Мери Бътлър
Дамата (8)

7

Джени се надяваше, че тръпката от страх, която премина надолу по гърба й, се дължеше на нервност пред първия й бал. В подобни ситуации тя се чувстваше сигурна, че Уолф знае, че тя е самозванка, знаеше го и възнамеряваше да я дразни и измъчва, докато си признае. Щеше ли това да бъде просто още един тест? Надяваше ли се той, че някъде из тази тълпа щеше да има някой, който да свали маската й, да я разкрие като мошеничка? Разумът можеше да казва, че той трудно щеше да понесе такова излагане тук и сега — в собствения си дом, където тя бе спонсорирана под неговата егида. Когато гледаше в тези негови студени, мистериозни очи обаче, разумът твърде често я напускаше.

Добре, тя може и да не беше една Бючамп, но бе твърде много една Уайлд, с цялата гордост и издръжливост, която дядо й и баща й бяха възпитали в нея — и упоритостта, която майка й се бе опитала да изкорени. Не ги оставяй да спечелят, беше съветът на Суки преди и тази мъдрост все още важеше. Тя нямаше да се провали.

Но о да, трудно беше да влезе в балната зала и да не си спомни за краткотрайното мъчение при опита си да се приспособи към обществото в Бостън. Блестящата тълпа тук, великолепните апартаменти, разкошната вечеря — всички тези неща можеха и да са различни от онова нещастно време. Но Джени не се чувстваше различна. Тогава тя се беше изгубила сред непознати, скърбейки за семейството си. Сега отново сама, тя се чувстваше даже по-чужда в това обкръжение, с всичките тези хора, и напълно на показ пред любопитните им погледи. Може би това бе истинската причина за всичката боя, изкуствени бенки и напудрените перуки — те осигуряваха маска за прикритието на човешката несигурност.

Коприните, сатените и брокатите на гостите скоро накараха пространството пред погледа й да заблести и да се завихри от цветове. В такава една стая като тази допълнителна декорация, освен малко цветя, щеше да изглежда претрупана. След приятния старомоден комфорт на частта от къщата, използвана за обитаване, Джени се изненада да открие този скрит бисер от Паладиум, какъвто представляваше балната зала. Таванът на ротондата, с нарисуваните с маслени бои танцуващи нимфи, се издигаше на два етажа над паркета на балната зала. От мястото, на което се намираха, тя можеше да види как гостите влизат на нивото на галерията, където бе настанен оркестърът и се насочват надолу по дългата стълба, за да поздравят домакините си. Под галерията, подкрепена от дорийски колони, класически фигури стояха на стража над танцуващите от малки ниши в стената.

Джени огледа наоколо фигурите, живи и каменни, и почувства, че всяка една от тях й напомняше, че не принадлежи тук. Докато стоеше в редицата на посрещачите, заедно с нейните домакин и домакиня и придружителката, Джени хвърли един бърз поглед на Ивс. Тя не можеше да си представи как е изглеждало малкото момче в къща като тази — изложена на дворцовите интриги и тези на обществото? Как можеше човек като него — толкова различен от останалите — да се приспособи сега? Елегантно протягайки ръка към една възрастна дукеса, той изглеждаше сдържан както винаги, грациозният домакин, и все пак сигурно се чувстваше не на мястото си точно като нея.

С богатство, власт и благороднически произход обаче, такива отклонения от нормата, каквито те двамата персонифицираха, можеха очевидно да бъдат забравени, точно както каза лейди Пертуи. Любопитните очи, които Джени можеше да почувства, че я разглеждат болезнено подробно, можеха да бъдат същите като онези в Бостън. Обаче те не я виждаха, нито пък истинската Джени — и не само заради нейното самозванство. Тази вечер, те преди всичко виждаха богатството. О да, осъзна Джени, този път тя щеше да бъде приета, ухажвана, даже чествана; но нямаше да е по-щастлива. Глупаво бе да го мисли при сегашните обстоятелства, но тя беше нещастна от мисълта, че тук вероятно нямаше никой, който можеше да се интересува от нея.

Усмихвайки се въпреки това, тя се помъчи да запомни колкото имена можеше, докато се опитваше да потисне усещането за лорд Ивс, стоящ до нея. Без даже да гледа към него, тя можеше да усети погледа му върху себе си, замислен и преценяващ. Чакаше тя да направи грешка? Или може би симпатизиращ на простото колониално момиче, хвърлено толкова далеч от естествената му среда? С Ивс тя никога не можеше да знае със сигурност.

Ако имаше някакъв заложен капан в списъка на гостите, тя не го забеляза. Повечето от имената сега й бяха познати, благодарение на клюките и съветите на лейди Пертуи, така че тя беше подготвена за възможността да бъде отново изпитана, въпреки че това не изглеждаше вероятно. Каквото и да можеше да я накара да се подхлъзне, то нямаше да бъде непознаването на колониалния живот, нито пък знанието на френския език.

Тя се усмихваше любезно и направи реверанс на възрастния джентълмен, който бе на ред да бъде представен — графът на Честърфийлд. Можеше и да е възрастен, но Джени забеляза елегантния маниер, с който той й целуна ръка. Обаче очарователният комплимент, който тя би очаквала от някои с неговата репутация, не се появи. Вместо това, мъжът я гледаше цели тридесет секунди, сякаш изведнъж беше онемял.

— Скъпа моя… — заговори той накрая. — Простете ми, скъпа моя госпожице Бючамп. Само за момент аз се върнах към дните на младостта си. Видях красивото ви лице и отново се превърнах в юноша на шестнадесет години.

Джени го гледаше учудено. Флиртуващата физиономия, която очакваше, също липсваше. Графът беше напълно сериозен.

— Приличате много на пралеля си, вие знаете — добави той за нейна изненада и после се разсмя. — Предполагам, че всички ви го казват.

Прилича на пралеля си? Възможно ли беше негова светлост да е познавал някои от майчините и роднини? Но Дядо винаги й казваше, че тя се е метнала на неговата страна от фамилията!

Въпреки внезапния намек за опасност, тя отговори с достатъчно спокоен глас:

— Не, наистина, милорд.

— О, такива са наказанията на старостта — продължи той, като поклати глава. — Не, аз предполагам, че са останали само неколцина, които я помнят сега, които я помнят такава, каквато наистина беше, а не просто пред тъжния й край. Тя имаше едно голямо сърце, лейди Евгения, а не просто поразителна красота. Аз съм ви благодарен, че ми напомнихте за нея и за зелените ми дни.

Джени скри объркването си в друг реверанс и гледаше как лорд Честърфийлд се покланя и отминава. Значи той в края на краищата имаше предвид пралелята на Нейт. И наистина, както Нейт, така и смешният стар джентълмен в офиса на адвоката бяха забелязали една семейна прилика в нея. Ако се вземеше червената й коса, това може би не бе необикновено. Обаче тя беше изумена. Лорд Честърфийлд можеше да е стар, но не страдаше от намаление на умствените си способности. Щом той казваше, че тя прилича на лейди Евгения, тогава без съмнение това беше така. Но какво странно съвпадение, че трябваше да се появи една нова Евгения!

Ивс я гледаше с иронично изражение. Изглеждаше ли тя твърде изненадана?

— Толкова елегантен джентълмен — забеляза тя, бързо възвръщайки апломба си. — И с такива добри маниери.

Въпреки че говореше на Ивс, лейди Пертуи бе тази, която отговори. За щастие, тя изглеждаше учудващо сляпа за потоците от напрежение между Джени и нейния домакин.

— Ще трябва много да търсиш, за да намериш мъж с по-фини маниери от лорд Честърфийлд — обяви лейди Пертуи — или с по-лош морал. Аз те моля да бъдеш внимателна, скъпа моя. Не се оставяй годините му да те заблудят. Ако той се опита да те дръпне настрана, за да поговорите за леля ти, по-добре е да си с придружителка, или ще последваш пътя на леля си към унищожението.

Горката лейди Евгения, спомни си Джени, беше оставила топлото си сърце да я съсипе в ръцете на един мошеник, който се интересувал повече от кесията й, отколкото от самата нея. Джени отвори шареното си ветрило и скри една усмивка. Достатъчно опасности бяха разпръснати по пътя й, за да я доведат до унищожение, но те нямаше да бъдат примамките на любовта.

Усмивката й бързо изчезна. Не, благовидни истории и едно красиво лице не можеха да я хванат. Този вид съсипия изискваше определена невинност, една липса на подозрение, които тя сега бе загубила, загубила отвъд надеждата да си ги възвърне.

— Благодаря ви, милейди — отговори тя тихо. — Аз ще запомня съвета ви.

Настроението й се подобри малко, когато Ричард се появи, за да се представи, флиртувайки леко с лейди Пертуи. Джени трябваше да си напомни сериозно, че Дейнджър не се бе променил, че той все още си беше същият мошеник, който бе ограбвал богатите и контролираше една безскрупулна банда от крадци. Но все пак беше щастлива да го види. Може би и той чувстваше известна симпатия към нея, както само този, който бе изпитал ужасите на затвора можеше да познае болката от изгубената свобода. С него поне тя можеше да се чувства свободна. Вечната предпазливост можеше да бъде изоставена, макар и само за момент. Въпреки себе си, тя се усмихна широко поздравявайки го и протегна и двете си ръце.

— Сър Ричард, радвам се да ви видя тук.

— И аз, че съм тук — натърти той. Погледът му каза на Джени, че той й се смееше. И нищо чудно. Да я намери с толкова нисък дух, че да се зарадва на компанията му сигурно гъделичкаше самочувствието му. Тази поза единствена напомняше за пищния бандит. Добре, може би не само тя. Докато Ричард беше облечен твърде просто в зелен като бутилка сатен, без грим и бенки, все пак се долавяше духа на петела в стойката и поклона му.

Но погледът на обожание в очите му беше достатъчно прям и разстройваш. Гласът на Джени трепна за момент, когато заговори.

— Аз трябва да ви благодаря, сър, както ми казаха, за този очарователен букет — каза тя, посочвайки цветята, закачени на кръста й.

— Вашето удоволствие са моите благодарности, госпожице Бючамп — каза той, махвайки небрежно с дантелените си ръкави. — Както и да е, аз съм толкова незаинтересован, че да сложа настрана вашата благодарност, когато мога да я използвам, за да помоля за един танц по-късно вечерта.

Джени знаеше, че това можеше да бъде единствената им възможност за нещо, приличащо на разговор насаме. Тя се обърна въпросително към лейди Пертуи за разрешение, но това беше Ивс, към когото неизбежно бе привлечен погледа й.

Въобразяваше ли си тя, или той наистина изглеждаше по-разтревожен, по внимателен — не само към Ричард, но и към собствената й реакция? Имаше една гънка около устата му, просто за момент, която я накара да се чуди дали той напълно одобряваше Ричард, въпреки приятелското си отношение. Но когато лейди Пертуи даде съгласието си, той не се намеси.

Скоро след това те влязоха вътре и дойде време танците да започнат. Джени слушаше началните звуци на музиката с една странна смесица от облекчение и тревога. Тя с удоволствие забеляза, че поне оркестърът беше добър и се опита да се застави да изгуби в музиката тревогите си, което и направи с известен успех. Първият й партньор, дукът на Куинсбъри, още един възрастен женкар, шепнеше любезности на ухото й и й помогна да забрави нервността си и страха си от наблюдаващата тълпа.

Сър Ричард, когато накрая дойде време да поиска танца си, я дразнеше, докато тя се изчерви и разсмя. С обикновения си провлачен маниер на говор и одобрителен поглед към деколтето й, той й направи комплимент за елегантността на тоалета и след това прошепна, че е изглеждала по-добре в роклите, които той беше избирал за нея. Джени обаче започваше да го познава по-добре сега, достатъчно, за да не приема сериозно наглите му опити да я шокира. Въпреки че разбираше неговата цел, тя го остави да я развлича и спомена само накратко техните общи тревоги, докато той я отвеждаше обратно към домакините.

— Ако не обръщаме внимание на проблемите си, те няма да изчезнат от това, Ричард — протестира тя, докато си пробиваха път през дансинга и говореше с толкова тих глас, че едва се чуваше зад елегантното ветрило. — И след този бал аз ще си остана затворничка на човека, който най-много иска да ни изобличи — и който е най-способен да го направи. Той ме наблюдава през цялото време.

Ричард повдигна подигравателно едната си вежда.

— Това си е честно. Наблюдавай го и ти.

— Какво? — Джени погледна нагоре изненадана.

— Той те привлича — обвини я Сър Ричард. — И аз наистина вярвам, че това е така от самото начало.

— Той ме ужасява — противопостави му се тя. Обаче в сърцето си, Джени трябваше да признае, че Ричард беше прав. Уолф наистина я привличаше. Той беше една загадка, един мъж, съставен от парадокси — еднакво безскрупулен и добър, студен и страстен.

Докато наближаваха, тя можа да види, че той стои сега в края на стаята, цял любезно внимание към леля си и лейди Пертуи, докато очакваше тяхното пристигане. Придружителката се опитваше отчаяно да привлече пълното му внимание, усмихвайки се самодоволно и потупвайки рамото му с ветрилото си, но с малък успех. Ивс не обръщаше внимание на опитите й, както не обръщаше внимание на всички модерни неща в града и все пак не го правеше грубо. Отношението му към лелята беше на истинска преданост.

И все пак този мъж, който се грижеше толкова внимателно за комфорта на леля си, бе лишил умишлено един стар приятел от име и наследство, напомни си Джени. Тя чувстваше, че трябва да има някаква причина за това, но засега тя бе скрита зад неговите проницателни, блестящи очи и загадъчна усмивка.

О, той я привличаше. Това трябва да спре, каза си Джени. Вместо да губи време за безполезни предположения относно мотивите на Ивс, тя трябваше да помисли как да избегне неговата сфера на влияние. Най-малкото, тя трябваше да открие някак си какво той наистина знаеше за нея, какво чувстваше към нея. Едно движение до нея й напомни виновно — трябваше да разбере също дали той подозираше Ричард.

Ивс и дамите размениха любезности със Сър Ричард, които от своя страна направи комплимент на госпожа Мюлер за изпълнението й на дансинга. Когато Сър Ричард отиде да потърси малко закуски за домакинята си, лейди Пертуи поднови постоянните си опити да флиртува, опити, които Джени вече намираше за досадни.

— Милорд, аз трябва да ви направя комплимент — усмихваше се фалшиво нейна светлост. — Вашето чувство за мода е много по-добро от моето. Признавам сега, че имах съмненията си, но виждам, че гениалната ви идея да представите госпожица Бючамп без пудра и грим я отличава напълно от останалите. Ами да, утре всички модни дами ще оставят настрана кутиите си с пудра.

Ивс поклати глава и се усмихна на Джени, този път без сложни намеци под повърхността. Това, което каза, я накара да затаи дъх от изненада:

— Аз не го виждам. Много малко други могат да извлекат полза от една такава промяна.

Тънкият комплимент не беше разбран от лейди Пертуи, но тя очевидно забеляза топлия поглед. Нейният собствен поглед към Джени бе студен и отхвърлящ.

— И да си осигури Дука на Куинсбъри, за да я извежда в обществото. Какво постижение! — продължи тя с малко по-висок глас. — Дукесата беше братовчедка на кралица Ана, знаеш ли — каза тя на Джени, явно гледайки я от високо като една, която не можеше да знае нищо за такива неща. После добави с по-практичен тон. — Въпреки че аз трябва да те предупредя, скъпа моя, че той е малко по-добър от лорд Честърфийлд, въпреки добрите си маниери.

От всички неща, за които Джени имаше да се тревожи, по-възрастните развратни мъже не заемаха едно от първите места. Лейди Пертуи щеше без съмнение да бъде много изненадана от някои тактики, които Джени беше научила от дядо си, за да се предпазва от неприятни попълзновения. С отслабена защита от танца си с Ричард и от искрената топлота в комплимента на Ивс, тя отговори невинно:

— Такъв ли е той? Аз го харесах много.

— Аз не мисля, че трябва да се страхуваш от каквото и да било по отношение на стария Куинсбъри — каза лорд Ивс с тон, който трябваше да мине за насмешлив. — Той е поне един честен мошеник. Не претендира да бъде друго, освен каквото е.

Преди Джени да може да отговори, той поздравяваше отново Сър Ричард, който се бе завърнал с обещаните закуски. Цялото й трудно спечелено спокойствие отлетя моментално. Въпреки че той не каза повече, а само леко подразни леля си за нейния красив външен вид, Джени остана нащрек.

— Танте, целият този разговор за възрастните немирници ме разтревожи за теб. Виждам, че трябва да те пазя толкова внимателно, колкото и госпожица Бючамп — каза той.

— Ти си толкова глупав тази вечер, Уолфрам — скастри го госпожа Мюлер с усмивка на обич.

— Изобщо не е глупав — добави Ричард, намесвайки се с немирен поглед в очите. — Не мислете, че ние не сме забелязали всичките ви кавалери. Госпожица Бючамп ще ревнува. А също и аз.

Джени отдели един момент, за да се порадва на зачервеното щастие на по-възрастната жена. Тя се съгласи с лорд Ивс, когато той добави:

— Доставя ми голямо удоволствие да гледам, че се забавляваш добре, Танте. Ти си се откъснала от света толкова отдавна.

— Светът ме откъсна — поправи го госпожа Мюлер. И добави тихо: — Аз няма да променя предпочитанията си, но съм щастлива да намеря нови приятели тук в Англия.

— Като говорим за приятели… — Ивс вдигна ръка, поздравявайки един друг приятел и му махна да се приближи. — Не, не се отивайте, Сър Ричард. Нека да ви представя на единствения човек, който знае всичко, което става в Лондон. Селуин — обърна се той към новодошлия, — аз не мисля, че сте имали възможността да срещнете моята повереница, госпожица Бючамп. Нека да ви представя също така леля си, госпожа Мюлер и Сър Ричард Дейнджърфийлд, неотдавна пристигнал в града.

Новодошлият гост, един джентълмен с падащи клепачи и насмешлива уста, се поклони мързеливо.

— Ти можеш да ми представиш, когото си избереш, скъпи ми Ивс — каза той, — само ми обещай, че те няма да говорят за колониите. Аз току-що оставих Бюрк, продължаващ да говори до безкрай по същата тази тема. Там е бедата, когато се отива на приеми, давани от вас политиците. Човек е толкова вероятно да се сблъска с хора, които говорят за най-скучните неща на света, без даже да помислят за наистина важните неща в живота.

— И кои са те? — попита Джени, поглеждайки с крайчеца на окото своя домакин. Но тя се усети веднага и смутена се изчерви. Съдейки по циничната му усмивка, Ричард също бе забелязал тайния поглед. „Виждаш ли?“, сякаш й казваше той.

— Хората, разбира се — отговори Селуин. — И забележителните неща, които те правят.

— С други думи — преведе Ивс, — клюките.

— Точно така — призна чистосърдечно Селуин. — Какво може да бъде по-привлекателно?

Джени си спомни сега изведнъж за репутацията на човека — много остроумен, от тези, чиято работа беше да знаят всичко за всеки. Представляваше ли опасност?

Сър Ричард го гледаше с обичайното си равнодушие — не, нещо повече, той беше развеселен.

— Господин Селуин, аз почти се колебая да го призная сега, но двамата с госпожица Бючамп съвсем неотдавна пристигнахме от колониите. Аз обещавам, обаче — каза той гладко, — да не ви отегчавам с разкази за неинтересните ми занимания в тази далечна страна.

 

 

— Госпожица Бючамп, разбира се, може да говори, за каквото си иска — отговори Селуин игриво. — На човек никога не може да му доскучае в компанията на такава красива дама, независимо от темата на нейния разговор.

— Вие сте галантен, сър — декларира Джени, твърде нащрек. — Но аз смятам да се въздържа при всички случаи от такъв разговор. Ще бъде глупаво от моя страна да ви поучавам за каквото и да било, докато участвайки във вашия разговор мога да бъда по-добре инструктирана за този нов свят — Лондон — в който сега съм навлязла.

Въпреки решимостта си да не го прави, Джени не можа да се въздържи да не погледне, за да види реакцията на Ивс, въпреки че не можеше да се разбере много от неговото изражение. Тя се молеше той да не я подозира, че избягва темата, особено след всички критики на лейди Пертуи. И наистина, Джени можа да види, че дамата изпусна въздишка на облекчение.

Остроумният мъж се изпъчи.

— Това е истина, аз познавам своя свят. Вие, Ивс, познавате само двора и Парламента. Повярвайте ми, в балната зала има повече интриги, отколкото в дипломатическите кръгове.

— Колко вярно — съгласи се Ивс сухо.

— Сега, когато се сещам, смея да кажа, че вие нарушавате трудната си привичка. Не ви ли видях на обесването на бандита лорд Дейнджър?

Джени не можа да предотврати инстинктивното свиване на мускулите си. Отпускайки пръсти, тя проклинаше липсата си на контрол. Дали ужасът, който изпитваше, се забелязваше по лицето й?

Селуин, усмихнат широко, със сигурност не усещаше каквато и да е промяна в атмосферата.

— Да. Да, аз бях там — призна Ивс, усмихвайки се.

Когато той се усмихваше така, Джени се плашеше. Нямаше знак за нищо повече от страна на Ричард, освен любезен интерес, забеляза тя, но знаеше, че той е нащрек и на границата на провала. Сега, когато той започваше да познава Ивс по-добре, Джени не можеше да повярва, че Ричард се чувстваше толкова сигурен в собственото си всемогъщество.

Селуин говореше за обесването с нещо повече от обикновен ентусиазъм.

— Едно от най-хубавите през това десетилетие, ако не и по-отдавна — декларира той. И аз мога да бъда смятан за нещо като експерт. Това на лорд Ловат изобщо не можеше да се сравни. От мястото, където седях, можехте да видите изражението на престъпника твърде ясно — и онзи страстен поглед, който хвърли на любовницата си.

Сър Ричард се закашля. Значи той все пак не беше напълно безпристрастен. От тези думи, обаче, Джени започна да се съмнява във възприятията на остроумния мъж. Но независимо от това се изчерви от неудобство. Тя само се надяваше, че всеки щеше да свърже реакцията й само с темата на Селуин. Момичетата в нейното положение не трябваше да знаят за любовниците и подобните на тях.

— Аз се страхувам, милорд, че вие бяхте твърде далеч, за да забележите изобщо нещо ценно — заключи клюкарят.

— Това не е вярно — отговори Ивс, отново с онази многозначителна усмивка. — Аз бях повече от доволен от гледката. И можах да видя това, което исках.

Джени строго се опита да спре дивите предположения, които бушуваха в нея. Разумът налагаше, че ако той подозираше, че тя се е появила публично като любовницата на Дейнджър, нямаше тогава да я представя в обществото и нямаше никога да я представи на своята любима и уважавана леля. И все пак бе трудно, дяволски трудно да гледа Ивс и да бъде разумна.

— Истинският любител — обясняваше Селуин на един забавляващ се и заинтригуван Ричард, — трябва да бъде близо, фактически върху самия ешафод. Аз помолих да ми позволят да пътувам в талигата, но те отказаха.

— Без съмнение те се страхуват престъпникът да не избяга — предположи Ричард, сякаш малко познаваше въпроса.

— Това едва ли е един оправдан страх в случая на Селуин — забеляза Ивс. — Кой може да има повече интерес от Селуин от залавянето на един престъпник? Ами да, когато крадци се вмъкнаха в къщата на Хорас Уолпол, той изпрати да повикат направо Селуин, за да може той да се наслади на залавянето — той се обърна към клюкаря.

— Не бяхте ли вие, приятелю, който осигурихте признанието на лакея на лорд Дакърс?

— Наистина бях аз. Бихте помислили, че властите в Нюгейт трябва вече да ме познават добре. Бил съм там не по-малко от пет пъти, само за да посетя онзи мошеник Дейнджър.

Не беше чудно, че очите на Ричард светеха от смях. Посещенията на Селуин трябва да са били след нейното освобождение. Джени изобщо не можеше да си го спомни и предполагаше, че щеше да го направи, ако го бе виждала преди.

— Един интересен човек — каза Ивс. — Самият аз го посетих веднъж. Един джентълмен, който… не може лесно да бъде забравен, бих казал.

— Не — тъжно се съгласи Селуин, явно абсолютно неразбиращ, че стоеше само на инчове от въпросния човек. — Ще мине известно време, преди да ни представят отново един толкова забележителен престъпник. Но трябва да се надяваме за по-добри неща — той се поклони, тъй като бе разпознал един приятел в другия край на стаята. — А, аз виждам, че Куинсбъри все още е тук. Трябва да ме извините. Ваш слуга дами, джентълмени.

— И какво сега да мисля за него? — попита Джени надявайки се, че нейната нервност нямаше да личи в тона й. — Това още един джентълмен ли е, от когото трябва да се пазя, милорд? — или просто трябваше да се пази от Ивс?

— Наистина трябва, но поради съвсем друга причина. Езикът на Селуин, както може да си забелязала, не е винаги толкова безвреден.

— Ще запомня това — каза Джени, обръщайки повече внимание на предупреждението му, отколкото останалите разбраха.

— Достатъчно за тези неприятни теми — заяви Ивс. — Той изглежда желаеше да остави настрана дразнещите си заплахи, сякаш бе напълно задоволен от това, което вече е постигнал. Или сякаш не искаше да каже нищо повече със загадъчните си забележки. Джени не можеше да каже повече колко неща от неговите забележки беше разбрала само от чувство за вина.

— Ако ни извините, Сър Ричард — продължи той предлагайки ръката си на Джени, — оркестърът ще засвири отново и е време да поискам танца си с госпожица Бючамп. Това е кадрил и тъй като сме го практикували преди, тя може по-малко да се тревожи за деликатните си крака.

С ъгъла на окото си Джени забеляза Ричард да води зад тях една леко протестираща госпожа Мюлер към дансинга, но тъй като техния комплект беше вече пълен, двойката се присъедини към друг, който току-що се оформяше. Само за момент тя се почувства лишена от защита, независимо че имаше още три двойки в техния комплект и кой знае колко още в стаята. Тези другите, обаче, нямаха значение. Тя чувстваше само Ивс.

Когато те пристъпиха заедно напред, за да почетат присъствието си и после да се поздравят един друг, Джени си спомни предишния им танц. Той изглеждаше подходящ фокус за повечето от объркването й относно негова светлост. Неговото отношение варираше от заплаха до предложено приятелство със светкавична бързина. Само преди моменти тя можеше да се закълне, че той предизвикваше Ричард и нея във връзка с бягството на бандита от бесилката. Сега той изглеждаше така, сякаш единствената му грижа беше да внимава за стъпките.

И да се радва на нейната компания.

Неговата усмивка беше толкова топла, колкото и докосването на ръката му, докато я водеше през стъпките на първата фигура. Джени съзнаваше ускореното биене на сърцето си, в унисон с бързия ритъм на музиката.

Останала без дъх, тя заяви:

— Тази вечер оркестърът е забележително добър, не сте ли съгласен, милорд?

Ивс я изненада с един смях, изпълнен с искрено удоволствие, почти обич.

— Само преди моменти аз се чудех кой, освен мен може наистина да оцени музиката и разбрах, че ти наистина ще я забележиш. Щастлив съм, че ти харесва — добави той.

Зачервена, Джени заобикаляше срещуположния джентълмен. Това беше истина, осъзна тя стресната. Техните мисли често бяха еднакви.

След неговото обръщане със срещуположната дама, Ивс се върна при нея, все още спокоен и любезен.

— Аз се надявам, че мрачната тема за разговор на Селуин не те разтревожи много. Обществото е дотолкова свикнало с неговите ексцентричности, че ние забравяме как те сигурно изглеждат на другите.

При споменаването на името Селуин още веднъж, Джени отново застана нащрек, претендирайки да се концентрира върху оправянето на широките си поли, докато описваше кръг около Ивс. Тя се чувстваше така, сякаш главата й също се върти в кръг. Изражението на Ивс, обаче, не се бе променило, забеляза тя. Глупава ли беше? Откакто бе влязла в тази измамна игра, тя откриваше провалът да я гледа от всяка сянка. Този странен разговор можеше вероятно да е случаен, а не внимателно нагласен от негова светлост.

— Ако разговорът на Селуин следва странни пътища — продължи Ивс, — той вероятно поне е коректен в това да ме порицава, че говоря за политика толкова много. Но както и да е, аз бих искал да те представя някой път на господин Бюрк, когото той спомена. Господин Бюрк се интересува много от положението в колониите и ще бъде благодарен за всяка информация, която можеш да му дадеш.

Джени се обърна под протегнатата му ръка. Стаята се въртеше пред очите й, само Ивс оставаше неподвижен, единственият непоклатим.

— Чух за господин Бюрк — каза Джени, — и ще бъда щастлива да се запозная с него — тя далеч не беше нечувствителна за съдържащото се ласкателство в това предложение. Тя се чудеше дали има друг джентълмен в стаята, който така радостно би предположил, че я интересуват тези неща? Това не можеше да е тест, защото повечето хора биха сметнали незнанието на политическите въпроси у една дама да е в реда на нещата. — Сър Ричард ми е говорил за него с голямо уважение — добави тя, — въпреки че аз вярвам, че те не са се срещали.

Споменаването на Сър Ричард причини една сянка да премине по честното, красиво лице. Лек студ навлезе в гласа на Ивс, когато заговори.

— Тогава Сър Ричард трябва също да се срещне с него. Аз съм сигурен, че възгледите му на войник, служил в Америка, могат да бъдат много интересни.

Имаше нещо в тона му, което Джени не можеше докрай да определи, нещо, което не беше точно подозрение, или неприязън. Беше ли Ричард успял някак си да обиди Ивс? Когато фигурата на танца раздели дамите от джентълмените за момент, тя погледна след него. Внезапното прекъсване на връзката помежду им я смути. Когато фигурата го доведе отново до нея, той спомена най-небрежно, че е забелязал колко доволна тя е изглеждала, танцувайки със Сър Ричард. Но въпреки че хвана отново ръката й, Джени не почувства същата близост.

— Приятно е да се говори с някого, който разбира миналото ти — призна тя с истинско вълнение, учудвайки се на желанието си да го стигне, да го докосне по някакъв начин. — Не трябва да меря думите си толкова внимателно, както с лейди Пертуи. Точно като вас, Сър Ричард не се отдръпва при споменаването на моя дом — разбра ли той?

— Да се използва думата „ферма“ без страх от цензура е наистина приятно — съгласи се Ивс. — Много ухажвания са се базирали и на по-малко.

Тонът му бе достатъчно лек и вече не далечен, но имаше нещо в него, което накара Джени да се чуди дали е сериозен. Тя съзнаваше много добре интереса, който предполагаемото й богатство предизвикваше у много от младите джентълмени. Можеше ли то да бъде примамка също и за оттеглилия се от служба бандит?

— Ухажване? — попита Джени, надявайки се, че стилизираните фигури на танца ще прикрият нейната нервност. — Сър Ричард? Вие трябва да се шегувате, милорд.

Отношението й изглежда забавляваше Ивс. Не, той не бе заблуден.

— Скъпа моя — каза той, — вие и двамата със Сър Ричард дълбоко грешите, ако считате такава възможност просто шега. След тази вечер, аз очаквам, че той ще бъде само още един сред многото ухажори.

Ужасена, Джени прошепна:

— Ухажори, търсещи богатството на Викърс.

— Не всички — каза искрено Ивс. — Ти не трябва да се оставяш на тази мисъл да те тревожи. В края на краищата, ще бъдеш свободна да избереш сама — ръката, която той й протегна, изглеждаше топла, успокояваща, силна. Такава ръка можеше да предпази една дама от всеки, който искаше да й навреди, помисли тя.

Беше облекчение да знае, че той искаше да й гарантира някакъв глас в тази работа. Но разбира се нямаше да я принуждава да се омъжва, напомни си Джени, силно потискайки всички мисли на несъгласие. Ако тя се омъжеше, богатството щеше да премине под контрола на съпруга й.

Той взе двете й ръце за „германския кръг“. Гледайки се един друг, всеки постави дясната си ръка зад гърба, хващайки лявата ръка на другия. Движението ги доведе толкова близо, че тя можеше просто да бъде прегърната в ръцете му. Когато Ивс заговори отново, той сякаш шепнеше направо в ухото й.

— Какво би търсила в ухажора си, госпожице Бючамп?

Джени погледна нагоре в ясните му сини очи, толкова близки, толкова напрегнати, че тя почти очакваше той да види отговора, преди самата тя да го знае. Какво би търсила тя? Джени се чудеше, разглеждайки елегантно изваяните черти.

— Доброта — отговори накрая.

— Толкова малко? — гласът му беше тих и любопитно напрегнат.

Тя поклати главата си.

— Аз не го считам за малко нещо.

— Не, разбира се, че не. Исках да кажа по-скоро, че можеш да поискаш толкова повече — имаше намек за известно вълнение зад любезната маска, едно почти тъжно качество, не приличащо никак на Ивс.

Джени погледна настрана, неспособна да отговори. Как можеше тя, в двусмисленото си положение, да изисква каквото и да било? Как можеше да мисли за ухажори, когато те не знаеха коя беше тя?

Толкова близо до Ивс беше невъзможно да се мисли изобщо. Тя едновременно съжаляваше и беше щастлива, когато музиката спря и той я освободи. Напомняйки си твърдо, че трябваше да запази трезви умствените си способности, особено когато се намираше близо до този мъж, Джени направи последния си реверанс.

Когато тя се изправи, видя неговото изражение внезапно да се променя от тъжно очакване на убийствена омраза. Промяната така я изуми, че й отне един момент да осъзнае, че не тя бе причината за тази трансформация. Наистина, изглеждаше, че той напълно е забравил за нейното съществуване за момента. Цялото му внимание беше фокусирано върху една самотна фигура, застанала на входа — Нейт.