Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf’s Lady, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 21 гласа)
Сканиране
zozefin (2010)
Разпознаване и корекция
ros_s (2011)

Издание:

Мери Бътлър. Дамата

ИК „Арекс“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Михаил Петров

Технически редактор: Виктор Пасков

Коректор: Даниела Попова


Пролог

— Крадла!

Въпреки сериозността на обвинението, топлите кестеняви очи на момичето изразяваха само веселие. Тя хвърли на обвинителя си един ироничен поглед, притеснена повече от гъделичкането на падналия изпод шапката й кичур. Можеше само да се гадае по каква случайност брошката се бе озовала в нейната пазарска кошница. Но кражба? Каква абсолютна смехория! Това беше един отвратителен предмет, блестящо вулгарен като собственичката си. И също като нея фалшив — една добра имитация, но не достатъчно, за да излъже окото на познавач.

Облеченият в ливрея младеж до нея я сочеше с обвиняващ пръст.

— Значи ти си тази, която краде всички тези дрънкулки! И казваш, че господарката е толкова разсеяна, че сигурно е поставила брошката не на мястото й — гласът му се повиши толкова, че всеки можеше да го чуе, повиши се достатъчно, за да привлече още слушатели сред зяпачите и клиентите пред магазина за свещи. — Заради теб всички ние можем да загубим службите си.

Тя все още не разбираше.

— Какви дрънкулки? Джеймс, за какво говориш ти? Аз не знам как…

— Запази си речите и невинния вид за „човката“.

Думата не й беше позната, но тя отгатна от одобрителния шепот на събиращата се тълпа, че лакеят имаше предвид един съдия.

— Не бъде глупав — каза тя. — Няма да ти благодарят, че раздухваш едно просто недоразумение. Аз съм сигурна, че всичко може да се установи, за да се удовлетвори господаря, веднага щом занесем дрънкулката обратно в къщи.

Обаче спокойният разум в гласа й не повлия на слушателите в нейна полза. В края на краищата, една наета компаньонка беше просто слуга и нямаше право на авторитета и маниерите на благородниците.

Окуражен от знаците на подкрепа, лакеят я сграбчи злобно за китката на ръката. При този неочакван знак на насилие, момичето хвърли един дълъг, ясен поглед на своя обвинител. Изведнъж тя започна да разбира какво възнамеряваше той, въпреки че все още не осъзнаваше защо го прави. Джеймс знаеше много добре какво върши и същевременно получаваше огромно удоволствие от това.

Тълпата се натискаше напред все по-близо, твърде близо. И сега, внезапно тя почувства, че не може повече да понася нито за момент презрителното отношение на лакея и потната хватка на дланта му. Със свободната си ръка тя замахна с кошницата, удари го по главата и се освободи, докато той инстинктивно я пусна, вдигайки ръка, за да се защити.

Тълпата повтори неговия рев. Като се огледа наоколо, тя внезапно осъзна, че е заобиколена от непознати. Джеймс беше настоял да се отклонят от обичайния маршрут, за да отидат в един различен магазин, където, уверяваше я той, можеше да се купят коприни и панделки от по-добро качество и на по-ниска цена.

Сега нямаше време да се тревожи по въпроса защо лакеят й желаеше злото. Или да мисли за предупрежденията на майка си да не изпада в така наречените от нея „диви състояния на Джени“. Нямаше време за нищо друго, освен да изпусне кошницата и да бяга.

Вятърът издърпа шапката й и след минути освободи от иглите нейните гъсти, изгорели кичури. Широките поли й пречеха, но волята, както и страхът придадоха бързина на дългите й крайници. Само ако можеше да стигне къщата, преди злобният Джеймс да я настигне, само ако можеше да се добере за малко до ухото на господаря…

Лакеят също беше решителен в преследването. И не само това, ами сега той използваше едно най-ужасно оръжие срещу нея — тълпата. Нямаше сила на земята, която сега можеше да ги спре. С всяка крачка, все повече хора — продавачи, зяпачи, слуги и господари — се присъединяваха към преследването. Викът „Спри, крадло“ изглежда ги привличаше неудържимо и ги лишаваше от човешките качества.

Не беше вероятно, че ще им избяга. Те я следваха упорито като хрътки, подушващи плячката си по вятъра. Момичето се стрелкаше навътре и навън от алеите зад магазините. Само след няколко пресечки улиците се промениха от подредени и уважавани магазини и кантори в серии от съмнителни кръчми и заведения. Изметът на този район — проститутки, пияници и просяци — можеше и да има някакъв респект към закона, но въпреки това те се присъединиха с удоволствие към гонитбата.

Отминавайки кухненската врата на един от магазините за грог, момичето се подхлъзна в мръсотията и падна. Изправи се веднага, но преднината й пред преследвачите намаля. В отчаяние, тя се опита да се шмугне в следващото питейно заведение, но още с влизането разбра грешката си. Даже изцапана при падането от помията, тя все още несъмнено беше дама и като такава напълно не на мястото си в подобни места.

Стаята замръзна при нейното появяване. И не бе чудно — тя сигурно изглеждаше като полудяла. Косата й сега висеше разпусната над раменете, изглеждаща тъмночервена на фона на бледата й кожа. Рамката, която поддържаше полите й, се бе счупила от едната страна и й придаваше наклонен вид, а щампованата памучна рокля беше разкъсана и изцапана.

Докато всички очи я разглеждаха, ушите на присъстващите можаха да чуят наближаващата орда. Нито мястото, нито времето бяха подходящи, за да моли за пощада, или помощ. Тя можа да прочете съдбата си в кървясалите очи на собственика. Обаче питието го правеше бавен. Преди да може да я сграбчи за раменете, тя измъкна един стол изпод един нестабилен клиент и го запрати към него. Насочи се към задния изход, докато собственикът все още се опитваше да стане от пода.

Тълпата вече влизаше в магазина за джин. Тя се надяваше, че поне някои ще бъдат отклонени от преследването от изобилието евтино питие. Те със сигурност бяха разгорещени и жадни в този момент.

Собственото й гърло бе пресъхнало. Част от корсета й се впиваше в ребрата, дъхът й излизаше трудно от устата. Сигурна в невинността си, тя не се страхуваше от закона, но бе ужасена сега от тълпата. Ясно беше, че преследвачите не си спомняха повече целта на гонитбата. Някакъв друг, по-примитивен инстинкт, ги подтикваше.

Хващайки се отстрани и същевременно опитвайки се да повдигне полите си, тя бързаше през съседния двор и навън на улицата. Сега вече бе излязла отново на главната улица. Несъзнаваща другите опасности, тя се втурна между една барокова карета и зеленчукова талига, причинявайки уплаха на конете, които се изправиха на място и извиха опасно настрана.

Чувство на триумф я изпълни, когато разбра, че е само на няколко крачки от къщи. Тогава ще бъде в безопасност, тогава справедливостта ще възтържествува. Тогава…

Самата господарка отговори бързо на френетичното блъскане по вратата, сякаш чакаше някого, или нещо. Голямата й фигура, още повече разширена от широката рамка на полите и нагоре от модната перука, изцяло запълваше вратата.

— Мадам, аз трябва да видя господин Рансъм веднага. Джеймс, лакеят, е полудял. Той се опита да…

— Некомпетентен глупак! Аз трябваше да разбера, че не може да му се вярва.

— Значи вие знаете, че той е взел брошката ви? О, вие облекчавате съзнанието ми значително. Ако обичате, мадам, той ще бъде тук всяка минута — с една тълпа след него. Позволете ми да вляза и да си поема дъх. Мисля, че господин Рансъм би трябвало да е тук, за да се справи с това.

— Господин Рансъм няма да ти помогне, госпожице.

Тя вдигна очите си бавно, почти неспособна да повярва в гнева, който чу в гласа на господарката си.

— Мислеше, че аз няма да забележа ли? — продължаваше ужасният глас. — Моят съпруг? В моята къща?

Благородната фасада, която госпожа Рансъм се опитваше да поддържа, започваше да се пропуква.

— Мислеше, че си различна, нали? От неговата собствена класа? Той разбра твърде скоро, че класата не означава абсолютно нищо без бронз зад нея. И сега ти самата ще разбереш същото.

Момичето поклати глава недоверчиво. Ушите му се изпълваха с един ужасен рев.

— Вие? — съзнанието й се опитваше да се справи с това странно развитие на нещата. Не Джеймс, а госпожа Рансъм й е направила това. Нарочно. Не желаейки да приеме истината, тя протестира: — Не, о не.

— О, да, моето момиче. И не си мисли, че той ще те защити. Може да не му хареса, но ще направи, каквото му се каже. Той винаги го прави… накрая.

Гневът, помогнал на момичето да избяга, се появи отново за момент.

— Вие наистина ли мислите, че всеки ще повярва на вашето обвинение? Че аз бих рискувала положението и характера си, открадвайки едно грозно парче… боклук?

Сега тълпата беше вече почти върху тях, изтощена физически и респектирана от импозантната фигура на госпожа Рансъм, но въпреки това триумфираща. Джеймс и неколцина други сграбчиха момичето, дърпайки го за ръцете, докато извика от болка. И все пак тя има удоволствието да види, че последният й изстрел попадна право в целта. Руменина от ярост покри грубите черти на господарката й. Тя не е знаела! Лекомисленият господин Рансъм трябва тайно да е продал, или подарил оригинала.

Чувството й за победа обаче беше краткотрайно.

— Това няма да е боклук, когато се изправиш пред съда — подразни я госпожа Рансъм, като затръшна вратата пред лицето й. — Аз ти обещавам това, госпожице Джени Уайлд. Ако доживееш, за да те съдят!