Мери Бътлър
Дамата (18)

17

Джени и Уолф бяха твърде щастливи в провинциалното си гнездо, за да позволят на света да ги занимава, или привлече твърде скоро. Струваше им се, че винаги ще имат какво да правят тук, за да помислят за връщане в Лондон. Беше в реда на нещата Джени да се запознае с новия си дом и съвсем естествено желанието й да види всяко любимо място от младостта на Уолф.

Обаче даже в това изолирано място светът не можеше да остане забравен. Как бе възможно, когато всеки спомен от миналото, всяка щастлива асоциация водеше назад към Викърс и Нейт? Обичана, каквато знаеше, че е, в безопасност, както се чувстваше под нежната защита на ръцете на Уолф, Джени знаеше, че не могат да оставят зад себе си миналото, докато Викърс не бъде предаден на законния му наследник и Нейт не бъде върнат в Нюгейт.

Някак си, обаче, Нейт се изплъзваше от мрежата им, измъкваше се и от хората на Ричард, както и от тези на съдия-изпълнителя. Той беше свободен и докато се намираше на свобода, Джени знаеше, че няма да има мир за нея и за мъжа, когото обичаше.

Така те се завърнаха в къщата на „Хановер Скуеър“ и в любещите ръце на госпожа Мюлер, сега Танте и за двамата. Когото ги видя, тя заплака, очевидно толкова развълнувана, че едва намираше английските думи, за да изрази радостта си. Тази първа нощ в къщи, почти всичко изглеждаше приятно и познато, сякаш никога не бяха заминавали, с тази разлика, че Джени вече не лежеше сама през нощта, мислейки за Уолф.

Но твърде скоро тя започна да разбира колко се е променило положението й. Като лейди Ивс, от нея се очакваше да поеме грижите за къщата. И това, за което не беше подготвена, се оказаха социалните задължения, които сега имаше и гостоприемството, на което се очакваше от нея да отговаря.

Джени подозираше, че Уолф е щастлив да я вижда толкова социално ангажирана, надявайки се, че това ще я отвлече от тревогите й за продължаващата свобода на Нейт. От време на време тази негова надежда даже се сбъдваше, докато тя не видеше още един куриер, бързащ на разговор с Уолф, за да получи по-нататъшни инструкции.

И поне един пратеник тя бе щастлива да види не по-малко от Уолф. Когато той влезе в дневната, закачливият поглед в очите му така контрастиращ със скромното му държане, духът на Джени се повдигна при напомнянето, че те не бяха сами срещу Нейт.

Съобразявайки се с Танте, разговорът остана нарочно повърхностен, докато тя присъстваше. Безкрайните спекулации за местонахождението на Нейт тревожеха Танте и затова всички те се опитваха да й ги спестят колкото можеха повече. Джени би искала и тя да успее да изгони тази мисъл от съзнанието си и да мисли само за факта, че беше издадена заповед за арестуването му, а не за това, че още е на свобода.

Този факт, обаче, си остана в съзнанието на всички, даже когато разговаряха за такива важни неща като заздравелия глезен на Ричард и плановете им да организират една музикална вечер. Веднага щом Танте затвори вратата на дневната зад себе си, Уолф се обърна с въпрос към Ричард:

— Някакви новини?

— Никакви — очевидно разочарован, Ричард се изправи и отиде да погледне през прозореца мрачното сиво утро. Това вероятно беше ново чувство за него, помисли Джени. Изглеждаше съмнително, че някога се е спирал на всеки завой, както сега.

— Абсолютно нищо — продължи той. — Аз започвам да се питам дали Нейт не е напуснал страната.

— Не — отговорът на Уолф беше категоричен. — Да пристигне без пукнат грош на чужд бряг? Не и нашият Нейт. В края на краищата за какво му е неговия знаменит чар, ако не за да го разберат? — поклащайки глава, той добави: — Освен това, Лондон е неговата среда. Тук е мястото, където се намират неговите резерви и контакти. Той няма да се отдалечи много от тях.

Джени потръпна. Не, той нямаше да се отдалечи много от Лондон. От тях.

— Какви резерви са му останали? — попита Ричард, все още изпитващ съмнения. — Той няма пари, или има само за преживяване, а не кредит. И все пак го няма в нито едно от местата, където може да преживее с толкова малко. Повярвайте ми, ако се намираше, където и да е в Алзация, аз щях да знам.

Без съмнение, Ричард беше вдигнал на крак престъпния свят за издирването си. Но сега й хрумна, че може би не там трябваше да се търси.

— Какво има, Джени? За какво мислиш? — попита Уолф, стисвайки я за ръката, за да я извади от мислите й. Когато той я погледна, тя забрави Нейт за момент, чувствайки как бузите й се затоплят. Но сега тя нямаше да се остави да бъде отвличана.

— Ти спомена чара на Нейт. Не е ли възможно някоя маскирана дама, повярвала в неговите приказки за несправедливостите, които понася, да му е предложила убежище?

Тя погледна и към двамата, но Ричард беше този, който отговори пръв, поклащайки глава.

— Едно от първите неща, които направихме, бе да проверим сред неговите… познати жени. Никоя от тях не го е виждала. Накратко, аз се съмнявам, че е помолил за помощ, без да има парите, с които да я заплати.

Изчервявайки се отново, Джени настояваше:

— Ти не ме разбра добре. Аз нямам предвид неговите „познати жени“, както ти деликатно се изрази, а една дама. Някоя като… Лейди Пертуи, леко доверчива и повече от влюбена в него…

— Някоя с голямо лично богатство — вметна Уолф. — Да, в това има смисъл. След нашия брак, той ще трябва да потърси друга наследница. Ако случаят е такъв, аз искрено съжалявам бедната дама.

Но Ричард все още оставаше скептичен.

— Няма да има вреда да разучим тази възможност, но ми се струва невероятна. О, аз ви гарантирам, че някоя глупава дама би му заела известна сума, мислейки, че той иска да си плати дълговете, или да избяга от страната. Но какъв е смисълът да го укрива? Той не може да очаква сега, че ще възстанови загубите си, след като новият наследник се очаква да пристигне скоро.

— Но не разбираш ли? — Джени се изправи и закрачи бързо из стаята, докато успя да постави нервите си под контрол. — Аз се басирам, че Нейт не вярва в този нов наследник. И защо трябва да вярва? — тя се обърна към Уолф за подкрепа. — В края на краищата, след като е могъл да измами адвокатите с една самозванка, защо да не го направи и с теб? Той знае, че ти ще извършиш всичко, за да го лишиш от наследството.

Страхувайки се да каже повече, тя затвори уста. Големината на опасенията й беше очевидна даже за собствените й уши. Уолф незабавно я последва и взе дланите й в своите.

Тишина изпълни стаята. Те всички знаеха много добре какво е вероятно Нейт да направи, помисли Джени, но не искаха да го кажат пред нея. Вместо това, когато Ричард си взимаше довиждане, двамата мъже размениха многозначителни погледи.

Веднага щом гостът им си отиде, Уолф леко разклати Джени и я прегърна.

— От какво се страхуваш толкова, любов моя? Каквото и да мислим за Нейт, той никога не е поемал рискове само заради омразата си.

— Това няма да е само омраза — настоя Джени ужасена. — Единственото препятствие между Нейт и титлата и богатството на Викърс винаги си бил ти. Не аз, или новият наследник. Ти си този, който стои на пътя му от самото начало.

— Разбирам — каза той тихо. За момент помълча, после я целуна по веждата и каза: — Имаше време, не толкова отдавна, когато не ме беше грижа какво ще ми се случи, ако можех да видя как Нейт плаща за греховете си. Но не и сега. Животът никога не ми е бил толкова сладък и скъпоценен, както откакто те срещнах и разбрах, че ме обичаш. Можеш да си съвсем сигурна, че наистина ще бъда много внимателен какви рискове поемам.

Отпускайки отново глава на рамото му, тя обви с ръце шията му и почака за неизбежното заключение.

— Но — каза той, както тя знаеше, че ще направи, — има стари дългове, които все още чакат да бъдат платени. Аз ти обещавам, че няма да поема по-голям риск, отколкото е необходимо. Не мога да обещая, че изобщо няма да има рискове. Ти знаеш толкова добре, колкото и аз, че Нейт не може да бъде оставен на свобода, за да нарани отново някой друг.

— Знам. Аз знам това — прошепна тя. Част от нещата, които обичаше в Уолф, представляваше чувството му за чест, за отговорност. Нямаше смисъл сега да се оплаква, че това щеше да го изложи на опасност. — Аз просто съм толкова щастлива…

— Аз също — каза той с дълбок глас и устните му докоснаха косата й. — И ние ще бъдем още по-щастливи, когато Нейт няма да може повече да ни тревожи. Той няма да ни отнеме това щастие — закле се Уолф.

Въпреки топлината в гласа и прегръдката му, Джени потрепери. Да, той щеше да внимава. Заради нея и Танте, той щеше да се задоволи със затварянето на Нейт, въпреки че престъпленията му плачеха за по-голямо наказание.

Обаче никакви скрупули, или чувства можеха да повлияят на Нейт. Щеше ли той да се задоволи с нещо по-малко от кръвта на Уолф?

 

 

Колкото и търсенето на Нейт да занимаваше мислите й, Джени не можеше да позволи това да попречи на социалните й задължения. Тя не се нуждаеше от напомнянето на лейди Пертуи, за да знае, че като лейди Ивс трябваше да поддържа съответно положение. Поведението й винаги щеше да рефлектира върху Уолф, върху неговата позиция в двора и докато мнението на света за нея нямаше голямо значение, тя придаваше огромна важност на това Уолф да бъде ценен, както заслужаваше.

Тя също се надяваше, че музикалната вечер, която е планирала, ще му достави удоволствие. В пролуките между разговорите и поздравите с гостите, Джени хвърляше по един критичен поглед на подредбата в балната зала. Това не беше малката интимна вечер, която се бе надявала да организира, но щеше да премине добре. Даже препълнена със столове за вечерния концерт, залата впечатляваше.

Съзнанието, че собственият й вид, в рокля от бродирана коприна, е безупречен, й помогна да укрепи самочувствието си. Около шията й почиваше още едно напомняне за чувствата на Уолф — едно колие със сапфири и диаманти, избрано да пасва на бижутата, които й бе подарил за бала. Но сапфиреният блясък в очите му беше този, който й каза колко много той я обича и повдигаше духа й много повече от всяко бижу.

С Уолф до нея, вечерта напредваше много по-гладко, отколкото се надяваше тя. Музиката, благодарение на него, беше прекрасна. Дворцовите му връзки им осигуриха появяването на капелмайстора на Негово Величество — Йохан Кристиян Бах, както и някои изпълнители от операта. Слушайки прекрасните звуци, тя почувства, че започва да се отпуска. Знаеше, разбира се, че много от гостите й само чакаха една почивка, за да опитат от вината на Уолф, но те нямаха значение. В очите на Уолф тя съзираше удоволствието му и това й стигаше. В края на музикалната пиеса той стана и се качи на сцената, за да представи едно младо сопрано, но очакваните хвалебствени слова не излязоха от устните му. Вниманието му беше привлечено от галерията, откъдето се чуваха звуците на някаква разправия. За секунди те така се усилиха, че публиката започна да се обръща на местата си, за да види какво става.

Когато се обърна, обаче, Джени не се учуди като останалите. Даже преди Нейт да нахлуе през отворената врата на балната зала, тя знаеше. Не беше ли направил така и преди, пристигайки непоканен на нейния бал? Този път, шпагата му вече беше извадена и насочена заплашително към един от слугите, опитващ се да го спре.

Джени гледаше с ужас шпагата. Всичките й надежди за едно безкръвно разрешение на тази кавга очевидно се свеждаха до нула. Елегантните остриета, толкова небрежно носени през всичките тези седмици, щяха накрая да бъдат използвани — и то не за упражнение.

Повече от всичко друго тя искаше да отиде до Уолф, да застане до него, но знаеше, че това сега само щеше да го разсее. Само за момент, очите му срещнаха нейните с тихо извинение, след което той бързо даде знак на слугите да се отдръпнат назад.

— Ивс! — извика Нейт от площадката над стълбите. — Ти се опита да ме съсипеш за сетен път — викайки към изумените гости, той ги помоли: — Слушайте, всички вие — сочейки с обвиняващ пръст към Уолф, той продължи със звънлив, метален глас. — От години, както знаете, този мъж е мой враг. Той ме изпрати в Нюгейт, скривайки факта за смъртта на братовчед ми, за да ме лиши от полагащото ми се наследство. Сега, когато повече не може да скрие тази истина, той иска да измами всички ви с един самозванец, предполагаем син на човек, за когото се знае, че е умрял неженен.

Хората започнаха да шепнат около Джени, докато Нейт продължаваше да изопачава фактите, но тя не можеше да се концентрира. Всичко, което виждаше, беше проблясващото острие в ръката на Нейт и решителния поглед в очите му. Тя се оказа права, но това изобщо не я утешаваше, изобщо.

Вниманието й се върна отново към Уолф, който вдигна ръка, за да успокои публиката. Той спокойно се обърна към гостите си:

— Моите извинения, дами и господа, за това грубо вмешателство. Господин Бючамп естествено е разтревожен от неотдавнашните новини. И очевидно е толкова разтревожен, че е забравил маниерите и разума си. Иначе щеше да осъзнае, че новият лорд Викърс със сигурност ще е в състояние да потвърди претенциите си пред съда.

— О, да, той ще има доказателство, няма съмнение в това — каза Нейт с пълен със сарказъм глас, като слизаше бавно надолу по стълбата. Придвижването му накара Уолф да слезе от сцената. Напредвайки бавно през насядалата публика, Уолф кимна на Ричард, очевидно давайки му някакъв сигнал.

— Чуваш ли, Ивс? — продължи високо Нейт заради публиката. — Аз те наричам лъжец и измамник. Достатъчно ясно ли го казвам? Срещни се с мен сега и защити честта си — или нека всеки в тази стая разбере, че нямаш такава — той зачака в подножието на стълбата, очевидно чувствайки се сигурен в себе си.

Джени едва съзнаваше виковете на дамите, уплашени от неговите думи. Някои от тях се изправиха, явно желаейки да избягат от стаята, но нямаше друг път за бягство, освен покрай него и шпагата му. Внезапно, тя си спомни да потърси с очи Танте, която се беше преместила за разговор с лейди Пертуи. Бледа, вдовицата седеше неподвижно и изглеждаше, без съмнение, не по-малко ужасена от Джени. Джени би искала да я успокои, или да я прегърне за успокоение, но нямаше да може да я достигне в тълпата, не сега.

Уолф сякаш не забелязваше нарастващата паника зад гърба му.

— Ако това е едно предизвикателство — каза той, — аз вярвам, че то ми дава право на избор за място и време. — Имаше в края на краищата правила и за тези неща, помисли Джени с бърз проблясък на надежда. Човек не се дуелираше по средата на една бална зала.

 

 

Но очевидно Нейт го правеше.

— Разбира се, търси отлагане, ако искаш — каза той. — Извикай съдебните изпълнители да ме арестуват! Ако ме отведат в Нюгейт, преди да можем да се срещнем, тогава всеки ще разбере, че си не само измамник и лъжец, а също и страхливец!

Уолф сви рамене.

— Тогава назови секунданта си — това явно представляваше един последен опит от негова страна да предотврати неизбежното и да спази обещанията си. Те не можеха да се дуелират без секунданти и изглеждаше малко вероятно, че някой ще бъде толкова груб, за да подкрепи Нейт в тази лудост.

И все пак някой пристъпи напред. Когато и Ричард си проби път, за да се присъедини към Уолф, те внезапно започнаха.

Нямаше предварителни думи, а само бегъл салют с шпагите. Сега, когато Джени ги видя да се дуелират сериозно, тя можа да види колко по-безцветни и кротки са упражненията, които така я бяха уплашили преди. Споменът за белега на Уолф, наследство от предишната им среща, започна да я преследва. Щеше ли този път да стане едно повторение на онзи ужасен дуел?

Ясно беше, че Нейт е добър, а също и отчаян. Въпреки че Джени знаеше от дочутите разговори, че не са го виждали да се упражнява при Роланди, той очевидно не бе занемарил умението си. И през годините след дуела с Уолф, беше научил няколко мръсни трика, за които един джентълмен щеше да е неподготвен.

Един бърз удар остави кървава следа по ръката на Уолф. Пъхвайки юмрук в устата си, Джени го захапа, за да не извика високо. Това бе само малко порязване, опитваше се тя да си каже. Той ще се оправи.

С подновено усърдие, Уолф пое нападението, притискайки Нейт назад към редовете столове, изпращайки в бягство ужасените гости към празното пространство зад ограждащите колони. Опитвайки се да спъне Уолф, Нейт хвърли в краката му един стол, но този път Уолф беше подготвен.

Въобразяваше ли си тя, чудеше се Джени, или Нейт започваше да се уморява? Тя си каза, че всичките му развратни нощи едва ли са подобрили формата му. Да, дишането му също изглеждаше накъсано, по-затруднено, а защитата му — по-хаотична.

Накрая един бърз удар на Уолф изби шпагата на Нейт извън обсега му. Победеният Нейт падна на колене, очевидно изтощен.

— Отнесете го — каза Уолф с отвращение, извиквайки слугите. Обръщайки се, той я потърси с поглед и Джени започна да си пробива път към него.

Преди да беше направила и две крачки, тя видя как Нейт започна бавно да се надига — и той бе въоръжен! Сигурно е имал през цялото време скрит кинжал в ръкава си. Изправяйки се, той го държеше готов, за да удари беззащитния гръб на Уолф.

— Не! — викът й проехтя в залата. Уолф трябва да е видял предупреждението в очите й даже преди да чуе нейния вик. Докато Нейт се приближаваше към него, той се обърна, държейки неподвижно шпагата пред себе си. И Нейт срещна острието й, а не гърба на Уолф, когато се втурна лудо за последен път.

Без да обръща внимание на писъците около себе си, Джени се хвърли в ръцете на съпруга си. Той беше цял, увери се тя, докосвайки лицето и зле порязаната му ръка.

— То свърши вече, любов моя — потвърди Уолф, прегръщайки я. — Ти никога повече няма да се тревожиш заради Нейт.

 

 

Те решиха, че ще е най-добре да се оттеглят в провинцията, докато скандалът от дуела заглъхне. Младият Крал беше известен със силните си възгледи против дуелирането и докато Негово Величество частно се съгласяваше, че лорд Ивс не е имал избор, не можеше публично да одобри такова поведение, особено от своя съветник по германските въпроси. И така определено се налагаше едно кратко отсъствие от двора.

Тъй като Джени и Уолф желаеха точно това, те се подчиниха с голяма радост на този съвет.

— Няма ли да дойдеш с нас? — помоли Джени още веднъж Танте, когато вече щяха да тръгват.

— Скоро — обеща Танте. — Скоро. Вие сега заслужавате да останете за малко сами. А аз няма да забравя и ще дойда.

— До скоро, тогава — съгласи се Джени и я целуна по бузата. — Ние ще те чакаме. И очакваме да видим скоро и теб — каза тя на Ричард, който беше дошъл да ги изпрати. — Дейнджърфийлд Хол не е толкова далеч.

За нейна изненада, Ричард не се съгласи.

— Време е да се погрижа за собственото си имение — напомни й той. — И мисля, че това ще ме държи зает доста време занапред — като видя разочарованието й, той добави: — Ако ще имате нужда от мен, аз ще дойда веднага. Вие знаете това.

— Аз знам — каза Джени и сниши гласа си до шепот, така че само неговите уши да чуят. — Дейнджър се грижи за своите хора.

Галантно, с поклона, който тя винаги помнеше като поклона на бандита, той й целуна ръка и после мълчаливо стисна ръката на Уолф. Зад нея конете ставаха неспокойни. Нямаше повече време за прощаване. Поглеждайки назад за последен път, тя влезе в каретата. Веднага щом Уолф се присъедини към нея, той заповяда да тръгват и те потеглиха.

Оглеждайки небето, Уолф й каза:

— Ако времето продължи да е ясно, ние ще стигнем до вкъщи много преди да падне нощта.

— В къщи, преди да падне нощта — повтори Джени. — Харесва ми как звучи това — то съдържаше в себе си обещание за една интимна вечеря само за двамата. Без социални задължения, без чужда намеса. Усмихвайки се, тя облегна глава върху рамото на съпруга си.

За своя изненада, Джени се озова напълно прегърната от неговите ръце, облегната върху скута му. Очевидно той също мислеше с копнеж за в къщи. След като отвърна на целувката му с ентусиазъм, тя попита, останала без дъх:

— Аз все още не съм свикнала с лондонските нрави. Така ли се държат модните дами в карета със съпрузите си?

— Със съпрузите си? Съмнявам се в това — каза Уолф. — Но ние не възнамеряваме да сме модна двойка, надявам се. Аз не искам да чувстваш, че винаги трябва да се държиш като дама с мен. Спомням си едно момиче от затвора Нюгейт — подразни я той, — любовница на един бандит, с огън в очите. Ще бъдеш ли моя любовница, Джени? — попита той със закачлив блясък в сините си очи.

— Винаги съм знаела, че си един палавник — каза Джени, целувайки го отново. О да, имаше огън в нея и не само в очите й. Настанявайки се удобно в люлката на ръцете му, тя се наслаждаваше от усещането си за него, от неговата сила и топлина.

— Би ли желал да ме видиш как се излягам чувствено? — попита тя.