Мери Бътлър
Дамата (11)

10

Съветът на Ивс беше без съмнение прекрасен, но той остави Джени по-объркана от всякога. Сърцето й, което той посочваше за съдник, се държеше по един много особен начин, особено когато той се намираше наблизо и наистина не можеше да му се вярва. Съди по действията на човека, каза той. Но неговите собствени действия трудно можеха да се нарекат последователни. Към нея често беше добър, но понякога студен като лед. Отношението му към Нейт бе отвратително. Тя знаеше, че той предизвиква у мнозина страх, но все пак у някои и доверие. Трябваше да има някъде отговор за това, чувстваше Джени, но как и къде да го намери оставаше неясно.

Най-лошото от всичко беше, че нямаше време да спре и да помисли, нямаше време да подреди тези тревожни мисли. Да има половин час насаме със Суки, единствената личност, с която можеше да говори свободно, бе станало лукс. Или госпожа Мюлер, или лейди Пертуи винаги нахлуваха за по няколко минути по време на важния процес на тоалета й, за да дадат, или потърсят съвет.

Тя поне можа да предаде предупреждението и предложената помощ от Ричард на Суки, въпреки че разговорът само задълбочи чувството й на тревога. Противно на очакванията, Суки не реагира с едно усмихнато доверие към Ричард.

— По дяволите. Дявол да го вземе — извика тя, оставяйки долу четката, която използваше за разресване косата на Джени.

В отгледалото Джени можа да види обидата и гнева по лицето на момичето. Тя се пресегна назад, за да хване ръката на Суки.

— Харесваше ми тук — призна Суки. Тя прехапа треперещата си устна. Аз мислех, че може би… ние ще можем да продължим така, докато ти получиш парите. След това можеш да си вземеш едно малко място в провинцията, както каза отначало и аз ще ти бъда прислужница и компаньонка. Всичко ще бъде красиво и почтено. Смешно, не е ли така? Аз — Суки, крадлата? Харесва ми да бъда почтена.

— Ние ще бъдем почтени, Суки — обеща Джени. — Ако не тук, то на някое друго място — някое място, надяваше се тя, където нямаше да има нужда да претендира, че е някоя друга, освен Джени Уайлд.

Суки въздъхна и се върна към работата си, подреждайки огнените къдрици на мястото им.

— Изглежда, че през целия си живот съм била бегълка по един, или друг начин. Сега вече се уморих да бягам. Никога преди не съм се задържала достатъчно на едно място, за да го разбера.

По-късно, облечена в една английска зелена рокля на бели ивици върху бухналата фуста, Джени все още мислеше за тъжното лице на приятелката си, докато слушаше един забележително глупав опит за стихоплетство на соарето на лейди Уедърбай. Римите бяха толкова лоши, колкото Ричард предрече, но дадоха възможност на Джени да размишлява. Оглеждайки украсената гостна, от гримираните лица на гостите до строгата физиономия на Ивс, тя се чудеше колко време още този свят щеше да остане неин.

Една внезапна болка прониза сърцето й при мисълта да го напусне. Капан или не, имаше чувството за дом при Ивс, един дом, който трябваше да загуби, независимо как се развиеха нещата. Този дом принадлежеше на Джийн-Мари Бючамп — едно момиче, което не съществуваше, а не на Джени Уайлд.

Винаги наблюдателен, Ивс сигурно забеляза някаква моментна сянка да помрачава лицето й, защото я докосна нежно по ръката и я попита как се чувства. Преди тя да може да отговори, обаче, Ивс изведнъж се напрегна. Джени нямаше нужда да се обръща назад, за да разбере кой провокира тази реакция. Можеше да бъде само Нейт.

Пищно облечен в син сатен, той излезе пред публиката, за да рецитира стихотворението си. Спирайки за момент, огледа стаята, докато ги забеляза, след което благоволи да ги поздрави. Дали го направи заради нея, или заради Ивс, тя не можа да разбере.

Чувствайки се неудобно от това внимание, тя скоро откри, че щеше да стане и по-лошо.

Със сладък глас и с поглед все още върху нея, Нейт започна:

„Сред най-красивите лондонски перли

един-единствен рубин блести, най-голямата награда —

една дама от всичките подобни ней най-рядка,

богата с дух, както и с красота. Очите й…“

Гласът му продължаваше и всяка дума предизвикваше ужас в сърцето й. Като реакция на стиховете му, започнаха да се долавят прошепнати клюки. Джени знаеше какво казваха, чувстваше го, без да чуе и дума от инсинуациите. Зад шарените ветрила, клюкарките поглеждаха скришом към нея и изказваха предположения дали тя щеше да приеме ухажването на Нейт.

И Ивс, как щеше да реагира той, чудеше се тя. Даже той трябваше да се съгласи, че Нейт беше брилянтен. Правилата на играта лесно насочваха стихоплетците към романтично усърдие, но Нейт превърна думите в страстен апотеоз на любовта, явно насочени към нея със светло рубинените й къдрици.

О, римите не бяха нещо особено. Някак си, обаче, въпреки че и други бяха използвали същите думи, никой не предизвика същия ефект. Имаше един учудващ елемент на искреност зад стиха — едно тревожно качество в работата на Нейт и тя подозираше, че Ивс също го намира за такова.

В края на краищата, качеството на поемата нямаше значение, призна на себе си Джени. Нейт можеше да е написал и боклук, но целта му оставаше ясна. Ръкавицата беше хвърлена. Нейт обяви на света, че ухажва братовчедка си.

И все пак тя се страхуваше, че в това се криеше нещо повече от предизвикателство към Ивс. Бракът беше най-простият начин, каза Суки. Изчервявайки се ярко, Джени се опита да не обръща внимание на шепота около себе си, но не можа да игнорира гласовете в съзнанието си. Това беше истина — брак с Нейт щеше да разреши всичките й проблеми — както и тези на Нейт. Като лейди Викърс, тя отново щеше да има една самоличност, един дом. Жените го правеха всеки ден и с по-малко обич от тази, която тя изпитваше към Нейт. Защо тя да не можеше да го направи?

— Може би ще поискаш малко да се подкрепиш и по-свеж въздух? — каза тихо Ивс на ухото й.

— Да, моля — отговори благодарна Джени. Неспособна да посрещне многозначителните усмивки на Нейт и публиката, тя не можеше да мисли за нищо друго, освен да се махне от всички тях. Нещо, което Ивс щеше да каже в гнева си, можеше да бъде по-лошо от това.

Веднъж вън от стаята, тя очакваше експлозията, но нищо не последва. Вместо това, спокоен както винаги, Ивс й поднесе чаша кларет. Той изглежда се отнасяше съчувствено към нейното смущение и бе странно съзерцателен, сякаш това предизвикателство съдържаше и някаква загадка.

— Нейт и аз имахме един и същ възпитател — каза меко той, — въпреки че Нейт е с пет години по-възрастен от мен. Тази поема не беше негова. Аз се чудя кой ли може да я е написал?

Идеята, че Нейт можеше да стигне до там, че да накара някой друг да напише любовна поема за нея, изглеждаше неприятна на Джени. Въпреки че тази идея нямаше да й хрумне без помощ, тя не се съмняваше, че е вярна. В думите имаше едно познато звучене, но то не беше присъщо на Нейт. То звучеше почти като…

— Знаеш ли, аз почти можах да чуя гласа на осъдения бандит — каза Ивс. — Това беше точно в неговия стил.

Идеята бе толкова изненадваща, че Джени отначало игнорира споменаването на бандита. Ричард? Не, в това липсваше неговия подигравателен маниер. Във всеки случай, Джени подозираше, че той не би направил такава услуга на Нейт, даже и заради забавлението от това. Не доброволно.

— С последните му думи, разпространявани толкова нашироко — каза тя, — няма съмнение, че бандитът има много почитатели и имитатори.

— Сигурно е така, както казваш — каза той, приключвайки въпроса и й предложи ръката си. — Ще се присъединим ли към другите в стаята за карти?

Джени кимна, благодарна за неговото мълчание и за поддръжката на ръката му. Под сатена и дантелата тя можа да почувства топлина и сила. Можеше да намери малко утеха в тази сила, съжаляваше мълчаливо тя, ако не беше една самозванка.

Едва съзнаваща заобикалящия я свят, тя крачеше из стаите до Ивс. Как можеше да започне да го разбира, когато не беше в състояние да разбере себе си? Перспективата да бъде ухажвана от един добър, макар и слаб приятел я отвращаваше и все пак тя се притискаше към ръката на единствения човек, който можеше да ги унищожи всичките. Тя се нуждаеше от съвет, или отговори, но вместо това разменяше поздрави с познати и продължаваше с Ивс, преминавайки през препълнените стаи, докато стигнаха стаята, отделена за тези, които предпочитаха хазартните пред словесните игри.

— Аз не виждам Сър Ричард тази вечер — коментира Ивс, докато влизаха и се огледа за техните компаньонки.

— Може би ужасите на литературното творчество са се оказали твърде големи в края на краищата — каза Джени, опитвайки се да отхвърли странното си настроение. По-спокойна сега, тя все пак беше малко разтревожена от това, че Ивс можа толкова бързо да премине от Дейнджър към Дейнджърфийлд.

— Когато той ни посети последния път, изрази известно нежелание да изтърпи поетичното вдъхновение на другите.

Ивс се усмихна и явно нямаше друго на ум, освен общ разговор.

— Една разбираема реакция. Във Франция правят това нещо по-добре, но аз все пак приветствам опита да се въведе един по-интелектуален елемент в обществото, а също и литературния талант, когато го има. А, ето я Танте — каза той, забелязвайки я на една маса с приятели.

Госпожа Мюлер, откриха те, беше спечелила сега голямата сума от два шилинга от съиграчите си и бе зачервена от удоволствието на победата. Тъй като една от дамите трябваше да напусне поради друг ангажимент, Джени зае мястото й с известно облекчение. Картите я интересуваха само умерено, но те я освобождаваха от по-голямата част на светския разговор.

Или така смяташе тя. Веднага щом Ивс ги остави, за да говори с някои джентълмени, които имаха новини от двора, по-възрастните дами започнаха да клюкарстват и предмет на разговора им, за ужас на Джени, беше лорд Викърс.

— Такъв красив мъж е лорд Викърс — започна баронесата, явно несъзнаваща внезапното напрежение в чертите на госпожа Мюлер. — Той винаги придава такава атмосфера на всяко събиране. Аз не познавам друг мъж, който се облича толкова елегантно.

— Или толкова скъпо — заяви госпожа Мюлер, не съвсем под носа си.

Джени можа да почувства как по-възрастните жени я наблюдаваха и търсеха някакъв знак, някаква нейна реакция за човека, който вярваха, че е неин ухажор.

— Наистина — каза тя накрая, чувствайки, че някакъв коментар е необходим, — моят братовчед има прекрасни маниери.

— Той наистина ги притежава — продължи баронесата и клюката течеше толкова автоматично от устните й, че не пречеше изобщо на нейната игра. — Синът ми го видял да губи хладнокръвно хиляди лири на игра снощи. Загубил е три пъти по толкова предишната нощ, но не показал загриженост, тревога, или лоши чувства. Вместо това се засмял и поканил компанията на закуска. Вижте сега, това е начинът, по който един джентълмен трябва да се държи — винаги да показва едно и също лице пред света.

Четири хиляди, загубени за две нощи! Джени беше поразена. Можеше ли Нейт да си позволи да губи толкова? Припомняйки си загадъчното заявление на Ричард, тя се чудеше дали опасността да задлъжнее не грозеше отново Нейт. За някого, възпитан в това общество, хазартът можеше да изглежда лесен начин, за да увеличи дохода си. И все пак… сърцето на Джени се опасяваше. Само един глупак, знаейки последствията от задлъжняването и че Ивс щеше да осигури тези последствия, можеше да рискува да задлъжнее отново. Мъжът, който току-що обяви чувствата си към нея в стихове, нямаше вид, обаче, да се страхува от съдия-изпълнителя, или от когото и да било. Фактически, тя осъзна сега, една от причините, поради които беше толкова разтревожена от изпълнението на Нейт, бе неговото наперено убеждение за собствения му успех, което личеше в маниера, ако не в думите му.

Сякаш мислите й го бяха повикали, след няколко минути Нейт влезе в стаята за карти. Отначало той само се разхождаше наоколо, смеейки се и говорейки с приятели, но скоро се приближи и застана до нея, като започна да я съветва как да играе. Неговите съвети не можаха да подобрят играта нито на Джени, нито на госпожа Мюлер. Всъщност присъствието на врага на Ивс така изнерви госпожа Мюлер, че тя беше на път да изгуби малката си печалба.

Намирайки неудобството на по-възрастната жена заразително, Джени скоро изфабрикува едно извинение, за да стане от масата, позволявайки на Нейт да я придружи до другата стая, за да чуе как господин Бюрк рецитира откъси от работата си. Времето, когато тя говореше с Нейт за неговото поведение, беше отминало. Без съмнение, той искаше да дразни врага си, но бе грубо да го прави за сметка на нея и на госпожа Мюлер.

— Аз бих желала да не дразниш така госпожа Мюлер, братовчеде. Тя не заслужава такова отношение — сега Джени беше много внимателна да се обръща към Нейт като към братовчед — не от необходимостта да поддържа своята роля, а за да поддържа подходяща дистанция в техните отношения. Интимността на обръщението с първото му име можеше да накара другите — включително Нейт — да смятат тяхната връзка за по-топла, а не чисто семейна.

— Прости ми — каза той. — Когато тя ме гледа, като че ли имам рога на челото, не мога да се въздържа.

Въпреки неговата подкупваща усмивка, Джени не беше удовлетворена.

— Предполагам, че те плачат до ушите ти по цял ден какъв разбойник съм бил към наемателите си. Не е чудно, че това те е изкарало от равновесие.

— Не — каза Джени, объркана, но и уплашена да чуе повече. Но трябваше да го знае. — Защо си разбойник този път?

— Аз изпразних Викърс от всички негови шпиони — каза със задоволство Нейт. — Уволних всички слуги и изгоних наемателите. Няма да държа близо до себе си нито един от хората на Ивс, за да ми забият ножа в гърба.

Първата мисъл на Джени беше просто, че Ивс никога не би ударил човек в гърба; той не постъпваше така. След това размерите на това, което Нейт бе направил, бавно проникна в съзнанието й. Изгонил е всички навън? Как е могъл? И все пак тя инстинктивно знаеше, че ако покаже неодобрението си, щеше да сложи край на шансовете да го убеди, че е извършил нещо лошо, ако не направо жестоко.

— Но, Ней… братовчеде — каза тя заеквайки, — всичките слуги и наематели трудно могат да бъдат лоялни към интересите на Ивс. Много от тях сигурно служат във Викърс от времето на прачичо ти.

— О, те винаги са предпочитали Уолф, глезеха го, защото беше най-малкият. Мислиш ли, че ще търпя всеки път, когато правя някакво подобрение в къщата, те да ми го навират в очите? „Но лорд Ивс винаги го правеше по този начин“ — Нейт ги имитираше с възмущение. — Не и аз. И доказателството за намесата на Ивс е това, че ги е поставил всичките под закрилата си — обещал им е места в именията си. Надявам се, че ще му струва твърде много.

За пръв път Джени погледна Нейт и видя, за свой ужас, един напълно непознат човек. Къде беше внимателният джентълмен от Нюгейт? Напълно ли е изчезнал? Чувствата на тези слуги — хората, крито му дължаха препитанието си — не означаваха нищо за него. Въображението му не включваше техните чувства, тяхната болка. Но Ивс явно се бе погрижил за тях, без да се замисли.

— Ивс не би пресмятал цената за такова дело — каза тя тихо, знаейки, че е истина.

Нещо в гласа й вероятно най-накрая даде на Нейт да разбере, че тя не одобрява действията му.

— Джени, не ми казвай, че Ивс е прибрал също и теб. Ти не може да мислиш добро за такова чудовище.

Това си казваше и тя твърде често, но то ставаше все по-трудно за възприемане.

— В този случай трябва да мисля добро за него. Той е постъпил много щедро.

— Само, за да ме направи да изглеждам жесток — и да се осигури, че никой от тези хора няма да се опита да се върне при мен, за да ми продаде тайните му.

Когато Нейт каза това, то прозвуча почти правдоподобно, но не чак толкова правдоподобно. През седмиците, откакто Джени бе станала госпожица Бючамо, тя бе видяла и чула много за лорд Ивс. За неговата интелигентност, решителност и сила тя би повярвала всичко; неговата хитрост, обаче, не стигаше до злословие. Въпреки че знаеше колко много презира Нейт, той никога не й разказа нищо, за да не повлияе на чувствата й. Можеше да й бъде по-лесно ако го бе направил.

— Забрави ли, Джени, какво ми причини той? — попита я Нейт, явно изумен от липсата й на симпатия към него. — Хвърли ме в Нюгейт и ме държа далеч от наследството ми?

— Не — каза Джени, поглеждайки встрани. — Аз не забравям какво е направил.

Но за пръв път, Джени започна да се чуди дали не беше възможно Ивс да е имал основателна причина, за да постъпи така.

 

 

Ивс седеше зад бюрото си в своя кабинет и разглеждаше внимателно информацията, доставена му от неговите очи и уши. Нещата скоро щяха да стигнат до сблъсък, това беше ясно. Засега Нейт внимаваше да връща всичките си дългове на карти, но при продължаващото ниво на загуби около масите с карти, тази ситуация не можеше да продължи дълго. Неговите кредитори знаеха къде да донесат сметките си, когато Нейт ги забравяше твърде дълго.

Нейт също знаеше това и все пак не изглеждаше особено загрижен. Беше ли толкова сигурен, че ще спечели ръката на братовчедка си, наследницата? Ивс се чудеше. Имаше ли Нейт някаква причина, за да е сигурен?

Не, Ивс отказваше да мисли за това. Много по-вероятно бе, че Нейт е преценил лошо момичето — Джени. Откак Танте му беше казала нейното умалително име, той не можеше да го извади от ума си. Джени.

Тя беше разтревожена напоследък. Инстинктивното му желание да я успокои, обаче, трябваше да бъде потиснато, независимо колко трудно можеше да се окаже това. И то беше трудно. Вечерта, когато говориха, той бе много изкушен да й каже цялата истина за Нейт. Но знаеше, че това е невъзможно, разбира се. Твърде добре можеше да предвиди как щеше да свърши подобно нещо — с пълно недоверие и презрение. Презрението щеше да го нарани, но което беше по-важно, недоверието можеше да нарани нея, като я изпрати обратно при Нейт.

Това, което той не можеше да каже, бе колко дълбоко сърцето на Джени е обвързано с всеки от тези мъже, които я плашеха и объркваха. Жените копнееха да бъдат очаровани от красивата външност и добрите маниери на Нейт. Ръцете на Ивс стиснаха конвулсивно ножа за хартия. Пред света Нейт беше, в края на краищата, негова жертва, напомни си Ивс, и като такава със сигурност печелеше симпатията й.

Дейнджърфийлд, обаче, оставаше един застрашителен съперник, както, той бе сигурен, Нейт добре разбираше. Според Танте, Джени не забелязваше вниманието на баронета, но тази ситуация можеше лесно да се промени. Беше възможно, както той предположи от последния им разговор, че тя вече бе започнала да гледа на Сър Ричард по различен начин, съзнаваше по-добре неговите добри страни.

Действително, беше за предпочитане за Джени да стане лейди Дейнджърфийлд пред лейди Викърс, опита се Ивс напразно да се убеди. Какъвто и човек да е бил преди, Дейнджърфийлд сега беше един отговорен земевладелец, толкова добър господар, колкото е и бил добър офицер, както изглеждаше. Накратко, Ивс харесваше човека — но не като партньор за Джени.

Размишленията на Ивс бяха прекъснати от едно почукване по вратата, последвано от съобщението на лакея за пристигането не на някой друг, а на самия Сър Ричард.

— Покани го вътре — каза Ивс. Какво ли искаше човека, чудеше се той, като започна да прибира документите си. Възможно беше, разбира се, визитата да е чисто социална — но не много вероятно. Затваряйки сейфа, той обмисляше възможността за нови развития, когато джентълменът влезе.

— Аз виждам, че взимате разумни предохранителни мерки, милорд — каза Дейнджърфийлд, имайки предвид касата. — Изглежда всеки се оплаква от рисковете на пътуването, изобилието от крадци по пътищата, но самият аз намирам нахлуването на тези престъпници в собствения ти дом много по-страшно.

Нещо в гласа на Дейнджърфийлд привлече вниманието му. Неговото изявление не прозвуча като просто обобщение.

— Не ми казвайте, че вие също сте изпитали такава кражба, Сър Ричард? — попита той. Това ли беше причината за визитата му? Ако е така, всичко, което оставаше да се види бе дали Дейнджърфийлд искаше да го разпита, или да го предупреди.

Дейнджърфийлд сви рамене.

— Наистина моите апартаменти бяха разбити и претърсени, но дали такова едно усилие си заслужава да се нарече кражба…

— Значи не са били взети ценности?

Дейнджърфийлд поклати глава утвърдително и предложи на домакина си кутия с емфие.

— В действителност имаше достатъчно малко ценни неща. Нищо, освен онзи пръстен с печат на баща ми, една игла за вратовръзка и един, или два часовника — той вдигна кутията си с емфие от гравирано сребро и си взе една шипка. — И това — добави накрая. — Тъй като моето жилище е само временно, аз не държа в него неща, които са от личен интерес, или ценности.

Ивс не би очаквал нещо друго. За всички трябваше да е очевидно, че Дейнджърфийлд беше един внимателен човек, а не някой, който да остави на несигурно място документи, или ценности. Това, че няколкото малки ценни предмети, които призна, че притежава, не бяха откраднати, беше много интересно.

— И все пак човек не би очаквал един крадец да си обърне главата пред такива дрънкулки — каза Ивс, заявявайки това, което знаеше, че трябва да е очевидно за госта му. — Това, което може да има малка стойност за мен, или за вас, може да изглежда безценно богатство за друг.

— Ами да, и аз така помислих.

Наистина интересно. Ивс предположи от поведението му, че Дейнджърфийлд нямаше още отговори. Обаче подозрения той трябваше да има. Беше ли научил вече достатъчно за новия лорд Викърс, чудеше се Ивс, за да подозира това, което Ивс отдавна вече смяташе за ясно в случая?

— Колко странно! — заяви Ивс. — И все пак, въпреки че нищо не е било взето, това трябва да е неприятно за вас. Вие сте твърде точен, казвайки, че жертвата е много по-разтревожена да намери дома си — даже един временен дом — разбит. Също така, едно престъпление без мотив е по-неприятно, отколкото ако е базирано върху чиста алчност.

— О, аз не казвам, че нищо не е било взето — поправи го Дейнджърфийлд. — Просто нищо ценно. Какво би правил един крадец с моите нещастни опити за стихоплетство… — той се разсмя, но не весело. — Вероятно е помислил, че това е нещо друго и ще бъде много разочарован, когато намери някой, за да му го прочете — продължи той.

Това без съмнение беше поемата и Нейт я е откраднал. Глупаво е било от страна на Нейт да мисли, че Дейнджърфийлд може да остави инкриминиращи документи на несигурно място — и все пак типично за него. Оценката на Нейт за характерите на хората винаги е била неточна. Разглеждайки сега джентълмена, разположил се удобно срещу него, Ивс се чудеше отново каква щеше да бъде позицията на Дейнджърфийлд, когато му дойдеше времето, което сигурно щеше да стане скоро.

Той поклати глава.

— Едно изцяло глупаво дело. Вие трябва да разкажете това странно събитие на дамите. Може би те ще могат да измислят някакво обяснение — предложи Ивс, не желаейки да притеснява госта си със собствените си заключения относно твърде откровената поема. Ако й се дадеше възможност, Джени щеше да разкрие подозренията си за изпълнението на Нейт в състезанието на римите. Той само можеше да се надява, че това откровение щеше да помогне да се разсеят всички съмнения, които Дейнджърфийлд изпитваше към Нейт.

— И къде са дамите този следобед? Аз се надявах да имам възможност да им поднеса почитанията си — каза Дейнджърфийлд, очевидно постигнал това, което възнамеряваше да направи.

— Те са заети с една работа от голяма важност — отговори Ивс, сякаш тази тема беше със същото значение като играта, която двамата играеха. — Аз наех господин Джошуа Рейнолдс да нарисува портрета на госпожица Бючамп. Дамите отидоха да се съветват с шивача относно подходящия костюм.

— Аз ще бъда щастлив да го видя. Между другото, исках също да ви благодаря за информацията, която ми дадохте. Аз можах да закупя хубав чифт коне, както и ловджийско куче от конюшнята на Трелфол.

— Тогава съм щастлив, че можах да ви услужа — каза Ивс. Той бързо прехвърли на ум новините, които беше получил малко преди пристигането на госта си. Може би, разсъждаваше той, Дейнджърфийлд ще може да бъде склонен да върне услугата и да го снабди с малко информация. В края на краищата имаше някои неща, които неговите очи и уши не можеха да му кажат, неща, които би искал да разбере от Дейнджърфийлд. Но не факти, нищо толкова грубо. Нямаше нещо от Нюгейтската конспирация, което той да не знаеше досега. Обаче как би реагирал Дейнджърфийлд, когато мрежата на Ивс се стегне накрая около Нейт, бе нещо, което не можеше да се предвиди. Ако Джени бе главната му грижа, Дейнджърфийлд можеше да бъде един могъщ съюзник. Но можеше да бъде и могъщ враг, ако избереше противното.

Но как да го накара да говори? Ивс се облегна обратно на стола си. Времето, необходимо за една рутинна обикновена визита, изтече. Щеше да е жалко да загуби тази възможност, трябваше да признае той. Двамата не се срещаха често на четири очи. Или дамите присъстваха, или членовете на клуба, или…

— Вашите услуги към госпожица Бючамп по време на дългото й пътуване към дома заслужават даже по-голяма компенсация — каза Ивс, като се изправи и подбираше внимателно думите си. — Госпожица Бючамп често изразяваше благодарността си за компанията на съгражданите й колонисти. Ние трябва да съжаляваме, че заетостта ви в бизнеса толкова често ви лишава от компания. Отсъствието ви от Роланди бе почувства много осезателно. Аз не съм намерил друг партньор във фехтовката, който да може да се сравни с вашето умение.

Дейнджърфийлд се засмя и също се изправи.

— Вие ме ласкаете, милорд. Би било по-точно да се каже, че не можете да намерите партньор, който да може да се сравни с вашето умение.

— Не, вие сте твърде скромен. Аз се чудя… — Ивс се поколеба за момент, сякаш претегляше едно внезапно хрумване. — Чудя се — тъй като Вие не можете да намерите време да посетите Роланди, т.е., ще ви заинтересува ли малко практика тук? — той посочи към малката сабя, която носеше Дейнджърфийлд.

— Сега? — Дейнджърфийлд изглеждаше изненадан, но не отказа. Възможно беше да има и още нещо на ум.

Ивс сви рамене, сякаш отговорът нямаше значение.

— Балната зала ще ни предложи достатъчно пространство — и което е по-важно — уединение, помисли той.

Ивс можа да види, че Дейнджърфийлд претегля мотивите му, преценявайки какво ще спечели, преди да реши.

— Много добре. Малко упражнение ще ми се отрази добре след толкова часове, прекарани при съдебни изпълнители и бизнесмени.

Ивс заведе госта си до балната зала, която изглеждаше студена и странно празна без оркестъра и танцьорите. Ако грешеше за своя опонент, осъзна бързо той, ако в края на краищата Дейнджърфийлд беше още един такъв мошеник като Нейт, това можеше да се окаже много голяма грешка и един шанс за тях да се отърват от него веднъж и завинаги. Кой от двамата бе по-добър във фехтовката, щеше тепърва да се разбере. При Роланди това беше невъзможно да се каже.

Докато те си сваляха саката, жилетките и жабата, Ивс забеляза, че опонентът му не изглеждаше отпуснат поради липсата на упражнения. След като видя, че неговият гост постъпва така, Ивс също си свали обувките. Очевидно Дейнджърфийлд, въпреки свободния си маниер, не приемаше това леко.

— Ще поставяме ли наконечници? — попита Дейнджърфийлд.

Да се бият с голи шпаги? Предизвикателство към смелостта му, или нещо по-зловещо? Ивс се питаше. Той направи няколко въображаеми нападения във въздуха, придвижвайки се към центъра на стаята. Може би Дейнджърфийлд също се надяваше, че нуждата от съсредоточаване върху фехтовачната техника щеше да разпусне езика на неговия опонент. Струваше ли си риска обаче? Ивс се усмихна.

— Много добре, тогава. Както сме.

— Както сме — повтори Дейнджърфийлд.

Ивс вдигна шпагата си.

— Салют.

Те се поздравиха и Дейнджърфийлд показа една бодрост, която се стори позната на Ивс. Техните начални нападения бяха с пробен характер. Вероятно Дейнджърфийлд беше толкова несигурен в него, колкото и Ивс в Дейнджърфийлд, прецени трезво Ивс. Наистина никой от двамата не можеше да бъде достатъчно сигурен в собственото си умение, за да рискува живота си в края на краищата. Дейнджърфийлд имаше доста години войнишки живот зад гърба си, към които Ивс добавяше най-малко още две години разбойнически живот. Всичко, което притежаваше Ивс, бе личната му решимост никога да не бъде побеждаван отново, както се бе случило с Нейт, който го накара да подобри уменията си през последните петнадесет години.

Докато Ивс изглежда ставаше по-уверен, Дейнджърфийлд започна да поема инициативата, търсейки начини да пробие защитата на противника си. Ивс нямаше нищо против това. Нека Дейнджърфийлд да се измори, мислеше той. Междувременно продължаваше съвсем лесно да парира всяко нападение.

— Аз трябва да се извиня, милорд — започна Дейнджърфийлд, отклонявайки шпагата си, за да започне нова атака, — ако споменаването ми на вашата практика по фехтовка онзи ден е разтревожило леля ви. Ако бях разбрал колко дълбоко чувства тя нещата, никога нямаше да изтърва и сричка.

— Щастлив съм, че го направихте — отговори Ивс. И в това нещо той беше готов да последва Дейнджърфийлд. Зададените му въпроси можеха да се окажат толкова информативни, колкото и предизвиканите отговори. А отговорите на собствените му въпроси можеха да почакат, докато опонентът му се измори.

— Доста време мина, откакто разисквахме този въпрос. Виждате ли — каза Ивс, спокойно поддържайки темпото, — веднъж в зелените дни на разгорещената ми глупост аз направих едно предизвикателство и бях основателно бит — едно унизително преживяване, което нито Танте, нито аз бихме искали да се повтори.

Дейнджърфийлд беше започнал да се изморява. Тъй като бе избрал атаката, това го принуди да използва много повече усилия от противника си, както и Ивс очакваше.

— Аз не мисля, че това може да се случи сега — каза той.

— Благодаря ви — отговори Ивс, бързо парирайки нападението. За да сме сигурни обаче, че няма да се повтори, Танте ме накара да обещая, че никога повече съзнателно и умишлено няма да предизвикам някого.

— Умишлено — повтори Дейнджърфийлд, посочвайки евентуалната вратичка в обещанието.

Ивс се усмихна. Той започваше да разбира фехтовачния стил на Дейнджърфийлд, който силно зависеше от сложното нападение.

— Естествено, ако умишлено ми натрапят свада…

— Или ако сте били принудени да защитавате личността, или честта си…

— Или, разбира се — каза Ивс, преминавайки внезапно в атака, — в защита на дамите, намиращи се под моя закрила. Тогава трябва да действам — острието на шпагата му леко докосна гърдите на Дейнджърфийлд, точно над сърцето.

— Туш — призна Дейнджърфийлд. Той изглеждаше малко изненадан да се намери победен, помисли Ивс.

Те се разделиха за момент и отново си отдадоха чест с шпагите. Този път, забеляза Ивс, имаше една предпазливост в стойката на опонента му. Неговият маниер сега беше по-внимателен. Добре, ако Дейнджърфийлд вече не го беше разбрал, той скоро щеше да осъзнае, че Ивс не е човек, с когото можеше да си поиграе.

Но очевидно Дейнджърфийлд все още имаше много въпроси, докато засилваше атаката си.

— Щастлив съм да знам, че дамите са толкова добре пазени. Примамливото богатство на госпожица Бючамп може да се окаже твърде изкушаващо за някои безскрупулни джентълмени — натърти той.

Ивс беше смутен. Можеше ли Дейнджърфийлд да мисли, че той преследваше богатството на Бючамп? Нейт, той знаеше, щеше наистина да му припише такива намерения. Колко смешно беше да мисли, че Дейнджърфийлд може да търси същата информация като него — да открие доколко може да разчита на другия, за да защити Джени.

— Ако се случи нещо такова — каза Ивс, като направи едно бързо нападение, — аз вярвам, че ще мога да се справя с всеки, с когото госпожица Бючамп не може да се справи сама. Често съм забелязвал, че тя показва една мъдрост и познание на света, далеч надхвърлящи годините й.

— Тя е видяла твърде много ужаси, която никоя дама не би трябвало да познава — отговори сериозно Дейнджърфийлд.

Имаше една нотка в гласа на Дейнджърфийлд, която Ивс не бе забелязал преди. Той изведнъж разбра, че опонентът му сега внимаваше толкова с думите си, колкото и с шпагата. Очевидно Дейнджърфийлд искаше важността на това, което казва, да бъде ясно разбрана.

 

 

— Може би защото споделяме едно общо минало — каза Дейнджърфийлд, — госпожица Бючамп ми довери част от преживяванията си около загубата на семейството й. Тъй като самият аз съм участвал във войната, познавам добре нещата, за които тя не говореше, онези неща, които не може да понесе да повтори. Аз се чудя дали Вие съзнавате каква забележителна жена е тя.

Със същата сериозност, Ивс каза тихо:

— Мисля, че го съзнавам. Наистина глупав е мъжът, който предпочита богатството на госпожица Бючамп пред прекрасната й личност.

И никой от тях двамата не беше глупав. Ивс никога не се бе съмнявал, че отношението на Дейнджърфийлд към Джени беше истинско, а само в това, че то можеше да не преодолее инстинкта му за самосъхранение. Щеше ли той да защити Джени с риск за собствения си живот? При риска Нейт да го предаде?

— За нещастие, светът е пълен с глупаци — продължи Ивс след момент. — И аз се страхувам, че нейният братовчед може да е един от тях.

— Лорд Викърс? — Дейнджърфийлд парира удара в последния момент и се помъчи да запази равновесие. — Един… ненадежден човек, бих казал, доколкото мога да преценя от краткотрайните си впечатления. Обаче ми се струва, че госпожица Бючамп не окуражава ухажването му.

— Викърс не се отказва лесно — каза му Ивс, чудейки се на ум колко ненадежден беше за Дейнджърфийлд Викърс. — Но той ще бъде спрян.

Ако Дейнджърфийлд все още беше в съюз с Нейт, Ивс знаеше, че той трябваше да забележи заплахата в думите, каквато и бе целта му. Той трябваше да разбере, че е по-опасно да се противопостави на Ивс, отколкото на Викърс.

Баронетът, обаче, отговори сериозно:

— Ако има нещо — каквото и да е — което аз мога да направя, за да осигуря безопасността и щастието на госпожица Бючамп, аз ви моля да ме повикате.

Облекчение изпълни Ивс. Да, любовта към Джени щеше да натежи пред другите интереси и лоялности.

— Без съмнение — обеща той.

Но съществуваше още един въпрос, от който той не можеше да се отърве, независимо колко много се опитваше.

— А не се ли проявявате самият Вие като ухажор, Сър Ричард? — и щеше ли щастието на Джени да бъде по-важно от неговото, ако тя го отхвърлеше?

— А, милорд, само ако можех — отговори достатъчно леко Дейнджърфийлд, но в гласа му се чувстваше намек за тъга, за съжаление. — Има няколко неща, които един мъж може да извърши, които го правят неподходящ за ролята на ухажор в очите на жените. Ако можех да променя миналото… — той сви рамене и вдигна шпагата до нивото на очите си. — За нещастие, първите впечатления на госпожица Бючамп от мен се оформиха, когато аз бях в двусмислено положение с една жена, която определено не беше дама. Такова силно впечатление, страхувам се, е невъзможно да се изтрие.

Ивс напредваше, принуждавайки опонента си да отстъпи назад.

— И все пак Вие спечелихте сигурно място в кръга на приятелите й — напомни той на Дейнджърфийлд.

— Госпожица Бючамп е все още нова в Лондон — отговори Дейнджърфийлд, опитвайки се да задържи позицията си, — и аз съм само едно успокоително напомняне за миналото. Това е всичко. Аз виждам достатъчно добре накъде я водят чувствата й.

Този път Ивс проби защитата на опонента си. Още веднъж острието докосна Дейнджърфийлд и затрептя просто на косъм от гърлото му. Един внезапен изблик на емоция сякаш го доближи още повече. Загубата на контрол разтревожи Ивс, но ако уплаши Дейнджърфийлд, помисли той, може би имаше някакво полза от това.

— Така ли? — попита той.

 

 

Джени наблюдаваше с известно почитание как лейди Пертуи слиза от каретата. След един следобед, прекаран в избиране на коприни и безкрайни часове на колебание между два оттенъка на сапфирено синьо и после опипвана и обръщана от шивачката, тя се чувстваше изтощена. Същите дейности, обаче, сякаш бяха заредили с енергия нейната придружителка.

— Един много полезен ден — декларира нейна светлост, докато нахлуваше в къщата и в малката гостна стая. — Сега ни остава да купим само още няколко дреболии за целия ти костюм.

Още ли? Джени направи гримаса при мисълта. Последвайки лейди Пертуи и госпожа Мюлер в стаята, тя веднага потърси удобството на голямото кресло.

— Облеклото ти е изключително важно — напомни й лейди Пертуи, хващайки измъчения й поглед. — Както ще изглеждаш на този портрет, така и ще те помнят в бъдещето след много поколения.

Джени погледна встрани, смутена. Цялата тази идея за портрета я караше да се чувства неловко. Кого щеше да представя една такава картина? Не Джийн-Мари Бючамп — тя не съществуваше. На нейно място стоеше една мошеничка, една самозванка. Джени не искаше да я помнят такава; тя не искаше да мисли така за себе си.

— Във Викърс, всички Бючампови са нарисувани от много поколения — обясни госпожа Мюлер, което само накара Джени да се чувства още по-зле. — Добре ще е и ти да направиш така. Аз толкова искам и Ивс да го направи. Много пъти да го убедя опитвам се, но той винаги отказва.

Споменаването на името на Ивс сякаш мобилизира лейди Пертуи още повече.

— Къде е негова светлост? — попита тя лакея, който се появи на повикването й. От бала, Джени забеляза, че нейна светлост не изпускаше възможност да се изяви в негово присъствие.

— Аз вярвам, че негова светлост е все още със Сър Ричард в балната зала, милейди.

Въображението на Джени ли проработи, или лакеят изглеждаше леко притеснен при предоставянето на тази информация? Какво можеха при всички случаи да разискват двамата мъже в балната зала?

— Аз ще ги помоля да се присъединят към нас за чая, нали? — каза Джени, като скочи права. Вероятно лейди Пертуи щеше да отдаде нейния внезапен изблик на енергия на едно нетърпение да види ухажора си, но нищо не можеше да се направи за това.

Чак когато стигна до вратата на залата, тя чу звука на гласовете и един металически звън, което не можеше да бъде нищо друго, освен срещането на шпаги. Уплашена, тя бързо отвори вратата и се втурна вътре.

Двамата мъже бяха заети с близък бой. В горещината на усилията си, те се бяха съблекли по ризи и свободата на движенията им още повече ги разголваше. На Джени й трябваше само един момент, за да разпознае нотка на смях в гласовете им. Двамата явно се наслаждаваха много на тази си спортна среща и изглеждаше, че въпреки опитите да се победят, те са напълно в съгласие един с друг.

Това, което ужаси и накара Джени да замръзне на мястото си, беше гледката от голия гръден кош на Ивс, гладък и мускулест, но пресечен от един груб белег от край до край.

Измина един момент, преди тя да разбере, че джентълмените са забелязали нейното появяване и спряха битката си. Те също ясно забелязаха, че тя гледа втренчено Ивс. Той мълчаливо закопча ризата си, давайки възможност на Джени да заговори най-после.

— Вие ме ужасихте, и двамата — скара им се тя от най-горното стъпало на стълбата с ръка на сърцето. — От шума, който правехте, аз очаквах да намеря пода покрит с кръв. Започвам да разбирам защо госпожа Мюлер намира упражненията по фехтовка толкова обезпокоителни.

— Обаче вие сега виждате, че страховете ви са били напразни — отговори Ричард, пресягайки се за жилетката си. — Както виждате, ние и двамата сме непокътнати и само задъхани — той изглежда се опитваше да я успокои и за други неща.

Придавайки се спокоен вид, без да се чувства спокойна, Джени каза:

— И жадни, смея да предположа, след толкова усилия. Госпожа Мюлер е поръчала чая и ви кани, джентълмени, да се присъедините към нас.

— Да, разбира се, веднага щом се приготвим за дамска компания — каза Ивс с хладнокръвно и непроницаемо изражение. Имаше едно открито задоволство върху лицето му, една открита радост от сблъсъка на умение срещу умението в момента, преди Джени да ги прекъсне и тя съжали щом видя, че то изчезва.

— Благодаря ти, госпожице Бючамп.

Джени знаеше, че бузите й са изчервени, когато се върна в гостната, знаеше какво другите сигурно подозират, но не можеше да направи нищо. По време на чая тя остана мълчалива и отговаряше само, когато се обръщаха директно към нея. Трябваше да си напомня да не зяпа Ивс. Гледката на този белег я преследваше. Въпреки че той седеше облечен отново с обичайното си скромно облекло, тя виждаше само представата за голия му гръден кош. Нищо чудно, че госпожа Мюлер побледня само при споменаването на фехтовката, ако това беше резултатът от нея.

Една тревожна мисъл премина през съзнанието й. Ивс не беше човек, който можеше да бъде въвлечен в безсмислени караници. Като чест посетител на кралския двор, той бе човек, който вярваше преди всичко в ефикасността на думите при разрешаване на проблемите и напрегнатите ситуации. Това наистина не можеше да е резултат от дуела му с Нейт.

Не, невъзможно. От разказа на Нейт, Джени повярва, че той едва е спасил живота си. Но въпреки това, мисълта не я напускаше.

Беше неизбежно, че Ивс щеше да забележи нейната разсеяност, макар че придружителката и домакинята й не го направиха. Когато те се завърнаха към заниманията си след чая, той я задържа за момент, заставайки пред нея на вратата. Движението, което направи, бе грациозно, но същевременно ефективно.

— Аз съжалявам, че си притеснена от това, което видя днес, госпожице Бючамп — каза й той тихо.

— Чувствам се глупаво сега — призна тя, знаейки, че смутеният й вид беше свидетелство за това. — Но отначало аз помислих, че вие щяхте да се убиете един друг — щеше да бъде по-добре, помисли тя, да претендира, че това беше всичко, което я е разстроило.

— Външният вид на нещата често заблуждава — съгласи се той. — Но не споменавам това заради фехтовката, а заради моя белег. Това беше толкова отдавна, че забравям колко шокиращо трябва да изглежда.

Значи той нямаше да я остави да се измъкне с любезни неистини. И все пак отговорът му беше една очевидна лъжа, осъзна Джени, първата, в която го хващаше. Както и да се е стигнало до това, то не бе нещо, което можеше да се забрави. Тя можеше да го види по стиснатите му челюсти.

Разбира се, помисли тя, това беше знакът на поражението, който той мразеше. Болезненото му изражение, обаче, незабавно й каза нещо друго. Това беше самият белег — обезобразяването на личността му — към което той бе чувствителен. Не й беше минавало през ум преди, че мнението й — или това на когото и да било — за вида му, имаше значение за Ивс. Това даже повече от самия белег го правеше да изглежда раним.

Тя трябваше да каже нещо, каквото и да е, за да изличи този наранен поглед от очите му.

— Ако изглеждах шокирана, милорд — отговори тя внимателно, — това е защото съм виждала подобни белези преди, макар и не често върху живи тела. Ужасната жестокост, която може да се очаква в една страна, където скитат диви банди от индианци, е още по-ужасяваща, когато се открие в цивилизацията — сега беше страшно важно той да разбере, че не грозотата я е шокирала, а жестокостта зад нея.

— Такава диващина съществува навсякъде, страхувам се — каза Ивс, сега по-спокоен. — Тя може да е прикрита от цивилизацията, но не и унищожена.

— А Вашите упражнения с шпагата — попита Джени, — не са ли част от същата диващина? — Ивс и Ричард можеха да се разбират добре, но цялото това умение и енергия сигурно бяха насочени към някаква цел — проливането на нечия кръв. Тя се страхуваше сега. Може би, като Суки, искаше да се убеди, че положението им можеше да продължи по този начин, но явно не беше така. И все пак тя копнееше да задържи злото и да останат всички в безопасност. Всички. Даже Ивс.

— Диващина? Но не, шпагата е най-честното и справедливо оръжие — Ивс се подпря на рамката на вратата, подбирайки думите си. — Един мъж с шпага в ръка контролира съдбата си. Няма нищо потайно в една шпага — тя не е оръжие за удар в гърба. Нито може да бъде използвана от засада, или от разстояние като пистолет. Не, един мъж с шпага трябва да посрещне опонента си честно, лице в лице и не може да избегне последствията от действията си — той я погледна и тя знаеше, че каквото и да станеше, той нямаше да се разубеди. — На какво повече може един мъж да се надява, освен една честна и справедлива битка?

— Изобщо на никаква битка — опита се тя, въпреки че знаеше, че е безполезно.

Той поклати тъжно глава.

— А, толкова цивилизовани ние още не сме станали. Между другото, аз не съм сигурен, че такава ситуация ще е за предпочитане. Има неща, които човек трябва да цени достатъчно високо, за да се бие за тях — любимите хора, справедливостта, честта, истината…

Ядосана заради ясната решимост на Ивс да търси отмъщение и ужилена от постоянното му повтаряне за добродетелите на честността и истината, Джени възкликна:

— Истината ли, милорд? Истината е твърде често оръжие на жестокостта, както съм виждала. Аз не бих защитавала толкова горещо една добродетел, която е толкова често манипулирана.

Ивс изненадващо се разсмя и се съгласи.

— Ти си права, разбира се. Не само че е жестока, но често е и най-голямата измамница от всички. Какво казва Конгрив? „Няма друга маска като откритата истина, която прикрива лъжите, както да вървиш гол е най-добрият маскарад“.

Той прозвуча така, сякаш се смееше на една шега и това също я ядоса.

— Тогава какво е тази честност, която вие цените толкова много?

Той се поколеба, сякаш търсеше отговор вътре в себе си, след което пристъпи по-близо.

— Честност със себе си — каза той накрая, гледайки я, — и честност в приятелството.

Значи всичко беше така, както Джени бе подозирала, когато за пръв път видя Ивс и Нейт заедно в Нюгейт. Най-голямото — непростимо — престъпление, беше измяната на приятелството.

Но тук имаше и нещо друго. Честност със себе си, каза той. Джени помисли, че през последните няколко месеца беше видяла някои твърде брутални истини, без да трепне. Престоят й в Нюгейт не окуражаваше илюзиите. И все пак тя подозираше, че Ивс смята, че тя храни илюзии — в отношението си на братовчедка към Нейт, предполагаше тя.

Джени се замисли отново какво ли е направил Нейт на Ивс, за да си спечели такава враждебност. Как го е измамил? Как е предал тяхното приятелство?

И тъй като честността със себе си беше хитът на деня, как го бе направила тя?