Мери Бътлър
Дамата (4)

3

Джени трепереше в студената лунна светлина. Полунощ. Тя беше твърде далеч, за да чуе камбаната на „Светата Гробница“, но знаеше, че бие сега за осъдените, както щеше да бие и на сутринта. Дейнджър без съмнение спеше сън, запазен за праведниците. Защо да бодърства и да се моли, когато други можеха да го направят вместо него?

Но не заради Дейнджър Джени седеше, замръзнала и будна, гледайки през една цепнатина върху закования прозорец навън към сивия, беден двор на бордея. Тя седеше заради себе си и мислеше за това, което трябваше да направи.

Сградата в Ковънт Гардън, новият й затвор, притежаваше малко от удобствата на луксозната килия на Дейнджър. Мебелировката бе оскъдна и тънките напукани стени трудно предпазваха от студения вятър и грубия шум на близката веселба.

Но все пак Джени беше под покрив. Даже ако имаше място, където да отиде, даже ако пожелаеше да рискува и надхитри хората, които я охраняваха, нямаше да посмее да върви сама из улиците на бедняшкия квартал.

Дейнджър беше прав, разбира се. Нямаше никакъв проблем при уреждането на нейното освобождаване. Обвиненията бяха оттеглени: парите за излизането й бяха платени. Само Кейлъб Диймс остана неудовлетворен, но Дейнджър нямаше да му обърне никакво внимание. Разумът казваше на Джени, че сега, когато бе свободна, злобният надзирател не можеше да й направи нищо. Той не беше достатъчно чувствителен да види преди дамата в Джени; значи нямаше и да я разпознае в дамата госпожица Бючамп. Въпреки тези разумни доводи, Джени все още се страхуваше от него. Неговото сбогом ехтеше в съзнанието й през дългите часове, които прекара сама.

— Аз ще те открия. Независимо къде ще избягаш, аз ще те намеря. Твоят любовник ще увисне в рамката на шерифа. И след това няма да ти послужи за нищо. И тогава ти и аз ще уредим сметките си. Имаш обещанието ми за това.

Джени, нападната от тревоги и безсънни нощи, сънуваше как Диймс я гони из бордеите на Лондон. И винаги, винаги съществуваше онзи по-голям, всепоглъщащ страх, че Ивс беше по следата им.

Първата й седмица бе мизерна. Не че се отнасяха лошо с нея. В редките случаи, когато някой я заговаряше, то беше с една предпазлива любезност. Обаче й дадоха да разбере ясно едно нещо. Всеки един от тях би дал живота си за Дейнджър, ако беше необходимо. И ако той умреше, те щяха да накарат всички отговорни за това да платят с живота си.

Нещата се оправиха, когато Суки пристигна две седмици по-късно. Това се случи на сутринта, след като бе произнесена присъдата над Дейнджър. Както можеше да се предвиди, реакцията на Дейнджър към присъдата беше да организира едно оглушително парти.

Стана точно както той каза. Пет курви влизат, пет курви излизат. Само че не съвсем същите курви. О, той сигурно добре се е смял за това.

Но Джени не можеше да се смее. Ами ако планът на Дейнджър не проработеше? Ако палачът беше достатъчно бдителен и забележеше какво прави тя? Никога нямаше да могат точно да разберат дали Дейнджър играеше роля, или наистина умираше.

Ами ако лорд Ивс решеше да приеме поканата на Дейнджър и пристигнеше на обесването?

На разсъмване Джени можеше вече да чуе звуците на празника по улиците. Дните за обесване бяха единствените празници, които повечето хора познаваха. И днес, разбира се, беше специален празник. Днес забележителният бандит лорд Дейнджър щеше да танцува на въжето.

Едно почукване на вратата обяви завръщането на Суки. Тя влезе и разстели роклята, която носеше, върху леглото.

— Ти спа ли изобщо? — попита тя.

Джени се отвърна от прозореца и поклати отрицателно глава.

— Не можах. Всеки път, когато затварях очи, си представях такива ужасни неща — Дейнджър се задушава и никой от нас не може да разбере дали е наистина. Диймс може да е там и да ме търси из тълпата — тя не можа да спомене най-големия си враг, чиито очи я преследваха даже когато бе будна. Нито Дейнджър, нито Суки бяха видели всичко, което тя видя в Ивс. Или най-малкото не го признаваха, за да не си помисли, че се страхуват. — Ами ако Ивс е там?

Суки я изгледа остро.

— И какво ако е там? Джени, ти си създаваш призрак — такъв човек, какъвто не съществува. Не може да съществува. Той е злобно копеле, да. И е умен, след като е успял да направи това на Нейт. Но не е дявол. Той е просто още един алчен благородник, опитващ се да заграби нещо, на което няма право.

— Ти грешиш, Суки. Ти грешиш толкова много.

— Така ли? Какво може да направи той? Джени, скъпа, аз съм джебчийка по професия. Не можеш лесно да ме излъжеш. Ако ти направиш просто това, което ние репетирахме, никой няма да може да разбере.

— Ами ако се проваля? Ако не направя така, както репетирахме?

— Това няма да се случи. Ти си по-силна, отколкото си мислиш, Джени.

— Надявам се, че си права.

— Разбира се, че съм права. Ти не мислеше, че ще можеш да изиграеш любовница на Дейнджър, а го направи. Просто трябва да го направиш още един път.

— Само още един път. Надявам се да е така — Джени се обърна и видя Суки да подрежда гримове върху единствената маса в стаята. — Време е да се намажа ли?

— По-добре да сме готови по-рано! Те няма да повикат Дейнджър от килията му преди девет часа и после ще мине известно време, преди той да напусне Нюгейт, но тъй като ти ще трябва да заемеш добро място в църквата, трябва да започваме.

— Много добре, направи най-лошото, на което си способна.

Джени седна долу върху единствения стол в стаята и остави Суки да нанесе върху лицето й тежките пластове от грим и руж, които бяха част от нейното превъплъщение.

— Суки, била ли си някога на обесване?

— Да, виждала съм едно. Сега обърни си главата натам.

Ако Суки се надяваше да отмине темата, тя се заблуждаваше.

— Добре, кажи ми как беше?

— Ти знаеш какво ще се случи. Дик ти го повтори достатъчно пъти.

— Да, и избираше думите си много внимателно. Аз искам да знам какво не ми е казал.

— Той не скри нищо.

— Суки, помисли. Ако аз съм неподготвена, мога да бъда изненадана и да направя нещо неподходящо. Кажи ми.

— Ти не можеш да си неподготвена. Знаеш всичко, което ще се случи. Просто не можеш да разбереш наистина, докато не го видиш — пръстите на Суки потрепнаха леко, докато залепваше една бенка с формата на сърце върху бузата на Джени. — Виждаш ли, те го харесват. Това е най-лошото в цялата работа. На тълпата й харесва да гледа как някой нещастен човечец бавно се задушава до смърт. Понякога това става толкова бавно…

Тя се извърна, претендирайки да търси перуката на Джени.

— Добре, този път най-малкото ние трябва да вярваме, че човекът не се задушава — каза Джени.

— Дейнджър няма, но другите…

— Другите? Какви други?

— Ама ти не знаеш ли? Дейнджър може и да е знаменит, но те не могат да си позволят да дадат два празника, така че той да получи една екзекуция само за себе си. Ще има още трима други с него.

Разбира се, че щеше да има други. Колко глупаво от нейна страна да не осъзнае по-рано това. През цялото време тя се държеше за тази единствена мисъл като за сламка — че никой в действителност нямаше да бъде обесен — и сега даже това малко утешение й бе отнето.

— Не гледай така, скъпа. Дейнджър ще се погрижи те да получат малко от подправеното с лекарство вино. Джени, погледни ме. Те не могат да бъдат спасени. Те са гледали към бесилката още от раждането си. Това може да е най-великият момент в целия им мизерен живот. За пръв и единствен път не са нищо — те са красиви, смели и силни. Те са героите на бесилката. Даже един крадец заслужава да умре с достойнство. Добре, това е най-доброто, което можем да очакваме. Не можеш да жалиш човек, който умира добре.

— Ти си права. Не се тревожи за мен. Аз ще съм добре.

Тя трябваше да бъде добре, осъзна Джени. Но колкото и силно да се опитваше да се съсредоточи върху ролята, която щеше да изиграе, тя продължаваше да мисли за единствената личност, която би спечелила най-много от нейния провал.

 

 

Очите и ушите на лорд Ивс дойдоха отново, като оставиха на негова светлост друг лист хартия. Този път слугата, който влезе да отнесе подноса намери негова светлост да се усмихва на себе си. Това не беше една успокояваща усмивка.

Той спря слугата си на прага.

— Ферис правилно ли си спомням, че днес ще има обесване?

— Да, милорд. Аз разреших на някои от прислугата да присъстват. Вашите Артър и Хенри никога не са виждали преди обесване, нали разбирате. Както и да е, ако тяхното отсъствие не ви е по вкуса, аз мога лесно…

— Не, не. Никога не казвай, че аз съм възпрепятствал — Артър, нали? — да види първото си обесване. Нека всички да отидат, всички слуги, ако желаят.

— О, благодаря ви, милорд. Това е много щедро от ваша страна. Аз…

— Струва ми се, че бандитът, онзи, който се нарича лорд Дейнджър, ще бъде обесен днес.

— Да, милорд.

Ивс погледна надолу към листа хартия в ръката си.

— Един много интересен характер, този лорд Дейнджър.

— Да, милорд.

— И с репутацията, чу винаги се приземява на краката си. Разбирам, че се очаква някакъв опит за спасяването му.

— Хора са се спасявали и преди.

— Така е. Аз се чудя… — той потупа брадичката си с листа хартия за момент, преди да го предаде на огъня. — Да, аз мисля, че в края на краищата трябва да видя с очите си това обесване.

 

 

На Джени й се струваше, че целият Лондон е дошъл да види обесения Дейнджър. Навсякъде по пътя на палача имаше очакващи тълпи, зяпащи от прозорците, от покривите и изразяващи с гръмогласни викове задоволството си от деня. Шумът беше почти непоносим, а Дейнджър даже още не бе пристигнал.

Джени го чакаше, заедно с една тълпа млади момичета, в подножието на стълбата на църквата „Света Гробница“. Чакаше с тях, за да хвърлят букети свежи цветя на обречените мъже.

Но когато талигата на палача накрая се появи, Джени почти забрави причината за присъствието си тук.

Двама от тях бяха просто деца. О, третият имаше вид на закоравял престъпник, но другите двама… Момичето изглеждаше почти на двадесет години, но вероятно имаше не повече от четиринадесет. Момчето беше даже по-малко.

Джени се устреми напред заедно с другите момичета, за да хвърли своя букет с цветя. Тя случайно срещна предупредителния поглед на Дейнджър. В този момент тя го мразеше, че я накара да изтърпи това, но остави един от мъжете да я повдигне до талигата, за да бъде целуната от бандита.

Дейнджър каза, че това е необходимо, за да я отличи като негова любовница пред тълпата, както и пред палача — така че правото й върху неговото тяло да не може да бъде оспорвано по-късно. Джени не повярва и на дума от това. Той искаше да я унижи, защото тя беше единствената личност, която не се поддаде на неговия чар. Но както и да е, той сигурно я съжали в последния момент, защото въпреки че я прегърна продължително, не направи повече от едно съвсем леко докосване на устните си до нейните.

Той я наблюдаваше с най-странно изражение в очите, докато й помагаха да слезе долу. Тя трябва да го е уплашила. Добре, щеше да му покаже. Тя нямаше да се оттегли сега.

Имаше още едно спиране, преди да стигнат мястото на екзекуцията. Традиционно, собственикът на кръчмата „Оксфордски път“ предлагаше на всички членове на групата за обесване една последна глътка алкохол. Това бе смятано за добрина, която да помогне на осъдените да постигнат пиянска забрава преди екзекуцията. Дейнджър се бе погрижил също така всички осъдени да бъдат и дрогирани.

Те продължиха през Хамстед и Хайгейт, докато накрая можеше да се види ужасното място. Джени, блъскана и спъвана, почувства една нарастваща паника. Това беше невъзможно — тя никога нямаше да се добере до мястото си до бесилката. Тълпата бе огромна и се увеличаваше с всяка изминала минута. Тези, които бяха получили чрез пари, или със сила хубаво място за наблюдение, нямаше да го отстъпят.

Но Джени също нямаше да се предаде. Тя не смееше да го направи. Заобиколи двама певци на балади, всеки от които твърдеше, че притежава последното признание на Дейнджър и с викове се премираха кой има по-голямо право от другия.

Докато Джени се блъскаше и си пробиваше път напред, можа да види по-богатите от публиката, отличаващи се с дрехите и местата, които бяха заели, но не особено с поведението си. Скамейките бяха пълни с благородници и техните дами, облечени в коприни и дантели и махащи с напарфюмирани носни кърпички, за да отстранят миризмата на по-долните класи. Имаше малка разлика, обаче, в начина, по който те се блъскаха, за да видят по-добре, или се надпреварваха да привлекат вниманието на певците на балади. И изобщо не се откриваше разлика в жадните погледи, с които гледаха как Дейнджър и останалите осъдени наближават ешафода.

Джени въздъхна с облекчение, когато огледа скамейките. Той не беше там. В съзнанието си тя не се съмняваше, че щеше да го забележи, ако присъстваше. Независимо колко огромна щеше да стане тълпата, той би се откроявал. Не можеше да се сбърка никой друг с него.

Накрая, някой я позна, може би това бе някой от гората на Дейнджър и й помогна да излезе отпред. Засега, тя го направи. Пуснаха гълъба, който щеше да занесе обратно в Нюгейт новината, че затворниците са пристигнали благополучно до мястото, където щяха да умрат. Накрая вниманието се фокусира върху фигурите в талигата.

Джени можа да види, че подправеният алкохол започна да оказва ефект. И все пак, всеки един от останалите затворници направи малка реч, в по-големите си части неразбираеми за Джени, особено що се отнасяше до техните подвизи. Никой от тях не показа каквото и да е разкаяние, даже и децата; те бяха смели до края.

Но тълпата чакаше Дейнджър. Оглушителният шум спря рязко, когато той се изправи, за да им говори.

Един провинциален актьор, получил внезапно възможността да играе Хамлет в Друри Лейн, не би могъл да се обърне към публиката си с по-истинско чувство. Дейнджър също си играеше с тях като опитен актьор и оставяше погледа си да се рее из амфитеатъра, карайки ги да чакат, зачервени и напрегнати, неговите последни думи.

— Мои много скъпи приятели — обърна се той към тях. — Защото аз смятам всички ви за свои приятели. Един човек не трябва да напуска тази земя във вражда с човечеството, така че аз съм решен да се отнасям към всички с най-голямо благоволение. И наистина това е един акт на най-голяма любезност от ваша страна, да видите как един мъж, напълно непознат за много от вас, се отправя в най-великото от пътуванията по пътя от тази земя към следващата.

— Аз виждам, че някои стари познати са дошли да ми пожелаят доброто — Лорд Фаншоу, Сър Едуард Блоунт… — Дейнджър радостно поздрави неколцина от благородните си жертви. Списъкът беше дълъг. — В отношенията ни през миналото аз получих най-доброто от вас, но виждам сега по любезните ви физиономии, че не ми се сърдите за моите победи.

Тълпата зави с радостен смях. Даже онези, които усетиха ужилване в хумора на Дейнджър, се усмихнаха. Това беше, което бяха дошли в Нюгейт да видят и чуят — не сълзливо разкаяние, а насмешлива бравада.

— И дамите — о да, дамите са дошли да ми кажат довиждане. Скъпи мои, ако аз съжалявам за нещо, напускайки тази земя, то е, че ви оставям всичките. Аз познах велика доброта в ръцете на жените.

Публиката се засмя отново и Дейнджър изгледа тълпата с един блясък в очите си.

— Ако отново чакате за имена, страхувам се, че ще бъдете тъжно разочаровани. Тези от вас, които са спечелили моята благодарност трябва просто да я приемат искрена и лично изразена. За съжаление, нито мога да кажа, нито да направя повече.

Имаше вероятно няколко почервенели лица на скамейките, скрити зад бясно движещите се ветрила. Това беше част от сега легендарния морал на бандита, че той никога не взимаше пари, или бижута от дамите — само целувки.

Когато накрая тълпата утихна отново, Дейнджър изпъна гърба си. Смехът напусна очите му и той заговори с тон, вибриращ от власт и сила.

— В действителност има много неща, които не съм готов да кажа. За тези от вас, които се интересуват от някои банални разкази за запознанствата, които съм направил по пътя, аз съм оставил тук на господин Джермин книжаря едно пълно и точно изложение.

Споменатият книжар стоеше близо до Джени, толкова близо до талигата, колкото законът позволяваше. Той щеше да натрупа малко състояние от рекламата, която Дейнджър направи на своя памфлет. Той също така беше определен да вземе и друго участие в напускането от Дейнджър на този свят, знаеше Джени, въпреки че той не го знаеше.

— Всички джентълмени, с които съм се срещал по този начин, признаха истинността на срещите ни, така че аз не изпитвам никакви скрупули, описвайки нашето запознанство — и понякога излагайки фактите направо — той поклати глава, сякаш натъжен от този измамен свят. — Наистина, джентълмени. Ако бях получил толкова много мускетни ядра и рани от сабя, колкото съм чувал някои да се хвалят, никога нямаше да доживея, за да ви забавлявам тук днес.

Джени подозираше, че някои от мъжете, които се засмяха на тази солена шега, не бяха в действителност особено очаровани.

Дейнджър още веднъж стана сериозен.

— Тези неща всички мъже могат да ги знаят. Но има други, за които никой не подозира. Днес аз се изправям пред един по-висок съдия, отколкото тези в Стария Бейли. Може да има достатъчно престъпления, за които да бъда осъден и пред този по-висок съд, но няма да бъда обвинен, че съм бил Юда. Ако не отнасям нещо друго от този ешафод, то взимам поне тайните си. Задоволен от сигурността, че благотворителните подаяния от моите „познати“ ще бъдат използвани по един прекрасен начин и че моите приятели… моите приятели ще помнят, че съм бил истински техен приятел.

Както и тълпата, Джени трябваше да аплодира на Дейнджър за това. Най-малкото една добродетел — лоялността — наистина му принадлежеше. Не беше чудно, че приятелите му бяха готови да го последват толкова сляпо. Но Джени нито беше предлагала, нито бе търсила приятелство с Дейнджър, напомни си тя. Тя можеше да бъде използвана.

Дейнджър се обърна, за да погледне сега към нея и Джени отстъпи по-близо до веригата от полицаи, които задържаха тълпата.

— Аз имам само една приятелка до мен сега, моята Джени. Тя остана с мен до края. На нея се пада да извърши последните почести. Аз ви моля, тъй като сте мои приятели, да не й пречите. Оставете я да направи каквото е необходимо — с други думи, Джени щеше да се погрижи бандитът да бъде съживен по-късно. Доста вярно, въпреки че тези хора никога нямаше да узнаят дали тя е успяла. При един знак от палача на Джени бе позволено да подаде една малка бутилка на Дейнджър.

— Аз пия за моята приятелка — вдигна тост той. — И за всички вас, моите приятели и компаньони в нещастието — бутилката премина през останалите затворници, за облекчение на Джени. — А, нищо не е останало за палача. Добре това е за теб, сър — Дейнджър подаде на палача една тежка кесия и после свали един голям пръстен с рубин от пръста си и му го даде. — И дрехите ми са за теб, както традицията го изисква. Свърши си работата както трябва и пий за паметта ми по-късно. И всички вие ме запомнете, ако ще го направите, така — щедър и усмихнат до края.

И тогава тя го видя. Подновените дюдюкания на тълпата заглушиха последните молитви на свещеника, които във всеки случай бяха твърде несвързани. Лорд Ивс наблюдаваше от капрата на своя екипаж, един от многото подредени в редица върху един мост над арената. Той беше сам и стоеше някак си настрани от останалите. Именно това усещане за самостоятелност и начина, по който той държеше тялото си, привлякоха очите на Джени. Слънцето блестеше върху косата му със златни искри. Щеше да има искри от тези студени очи, ако той видеше… ако той видеше.

Джени отдръпна очите си настрана и се обърна обратно към талигата. Дали той щеше да забележи, или не, тя трябваше да приключи с това. Ако я хванеха, можеше да свърши обратно в Нюгейт, но ако не се опиташе да го направи, със сигурност щеше да бъде убита от хората на Дейнджър.

Палачът започна да върши своята работа. Той започна с момичето, връзвайки нейното въже около една от трите бесилки и стягайки възела здраво около гърлото й. Когато това беше направено, той завърза една бяла кърпа около челото й, оставяйки един ъгъл да виси надолу, за да може тя да го дръпне като сигнал за готовност.

На Джени й се пригади от страх. Разумът повеляваше, че всички очи — даже тези на Ивс — трябваше да бъдат върху жертвите, но тя все още си ги представяше, студени и прозрачни като лед, заковани само върху нея.

Джени се опита да не слуша разговорите около себе си, но тогава беше принудена да обърне внимание на това, което ставаше пред нея. Палачът беше скочил долу от талигата и отиде до главата на коня. Когато сигналът бе даден, той издърпа талигата изпод краката на момичето.

Джени почувства, как гаденето се надига в гърлото й, но не смееше да се обърне. Процедурата беше същата и за другите. Приятелите на момичето и на по-възрастния мъж бяха готови да помогнат при дърпането на краката им, за да ускорят процеса. Момчето нямаше приятели и беше толкова леко, че тежестта на тялото му не бе достатъчна, за да му донесе бърза забрава. Очите на Дейнджър избраха един мъж от тълпата и той се придвижи напред, за да извърши същото с момчето.

И сега моментът на Джени наближи. Палачът извърши своята част с въжето и спря. Това й донесоха тежката кесия на Дейнджър и златният му пръстен — няколко минути върху талигата, които трябваше да изглеждат като прощална целувка. Тя се хвърли напред и с малко помощ от палача се изкачи на талигата. Сълзи се стичаха надолу по лицето й. Тълпата, ободрявайки я с груби подхвърляния, никога нямаше да разбере, че това бяха по-скоро сълзи от страх и гняв, отколкото мъка от загубата на един любовник. Пръстите й трепереха, докато се движеха по гърдите на Дейнджър, под развятата му брада, опипвайки възела и куките на хамута. Една кука, две куки. Не мисли за Ивс. Даже не предупреждавай Дейнджър. Това няма значение. В края на краищата, то няма значение.

Поради напрежението, което изпитваше, Джени едва усещаше устните на Дейнджър, притиснати до нейните. Три куки, четири куки. Направи го. Тя нервно опипа всяка кука, за да е сигурна, неспособна да повярва въпреки всичките им репетиции, че номерът ще стане и хамутът ще държи.

Дейнджър започваше да показва действието на лекарството. Той сигурно беше по-сигурен от Джени, защото не дочака тя да прошепне успокоителна дума. Вдигна устата си от нейната и заговори тихо на палача.

— Достатъчно. Отведи я.

Нямаше викове, нито подозрителен шепот сред полицаите. Ако Ивс, гледайки от моста, беше забелязал нещо особено в тяхната прегръдка, той не каза нищо и не вдигна тревога. Палачът, явно пиян, предаде протестиращата Джени под закрилата на двама полицаи и отиде до коня да вземе поводите. Дейнджър хвърли един последен поглед около себе си, усмихна се изключително сладко на Джени и даде сигнала.

Полицаите освободиха Джени, за да може тя да помогне да го издърпат в отвъдния живот. Дейнджър не го направи по-лесно за нея. Тялото му се полюшваше в един въображаем протест — или в истинска агония: Кой можеше да каже? На Джени се стори, че измина цяла вечност, преди тялото му да застине и тя можа да отстъпи назад.

И да чака. Изискваше се осъдените да висят цял час, за да бъде смъртта сигурна. Междувременно публиката се хранеше, пиеше, биеше се и се веселеше в празнично настроение.

По едно време Джени посмя да погледне отново нагоре към моста. Екипажът на Ивс го нямаше. Нямаше и утеха в знанието, че той не гледаше повече. Можеше вече да е видял повече от достатъчно.

И все пак никой не излезе напред, за да изобличи техния трик. Част от тълпата се опита да си пробие път през кордона, когато накрая телата бяха свалени. Суеверието твърдеше, че докосването до обесен престъпник имаше специални лечебни свойства и имаше мнозина, които искаха да проверят твърдението.

Джени не можеше да ги види, но знаеше, че много от хората на Дейнджър бяха готови сега да я защитят, да защитят и него. Тя беше пропусната напред, за да поиска тялото и се наведе, за да го скрие от поглед с малката си фигура. Предпазливо потърси пулса. Лекарството трябваше да го забави, но все пак не трябваше ли да почувства нещо? Една мокра капка падна върху дланта й и тя осъзна, че все още плачеше. Погледна нагоре, опитвайки се да намери книжаря, господин Джермин, и се намери срещу злобните черти на Кейлъб Диймс.

— Ти — извика тя.

— Държеше езика си зад зъбите до края, копелето. Аз предполагам, че ти нямаш някаква представа къде са се дянали всичките му зле спечелени пари? Не, той нямаше да те остави да дойдеш тук, ако знаеше. Той беше умен, но какво му донесе това?

— Какво искаш? — Джени се опита да си придаде храбър вид, но знаеше, че Диймс можеше да види страха по покритото й със сълзи лице, можеше да го чуе в треперещия й глас.

— Ти знаеш отговора на това, скъпа. И аз ще получа каквото искам. Виждаш ли, аз съм по-умен от твоя любовник. Аз съм жив и ще остана такъв още дълго, дълго време. Мога да си позволя да чакам. Нощите са студени, любов моя, когато нямаш място, където да отидеш и пари за харчене. Не, такива като тебе имат нужда от мъж, за да им плаща наема и да им купува красиви неща.

Колко много грешеше той. И все пак глупостта му не я утеши. Внимателно закривайки тялото на Дейнджър, тя го предизвика.

— И ти мислиш, че аз не мога да си намеря нещо по-добро от теб?

— Възнамерявам да направя сигурно това.

Книжарят се появи накрая и стоеше почтително. Диймс направи един нагъл поклон и обеща:

— Ще те видя скоро, скъпа моя. Много скоро.

Той прекара един мръсен пръст по белега си и си тръгна.

Господин Джермин изглеждаше донякъде объркан. Джени имаше чувството, че този род неща не бяха в обикновеното му поле на бизнес. Обаче, както обикновено, изборът на Дейнджър беше добър. Книжарят бе нает, за да се погрижи за погребението на бандита в замяна на изключителните права за публикуването на последните му думи и памфлета. Дейнджър беше изпълнил своята част от договора, господин Джермин щеше да изпълни неговата, независимо колко неприятно му бе това задължение.

Той водеше със себе си неколцина мъже от своята печатница. По негова команда те отнесоха тялото в чакащия екипаж. Дали от доброта, или отвращение, той остави Джени да пътува заедно с Дейнджър.

Той нямаше да се събуди. Джени знаеше, че лекарството е силно и той щеше да спи с часове. И все пак се страхуваше. Лекарствата бяха рисковани неща. Едно количество можеше да лекува, друго да убие и разликата често биваше малка.

Те спряха отначало в един малък хан на улица „Флийт“, където щеше да се намира палачът, който ще продаде използваното по-рано въже за шест пенса. Тук Джени можеше да приготви тялото за погребение и тя даде на палача последното му възнаграждение — пищните дрехи на Дейнджър. Една малка тълпа ги следваше. Някои от веселяците не искаха да видят смешния край; те щяха да последват Дейнджър до гроба просто от любопитство и скука.

Дясната ръка на Дейнджър посрещна Джени във фоайето и я заведе горе в една малка отделна стая, където тя можеше да приготви тялото за погребението. Там имаше оставен дървен ковчег, донесен от книжаря. Една заключена междинна врата водеше в друга стая. Веднага щом Джени остана сама, тя изтича да я отвори.

Друг от хората на Дейнджър се плъзна тихо в стаята и отиде до лежащата фигура на водача си. Той изгледа Дейнджър продължително и после погледна нагоре към Джени.

— Докторът каза, че той ще бъде известно време в това състояние. Жалко. Не ни улеснява работата, но предполагам, че това няма голямо значение. Хайде, нека бързо го преместим.

Той и лейтенанта на бандита отнесоха Дейнджър в съседната стая. След няколко минути се върнаха и връчиха на Джени дрехите, които трябваше да даде на бандита. После се върнаха с един голям вързоп, увит в чаршаф. Вързопът изглеждаше така, сякаш съдържаше едно истинско тяло.

— Това е онзи другият, когото обесиха днес — каза й по-младият със задоволство. — Получих го за шест пенса. Помислиха, че сме хора на хирурга. Е, най-малкото, по този начин той ще получи едно хубаво погребение, бедния човечец.

Те бяха прави, разбира се, но Джени не можеше да не се чуди какво щяха да правят, ако това тяло не беше на разположение. Дейнджър положително не можеше да рискува да открият някога един празен ковчег.

Не, все още тя трябваше да направи много неща, за да се тревожи какво би направил Дейнджър. При нейното повикване хората на господин Джермин дойдоха и отнесоха ковчега навън към чакащата катафалка.

Все още не бе започнало да се смрачава, когато ковчегът бе положен в земята в двора на църквата „Сеинт Мартинс ин дъ Фийлдс“. Церемонията не продължи дълго. Въпреки едно значително пожертвувание, свещеникът не се чувстваше твърде удобно, извършвайки една такава служба за този толкова знаменит крадец.

Неколцината упорити, които последваха ковчега до сега, започнаха накрая да се разотиват по собствените си работи. Денят преваляше и без съмнение даже най-парцаливите от тях имаха семейства, или приятели, които ги очакваха. Палачът можеше все още да се намира на улица „Флийт“ и там поне човек можеше да намери комфорт за сухото си гърло.

Джени изчака тихо, докато и последните хора изчезнаха. Времето, което бе толкова хубаво по-рано през деня, сега стана студено. Тя уви по-добре шала си около раменете и тръгна към чакащия екипаж.

Обаче все още бе твърде рано да се отпуснат, когато Джени и нейните защитници пътуваха през нощта, първо на север, после на юг, но винаги в противоположна на Лондон посока и далеч от често използваните пътища. Тя едвам можеше да стои будна и все пак не смееше да затвори очи, страхувайки се от това, което можеше да види на сън. Досега хората, които пътуваха с Дейнджър щяха да знаят дали планът им бе успял, или не, но Джени просто трябваше да седи и да чака новините.

Небето току-що беше започнало да порозовява от изгряващото слънце, когато каретата накрая спря пред един проспериращ хан на няколко мили извън града. Джени обърна малко внимание на многословните приветствия и обяснения на собственика. Тя се намери заведена до една врата и я отвори, но вместо да влезе в спалнята, от която така силно се нуждаеше, откри една частна дневна.

Джени незабавно съжали, че не беше обърнала повече внимание на вокалните упражнения на собственика на хана, защото явно човекът бе сбъркал. Тази стая е очевидно заета. Едно красиво момиче с боне сервираше закуска на провинциален джентълмен, на когото вероятно нямаше да се хареса такова нахлуване. Строгостта на облеклото му издаваше един непретенциозен, не глупав, провинциален земевладелец. Той имаше трапчинки на бузите, което можеше да означава, че не бе лишен от хумор, но Джени не искаше да остава и да го провери. Тя се обърна, за да се опита да напусне колкото се може по-незабелязано. Твърде късно.

— Джени, скъпа, къде отиваш? — попита Суки. — Не си ли гладна?

Джентълменът се изправи и направи старателен поклон.

— Мадам.

Въпреки че не бе разпознала гласа, Джени трябваше да познае този ироничен поглед. Джентълменът се представи.

— Сър Ричард Дейнджърфийлд, мадам. На Вашите услуги.