гръб или се дърпаха настрани. Не нарочно, за да й направят път, ами сякаш още преди да се появи, бяха намислили да се отдалечат. Хукна към Ога.

— Аз съм Айла. Застанала съм точно пред теб. Не ме ли виждаш? — жестикулираше тя.

Очите на Ога се оцъклиха. Извърна се и се отдалечи, без да отговори, без да показва, че я е познала, сякаш Айла бе невидима.

Айла видя Креб да отива към Иза. Хукна към него.

— Креб! Аз съм Айла. Ето ме — жестикулираше тя неистово. Старият маг продължи да върви, като леко се извърна настрани да избегне момичето, което се строполи в краката му, както би постъпил, ако на пътя му се изпречеше неодушевена канара. — Креб! — проплака тя. — Защо не можеш да ме видиш? Изправи се и се втурна обратно към Иза. — Мамо! Мамооо! Погледни ме! ПОГЛЕДНИ МЕ! — зажестикулира тя пред очите на жената. Иза отново нададе пронизителен вопъл. Размаха ръце и се затупа по гърдите.

— Детето ми. Моята Айла. Щерка ми е мъртва. Отиде си. Бедничката, горкичката ми Айла. Вече не е между живите.

Айла съзря Уба, прегърнала в страха и объркването си нозете на майка си. Коленичи пред мъничкото момиченце.

— Виждаш ме, нали, Уба? Точно пред теб съм — Айла видя в детските очи да присветва познанството, но в следния миг Ебра грабна и отнесе момиченцето настрани.

— Искам Айла — жестикулираше, Уба като се напъваше да слезе.

— Айла е мъртва, Уба. Няма я. Това не е Айла, а само духът й. Ще трябва да намери пътя си към отвъдния свят. Ако се опиташ да говориш с него, ако го забелязваш, духът ще се опита да те отнесе със себе си. Щом го виждаш, това ще ти донесе нещастие. Не го гледай. Нали не искаш да си нещастна, Уба?

Айла се свлече на земята. Всъщност досега не знаеше какво означава смъртното проклятие и си бе представяла какви ли не ужаси, но действителността бе далеч по-жестока.

Айла бе престанала да съществува за Клана. Не беше никаква преструвка, не беше постъпка само колкото да я сплаши, ами тя наистина не съществуваше. Тя бе дух, който по една случайност бе видим, все още придаваше на тялото й някакво подобие на живот, но Айла бе мъртва. Смъртта за хората от Клана бе промяна на състоянието, пътешествие към друго измерение на съществуване. Жизнената сила бе невидим дух, в това никой не се съмняваше.

В един миг човек можеше да е жив и в следващия мъртъв без видими промени, само това, което го караше да се движи, да диша и живее, си отиваше. Същността на истинската Айла вече не бе част от техния свят, бе принудена да се пресели в отвъдното. Изобщо нямаше никакво значение дали тялото, което оставаше, бе студено и неподвижно или топло и живо.

Само една крачка бе до вярването, че същността на живота може да бъде прогонена. Ако тялото й все още не беше го усетило, скоро и това щеше да стане. Всъщност нямаше човек, който да вярва, че тя ще се върне, дори и Брун не вярваше. Тялото й, празната черупка не можеше да бъде жизнеспособна, докато не разрешаха на духа да се завърне. Без жизнения дух тялото не можеше да се храни, да пие и скоро щеше да отпадне. Ако човек твърдо вярваше в тази представа и щом любимите същества вече не забелязваха съществуването му, тогава човек не съществуваше, нямаше защо да яде, да пие, да живее.

Но докато духът остане близо до пещерата, давайки живот на тялото, въпреки че вече не бе част от него, и силите, които го бяха прогонили, се навъртаха наоколо можеха да пострадат все още живите, можеха да се опитат да отмъкнат още нечий живот със себе си. Не бяха редки случаите стопанката или някой друг обичан близък на прокълнатия да се поминат скоро след неговата кончина. Кланът не се интересуваше дали духът ще вземе със себе си тялото или ще зареже неподвижната обвивка, но всички искаха духът на Айла да си върви и при това по-бързо.

Айла наблюдаваше познатите люде около себе си. Те се отдалечиха, заеха се с ежедневните си задачи, но всички бяха малко или много напрегнати. Креб и Иза влязоха в пещерата. — Айла се изправи и ги последва. Никой не се опита да й попречи, само държаха Уба по-далечко. Смятаме се, че децата се ползват от извънредна закрила, но никой не искаше да прекалява. Иза насъбра всички вещи на Айла, включително и кожите й за спане и постелката от суха трева, с която бе застлана изкопаната дупка в земята и ги отнесе извън пещерата. Креб отиде с нея, като се спря да вземе горяща главня от огъня в пещерата. Жената хвърли всичко до един незапален огън, който Айла бе забелязала преди и бързешком се върна в пещерата, докато Креб подпали огъня. Направи няколко безмълвни жеста — повечето от тях бяха непознати за момичето — над вещите й и огъня.

С нарастваща тревога Айла наблюдаваше как Креб се захвана да предава всяко от нещата й на палещите пламъци. За нея нямаше да има погребален обред, това бе част от наказанието, част от проклятието. Но всички нейни следи трябваше да бъдат унищожени, не трябваше да остане нищо, което да я задържи. Забеляза как пръчката й за копане пламна, после кошницата й за бране, рогозката от суха трева, дрехите й, всичко бе погълнато от огъня. Видя как потрепери ръката на Креб, когато посегна към коженото й наметало. Притисна го към гърдите си за миг, после го хвърли в огъня. Очите на Айла плуваха в сълзи.

— Креб, обичам те — направи жест тя. Той сякаш не я забеляза. Прималяла от ужас тя го гледаше как вдига целебната й торба, тази, която Иза й бе изработила току преди злополучния лов на мамути и я притуря в димящите пламъци. — Не. Креб, недей! Не и целебната ми торба — замоли го тя. Беше твърде късно, тя вече гореше. Айла не можеше да изтърпи повече. Хукна слепешком надолу по склона и в гората, като ридаеше от болка и безутешност. Не погледна накъде я водят краката й, а и не я интересуваше. Клоните се протягаха да й препречат пътя, но тя си проби път през тях, като ръцете и краката й се покриха с рани. Прецапваше леденостудените поточета, но нито забелязваше подгизналите си нозе, нито усещаше, че се вкочаняват, докато не се спъна в един дънер и не се просна на земята. Лежеше на студената, влажна земя и й се искаше смъртта да побърза и да сложи край на мъките й. Не й бе останало нищо. Нямаше семейство, нямаше Клан, нямаше за какво да живее. Бе мъртва, нали така бяха казали?

Без малко желанието на момичето да се осъществи. Потънала в собствения си свят на нищета и страх, тя нито бе яла, нито бе пила от завръщането им преди два дни. Не бе облечена с топли дрехи, краката й я боляха от студ. Бе немощна и обезводнена, лесна плячка за бялата смърт. Но в нея се криеше нещо по-силно от желанието й да умре, същото нещо, което я бе карало да продължава и преди, когато опустошителното земетресение бе лишило петгодишното момиченце от любов, семейство и сигурност. Несломимото желание за живот, твърдоглавият инстинкт за оцеляване не й позволяваха да се откаже, докато още дишаше, докато й оставаха още дни.

Падането й бе помогнало да си отдъхне. Кървяща от одраскванията и трепереща от студ, тя седна на земята. Бе паднала по лице върху влажните листа и си облиза устните, посягайки с език за влагата. Мъчеше я жажда. За пръв път в живота си бе толкова жадна. Бълбукането на вода наблизо я изправи на крака. След като дълго и доволно пи продължи по-нататък. Така трепереше, че зъбите й тракаха от студ и с болка стъпваше на премръзналите си, болящи я нозе. Бе замаяна и объркана. От движението се позатопли, но спадналата телесна температура си казваше думата.

Не бе сигурна къде се намира, нямаше определена посока, но нозете й следваха пътя, който бе изминавала многократно преди, запечатал се в съзнанието й от повторението. Времето за нея не бе от значение, но знаеше колко дълго е вървяла. Изкатери се напреки по основата на стръмна стена отвъд мъгливия водопад и околността й се стори позната. Излизайки от рядката иглолистна гора, примесена със смалени брези и върби, тя се озова на високопланинската си, усамотена поляна.

Питаше се колко време бе минало от последното й посещение. След като почна да ходи на лов, рядко идваше тук, освен когато усвояваше умението с двата камъка. Винаги се бе упражнявала тук, не бе ходила на лов. Беше ли идвала тук изобщо това лято? Не можеше да си спомни. Като отмести настрана дебелите, сплетени клони, които я скриваха дори без листа, Айла се вмъкна в малката си пещеричка.

Стори й се по-малка, отколкото я помнеше. „Ето я и старата кожа за спане“, рече си тя наум, като се върна в мислите си в толкова далечното време, когато я бе донесла. Няколко земни катерички си бяха свили гнездо в нея, но когато я изнесе навън и я изтърси, видя, че не е толкова пострадала — малко се бе втвърдила от времето, но сухата пещера я бе съхранила. Уви я около себе си, признателна за топлината й и се върна в пещерата.

Имаше още една обработена кожа, един стар ямурлук, който бе донесла в пещерата, за да го натъпче с трева за постелка. „Чудно дали ножът е още тук?, помисли си тя. Тавичката е паднала, но трябва да е някъде наблизо. Ето го!“ Айла вдигна от прахта кремъчния резец, обърса го и почна да реже стария кожен ямурлук. Свали мокрите си навуща и промуши вървите през дупките на кръговете, които бе изрязала, после уви нозете си в сухите, като ги натъпка с измъкнатата изпод ямурлука острица за изолация. Просна мокрите да се сушат и ги огледа критично.

„Трябва ми огън“, помисли си тя. Сухата трева е тъкмо за подпалка. Насъбра я накуп и я струпа до стената. „Гавичката е суха, мога да я нацепя за подпалки и също да я използвам да наклада огън. Трябва ми пръчка да я отъркам в нея. Ето и брезовата ми чаша за пиене. И нея бих могла да използвам за огъня. Не, ще си я пазя за вода. Тази кошница е цялата изгризана, помисли си тя и надзърна вътре. Какво е това? Старата ми прашка. Не знаех, че съм я оставила тук. Нали си направих друга, доколкото си спомням. Вдигна прашката. Много е малка, а и мишките са я изгризали. Ще ми трябва нова.“ Спря и се взря в кожената ивица в ръцете си.

„Прокълнаха ме. Заради това ме прокълнаха. Аз съм мъртва. Как може да си мисля за огньове и прашки? Мъртва съм. Но не се чувствам мъртва — студено ми е и съм гладна. Може ли един мъртвец да изпитва студ и глад? Какво ли е да си умрял? Духът ми дали е вече в отвъдния свят? Дори не знам какво е духът ми. Никога не съм виждала духа си. Креб казва, че никой не може да вижда духове, но може да разговаря с тях. Защо не можеше да ме види Креб? Защо никой не можеше да ме види? Трябва да съм умряла. Тогава защо си мисля за огньове и прашки? Защото съм гладна!

Дали да си послужа с прашката да намеря нещо за ядене? Защо пък не? Вече ме проклеха, какво още може да ми сторят? Но тази не става. От какво ли ще си направя нова? От ямурлука? Не, твърде е корав, твърде дълго е стоял на открито, трябва ми мека, гъвкава кожа. Огледа се около себе си. Дори не мога да убия някое животно да си направя прашка, щом като нямам прашка под ръка. Къде ли мога да намеря мека кожа?“ Напрегна ума си, после отчаяна седна.

Погледна ръцете си в скута си и тогава внезапно забеляза върху какво са се отпуснали те. „Дрехата ми е мека и гъвкава. Мога да изрежа от нея едно парче. Лицето й просветна и тя взе отново ентусиазирано да се оглежда из пещерата. Я виж, стара пръчка за копане, не помня да съм я оставяла тук. И няколко чинии. Точно така, нали донесох няколко миди. Гладна съм и ми се ще да има нещо за похапване наоколо. Чакай! Има! Тази година не обрах лешниците, сигурно са нападали по земята отвън.“

Все още не го съзнаваше, но Айла бе започнала отново да живее. Събра лешниците, внесе ги в пещерата и се натъпка с толкова, колкото свилото й се от глад стомахче можа да побере. После свали старата кожа и дрехата си и изряза парче от нея за прашка. Изрязаната ивица нямаше издуто джобче за камъни, но тя реши, че пак става.

Никога досега не бе убивала животни за храна и заекът бе бърз, но не чак толкова бърз. Стори й се, че се сеща да е минала покрай една дига за бобри. Уцели водното животно, тъкмо преди да се гмурне във водата. На връщане забеляза мъничък, сив, варовиков камък близо до потока. Това е кремък! Знам, че това е кремък. Вдигна отломъка и понесе и него на връщане. Внесе заека и бобъра в пещерата и се върна да насъбере дърва и да си намери камък за чукане.

„Трябва ми пръчка да запаля огън, сети се тя. Трябва да е подходяща и суха, дървото е малко влажно.“ Зърна старата си пръчка за копаене. „Трябва да стане“, рече си тя наум. Много трудно бе да запалиш огън сама, беше свикнала да се редува с друга жена, за да не прекъсва едновременния натиск надолу и въртеливото движение. След напрегнати усилия и съсредоточаване едно димящо късче от подложката за палене на огън се отърколи върху застланите сухи подпалки. Задуха го внимателно и бе възнаградена от мънички, игриви пламъчета. Прибави сухите подпалки една по една, а после и по-едрите парчета от старата лавица. Когато огънят се разгоря, постави и по-едрите цепеници дърво, които бе насъбрала и весел огън затопли малката пещера.

Ще трябва да си направя готварска паница, мислеше си тя, докато нанизваше на шиш одрания заек и поставяше отгоре му опашката на бобъра, за да пусне от тлъстата си мазнина върху постното месо. Ще ми трябват нова пръчка за копане и кошница за бране. Креб ми изгори кошницата за бране. Изгори всичко, дори и целебната ми торба. Защо ли му трябваше да изгаря целебната ми торба? Очите й се изпълниха със сълзи и скоро се затъркаляха по бузите й. Иза каза, че съм умряла. Молих я да ме погледне, но тя само повтаряше, че съм мъртва. Защо ли не можеше да ме види? Стоях точно пред нея, право пред очите й. Момичето си поплака малко, после седна изправена и обърса сълзите си. „Ще ми трябва ръчна брадвичка, щом искам да си направя нова пръчка за копане“, рече си тя наум, изпълнена с решителност.

Докато заекът се печеше, тя си издяла ръчна брадвичка, което се бе научила, като гледаше Друуг и с нея отсече един зелен клон, за да си направи пръчка за копане. После насъбра още дърва и ги натрупа в пещерата. Едва дочака месото да се опече — от мириса й потекоха лигите, а празният й стомах закурка. Когато отхапа първия залък, бе сигурна, че досега не бе вкусвала толкова вкусно нещо.

Докато свърши с яденето се стъмни и Айла се радваше на огъня. Нахвърля още дърва, за да е сигурна, че няма да загасне, преди да се стъмни и си легна, увита в старата кожа, но сън не я ловеше. Взираше се в пламъците, докато злочестото шествие на печалните събития от деня се точеше през ума й и не усети кога се обля в сълзи. Страх я бе, а отгоре на всичко бе самотна. Откак Иза я намери, не бе прекарала нито нощ сама. Най-сетне очите и се затвориха от изтощение, но сънят й бе прекъсван от кошмари. Викаше насън Иза, както и една друга жена на един почти забравен език. Но нямаше кой да утеши безнадеждното, болезнено самотно момиче.

 

 

По цял ден Айла бе заета с дейности, които щяха да й гарантират оцеляването. Вече не бе неопитното пет годишно дете-аджамийче. Годините, прекарани с Клана, бяха изпълнени с тежък труд, но и много бе научила през това време. Изплете здрави, непропускащи вода кошници за носене на вода и готвене и си направи нова кошница за бране. Обработваше кожите на убитите животни и подплати със заешка козина отвътре подлогите за нозете си, краката си уви в навуща, пристегнати с връв, а и ръцете си обу в нещо като опинците на нозете си — кръгли парчета, които се завързваха на китките в торбички, но с разрези на дланта за палците. Изработи си сечива от кремък и насъбра треволяка, за да направи леглото си меко.

Тревите по поляната бяха и източник на храна. Върховете им бяха натежали от семена и зърна. В непосредствена близост имаше още лешници, високопланински червени боровинки, мечо грозде, корави малки ябълки, нишестени, подобни на картофи корени и ядливи папрати. Доволна бе, че намери млечен фий, неотровната разновидност на растението, чийто зелени шушулки съдържаха редички малки, кръгли зърна, а дори набра и мъничките, твърди семенца на изсъхналия шир, за да ги смели и да ги прибави към зърната, които вареше на каша. Околната среда задоволяваше нуждите й.

Малко след пристигането си, тя реши, че има нужда от нова кожена дреха. Зимата все още не беше се разсвирепяла с пълна сила, но беше студено и тя знаеше, че снегът няма да се забави много. Първо се сети за кожа от рис — рисът имаше особено значение за нея. Но месото му не ставаше за ядене, поне за нейния вкус, а за нея храната имаше същото знамение като кожата. Не й бе много трудно да задоволи непосредствените си нужди, докато можеше да ходи на лов, но трябваше и да се запаси за времето, когато снегът нямаше да й позволи да излезе от пещерата. Сега храната бе причината да ходи на лов.

Ненавиждаше мисълта да убие едно от кротките, боязливи същества, с които тъй дълго бе споделяла убежището си, а и не бе сигурна дали сърната може да бъде убита с прашка. Когато зърна малкото стадо, се изненада, че още посещават високопланинското пасище, но реши да се възползва от възможността, преди да слязат по по-ниските места. Един камък, запратен с все сила от упор, повали една кошута, а якият удар с дървената сопа я довърши.

Козината й бе дебела и мека — природата бе подготвила животното за мразовитата зима — а сърнешката яхния бе добре дошла вечеря. Когато мирисът на прясно месо привлече един росомах със зъл нрав, бързият камък го настигна и я подсети, че първото животно убито от нея бе една росомаха, която крадеше от Клана. Росомахите бяха подходящи за нещо, бе казала тя на Ога. Скреж от дъха ти не се задържаше върху козината на росомаха, от кожата им се правеха винаги най-добрите качулки. „Този път ще си направя от кожата му качулка“, мислеше си тя, влачейки убития лешояд обратно в пещерата.

Накладе огньове около простряното да съхне месо, за да го предпази от други хищници и да ускори процеса на сушене, а и предпочиташе вкуса, който пушекът придаваше на месото. Изрови дупка в дъното на пещерата, плитичка, тъй като слоят пръст в дъното на малката пукнатина в гръдта на планината не бе дълбок и го огради с камъни от потока. След като складира месото си, покри скривалището с тежки канари.

Новата й кожа, обработена, докато месото се сушеше, миришеше също на дим, но бе топла и със старата леглото й ставаше удобно. От сърната си направи и мех от добре измития й, непропускащ вода стомах, както и върви от сухожилията, мас от издутината над опашката, където животното бе натрупала запасите си за зимата. Докато месото съхнеше, всеки ден очакваше да завали сняг и спеше навън, заобиколена от кръга си огньове, за да ги подклажда вечер. Едва след като го прибра на сигурно място, изпита облекчение и се почувства в по-голяма безопасност.

Когато мрачното, навъсено небе скри луната, тя започна да се тревожи за течението на времето. Помнеше точно какво бе казал Брун:

— Ако духовете се смилят и ти успееш да се върнеш от отвъдния свят, след като луната веднъж се е отърколила и се намира в същата фаза като сега, можеш отново да заживееш с нас.

Не знаеше дали се намира в „отвъдния свят“, но повече от всичко искаше да се върне. Не беше съвсем сигурна, дали щеше да успее, не знаеше дали ще я виждат като се върнеше, но Брун бе казал, че може да се върне и тя се вкопчи в думите на вожда. Само че как щеше да разбере кога ще се върне, щом облаците скриваха луната?

Спомни си как много отдавна Креб и бе показал как да прави резки на една пръчка. Досети се, че сбирката от пръчки с резки, които държеше в една част на домашното огнище — далеч от достъпа на останалите членове на домакинството му, — бяха рабоши за времето между важните събития. Веднъж от любопитство тя реши да проследи нещо като него и след като луната преминаваше през повтарящи се фази, тя сметна, че ще е интересно да види колко резки ще й потрябват, за да завърши една фаза. Когато Креб разбра, сгълча я безмилостно. Укорите затвърдиха още повече случката в паметта и, както и предупреждението да не го прави отново. Цял ден си блъска главата как да разбере кога може да се върне в пещерата, преди да си спомни за онзи случаи и да реши всяка нощ да прави по една резка на пръчката. Колкото и да се опитваше да се овладее, всеки път, когато правеше резка, очите й се изпълваха със сълзи.

Очите й често плуваха в сълзи. Дребни нещица я подсещаха за любов и топлота. Подплашеният заек, профучал през пътеката и напомни дългите, тромави разходки с Креб. Мило й беше неговото грапаво, еднооко, покрито с белези старческо лице. Само като се сетеше за него, очите й се пълнеха със сълзи и се ронеха по страните й. Като видеше билка, която бе брала за Иза, Айла избухваше в плам, като си спомнеше как жената й бе обяснявала приложението й, а когато си спомнеше как Креб бе изгорил целебната й торба, сълзите й нямаха край. Най-зле бе нощем.

Бе свикнала да прекарва деня сама от годините скитосване из околностите в бране на билки или ходене на лов, но досега не бе оставала далеч от хората нощем. Седнала сама в малката си пещеричка, тя се взираше в огъня и мъждукащите му отражения, танцуващи по стената и плачеше за компанията на тези, които обичаше. Кой знае защо най-много й липсваше Уба. Често притискаше кожата към гърдите си и я люлееше напред-назад като си тананикаше тихичко, както толкова често бе правила с Уба. Околната среда задоволяваше телесните й нужди, но не и духовните.

Първият сняг наваля безшумно през нощта. Айла възкликна от възторг, когато прекрачи прага на пещерата си сутринта. Първична белота смекчаваше очертанията на познатия пейзаж и го превръщаше във вълшебна, приказна страна от причудливи форми и тайнствени цветя. Храстите имаха меки шапки от сняг, боровете бяха издокарани в нова бяла премяна, а голите им открити крайници бяха облечени в бляскави одежди, открояващи всяка клонка на фона на тъмносиньото небе. Айла погледна стъпките си, нарушили съвършения гладък слой от искряща белота, после се затича през снежната покривка, прекосявайки отново и отново стъпките си, за да се получи сложна шарка, но първоначалното й хрумване се загуби по време на изпълнението. Тръгна по следите на дребните животни, после спонтанно промени решението си и се изкатери по тесния корниз на каменната издатина, по която ветровете не бяха оставили и следа от сняг.

Целият планински масив, извисил се зад нея в поредица от величествени върхове бе побелял и тук-там преливаше в синьо. На слънцето блещукаше като огромен, искрящ скъпоценен камък. Гледката, разкрила се пред нея, й показа докъде бе навалял снегът. Синьо-зеленото море, превърнато в бушуваща пяна от вълни, се бе сгушило в пролуката между покритите със сняг хълмове, но степта на изток все още бе гола. Айла зърна мъничките фигурки, щъкащи подплашени из бялата шир право под нея. Наваляло бе и край пещерата на Клана. Една от фигурките май провлачваше крак и леко накуцваше. Изведнъж магията напусна заснежената околност и тя се изкатери обратно.

Във втория снеговалеж изобщо нямаше магия. Температурите рязко паднаха. Когато и да излезеше от пещерата, бурните ветрове забиваха остри иглички в голото й лице и то изпръхваше. Виелицата трая четири дни, като навя толкова много сняг, че почти прегради входа на пещерата й. Тя изпълзяваше, ровейки с ръце и с плоската бедрена кост от една убита от нея сърна и по цял ден събираше дърва. Сушенето на месото бе изчерпало запасите от нападали дърва наоколо, а газенето в дълбокия сняг изцеждаше и последните й сили. Сигурна бе, че храната щеше да й стигне, но не бе проявила благоразумие в изразходването на запасите си от дърва. Не бе сигурна, че дървата, които имаше, ще й стигнат, а ако продължаваше да вали, пещеричката й щеше да се окаже дълбоко под снега и нямаше да може да изпълзи навън.

За пръв път, откакто се бе озовала в пещеричката си, я бе страх за живота й. Ливадата й се намираше на твърде високо място. Ако останеше в пещерата, едва ли щеше да изкара зимата. Не бе разполагала с достатъчно време да се подготви за целия, мразовит сезон. Айла се върна в пещерата си следобед и се зарече да събере още дърва на следващия ден.

Но на сутринта нова виелица фучеше с пълна сила и входът към пещерата й бе окончателно затрупан. Почувства се затворена в капан и я обзе страх. Чудеше се колко ли дълбок бе затрупалия я сняг. Намери дълъг клон и го провря през клоните на лешниковия храст, като събаряше сняг в пещерата. Усети течение, вдигна очи и видя бушуващия вятър да навява хоризонтално сняг. Остави клона в дупката и се върна при огъня.

Имаше късмет, че бе решила да премери височината на пряспата. От дупката, пробита с помощта на пръчката, идеше приток на пресен въздух в мъничкото пространство, заето от нея. Огънят се нуждаеше от кислород не по-малко от нея. Без дупката за проветряване, лесно щеше да се унесе в дрямка, от която никога нямаше да се събуди. Бе се отървала от по-голяма опасност, отколкото си представяше.

Откри, че за отоплението на пещерата не й бе нужен чак толкова силен огън. Снегът, скътал миниатюрни въздушни джобове между замръзналите си кристали, бе добра изолация. Дори само телесната и топлина би могла да затопли малкото пространство. Но й трябваше вода. По-важно бе огънят да топи снега, отколкото да отоплява пещерата.

Сам-самичка в пещерата, огрявана само от мъничкия огън, единственият начин да различи нощта от деня бе по сумрачната светлина, процеждаща се през дупката за въздух през деня. Старателно поставяше резки на рабоша си всяка вечер, когато притъмнееше.

Не й оставаше нищо друго, освен да мисли и тя дълго се взираше в огъня. Бе топъл и се движеше, а сред приличния й на гробница свят, той почваше да живее свой собствен живот. Наблюдаваше го как поглъща една след друга дървените пръчки и оставя само изгоряла пепел. „И огънят ли има дух?“, питаше се тя. „Къде ли отива духът му като замре огънят? Креб казва, че когато някой умре, духът му отива в отвъдния свят. Да не би да се намирам в отвъдния свят? Не е кой знае колко по-различно, само дето е по-самотно. Може пък духът ми да е някъде другаде? Как да разбера?, въпреки всичко нямам чувството, че съм там. Е, добре, навярно си мисля, че духът ми е с Креб, Иза и Уба. Но нали съм прокълната, трябва да съм мъртва.

Защо тотемът ми ще ми дава знак, след като знае, че ще бъда прокълната? Защо ще си мисля, че ми е дал знак, ако не е така? Мислех, че ме изпитва. Може това да е следващото изпитание. Или пък ме е зарязал? Но защо ще се спира на мен, а после ще ме зарязва? Може и да не ме е зарязал. Може той да е отишъл вместо мен в света на духовете. Може той да се сражава със злите духове, той ще се справи по-добре от мен. Може да ме е пратил тук да почакам. Възможно ли е все още да ме закриля? Но щом не съм мъртва, какво ми е? Самичка съм, ето какво ми е. Де да не бях толкова самотна.

Огънят пак огладня, иска нещо за ядене. Мисля и аз да хапна нещо.“ Айла измъкна още едно парче дърво от намаляващите й запаси и го мушна в пламъците, а после отиде да провери дупката си за въздух. „Стъмва се, помисли си тя. Най-добре ще е да бележа рабоша. Цяла зима ли ще бушува тази виелица?“ Взе покрития с белези рабош, постави резка, после постави пръстите си върху резките, първо на едната ръка, после на другата, след това пак на първата и не спря, докато не покри всички резки. „Вчера бе последният ми ден. Вече мога да се върна, но как да тръгна в тази виелица?“ Провери въздушната си дупка за втори път. В спускащия се мрак едва успя да различи все още прехвърчащия успоредно сняг. Поклати глава и се върна при огъня.

Когато се събуди на следния ден, първата й задача бе да провери отново дупката за въздух, но бурята продължаваше да бушува „Никога ли няма да спре? Не може просто да продължава все така, нали? Искам да се върна. Ами ако Брун е направил проклятието ми постоянно? Ами ако никога не мога да се върна, дори и да спре бурята? Дори и да не съм мъртва сега, смъртта ми е сигурна. Сега просто нямаше време. Едва имах време да събера достатъчно, за да изкарам една луна, никога няма да успея да изкарам цяла зима. Чудно защо Брун ми наложи ограничено по време смъртно проклятие? Не очаквах подобно нещо. Можех ли наистина да се върна, ако вместо тотема си аз бях отишла в света на духовете? Откъде мога да знам, че духът ми не е отишъл? Може тотемът ми да е закрилял тялото ми, докато духът ми го е нямало. Не знам. Просто не знам. Знам само, че ако Брун не бе ми наложил временно проклятие, изобщо нямах шанс да оцелея.

Шанс ли? Да не би Брун да е искал да ми даде шанс? — В един проблясък на прозрение всичко застана на мястото си с нова дълбочина, разкриваща бързото й съзряване. — Мисля, че Брун бе искрен, когато каза, че ми е благодарен за спасяването на живота на Брак. Нямаше как да не ме прокълне, такива са обичаите на Клана, дори и да не му се иска, но е искал да ми даде шанс. Не знам дали съм мъртва. Когато хората са мъртви, ядат ли, спят ли, дишат ли? — Побиха я студени тръпки, които нямаха нищо общо със студа. — Според мен повечето хора просто не им се яде, не им се спи, не им се диша. А и знам защо.

В такъв случай какво ме накара да реша да живея? Толкова лесно беше да умра, ако просто бях останала там, където паднах, когато хукнах от пещерата. Ако Брун не ми беше казал, че мога да се върна, щях ли изобщо да стана? Ако не знаех, че има някакъв шанс, щях ли да положа толкова усилия? Брун каза: „ако духовете са милостиви…“ Кои духове? Моят дух ли? На тотема ми ли? Каква е разликата? Нещо ме накара да искам да живея. Може да е бил тотемът ми закрилник, а може и да е било просто съзнанието, че имам шанс. А може и двете. Да, според мен са и двете.“

На Айла и трябваше известно време, за да осъзнае, че е будна, а после трябваше да докосне очите си, за да разбере, че са отворени. Нададе сподавен писък в задушаващия мрак на пещерата. „Мъртва съм! Брун ме прокле и вече съм умряла! Никога няма да изляза оттук, никога няма да се върна в пещерата, твърде късно е. Злите духове, те ме изиграха. Накараха ме да помисля, че съм жива, на сигурно място в пещерата, а пък аз съм била мъртва, ядосали са се като не исках да тръгна с тях покрай потока и са ме наказали. Накарали са ме да си мисля, че съм жива, а пък аз през цялото време всъщност съм била мъртва.“ Момичето разтърси уплашено глава, сгуши се в кожата си, без да смее да шавне.

Сънят й не бе спокоен. Все се будеше и се подсещаше за зловещите, ужасяващи сънища за лихите зли духове и земетресения, за рисове, които се нахвърлят върху й и се превръщат в пещерни лъвове, за снегове, безкрайни снегове. Пещерата миришеше усойно, особено, но мирисът бе първото нещо, което я накара да осъзнае, че ако не зрението й, то поне останалите й сетива функционират. После пък се паникьоса, скокна на крака и си джасна главата о каменната стена.

— Къде ми е рабошът? — зажестикулира тя в мрака. — Нощ е и трябва да бележа пръчката си — Заопипва наоколо в тъмното в търсене на рабоша, сякаш това бе най-важното нещо на този свят. Нали трябва да слагам белезите нощем, как да поставя резката, след като не мога да го намеря? Дали пък вече не го белязах? Как да разбера дали мога да се върна у дома, след като не мога да намеря пръчката си? Не, не е така. — Разтърси глава, като се опитваше да проясни мислите си. — Мога да се върна вкъщи, времето вече изтече. Но аз съм мъртва. А и снегът не ще да спре. Просто ще си вали ли вали безспир. Пръчката. Другата пръчка. Трябва да видя снега. Как така ще видя снега в тъмното?

Пълзеше напосоки в пещерата, като се блъскаше в предметите, но когато стигна до отвора, зърна мъждукаща, неясна светлинка високо над себе си. „Пръчката ми, трябва да е там горе.“ Изкатери се по шубрака, израсъл отчасти в пещерата, напипа края на дългия клон и го бутна. Върху й покапа сняг, когато пръчката мина през снега и отвори дупката за въздух. Приветства и полъх свеж въздух и яркосиньо късче небе. Най-сетне бурята бе изчерпила силите си и когато вятърът бе спрял да духа, остатъкът от сипещия се сняг бе задръстил дупката.

Свежият, студен въздух проясни главата й. „Свърши се! Спря да вали! Най-сетне спря да вали! Мога да си вървя у дома. Но как ще се измъкна оттук?“ Ръгаше и мушкаше с пръчката, като се опитваше да разшири дупката. Откъсна се едно парче, сурна се през отвора и тупна в пещерата, като я затрупа със студен, влажен сняг. „Ако не внимавам, може жива да ме погребе. А по-добре да го обмисля.“ Спусна се долу и се усмихна на светлината, струяща през разширения отвор. Вълнуваше се, нямаше търпение да напусне, но си наложи да се успокои и всичко да премисли.

„Де да не бе изгаснал огънят, бих пийнала малко чай. Но ми се струва, че в меха остана малко вода. Има, добре, помисли си тя и отпи. Няма да имам време да сготвя нещо, но няма да ми навреди, като пропусна едно хранене. Както и да е може да хапна малко сушено сърнешко месо. То поне не трябва да се готви. Изтича обратно към входа на пещерата, за да се убеди, че небето е още синьо. Сега, какво да взема със себе си? За храна не бива да се притеснявам, имаме достатъчно запаси, особено след лова на мамути.“

Изведнъж светкавично се сети за всичко — ловът на мамути, как уби хиената, смъртното проклятие. „Дали наистина ще ме приемат отново? Дали вече наистина ще ме виждат? Ами, ако не искат? Къде ще вървя? Но Брун каза, че мога да се върна, точно така каза. — Айла се хвана за тази мисъл като удавник за сламка.

Е, прашката си няма да взимам, не ще и дума. Ами кошницата ми за бране, нали Креб изгори другата. Не, няма да ми трябва до следващото лято, а тогава мога да си направя нова. Дрехите ми, ще си взема всички дрехи, ще ги облека всичките, а може и да взема някои сечива.“ Айла насъбра всички неща, които искаше да вземе със себе си, после взе да се облича. Навлече подплатата от заешка кожа и двата чифта опинци на нозете си, уви краката си с навущата от заешка кожа, мушна сечивата в дрехата си и после завърза здраво кожата отгоре. Сложи си качулката от росомах и подплатените с кожа обувки на ръцете си и се отправи към дупката. Извърна се и огледа пещерата, която й бе дом през последния месец, после свали обувките на ръцете си и се върна.

Не знаеше защо за нея е толкова важно да остави мъничката пещера подредена, но това пораждаше у нея чувство за завършеност, все едно оставяше нещо, след като си бе свършила работата. Айла притежаваше вродено чувство за ред, поощрявано и от Иза, на която се налагаше да поддържа систематически ред на запаса си от лекове. Тя бързо приведе всичко в ред, нахлузи отново обувките на ръцете си и тогава се извърна целеустремено към затрупания със сняг вход. Искаше да излезе, все още не знаеше как, но възнамеряваше да се върне в пещерата на Клана.

„Най-добре ще е да се изкача през дупката отгоре, не ми е по силите да се промуша през всичкия тоя сняг помисли си тя. Започна да се катери по лешниковия храст, като използваше пръчката, с която бе пробила отвора за въздух, да разшири дупката. Покатерила се на най-високите клони, огъващи се едва-едва в дълбокия сняг под тежестта й, тя промуши глава през дупката и дъхът й секна. Планинската й ливада бе неузнаваема. От високото снегът се спускаше надолу полегато. Не можа да различи нито един ориентир, всичко бе покрито със сняг. „Как изобщо ще успея да мина през това? Толкова е дълбок снегът.““ Момичето почти се обезсърчи.

Докато се оглеждаше, взе да се ориентира къде се намира. „Тази туфа брези близо до високата ела не е много по-висока от мен. Снегът там не може да е много дълбок. Но как да стигна дотам?“ Напъна се да се измъкне от дупката, в която се намираше като утъпкваше снега, за да има по-здрава основа под краката си, докато се боричкаше. Изпълзя до ръба и се просна върху снега. Тежестта й се разпредели на по-голяма площ и това я спаси от пропадане.

Внимателно тя се изправи на колене и в крайна сметка на крака, застанала само на около половин метър под нивото на заобикалящия я сняг. Направи една-две ситни стъпки напред, като утъпкваше снега, докато вървеше. Обувките на краката й представляваха халтаво закрепени кожени кръгове, събрани на глезена и двата чифта бяха причина за донякъде непохватния й вървеж, като втория чифт бе закрепен дори по-халтаво върху първия и издуваше нозете й още повече. Макар и да не бяха точно обувки за сняг, те наистина разпределяха тежестта й върху по-голяма площ и й помагаха да не затъне твърде дълбоко в лекия, прахообразен сняг.

Но вървенето бе трудно. Докато напредваше, тя утъпкваше снега, движейки се със ситни крачки, от време на време затъваше чак до хълбоците, но си пробиваше път към мястото, където се намираше поточето. Снежната покривка върху замръзналата вода не бе толкова дълбока. Вятърът бе навеял огромна пряспа пред стената, в която бе пещерата, но по други места земята бе почти оголена от вихрушката. Там се спря, като се опитваше да реши дали да се спусне покрай замръзналото ручейче до реката и оттам да стигне до пещерата по по-дългия път или да мине по по-стръмния, по-пряк път надолу към пещерата. Гореше от нетърпение, не можеше повече да чака да се завърне и реши да мине по по-късия път. И през ум не й минаваше колко по-опасен може да се окаже той.

Айла пое предпазливо, но бавно и трудно намираше пътя си надолу. Докато слънцето се издигне в небосвода, тя едва бе преполовила прехода, който през лятото можеше да измине от ранен сумрак до свечеряване. Бе студено, но ярките лъчи на обедното слънце огряваха снега, а тя вече се бе уморила и бе станала малко небрежна.

Спусна се по една гола, брулена от вятъра урва, която водеше към стръмен, полегат, отрупан със сняг склон и се сурна по един сипей. Свлеклият се чакъл затъркаля няколко по-големи камъка, които пък повлякоха със себе си още няколко. Камъните се отърколиха в една снежна пряспа, като я откъсна от несигурната й основа точно в момента, когато Айла загуби равновесие. В миг политна и се затъркаля надолу по склона, гребяща с ръце сред водопад от свличащ се сняг, озовала се сред гръмотевичния тътен на лавината.

Креб лежеше буден, когато Иза се появи безшумно с чаша горещ чай.

— Знаех, че си буден, Креб. Сметнах, че може да искаш нещо топло, преди да станеш. Бурята стихна снощи.

— Знам, нали виждам синьото небе иззад ъгъла.

Седнаха заедно и засърбаха чая. Често седяха заедно в мълчание напоследък. Домашното им огнище опустя без Айла. Трудно бе за вярване, че едно девойче може да остави такава огромна празнина. Креб и Иза се опитваха да я запълнят с близостта си, като черпеха утеха от общуването помежду си, но утехата бе нищожна. Уба гримасничеше и хленчеше. Никой не можеше да убеди детето, че Айла е мъртва, тя все питаше за нея. Ровичкаше в яденето си, като половината отиваше нахалост от разливане и събаряне. После пък се заинатяваше и искаше още, като подлудяваше Иза, докато не си изпуснеше нервите и не я сгълчеше, а веднага след това съжаляваше. Жената пък почна да кашля нощем, като кашлицата я държеше будна до сред нощите.

Креб се бе състарил повече отколкото изглеждаше възможно за толкова късо време. От деня, когато нареди белите кости на пещерната мечка в две успоредни редици, като последната в лявата редичка бе мушната в основата на мечешкия череп и излизаше през лявата очна ябълка и произнесе на висок глас имената на злите духове с накъсани, дрезгави срички, засвидетелствайки им признание и власт, не бе приближавал малката пещера. Нищо не можеше да го накара отново да погледне тези кости и не изпитваше никакво желание да изпълни красивите плавни движения, с които общуваше с по-доброжелателните духове. Сериозно обмисляше оттеглянето си и възлагането на задълженията на мог-ър на Гуув. Брун се опита да го убеди да премисли отново, когато старият магьосник повдигна този въпрос.

— И какво ще правиш, Мог-ър?

— Какво прави всеки мъж, като се оттегли? Прекалено стар съм да седя дълго време в тази студена пещера. Ревматизмът ми се влошава.

— Недей да бързаш, Креб — със спокоен жест му каза вождът. — Помисли си известно време.

Креб бе размислил и току-що бе решил да оповести решението си същия ден.

— Смятам да оставя Гуув да стане мог-ър, Иза — каза с жестове Креб на жената, седнала до него.

— Това решение можеш да го вземеш само ти, Креб — отвърна тя. Не се опита да го разубеди. Разбираше, че вече сърцето не му даваше след деня, в който бе отсъдил смъртното наказание на Айла, въпреки че бе посветил целия си живот на дълга си. — Срокът на наказанието изтече, нали Креб? — запита Иза.

— Да, Иза, срокът изтече.

— Откъде ще разбере, че срокът е изтекъл? В тази буря никой не може да види луната.

Креб се сети за времето, когато показа на едно момиченце как да брои годините до мига, когато може да има бебе, а и за по-големичкото момиче, което само броеше дните на лунния цикъл.

— Ако е жива, ще разбере Иза.

— Но виелицата бе толкова свирена. Никой не би могъл да излезе в такава виелица.

— Недей да мислиш за това. Айла е мъртва.

— Знам, че е така, Креб — жестовете на Иза бяха изпълнени с безнадеждност. Креб погледна посестримата си, помнели си за скръбта й и му се прииска да й каже нещо, да й покаже, че я разбира.

— Не трябва да ти казвам това, но срокът отдавна изтече. Духът й е напуснал този свят, а с него и злите духове. Вече няма нищо лошо в това. Преди да тръгна, духът й разговаря с мен, Иза. Каза, че тя ме обича. Беше толкова истински, че едва устоях. Духът на прокълнатите е най-опасен. Все се опитва да те подмами да повярваш, че е истински, за да може да те вземе със себе си. Почти съжалих, че не отидох.

— Знам, Креб. Когато духът й ме нарече мамо, аз… аз…

— Иза вдигна ръце и не можа да продължи.

— Духът й ме помоли да не изгарям целебната й торба, Иза. Очите му се навлажниха, точно както когато бе жива. Това бе най-лошото. Мисля, че ако вече не бях я хвърлил в огъня, щях да й я дам. Така или иначе това бе последният му номер. И тогава изчезна завинаги — Креб стана, загърна се в кожата си и посегна за тоягата. Иза го наблюдаваше, той вече рядко излизаше от домашното огнище. Отиде до входа на пещерата и стоя там дълго време, вторачил се в искрящия сняг. Не се върна, докато Иза не прати Уба да го извика за храна. Веднага след това се върна на поста си. По-късно и Иза отиде при него.

— Тук е студено, Креб. Не бива да стоиш на вятъра — рече тя със знаци.

— За пръв път от дни насам небето се проясни. Приятно е да видиш нещо друго, освен бушуващата виелица.

— Вярно, но идвай от време на време при огъня да се стоплиш.

Куцукайки, Креб сновеше от огнището до входа на няколко пъти и заставаше за дълги интервали да се взира в зимния пейзаж. Но когато взе да се смрачава, ходеше все по-рядко. На вечеря, когато сумракът се сгъстяваше в мрак, той рече с жестове на Иза.

— Като свършим с храната, ще отида в домашното огнище на Брун. Ще му кажа, че от днес нататък Гуув ще бъде мог-ър.

— Да, Креб — рече тя с приведена глава. Нямаше никаква надежда. Вече бе сигурна, че нямаше никакъв смисъл.

Креб се изправи, докато Иза прибираше храната. Внезапно откъм домашното огнище на Брун се разнесе уплашен писък. Иза вдигна очи. Странно привидение бе застанало на входа на пещерата и отрупано със сняг потропваше с крака.

— Креб — извика Иза. — Какво е това? Креб се втренчи напрегнато за миг нащрек за непознати духове. После окото му широко се разтвори.

— Това е Айла! — извика той, закуцука към нея и забравил за тоягата си, забравил за достойнството си и за всички обичаи, които не допускаха да показваш чувствата си извън домашното си огнище, той прегърна девойката с единствената си ръка и я притисна към гърдите си.