Мери Бътлър
Дамата (15)

14

Един час преди разсъмване, Джени изпълзя от убежището на леглото си, за да си каже сбогом със Суки. Новопокръстената Фройлайн Нюман изглеждаше направо ужасена при мисълта за заминаването. Докато Джени гледаше как нейната преобразена приятелка крачи от единия край на дневната до другия, очевидно твърде нервна, за да закуси, тя си спомни колко спокойно Суки се бе изправила срещу грозотата и деградацията на Женския затвор. Но онова беше част от света, който Суки познаваше. При пътешествието си до колониите, тя щеше да навлезе в един нов свят.

— Ще трябва ли да се бия с индианците? — попита тя Джени накрая.

Смеейки се въпреки себе си, Джени поклати глава.

— Ти можеш и никога да не ги видиш. Суки, ти не можеш да съдиш за целия колониален живот от моите преживявания по време на войната с французите. Ти знаеш, че там има градове. Е, не нещо толкова огромно като Лондон, това мога да ти гарантирам, но със същите удобства. Ние имаме там магазини, кръчми и даже игрални домове.

От изражението на Суки личеше, че тя се отнася скептично въпреки това.

— Негова светлост ми даде писмо до един негов приятел. Той казва, че аз може би ще мога да получа работа в един от магазините, тъй като там няма много нужда от камериерки — каза тя без ентусиазъм.

— Няма ли да ти хареса тази работа? — попита Джени.

— О, да, ще ми хареса. Ти мислиш ли, че те ще вземат на работа такава като мен в един от онези модни магазини, а? Даже ако не знаят, че аз съм една птица от Нюгейт, лесно ще разберат, че съм просто едно момиче от бордеите.

Значи това било.

— Суки — каза настойчиво Джени, — миналото ти е зад теб сега. Аз мисля, че ти ще намериш американците много по-заинтересовани от това, което си сега, отколкото от уменията ти. Уолф беше прав, ти знаеш. Ти вероятно ще свършиш там като богата бизнес дама със собствен магазин за дрехи и дузина момичета, работещи за теб.

Суки се усмихна на това накрая, след това дръпна ръката на Джени и й прошепна конфиденциално:

— Той ми даде сто лири, Джен. За да ми помогне да се установя както трябва, каза той.

Тази щедрост от страна на мъжа, когото обичаше, стопли сърцето на Джени, но й напомни за собствената й неспособност да направи нещо за своята приятелка и компаньонка.

— Ти не заслужаваш по-малко — каза тя. — Аз само бих искала да мога да допринеса също с нещо. Нищо, което имам тук е наистина мое, за да го дам. Освен това.

Тя пъхна един малък пакет в ръцете на Суки и наблюдаваше как тя го отваря, за да открие накрая избродирания екран за камина, върху който Джени работеше толкова самоотвержено.

— По-безполезен подарък трудно мога да си представя — каза Джени, смутена от бедността на подаръка си, — но той, надявам се, ще ти напомня за една приятелка, на която ще липсваш много повече, отколкото можеш да си представиш.

Суки прехапа устна, сякаш за да не заплаче, и гледаше безмълвно подаръка си. След момент мълчание, тя накрая каза:

— Аз никога не съм имала екран за камина. Сега наистина ще се смятам за фина дама.

При нежното докосване на ръката на Джени до нейната, самообладанието на Суки изневери и тя заплака на рамото на приятелката си. Самата тя почти разплакана, Джени я прегърна успокояващо.

— Слушай, Суки — каза тя, борейки се да остане силна, — може би мога да ти предложа друг вид подарък. Имам един чичо, който се преместил във Вирджиния, преди да се родя. Майка ми не го харесвала и прекъснала връзката им, но ако ти му кажеш, че си ми приятелка, аз съм сигурна, че ще ти помогне. Името му беше Уолтър Уайлд и се е установил около Джеймстаун, струва ми се. Ако някога изпаднеш в затруднение, трябва да го намериш, него или синовете му и да им кажеш, че си приятелка на Евгения Уайлд, дъщерята на Джон, от Мохаук Вали в Ню Йорк. Те ще се погрижат за теб — тя се отдръпна назад, за да може да погледне директно Суки. — И когато аз накрая се освободя от тази ужасна лъжа, ще дойда там и ще се присъединя към теб.

Суки прие кърпичката й, но отказа утехата на това обещание.

— Ти сега никога няма да можеш да се върнеш, Джен. Аз мога да видя това, даже ако ти не можеш. Никога да не видиш негова светлост? Никога да не чуеш отново нищо за него? — тя поклати глава. — Ти имаш дух почти за всичко, но това направо ще ти изтръгне сърцето.

Когато чу думите й, Джени осъзна истината в тях. Сърцето й наистина щеше да се скъса, ако се разделеше с Уолф, но тя се бе надявала, че никой друг нямаше да го види толкова ясно.

— Толкова ли си личи? — попита тя.

— Само за мен — отговори Суки, — и може би за Ричард — тя сякаш се поколеба за момент, като че размишляваше колко повече може да посмее да каже. — Той е добър човек, негова светлост — добави тя накрая. — И ми се струва, че няма да бъде толкова строг, или отказващ да прости, ако ти му кажеш истината.

Сега дойде ред на Джени да поклати тъжно и безнадеждно глава. Това беше нещо, за което бе мислила твърде често и дълго, но винаги отговорът бе един и същ.

— Има някои неща, които можеш да простиш на всеки, освен на приятел. Ние станахме твърде близки, за да изглеждат действията ми нещо друго, а не предателство. Така че ти виждаш, че сърцето ми ще се скъса, независимо дали ще замина, или остана.

Те постояха там мълчаливи за момент и после се прегърнаха за последен път. Звуците в хола вече показваха, че моментът на раздялата е дошъл. Джени, чувствайки се съвсем неподготвена, обърна лицето си с молба към вратата. Не още, молеше се тя, само още няколко мига.

Времето, обаче, както бяха казали някога на Джени, не чакаше никого. Едно почукване прозвуча на вратата и лакеят, невъзмутим както винаги, обяви, че екипажът е готов за Фройлайн Нюман. Момъкът даде да се разбере, че е познал Суки, само с едно леко намигане. Джени много би искала да знае какво мисли за всичко това останалата част от персонала и какво Уолф им е казал, но се съмняваше, че ще разбере някога.

И сега скъпата й приятелка трябваше да замине. Зад изпълнените със сълзи очи на Суки, Джени можа да види искрата на неугасимия дух на момичето и един намек за хумор, напомнящ й как я бе видяла за пръв път, бъркаща в джоба на Диймс.

— Спомняш ли си, когато се срещнахме за пръв път, Джен? — попита Суки, умът й очевидно следващ същия път. — И ти ме попита за името ми? Изглежда, че най-накрая се сдобих с такова.

— Така е — каза Джени, усмихвайки се за сбогом. Тя твърдо си напомни, че Суки не трябваше да я запомни слаба и сълзлива. Последен спомен. Въпреки всичките си планове, това можеше да се окаже последния път, когато виждаше Суки. И наистина събитията от последните месеци й показаха колко малко можеше да се вярва на хорските планове. Имаше толкова много неща, които тя искаше да каже, но сега думите просто не й идваха на ум.

Едно закашляне до вратата им напомни, че нямаха време. Взимайки вещите си, Суки спря за момент и погледна назад за последен път, след като се увери, че лакеят е тръгнал напред.

— Аз научих много от теб, Джен — каза тя. — Повече, отколкото можеш някога да си представиш. Но ти също имаш да учиш много неща, особено за хората. Може би когато решиш, че нищо няма да е наред за него и теб, ще помислиш за това. Грешила си и преди.

— Аз бях права за теб — прошепна Джени, но стаята беше празна.

 

 

Думите на Суки бяха изречени с добри намерения, но Джени не можеше да намери утеха в тях. Тя наистина бе сгрешила за Уолф, когато го смяташе за техен враг, за студен и жесток злодей, който можеше да ги унищожи всички, без да се замисля — точно такъв човек, какъвто Нейт бързо се доказа. Дали злото, което беше направила, като прие ролята на самозванка, заслужаваше същата строгост, която заслужаваше Нейт, нямаше голямо значение; то със сигурност щеше да й коства топлината на неговото отношение.

Неговото внимание й показваше, че бе спечелила някакво място в чувствата му, колкото и малко да е то. Това, че той сега стоеше до нея търпеливо, докато тя се чудеше над предимствата на една шапка над друга, не можеше да се дължи просто на желание да я защити. Разбирайки това, Джени светеше от едно крехко щастие. Каквото й причиняваше удоволствие сега, щеше да бъде още повече причина за страдание по-късно, знаеше тя. Независимо от това, тя позволи на Уолф да я отвлича, решена да се наслади на всяка минута, която имаше с него.

Появяването на Ричард, когото видя през прозореца на магазина, й напомни отново колко малко време можеше да й остава. Знаеше ли той какво се е случило? Неговият наблюдател трябва да е видял офицерите да напускат с празни ръце, даже ако не е научил за маскирането и бягството на Суки.

— Госпожице Бючамп, милорд, добра среща — поздрави ги той с обикновената си любезност. — Как сте и двамата в този хубав ден?

— Объркани — отговори Джени, опитвайки се да приеме същия лек маниер. — Рожденият ден на госпожа Мюлер е след три дни и аз се опитвам да избера един подарък, но не мога да се спра на нещо.

Ричард се приближи и погледна през рамото й.

— А, аз мисля, че тези шапки са за по-възрастна жена от вас, госпожице Бючамп. Сега разбирам. Те са очарователни, но аз съм сигурен, че госпожа Мюлер ще хареса всичко, което вие изберете за нея.

— Така й казах и аз — добави Уолф, усмихвайки се. Той изглеждаше по-скоро доволен, че Ричард се присъедини към тях. Моите двама защитници, помисли Джени, гледайки ги един до друг.

— А вие, милорд, също ли търсите подарък за леля си? — попита Ричард.

— Страхувам се, че показах една достойна за съжаление липса на оригиналност и купих една кутия с марципани, които леля ми харесва много. Не, аз съм тук просто за да правя компания на госпожица Бючамп и, надявам се, да й доставя малко облекчение и отпускане след суматохата, която преживяхме вчера. Може би сте чули вече нещо за това в града?

Джени погледна подозрително Уолф, изненадана, че той повдигаше същата тема, която тя искаше толкова много да разисква. Той със сигурност щеше да пожелае да запази историята за приключението им в тайна? После тя разбра какво правеше Уолф — той просто предупреждаваше другия й защитник за опасността от Нейт.

— Имаше малко приказки за това, че законът се е появил пред вратата ви — призна Ричард, — но никой не им обърна внимание. То е толкова абсурдно. Искате да ми кажете, че е истина в края на краищата?

Нейт отново се бе заловил за работа, осъзна Джени, припомняйки си какво й каза той за уязвимостта на репутацията му като човек на двора. Тя забеляза също, че Уолф е подготвен за това.

— О, да — призна той, — в търсене на камериерката на госпожица Бючамп, която те твърдяха, че е престъпница, избягала от Нюгейт. Те обърнаха цялата къща с главата надолу, търсейки бедното момиче.

— И никога не я откриха?

Уолф хвърли бърз поглед към продавача, който го изпрати бързо да увива покупките на Джени.

— Не, никога. Аз не мога да кажа и че съжалявам за бягството й, защото момичето се опитваше колкото може да живее един подреден и уважаван живот.

Думите му спечелиха един проницателен поглед от Ричард. Без съмнение бившият бандит се чудеше, както и Джени, колко далеч можеше да стигне великодушието на Уолф.

— Как стана така, че момичето е било проследено до дома ви, знаете ли?

Събирайки пакетите на Джени, Уолф ги поведе отново навън.

— Очевидно едно анонимно писмо е оставено на един от съдиите. Странно, не мислите ли? Особено след като би трябвало да има някаква награда за залавянето на бедното момиче.

— Много странно наистина — призна Ричард. — И сега госпожица Бючамп е останала без камериерка.

Той можеше със същия успех да каже, че Джени е останала без един от нейните съюзници, защото сигурно това е била целта на Нейт. Джени сега искаше да знае какво трябваше да предприемат. И как тя щеше да остане сама с Ричард, за да чуе съвета му, беше още един въпрос, на който нямаше представа как да отговори.

Градската улица пред магазина беше пълна със звуци и движение. Един трополящ екипаж привлече отчасти вниманието на Уолф, но Джени го чу да казва:

— Но ако вие познавате някоя, която търси подобна работа, изпратете ни я. В противен случай смятаме, че ще е най-добре да изчакаме с обявяването на свободното място. Госпожица Бючамп зависи по-малко от другите дами от услугите на една камериерка, така че засега камериерката на моята леля може да й даде цялата помощ, от която се нуждае.

— Добре, аз съжалявам, че тази беда така е обезпокоила дома ви — каза Ричард, очевидно търсейки някакъв начин да удължи разговора. — Който и да е бил този, изпратил информацията за момичето, трябваше поне да има любезността да изчака, докато Сезонът в обществото свърши.

— Да — каза сухо Уолф, — очевидно този информатор не е джентълмен.

Въпреки че думите му бяха достатъчно меки, тонът му показа на Джени колко дълбоко беше засегнат той. Нейт може би насочи това коварно отмъщение срещу нея, но той бе поразил и дома на Уолф и това беше нещо, което не можеше нито да се прости, нито да се забрави. Поглеждайки нагоре към любимия профил, Джени си спомни отново колко опасен можеше да бъде Уолф, когато го заплашваха и предаваха.

Думите му, след като той забеляза уплашеното й изражение, също напомниха на Джени, че трябва да бъде по-внимателна. Струваше й се, че ако Уолф разкрие дълбочината на чувствата й, това щеше да има почти толкова ужасни последствия, колкото и ако разкриеше истинската й самоличност.

— Аз смятах да поразсея госпожица Бючамп, но досега не съм направил нищо, освен да разисквам нашите неприятности — каза Уолф с пълни със симпатия очи. — Елате, Сър Ричард — продължи той, — аз моля за вашата помощ. Какво бихте предложили, за да повдигнем духа на една млада дама?

— Обещание за едно излизане, може би? — предложи Ричард. — Аз възнамерявах да предложа едно такова разнообразие на дамите в отплата за вашата любезна гостоприемност. И една обява за бал с маски в Рейнлаг идната седмица ми хвана окото, така че се чудя дали всички вие ще сте свободни.

— Едно посещение в приятните градини на Рейнлаг е превъзходна идея — съгласи се Уолф. — Може би си спомняш, госпожице Бючамп, че съм ти споменавал това място, където миналата година младият Моцарт изнесе концерт. Музиката там често е превъзходна, но аз се страхувам, че един бал с маски няма да е подходящ. Тъй като вие сте нови в града, вероятно не знаете, че такива събития обикновено привличат и нежелателни елементи. Някои дами, обичащи приключенията отиват, струва ми се, но моята леля е по-скоро старомодна в тези неща.

— Вие сте съвсем прав — отговори Ричард. — Аз не съобразих това. Нека да помисля тогава за нещо друго.

Една малка обява, поставена в ъгъла на витрината на магазина даде отговора на Джени. Усмихвайки се, тя каза на Уолф:

— Ако искате да ми доставите удоволствие, милорд, аз знам един начин, който ще донесе и на леля ви подарък за рождения ден и тя винаги ще го пази.

— Госпожице Бючамп, аз съм на твоите услуги, както винаги. Как мога да извърша това галантно дело? — попита Уолф.

Вместо отговор, Джени посочи обявата, която гласеше: „Тук се изрязват профили“.

— Госпожа Мюлер ми каза, че често ви е молила да си направите портрет, но че никога не сте имали време за това. Това ще отнеме само няколко минути.

Молбата явно завари Уолф неподготвен. Колебаейки се, той изглеждаше почти смутен. Джени отначало искаше да използва възможността да поговори с Ричард, но сега желаеше този профил за себе си, както и за госпожа Мюлер. Ако беше внимателна, можеше да го прерисува, без някой да разбере. Така щеше да притежава образа му и да го пази, когато нямаше да може повече да гледа оригинала.

— Много добре — съгласи се той накрая, — но само ако ти се присъединиш към мен и също си направиш един.

— Вие имате портрета ми — напомни му Джени.

— Той е за идните поколения — каза Уолф. — Аз искам един за себе си — държейки вратата отворена за нея, той каза: — Ще ви е интересно ли да ни наблюдавате, Сър Ричард?

Джени почти не обърна внимание на отговора на Ричард. Добре беше, мислеше тя, че профилът нямаше да бъде цветен, нито пък щеше да отразява някакво изражение на лицето. Нейното сигурно гореше. Значи Уолф искаше образа й — за себе си.

Тъгата по лицето на Ричард, обаче, бързо й напомни, че един такъв спомен можеше доста бързо да престане да се цени, когато Уолф разбереше истината за нейното самозванство. Нищо чудно, че Ричард я съжаляваше. И той като Суки бе видял любовта й към Уолф, но познавайки света повече, разбираше нейната безнадеждност.

Сядайки първа, Джени реши да не се задълбочава в такива мисли и вместо това да се съсредоточи върху умението на художника. Веднъж Уолф й беше разказал как могат да се рисуват профили, като се очертае сянката на човека върху лист хартия, закачен на стената. Тази дама, обаче, изрязваше своите профили на живо и ножиците й бяха толкова бързи и сръчни, колкото проницателните й очи.

Профилът на Джени беше изрязан бързо и си приличаше много. Когато Уолф зае мястото си върху една табуретка, на Джени й се искаше да може да гледа, но в сепарето нямаше място за наблюдатели, пък и времето, припомни си тя, можеше да се използва по-добре.

— Суки тогава е в безопасност? — попита Ричард веднага. Застанал небрежно във външното помещение на магазина, той изглеждаше безгрижен.

— Тя вече трябва да е в Хановер — отговори Джени, — и след това по пътя си за колонията Вирджиния. О, Ричард, ти трябваше да видиш колко прекрасни бяха Уол… Ивс и госпожа Мюлер. Те й помогнаха да мине като една германска гостенка.

— Умно — призна Ричард, — и много любезно. Аз съм щастлив, че Суки е имала късмет, но се тревожа за теб. Тя ще ти липсва.

— Вече ми липсва — говорейки тихо, Джени помоли: — Ричард, кажи ми какво ще правим с Нейт? Аз се страхувам. Непрекъснато мисля какъв ще е следващия му удар.

— Моето богатство — отговори сухо Ричард. — О, той не е причинил още някаква сериозна вреда — побърза да я успокои той, — но успя да ме накара да изпратя още от хората си в провинцията, оставяйки ни по-малко защитени тук в града. Сега, когато аз и моите хора станахме почтени, признавам, че се колебая да го убия.

Една такава възможност никога не беше минавала през ума на Джени. Въпреки действията на Нейт, мисълта за хладнокръвното убийство на човек я изуми.

— Аз някак си разбрах, че идеята няма да ти хареса — призна Ричард, прочитайки веднага изражението на лицето й. — Да ти кажа право, повече ми харесва мисълта да оставя Ивс да се оправя с него. Смятам, че неговото отмъщение ще бъде по-резултатно от всичко, което ние можем да измислим.

— Аз мисля, че той се надява да намери друг наследник на графството и по този начин да лиши Нейт от наследство. Макар че след толкова много години би трябвало да е разучил вече всички възможности.

— Може би е открил неотдавна някаква нова информация — посочи Ричард. — Аз знам само това — Ивс не гледа на мен като на човек, който ще се отчае от изпълнението на отмъщението му. Той може и да няма търпение да го направи, но знае, че рано или късно ще го извърши. Това е просто въпрос на време.

Джени надзърна в другата стая към Уолф, който все още седеше с неподвижна глава пред художничката. Колко време им оставаше? Този въпрос сега не й даваше мира и денем и нощем.

— И какво ще правим с Нейт междувременно? — попита тя настойчиво. Нейт нямаше да позволи плановете на Уолф да се развият естествено, когато им дойдеше времето. Един негов ход и всичките им намерения можеха да рухнат — даже тези на Уолф.

— Аз мисля… аз мисля, че ти трябва да напишеш едно признание — посъветва я Ричард за нейна огромна изненада. — Не се тревожи. Ти можеш да го направиш, без да ме споменаваш като свой съучастник.

— Но как мога аз да направя това? Ние твърдяхме, че ти си пристигнал на кораба с мен.

— Това не е проблем. Имаше достатъчно време тогава — след твоето освобождаване, да пътуваш до Бостън и обратно. Аз ти казах, не се тревожи за мен. С малко късмет, това признание никога няма да ти потрябва, но е добре да го имаш. Или по-скоро адвокатите ти. И — той вдигна пръст, за да подчертае това — Нейт трябва да знае, че то е у тях и че те ще го предадат на Ивс, ако нещо ти се случи. Каквото и да е то.

— Разбирам — каза Джени, подготвяйки се да се възхити от профила на Уолф, тъй като гласовете показваха неговото идване. — И ако това не свърши работа?

С обичайната си заразителна усмивка, Ричард каза под носа си:

— Тогава, страхувам се, ти ще трябва да размислиш дали животът на Нейт е по-ценен от загубата на твоя собствен живот — или пък на някой друг.

 

 

„Какаовото дърво“ не беше място, където Уолф би отишъл някоя вечер за развлечение, въпреки че той намери кафенето за приятно по-рано през деня. Залагането големи суми пари на ези-тура, или карти му изглеждаше в най-добрия случай глупаво, а в най-лошия — безотговорно. Известността на „Какаовото дърво“, обаче, с тези съмнителни занимания, го правеха едно от най-подходящите места, в които можеше да се чуе нещо за Нейт. А също и за да се противостои на коварните слухове, които той разпространяваше.

Наистина, освен че изпускаше по някоя дума пред приятелите си по хазарт, напоследък Нейт изглеждаше много тих. Или се опитваше да избегне някои от по-настойчивите си кредитори, или просто се грижеше никой да не свърже името му с анонимната информация, изпратила служителите на закона в дома на Ивс. Този епизод сигурно го е разочаровал, мислеше Ивс със задоволство. Малкото клюки, които Нейт можа да предизвика след случая, сигурно са били слабо утешение в сравнение с унищожението, което е очаквал. Уолф почти съжаляваше, че Нейт не беше тук тази вечер, за да може да се наслади на неговото поражение.

Но Нейт нямаше да се остави да бъде победен, напомни си Уолф. Ако и да не бе осъществил цялата възнамерявана поразия, все пак нанесе достатъчно вреда. Слуховете, които пусна, можеха наистина да нанесат малко вреда, но щеше да бъде глупаво да се игнорират изцяло. По-добре беше да се унищожат в зародиш, преди са станали опасни.

Може би сега и светът щеше по-малко да иска да приема Нейт само по външния му вид, помисли Уолф, оглеждайки се наоколо. През тези дълги години Нейт бе свикнал да използва личния си чар, за да си пробива път в света и то с добър ефект. Нищо чудно, че очакваше публична подкрепа за ухажването си на Джени.

Този път обаче, Нейт грешеше, дяволски много грешеше. Уолф се усмихваше, докато вървеше из стаите, поздравявайки по някой познат. Неколцина джентълмени го спряха, за да попитат как е хубавата му подопечна. Да, прекалено много съперници желаеха да спечелят ръката на Джени, за да може отхвърлянето на Нейт да бъде посрещнато с друго чувство, освен облекчение. И твърде много други се надяваха на покровителството на Уолф, за да рискуват да го обидят. Нейт можеше и да има симпатията на хората, но подкрепата им беше малко вероятна.

Не че тя можеше да му донесе нещо. Ако Нейт смяташе, че някаква сила под небето може да накара стария му приятел да приеме брак между него и Джени, той малко разбираше положението. Даже ако Джени не означаваше толкова много за мен, помисли Уолф, като спря да погледне едно раздаване на карти, никога не бих я пуснал в клещите на Нейт. И защото тя означаваше толкова много…

Нейт можеше да си мисли, че ще е по-щастлив да се върне в Нюгейт, чудеше се Уолф, отколкото да рискува и причини някаква вреда на Джени с отмъщението си.

Един млад играч, очевидно подбуден от погледа на Ивс да преосмисли избора си на занимание, се изправи и освободи място на масата. Присъединявайки се към играта, Уолф бързо насочи разговора към това, което го интересуваше. Слухове, че той вече е посрещнал хората на закона на прага си, циркулираха — по един странно полезен за него начин. Уолф заяви, че е вбесен от този удар по репутацията си. С глас, който ясно се чуваше из стаята, той описа с недобри изрази служителите на закона и тяхното търсене на Суки.

— Ако те бяха дошли да ме арестуват за някое въображаемо прегрешение срещу короната, аз нямаше да трепна — каза той на съиграчите си, — но да твърдят, че мога да приютя някоя бягаща от закона, без да знам за престъпното й минало? Можете да ме обвините в магьосничество, ако желаете, но никой мъж не смее да ме обвини в незнание. За това няма прошка.

Историята му се посрещна със смях, каквато бе и целта му. Повечето в обществото можеха и да се чудят какво да мислят за него, намирайки го за странен, за малко чужд — но никой не можеше да отрече неговата интелигентност. Идеята, че един престъпник можеше да се скрие под носа му, беше очевидно смешна и така мислеха всички. И никой, забеляза Уолф, даже и не помисляше за възможността той да е знаел за престъпното минало на Суки и че я е приютил въпреки това.

Само с половината от вниманието си ангажирано от картите, Уолф си спомни колко близо бе до провал тогава. Може би трябваше да се покаже по-изненадан от обвиненията срещу камериерката, чудеше се той. Бързото мислене го снабди тогава с едно възможно извинение, но той усещаше, че Джени го намира за подозрително. И дума не можеше да става да обвини открито Нейт, разбираше той сега. Но какво трябваше да направи? Той не смееше да признае, че знае за миналото на Суки. Това щеше да го доведе твърде близо до нещастните преживявания на Джени и се страхуваше от последствията, ако тя разбереше всичко, което знае той. Даже ако се съгласеше да остане, което беше съмнително, деликатното равновесие на отношенията им щеше да бъде нарушено.

Една студена вълна от страх премина през тялото му. Той потръпна, обвинявайки за това лошото вино. Докато лакеят му донесе друга бутилка, изигра нова игра и спечели. Похвалите и поздравленията на останалите играчи не означаваха нищо за него. Нито виното, нито печалбата можеха да облекчат разтревоженото му сърце, поне не докато играта между него и Нейт продължаваше.

Ставките в тази игра бяха твърде високи, за да се приема тя леко. Някога Уолф мислеше, че всичко, което може да загуби е живота си, но сега разбираше, че е сгрешил. Всички уроци от миналото също му напомняха, че Нейт е един страховит опонент — и че той е готов да унищожи всичко застанало на пътя му към титлата и богатството на Викърс.

Сега Джени беше ключът към това богатство. Но стана ясно, че бракът, който Нейт така силно желаеше и смяташе за гарантиран, му е бил най-решително отказан. Спомняйки си драскотините, украсили лицето на Нейт за повече от седмица, Уолф се усмихна. Червенокосите Бючампови винаги се отличаваха с темперамент и упоритост.

И все пак сега, когато съгласието на Джени явно не можеше да бъде спечелено с обикновено ухажване, Нейт нямаше да се поколебае да използва всички други възможни средства. И не се поколеба. Атаката срещу Суки, трябваше да признае Уолф, беше един умен ход. Той знаеше, че Джени е най-уязвима в чувствата към приятелите си. Заплахите срещу собствената й безопасност само можеха да предизвикат нейния гняв. А какво би направила Джени, за да предпази един приятел, беше съвсем друга работа.

Поне тази вечер, каза си той, тя се намираше в безопасност. Самият той придружи Джени и леля си до вкъщи, преди да излезе отново. Но докато Уолф и Дейнджърфийлд можеха да я пазят физически, те не бяха в състояние да я предпазят от собствената й природа.

Въздишайки, Уолф събра печалбата и си взе довиждане. Той нямаше да им липсва — мястото му се зае веднага — и постигна всичко, което можа тази вечер. Един поглед към часовника му показа, че е вече три часа сутринта. Изглеждаше, че е станал много чувствителен към времето напоследък, което изтичаше между пръстите му и бързаше напред към нещастието.

Надявайки се, че хладният нощен въздух щеше да изчисти паяжините от мозъка му, Уолф се приготви да си върви. На вратата портиерът го спря за момент.

— Още ли сте тук, лорд Ивс? Мислех, че вече сте си отишли. Вие сте толкова редовен в навиците си, а не като мнозина от посетителите ни. Затова, когато един джентълмен ме попита дали сте тук, аз го уверих, че сте си тръгнали преди известно време. Той беше Сър Ричард Дейнджърфийлд.

— Вътре ли е той? — попита Уолф, чудейки се какво ли можеше да иска Дейнджърфийлд.

— Не, милорд, той си тръгна преди секунда. Ако вървите бързо, може да го настигнете до следващата пряка.

— Благодаря ти — навън Уолф се отказа от услугите на двама сънени кочияши. Той едва можа да различи в тъмнината отпред светлината от фенера на момче, осветяващо пътя на една самотна фигура, която му заприлича на Сър Ричард. Взимайки фенера от собствения си придружител, Уолф ги последва.

Въпреки че обикновената му крачка беше побърза от на повечето хора, особено след вечер край масата с карти, Уолф не можа да настигне Дейнджърфийлд чак до следващата пряка, където, странно защо, двойката зави. Пътят на Дейнджърфийлд към дома му не е в тази посока, помисли Ивс, внезапно разтревожен. Автоматично ръката му стисна дръжката на шпагата. Когато светлината на момчето изведнъж изчезна, той не дочака звуците на тревога, а изтича напред с извадена шпага.

Уолф намери Сър Ричард изправен срещу трима нападатели. Момчето, явно техен съмишленик, вече беше избягало. Единият от тримата грубияни, които заплашваха Сър Ричард, веднага откри колко добре владееше острието бившия бандит. Но още двама оставаха. Не, осъзна Уолф, забелязвайки трета фигура в сянката. Те все още бяха трима. Докато двамата с шпаги се приближиха, за да нападнат Дейнджърфийлд, третият чакаше с една тояга, за да го довърши.

С тъпото на шпагата си, Уолф потупа скрития наблюдател по рамото. Той, стиснал тоягата, трябва да беше водачът на бандата, предположи Уолф, защото единият от нападателите бързо се хвърли към Ивс, за да предпази оня с тоягата.

— Колко ми е приятно, че ви виждам, милорд — поздрави го небрежно Дейнджърфийлд, сякаш се срещаха на разходка в парка и продължи да парира ударите на нападателите си. — Извинявам се за поведението на останалата част от компанията. Вие сте съвсем прав да ги определите като не джентълмени. Знаете ли, че тези приятели даже имаха любезността да ме помолят за кесията ми, преди да нападнат? Не трябваше да им я давам, но смятам, че формалностите трябва да се съблюдават.

Атакуващите можеха и да нямат маниери, но притежаваха повече от наченки в умението на фехтовката и даже бяха по-добри от повечето като тях. Четиримата сигурно щяха да успеят да се справят с Дейнджърфийлд, помисли Уолф, въпреки че не всички щяха да преживеят този опит. И Джени щеше да остане без един от защитниците си.

Подновеният гняв срещу Нейт усили атаката му.

— Джентълмени, аз ви давам една възможност. Досега вече трябва да сте разбрали, че целта ви е провалена. Личността, която ви е изпратила, за да изпълните тази глупава и безсмислена поръчка, може да ви предложи малко заплащане, ако наистина пожелае да ви плати за тази провалена работа. Оставете долу оръжията си, дайте ми информацията, която искам и ще можете да живеете недокоснати.

От сенките се чу гласът на водача, дълбок и груб:

— Аз не виждам да сме се провалили още, ваша светлост — той замахна с тоягата към Уолф и получи в корема юмрук, който му изкара въздуха. Другият, надявайки се да използва това отвличане, насочи шпагата си към сърцето на Уолф и вместо това се намери нанизан върху неговото острие.

— Те не слушат никога — каза Уолф и се обърна, за да посрещне подновената атака на водача на бандата. Човекът беше едър почти колкото Уолф и с бързи крака. Но се оказа недостатъчно бърз.

Едно движение, целящо да положи Уолф по гръб, му позволи да стори същото на нападателя си. И макар че грубиянът все още стискаше тоягата, Уолф я използва, за да нанесе няколко основателни удара върху тялото му. Откривайки, че нападателят е неподвижен, Уолф погледна нагоре и намери Дейнджърфийлд клекнал на едно коляно и почти останал без дъх.

— По дяволите — каза Сър Ричард, — аз го убих. Остана ли жив някой от тях?

Те имаха нужда от един жив, за да потвърди това, което вече знаеха — че Нейт ги е изпратил да убият Дейнджърфийлд. За нещастие, когато Уолф погледна надолу към нападателя си откри, че неговата съдба не е по-добра от тази на останалите. При последната им схватка главата на човека случайно се е ударила фатално върху уличните павета. Приглушен стон от един тъмен ъгъл им даде една последна надежда — първият паднал от острието на Дейнджърфийлд.

— Твоите другари няма да чуват повече — каза му Уолф приятелски, като коленичи до него. Без шпагата и приятелите си грубияни, човекът имаше жалък вид. Той се сви под внимателния поглед на Ивс. Ръката му беше пронизана — една хубава чиста рана, която със сигурност щеше да го предпази за известно време от предприемането на подобни начинания. — Надявам се, че възнамеряваш да си по-сговорчив — добави Уолф.

— Аз не знам нищо — побърза да каже мъжът. — Дженкинс беше този, който подготви цялата работа. Някакъв благородник искал да отмъсти на друг заради обезчестяването на сестра си.

Уолф не изглеждаше доволен.

— Ти не ми се виждаш чак такъв глупак, за да повярваш на такава история — каза той.

— Защо да ме е грижа, че някакъв благородник иска да се отърве от друг? Може би другият всъщност е обезчестил момичето, но какво ме засяга това? Заплащането беше добро.

— Беше ли наистина? Аз ще бъда много по-изненадан ако чуя, че ти си получил даже един фартинг преди свършване на работата. Обаче не се тревожи. Малко е вероятно, че щеше да получиш нещо и след това — Уолф въздъхна и се изправи. Докато прибираше шпагата си, той попита мрачния Дейнджърфийлд: — Мислите ли, че той знае още нещо?

Все още коленичил, Дейнджърфийлд поклати глава.

— Съмнявам се. Бихте ли повярвали на такъв глупак за важна информация? Но той все пак може да ни е от полза. Слушай, човече — каза той, придърпвайки мъжа по-близо за яката на ризата. — Аз искам да пуснеш слух сред престъпния свят. Разкажи на всички — на мошениците, крадците, джебчиите, пияниците, убийците и всички останали — кажи на всички никой да не закача Сър Ричард Дейнджърфийлд, или който и да е от дома на лорд Ивс. Разбираш ли? Домът на лорд Ивс не трябва да се пипа.

— Ивс? — мъжът погледна стреснат нагоре. Очевидно репутацията на Уолф беше по-широко известна, отколкото мислеше той.

— Точно така. И можеш да ми вярваш, когато ти казвам, че ако нещо се случи на мен или някой от дома ми, ние двамата ще намерим тези, които са го извършили. Ако въображението ти не може да отиде по-нататък, просто запомни това — Дейнджърфийлд се наведе напред и прошепна нещо в ухото на мъжа. Уолф не можа да долови какво каза той, но резултатът беше оглушителен. Треперейки от страх, човекът избухна в плач.

— Аз не знаех — плачеше той. — Кълна се, че не знаех.

— Добре, сега знаеш — каза Дейнджърфийлд. — Тръгвай сега и разпространи думите ми.

— Ще го направя, ще го направя — обеща той. — Стиснал ръката си, мъжът тичешком се изгуби в тъмната нощ. В бързината си да изчезне той даже забрави шпагата си.

Без да се изправя, Дейнджърфийлд погледна нагоре.

— Трябва да ви благодаря за помощта, милорд. Тази вечер вие със сигурност ми спасихте живота — той се усмихна тъжно. — Аз казах на госпожица Бючамп, че вие сте много подходящ човек за някой, който има нужда от помощ в битката.

— Благодаря ви за комплимента — отговори Уолф. — И ви го връщам. Не мога да помисля за някой друг, който бих искал да е до мен в боя — той огледа резултата от схватката с отвращение. — Вие знаете, разбира се, кой е отговорен за това.

— Знам — призна Дейнджърфийлд. — Поне след тази вечер той ще намери по-малко кандидати за поръчките си. Това може да го принуди да излезе на открито.

— Да, той ще трябва да опита друг план следващия път. Този със сигурност се провали.

Дейнджърфийлд сви рамене. Изражението му беше разтревожено.

— Ще зависи от това, какво възнамерява да постигне. О, аз си оставам съвсем жив, за да го тревожа, но… има един малък проблем.

— Какъв? — попита Уолф. Беше ли рискувал Дейнджърфийлд тайната на миналото си, предупреждавайки своя нападател, чудеше се той. Трябваше ли вторият защитник на Джени да изчезне?

— Вие ще трябва да ми помогнете — каза Дейнджърфийлд с мрачен глас. — Мисля, че съм си счупил глезена.