Мери Бътлър
Дамата (2)

1

Джени трепереше до студената каменна стена на Женския затвор и се чудеше колко дълго щеше да й отнеме да умре.

Смъртта беше за предпочитане пред лудостта, или… Не, тя нямаше да стане като онези другите — животни, жените, които се бяха продавали толкова често, че нищо не им оставаше.

Тя беше мислила преди това, че не е едно неопитно момиче. Бе видяла твърде много от войната и ужасите й, за да бъде лесно шокирана. Но нищо от това, което бе видяла, или чула, не можеше да я подготви за грозотата и наистина реалното зло на Нюгейт.

През дните, които последваха болезненото й запознанство със затворническия живот, Джени научи много неща. Трябваше й малко време, за да разбере. Изглежда, всеки тук говореше на друг език. Но едно нещо скоро стана ясно: можеше да имаш всичко, което пожелаеш — за съответната цена. Наречи го приятелство, наречи го декор, но всички те искаха пари — от надзирателите до другарките й по съдба — затворничките.

Джени нямаше нищо, нито пари, нито даже някакви вещи за размяна. Без защитата на даже само няколко пенса, тя беше оковавана от надзирателите и бита от затворничките, които откраднаха и последните й дрехи. Ако не бе успяла да грабне мръсния парцал, изхвърлен от жената, която открадна нейните дрехи, тя щеше да остане без нищо, с което да предпази тялото си от студа и мръсотията.

Това беше първият урок на Нюгейт за всички затворници. Вторият се състоеше в това, че най-лошото в затворническия живот не бе студът и мръсотията, даже не и нездравата воня и неприличният език, носещ се из въздуха, а скуката, пълната липса на цел, или някаква дейност. Това караше другите да се бият, да пият и да играят на комар. И да полудяват.

Джени научи също какво означаваше да имаш враг в Нюгейт, когато отказа на Кейлъб Диймс, надзирателя.

Той се усмихваше, докато се тътреше по пода към ъгъла, където тя се свиваше близо до жертвите на треската.

— Добре, ами това е високопоставената и могъща госпожица Уайлд. Аз почти не те познах в красивия ти нов костюм — той все още се усмихваше, докато опипваше дълбокия разрез върху бузата си. Не, той никога нямаше да забрави отказа на Джени. Лицето му щеше да носи спомена през остатъка от неговия живот.

Джени се опита да се загърне по-добре с парцаливата дреха и да си придаде храбър вид.

— Какво искаш?

Тя не трябваше да казва това. Знаеше какво иска той. Искаше нея — да я използва за собствено удоволствие и да я продаде за удоволствието на други.

— Аз? Абсолютно нищо. Имам всичко, което желая.

Джени наблюдаваше уморено свистенето на камшика му.

— Какъв късмет за теб.

— Да, аз съм мъж, който сам си създава съдбата и живее според собствени правила.

Правилата му бяха никой да не купува от нея, или да й продава каквото и да било. Ако тя искаше нещо — слама, за да спи върху й, по-добра храна, питие, изобщо каквото и да е — трябваше да се обърне към него. И да плати неговата цена.

— Аз само идвам, като загрижен владетел, да попитам за здравето ти, така да се каже. Обстановката отговаря ли на твоите очаквания? Има ли нещо, което мога да направя, за да се погрижа за твоя… комфорт?

Камшикът изсвистя за момент по-близо. Джени се отдръпна бързо. Това малко движение промени зрителното й поле съвсем малко, но това бе достатъчно. Тя можа да види, че зад Диймс жените бяха заети със заниманието напиване от бутилките джин, които той беше раздал. Една голяма караница избухна за собствеността над една от бутилките. Никоя от тях не гледаше Диймс, освен Джени и още една затворничка. И тази другата, видя Джени с ъгълчето на окото си, майсторски бъркаше в джоба му.

Това бе извършено красиво. Ако Джени не беше наблюдавала с часове практиката на по-младите момичета в изкуството на изваждане предмети от джобовете една на друга, тя никога не би повярвала.

Диймс наистина нямаше представа какво става. Смеейки се, той изглеждаше доволен, че й е обяснил положението и беше готов да си върви.

Освен че кражбата не беше приключила.

— Да — каза Джени бързо, изненадвайки ги и двамата, — има нещо, което можеш да направиш за мен.

Диймс се усмихна.

— А-а. Има ли сега?

Джени се почувства глупачка, но не можеше да устои на изкушението да участва в неговото посрамване.

— Ти можеш да намалиш едновременно популацията на въшките и вонята на затвора, като се махнеш веднага — отговори тя, — преди аз да се разболея страхотно.

— Ти, кучко.

Да, това го хвана, помисли тя, отказвайки да разсъди, че може би създава собствената си гибел.

— Ти добавяш към сметката, госпожице — заплаши я той повдигайки нагоре главата й с камшика — Кейлъб Диймс не забравя.

Докато се извръщаше, той се пресегна към джоба си — празния си джоб. Инстинктивно, Джени протегна крак, за да го препъне. Диймс се стовари долу с един най-приятен тътен, за огромно удоволствие на другите затворнички. Шумът от падането на тялото върху пода беше достатъчно силен, даже, за да привлече вниманието на другите, които се отвърнаха от пиенето и свадата, за да изразят удоволствието си от това импровизирано забавление. Удоволствието на Джени беше не по-малко от тяхното, но тя знаеше, че ще трябва да го прикрие, ако искаше да избегне налагането с камшик.

Сграбчвайки крака си, тя изкрещя:

— Ти го направи нарочно, ти… — Джени се мъчеше да намери подходяща обида — ти, грубиян. Чудовище, ти почти ми откъсна крака! — тя тихо нареждаше на себе си, клатейки се напред-назад, сякаш изпитваше силна болка. За нейно собствено учудване, тя даже можа да пусне няколко сълзи.

Надзирателят наблюдаваше внимателно нейното изпълнение с омраза в очите, но явно забелязваше само болката и страха, които искаше да види.

— Само едно напомняне, госпожице. Ако ти мислиш, че не може да стане по-лошо от това аз мога да ти покажа колко много грешиш. Помисли си добре.

Той замахна небрежно с камшика си, докато напускаше, не обръщайки внимание на хора от мяукания и проклятия, който го изпращаше. С известен страх Джени очакваше бурното завръщане на надзирателя. Веднъж, след като Диймс откриеше кражбата, както сигурно скоро щеше да направи, изглеждаше невероятно да потърси другаде изкупителната жертва. Обаче той не се върна повече през този следобед. Или искаше тя да изпита напълно ужасния тормоз на предстоящото наказание, или беше по-глупав, отколкото тя предполагаше.

Тази нощ имаше още нещо, освен разтревоженото й съзнание, което я държа будна. Една от жените раждаше. Тя се справяше със събитието без търпение, задръжки, или кураж. Нейните компаньонки я заобикаляха, предлагайки груба поддръжка, но малко реална помощ.

Слаба както беше, и ужасена да посрещне бруталността на главните насилници, Джени беше готова да предложи малкото помощ, която можеше, когато чу, че жената отхвърли всякаква помощ, освен тази на джина.

— Тя е напълно добре — внезапно заяви един глас до ухото на Джени. — Това ще й е единадесетото. Ръси ги като прасе в канавка, така прави тя. Ето. Това е за теб — това беше момичето, което така майсторски ограби господин Диймс. В протегнатата си ръка тя предлагаше малко хляб и сирене.

Джени се поколеба. Досега тя бе направила повече, отколкото само да се надява, че ще умре — беше предизвиквала смъртта. Когато позволяваше на другите да й крадат мизерната хранителна дажба, когато се намираше на ръба на гибелта, тя го правеше с пълното съзнание за последствията. И все пак, сега се изкушаваше.

Въпреки решимостта й да умре, една силна воля за живот, за оцеляване, продължаваше да съществува. Даже тук, животът все пак имаше своите привлекателни страни, своите удоволствия. Днес тя бе намерила удовлетворение, почти забава в конфронтацията с нейния надзирател. Сега й се предлагаше приятелство с тази храна. Щеше да бъде невъзпитано да го отхвърли и все пак…

Крадлата сякаш усети нерешителността на Джени.

— Аз те виждам и знам за какво мислиш. Но не прави това, момиче. Не се предавай.

— Защо не?

— Ако умреш, те ще спечелят. Не оставяй копелетата да спечелят.

Джени помисли за госпожа Рансъм, за Джеймс и Диймс. Да ги остави да спечелят? Не, това щеше да е грешка, ужасна грешка. Колко странно беше, че една затворничка тук трябваше да предизвика гордостта й.

— Благодаря ти — каза тя и прие подаръка.

— Аз съм ти длъжна. Не смеех да се приближа по-рано към теб. Този грубиян с лице като бекон, Диймс, те е нарочил. Когато той казва, че може да направи живота ти един ад, не лъже. И заплашва да направи точно това на всеки, който ти протегне ръка. Разбира се, ако може да го установи — даже в тъмното, Джени можа да почувства усмивката на елф върху лицето на момичето. — Той не е твърде умен, нашият Кейлъб. Твърде е самомнителен. Би трябвало да се оглежда зад гърба си, вместо да се качва на всяка срещната кучка и да си брои пенсовете.

На това можеше да се повярва.

— А когато той намери джоба си празен?

— О, но той няма да го направи. Аз се гмуркам по джобовете почти от бебешка възраст и знам по-добре. Той ще намери джобовете си олекнали, но не празни. И тогава няма да може да си спомни точно колко е имал, когато и където го е имал.

И тогава Джени се разсмя, за нейна собствена огромна изненада.

— Това е номерът. Знаеш ли — каза новата й приятелка сериозно, — аз те забелязах веднага, когато се появи тук. Някак си, ти не си като останалите от нас. Но си наред.

Преди Джени да може да изрази благодарността си, момичето вдигна ръка, за да я накара да замълчи. Бебешки плач разкъса тишината.

— Сега по-добре да вървя. Ще говорим пак по-късно.

— Чакай! Аз… аз даже не знам името ти. Моето е…

— Чух, аз знам твоето. Аз се казвам Суки.

— Суки. Суки коя?

Един кикот й отговори.

— Суки никоя. Имам късмет, че притежавам поне това име. Довиждане, Джени Уайлд.

В тъмнината Джени се усмихна. Тя винаги можеше да оцени чудото на неочакваното. За пръв път, откакто пристигна в Лондон, беше намерила приятелка в лицето на една крадла от затвора Нюгейт.

 

 

По някое време през нощта плачът на бебето спря. Майката, снабдила се с алкохола, за който мечтаеше, не обръщаше внимание на настоятелните писъци; сега също не обръщаше внимание на внезапно настъпилата тишина.

Бунтът започна едва, когато пазачите дойдоха да отнесат тялото на бебето и бяха възпрепятствани. Не от майката, която се намираше под въздействието на джина, но от една бедна нещастница, която не разполагаше повече с разсъдъка си. Момичето смяташе, че безжизненото бебе е добре и е нейно. Тя прегръщаше трупчето до гърдите си и отказваше да го пусне. Никакви заплахи, увещания и подкупи не можеха да я принудят. На силата тя отговаряше със сила и то с добър ефект. Скоро половината от жените се присъединиха към битката само заради удоволствието от боя. Това ги облекчаваше от скуката.

Джени се обърна с лице към стената и за пръв път заплака.

— Бих искала и аз да можех да плача — прошепна Суки наблизо. — Но когато си тук отдавна, тогава не ти остават повече сълзи.

Изтривайки лицето си, Джени се обърна към новата си приятелка.

— Суки, ти ми каза да се боря. Но ако се превърна в една от тези жени, няма ли те да спечелят в края на краищата?

Крадлата разглеждаше за известно време масата от борещи се тела.

— Те са били вече наполовина животни, преди да дойдат тук. Трудно ще намериш някоя истинска занаятчийка сред тях, освен няколко проститутки и една непоправима къркачка, която толкова често е пияна, че никак не е чудно, че са я хванали.

— Хванали са и теб, Суки.

— Нищо подобно, тогава аз не крадях — отговори тя, защитавайки се разгорещено. Преди Джени да може да попита, тя бързо се върна към мисълта си.

— Както и да е, тази паплач скоро ще натовари лодките. Половината са готови за това. Няма да останат тук дълго, тъй че какво им пука?

— Ако съм разбрала поне половината от това, което каза, може би ще мога да ти отговоря както трябва. Говори ли Лондон един различен английски от останалия свят?

— Част от града го прави. Никога ли не си чувала френския на амбулантните търговци?

— Мислех, че говоря френски много добре, но думите, които ти използваш не ми приличат на никои, които някога съм чувала.

— Е така е, няма парле ву. Блясък, тропане, жаргон. Това е езикът на крадците, скъпа.

— Разбирам. Но какво означава това?

Суки се концентрира върху избора си на думи.

— Те са осъдени на изпращане в колониите. Половината от тях имат доживотни присъди. Така че просто гледат да мине времето, разбираш ли? Ще заминат веднага, щом има свободен кораб. Бих казала, че ти ще получиш същото, може би само седем години, ако имаш късмет. Така че, както виждаш, няма причина да се страхуваш от конопената треска… е-е, въжето, искам да кажа, когато те могат да те използват по друг начин.

— Колко иронично! — Джени хвана въпросителния поглед на Суки. — Един от жестовете на живота. Аз можех да си стоя кротко там и да си спестя тази добрина, която пътуването ми причини.

— Искаш да кажеш, че си била там, в колониите?

— Родена съм в Америка. Тя е моят дом. Защо ме зяпаш? Толкова ли е изненадващо?

— Не, не. Аз просто си мислех. Бих казала, че там е мястото, където си научила езика на жабите… е-е, френския — крадлата седна изправено, явно заинтересувана. — Тогава от колко време си тук в Англия?

— От шест месеца. Цялото ми семейство, освен майка ми, загина в битката с французите. И така майка и аз решихме да се върнем и да потърсим роднините си — тя се беше научила да излага само голите факти и да блокира значението им.

— Нямахте късмет?

— Не. Пък и беше твърде късно — тя затвори очи, изпитвайки болка, като си спомняше въпреки желанието да не го прави. — Майка ми не преживя пътуването.

— А, не е ли това абси… абсилютно ужасно — каза Суки с участие, но гласът й звучеше странно развълнуван. — Тогава как по дяволите ти си стигнала до тук? Някак си, аз не те виждам да чопваш проклетата хубава дрънкулка, както казват, че си направила. Може да си нивинна, но не си толкова глупава, че да се оставиш да те хванат със стоката в ръце.

— Благодаря ти за доверието. Не, аз съм тук, защото господарката — няма да я нарека лейди — при която служех като компаньонка, почувства, че господарят на къщата гледа към мен твърде често.

— Нагласена работа тогава.

— Смешното е, че аз бих докоснала нейния негоден съпруг не повече, отколкото негодната й брошка. Добре, може би ще си бъда по-добре отново в къщи в края на краищата.

— Това е вярно, скъпа Джени. Може би тя ти е направила една услуга — каза тя замислено, след което изчезна в сенките.

Джени знаеше, че Суки не смееше да я видят как разговарят двете насаме. Но въпреки това, утешаваше я знанието, че не бе повече сама. Когато Суки плати на Диймс със собствените му пари за едно посещение на умивалнята, Джени тихо се смееше на ум. И не се учуди, че Суки изглеждаше толкова самодоволна, когато се върна.

Чак в неделя, когато затворничките бяха заведени на църква, двете приятелки можаха да говорят отново.

— Погледни ги — посочи Джени презрително към публиката от богато облечени дами и джентълмени, които идваха не за духовна подкрепа, а заради гъделичкането от зяпането на затворничките. — С вирнати нагоре носове и очи жадни за развлечения. Колко ли са отегчени. Идват ли обикновено толкова много?

— Не, те са тук заради евентуалния шанс да видят последния ни квартирант — бандита по пътищата лорд Дейнджър. И ще го видят. Гледай!

Джени последва погледа на приятелката си и видя един мъж да влиза, придружен от пазачите. Той се държеше като аристократът, чиято титла бе узурпирал и беше облечен пищно като провинциален актьор. Костюмът му от пурпур и злато можеше напълно да подхожда за Френския двор. Такива изящни бяха и маниерите му.

Само в лицето лорд Дейнджър отстъпваше от изискванията на модата, тъй като чертите му бяха напълно скрити от пищни мустаци и брада като някой морски пират, а не сухоземен бандит. Черната му коса бе сресана според модата от миналия век, извивайки се надолу по широките рамене. Зад цялата тази обилна растителност очите му блестяха тъмни и брилянтни — директно към Джени.

— Суки, Суки, той ни гледа.

— Разбира се, че го прави. Затова идват благородниците, да зяпат пропадналите жени като нас.

— Но не една от тях — изсъска тя, изнервена от тези тъмни очи. — Този бандит гледа право към нас.

— А? Някои казват, че той ще остане. Някои казват, че няма да бъде убит. Те не можаха да хванат бандата му, знаеш ли, той се е погрижил за това. Даже тук е твърде влиятелен — повече от Диймс и подобните му, повярвай ми.

— Но защо се е втренчил така?

— Възхищава ли ми се?

— Сега маха с ръка.

Суки махна в отговор, широко усмихната.

— Трябва да е любезен.

 

 

Обратно в Женския затвор, Суки остана при Джени, сякаш повече нямаше значение дали Диймс знаеше, че двете с Джени са приятелки. Тя изглеждаше нервна и приповдигната едновременно.

— Ние наистина сме дружки, нали, Джен? Искам да кажа, ако ти можеш да ми помогнеш, ще го направиш. Добре, ти вече ми помогна. Ако Диймс ме беше хванал, щях да съм мъртва. Злобно копеле е този Диймс.

— Знам това.

— Не, не знаеш. Ти си преживяла някои тежки неща, но си нямаш и най-малката представа какво може да ти направи този мъж — какво ще направи, ако не се случи някакво чудо.

Имаше едно странно напрежение в гласа на момичето, което уплаши Джени.

— Опитваш се да ме изплашиш ли, Суки? — попита тя.

— Може би — тя се обърна стреснато, когато двама пазачи влязоха в килията, огледаха се наоколо и тръгнаха към тях.

— Това е единственият начин, Джен — продължи Суки бързо, оглеждайки се през рамо. — Диймс ще излапа една нивинна като теб. Ще бъдеш вътрешно мъртва и само обвивката ти ще ходи наоколо. Аз не мога да позволя това да се случи. Разбираш ли? Това наистина е най-доброто.

Какво искаше да каже тя? Какъв беше единственият начин? Джени се чудеше объркана. Но преди да може да попита приятелката си, тя усети нечие чакащо присъствие зад гърба си.

— Много добре, Уайлд — каза първият пазач. — Ще се издигнеш в обществото. Много бих искал да знам как си го изработила.

— Къде… къде ме водите? — Джени се опита да отстрани дланта на пазача от ръката си. Уплашена, тя се обърна за помощ към приятелката си, само за да разбере, че това имаше предвид младата крадла.

— Суки!

— Казвам ти, това е най-доброто, Джен — очите на Суки сякаш я молеха да разбере.

Пазачите заставиха Джени да тръгне. Единият от тях поклати глава, когато тя наистина започна да се бори.

— Проклет да съм, ако разбирам какво Дейнджър вижда в теб, но това е положението. Той ще си има много неприятности, когато получи компанията ти, така че ние най-добре да не караме човека да чака.

— Не! Суки, какво си направила?

— Уредих бъдещето ти, скъпа — извика крадлата след нея. — Уредих бъдещето ти.

 

 

Борбата на Джени изглежда само забавляваше пазачите. Може би Диймс, когато чуеше за това, щеше да се успокои, научавайки, че госпожица Уайлд е отишла при своя нов любовник по същия начин, както и при своя палач.

Те отведоха Джени първо да смени дрипите си. Свободата и светлината бяха прекрасни усещания, но толкова чужди, че тя трябваше да се учи отново да се движи. Като излязоха от тъмния коридор на двора, една внезапна светлина я заслепи. Слънце и въздух! След толкова дълго време, прекарано в сумрачния свят на Женския затвор, Джени не можеше да отвори напълно очите си, докато пазачите я влачеха със себе си.

— Не трябваше да я пускаме да отива, сър — гласът на пазача не беше просто изпълнен с уважение, но направо благ. — Тя няма… а-а, да стои мирно.

— Непокорна ли е? Толкова по-добре. Какво мислиш, милорд?

Имаше двама мъже пред нея, съдейки по сенките, стоящи спокойно и директно пред ослепителната слънчева светлина. Лорд Дейнджър, предположи тя. Но кой беше другият?

— Накарай я да си махне ръката от лицето. Боже, но тя е мръсна — каза вторият мъж също с глас, издаващ известно образование, но същевременно с доловимо презрение, което я ужили.

— Ако вашето влияние се простира до там, че да може да подобри услугите на камериерките тук, сър — отговори тя с кисел глас, — аз се моля да го използвате.

— Ти си прав за това, тя наистина притежава дух — това отново беше презрителният глас, но сега съдържаше хумор и следа от снизходителност.

— Това е добре. Гласът също е добър. Суки ни каза, че си била в колониите.

Джени се опита да отвори очите си по-широко. Въпреки целия си дух, тя беше объркана. Защо Дейнджър можеше да се интересува от живота й в къщи? Наистина, неговият подход беше по-различен от този на Диймс, но беше ли по-различна целта му?

— Колониите са моят дом. Аз съм родена там — отговори тя и гласът й издаваше подозрение.

— Къде? На север? На юг? В Каролина? Мериленд? Ню Йорк?

Беше ли това другият сега? Джени не можеше да каже, но й бе ясно, че единият знаеше много добре за какво говори. Тя беше разбрала, че повечето англичани говореха за колониите, сякаш те бяха едно-единствено място с големина горе-долу колкото Лондон, но от другата страна на океана.

— В Ню Йорк, в северната част на колонията, близо до френската територия Канада. И съм живяла за известно време в Масачузетс.

— Близо до французите, а? Научи ли им езика?

Суки също се интересуваше от нейните лингвистични способности. Защо? Запазвайки въпросите за себе си, Джени каза на разпитващите я мъже какво мисли за тях, бързо, вещо и много идиоматично на този език.

— Така. Суки каза истината — снизходителният звучеше доволен, почти триумфиращ.

— Да. Какво ще кажеш, милорд?

— Аз казвам да. А ти?

Измина един дълъг момент, преди той — който и да беше — отговори.

— Да. Отведете я в килията.

Боже, не възнамеряваха ли те да споделят тялото й? Арогантната стойка на Джени, подозренията й относно причината за техния разпит, изчезнаха внезапно, когато тя се превърна в една вбесена менада. Но яростта й нямаше повече ефект от преди, въпреки че отчаянието й придаде неочаквани сили. Пазачите по-скоро биха изневерили на Диймс, отколкото на могъщия бандит. Само той е бил пленен; бандата му все още беше на свобода, готова да изпълни всички заповеди, които той можеше да издаде.

Докато те я влачеха обратно, Джени улови една последна реплика между новия си надзирател и неговия приятел.

— Тя може да причини неприятности.

— О, аз не мисля така. Нищо, с което да не можем да се справим.

Вътре в килията Джени почувства, че е сама, за пръв път откакто я арестуваха. След малко очите й се приспособиха към светлината, която струеше през прозорците. Тя държеше погледа си закован на пода, докато накрая можа да погледне нагоре, без да присвива очи.

Отначало помисли, че или умът, или очите й изневеряваха. Сякаш се беше завърнала отново към разумния свят, светът на изтънчени занимания и удоволствия. В точно такава стая дядо й бе прекарал последните си дни.

После тя забеляза решетките върху вратата и прозореца. Не, това все още беше Нюгейт, но Нюгейт на много богатите. Ако имаш достатъчно пари, можеш да си купиш фини вина и храна, модни рокли, лютня за свирене, книги за четене. Явно можеше да се купи почти всичко, осъзна тя и потрепери.

Джени забеляза, че всички книги са на френски. И наскоро издадени. Беше ли това някакъв изпит? Евентуалното значение на добрия й френски я объркваше и все пак тя усещаше, че по някакъв начин езикът бе много важен.

Колкото до роклите, пищни и ниско изрязани, които висяха върху облегалката на стола, те я накараха да се почувства много неудобно.

Тя се опита да не им обръща внимание, докато чака, но междувременно времето минаваше, Дейнджър не се появи и тя стана по-смела. Намирайки леген с вода, почисти раните си, причинени от дрипите и след това изяде малко от печеното пиле, явно останало от обяда на бандита. Когато никой не се появи, тя накрая отвори една от книгите, но Волтер не можа да я заинтересува. Очите й продължаваха да се изплъзват от страниците към масивното легло със завеси, което заемаше почти половината стая.

Джени накрая задряма на стола, когато неколцина пиянски гласове, обявяващи завръщането на Дейнджър, я стреснаха и събудиха. Бандитът й хвърли един разбиращ поглед и бутна в стаята, а после и в голямото легло, една полуоблечена млада жена. Джени разбра, че беше в безопасност — поне за нощта.

 

 

На сутринта слънчевата светлина събуди Джени, но тя беше оставена необезпокоена и схваната върху стола на бандита. Един слуга донесе храна, а Дейнджър все още хъркаше.

Едно почукване обяви пристигането на нов посетител и когато вратата се отвори, разкри присъствието на перфектния джентълмен. За момент Джени помисли, че е заспала отново. Тук се намираше гръцкият идеал за красота, една оживяла статуя на Фидий. Сред грубостта и разврата на Нюгейт, той изглеждаше като ангел на посещение в ада.

Той беше безупречно чист, на което Джени обръщаше внимание, тъй като много джентълмени често не бяха такива, и облеклото му бе хубаво. Гордата стойка издаваше повече един аристократ, отколкото някой професионалист. Беше ли дошъл този човек на модния свят да помага на лошия бандит? Докато Джени размишляваше колко разочароващо можеше да бъде това, ако излезеше истина, видението свали шапка и я поздрави любезно.

— Госпожице Уайлд, аз съм ваш покорен слуга. Надявам се, че не съм ви накарал да ме чакате дълго — имаше в края на поздрава му едно въпросително повишаване на тона, което обърка Джени. Както и да е, преди тя да може да отговори, джентълменът осъзна, че нещо не беше както трябва. Домакинът липсваше. — Дик търсил ли ме е?

Джени никога не беше чувала да споменават толкова интимно бандита, но кого другиго можеше джентълменът да има предвид? Безмълвно, тя кимна с глава към леглото.

— Какво, още е в леглото? Мързеливият прокажник! И аз предполагам, че просто те е оставил сама, докато благоволи да те забележи. Ба, човекът наистина не заслужава името джентълмен — не, даже не заслужава и името джентълмен на пътя — той отиде до леглото и вдигна шум, като разклати звънчетата над него. — Хопла, милорд Дейнджър. Ставай, ленивецо. Имаме работа и една дама чака.

Отговори му тишина и после един стон се чу иззад завесите на леглото. Долните крайници на бандита се появиха за момент. След като се допряха до една малка, непокрита от килима част на студения каменен под, крайниците се отдръпнаха бързо. След това се дочуха различни приглушени звуци. И накрая бандитът се появи, облечен в нощница с орнаменти и чорапи.

— Слава Богу, винаги съм бил роб на работата — каза Дейнджър, като натърти леко последната дума. Неговата работа от предишната нощ сега беше частично открита, все още дълбоко заспала, но той не даваше признаци, че е бил грубо събуден, или че се е отдавал на неназовани пороци през изминалата мощ.

— За мен е време да отивам на работа, скъпа моя, а за теб да си вървиш в къщи — той я разклати. — Време е да си вървиш. Но тук има за теб една красива дрънкулка да ти напомня за Дейнджър.

Диамантът, който той подхвърли на леглото, бързо събуди момичето. Тя дълбоко започна да изразява благодарността си, докато накрая Дейнджър просто я изблъска през вратата и хвърли дрехите й след нея.

Джени се насилваше да остане спокойна, въпреки нарастващото си объркване. Бандитът изглежда изобщо не й обръщаше внимание. Ясно бе, че не му беше необходимо да си причинява особени главоболия заради женска компания. Тогава защо, о защо, я е довел тук? Сигурно не от добро сърце, мислеше тя. Той сега я наблюдаваше, не открито, но с крайчеца на окото, пресметливо, като една надменна котка.

— Много добре — каза той, — на работа, щом трябва. Ще говорим, докато се обличам.

— Почакай! — замоли се разтревожен другият джентълмен. Той сниши гласа си до театрален шепот. — Ами момичето?

— Какво момичето? — ухили се Дейнджър. — Тя може да гледа, ако желае. Или не. Ако тя е толкова стеснителна, колкото ти изглежда мислиш, може да почака отвън — а и ти също, ако не можеш да освободиш ума си от дреболии.

— Дейнджър, ти знаеш много добре, че ние не можем… О, върви по дяволите. Ние ще се върнем, когато започнеш да се държиш прилично.

— О, дълго преди това, надявам се.

Джени избърза навън, преди нощницата на бандита да се свлече на пода.

Джентълменът я последва с две халби бира и чиния с кейкове.

— Ние можем да умрем от глад, докато той завърши тоалета си. Обаче ти не трябва да обръщаш внимание на Дик. Той просто си е такъв. В действителност не е лош човек.

— За един бандит? — веднага, щом думите излязоха от устата й, Джени прокле непослушния си език. Тя възнамеряваше да изглежда невъзмутима. Да се разкрива така означаваше да постави оръжие в ръцете на враговете си, ако те бяха врагове.

Джентълменът се разсмя, но й напомни:

— Вие особено, госпожице Уайлд, трябва да знаете, че не всеки в Нюгейт е това, което изглежда.

— Наистина е така, сър — съгласи се тя с мъка. Всеки ли знаеше нейната история, или това беше джентълменът, който разговаряше с Дейнджър за нея предишната нощ? Сега, когато ги бе чула да говорят и двамата, никой от гласовете не приличаше на снощните.

— Вие говорите предпазливо, госпожице Уайлд, сякаш още не сте решили да ни се доверите. Репутацията на Дейнджър ли не харесвате, или нашия план? Или моята история е твърде невероятна за вярване? Бог знае, че мога да разбера съмненията ви в това отношение.

Джени изучаваше мъжа внимателно. Той изглеждаше загрижен и разочарован. Той каза „нашият план“. Добре, тя нямаше да получи отговорите, ако стоеше като няма, но трябваше да се опита да изличи всички признаци на любопитство в гласа си.

— Аз не знам нищо за вас, сър, нито нещо за някакъв план. Вие сигурно знаете по-добре дали репутацията на лорд Дейнджър заслужава доверие.

— Искате да кажете, че той не е…? Не ви ли е казал нищо?

— Както видяхте тази сутрин, сър, лорд Дейнджър беше твърде зает с други неща.

— Ама че негодник! Моите извинения, госпожице Уайлд. Аз нямах представа. Дейнджър играе своите малки игри. Боже, вие нямате и най-малка представа кой съм аз, нали? Трябва да съм звучал като пълен идиот. Позволете ми да се представя, мадам — той се огледа, за да намери място, където да остави халбите и чинията. Като не намери нищо подходящо, остави товара си на земята. — Натаниъл Джеймс Уолтър Бючамп, граф на Викърс, виконт на Куерлс, барон на Тинсдейл и Сарн, също като вас страдалец от добрата справедливост на закона и ваш най-покорен слуга — той се поклони грациозно и направи с ръка деликатен подигравателен жест към себе си.

Значи той също беше затворник? Джени прикри бързо изумлението си, докато джентълменът вдигаше закуската им. Тя прие представянето му с леко кимване.

— Милорд.

— О, госпожице Уайлд, името ми не означава нищо за вас, но то е от най-голяма важност за мен. То е причината, поради която се намирам в тази адска ситуация. И да, госпожице Уайлд, то е причината също и за вашето присъствие тук. Ако ми отделите няколко минути от времето си, аз бих желал да обясня.

Джени държеше главата си изправена, въпреки че болезнено съзнаваше лошия си външен вид. В Женския затвор тя почти можа да забрави колко време е изминало, откакто се е мила както трябва, но сега не беше време за такива мисли.

— Аз нямам други ангажименти — обяви тя, като сви рамене и държеше с ръка внимателно върху скъсаната си дреха.

Той се усмихна и я поведе към една ъглова пейка, където постави чинията с кейковете близко и до двамата.

— Вие ме смятате за смешен, госпожице Уайлд. Може би сте права. Каква полза има от маниерите на благородника в място като това? Никаква, предполагам, освен да поддържа себеуважението на човек.

Да, това Джени разбираше. Не правеше ли и тя, несъзнателно, същото нещо?

— И това, което ще ви разкажа, наистина ще прозвучи смешно — продължи Викърс, — като някаква история от готически роман, или опера. И Бог знае също, че Нюгейт е пълен с извинения, обяснения, клетви в невинност… Но това, което ще ви разкажа, е истина, дяволска истина.

— Аз съм син на по-младия син на един по-млад син в едно много благородно семейство. Когато родителите ми се поминаха, бях прибран от прачичо си — графът на Викърс.

Лицето му се стопли от спомена. Той постоя неподвижно за момент, после погледът му се оживи и срещна този на Джени. Цялото му тяло беше напрегнато от ентусиазъм.

— Бих искал да мога да ви предам какъв човек беше чичо ми. Бих желал да сте го познавали. Той беше най-щедрият човек, когото някога съм познавал, и най-разбиращият. Можех да говоря с него за всичко. Единствените неща, които той не разбираше, даже не можеше да търпи пред себе си, бяха гордостта и завистта. За негова чест. Но аз избързвам. Извинете ме.

Джени се отпусна малко от неговото любезно отношение. Този джентълмен принадлежеше към нормалния и разумен свят, в който някога живееше. Въпреки че успя да запази изражението си невъзмутимо, сърцето й се затопли. Тя също бе познавала един стар човек, който разбираше всичко, което му казваше, когато никой друг не го правеше.

— Аз мога да разбера, че сте се отнасяли към него с най-дълбока привързаност — призна тя.

— Да, аз го обичах. Той не само ме прибра, но и се отнасяше с мен като със син. И неговият внук, братовчед ми Джон, беше същият. Ние бяхме като братя. Тогава аз мислех, че ние тримата сме братя.

— Тримата?

— Казах, че чичо ми беше щедър. Аз не бях единственият, когото той осинови. Едно от съседните имения принадлежеше на дипломата лорд Ивс. Неговият син, Уолфрам, често биваше оставян там сам, но с една вярна армия от слуги и учители, докато Викърс се намеси. Неговото любвеобилно сърце не можеше да понася и наблюдава самотата на момчето и така той включи Уолфрам в нашите занимания — и то дотолкова, че момчето стоеше по-често във Викърс, отколкото в Ивс. Обаче той винаги беше един странен момък. Влачеше се постоянно след мен, или Джон, или се хващаше за всяка дума на графа. Различен някак си. Но аз никога не бих помислил тогава, че той…

Той се усмихна, тъжно този път и след това продължи.

— По време на въстанието през 45-та започнаха да се случват разни неща и тогава аз започнах да подозирам… Трудно е да се намерят думи, за да се опише онова време. Вие вероятно даже не сте била родена тогава. Дете като вас не може да се надява да разбере.

 

 

Джени се ужаси, като откри, че се изчервява.

— Аз съм достатъчно възрастна, сър. И знам какво представлява войната, може би по-добре от вас — тук в Англия й се струваше, че само търговците са били засегнати от седемте години война с Франция. Как можеха да познават ужасите на една война, която беше водена далеч отвъд океаните — в Индия и в Америка?

Той я погледна внимателно.

— Да, предполагам, че знаете. Но това не беше просто война, а революция. Разбирате ли какво означава това? На север беше просто безумие. Най-малкият шепот за якобински наклонности можеше да изпрати човек и на гилотината. Процесите, ако изобщо се провеждаха, бяха само формалности, които се изпълняваха колкото се може по-бързо.

— А Вашият братовчед?

— Някой наклевети Джон. Това бе всичко, което трябваше през онези дни. Той не беше якобинец, но бе влюбен в едно момиче, наполовина шотландка и наполовина французойка. Това стигаше. С момичето и репутацията му на необуздан човек, лесно повярваха.

— Значи той е бил убит — предположи Джени.

— Не. За щастие, предупредиха го навреме. И Уолф го изведе от страната — толкова бързо, че властите повярваха, че е виновен. Джон накрая ми писа от Ню Йорк. Любимата му се присъединила към него и те бяха щастливи като чучулиги.

При споменаването на родината й, Джени повдигна веждите си въпросително, но Викърс се намираше в момента на друго място и в друго време. След момент той погледна смутено нагоре и продължи.

— Аз се опитах да го намеря чрез агенти. Когато това не стана, реших да го открия сам и да го довлека в къщи, ако е необходимо. Политическата обстановка в края на краищата се бе променила достатъчно, за да стане възможно завръщането му — и дядо му имаше силна нужда от него.

Устата на Викърс се изкриви внезапно от някакъв спомен.

— Бях в Ню Йорк през 1757 година, когато войната бе обявена. Издирването беше достатъчно трудно и преди, но след това стана направо невъзможно. Накрая можах да проследя неговите пътувания, но селото му вече не съществуваше. Унищожено от Французите. Един от неколцината оцелели фактически ги видял да падат — Джон, жена му… и детето.

Джени затвори очи от болка. Не Викърс и неговото младо семейство виждаше тя, а своя собствен баща и дядо си, слугите, които не успяха да стигнат форта, почти всички хора, които бе познавала и обичала. Когато тя стигна до къщата, всичко беше свършило, но не й трябваше свидетелството на изгорелите греди, за да разбере какво се бе случило. Дядо й я беше научил на индианските традиции и методи на воюване. Тя разбра.

Ако Викърс забеляза реакцията й, той бе достатъчно добър да не й обърне внимание.

— Може би беше едно облекчение, че не трябваше да съобщя на чичо новините. Сърцето му накрая не издържало. Такива бяха новините, които ме очакваха при завръщането ми. Но трябва да призная, че спомените ми за онова време не са от най-ясните. Колко голяма е вината ми за това, което ме сполетя впоследствие… — той спря рязко. След момент лицето му се проясни и придоби едно смутено изражение. Той сви рамене. — Въпреки че ми е болно да го призная, аз бях един глупак.

Против волята си, Джени се усмихна на сухото му признание.

— Глупостта не се наказва още от закона, милорд. Ако се наказваше, ние тук щяхме да сме много по-пренаселени, отколкото сме сега.

— Това зависи от вида глупост — парира я той. — Моята се състоеше в това, че не помислих достатъчно за бъдещето. Бих искал да кажа в своя защита, че чичо ми щеше да бъде изключително обиден, ако аз предвидех нуждата да си намеря професия. Само поради моето настояване да съм му полезен с нещо, той се съгласи да му помагам в неговите дела. Той винаги заявяваше ясно, че ще се погрижи финансово за мен.

— И не стана така? — като се имаше предвид описанието на графа, подобно поведение изглеждаше невероятно.

— Не. Въпреки че беше странно, това не би трябвало да има значение. Ако Джон беше жив, със сигурност щеше да изпълни желанията на дядо си, написани, или не. И тъй като Джон бе мъртъв, титлата се падна на мен. Аз станах наследник на чичо си — мускулите около челюстта му се обтегнаха. — Аз съм наследник на чичо си, но не мога да го докажа.

— Не можете да го докажете? — попита Джени, неспособна повече да прикрива интереса си. — Как е възможно това?

— Нещата се бяха променили за времето на моето отсъствие. Уолф беше станал лорд Ивс. Наследил титлите и именията на баща си и бързо си създаваше име при двора. По стотици малки начини той също така бе станал незаменим за чичо ми. Фактически толкова незаменим, че чичо ми го направи изпълнител на завещанието си. Разбирате ли каква голяма власт му даваше това?

— Да. Но вероятно…

— Нямаше време да се оправя ситуацията. Уолф явно се е подготвял за нея от дълго време. Първото му действие като изпълнител на завещанието беше да се опита да ме убие. О, твърде почтено. Той ме предизвика на дуел, практически на гроба на чичо ми.

— Защо? Не даде ли някакво обяснение?

— Той даде извинение, не обяснение. За щастие, аз имах известен опит с малката сабя. Оцелях. Но докато жилището ми е било празно, бяха го ограбили. Моето доказателство за кончината на Джон също бе откраднато. Какво можех да направя? Войната все още бушуваше. Уолф контролираше имението. Той твърдеше, че Джон все още е жив. Издирвайки Джон, аз съсипах себе си. Адвокатите, които се заеха с моя случай, ме довършиха. Уолф купи дълговете ми и ме затвори тук, поставяйки по този начин един много ефективен край на опитите ми да потвърдя правотата си.

— Но с каква цел? Какво може да се надява да получи? Той със сигурност няма лични претенции към имението?

— Не, но могат да се получат много изгоди от управляването на такова голямо имение. Обаче вие сте много права. Трябва да има още нещо, нещо, което аз не разбирам. Опитвам се да премисля отново онези ранни дни. Дали не се отнасяхме лошо с него, без да го осъзнаваме? Аз мисля, че той може да е бил ревнив за това, че ние принадлежахме към Викърс, а той не. Кой може да каже със сигурност?

Джени можа сега да види какво имаше предвид Викърс, когато каза, че идентичността му била причината за неговото присъствие тук, но какво я засягаше това? Как можеше нейното познаване на колониите да им помогне?

Викърс изглеждаше, сякаш щеше да каже още нещо, когато един слуга дойде и прошепна нещо на ухото му.

— А, милорд Дейнджър е приключил тоалета си. Ще се присъединим ли към него?

Джени го последва обратно в луксозната килия. Отговорът щеше да дойде скоро сега и тя не знаеше дали да бъде щастлива, или да се страхува. Дейнджър седеше на масата и беше наченал вече закуската. Той отново бе облякъл царствени одежди, този път от прасковен сатен със златни дантели. Дългите му къдри и брада бяха внимателно сресани. Докато го гледаше, Джени осъзна, че чертите му бяха по-добре скрити, отколкото биха били от маска. Тя можеше да съди за истинския човек само по очите.

Тези очи, цинични, но сигурни, бяха сега заковани върху нея, въпреки че той се обръщаше към графа.

— Колко много си й разказал? — попита той.

— Не карай момичето да бърза, Дик. Аз й разказах своята история, не повече.

— Хммм. Отне ти доста време. Добре, госпожице Невинност, ти си имала шанса да видиш как върви света тук. Изслушала си разказа на Нейт.

— Все още ли вярваш в английското правосъдие? Вярваш ли, че всички хора са по природа добри и любезни? И че истината и добродетелта трябва да победят алчността и грубостта?

— Не, аз вече знам, че не е така — гласът на Джени беше много тих. Тя не се гордееше с признанието си. Беше по-щастлива със старата си сляпа вяра в добротата на човека, фалшива или не.

— Прекрасно. Аз искам да запомниш това. Искам да си спомняш за старата си господарка, за Диймс и за лорд Ивс, ако някога започнеш да се съмняваш отново. Самият аз съм един романтик в сърцето си. Бих желал да подкрепям правосъдието. Но също така бих желал и да извлека една добра печалба от това. Мисля, че всички ние можем да спечелим — и да поправим няколко злини, докато го правим — Дейнджър се наведе напред, и изведнъж загуби отпуснатия си вид. — Но това не може да бъде изправено, ако се играе по така наречените правила. Тези правила поставиха всички ни тук в Нюгейт. Не, ние ще трябва да сме доста по-изобретателни.

Джени преглътна нервно. Ако не беше толкова решена да има храбър вид пред бандита, нямаше да е в състояние да се храни. За лошо, или добро, сега тя щеше да узнае истината.

— И аз ще участвам в този план? — гласът й звучеше хладнокръвно, забеляза тя с облекчение.

— Всички ние ще участваме, но докато ролите на милорда и моята са предимно финансови, твоята ще изисква, да го кажем така, изпълнението на определени задачи — Дейнджър се облегна отново назад, усмихвайки се с такава усмивка, че даже бакенбардите му не можеха да скрият какво имаше предвид. Гласът му галеше всяка дума, докато очите му галеха Джени.

Тя се изправи бързо, събаряйки стола, като се отдръпваше назад. Вдигна брадичка в опит да запази известно достойнство.

— Аз разбирам добре, че не мога да контролирам нещата, които ми се случват тук, но вие няма да получите съгласието, или помощта ми за това. Аз не съм толкова отчаяна.

— О, седни долу, момиче. И не дръж съзнанието си в канавката. Вие, дамите, си приличате всички. Ако имахме нужда от жена за „това“, както ти толкова старомодно го нарече, щяхме ли изобщо да погледнем към теб? Седни! Проклета глупава курва.

— Наистина, Дик — протестира Викърс, — не можеш да обвиняваш момичето, че мисли за най-лошото, когато знаеш много добре, че надзирателите биха го извършили.

Той искаше тя да мисли за най-лошото, осъзна Джени. Имаше смях зад проклятията му, но също така и комфорт за нея. Тя не би повярвала на едно просто утвърждение, че добродетелта й е в безопасност. Тя повярва на този смях.

Викърс все още порицаваше бандита.

— Ти изобщо не й обясни какво искаш. Всичко, което направи…

— Достатъчно, достатъчно. Ако ти мислиш, че можеш да обясниш, без да засегнеш деликатните чувства на дамата, моля направи го и ми спести оплакванията си — Дейнджър вдигна краката си на масата и с кръстосани на гърдите ръце придоби едно изражение на прехласнато внимание.

— Госпожице Уайлд, ние и тримата желаем същите неща. Първо, да излезем от Нюгейт — Викърс спря и хвърли един предупредителен поглед на Дейнджър, който си мърмореше нещо под нос. Думите не се чуваха, но тонът беше безпогрешно саркастичен. — И второ, да постигнем финансова сигурност след това. Съгласна ли сте?

— Безусловно — Джени също прие един саркастичен тон, за да скрие искрата на надежда, която думите му запалиха. — Но как предлагате да извършим това? Копаете тунел ли?

— Не, нищо толкова грубо. Във вашия и моя случай най-простите средства са най-добри. Парите, доставени от добрия и проспериращ бандит, ще отворят вратите на Нюгейт за вас.

— Не се тревожи — прекъсна го Дейнджър, преди Джени да може да си отвори устата. — Твоята госпожа Рансъм ще бъде щастлива да получи парите и да те остави да си вървиш. Щастлива ще бъде — усмивката му не вещаеше нищо добро за ревнивата господарка.

— Аз мога да бъда освободен веднага, щом дълговете ми са платени, разбира се — продължи графа. — Но да направя само това означава просто да предупредя Уолф, лорд Ивс. Пак ще трябва да докажа своето право. И кой може да докаже, че Ивс, така предупреден, няма да може да ме спре?

И да постави на риск инвестицията на Дейнджър. Джени разбра значението на косия поглед към бандита.

— Но как може вашето право да бъде доказано сега? — попита тя. — Вие ми казахте, че доказателството ви е било откраднато.

— Доказателството ми за смъртта на Джон. Но крадците са били немарливи, или по-скоро неграмотни — името на детето не е означавало нищо за тях. По силата, на каквото и чудо да е станало, но крадците са оставили след себе си последните няколко страници — страниците, които съдържат описанието на смъртта на бедното дете. Аз не мога да докажа, че Джон е умрял. Но неговата дъщеря, новодошла от колониите, може да донесе новината за смъртта на баща си. И думата й ще бъде призната за доказателство.

— Не, няма да можете — Джени поклати глава; обаче по физиономиите им личеше, че щяха да го направят. — Вие искате аз да се представя за дъщерята на братовчед ви? — попита тя недоверчиво Викърс.

— Точно така. Щастлив съм да видя, че толкова бързо схващате. Никой никога не е виждал детето. Аз ще ви разкажа всичко, което трябва да знаете за Джон и за семейството. Вие познавате добре колониите. Всичко ще бъде много просто.

— Просто!

— И това също ще възстанови полагащото ми се положение, без да споменавам, че ще ни спаси и двамата от тази адска дупка. Като моя братовчедка, вие ще получите също така един доход, повече от достатъчен за вашите нужди. Знаете, че никога повече няма да можете да работите като компаньонка, или гувернантка. Ако трябва да промените името си, защо да не го смените с име, което ще донесе добро на другите, както и на вас самата?

По начина, по който Викърс го изложи, планът звучеше толкова разумно, но някакво чувство, по-силно от разума, я караше да се възпротиви.

— Това е твърде много. Аз не знам какво да мисля и какво да кажа — протестира тя. — Пътуването не е страшно за мен. Вие знаете. Защо да не оставя правителството на Негово Височество да плати за превозването ми до дома?

Дейнджър се изхили.

— Ти не си научила нищо, ако смяташ, че можеш да преживееш няколко месеца в Женския затвор, или морското пътуване. Осъдените не пътуват при условия, които са ти познати. И това ако приемем, че твоят случай изобщо ще стигне до съд, разбира се. Майор Вернарди чака повече от двадесет години. Но той е тук — в Господарската част. Никой не живее твърде дълго в Общата част.

Той беше прав, разбира се. Джени разбра това в сърцето си. И все пак начинът, който те й предложиха й изглеждаше твърде добър, за да бъде истина. Нещо оставаше недоизказано.

— И какво получавате вие от това, лорд Дейнджър? — попита тя, пълна с подозрения. Дейнджър не беше филантроп. Той щеше да очаква пълна възвръщаемост на парите си.

— Имението Викърс е голямо. Моята инвестиция ще ми се върне с лихвите, ти не се страхувай за това.

— И как ще избягате?

Дейнджър се засмя.

— Спомни си как върви света, момиче. Аз ще избягам, независимо от това, какво ще се случи с тебе, или с милорда. Аз ще се оправя.

Да, той щеше да се оправи. Джени и графът можеха да изгният в затвора, осъдени за нищо, освен ревността и алчността на другите, а лорд Дейнджър не само щеше да живее, но и да живее добре с богатствата, спестени през дългата му кариера. Такова беше правосъдието, което Англия й предлагаше.

— Добре, ставаш ли една от нас? Или ще предпочетеш да се върнеш в Женския затвор.

Където чакаше Диймс, където тя можеше да се надява да се опази от треската, докато бъде натоварена като робиня на кораб, пътуваш за дома й — където госпожа Рансъм можеше да дойде и да се наслаждава на нейното нещастие.

„Не им давай да спечелят“, беше казала Суки.

— Всичко, което искам, е да се опитате — подкани я графа. — Ще имате шансове да се оттеглите, ако мислите, че не можете да се справите.

Не ги оставяй да спечелят. Джени изгледа внимателно двамата мъже — бандита и онеправдания джентълмен. Викърс наистина имаше повече да губи от нея и въпреки това даже сега той й предлагаше още една възможност да се оттегли. Тя си спомняше всичко, което бе преживяла, всичко, което я доведе до тук. Такъв беше и съветът на бандита. Спомняш ли си? Даже да искаше, тя не можеше да го забрави.

„Ако умреш, те ще спечелят. Не давай на копелетата да спечелят“.

— Какво казахте?

— Аз казвам…

Тя ги накара да почакат за момент отговора й, въпреки че знаеха по-добре от нея, че накрая имаше само един възможен отговор.

— Мисля, че трябва да се изкъпя, веднага.