Мери Бътлър
Дамата (6)

5

Какво можеше да каже тя, за да го спре? Какво можеше да направи? Джени отхвърляше един невъзможен план след друг, преди да намери отговора. Тя не можеше да направи нищо, преди Нейт да бъде официално признат за граф на Викърс и освободен от затвора, нищо, освен да се надява и да се моли, че той ще е в състояние да я извади от това положение.

Ако тя беше такъв човек, който да каже „Нали ти казах, че така ще стане“, тя можеше да получи известно удовлетворение от ужасената изненада на Суки. Добре, може би сега те щяха да осъзнаят, че беше права за това, колко опасен можеше да бъде този мъж. Но като цяло, Джени би предпочела те да бяха намерили някакъв друг начин.

Тя отново бе понесена от потока на събитията и това я тревожеше. Един куриер беше изпратен до дома на Ивс, така че леля му да може да се приготви за нейното пристигане.

Друг куриер щеше да бъде изпратен в хана, където Джени и Суки бяха отседнали, ако Джени не бе помолила лично да прибере нещата си. Тя не харесваше идеята слуги да пипат малкото й лични вещи, каза тя. А и там имаше един човек, който заслужаваше да узнае как са се развили нещата.

Ивс се усмихна тогава и тя изтръпна от това. Разбира се, те щяха да спрат първо в хана, щом тя така искаше.

Той се присъедини към тях в екипажа, така че те със Суки не можаха да останат сами и да разменят няколко думи. Неподвижността на Суки я плашеше. Но начинът, по който Ивс гледаше Джени, предизвикваше, по-силен страх в нея. Тези студени, бистри очи не я оставяха и за секунда.

— Изглеждате уморена, скъпа моя.

— Всичко се случва толкова бързо — прошепна тя. — И нищо не стана така, както очаквах — да признае толкова беше безопасно.

— Не както сте очаквали? Баща ви сигурно е имал нещо подобно подготвено за вас, преди да умре.

— Светът се обърна с главата надолу, когато семейството ми почина. Аз мислех, че нищо няма да може да го оправи отново — Джени затвори очите си за момент. Щеше ли светът някога да се върне към обичайния си ход? — Аз наистина никога не съм си представяла, че ще стана наследничка. Докато се радвам на добрата си съдба, трябва да декларирам, че намирам това, което е направил прадядо, за много странно.

— Ни най-малко. Вашият прадядо беше един велик и мъдър човек. Той никога не постъпваше без разумна причина. За съжаление вие никога не сте имали шанса да го познавате. Как, между другото, разбрахте, че е починал?

Тя се напрегна за части от секундата. Разбира се, от самото начало тя бе питала за своя братовчед графа, а не за прадядо си. Ивс не пропускаше нищо.

— Аз не знам колко много от моите приключения ви е разказал господин Фаридей…

— Малко.

Той вероятно е разпитал мъжа, докато е научил повече от Фаридей.

— Когато бях в Бостън, дочух един посетител от Англия да споменава неговата смърт. И това стана причината, за да потърся семейството си тук.

— Тъжни обрати на съдбата, наистина, но ние най-малкото трябва да сме щастливи, че ви доведоха у дома.

— Да намеря семейството си. Което, милорд, не съм направила още. Аз бих искала да се срещна с моя…

Екипажът спря рязко.

— А, това ли е мястото? Избрали сте го добре. Аз ще уредя сметката ви, докато вие опаковате вещите си. Моят лакей ще отнесе нещата ви долу, когато сте готови.

Джени се застави да изкачи бавно стълбите. Умът й шепнеше „Не тичай, не тичай“ при всяка крачка. Никога преди не беше толкова благодарна за настояванията на майка си относно добрите маниери, подходящи за една дама. Когато накрая можа да затвори зад себе си и Суки вратата на стаята, тя дишаше така, сякаш е тичала по целия път.

— Трябва да намерим Сър Ричард и да го предупредим — Джени не искаше да признае даже на себе си, че отчаяно се нуждаеше от съвета на Ричард. Тя не му вярваше изобщо, но мислеше, че мъжът, който е бил лорд Дейнджър, можеше да знае как да се справи с тази ситуация, ако въобще някой можеше да знае това.

— Ако е бил в умивалнята — каза Суки, — щеше да ни чуе като влизаме.

— Той вероятно ни чака в дневната — без желание, Джени вдигна порт мантото си. — По-добре първо ми помогни да махна настрана тези неща, преди да отидеш да го търсиш. Аз не искам Ивс да разбере колко много искаме да видим Ричард.

— Как той ще разбере, ако аз отида да търся Дик?

— О, Суки, още ли трябва да питаш? Погледни навън през вратата.

Суки отвори тихо вратата и хвърли навън един бърз поглед.

— Ти си права. Той е поставил лакея си долу до стълбата, за да ни наблюдава. Какво ще правим сега?

— Ще правим каквото казва той. Нямаме избор. Дотогава, докато ме смятат за наследница на лорд Викърс, ще бъдем добре. Това ще освободи Нейт. А Нейт, надявам се, може да освободи нас. Ние все още сме добре. Спечелихме.

— Тогава защо сме уплашени до смърт, кажи ми това?

— Нечиста съвест.

— Моята съвест никога не ме е притеснявала по-рано. Не виждам, защо ще започне да го прави сега — прошепна Суки, но продължи да помага на Джени да прибира няколкото скромни рокли и козметиката.

Те се бавеха със задачата си и се ослушваха за някакъв шум във фоайето, който можеше да обяви присъствието на Сър Ричард, но без резултат. Накрая, самият Ивс се качи горе и почука на вратата, за да види дали са готови и те бяха принудени да кажат, че са.

 

 

Чак когато Джени изгуби всяка надежда и покорно следваше лакея надолу по стълбите, Сър Ричард най-после се появи. Той влезе през вратата на хана, сякаш току-що се връщаше от ежедневния си бизнес, но Джени можеше да познае по тревожната стойка и остротата на погледа му, че е бил предупреден.

— Добър ден, госпожице Бючамп — той си позволи един леко загадъчен поглед, като отстъпи настрана и се поклони грациозно. — Виждам, че ни напускате. Означава ли това, че сте имали късмет в начинанието си?

— Добре, в известен смисъл предполагам, че съм имала, въпреки че не…

Ивс чакаше до екипажа, но незабавно се приближи отново до нея. Даже преди той да заговори, Джени можа да усети присъствието му зад себе си, надвесено над нея. Внезапно стаята започна да й се струва по-малка.

— Госпожице Бючамп, ще ни запознаете ли?

Джени задържа дъха си. Те бяха стояли заедно и толкова близо и преди. Сър Ричард изглеждаше доста по-различен от бандита, когото Ивс срещна в Нюгейт, но понякога звучеше почти като него. Начинът, по който се облягаше на парапета, също й беше познат.

Ивс го разглеждаше внимателно, но Джени не знаеше още дали такова поведение беше от значение. Той изглежда наблюдаваше всичко така внимателно.

— Лорд Ивс, това е Сър Ричард Дейнджърфийлд, служил в Шести Драгунски полк на Негово Величество. Сър Ричард беше толкова любезен да се грижи за мен по време на пътуването ми от колониите.

— Щастлив съм да услужа, госпожице. Как сте, лорд Ивс? И вие трябва тогава да сте братовчед на госпожица Бючамп? Аз съм толкова щастлив, че тя е могла да ви намери толкова лесно. Смешното е, че мислех името ви за по-различно.

Ивс отговори с еднакво грациозен поклон, но без словоизлиянията.

— Аз имам честта да бъда само приятел на семейството и настойник на госпожица Бючамп. Можете да сте спокоен, обаче, от знанието, че госпожица Бючамп е намерила търсеното убежище.

— Добре, щастлив съм да чуя това. Тези хора адвокатите могат доста да притеснят човека.

Ивс отвърна на разбиращата усмивка на Сър Ричард.

— Наистина.

— Сър Ричард се опитва да уреди дела на покойния си чичо — намеси се бързо Джени.

— А? В такъв случай, ако възнамерявате да останете за известно време в града, аз се надявам, че ще ни посетите в „Хановер Скуеър“, за да мога по-добре да изразя благодарността си за грижите ви за госпожица Бючамп.

— Благодаря ви, милорд. Аз наистина ще се възползвам от щедрата ви покана — още един грациозен поклон и той си отиде.

Чувствайки се сякаш изоставена, Джени позволи да бъде придружена до екипажа. Каква ирония — да мисли, че може да й липсва Ричард. Но той щеше да се върне, спомни си тя. Имаше някаква гаранция в това обещание. Ивс знаеше, че Ричард скоро ще дойде, за да види дали тя е добре и щастлива.

Джени рискува още един поглед към домакина си и откри, че очите му, ясни и неразгадаеми, все още бяха фиксирани върху нея. Когато обърна обратно лицето си към прозореца, тя усети със смущение как едно розово изчервяване се изкачва нагоре по шията й.

Какво можеше да мисли той, когато я гледаше така? Невъзможно бе да се отгатне нещо по лицето му. Виждаше ли той един враг? Едно препятствие? Възможно ли беше да вижда в нея просто една жена провинциална и може би свенлива, но все пак жена. Можеше ли дори да е възможно той да харесва това, което виждаше?

Но какво мислеше тя. Глупаво момиче, използвай ума си, за да разгадаеш причините, стоящи зад рязката промяна в поведението му, каза си тя. Нямаше нужда от много интелигентност, за да разбере, че колебливото поведение на адвоката по-рано днес произтичаше директно от безкомпромисната враждебност на Ивс. Те бяха очаквали той да се противопостави на нейните претенции; накрая адвокатът щеше да се наложи над него. Сега той бе направил тази стъпка излишна.

Защо? Той губеше всичко, приемайки нейните претенции. Нейт щеше сега да бъде освободен и щеше да вземе накрая титлата и именията си. Ивс би трябвало да направи — и наистина, преди го беше направил — всичко, за да предотврати това.

Разбира се, той може би осъзнаваше, че в по-далечна перспектива е обречен на провал. И по този начин поне щеше да продължи да контролира част от богатството на Викърс.

И това беше странно нещо. Човек би помислил от начина, по който Ивс говореше, че става дума за значително богатство. Добре, ако се има предвид големината на имението Викърс и финансовите средства, може би беше така. Джени се тревожеше от самата тази мисъл. Не, това не беше изобщо нещо, което бе очаквала.

Тя се стегна, когато екипажът забави ход и спря пред тяхната крайна цел. Очакванията й нямаха повече значение. Тя трябваше вече да се справя с това; не съществуваше повече някакъв избор.

Къщата на Ивс на Хановер Скуеър беше красива, в подходящ германски стил и изглеждаше на около петдесет години. Вътре, от малкото, което тя можа да види от хола, мебелите представляваха смес от модерни и стари, несъобразени с модата. Обстановката бе по-спартанска, отколкото бе очаквала — отново нейните очаквания. Ако алчността беше част от неговия мотив да се държи за имението на Викърс, това не личеше от начина, по който живееше.

Обаче Суки явно бе впечатлена. Вероятно всичкия разкош, който познаваше, бе килията на Дейнджър в Нюгейт. По един странен начин, за Джени бе утешително да се завърне в света, в който беше родена; сега нямаше да е нужно да зависи от други, които да я ръководят.

Но може би в края на краищата мисълта, че не можеше повече да разчита на никого, освен на себе си, не беше толкова успокояваща.

Тя имаше усещането за трескава активност горе по стълбите, като слугите бързаха да подготвят всичко за тяхното пристигане. От тази суматоха се появи една ниска жена с вид на матрона, облечена в права рокля демоде, която слезе по стълбите, мърморейки неразбрано.

Ивс не направи опит да спре потока от думи, който се изливаше неразбираем върху Джени и Суки. Тази реч можеше да продължи неопределено време, тъй като очевидно нито поемане на дъх, нито отговор бяха необходими, доколкото Джени можа да види, ако говорещата жена накрая не бе забелязала Джени. Тя веднага спря да мърмори и премина на английски.

— Така. Значи ти момичето си?

Джени се зарадва, като видя, че не само нейните очаквания не се оправдаваха. Преди да може да отговори, Ивс положи една възпираща длан върху ръката на чужденката и започна да говори с пълен с предупреждение глас.

— Английският език на леля ми понякога не е добър. Аз се страхувам, че живеейки тук с мен, тя е лишена от много шансове да го практикува. Танте, това е младата дама, за която ти говорих, госпожица Джийн-Мари Бючамп. Госпожице Бючамп, това е моята леля, госпожа Мюлер.

Лелята погледна въпросително нагоре към лорд Ивс. Тя явно бе толкова изненадана от неговото отношение, колкото и Джени.

— Добре дошла, госпожица Бючамп. Както моят племенник казва, английският ми не толкова добър е. Щастлива, че ще бъдете тук с нас, надявам се. Нека до вашата стая да покажа пътя. След такъв ден, от почивка ще имате нужда.

Джени се съгласи достатъчно покорно. Тя искаше да остане сама не по-малко от госпожа Мюлер, която очевидно желаеше за момента да се отърве от нея. Трябваше да се скрие за известно време от изпитателните очи на Ивс.

Горе на стълбата, Джени се обърна и се огледа. Той не беше помръднал. Очите му все още бяха върху нея. След един напрегнат момент на мълчание, тя се обърна и откри, че госпожа Мюлер ги наблюдаваше с изключителен интерес.

Двете със Суки последваха лелята на Ивс по коридора до няколко просторни стаи, мебелирани красиво, макар и в мъжки стил. Неколцина слуги довършваха обзавеждането им. Вази със свежи цветя бяха поставени в спалнята и дневната. Любезно, наистина, помисли Джени и погледна към домакинята си с по-голям интерес.

— Съжалявам, че ви причиняваме такова безпокойство, госпожа Мюлер. Аз съм сигурна, че никак не ви е лесно да приемете една всъщност непозната — и при това след толкова кратко предизвестие.

— Ах, за Уолфрам нищо толкова безпокойство е. От години той ми разказва за Бючампови, за лорд Викърс и за лорд Куерлс, който за Уолф като брат е. Непозната вие не сте тогава.

— Вие сте много любезна — и Джени вярваше в това. Тази смешна малка дама можеше да е напълно заблудена, но не и груба.

— Ах, пфу. Почивайте сега — в очите на жената се четеше почти съжаление, сякаш разбираше какво означава за Уолф да преустрои целия живот на човек за пет минути. Вероятно разбираше. Тя изчака на вратата за момент, мълчаливо разглеждайки гостенката си.

— Добра за вас ще бъде тази къща, мисля аз — каза тя за изненада на Джени и след това си тръгна.

— Добре — каза Джени, като седна на ръба на дългото канапе. — Добре, това е една хубава рибена чорба.

— Нали? Боже, Джени, от това място ме побиват тръпки.

— Заради госпожа Мюлер ли?

— Неееее. Заради тях, слугите. Ти видя ли как изглежда онзи лакей до вратата? О Боже, какво ще правя аз долу? Можеш лесно да излъжеш благородниците, но не можеш да го направиш със слугите.

— Ти ще си добре, Суки. Аз ще ти кажа какво трябва да направиш — да признаеш на иконома и прислужницата на госпожа Мюлер, че си отскоро на работа в една благородна къща. Не се опитвай да ги заблуждаваш, а ги попитай как да я караш. Те ще бъдат поласкани и няма да са толкова подозрителни, както биха били, ако се опитваш да ги убедиш, че знаеш повече, отколкото в действителност — Джени се усмихна. — И те ще научат твърде скоро, че аз не съм свикнала на такова обслужване. Ние не използвахме много прислужници на фермата. Даже в Бостън, хората не живеят толкова стилно, нито даже Кралският Губернатор.

— Ти също си уплашена.

— Аз съм ужасена. Суки, той говори за представянето ми в обществото. Аз едва можах да понеса малкото, което видях от обществото в Бостън — какво за Бога ще правя тук?

Суки не се остави да бъде заблудена.

— Не това е, от което се страхуваш.

— Не. Значи ти можеш да го видиш, нали? Той замисля нещо. И аз не знам какво е то.

— Но ние спечелихме, нали?

— О да, ние спечелихме — Джени се усмихна храбро, но не мислеше, че Суки можеше да бъде заблудена също и от това.

 

 

Лорд Ивс наистина нямаше вид на победен човек, докато седеше зад бюрото си в библиотеката и спокойно изсушаваше мастилото от писмото, което току-що бе свършил да пише.

Той се усмихна. Още работа за неговите очи и уши. Но сега пътят ставаше по-ясен. И самият Нейт щеше да го снабди със средствата, които щяха да доведат до собственото му унищожение. Безупречно.

Колкото до момичето…

— Уолфрам. Уолфрам — неговата леля привличаше вниманието му, като го дърпаше за ръкава. — Уолфрам, аз искам да знам какво правиш.

— Правя? — той тихо покри писмото с един чист лист хартия. — Пиша на лейди Пертуи, за да помоля за помощта й в представянето на нашата госпожица Бючамп пред обществото — той отговори на езика, който знаеше, че е най-удобен за леля му. — Ти не трябва да се тревожиш, че аз възнамерявам да се налагам на твоята добра природа. Въпреки че наистина се надявам, че ще придружаваш госпожица Бючамп колкото се може по-често. Ще ти се отрази добре да излизаш навън, да се срещаш с повече хора.

Тя кимна, но с един недоверчив поглед на лицето.

— Да практикувам моя английски. Знам. Но не тук, не сега, когато някой може да ни чуе, нали?

— Добре…

— А, аз те познавам. Но, Уолфрам, този път… този път аз мисля, че грешиш. Това момиче горе… тя не е това, което ти каза, че би трябвало да бъде.

— Не, тя не е — Ивс спря за момент, припомняйки си онзи изумителен момент, когато я видя за пръв път. — Тя… аз признавам, че тя беше една голяма изненада. Изобщо не това, което очаквах.

— Добре, тогава?

— Обаче не е и тази, за която се представя. Аз мисля, че вероятно самата тя не знае всъщност коя е.

— Сега говориш със загадки.

— Съжалявам.

— Какво значение има, че съжаляваш, ако не искаш да ми обясниш? А, аз мисля, че няма значение.

— Не мога да обясня. Първо, защото нямам всички отговори — все още.

— Боже в небесата. Лорд Ивс признава, че не знае всичко. Възможно ли е такова нещо?

Лорд Ивс не обърна внимание на сарказма.

— И най-вече затова, защото ти никога не можеш да пазиш тайна.

— Аз не обичам тайните. И не те харесвам, когато си такъв. Не ме гледай така. Ти знаеш какъв.

— Да, знам. Но това трябва да се направи, Танте.

— Може и да е така. Но това момиче горе сега не трябва да бъде наранено от това, което е необходимо да направиш. Аз няма да позволя това. Запомни го. Аз ще играя твоите игри само дотогава, докато тя е в безопасност.

— Тя вероятно е в по-голяма безопасност тук, отколкото, на което и да е друго място. Аз ти обещавам, че няма да й се причини вреда от моите ръце. И не искам от теб изобщо да играеш някакви игри. Колкото до теб, ти трябва само да бъдеш домакиня на дъщерята на моя стар приятел. Надявам се, за твое добро, че ще излизаш заедно с нея, но не го изисквам от теб.

— О, ти си лукав. Когато си такъв, ставаш невъзможен — точно като онзи хитър стар дипломат, баща ти. Сякаш мога да посмея да я оставя на твоите машинации.

— Както желаеш, Танте.

— Искаш да кажеш, както ти желаеш. О, много добре.

— Ти ще помогнеш ли?

— Да, ще помогна. Не съм ли го правила винаги, в края на краищата? И мисля, че този път може да имаш нужда от мен. Може да те очакват повече изненади, отколкото си подготвен да посрещнеш — каза тя, сочейки към горния етаж.

Ивс погледна нагоре за момент, сякаш можеше да погледне през дървото и мазилката направо в сърцето на гостенката. Той поклати глава и се върна към кореспонденцията си. Гласът му бе твърде тих, за да може да достигне до леля му, която вече затваряше вратата зад себе си.

— Да, вече съм разбрал това.

 

 

На Джени страшно й се искаше да избегне вечерята и да изпрати долу бележка, че е твърде изморена, или болна и че би предпочела една лека вечеря в стаята си. Тя разбираше, че това си беше чисто малодушие. Но решаващият фактор се оказа мисълта, че щеше да бъде грубо да се отнесе по такъв начин с домакинята си. Тя напусна стаята и последва един лакей до столовата.

Госпожа Мюлер беше там и чакаше нея и Ивс. Очите на жената светнаха, когато племенникът й се присъедини към тях.

— Аз вече виждам колко добре ни се отразявате, госпожице Бючамп. Уолфрам вие заставихте да се присъедини към нас. Винаги той е толкова зает. Твърде малко е той в къщи.

Каква част от сегашното му поведение бе необичайна? Джени се чудеше. Той изглеждаше особено добре тази вечер в един тъмносив сатенен костюм с Мечлинова дантела на гърлото и китките и все пак на Джени й приличаше повече на горски хищник, отколкото дворцов кавалер.

Той се наведе над ръката на леля си.

— Ти ме засрамваш, Танте. Но си и твърде права. Аз не се движа достатъчно сред хора. Но смятам да се поправя. Ще ме виждаш много по-често за в бъдеще, обещавам.

На Джени това прозвуча като заплаха. Тя се изумяваше, как госпожа Мюлер можеше да гледа с такава обич Ивс.

Те седнаха да вечерят, но Джени изобщо не забеляза какво бе сервирано. Тя едвам можа да преглътне няколко залъка. Знаеше, че Ивс забеляза това веднага, но странно защо не направи никакъв коментар за липсата й на апетит.

Той вече имаше предостатъчно муниции, за да открие огън по нея.

Започна да говори за наближаващия сезон в обществото. Извини се, че разбира толкова малко от това, което беше необходимо да се направи, но увери госпожица Бючамп, че госпожа Мюлер и лейди Пертуи заедно щяха да я снабдят с цялата информация, от която тя можеше да се нуждае. Той смяташе, че ще може да уреди сам представянето й в двора. Там щеше да има и бал, разбира се.

Джени очакваше малко отдих, когато госпожа Мюлер стана, за да остави негова светлост да се наслади на виното си. Обаче нищо подобно не последва. Той беше решил да бъде общителен. Защо трябваше да остава сам и да си отказва компанията на две очарователни дами? Не, той щеше да се присъедини към тях в гостната, докато те пиеха чая си.

Чаят беше придружен от истории и въпроси за семейството на Джени — на госпожица Бючамп. И през цялото време докато говореше, той не сваляше очи от нея. Наблюдавайки, чакайки я да се подхлъзне.

— Знаете ли за…? Трябва да са ви разказвали за времето…

Тя го коригира два пъти за малки детайли. Единият път той чакаше тя да допълни края на един смешен анекдот за стария граф. Нейт я беше учил добре, но рано или късно Ивс щеше да зададе въпрос, за който Нейт нямаше отговор.

Въпросът дойде по-скоро, отколкото тя очакваше.

— Разказвал ли ви е някога баща ви как се срещнахме?

Сърцето на Джени сякаш спря, но Ивс даже не дочака отговора, който тя можеше да даде.

— Не, разбира се, че не е. Той беше прекалено скромен. И никога не би пожелал да ме притесни. Аз ще ви го разкажа тогава.

Той се наведе напред, за да обясни. Джени осъзна, че тази история е различна от другите. Това не беше тест, а съобщение.

— Когато аз можех да избягам от учителите си, обикновено отивах във Викърс. Просто да гледам. Наблюдавах пристигащите хора и екипажи. Там винаги се развиваше някаква дейност. Никой никога не идваше в имението, където живеех аз.

Гласът му стана слаб и тих, когато той се изгуби в миналото. Джени също се почувства изгубена. Самотното момче не беше този Уолф, за когото тя бе подготвена.

— Аз знам, че звучи много противно едно момче да шпионира възрастните, но то всъщност не беше така. И в края на краищата аз си платих за шпионирането. Бяха организирали един пикник до езерото. Аз наблюдавах от едно дърво. Една от младите дами ме видя и издаде такъв писък, че ме стресна. И аз паднах долу, право в езерото. То беше по-дълбоко, отколкото си представях и разбира се, не можех да плувам.

Той погледна нагоре към Джени, и внезапно тя разбра какво й разказваше той.

— Той ви е спасил живота.

— Той направи повече от това. Спаси ме от унижение. Лице в лице с тези хора, аз осъзнах колко грубо съм се държал. Джон ме издърпа за яката на ризата и ме мъмри по целия път обратно до къщата. Но това, за което той ми се караше беше, че съм напуснал компанията, за да се катеря по дърветата, след като бях предупреден да не се опитвам да го правя. И не само това, но след като бях изсушен, той се погрижи дрехите ми да бъдат изчистени и после ми помогна да се промъкна обратно. Моят учител никога не разбра.

— Колко любезно — и колко отива това поведение на татко — каза тя. — И той е бил само на… колко годишен беше тогава?

Той трябваше да спре, за да помисли за момент.

— На седемнадесет. С десет години по-стар от мен.

Джени потръпна. Имаше нещо гнило в неговия разказ. Приятелството, което той описа, изглеждаше твърде топло, твърде истинско. И все пак това не можеше да е истина, не за врага на Нейт. Можеше ли?

— Студено ли ви е? Предполагам, че климатът е бил много по-топъл в колониите.

— Не където живеехме ние, в северозападната част на колонията Ню Йорк. Зимите бяха много сурови — Джени се напрегна. И така, въпросите се завърнаха.

— Трябва да ми разкажете всичко за живота си там. Аз искам да знам за баща ви, какъв е бил живота ви там?

— И тя ще го направи — прекъсна го госпожа Мюлер. — Но не тази вечер. Не можеш ли да видиш, че момичето е изморено?

Уплашена би била по-подходяща характеристика, помисли Джени, но беше благодарна за добротата на старата жена.

— Да, разбира се. Моите извинения, госпожице Бючамп. Трябва да се науча да не бързам толкова. Ние имаме на разположение цялото време на света, за да научим всичко един за друг. Нали?

— Да. Да, разбира се. Лека нощ, милорд.

— Лека нощ, госпожице Бючамп.

Както и преди, Джени последва своята домакиня нагоре по стълбите и се обърна, за да види Ивс все още да стои долу, гледайки я.

 

 

Суки я чакаше в стаята, която трябваше да е нейната. Стаята, която щеше да бъде новият й затвор.

Тя се опита да премахне напрежението от лицето и гласа си, но тревожното поведение на Суки я накара да се страхува, че тя е имала по-малко успех. Не беше справедливо Суки да се тревожи заради нея. Тя имаше достатъчно неща, за които да мисли, за да се притеснява за способността на Джени да продължава измамата.

— Как мина долу, Суки?

— Ти беше права, Джен. Веднага, щом помолих за помощ, те всички спряха да вирят носове, даже онзи надут иконом.

— Щастлива съм, че е така.

— Но ти, Джен, как се справи ти?

— Не знам. Мисля, че казах правилните неща. Но начинът, по който той ме гледа, Суки… Той не ми вярва. Не може. То е сякаш той само чака да направя грешка. Каза, че иска да чуе всичко за живота ми в колониите.

— И повечето е истина.

— Да, предполагам, че е така. Но колко дълго мога да продължавам? Колко дълго ще ни държат тук?

Нямаше отговор. Какъв отговор можеше да има?

— Съжалявам, Суки — извини се тя. Не беше честно да стоварва тревогите си върху своята приятелка. — Аз ще се опитам да не бъда толкова глупава. Просто откакто влязохме в тази къща, имам ужасното чувство, че съм пропуснала нещо. Нещо важно. То е сякаш действителността е станала изкривена. Нищо не изглежда съвсем така, както би трябвало.

— Аз не разбирам.

— Как мога да го обясня? Добре, вземи госпожа Мюлер например. Тя е добра, Суки. Не й е мястото тук.

— Заради това, което е направил негова светлост ли? Ти грешиш тук, любов. Аз съм го виждала толкова много пъти. Даже най-страшните грубияни на тази земя си имат някого, който ги обича.

— Може би. Но след това тук е и Ивс. Той така ме обърква. Когато ме гледа, аз чувствам… Не знам какво чувствам. Тази вечер ми разказа историята как се е срещнал с баща ми. Искам да кажа, с лорд Куерлс. Ти знаеш.

Суки се засмя.

— Да, аз знам.

— Когато той говореше за него, имаше такава обич в гласа му. Както един мъж може да говори за любим брат.

— По същия начин, както Нейт говореше за него.

— Да.

— Тогава е ясно от къде е взел историята. Аз не ти повярвах отначало, когато ти започна да говориш за този благородник, но сега започвам да го правя. Ти би трябвало да чуеш как те говорят за него долу. Така че добре премисляй всичко, което той ти казва. Защото независимо дали той ти вярва, или не, ти си тази, която стоиш на пътя на плановете му за Нейт.

След като Суки си отиде, Джени дълго време не можа да заспи. Колко дълго щеше да бъде затворена тук? Колко дълго можеше да устои на търсещите очи и въпроси на Ивс?

Това беше едно красиво място, този затвор. Щеше да има също хубави дрехи и вкусна храна в изобилие. Щеше да има развлечения за нея и млади мъже, за да я ухажват. Всичко това обеща Ивс. И тя чувстваше всяко обещание като допълнителна тежест към веригите си.

Звукът на музика прекъсна горчивите размишления на Джени. Това беше Бах, позна тя и прекрасно изпълнен. Не бе забелязала преди клавесин в гостната. Странно, тя помисли, че госпожа Мюлер беше готова да си ляга, но по-възрастната жена трябва да е променила решението си.

Суки грешеше. Имаше нещо особено в това място. Само ако можеше да разбере… само ако имаше достатъчно време, преди маската й да бъде свалена.