Мери Бътлър
Дамата (3)

2

Мъжът, когото слугите наричаха „този особен малък приятел“ и когото лорд Ивс наричаше своите очи и уши, излезе тихо и незабелязано. Ако не беше втората чаша върху подноса на неговия лорд в библиотеката, никой не би предположил, че той е влизал там.

Но Ивс разбра много добре новините, които малкият мъж донесе. Той седеше в голямо кресло пред затихващата жарава на огъня, дълбоко замислен. В ръката си държеше лист хартия, ситно изписан от горе до долу. Листът изглежда не му доставяше удоволствие. Изражението на Ивс не се промени — то никога не се променяше — но дланта, държаща хартията, се сви конвулсивно за момент.

Този момент скоро отмина. Ивс внимателно възвърна предишната форма на листа и го прочете отново и отново, докато го запомни напълно. Когато накрая доближи хартията до пламъка на свещта, извърши това внимателно и решително, без следа от емоция зад действието.

Когато хартията беше унищожена, Ивс се върна към умственото си упражнение. Напоследък календарът го занимаваше много. Не заради напредналата си възраст от тридесет и пет години, както леля му предположи. Негова светлост не беше суетен и се интересуваше твърде малко от това, което светът мислеше за него. Не, той гледаше календара всеки ден и броеше дните, месеците, годините, изминали от края на войната с французите.

Колко дълго още можеше това положение да продължава? Войната беше донесла идеалното извинение. Джон живееше на фронтовата линия; не можеше да се влезе в контакт с него през такива размирни времена; и той трябваше да се премести, за да избегне индианците. Извиненията бяха безброй, но сега вече ги нямаше, нямаше ги откакто мирното споразумение беше подписано през 1763 година, преди две години.

Адвокатите ставаха неспокойни. Те бяха заплашени от него, разбира се. Той знаеше това и го използваше. И въпреки това ставаха неспокойни. Колко иронично — мисълта, че след всички планове и заговори той можеше да бъде победен от нетърпението на адвокатите. Такова голямо имение не биваше да остава без господар, казаха те. Трябвало да мислят за имението, за рода Викърс.

Викърс. Тази прекрасна къща, най-красивата природа в Англия, неговият дом — и те искаха да го връчат на Нейт Бючамп.

Добре, Нейт няма да го притежава. Независимо какво ще трябва да направи за това. Без значение каква ще е цената.

Пламъкът на свещта угасна, но Ивс все така седеше в креслото, неподвижен, леко кръстосал пръстите на ръцете си. Това не беше първата нощ, която прекарваше замислен, в креслото в библиотеката и вероятно нямаше да бъде и последната. Докато не се разрешеше проблема с джентълмена, намиращ се понастоящем в затвора Нюгейт, нямаше да има почивка за Уолфрам, лорд Ивс.

Ивс бе все още напълно буден, когато лекия звън на счупено стъкло обяви нечие неочаквано присъствие в къщата. Звуците бяха тихи — скърцането на дъска в коридора, стържещият звук от преместен стол — но Ивс бързо разбра значението им. Неговите слуги не се разхождаха из къщата в късните часове на нощта; те познаваха добре господаря си и знаеха какво не бива да правят.

Звуците се приближаваха, станаха по-отчетливи. Чужди хора. Те се движеха бавно и внимателно, но знаеха къде отиват. Среброто в къщата не ги интересуваше.

Ивс остана на мястото си. Не трябваше да чака дълго своите посетители. Лъч лунна светлина се промъкна между завесите и освети вратата, която бавно се отвори. Да, те бяха двама, облечени в тъмни дрехи и носеха инструментите на занаята си, лост, въже и фенер.

Двамата крадци даже и не помислиха да погледнат към креслото до огъня. Единият от тях остави загасения фенер върху бюрото и се огледа наоколо, разглеждайки картините на стената.

— Касата е зад една от тези картини. Свали ги всичките долу, докато я откриеш. Аз ще работя върху бюрото.

— Не още, не бързай. Ще имам нужда от помощ, ако трябва да сваля долу всички тези проклети неща, без да събудя цялата къща. Виж ги колко са големи. Господи, кой би искал портрет на човек като този да го гледа така надолу? Честно, тръпки ме побиват.

— Тихо, глупак такъв. Искаш да събудиш къщата ли с бръщолевенето си?

— О, аз съм тих. Те не могат да чуят. Ти не си се поддал на всички онези приказки, които ни изприказваха за негова светлост, нали? Уолф се казваше, ако не се лъжа.

— Никой не може да бъде толкова корав, както разправят. Но аз просто не искам да рискувам нищо. Само така съм останал чист пред закона толкова време — като внимавам двойно. И ще те посъветвам да направиш същото.

Крадците свалиха долу едно голямо платно, върху което бе нарисувано фамилното имение на лейди Ивс. Зад един замък на Рейн накрая се откри металната стена на касата на лорда.

— Аз наистина не мога да ви позволя да издраскате ламперията, знаете ли — обяви един спокоен глас зад тях.

Двамата крадци останаха за момент като вцепениш, гледайки го с ужасени очи, осъзнавайки, че бяха оставили инструментите и оръжията си, за да могат да свалят долу картините. Сега те ясно забелязаха, че негова светлост, макар и с дълги крайници и широки рамене, също не бе въоръжен. И беше сам.

— Не правете това — предупреди Ивс.

Тонът на гласа му ги накара да изчакат, но само за момент. Той почти можа да прочете мислите им. Двама мъже срещу един. Докато слугите дойдеха, привлечени от шума, те щяха да са избягали.

Шумът, грохотът от съборени мебели, ужасните пикове от болка не продължиха дълго. Обаче изминаха няколко минути, преди слугите, предвождани от управителя с един старовремски мускет, набраха достатъчно кураж, за да се отзоват на шума.

— Глупаци! Защо никога не чуват? — гласът на Ивс проехтя през затворената врата, окуражавайки слугите да влязат.

— Махни това оттук — заповяда Ивс. — Самият ти ще се нараниш, преди да причиниш каквато и да е вреда на крадците.

— Крадците, милорд?

— Има ли нещо не наред в произношението ми? А, слава на небесата, някой е съобразил да донесе малко светлина. Добре, какво чакате? Двама от вас могат да изчистят тази каша; останалите се връщайте обратно в леглата.

— Но… но, милорд…

— Да?

— Не трябва ли да изпратим за полицая… да отведе крадците в затвора?

— За какво?

Един лакей, който се наведе над падналите крадци, прошепна отговора.

— Те са мъртви. Сега никога няма да отидат в Нюгейг.

— Не — отговори Ивс. — Но мисля, че аз трябва да отида.

 

 

Джени мислеше, че никога няма да се почувства чиста отново. Нейните съконспиратори я оставиха да се изкъпе на спокойствие. Единият от тях, най-вероятно графът, трябва да е осъзнал, че ще й трябва известно време, преди да дойде на себе си и да се почувства отново човек.

Но аз съм друга сега, спомни си Джени. Трябва да съм дъщерята на внучката на покойния граф на Викърс. Въпреки горещата вода, тя трепереше. Тя трябваше да е такава, каквато бе възпитана да бъде, напомни си строго тя, една дама — а не робиня, или животно.

Самотата можеше да й донесе още мисли на съмнение, но една приятна изненада пристигна, заедно с пълни котли гореща вода — Суки.

Крадлата беше малко несигурна как ще я посрещнат. Да си каже право, Джени също се почувства несигурна. Беше ли приятелката й наистина неин съюзник, или бе просто едно оръдие на Дейнджър?

Накрая Джени разбра, че искреността на Суки е истинска. Обаче съжденията на крадлата бяха друга работа.

Както и да е, по въпроса за роклята на Джени, Суки беше достатъчно умна, за да види причините за подобна пищност и широкото деколте.

— Диймс и подобните му трябва да мислят, че ти си тук за… добре, ти знаеш — напомни тя на Джени. — И няма да ги убедиш, ако изглеждаш като гувернантката на нейна светлост.

И така, простите рокли не вършеха работа. Но даже облечена като курва, Джени все още беше несъмнено една дама.

— Боже, но ти даже изглеждаш като от семейството — възкликна Нейт, когато можеше да говори. Гледката на Джени при завръщането му явно го шокира здравата. — Косата ти… този цвят. Също и тези златнокафяви очи. Повечето от семейство Бючамп приличат на мен, но от време на време този цвят се появява. И когато това става… никой не забравя червенокосите Бючамп.

— Тя не е червена — отговори Джени, за да се защити. Той беше докоснал една стара рана.

— Не, не съвсем, но при все това огънят е в нея. Добре, аз се чудя какво ще каже Уолф за това.

— По-подходящо може да бъде какво Диймс ще каже за нея — Дейнджър обиколи момичето и я разгледа, сякаш беше кобила, която не отговаря на изискванията му. — Още нещо трябва да се направи. Трябва ли да стоиш, като че имаш метла отзад? Отпусни се, по дяволите.

— Очевидно е, милорд, че никога не сте носили корсет. Аз се чудя колко лесно щяхте да се… отпуснете небрежно, ако носехте подобно оръжие.

— Суки го прави — Дейнджър се ухили на новата слугиня и изражението му беше ясно даже зад богатата растителност на брадата и мустаците, които скриваха неговите черти. — Тя се отпуска небрежно по най-красив начин.

— Какво е небрежно? — попита Суки. — Нещо добро ли е?

— Добро е за мен, любов моя, което означава, че за такива неловки учителски задници като госпожица Джени, то е определено лошо.

Това сравнение не се хареса на Джени.

— Трябва да разберете, милорд, че възпитанието ми, което подхожда за вашия план, не е много подходящо, за да играя ролята на… на…

— Боже, тя даже не може да каже думата. Курва. Лисичка, екстра парче, въртиопашка, уличница, жена за удоволствие, овнешко с дантели, проститутка…

— Дейнджър — прекъсна го лорд Викърс без успех.

— Много добре, курва тогава. Ако аз можех да се държа като такава, нямаше да бъда тук, нали? — попита Джени. Чистотата изглежда й придаде допълнителен кураж.

— Тя те подреди добре сега, Дик.

— О, аз не бих казал така. Ще бъдеш учудена колко много добре възпитани дами знаят как да се правят на курви, когато им е необходимо. Но съм съгласен, че това е едно частно, а не публично изпълнение. Много добре, Суки ще ти помогне. И ти ще направиш всичко по силите си, за да го постигнеш. И не прави грешка, това изпълнение е също толкова важно, колкото и другото, което ще последва.

— Той е прав, госпожице Уайлд — потвърди Викърс. — Това не е само за да се отклонят подозренията на пазачите и надзирателите. Ако си била на служба в църквата знаеш, че ние сме най-модното забавление в града след лудницата Бедлам. Дейнджър тук даже може да ни постави на първо място. Дамите и джентълмените от града ще се тълпят тук през всеки час на деня, когато процесът на Дейнджър наближи. И надзирателите правят твърде много пари от това, за да го спрат. Тези хора не трябва да познаят Почтената госпожица Бючамп като една жена от Нюгейт.

— Но аз вероятно няма да срещна никой от тези хора, когато изложа доказателствата си.

— Ние не можем да рискуваме — настоя Викърс.

— Ние ще ти намерим и перука — тъмна, а не напудрена. Освен това Суки може да ти помогне да направиш нещо и с лицето си, нали, любов моя? Използвай смело грима. Аз съм сигурен, че ще знаеш какво да направиш — Дейнджър изневеряваше на природата си, за да очарова крадлата и по нейния вид можеше да се разбере, че успява много добре.

О не, Суки не би повярвала нищо лошо за Дейнджър. Колкото и тя да ценеше приятелството си с Джени, при никакви обстоятелства нямаше да загуби доверието си в Дейнджър.

Лорд Викърс срещна погледа на Джени и се усмихна.

— Написал съм ти някои бележки, за да ги научиш. Описал съм в тях толкова неща за семейството, колкото си спомням. На този лист…

Бандитът внезапно превключи от насмешливите си подигравки към атака. Той дръпна листовете от ръката на Викърс и запали с тях малък огън.

— Ти глупако, ти безмозъчен идиот — обвини го той. — Никога не излагай нищо писмено, чуваш ли? Никога. Боже, така става, когато се работи с аматьори. Има ли още листове?

Изуменият лорд Викърс поклати отрицателно глава.

— Абсолютно сигурен ли си? Защото ако намеря даже парченце хартия с намек за плана ни върху него, ще се погрижа да смяташ прекараното време в Нюгейт за рай в сравнение с това, което ще трябва да изтърпиш. Разбираш ли?

— Да, да. Съжалявам. Не съобразих.

— Не бил съобразил — Дейнджър гледаше графа с отвращение. — Ако си помислил, че някой от благородниците може да разпознае Джени тук в църквата, помисли какво може да се случи, ако някой — като приятеля на Джени господин Диймс — намери веществено доказателство за нашия план. Може и да имаш късмет, разбира се. Може би само би платил една огромна сума за подкуп.

— Много добре, Дик, ясен си. Аз ще бъда по-внимателен за в бъдеще. Само помислих, че тъй като госпожица Уайлд ще трябва да бъде твоя компаньонка, може да изглежда странно, ако прекарва твърде много време с мен.

Бандитът се отпусна отново, сякаш избухването му изобщо не се бе случило и се усмихна жизнерадостно.

— Разбира се. И аз помислих за това. Но реших, че ще бъде най-добре ако ти учиш Джени, когато сме всички заедно. Никакви частни уроци. Ти ме разбираш.

Ако не Викърс, Джени го разбра много добре. Бандитът не възнамеряваше да им даде възможност за конспирация срещу него.

— Да, разбирам — отговори Викърс с леко треперещ глас. Джени се съмняваше, че той изобщо разбра, но беше ясно, че е възприел ролята на миротворец, както и на учител. — Аз мислех, че ще трябва да започнем всъщност с миналото на госпожица Уайлд. Виж колко много от нейния собствен живот може да се използва за нашите цели.

— Много добре — съгласи се Дейнджър. — Но аз мисля, че трябва да започнем първо с пропускането на „госпожица Уайлд“. „Джени“ ще свърши работа, но даже насаме ние всички трябва да се научим, че не съществува повече госпожица Уайлд. Има само Почитаемата госпожица Бючамп.

 

 

От почитаемата госпожица Бючамп се очакваше да се държи по начин, твърде далеч от почтеността и то през по-голямата част на деня. Суки я научи на провокативни изрази на жаргон и как да имитира съблазняващите маниери на куртизанка. Замаяна от всички тези нови изисквания на уроците как да се държи пред посетителите благородници, Джени не можеше да се въздържи да не сравни тези уроци с онези, които беше получила от майка си. В съзнанието й те формално много си приличаха, ако и да се различаваха по съдържание.

Тя беше заставена да си припомни повече неща, отколкото бе приятно. Отначало изглеждаше лесно да описва дома, който дядо и беше изградил в пустошта, опитите на майка си да поддържа цивилизованост даже при тези пионерски условия, френските трапери, индианците… войната.

Умело и с голяма деликатност, Нейт я ръководеше и окуражаваше да продължава, даже когато на Джени се струваше, че може да колабира от изтощение, преди да отрони друга дума.

— Продължавай — казваше той с изпълнен със симпатия глас. — Продължавай, Джени. Разкажи ми повече за майка си… фермата… как си се спасила.

Избирайки части от миналото на Джени, които трябваше да се запазят и други, които можеха да бъдат изхвърлени, нейният учител започна да я обучава в новото й родословие. Бючампови бяха една стара фамилия и тя трябваше да знае как техните богатства са се увеличавали и намалявали в зависимост от кралете, които са поддържали. За целите на демонстрацията, Дейнджър позволи временното използване на една дъска за писане, за да се начертае родословното дърво.

— Сега ние стигаме до петия граф, бащата на моя прачичо — обяви Викърс на аудиторията си, чиито клепачи падаха. — Той е бил според всички сведения истински спартанец. Всичките му деца избягали от него, по един или друг начин. Чичо, най-големият, избягал в Лондон. Неговият брат Джон — наричали го Дивият Джак — се свързал с контрабандисти и изчезнал в морето. На него нарекли моя братовчед и наистина Джон притежаваше същия нрав. След това идва лейди Евгения, която умряла в немилост. Аз се съмнявам, че Джон би изложил нейната история пред едно младо момиче — каза той намигайки, освен като един поучителен урок. И това е било бебето — моят дядо, Почитаемият господин Джеймс, оженил се за дъщерята на богат търговец, който впоследствие загубил всичко в Южните морета — той се усмихна печално. — Да се надяваме, че фамилният късмет скоро ще се промени.

Джени разгледа внимателно диаграмата. Едни и същи имена се повтаряха в родословното дърво, така че тя не беше вероятно да сбърка тук. Имаше още толкова неща за запомняне, но тя бе започнала да чувства, че познава тази фамилия, особено стария граф и дивия му внук. В известен смисъл те бяха изгонени също като нея. На Джени й харесваше да мисли, че те биха били щастливи от нейното изпълнение. Тя щеше да бъде една дъщеря, от която къщата Бючамп можеше да се гордее.

Когато ролята й се усъвършенства, Дейнджър започна да разисква по-нататъшните детайли.

— Аз имам приятели в морето — каза им той. Джени не се съмняваше, че това бяха контрабандисти. — Те ще вземат госпожица Бючамп, прислужницата и останалите й придружители, — посочи той сякаш на себе си, — до Плимут. От там ние ще пътуваме обратно до Лондон, за да се срещнем с твоите адвокати.

И тогава той щеше да се оттегли в сянка. Джени помисли, че това сигурно нямаше да му се хареса. От там нататък адвокатите щяха да контролират положението, адвокатите и лорд Ивс — Уолф. След това тя щеше да стане самостоятелна. Нейното задължение щеше да се състои в това да бъде приета като единствена оцеляла дъщеря на Джон, Виконт Куерлс. Ако се провалеше, не само Викърс щеше да продължи да бъде държан далеч от наследството си, но и тя щеше да се озове обратно там, откъдето е започнала, в Женския затвор.

След всичко, през което те преминаха, за да достигнат тази точка, Джени не знаеше дали щеше да може да го направи. Лорд Викърс каза, че би я разбрал, ако искаше да се оттегли. Тя някак си се съмняваше, че лорд Дейнджър щеше да бъде толкова разбиращ.

Въпреки че Джени не изрази съмненията си пред Суки, беше сигурна, че чувствителното момиче знаеше как се чувства тя. Решението на Суки да учи Джени на джебчийство очевидно представляваше опит да намали стреса от заучаването на една роля, докато същевременно изпълняваше друга.

Джени също беше сигурна, че Суки е казала на Дейнджър за нейните опасения. Бандитът, след онова единствено избухване от предпазливост пред Викърс, поддържаше маниер на цинично спокойствие, което даже наближаването на датата на неговия процес не можеше да наруши. Изглеждаше, че единствената му грижа беше да организира едно добро шоу за непрекъснато увеличаващия се поток от посетители.

Джени полагаше върховни усилия, за да не им обръща внимание. Тя ненавиждаше живото любопитство в техните очи, начинът, по който жените гледаха Дейнджър, нея и след това голямото бароково легло. Когато бандитът каза, че благородните дами могат да се държат като курви, той вероятно беше прав. Дейнджър флиртуваше с жените и се впускаше в остроумни словесни битки с мъжете. Глупаците изобщо не разбираха, че им се надсмива.

За щастие, те обикновено гледаха само Дейнджър. Тъй като Викърс се надяваше скоро да се завърне в обществото, той естествено не желаеше да бъде запомнен като затворник. За да може той да напусне, а останалите да се приготвят, те наеха друг затворник, за да ги предупреждава за пристигащи посетители, но когато затворникът беше пиян, той невинаги бе достатъчно бърз.

Един ден Нейт случайно излезе от килията, за да види какво забавяше изпълнението на една поръчка за закуски.

— Господ и всички светии да ни запазят, това е Уолф. Влез обратно вътре — предупреди той Джени, която стоеше на прага. — Може би аз ще успея да го отклоня.

Джени изтича обратно в стаята, за да заеме мястото си до креслото на Дейнджър — неговия трон, както тя го наричаше. Ръцете й трепереха. Те никога нямаше да успеят да излъжат този мъж. Тя го беше мярнала само за две секунди и разбра, че никога нямаше да го заблудят.

Защо Нейт не я предупреди? Не, бъди честна. Нищо, което той би й казал, можеше да я подготви за това, за него. Различен? Той беше толкова различен от другите мъже, колкото денят от нощта. Не защото бе по-висок, или по-силен. Даже не поради това, че очевидно не се интересуваше от мнението на другите. Не, разликата лежеше дълбоко в хладната интелигентност, която прозираше необуздана в тези пронизващи очи. Повече от всичко останало, тези очи я впечатлиха и уплашиха. Те бяха като лед, бледи и с цвета на студените северни морета — с всички цветове на морето, зелено, синьо, сиво. Нищо не можеше да убегне на тези очи. Нищо.

— Ти изглеждаш, добре, Нейт — гласът на Ивс се чу ясно в килията. — Трябваше да знам, че ще имаш успех тук.

— Дошъл си да се наслаждаваш ли, Уолф? Съжалявам, че не изглеждам по-патетичен. Ако знаех, че ще дойдеш, можех да си нарисувам изпити бузи, за да не се разочароваш.

Въпреки че те се обръщаха един към друг с имената, които бяха използвали като деца, не се долавяше никаква атмосфера на детско приятелство между тях. Може би заради това, че някога са били приятели, сега толкова силно се мразеха. Нямаше нищо по-лошо от предателството между приятели, помисли Джени и тялото й се напрегна.

Внезапно тя осъзна, че Дейнджър и Суки, и двамата я гледаха по странен начин, изненадани от реакцията й. Те само бяха чули гласа му; даже не бяха уловили този бегъл поглед, който я смрази. Те не знаеха.

— Хайде, нека да излезем вън на двора — каза Викърс, явно опитвайки се да го отклони от килията. — Там ще можеш да видиш по-добре какви следи е оставил Нюгейт върху лицето ми.

— Всякакви следи е по-вероятно да се дължат на женкарство. Не, аз съм дошъл да видя знаменития бандит, този джентълмен на пътищата, известен като лорд Дейнджър. Няма ли да ме представиш на приятеля си?

Той си проправи път покрай Викърс и влезе в килията.

Всичко в него беше студено — гласът му, поведението, даже чертите му. Той беше блед и красив и чертите му правилни и ъгловати. Въпреки цвета, това не беше едно английско лице. Не, то бе твърде силно, твърде напористо за това. Въпреки цялата му бледност, нямаше нищо слабо в Уолфрам, лорд Ивс.

Той обърна леко глава, оглеждайки килията и веднага светлината придаде на косата му същия златен оттенък като бродерията върху неговото кадифено сако. Джени не беше осъзнала до момента, че противно на диктатите на модата той не носеше перука, нито пудра, но тя не се изненада. Уолф беше винаги различен. Не каза ли Нейт така?

За пръв път Джени беше щастлива от защитната топлина на ръката на Дейнджър. Тя бе отпуснала глава върху коляното му и прикриваше с неговата длан лицето си, както я бяха научили да прави. Тази идея, предполагаше тя, трябваше да демонстрира пълно изтощение от дълги любовни часове. Но и си беше достатъчно изтощена в действителност, а почивката сега бе невъзможна. Трябваше да използва цялата си концентрация, за да не започне да трепери тялото й от страх. Въпреки че не го виждаше, гласът му я смрази.

— Добре, аз наистина разбирам защо Нейт те смята за толкова безценен приятел, лорд Дейнджър — продължи Ивс. — Съжалявам, обикновено неговите маниери са безупречни. Както виждам, ще трябва сам да се представя. Лорд Ивс, сър, на вашите услуги.

— Лорд Дейнджър, сър, на вашите услуги. Колко любезно от ваша страна да посетите скромната ми килия.

— Не смятам, че е толкова скромна, сър. Ако не беше присъстващата компания, щях да ви поздравя за вкуса ви. Много хубаво.

— Благодаря ви. Човек прави каквото може. Мога ли да ви предложа лека закуска?

— Не, благодаря ви. Аз дойдох само да видя как моят стар приятел се справя със затворничеството си. Толкова лесно е да се създадат лоши връзки в тази ситуация. Трябва да сте много внимателен на кого предлагате приятелството си.

Една лъжа и едно предупреждение. Лорд Ивс положително имаше повече неща на ум, отколкото само едно обикновено посещение на човека, когото бе изпратил в затвора. Но да предупреждава Дейнджър!

Гласът на Дейнджър звучеше достатъчно хладнокръвно, когато той отговори.

— Милорд, в моето положение всяко приятелство трябва да се цени. Приятелите наистина стават редки в сенките на затвора.

— А? Може да е така. Моят опит ми казва, че сигурен край на приятелството поставя краят на златото, което го купува, но самият аз не съм се намерил още близо до затвора.

— Не? Ако имате тази възможност, би трябвало да дойдете и да ме видите как го напускам. Смятам, че ще бъде голямо забавление. Аз работя упорито върху прощалната си реч.

За пръв път, Джени почувства прилив на уважение към бандита. Неговата реч беше чиста бравада^[1], разбира се, и вероятно изключително глупава. Въпреки че детайлите не бяха разисквани с нея, Джени знаеше, че денят, в който би трябвало да бъде обесен ще бъде денят на бягството му. Последното нещо, което му трябваше, бяха тези наблюдателни очи, търсещи хитра измама.

Никой от джентълмените не спомена идващия процес. Дейнджър знаеше по-добре от всеки друг, че присъдата е била произнесена още в деня на залавянето му.

— Аз ви благодаря за любезната покана, сър. Но се страхувам, че трябва да я отклоня. Казаха ми, че тълпата в Тайбърн е станала толкова отвратителна, че това е почти толкова опасно за зрителите, колкото и за осъдените. Обстоятелствата са ме научили да бъда по-предпазлив, когато се отнася за живота — и за имуществото ми.

— Правиш добре, че си внимателен, Уолф — отговори му Нейт с треперещ от гняв глас. — Защото даже в доброто общество лъжци и крадци заобикалят почтените хора. Те могат даже да се крият зад маската на уважавани хора. Или зад маската на приятелството.

— Няма съмнение, че ти си прав. Естествено, че разбираш повече от предателство, отколкото аз.

Джени чу едно възклицание — това на Нейт? Ледено гладкият глас на Ивс продължаваше.

— Но аз вярвам, че не мога да бъда толкова лесно измамен.

— Разбирам, че си мислиш, че знаеш всичко — отговори Нейт.

— Предполагам може да се каже, че търся причина зад всяка постъпка. Например, двама крадци нахлуха в библиотеката ми неотдавна. Съгласно твоето уреждане на сметки, би трябвало да ги подозирам в търсенето на нещо повече от пари, или ценности.

— И отнесоха ли те нещо повече от пари и ценности? — Дейнджър демонстрираше любезно любопитство.

— Те не отнесоха нищо — Ивс направи пауза. — И се страхувам, че сега е твърде късно да ги попитам за намеренията им.

Мъртви, разбра тя и изтръпна. Те са се опитали да го ограбят и той ги е убил, вероятно с не повече колебание, отколкото при смазването на паяк. Но очевидно подозираше повече в цялата работа и това беше причината за посещението му. Обаче грешеше, ако подозираше Нейт. Това по-скоро носеше всички признаци на един от плановете на Дейнджър — липсата на доверие, неговите престъпни връзки и предпазливостта му. Освен че се бе провалил.

Джени можа да почувства как едно особено напрежение обзе тялото на Дейнджър, въпреки че само тези, които го познаваха добре, можеха да го усетят, както и особената нотка на страх в неспокойния му смях.

— Глупаво е от ваша страна да правите такива прибързани заключения, сър, не мислите ли?

— Защо, не мисля — отговори Ивс. — Виждате ли, аз не съм толкова подозрителен като стария си приятел. Съмнявам се, че двама крадци, особено двама толкова неопитни, можеха да ми кажат нещо, което вече да не знам.

— И вие мислите, че моята екзекуция ще бъде също толкова вулгарна. Вие ме наранявате, сър.

— Ще имате достатъчно публика и без мен, за да има значение присъствието на още един човек. Но аз ще прочета последните ви думи с интерес, когато се появят напечатани. Обещавам ви.

Дейнджър се изправи, давайки да се разбере, че слага край на разговора. Обаче лорд Ивс не беше съвсем готов да бъде отпратен.

— Да, ще ми бъде интересно да видя признанието ви — без съмнение то ще бъде пълно с прекрасни морални уроци. Въпреки това подозирам, че вие мислите, че моралът зад историята на живота ви не се състои в това, че отнемането на един престъпен живот води до разруха, а че човек трябва да бъде по-внимателен, когато си избира компаньони, на които да има доверие, а?

Джени, все още сгушена до стола, не смееше да повдигне глава, но не се съмняваше, че очите на Ивс показваха графа, а не човека, предал бандита. Обаче Дейнджър реши да отговори любезно.

— За съжаление и най-добрите от нас правят грешки. Човек може само да се опитва да не ги повтаря.

Този път Джени не можа да контролира потръпването си. Всички знаеха, че човекът, предал Дейнджър, беше мъртъв сега.

— На вашата млада дама й е студено, Дейнджър. Странно, аз мислех, че тук стана твърде топло. Добре, аз ще ви оставя сега на вашите забавления. Нейт е много забавен наистина. Сбогом, джентълмени — Ивс се приближи, за да се сбогува и застана толкова близо, че Джени можа да почувства как перото на тривърхата му шапка се допря до роклята й, когато той се поклони. — Дами.

Измина един дълъг момент на мълчание, преди Дейнджър да побутне Джени, по-нежно от обикновено.

— Той си отиде вече. Можеш да се изправиш.

Тя забеляза, че Суки все още зяпаше с отворена уста към вратата. Графът стоеше съвсем неподвижен в ъгъла. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, сякаш можеха да задържат неговия гняв с физическа сила. Дейнджър беше замислен, въпреки че успяваше да поддържа обичайния си безгрижен маниер. Но могъщото присъствие, което току-що ги остави, го караше да изглежда смален. Ако не нещо друго, помисли Джени, странният враг й послужи, за да победи страха си от бандита. Дейнджър не беше толкова опасен като Уолфрам, лорд Ивс.

И това беше мъжът, когото те трябваше да надхитрят. Не мисли за това, каза си Джени. Помисли как лорд Викърс е бил лишен от наследството си без всякаква причина. Сега, когато бе срещнала врага, тя не се съмняваше, че Ивс би направил подобно нещо от чиста злонамереност. Неговата омраза висеше във въздуха като мъгла. Той даже не можеше да се задоволи с несправедливото хвърляне на човека в затвора; той щеше да се погрижи Нейт да остане без приятели или помощ, даже сред стените на Нюгейт.

Обаче Ивс не успя да ги обърне срещу Викърс. Ако можа да направи нещо, то беше потвърждение на твърденията на несправедливо обвинения човек. И от този момент, чувството на игра не съществуваше повече. Те се намираха в дяволски сериозна ситуация.

Дейнджър остана най-спокоен. Той имаше най-малко да губи. Както бе казал на Джени преди, щеше да избяга, независимо от съдбата на другите. Пропадането на личния му план да открадне информация от Ивс явно не означаваше нищо за него в крайна сметка. Обаче сега го бяха предизвикали и това беше нещо, на което не можеше да устои. Той бе убеден, че планът ще се осъществи и се отнасяше много по-грубо с Джени, когато тя бъркаше в отговорите си.

Времето не направи изпълнението на ролята по-лесно, откри Джени. Тя не бе осъзнала преди какво голямо напрежение щеше да изпита, опитвайки се да бъде някоя друга. Всеки път, когато се колебаеше, тя виждаше леденостудените очи на лорд Ивс върху себе си. Собствената й идентичност изглежда се изгуби и нямаше никаква стойност за никого, освен нея. Можеше ли да поддържа в себе си Джени Уайлд жива, докато се освободеше от госпожица Бючамп?

Между страха и изтощението, Джени обръщаше по-малко внимание на тези, които наблюдаваха поведението й, извън оценката им за нейното изпълнение. Обаче Дейнджър разбра точно колко неговите подчинени могат да бъдат подтиквани. Той знаеше кога да прилага наказания и кога да използва награди.

— Мой човек вече се е справил с госпожа Рансъм — каза той на Джени накрая. — Ти ще бъдеш освободена след ден-два. Няма причина за теб да оставаш след процеса. Тълпите ще стават все по-големи и няма да ни оставят изобщо време за репетиране.

Това не беше хвалба. Джени знаеше, че е просто факт. Тълпите вече я караха твърде много да мисли и да се тревожи. Съвестта — и дискретността — обявиха, че сега е времето да каже на Дейнджър за съмненията си. Вън от Нюгейт тя щеше да бъде предадена в ръцете на неговата банда и тогава нямаше да има връщане назад.

Дейнджър я гледаше с един от онези свои погледи, сякаш знаеше всичко, което й минаваше през ум.

— Щом веднъж ти си отвън, ще бъде по-лесно да се изведе и Суки.

С други думи Суки нямаше да се спаси, ако тя не го направеше.

— Как така?

— Очевидното е често най-добрият начин. След като ти си отидеш, аз ще имам нужда от женска компания. Пет курви влизат, пет курви излизат. Разбираш ли?

Тя кимна.

— Надявам се, че ти оценяваш деликатния комплимент, който ти правя. Така че докато те имам тук, не ми липсва нищо — о, той обичаше да се опитва да предизвика реакцията й.

— Аз мисля, че маскарадите ти харесват. И със сигурност можеш да купиш излизането на Суки.

— Не повече, отколкото съм купил собственото си излизане. Ти не знаеш, нали? Суки е една от най-умните, които познавам в престъпния свят, но тя е направила две глупави неща през живота си. Омъжила се за един огромен мрачен грубиян, който я пердашел и откраднал спестяванията й. И после го убила.

— Не — извика Джени, протестирайки. Не Суки, не нежната й приятелка, момичето, което беше толкова гордо от уменията на Джени. Но Суки беше признала, че се намира в Нюгейт не заради кражба. — Очевидно, това е било случайно, или тя е защитавала живота си.

— Разбира се. Той щял да й счупи пръстите. Разбираш ли какво би означавало това за Суки? Тя го ударила, той паднал и си разцепил черепа. Това няма да й помогне в съда, обаче.

— И те ще я обесят за това?

— Ако има късмет. Виждаш ли, убийството на някого, на когото човек дължи лоялност — като съпруг например — може да бъде третирано като малка измяна. И това означава, че тя ще бъде изгорена на кладата. Но тя не трябва да се тревожи. Защото всичко ще продължи както е планирано.

Бавно, казаното от него проникна в съзнанието й.

— Ами ако планът не сработи? — настоя тя.

— Ще сработи. Аз си нямам работа с неудачници.

Той никога не призна участието си в опита да се ограби Ивс и никога нямаше да го направи. Джени трябваше да го познава по-добре. Нямаше шанс да се измъкне. Никога нямаше да има. Изборът й беше направен и тя трябваше да го следва, независимо колко много съжаляваше за решението си, или се страхуваше за изхода.

Дейнджър се усмихна и попипа брадата си. О да, той знаеше, че е спечелил.

— Може би сега е подходящото време да дискутираме ролята ти на моето обесване?