Джийн М. Оел
Кланът на пещерната мечка (7)

7

Когато прекрачиха прага на новото си жилище, смълчано страхопочитание пред катедралната просторност обхвана Клана, но скоро привикнаха с него. Спомените за старата пещера и за усилното им лутане се стопиха бързо и колкото повече научаваха за обкръжението на новия си дом, толкова повече го харесваха. Заеха се с обичайната си за късото, жарко лято дейност — лов, бране и складиране на храна, която да им стигне през дългите, мразовити месеци, които знаеха от опит, че ги очакват. Можеха да избират от разнообразието на щедрата природа.

В белите струи на буйния поток проблясваха сребристи пъстърви и те ги ловяха с ръце и безгранично търпение, когато непредпазливата риба си почиваше под надвисналите коренища и камъни. Огромни есетри и сьомги, често пълни с допълнителния дар от пресен, чер или искрящ яркочервен хайвер, се навъртаха край устието на реката, а по дъното на вътрешното море кръжаха чудовищни морски котки и черна треска. Рибарски мрежи от дълги животински косми, усукани на ръка във връв, измъкваха едрите риби на сушата, когато те хукваха да се спасяват по нагазилите във водата риболовци и се оплитаха в преградата от усукани нишки. Често изминаваха петнадесетината лесни километра до морския бряг и скоро разполагаха със запас от солена риба, която изсушаваха на задимените огнища и туряха настрана. Събираха миди и ракообразни животни за черпаци, лъжици, купички и чаши, както и заради сочните им телца. Претърсваха стръмните зъбери за яйца от многообразието морски птици, гнездящи по скалистите носове с лице към морето и от време на време добре премереният камък им носеше допълнителна почерпка с някоя олуша, чайка или едър гмурец.

С напредването на лятото според сезона се събираха корени, месести стебла и листа, тикви, бобови растения, боровинки, плодове, ядки и зърна. Сушаха се листа, цветове и билки за чай и подправки, както и овъргаляни в пясък буци сол, осеяли морския бряг, а когато огромният северен ледник отнемеше влагата и водата отстъпеше, те ги носеха в пещерата, за да има с какво да си осоляват ястията през зимата.

Ловците често излизаха. Недалечните степи, богати на треви и билки, лишени от всякаква друга растителност, освен тук-там срещащи се някоя туфа или недоразвити дръвчета, изобилстваха от стада тревопасни. Сред тревистите долини се срещаха огромни елени, гигантските им, длановидни рога достигаха до три и половина метра при по-едрите екземпляри, както и необикновено грамадните бизони със също толкова голям размах на рогата. Степните коне рядко достигаха толкова на юг, но магарета и катъри — полумагарето, нещо средно между кон и магаре — бродеха сред равните долини на полуострова, а пък братовчед им, по-големият по размери и по-як горски кон, живееше самостоятелно или на малки семейни групички недалеч от пещерата. Степите също така подслоняваха рядко срещаните по-малки стада на живеещата в долините роднина на козата — антилопата гайга.

Пасището между прерията и подножието на планината бе и дом на зубрите, тъмнокафявото или черно диво говедо, прародители на по-кротки домашни породи. Горският носорог — роднина на по-късните, хрупащи храсти разновидности, но пригоден за умерения хлад на горите — едва забележимо навлизаше в границите на една друга разновидност носорози, която предпочиташе тревясалото пасище. И двата вида с по-късия си, прав рог на муцуната и хоризонталната стойка на главата се различаваха от косматия носорог, който заедно с косматите мамути, се появяваше само в определени сезони. Той притежаваше дълъг преден рог, извит под ъгъл напред и сведена стойка на главата, който му служеше да разрива снега от зимните пасища. Дебелият им пласт подкожна мас и тъмночервената, дългокосместа връхна козина с финия, мек пух отдолу бяха приспособления, които го приковаваха към по-студения климат. Единствената им среда бяха изсушените от мраз северни степи — льосовите степи.

Само когато земята бе скована от ледници, можеха да съществуват льосови степи. Постоянното ниско налягане по обширните ледени блокове изсмукваше влагата от въздуха, като позволяваше слаби снеговалежи в крайледниковите райони и причиняваше непрекъснати ветрища. Льосът, фина, богата на калциева сол прах, бе отвяван от натрошените скали по краищата на ледниците и се разнасяше на стотици километри. Кратката пролет стопяваше оскъдния сняг и горния слой на постоянно замръзналата почва само колкото да поникнат плиткокоренните треви и билки. Растяха бързо и изсъхваха в неокосено сено, безкрайни хиляди акри фураж за милионите животни, приспособили се към мразовития студ на континента.

Едва в късна есен континенталните степи на полуострова примамваха косматите животни. Летата бяха твърде горещи и тежкият зимен сняг бе прекалено дълбок, за да си пробият път. Множество други животни бягаха на север през зимата към границите на по-студените, но по-сухи льосови области. Повечето от тях мигрираха обратно през лятото. Горските животни, които можеха да хрупат шубраци, кори на дървета и лишеи, оставаха по гористите склонове, предлагащи им подслон и изключващи многобройните стада.

Освен горски коне и носорози подслон в обраслата с дърва местност намираха и глигани, както и няколко разновидности на елена — благородният елен, по-късно наричан лос по други места, ходеше на малки стада, отделни екземпляри и малки групички боязливи сърни с обикновени тривърхи рога, малко по-едричкият бежов с бели петънца лопатар и няколкото лоса, които тези, които наричат благородния елен лос, зовяха северен елен — и всички те се радваха на гостоприемството на гористата местност.

По-високо в планината едророги овце, муфлони се катереха по чукари и сипеи и пасяха по алпийските ливади, а още по-високо ибексът, дивата планинска коза и шамоата^[1] скачаха от урва на урва. Бързокрили птици се стрелкаха тук-там и придаваха цвят и музика на гората, а нерядко ставаха и вкусна гозба. Мястото им в менюто често запълваха тлъстата, нисколетяща яребица и глухарят от степта, сваляни с бързи камъни от прашка, а когато през есента ги посетяха гъските и гаргите, те се оплитаха в мрежите, кацайки по мочурливите планински езера. Хищните птици и лешояди кръжаха лениво, носени от въздушните течения, оглеждайки тучните равнини и гори под себе си.

Множество по-дребни животни изпълваха планините и степта край пещерата и осигуряваха храна и кожа: преследвачите — норки, видри, росомах, хермелини, белки, лисици, самури, миещи се мечки, язовци и дребните, диви котки, от които по-късно се пръкнаха легионите домашни мишеловци, и преследваните — дървесни катерички, таралежи, зайци, земеровни зайци, къртици, ондатри, водни плъхове, бобри, порове, мишки, полевки, леминги, земни катерички, едрите лалугери, гигантските хамстери, невестулки, както и някои никога неназовани и изчезнали видове.

Едрите месоядни животни играеха съществена роля в прочистване на редиците на многолюдния дивеч. Имаше вълци и по-свирепите им роднини, дивите кучета. А тук бяха и котките: рисове, гепарди, тигри, леопарди, населяващи планината снежни леопарди и два пъти по-голям от останалите — пещерният лъв. Всеядните кафяви мечки ловуваха край пещерата, но едричките им братовчеди, тревопасните пещерни мечки, отсъстваха в момента. Вездесъщата пещерна хиена попълваше списъка на дивата фауна.

Местността предлагаше невероятно изобилие, а човекът представляваше само нищожна частица от многообразния живот, който се раждаше и умираше в тази студена, древна райска градина. Дошъл бе на този свят твърде недодялан, без необходимите природни дадености — като изключим прекалено големият му мозък — и бе най-слабият от ловците. Но въпреки цялата си очевидна уязвимост, лишен от зъбите и ноктите, от бързите крака и дългия отскок, двукракият ловец си бе спечелил уважението на четирикраките си конкуренти. Достатъчно бе далеч по-могъщ звяр да подуши миризмата му и свиваше от набелязаната пътечка, когато бяха живели в съседство дълго време. Способните и опитни ловци от Клана бяха еднакво изкусни при отбрана и нападение, а когато бе застрашена безопасността и сигурността на Клана или пък си бяха харесали топло, зимно палто, украсено от природата, те безшумно се прокрадваха към неподозиращото дебнещо животно.

 

 

Денят бе ясен, слънчев и топъл в самия разгар на лятото. Дърветата напълно се бяха разлистили, но цветът на листата бе малко по-светъл, отколкото щеше да стане по-късно. Насекоми лениво жужаха край разпилените кокали от минали гощавки. Свеж ветрец довяваше намек за живот откъм морето и разлюлените корони на дървесата хвърляха сенки, гонещи се по слънчевия склон пред пещерата.

След като дойде краят на кризата около намирането на нов дом, задълженията на Мог-ър бяха леки. От него се изискваше само от време на време да води ловна церемония или обряд за прогонване на злите духове, а ако някой се наранеше или се разболееше, да помоли добронамерените духове да помогнат на целебната магия на Иза. Ловците бяха отишли на лов и бяха взели няколко жени със себе си. Нямаше да се върнат дълго време. Жените отидоха с тях, за да съхранят месото от убития дивеч, по-лесно бе да се носи до дома месо, вече изсушено за зимата. Жаркото слънце и вечно духащият в степите вятър бързо изсушаваха нарязаното на тънки ивици месо. Пушещите огньове от суха трева и тор бяха по-скоро да прогонят мухите месарки, които снасяха яйца в прясното месо и то се разваляше. Жените също така щяха да носят товара на връщане.

Откакто се нанесоха в пещерата, Креб почти цял ден прекарваше времето си с Айла, като се опитваше да я научи на техния език. Тя усвояваше бързо елементарните думи, които обикновено доста затрудняваха децата в Клана, но сложната им система от жестове и знаци не бе по силите й. Опитал се бе да й обясни значението на жестовете, но нито тя, нито той имаха обща основа в начина си на общуване, а и нямаше кой да им превежда и обяснява. Старецът видя голям зор, но не можа да измисли как да я накара да разбере значението им. Айла бе също толкова обезкуражена.

Чувстваше, че нещо й липсва и копнееше да може да общува по-свободно, не само с няколкото познати й думи. Очевидно бе, че хората от Клана разбираха повече от елементарните слова, но тя просто не знаеше как става това. Проблемът бе в това, че тя изобщо не обръщаше внимание на знаците с ръце. За нея те бяха случайни движения, а не целенасочени жестове. Тя просто не бе успяла да схване самата идея за общуване със знаци. Дори не й бе хрумвала възможността от подобно нещо, то се намираше извън пределите на опита.

Креб бе започнал да предугажда затрудненията й, макар че за него бе трудно да повярва. „Сигурно е така, защото не знае, че жестовете значат нещо“, мислеше си той.

— Айла! — извика Креб и повика момичето. „В това трябва да е бедата“, мислеше си той, докато вървяха по пътечката край блесналия поток. „Или пък не е достатъчно схватлива да разбере езика“. Наблюденията му не показваха да й липсва интелект, макар че бе толкова различна. „Но пък разбира елементарните жестове“. Допускаше, че само трябва да им отдели повечко време.

Тревата и шубраците бяха утъпкани от множеството нозе, отиващи на лов — да берат и да ловят риба, и по най-безпрепятствения път се бе образувала пътечка. Стигнаха до любимото място на стареца — открита поляна недалеч от огромен, листат дъб, чиито показали се на повърхността корени предлагаха сенчесто, високо място за сядане и за него бе по-лесно да се отпусне там, отколкото да приседне на земята. Като начало на урока той посочи дървото с тоягата си.

— Дъб — бързо отговори Айла. Креб кимна одобрително, после посочи с тоягата си потока. — Вода — рече момичето. Старецът кимна отново, после направи движение с ръка и повтори думата. Съчетанието от жест и дума означаваха течащата вода, река. — Вода ли? — неуверено повтори момичето, озадачено защо я пита отново, след като бе показал, че думата е вярна. Дълбоко в нея се зароди чувството на безпомощност. Пак се повтаряше същото, знаеше, че той иска нещо повече, но не го разбираше.

Креб поклати глава — не ставаше. Многократно бе провеждал тези упражнения с детето. Опита пак, като посочи нозете й.

— Крака — рече Айла.

— Да — кимна магът. „Трябва някак си да я накарам да вижда и да чува едновременно“, мислеше си той. Стана на крака, хвана я за ръка и направи няколко крачки с нея, без да си взима тоягата. Направи знак и изрече думата „Крака“. „Ходещи крака, ходене“ бе смисълът, който се опитваше да й предаде. Тя напрегнато се заслуша, като се опитваше да чуе дали не е пропуснала нещо в тона му.

— Крака… — рече детето, поправяйки, сигурна, че не този отговор чакаше той.

— Не, не, не! Ходене! Ходещи крака! — повтори той пак, като я гледаше право в очите и подчертаваше жеста си. Пак я разходи, като сочеше краката й, отчаял се, че някога ще се научи.

Айла усети сълзи да напират в очите й. Крака! Крака! Сигурна бе, че това е думата, но защо той клатеше отрицателно глава? „Защо ли не престане да размахва ръка пред лицето ми така? Какво лошо съм сторила?“

Старецът пак я разходи, посочи й нозете, направи жест с ръка и каза думата. Тя се спря и го наблюдаваше. Направи пак движението, като така го подчерта, че едва ли не значеше вече нещо друго и повтори думата. Бе се привел и я гледаше право в очите, като правеше жеста право пред погледа й. Жест и дума. Жест, дума.

„Какво ли иска? Какво трябва да направя?“ Искаше й се да го разбира. „Какво ми е замахал с ръка“, питаше се тя.

И тогава едно хрумване просто й проблесна. Ръката! Той все си движеше ръката. Неуверено вдигна глава.

— Да, да! Това е! — почти крещеше одобрително кимане на Креб. — Направи знак! Ходещи! Ходещи крака — повтори той.

С напиращо разбиране тя проследи движението му, а после се опита да го имитира. Креб казваше „да“! Ето какво е искал! Движението! Иска да направя същото движение.

Повтори жеста пак, като изговаряше думата, без да разбира какво означава, но поне разбираше, че Креб иска от нея да възпроизведе същия жест заедно с думата. Той я извъртя и тръгна към дъба, силно куцайки. Като сочеше пак краката й, докато вървеше, той повтори още веднъж съчетанието от жест и дума.

Изведнъж като взрив в мозъка й се получи връзката. Ходене с крака! Вървене! Ето какво иска да каже! Не само крака. Движението на ръката заедно с думата „крака“ означава ходене! Умът й трескаво защрака. Спомни си, че когато и да погледнеше към хората от Клана, все ръкомахаха. Виждаше в мислите си как Иза и Креб са застанали лице в лице и ръкомахат, изричат малко думи, но ръкомахат. Разговаряха ли? „Да не би по такъв начин да разговарят? Затова ли говорят малко? Да не би да говорят с ръце“?

Креб седна. Айла стоеше пред него и се мъчеше да успокои вълнението си.

— Крака — рече тя, като сочеше нозете си.

— Да — кимна той озадачен.

Тя се извърна и се отдалечи и когато пристъпи пак към него, направи жеста и изрече думата „крака“.

— Да, да! Това е! Това е смисълът — каза той. Схванала го е! Мисля, че е разбрала!

Момичето си спря за миг, после се извърна и хукна. След като тичешком обиколи полянката, тя застана в очакване пред него малко запъхтяна.

— Бягане — направи той жеста, а тя не го изпускаше от очи. Жестът се различаваше, приличаше на първия, но бе различен.

— Бягане — имитира го тя с колеблив жест.

Тя наистина е разбрала! Креб се развълнува. Жестът й бе груб, дори малките деца от Клана го правеха по-умело, но бе схванала идеята. Закима енергично и за малко да падне от мястото си, когато Айла се хвърли в прегръдките му, като се гушкаше радостна, че е разбрала.

Старият маг се огледа почти инстинктивно. Жестовете на привързаност се допускаха само край огнището. Но той бе сигурен, че са сами. Сакатият мъж отвърна с нежна прегръдка и усети да го облива топлина и доволство, което не бе изпитвал досега.

 

 

Цял един нов понятен свят се разтвори пред Айла. Тя притежаваше вроден артистичен талант и усет на имитатор, които съвсем сериозно вложи в повтаряне на жестовете на Креб. Но разговорните жестове на едноръкия Креб бяха по необходимост приспособени нормални знаци с ръце и не някой друг, а Иза я научи на по-тънките нюанси. Учеше се, както би се учило бебе, за начало научи знаците от ежедневието, като схващаше всичко много бързо. От първоначалните й опити за общуване не бе излязло нищо и сега бе твърдо решена да навакса пропуснатото, колкото се може по-бързо.

Когато взе да разбира повече, животът на Клана изпъкна пред нея живо и релефно. Наблюдаваше как хората около нея общуват помежду си, като се взираше с повишено внимание, опитвайки се да разбере какво си казват. Отначало Кланът търпеше натрапчивия й поглед и се отнасяше към нея като към дете. Но с течение на времето неодобрителните погледи ясно й подсказаха, че няма да търпят повече невъзпитаното й държание. Да зяпаш, както и да подслушваш, се смяташе за неучтиво, обичаше изискваха да извръщаш очи, когато другите си говорят нещо лично. Този проблем достигна критичната си точка една вечер в средата на лятото.

Кланът бе в пещерата, всеки бе край семейното си огнище след вечерната храна. Слънцето бе изчезнало зад хоризонта и последните мъждукащи лъчи на вечерното сияние открояваха разлистените силуети на тъмните корони, шумолящи в тихия нощен ветрец. Огънят пред входа на пещерата, запален да ги пази от злите духове, любопитни хищници и влажния нощен въздух, изпускаше тънки струйки дим, от които топлият въздух трептеше и караше сенките на тъмните дървета и шубраците да танцуват под безмълвния ритъм на премигващите пламъци. От светлината му се мержелееха сенки и по грубите каменни стени на пещерата.

Айла седеше сред оградената с камъни територия на Креб и се взираше към домакинството на Брун. Брод бе разстроен и си го изказваше на майка си и Ога, като упражняваше правата си на възрастен мъж. Денят бе започнал зле за Брод и нещата все повече се влошаваха. Дългите часове проследяване и дебнене отидоха на халос, когато не уцели и червената лисица, чиято кожа със замах бе обещал на Ога, се шмугна в гъстия шубрак, само подплашена от бързо хвърления камък. Опрощаващият, изпълнен с разбиране поглед на Ога само още повече засегна наранената му гордост. Той бе този, който трябва да й прощава неудачите, а не обратното.

Жените, уморени от трудния ден, се опитваха да привършат домакинските си задължения и Ебра, вбесена от непрекъснатото врънкане на Брод, направи лек знак на Брун. Вождът отдавна бе забелязал заповедническото, претенциозно поведение на младежа. Това бе негово право, но според Брун трябваше да бъде по-внимателен към тях. Не биваше да ги кара да тичат за всичко, след като бяха заети и уморени.

— Брод, остави жените на мира. И без това си имат достатъчно работа — направи му знак Брун с безмълвен укор. Смъмрянето от страна на Брун, и то особено пред Ога, му дойде много. Брод с тежки стъпки се усамоти в далечния край на територията на огнището на Брун край граничните камъни, за да се муси и зърна Айла, зяпнала го право в очите. Това, че Айла едва бе доловила развитието на незабележимата семейна кавга в пределите на комшийското домакинство, нямаше значение. Що се отнася до Брод, грозното натрапниче бе видяло да му се карат като на дете. Точно това нанесе последен, съкрушителен удар на крехкото му его. „Дори не е достатъчно вежлива да отвърне очи“, мислеше си той. „Е, тя не е единствената, която си позволява да пренебрегне елементарната вежливост.“ Поредицата от неудачи през деня преляха чашата и нарочно наруши обичаите, като изгледа злобно и кръвнишки омразното момиче.

Лекото спречкване край огнището на Брун не убягна от вниманието на Креб, точно както знаеше какво става с всички в пещерата. През повечето време съзнанието му пресяваше тази информация, която като страничен шум присъстваше в съзнанието му, но всяко нещо свързано с Айла изостряше вниманието му. Той много добре разбираше, че за да се вторачи открито в пределите на чуждо огнище, от Брод се изискваше преднамерено усилие и върховна злонамерена умисъл, за да преодолее условностите на цялото си възпитание. „Брод изпитва прекалена ненавист към детето“, мислеше си Креб. „За нейно добро време е да я науча на обноски.“

— Айла! — заповяда рязко Креб. Тя подскочи от тона на гласа му. — Не гледа други хора! — направи й знак той. Тя бе слисана.

— Защо не гледа? — запита тя.

— Не гледа, не зяпа, хора не обича — опита се да й обясни като усещаше, че Брод наблюдава с ъгълчето на окото си, без дори да си дава труда да прикрие злорадната си наслада от суровото мъмрене на момичето от страна на Мог-ър. „И без това магьосникът я е разглезил“, мислеше си Брод. „Ако живее при нас, бързо ще я науча как трябва да се държи една жена.“

— Иска учи разговор — каза му със знаци Айла, все още слисана и малко обидена.

Креб много добре знаеше защо се е заглеждала, но детето все някога трябваше да разбере. Може би това щеше да уталожи ненавистта на Брод да види, че я мъмрят, задето ги е зяпала.

— Айла не зяпа — със суров поглед й направи знак Креб. — Лошо. Айла не отвръща, когато говори мъж. Лошо. Айла не зяпа в хора край огнище. Лошо, лошо. Разбира? — Креб бе строг. Искаше добре да го разбере. Забеляза Брод да става и да се връща при огнището, повикан от Брун, очевидно в по-добро настроение.

Айла бе съкрушена. Креб никога досега не се бе държал грубо с нея. Мислеше си, че му е приятно да гледа как учи техния език, а сега пък й казваше, че е лоша, задето зяпа хората и се опитва да научи повече. Объркана и обидена, сълзите напираха, изпълниха очите й и се затъркаляха по бузите й.

— Иза! — извика Креб разтревожен. — Ела тук! Нещо става с очите на Айла. — Очите на хората от Клана сълзяха, само когато нещо влезете в тях, когато бяха се простудили или страдаха от очна болест. Никога преди не бе виждал очи, преливащи от сълзи на мъка. Иза дотича бежешком. — Виж какво става! Очите й сълзят. Може искра от огъня да й е влязла в окото. Най-добре ще е да ги огледаш — настоя той.

И Иза бе притеснена. Вдигайки клепачите на Айла, тя се вгледа отблизо в очите на детето.

— Око боли? — попита тя. Знахарката не можа да открие белези на възпаление. Очевидно нищо й нямаше на очите, само дето се пълнеха със сълзи.

— Не, не боли — заподсмърча Айла. Не можеше да разбере защо са разтревожени за очите й, но от това разбра, че се безпокоят за нея, въпреки че Креб наистина каза, че е лоша. — Защо Креб сърдит, Иза? — изхълцука тя.

— Трябва разбере, Айла — обясни Иза, като гледаше сериозно момичето. — Не възпитано зяпа. Не възпитано гледа чуждо огнище, вижда какво казва друг човек край огнище. Айла трябва научи кога мъж говори, жена гледа надолу, ето така — показа й Иза. — Кога мъж говори, жена прави така. Не пита. Само деца зяпа. Бебета. Айла голям. Хора се сърди на Айла.

— Креб сърдит? Не обича мен? — попита тя, като отново избухна в плач.

Иза още бе озадачена от сълзящите очи на детето, но почувства объркването й.

— Креб обича Айла. И Иза я обича. Креб учи Айла. Има още учи, освен език. Трябва учи обичаи на Клан — каза жената, взимайки момичето на ръце. Държеше я внимателно, докато Айла изплаче обидата си, после обърса мокрите, подпухнали очи на момичето с парче мека кожа и отново се взря в тях, за да се успокои, че нищо им няма.

— Какво й има на очите? — запита Креб. — Болна ли е?

— Помислила си е, че не я обичаш. Решила е, че й се сърдиш. И от това навярно са се разболели очите. Може би светлите очи като нейните са по-слаби, но не мога открия нищо, а и тя казва, че не я болят. Мисля, че очи й сълзят от мъка, Креб — обясни Иза.

— Мъка ли? Толкова и е било мъчно, защото си е помислила, че не я обичам, та чак се е разболяла? И очите се пълнят със сълзи? — Изненаданият мъж почти не можеше да повярва и това го изпълни със смесени чувства. Да не беше болнава? Изглеждаше здрава, но досега никой в Клана не се бе разболявал само при мисълта, че не е обичан от него. Никой друг, освен Иза не бе го харесвал по такъв начин. Хората се страхуваха от него, изпитваха страхопочитание, уважаваха го, но никой никога не бе искал толкова много да го харесва, че очите му да се просълзят. Може пък и Иза да е права, очите й да са слаби, но зрението й бе чудесно. Някак си трябва да я накарам да разбере, че е за нейно добро да се научи да се държи, както трябва. Ако не научи обноските на Клана, Брун ще я изгони. Все още всичко е в ръцете му. Но това не означава, че не я харесвам. „Наистина я харесвам, колкото и да е чудата, много я харесвам“, призна си той на ум.

Айла бавно се затътри към сакатия старец, като боязливо бе свела очи в земята. Застана пред него, после вдигна тъжните си кръгли очички още мокри от сълзите.

— Вече не зяпа — зажестикулира тя. — Креб не сърдит?

— Не — отвърна й той със знаци. — Не съм сърдит, Айла. Но вече принадлежиш на Клана, принадлежиш на мен. Трябва да научиш езика, но трябва да научиш и обноските на Клана. Разбираш ли?

— Аз принадлежи Креб? Креб харесва мен? — запита тя.

— Да, Айла, харесвам те.

Момичето се усмихна, протегна ръце и го прегърна, после пропълзя в скута на уродливия, недъг мъж и се сгуши удобно.

Креб винаги бе проявявал интерес към децата. Като изпълняващ задълженията на Мог-ър той рядко разкриваше тотема на новороденото, без майката на детето мигновено да разбере колко е уместен. Кланът приписваше умението на Мог-ър на магическите му способности, но действителното му умение се криеше в способността му да съзерцава с чувство. Знаеше деца още от деня на раждането им и често виждаше както жените, така и мъжете да ги гушкат и да ги утешават. Но хромият старец никога не бе изпитал радостта да приласкае дете в обятията си.

Момиченцето, уморено от вълненията, бе заспало. Беше на сигурно място в скута на стария маг. В сърцето й той бе заместил мъжа, споменът, за когото бе избледнял, мъждукащ в някое ъгълче на подсъзнанието й. Докато гледаше смиреното и доверчиво лице на пришълчето в скута си, Креб почувства в душата му да разцъфва искрена любов. Едва ли щеше да я обича повече, ако бе негово дете.

— Иза — повика я тихо мъжът. Жената взе спящото дете от Креб, но преди това той за миг я притисна към себе си — Болестта й я уморява — каза той, след като жената я сложи да спи. — Остави я да си почине утре и най-добре пак да й прегледаш очите.

— Да, Креб — кимна тя. Иза обичаше сакатия си побратим, по-добре от всички познаваше нежната душа, която се криеше под отблъскващата му външност. Радваше се, че най-сетне бе намерил кого да обича, същество, което също го обичаше и от това привързаността й към момичето се усили. Иза не помнеше такова щастие от мига, когато самата бе малко момиченце. Само натрапчивият страх, че детето, което носеше, ще бъде момче засенчваше радостта й. Мъжката рожба трябваше да се възпитава за ловец. Тя бе посестрима на Брун, майка им бе другарка на предишния вожд. Ако нещо станеше с Брод или ако жената, с която се събереше той, не му родеше син, водачеството на Клана щеше да премине у сина й, ако родеше момче. Брун щеше да се наложи да я даде заедно с новороденото на някой от ловците или да я вземе самият той. Всеки ден се молеше на тотема си да направи така, че още нероденото дете да е момиче, но тревогата не я напускаше.

 

 

С напредването на лятото, с кротката търпеливост на Креб и жадната готовност на Айла, момичето не само започна да разбира езика им, но и обноските на приютилите я хора. Да се научи да извръща очи и да позволява на хората от Клана единствената възможна интимност бе само един от множеството трудни уроци. Много по-трудно се оказа да се обуздае вроденото й любопитство и импулсивният й отказ да бъде хрисима като всички жени.

Покрай нея и Креб, и Иза научаваха много неща. Откриха, че когато Айла направи определена гримаса, разтягайки устни и показвайки зъбите си, често съпроводено с особени дихателни звуци, не значеше, че изпитва неприязън, а че се радва. Така и не можаха да преодолеят безпокойството си от чудатата слабост на очите й, която ги изпълваше с влага, когато е тъжна. Иза реши, че тази слабост е характерна за светлооките и се питаше дали тази особеност не е нормална за Другите или само очите на Айла се мокреха. За всеки случай Иза проми очите й с бистрата течност от синкавобялото растение, което растеше вдън сенчестата гора. Подобното на труп растение се хранеше с гниещи дървета и зелена маса, тъй като му липсваше хлорофил и восъчната му на вид повърхност почерняваше при допир. Но Иза не знаеше по-добър лек за наранено и възпалено око от охладителната течност, която се процеждаше от счупеното му стебло и когато детето заплачеше, прилагаше това лечение.

Тя не плачеше често. Тъй като сълзите й бързо привличаха внимание, Айла упорито се опитваше да ги овладее. Не само защото тревожеха двамата обичани от нея люде, но и за останалите от Клана те бяха признак за различието й, а тя искаше да се пригоди и да я приемат като равна. Кланът бавно свикваше с нея, но все още бяха нащрек и чудатостите й им се струваха подозрителни.

А Айла постепенно се запознаваше и свикваше с Клана. Макар и мъжете да проявяваха любопитство към нея, под достойнството им бе да демонстрират прекалено голям интерес към дете от другия пол независимо колко необикновено е, а и тя не им обръщаше внимание, както те на нея. Брун проявяваше по-голям интерес от останалите, но той я плашеше. Бе строг и не бе склонен да приема напредничавото като Креб. Тя нямаше откъде да знае, че за останалите хора от Клана Мог-ър бе по-надменен и страшен от Брун и че близостта между внушаващия страх: магьосник и пришълката ги изненадваше. Особено не й се нравеше младежът, който споделяше огнището на Брун. Винаги когато я погледнеше, видът му издаваше злоба.

Първоначално се запозна с жените. С тях прекарваше повечето от времето си. Освен когато се намираше в пределите на огнището на Креб или когато знахарката я взимаше със себе си да берат единствените по рода си билки за целебните й цели. Обикновено ходеха заедно с Иза и жените от Клана. Отначало тя просто вървеше след Иза и ги гледаше как дерат животни, обработват кожите им, опъват ремъци, изрязани от една кожа в спираловидна форма, плетат кошници, рогозки или мрежи, дълбаят купички от дънери, берат диви плодове, приготвят храна, запазват месо и растителна храна за зимата и се отзовават, когато някой мъж поискаше да му свършат нещо. Но като видяха готовността на момичето да се приобщи към тях, те не само че й помагаха да научи езика им, но и взеха да й показват полезни умения.

Тя не бе силна колкото жените или децата от Клана — по-финият й скелет не бе в състояние да крепи яката мускулатура на едрококалестия Клан — но пък бе невероятно сръчна и гъвкава. Тежкият труд бе непосилен за нея, но за дете се справяше добре с плетенето на кошници и изрязването на ремъци с еднаква ширина. Бързо установи сърдечни взаимоотношения с Ика, обичана от всички заради дружелюбния си нрав. Жената позволи на Айла да носи Борг, когато забеляза интереса на момичето към бебето. Овра се държеше резервирано, но двете с Ука бяха особено любезни с нея. Собствената им скръб по загиналия в срутването на пещерата младеж караше както посестримата, така и майката да съчувстват на детето за загубата на семейството му, но Айла нямаше с кого да си играе.

Първият изблик на приятелство с Ога поизстина след церемонията. Ога се разкъсваше между Айла и Брод. Пришълката, макар и по-малка, бе подходяща да сподели момичешките си мисли, а и след като имаха еднаква съдба, изпитваше състрадание към невръстното сираче, но отношението на Брод към нея бе очевидно. Неохотно Ога предпочете да избягва Айла от уважение към мъжа, с който се надяваше да се събере. Освен когато работеха заедно, те рядко имаха вземане-даване и след като отблъсна неколкократните опити на Айла да се сприятелят, момичето се затвори в себе си и повече не опита да общува.

Айла не обичаше да си играе с Ворн. Макар и цяла година по-малък, обикновено той под игра разбираше да я разкарва насам-натам, като умишлено подражаваше на I отношението на възрастните мъже към жените, а Айла още не бе свикнала с това. Когато се възпротиви, на главата й се изля както женският, така и мъжкият гняв, а особено ядосана бе Ага — майката на Ворн. Гордееше се, че; синът й се учеше да се държи „точно като мъж“ и не по-малко от останалите знаеше за ненавистта на Брод към Айла. Един ден Брод щеше да стане вожд и ако синът й запазеше благоразположението му, можеше да стане негов заместник. Ага използваше всяка възможност да издигне сина си в хорските очи, та чак се заяждаше с момичето, когато Брод беше наблизо. Ако зърнеше Айла и Ворн заедно, когато Брод се появи, веднага извикваше момчето при себе си.

С помощта на жените Айла бързо усъвършенстваше способността си да общува. Но само благодарение на наблюдателността си тя научи един особен знак. Продължаваше да наблюдава хората — не се бе научила да изключва съзнанието си за околните — макар че вече не го правеше така очевидно.

Един следобед гледаше Ика да си играе с Борг. Ика направи знак на сина си и го повтори няколко пъти. Когато неориентираните движения на бебешките, ръчички й се сториха подобни на жеста, тя се обърна към останалите жени като хвалеше сина си. По-късно Айла видя Ворн да припка към Ага и да се обръща към нея със същия жест. Дори Овра го правеше, преди да почне разговора си с Ука.

Същата вечер тя стеснително пристъпи към Иза и когато жената вдигна очи, Айла направи знака с ръка. Очите на Иза щяха да изхвръкнат.

— Креб — каза тя. — Кога си я научил да ме нарича „мамо“?

— Не съм я учил, Иза — отвърна Креб. — Сигурно го е научила сама.

Иза се извърна към момичето.

— Сама ли си го научила? — попита тя.

— Да, мамо — направи знак отново Айла. Не беше съвсем сигурна какво означава жеста, но имаше представа. Знаеше, че го използват децата, за да се обръщат към жените, които се грижат за тях. Макар и в паметта й споменът за майка й да бе избледнял, сърцето й не бе забравило. Иза бе заместила жената, която Айла бе обичала и бе загубила.

Бездетната от толкова време жена почувства прилив на вълнение.

— Дъще моя — отрони Иза и, което рядко се случваше, непринудено я прегърна. — Дете мое. Още отначало знаех, че е моя дъщеря, Креб. Нали ти казах? На мен я дадоха, духовете са искали да бъде моя. Сигурна съм.

Креб не оспори думите й. Навярно беше права.

След тази вечер кошмарите на детето не бяха толкова чести, макар че ги сънуваше от време на време. Най-често се повтаряха две съновидения. В едното се криеше в тесничка пещеричка и се опитваше да се спаси от огромните, остри нокти. Другото бе по-смътно и по-страшно. Имаше чувството, че земята се движи, чуваше глух, непрекъснат тътен и изпитваше безгранично болезнено чувство на загуба. Проплакваше на непознатия си език, все по-малко употребяван и когато се събудеше, се притискаше о Иза. Когато отначало се озова сред тях, от време на време, без да иска изричаше по някоя дума на своя език, но след като се научи да общува повече на езика на Клана, само в съня си говореше на своя език. След известно време дори и в сънищата си не говореше на езика си, но винаги се събуждаше с чувство на самота от често спохождащия я кошмар на пропукващата се земя.

 

 

Краткото, топло лято отмина, а тънкият есенен, утринен скреж правеше въздуха режещ, изпъстряйки зелената гора с искрящи алени и кехлибарени пръски. Няколкото ранни снеговалежа, размити от силните, есенни дъждове, които съблякоха от клоните живописните им одежди предвещаваха идещия студ. По-късно, когато само няколко упорити листа останаха да се крепят на голите клони на дървета и шубраци, един кратък слънчев интервал напомни за последен път за летните горещини преди бурни, те ветрове и лютия студ да сложат точка на повечето дейности на открито.

Кланът бе излязъл навън и се наслаждаваше на слънцето. На широката предна тераса жените отсяваха зърното, събрано от тревистите степи йод тях. Свеж порив на вятъра вдигна във въздуха окапалите сухи листа, като съживи във вихрушка остатъците от лятното изобилие. Възползвайки се от поривите на вятъра, жените подхвърляха зърното в широки, плитки кошници и вятърът отнасяше плявата преди по-тежките зърна да паднат обратно.

Иза се бе навела зад гърба на Айла и с ръце върху нейните й показваше как да подхвърлят зърното високо, без да го разпилява заедно с плявата и сламата.

Айла чувстваше коравия, изпъкнал корем на Иза опрян о гърба си и усети силните контракции, които принудиха жената да спре внезапно. Малко след това Иза напусна групичката и се прибра в пещерата, последвана от Ебра и Ука. Момиченцето хвърли боязлив поглед към неколцината мъже, които прекъснаха разговорите си и проследиха с очи жените, очаквайки, че ще укорят трите жени, затова че са тръгнали, без да довършат работата си. Но мъжете проявиха необяснима търпимост. Айла реши да рискува неодобрението им и последва жените.

В пещерата Иза бе полегнала на кожата си за спане, а от двете й страни стояха Ебра и Ука. „Защо си бе легнала Иза посред бял ден?“, питаше се Айла. „Болна ли е?“ Иза забеляза тревогата в очите на момичето и я успокои с жест, но от това безпокойството на Айла не намаля, а нарасна, когато забеляза напрегнатото изражение на втората си майка при следващата контракция.

Ебра и Ука разговаряха с Иза за обичайните неща — за храната, с която се бяха запасили, променливото време. Но Айла доста добре се бе научила да съди за тревогата им по израженията и позите им. Нещо не бе наред, сигурна бе. Айла реши, че нищо не може да я накара да си тръгне, преди да разбере какво е то и седна да почака недалеч от краката й.

Някъде привечер се появи Ика с Борг на хълбока си, а после и Ага донесе дъщеря си Она и двете жени приседнаха да погостуват и докато кърмеха, притуряха моралната си поддръжка. Овра и Ога бяха доста угрижени, но и любопитни, когато се струпаха около постелката на Иза. Макар че дъщерята на Ука нямаше още другар, вече бе жена и Овра знаеше, че вече може да има деца. Скоро и Ога щеше да стане жена и двете горещо се интересуваха от явлението, което преживяваше Иза.

Когато Ворн видя Аба да отива там и да сяда до дъщеря си, прииска му се да разбере защо всички жени са се събрали край огнището на Мог-ър. Приближи се и пропълзя в скута на Ага до посестримата си да види какво става, но Она все още кърмеше, така че старицата вдигна момчето и го сложи в скута си. Не можа да види кой знае какво, само, че знахарката си е полегнала и отново се отдалечи.

Скоро след това жените взеха да си тръгват, трябваше да приготвят вечерята. Ука остана при Иза, а пък Ебра и Ога хвърляха по някой незабележим поглед, докато готвеха. Ебра поднесе храна на Креб и на Брун, а после и на Ука, Иза и Айла. Овра наготви за мъжа на майка си, но когато Грод се присъедини към вожда и Креб край огнището на Брун, бързешком се върнаха с Ога. Не искаха да пропуснат нищо и седнаха до Айла, която не бе мръднала от мястото си.

Иза само сръбна малко чай, а и Айла не бе гладна. Побутваше храната, неспособна да хапне залък със свилото й се на здрав възел стомахче. „Какво й е на Иза? Защо не става да приготви вечерята на Креб? Защо Креб не моли духовете да й помогнат да оздравее? Защо са се събрали с останалите мъже край огнището на Брун?“

Напъните на Иза зачестиха. През няколко мига си поемаше бързи глътки въздух, а после здраво напъваше, хванала двете жени за ръцете. С напредването на нощта целият Клан не мигна. Мъжете се бяха струпали около огъня на вожда, очевидно заети в някакъв много важен разговор. Но от време на време хвърляха крадешком по някой поглед, който издаваше интереса им. Жените периодично я навестяваха, като проверяваха докъде е стигнала Иза, а понякога и се застояваха. Всички чакаха, обединени в подкрепата си и очакванията си, докато знахарката им се напъваше да роди.

Отдавна бе притъмняло. Изведнъж всички се защураха насам-натам. Ебра разстла една кожа, докато Ука помагаше на Иза да седне с разкрачени крака. Тя дишаше тежко, здраво се напъваше и крещеше от болка. Айла цялата трепереше, седнала между Овра и Ога, които стенеха и се напъваха от съчувствие заедно с Иза. Жената си пое дълбоко въздух и след един напън, придружен от скърцане на зъби и напрягане на всички мускули, сред бликналата вода се показа кръглото теме на бебешка глава. Останалото бе по-лесно, след като Иза се освободи от мокрото, гърчещо се тяло на дребничкото новородено.

Един последен напън изхвърли купчина кървава тъкан. Иза полегна отново, изтощена от усилията, докато Ебра вдигна бебето, отстрани с пръст слузта от устата му и положи новороденото върху корема на Иза. След като тупна бебето по крачетата, устата на новороденото се отвори и силен писък ознаменува първата глътка живот на първородната рожба на Иза. Ебра завърза с парче боядисано в червено сухожилие пъпната връв и отхапа частта, все още свързана с купчината плацента, после вдигна бебето да го види Иза. Изправи се на крака и се върна в дома си да съобщи на другаря си за успешното раждане на знахарката, както и пола на новороденото. Седна пред Брун, поклони се и когато той я потупа по рамото, вдигна очи.