Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Деверо (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love in a Mist, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 84 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
helyg (2009)
Допълнителна корекция
sonnni (2011)

Издание:

Патриша Грасо. Жрицата

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 2000

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954-455-030-4

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от sonnni

1

Уелс, август 1575 г.

Тъмни облаци тегнеха над покритите с нежна зеленина морави. Смрачаваше се. Само от време на време някоя светкавица осветяваше за миг небето.

Осемнадесетгодишната Кийли Глендоуър стоеше на прозореца и наблюдаваше бушуващата над замъка буря. Върху изящните черти на момичето бе изписано безпокойство. Дълбоката болка се смесваше с гняв, който караше Кийли да се задъхва.

Прекрасната й, все още толкова млада майка бе на смъртно легло! Кийли въздъхна отчаяно. Сърцето й отказваше да го приеме, но разумът й я убеждаваше, че това е самата истина. Нежната й, мила майчица умираше.

Мегън Глендоуър Лойд лежеше в леглото, а кръвта й бавно изтичаше в резултат от едно помятане. За последен път се бе опитала да дари съпруга си с дългоочаквания втори син, но напразно. Сега не им оставаше нищо друго, освен да чакат края.

— Тя свърши ли?

Този глас накара Кийли да се извърне. При вида на втория й баща по гърба на момичето полазиха тръпки на отвращение.

Барон Мадок Лойд стоеше в рамката на вратата. Висок и силен, баронът можеше да бъде много привлекателен мъж, ако не бе неприкритият хлад, лъхащ от сивия му поглед.

Кийли се взря в него. В прекрасните й теменуженосини очи нямаше и следа от симпатия. За нея този мъж бе единственият виновник за смъртта на майка й.

— Вдовец ли съм вече? — прогърмя в ушите й гласът на Мадок. Гневът накара страните на Кийли да пламнат. Тя вдигна ръка и обвинително размаха пръст към мъжа. Преди обаче да успее да каже нещо, небето се разцепи на две от ослепителна светкавица и в стаята се разнесе оглушителен гръм.

— Не смей да ме кълнеш — извика Мадок и се прекръсти. След това се завъртя на пета и затръшна вратата след себе си.

Кийли понечи да го последва, но един немощен глас я спря:

— Остави го в ръцете на Провидението — чу тя майка си.

Кийли коленичи до постелята на болната, край която бдеше от дни. Колкото и да й бе тежко на душата, успя да се усмихне.

— Онова, което Мадок най-страстно желае, накрая ще му коства живота — обясни Мегън. — Вярвай ми, видях го.

Кийли кимна. Всичко, което майка й някога бе видяла, неизбежно се сбъдваше.

— Беше време, когато Мадок ме обичаше повече от всичко — поде Мегън и гласът й омекна. — Но сърцето ми принадлежеше на баща ти. И все още му принадлежи.

Кийли бе изненадана от факта, че болната говореше за баща й. Досега майка и неизменно бе отказвала да отговаря на въпросите на дъщеря си за родния й баща, така че момичето в крайна сметка бе решило да не засяга тази деликатна тема. Много дълго бе чакала да научи нещо повече за него. Сега изглежда бе настъпил моментът за това.

— Външно приличаш на мен, но теменуженосините очи си взела от него — продължи Мегън. — Винаги когато те погледна в очите, сякаш виждам него. Мадок така и не можа да ти прости, че си негова дъщеря.

— Защо първо не си починеш, по-късно ще поговорим за това — прекъсна я Кийли, виждайки, че този разговор отнема и последните сили на майка й.

— Скъпа дъще, с единия крак вече съм в гроба и скоро ще трябва да се разделим — обясни й Мегън. — По първи петли вече ще съм на път към Великото приключение.

Кийли тъкмо се канеше да я прекъсне, когато майка й я смъмри:

— Не оспорвай онова, което съм видяла. Времето за венчавка и раздяла е дошло и скоро ще се отърва от Мадок… Донеси ми сърпа.

Кийли отвори сандъка, където майка й пържеше малкия златен сърп, с който режеше клонките на огромните дъбове. След миг вече седеше на ръба на леглото и й го подаде.

— След смъртта ми този златен сърп ще стане твой — рече Мегън.

След това свали единствения накит, който някога бе носила, и подаде на дъщеря си голям медальон с тежка златна верижка. Дълбоки сапфири и смарагди насред блестящи диаманти образуваха главата на дракон, чиито ноздри бълваха пламъци — червени рубини.

— Никога не сваляй този медальон. Магическата му сила ще те пази — обясни Мегън. — Баща ти носи на врата си тялото на дракона.

Кийли сложи верижката и докосна с пръсти медальона, който лежеше на гърдите й.

— Можеш ли да ми кажеш името му?

— Казва се Робърт Талбот.

Лицето на Кийли просия в лъчезарна усмивка. Толкова дълго се бе наложило да чака, за да научи името на баща си, но сега най-сетне го знаеше.

— Търси приятелството на могъщите, но щастието ще намериш там, където сплитат клони бреза, ела и дъб — рече Мегън. — Довери се на краля с огнената корона и златна длан. И се пази от тъмния ковач.

По гърба на Кийли полазиха ледени тръпки.

— Тъмният ковач?

— Обърни се към баща си, когато Мадок те изгони от къщи — продължи Мегън.

— Докато Рис е жив, това няма да се случи — увери я Кийли. Искаше да спести грижите на майка си толкова кратко преди смъртта й.

— Макар и да те обича като сестра, Рис е само твой доведен брат и трябва да се подчинява на Мадок, ако не иска да бъде лишен от наследство — не се съгласи с нея Мегън. — Разбирам от тези неща, защото сама съм ги преживяла. Обещай ми да потърсиш баща си.

— Заклевам се. — Кийли нежно целуна майка си по бузата. — Къде да открия този Робърт Талбот?

На лицето на умиращата трепна усмивка.

— Робърт Талбот е херцог Лъдлоу.

Кръвта нахлу в лицето на Кийли.

— Англичанин… херцог Лъдлоу? — Мегън само се усмихна. — Аз съм проклета англичанка? — не можа да се сдържи Кийли.

Разтърсена от това разкритие, Кийли се взираше през прозореца. Бе възпитана да презира всичко английско, а сега узнаваше, че във вените й тече прокълнатата английска кръв. Къде бе родината й? Тук, в Уелс, където бе родена? Или в Англия, земята на врага? Или никъде?

— Научи децата си на всичко онова, което знаеш от мен — изтръгна я от мислите й Мегън.

Кийли отново се обърна към нея. Каква ужасна себичност, да мисли единствено за себе си, когато майка й умираше. Типично по английски.

— След време ще се срещнем в Самуийн — обеща Мегън. — Дай ми ръката си.

Тя очерта с пръст един кръг върху дланта на Кийли.

— Не забравяй, детето ми, животът е кръг без начало и край. Раждаш се, изживяваш живота си и умираш.

Мегън още веднъж очерта кръг върху дланта на дъщеря си и й обясни с мек, напевен глас:

— Раждаш се като дете, ставаш млада жена, а накрая стара жена… и умираш.

И трети път очерта Мегън кръг върху дланта на Кийли.

— Раждаш се, растеш, умираш. И после отново се раждаш.

Кийли усети как пръстите, които стискаха дланта й се отпуснаха и увиснаха безжизнено. Тя погледна в лицето на майка си, видя блажения израз, изписан върху него, и разбра, че майка й е поела по пътя към Великото приключение.

Момичето предано целуна ръката на мъртвата. След това се наведе, зарови лице на гърдите й и дълго плака.

Измина доста време, преди хлипането й да заглъхне. Изчерпана, Кийли отчаяно търсеше помощ от майка си.

Какво щеше да стане сега с нея? Бе изгубила не само майка си, но и своя дом. Въпреки че бе прекарала целия си живот в замъка на втория си баща, Кийли знаеше, че не е истинска Лойд и че мястото й не е сред тях. Сега бе съвсем сама на света.

Или може би не. Доведеният й брат я обичаше като истинска сестра. Също и братовчедите й Одо и Хю бяха искрено привързани към нея. А сега и този Робърт Талбот.

Измъчена, Кийли се изправи и се приближи към масата на майка си. След малко се върна до леглото с букет от дъбови листа и клонки и дълго бяло покривало, което миришеше на лавандула — уханието на майка й. От това ухание едва не полудя. Загубата й се струваше непрежалима. След като постави букета в ръцете на мъртвата и я целуна по бузата, Кийли промълви:

— До скоро… до Самуийн, мамо.

След това нахлузи церемониалните одежди върху стопилото се от болестта майчино тяло. Докосна медальона с глава на дракон, открояващ се върху бялата ленена блуза, и се помоли магията му да й даде вътрешната сила, от която щеше да има нужда.

Още веднъж си пое дълбоко дъх, за да се овладее, и по осветения от факли коридор се запъти към голямата зала. Влязла вътре, тя кимна на прислужниците на майка си, които побързаха да се заемат с приготвянето на тялото за погребението.

Сега Кийли стоеше сама на вратата и плъзна поглед по събралото се множество. Рис го нямаше, но верните й братовчеди, Одо и Хю, бяха тук. Като забелязаха колко е съсипана, те се завтекоха към нея.

Седнал начело на централната маса, Мадок погледна над халбата си с бира и видя момичето.

— Доста време й трябваше — с пиян глас изрева той.

Кийли отстъпи крачка назад, сякаш я бе ударил. Бе пребледняла като платно. Хората от свитата на Лойд ужасено затаиха дъх.

Как смееше да говори така за милата й майчица? Кийли понечи да се нахвърли върху него и да му даде да разбере, но братовчедите й я спряха навреме.

Одо и Хю превишаваха останалите мъже в залата поне с една глава, а онова, което не им достигаше в умствено отношение, компенсираха с невероятната си физическа сила. Сега те бяха застанали от двете й страни. Държаха я за ръцете и се опитваха да я успокоят.

Одо, по-възрастният от двамата, кимна по посока на барона.

— Няма смисъл да го дразниш.

— Къде е Рис? — попита Кийли.

— Замина с няколко от хората си за плячка — отвърна Хю.

Кийли бе изненадана.

— Искаш да кажеш, че обикаля наоколо за плячка, докато мама умира?

— Нямаше друг избор — обясни Одо.

— Мадок му нареди — добави Хю.

Кийли гледаше с неприкрита омраза седящия като крал Мадок.

— Къде се бави вечерята ми? — грубо подвикна той и удари с юмрук по масата. — Донесете още една бира. Без бира не мога да празнувам свободата си. Да ми я донесе Елън, онази с големите гърди.

Кийли го пронизваше с поглед, но последва съвета на братовчедите си и му обърна гръб, при което гарвановочерната й коса се разпиля като наметка. Девойката напусна голямата зала и отиде в кухнята. Одо и Хю я следваха по петите като две големи кучета.

— Здравей, Елън — извика Кийли на готвачката, жена на средна възраст.

— Много съжалявам за майка ти, Кийли. Беше мъдра и добра жена — опита се да утеши момичето Елън, вземайки го в прегръдката си. — Голяма загуба за барона, макар и да се съмнявам, че той си дава сметка за това.

— Мъката го кара да огладнява — обясни Кийли със сълзи в очите. — Погрижи се да получи вечерята си. Иска Елън да му я занесе.

Елън кимна и извика:

— Елън! — появи се хубава млада прислужница. — Поднеси ястията на дългата маса — нареди й Елън, придърпвайки корсажа й малко по-надолу. — Хубавото деколте може да утеши един тъгуващ мъж. Бъди мила с барона.

„Да пукне дано“, помисли си Елън, и разтегли лице в крива усмивка.

— Последните желания на майка ми вече са известни — рече Кийли, след което отново се обърна към братовчедите си. — След вечеря опразнете залата за оплакването. По-късно ще се присъединя към вас — след тези думи тя напусна кухнята.

 

 

Три часа по-късно Мегън Глендоуър Лойд лежеше в осветената от факли зала на родовия замък. Обикновеният дървен ковчег бе поставен върху няколко грели. Така както лежеше, облечена в проста бяла рокля, Мегън приличаше на заспала.

Кийли влезе в почти празната зала. Стигащата почти до кръста й гарвановочерна коса падаше свободно. Бе облякла собствената си бяла ритуална роба, а на гърдите й блестеше медальонът с изображение на дракон. В ръцете си държеше свеж букет от дъбови листа и клонки.

Одо и Хю бдяха край ковчега и я чакаха.

— Погрижихте ли се за гроба? — прошепна им Кийли.

— Изкопан е там, където ти искаше — отвърна Одо.

— А кръстът?

— Както нареди — обясни Хю.

Кийли кимна доволно и остави букета на гърдите на майка си. След това седна на пейката край ковчега.

Одо и Хю седнаха до нея — единият от дясната, а другият от лявата и страна. Към тях мълчаливо се присъедини вярната Елън, която донесе собственото си столче. Накрая се появи и Мадок, който седна на пейката до Одо.

— Заради това бдение човек не може да се наспи — оплака се той.

— Това е най-малкото, което можеш да направиш за една любяща съпруга, която е дала живота си, за да те дари със син — отвърна Кийли.

— Мегън никога не е била любяща съпруга — горчиво промърмори баронът. — Сърцето й винаги е принадлежало другиму, не на мен.

Кийли зяпна. Той говореше за баща й. Познаваше ли го Мадок? Кийли тъкмо се канеше да го попита, когато усети пръстите на Хю около китката си. Братовчед й се опитваше да й каже да си държи езика зад зъбите.

Мина час, после още един.

— Жаден съм — наруши тишината Мадок, надигайки се от пейката. — Имам нужда да пийна нещо. Веднага се връщам.

Той излезе и повече не се появи. Отец Бъндълс се появи малко преди изгрев-слънце. Междувременно залата почти се бе напълнила с хора. Докато си проправяше път през множеството, старият духовник мърмореше под мустак нещо за безбожно ранния час. Да се погребват мъртъвци почти посред нощ, бе направи варварщина. В следващия миг погледът му спря върху Кийли.

В дългата си, свободно падаща бяла роба момичето приличаше на езическа принцеса. Около врата си носеше изплетен от дъбови листа и клонки венец.

— Не ти отива да носиш това на погребението на Мегън — озърна се той към нея. — Трябва да се пречистиш преди изгрев-слънце.

Лицето на Кийли помръкна и тя вдигна едната си вежда.

— Почитам паметта на майка си, отче Бъндълс. Ако възнамерявате да си губите времето в проповеди, най-добре да се откажем от панихидата. Вие решавате.

— Това е богохулство — избълва отец Бъндълс. Той хвърли поглед към сбралото се множество. — Къде са барон Лойд и Рис?

— Баронът спи, изглежда снощи пи малко повече от необходимото — обясни Кийли, — а брат ми е зает да граби англичаните.

— Безбожно семейство — промърмори духовникът.

— Тези хора тук са дошли да погребат Мегън — прекъсна го Кийли. — Моля ви да започнете службата.

Духовникът поведе траурното шествие към църквата, следван от Одо и Хю, които носеха ковчега. Зад него вървяха Кийли и останалите.

Старият пастор тъкмо се канеше да започне с проповедта, когато Кийли му извика:

— Кратката служба, отче. Мегън искаше да бъде погребана по изгрев-слънце.

Изражението на отец Бъндълс ясно й даде да разбере, че Мадок ще научи за това кощунство. Кратката служба траеше точно двадесет минути.

— Мегън няма да бъде погребана в гробницата на Лойд — обяви Кийли. — Майка ми искаше изгряващото слънце да огрява гроба й.

Отец Бъндълс изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да избухне, но в крайна сметка успя да преглътне гнева си. Беше смъртен грях да се гневи в Божия храм.

Кийли скри гарвановочерната си коса под качулката и изведе странната процесия от църквата. Одо и Хю отново вдигнаха ковчега. Сега след тях вървеше отец Бъндълс, следван от един гайдар, който поде някаква тъжна мелодия. Множеството вървеше мълчаливо.

На изток небето вече бе обагрено в огнено червено. Процесията мина покрай семейното гробище на рода Лойд и се насочи към един склон, на върха, на който като стари приятели се издигаха три огромни дъба. Изкопаният под тях гроб, вече бе огрян от първите лъчи на слънцето.

— Тази земя не е осветена — възпротиви се отец Бъндълс.

— Тогава я осветете — рече му Кийли, която постепенно започваше да губи търпение.

Отец Бъндълс тъкмо се канеше да възрази, когато погледът му спря върху Одо и Хю. Видът на двамата смръщени великани го накара да размисли.

Той промърмори няколко молитви на латински, поръси гроба със светена вода и побърза да си тръгне. Присъстващите изказаха съболезнования на Кийли и изчезнаха. Не след дълго момичето остана само с двамата си братовчеди.

Одо и Хю спуснаха ковчега в гроба тъкмо когато слънцето изгряваше и всичко наоколо се къпеше в златистата утринна светлина сякаш природата бе затаила дъх.

Кийли затвори очи, протегна ръце към слънцето и прошепна:

— Татко Слънце целува Майката Земя. — След това сведе поглед и погледна надолу към гроба. — Почивай в мир, мамо. Гледай как всяка сутрин светлината отново се радва на света.

Одо и Хю заринаха гроба и поставиха временния надгробен знак — келтски кръст от дъбово дърво. По-късно каменоделецът щеше да изсече каменния.

— Рис трябваше да бъде тук — не можа да скрие разочарованието си Кийли.

— Трябва да е ужасно ядосан на Малок — отбеляза Одо.

— Най-ранните ми спомени са, как стоим с мама под тези дъбове — поде Кийли, а очите й се напълниха със сълзи. — Идвахме тук всеки ден — в слънце и дъжд. Тя ми предаваше древното учение. Сега съм съвсем сама на света.

— Имаш нас — възпротиви се Хю.

— Не забравяй и Рис — добави Одо.

„И Робърт Талбот“, помисли си Кийли и с усмивка благодари на братовчедите си за верността им.

След това си изтри сълзите и коленичи край гроба на майка си, свали венеца от врата си и затвори очи.

— До скоро — прошепна тя.

Одо и Хю изглежда постепенно започваха да губят самообладание. Двамата воини, които десетки пъти бяха кръстосвали мечове с англичаните, се спогледаха въпросително и се прекръстиха за всеки случай.

Когато Кийли и братовчедите й се върнаха в голямата зала, хората от свитата на Лойд вече седяха край дългите маси и закусваха. Мадок бе заел място начело на главната маса. Изглеждаше уморен и не особено щастлив. Бе подпрял пепелявото си лице с длани.

До него седеше отец Бъндълс. Старецът изглеждаше силно развълнуван, шепнеше нещо на ухото на Мадок и сочеше към вратата.

— Да, отче — съгласи се гръмко Мадок и измери дъщеря си от главата до петите. — Мегън възпита дъщеря си като езичница, каквато бе и самата тя.

Без да мисли за последиците, Кийли пристъпи към тях.

— Недей да петниш паметта на майка ми и добро й име, ти страхлив…

— Проклета да си! — изрева Мадок и удари с юмрук по масата. — Тук аз съм господарят и не смей да ми държиш такъв тон!

Момичето добре познаваше втория си баща, за да знае какво означава това избухване. Тя повдигна едната си изящно очертана гарвановочерна вежда и рече:

— Страданието те прави малко неприятен. Може би халба бира отново ще ти повдигне настроението. — След това добави, измервайки го с презрителен поглед: — Ти си бил господарят? По-скоро си една пияна змия, която изпълзява, за да…

Мадок скочи и още веднъж удари по масата. Лицето му бе по-зеленяло от гняв.

— Ти не си нищо повече от едно копеле, проклета вещица такава! — извика той и направи крачка към нея.

Одо и Хю веднага застанаха пред Кийли като две верни кучета.

— Махнете се от пътя ми — заповяда Мадок.

— Ако искаш нея, първо ще си имаш работа с нас — обясни Одо.

Това демонстративно неподчинение обърка Мадок. Той премести поглед от единия брат към другия.

— Вие двамата заедно нямате ум колкото едно врабче.

Обидата постигна целта си. С присвити очи Одо и Хю изръмжаха заплашително, което накара Мадок да отстъпи няколко крачки.

— За теб вече няма място в този замък, нито в земите ми — обърна се към доведената си дъщеря Малок. — Събери си партакешите и напусни Уелс.

— Във вените ми тече кръвта на Люълин Велики и Оуен Глендоуър — извика Кийли. — Аз съм принцеса на Пауис и Гуинед.

— Не си никаква принцеса — презрително изсумтя Мадок. След това повиши глас, така че да бъде чут и в най-далечното ъгълче на огромната зала. — Този медальон и теменуженосините очи показват каква си — нежелан плод на любовната авантюра на един англичанин.

Всички в залата затаиха дъх.

— Мегън е мъртва — продължи Мадок. — Върви при баща си. Напусни земите ми. — След това даде да се разбере колко е разгневен и предупреди хората от свитата си: — Не се приближавайте до това жалко копеле, ако не искате да последвате примера й.

Кийли се обърна и гордо напусна залата. Преди да я последват, Одо и Хю изръмжаха към барона, който отстъпи още една крачка. Когато настигнаха братовчедка си, тя рече:

— Не съм предполагала, че Мадок… — Гласът й премина в хлипане, а по бузите й рукнаха сълзи.

— Не би посмял, ако Рис беше тук — опита се да я утеши Одо и постави ръка на рамото й.

— Мадок лъже — обади се и Хю. Кийли и Одо го погледнаха въпросително. — Ти не си жалка и никога не си била — обясни той. — Най-малкото никога не съм те виждал да хленчиш. — Той погледна брат си. — Какво точно значи жалка?

Одо плесна брат си по тила.

— Какво наистина значи това, безмозъчен идиот?

Хю сви рамене.

— Изглежда и ти не знаеш.

Въпреки окаяното положение, в което се намираше, Кийли дари братовчедите си с усмивка.

— Благодаря ви за предаността — обясни тя. — Одо, би ли ми приготвил Мърлин за път? И напълни, моля те, една торба със сено. А ти, Хю, помоли Елън да ми приготви кошница с храна. Толкова, че да ми стигне до Англия.

— Идваме с теб — рече Одо.

— Не е необходимо да споделяте изгнаничеството ми — опита се да ги разубеди Кийли.

— Настояваме да дойдем с теб — обясни Хю. — Освен това нищо не трае вечно.

— Тримата скоро ще се върнем в Уелс — добави Одо.

— Тогава приемам предложението ви с благодарност — се съгласи Кийли. — Баща ми живее в Шрапшир.

— Кой е баща ти? — пожела да узнае Одо.

— Робърт Талбот.

— Талбот ми звучи като английско име — отбеляза Хю.

Кийли го погледна в очите.

— Херцог Лъдлоу със сигурност е англичанин.

— Херцог ли?

— Добре чу. Истинският ми баща е херцог Лъдлоу. — След тези думи Кийли се обърна. — Да не губим повече време. Ще се срещнем след час пред конюшните.

 

 

Взела със себе си най-необходимото, Кийли хвърли последен поглед на спартански обзаведената си стая, преди да затвори вратата след себе си. Покрай конюшните за нейно най-голямо учудване не се мяркаше жива душа. Само Елън, Одо и Хю я очакваха отпред. Очевидно хората на Мадок прекалено се бояха от своя барон, за да дойдат да се сбогуват.

Когато се приближи, момичето дари Елън с лъчезарна усмивка.

— Бих искала да ти благодаря за всичко — обясни тя на сивокосата готвачка. — Най-вече за предаността ти към майка ми.

— Мегън бе добра господарка — отвърна Елън. — Един ден и ти ще станеш като нея.

Кийли прегърна възрастната жена и я помоли:

— Кажи на Рис да не ме търси. Ще му пиша, когато се установя някъде.

Елън кимна и се обърна към двамата мъже:

— Пазете момичето като зеницата на окото си.

Одо и Хю кимнаха.

Кийли преглътна сълзите си, прегърна Елън за последно и се качи на Мърлин. Одо и Хю също се метнаха на конете си.

— Чакайте! — извика някакъв глас.

Кийли се обърна и видя към тях да приближава отец Бъндълс.

— Исках да се извиня за неприятностите, които ти създадох — рече той.

— Няма за какво да се извинявате — отвърна Кийли. — Още в момента на моето зачеване вятърът вече е нашепвал съдбата ми на свещените камъни. Всичко, което ще се случи, е решено от самото начало.

Отец Бъндълс се въздържа да я упрекне за нехристиянските й възгледи.

— Всеки ден ще чета заупокойна молитва за душата на госпожа Мегън — обеща той.

— Благодаря ви, отче. — Кийли вярваше на християнските ритуали също толкова малко, колкото бе вярвала майка й, но криеше това, за да не безпокои хора като отец Бъндълс.

— Бог да те пази, дете мое — рече духовникът и я благослови.

Без да кажат нито дума повече, тримата конници пришпориха конете си. Въпреки че сърцето й бе свило на топка, Кийли не се обърна, за да хвърли прощален поглед към досегашния си дом. Съдбата й я очакваше в Англия. Мегън го бе видяла, а онова, което видеше майка й, неизбежно се случваше.

 

 

Лестър, Англия

През този августовски ден слънцето грееше високо на безоблачното небе. Вече почти месец незапомнени горещини измъчваха жителите на Лестър.

Някакъв самотен конник достигна върха на обрасъл с трева хълм и при гледката, която се разкри пред него, сърцето му трепна от радост. След неколкодневна езда под изгарящото слънце граф Базилдън бе достигнал целта си — лятната резиденция на кралица Елизабет. Пред него се издигаше замъкът Кенилърт, домът на Робърт Дъдли, граф Лестър.

Старият замък открай време се свързваше с името на крал Артур и Ричард Девъро знаеше историята му. Огромното имение първоначално било норманска крепост. Хенри V бе прибавил лятна къща с изкуствено езерце, а Дъдли бе наредил да построят още сгради в по-изящен стил с високи прозорци, каквито бяха на мода в момента.

— Не разбирам защо Елизабет е толкова благосклонна към сина на един предател — говореше си сам Ричард. Членовете на рода Дъдли бяха толкова верни, колкото постоянен бе вятърът — днес така, утре иначе.

Ричард искаше да сложи край на това уморително пътуване и пришпори коня си, който измина разстоянието до великолепното имение в галоп. Едва бе влязъл във вътрешния двор, мъжът скочи от седлото и хвърли поводите на едно конярче.

— Погрижи се добре за него — нареди му Девъро.

— Да, Ваша Светлост — отвърна момчето с широка усмивка.

— Вече се чудех къде се бавиш — достигна до слуха на Ричард познат глас.

Той се обърна и подаде ръка на барон Уилис Смит, един от най-близките му приятели.

— Не вярвам Дъдли да ми е приготвил стая — рече Ричард.

— Всичко тук е претъпкано — отвърна Смит. — За щастие успях да ти запазя един нар в моята стая.

Добрите познайници граф Базилдън и барон Смит се запътиха към главната постройка. Жените, край които минаваха — знатните дами, също както и обикновените прислужници — спираха, за да се насладят на съвършената гледка, която представляваха двамата мъже.

И двамата бяха чудесно сложени. Имаха широки рамене и тесни тазове, а прилепналите панталони подчертаваха мускулестите им бедра. Приликите между двамата обаче свършваха дотук.

Високият граф със зелени очи и бакъреночервени къдрици стъпваше с елегантността на хищник. По-силният чернокос барон имаше дълбоко поставени кафяви очи и по-скоро тромава походка.

Ако имаха избор, почитателките на мъжката красота без съмнение биха избрали графа, който, както всеки знаеше, беше по-богат и от папата.

Барон Смит вечно имаше финансови затруднения, въпреки че пронизващият му поглед обещаваше повече от злато и скъпоценни камъни.

— Госпожа Мери и госпожа Джейн ме тормозеха през цялото време. На всяка цена искаха да узнаят кога пристигаш — разказваше Уилис Смит, докато влизаха в главната постройка. — Да не мислиш, че можеш да си играеш с две любовници в една и съща къща, без да се насадиш на пачи яйца?

Не получи никакъв отговор. Забелязал, че приятелят му е спрял, Смит се обърна.

Ричард стоеше насред огромното фоайе и гледаше към някаква млада дама. Когато русата красавица разпозна графа, тя спря, направи реверанс и му хвърли очарователна усмивка. След като я бе измерил от главата до петите и я бе съблякъл с поглед, Ричард й смигна многозначително.

— Госпожица Сара изглежда особено привлекателна — отбеляза той, проследявайки я със смарагдено зелените си очи.

— Дали ще й се усмихне съдбата да стане следващата ти любовница? — попита Уилис. — Или това щастие ще я отмине?

Ричард наблюдаваше приятеля си с бялото на очите си.

— Уил, добре знаеш, че не си падам по разни шушу-мушу с неомъжени жени.

— Девъро!

Чул името си, Ричард се обърна и изчака граф Лестър, който идваше насреща им.

— Добре дошъл в Кенилърт. Кралицата тъкмо си почива от сутрешния лов — обясни Дъдли. — Да й съобщя ли за пристигането ви?

— Бих предпочел най-напред да сваля прахта от себе си, преди да се представя на Нейно Величество — отвърна Ричард. — Кажете на Бъргли, че съм тук и нося важни новини.

— Надявам се, не лоши.

— Напротив, дори доста добри.

— Така ли… и какви? — Думите се бяха изплъзвали от устните на Лестър, преди той да прехапе език.

Ричард го погледна в очите с поглед, който трябваше да подскаже на събеседника му, че това ни най-малко не го засяга.

— Настаняването на кралската свита не е проста работа — обясни Дъдли след кратко смущение. — Ще се наложи да делите една стая със Смит.

— Разбирам — отвърна Ричард с хладна вежливост, която не скриваше погнусата му от надутия граф. Без да каже нито дума повече, той се обърна, за да продължи разговора си с Уилис Смит.

Ако бе хвърлил поглед назад, Ричард щеше да види убийственото изражение, изписано на лицето на домакина. Граф Лестър, последният любимец на кралицата, не хранеше особени симпатии към Базилдън. Напротив, само чакаше удобен момент, за да даде заслуженото на това нахално парвеню.

— Пристигнахме — рече Уилис и бутна една врата.

Ричард го последва и се огледа ужасен. Общата им стая приличаше повече на килер.

— Трябваше да се досетя, че Дъдли ще ме навре в най-мръсната дупка в цял Кенилърт. Извикай, моля те, някой прислужник.

Смит отвори вратата и махна на първата мярнала се пред погледа му прислужница.

— Хей, момиче, ела тук! — изрева той.

Хубаво младо девойче плахо прекрачи прага. Отгатнал уплахата й, Ричард й се усмихна, за да я успокои.

— С удоволствие бих хапнал нещо, а имам нужда и от ведро с топла вода — рече той с глас, който накара момичето да забрави всичките си страхове. — Възможно ли е това?

Омагьосано от усмивката на красивия граф, момичето го зяпаше, без да продума.

— Хей? — опита се да я изтръгне от унеса й Ричард и пъхна една монета в ръката й.

— Веднага ще се погрижа, Ваша Светлост — рече тя най-сетне и излетя през вратата, за да изпълни желанията му.

— Наредя ли нещо на някоя прислужница, никога не получавам желаното — оплака се Уилис. — Но ако ти им заръчаш нещо, ще си изпотрошат краката да ти угодят. Бих искал да зная как го правиш.

— Не си внимавал — рече Ричард, изхлузи прашните си дрехи през главата и ги захвърли в един ъгъл. След това седна на ръба на леглото и събу ботушите си. — Между заповед и молба има огромна разлика.

— Какво искаш да кажеш?

— Дай на една жена онова, за което копнее, и тя ще премести планини за тебе — обясни му Ричард. — Невероятно просто е да отгатнеш тайните желания на една жена. Повечето прислужници искат най-много от всичко да се отнасят с тях като с дами. Докато повечето дами със знатен произход — като Сара — копнеят да се отнасят с тях като с обикновени селянки. Следвай това просто правило, приятелю, и нежният пол ще те боготвори.

Уилис се ухили и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво ще стане, ако срещнеш жена, в чиято душа не можеш да надникнеш толкова лесно?

Ричард сви рамене.

— Навярно ще се оженя за нея и ще я направя своя графиня.

— А ако не е от знатен произход?

Ричард измери приятеля си изпод вежди.

— Най-богатият граф на Англия може да си позволи да се ожени, за която пожелае.

— С позволението на кралицата.

— Не се безпокой. Зная как да се държа с Елизабет.

— Не е ли възможно усърдието на прислугата да има нещо общо с тежката ти кесия? — подкачи го Уилис. В гласа му ясно се долавяше нотка на завист.

Ричард избухна в смях и подхвърли на събеседника си кесия с жълтици.

— Можеш да провериш и двете възможности — предложи той. — А след това ще ми кажеш какво е станало.

— Не отричай обаче, че кралицата те цени толкова високо, защото сделките ти пълнят хазната й със злато — смутено отвърна Уилис. Фактът, че богатият му приятел, който със самочувствието на кралски фаворит не даваше пет пари за потребностите на другите, можеше да си позволи да му хвърли кесия жълтици, го объркваше.

Ричард отвърна с престорено разочарование:

— А аз си мислех, че Елизабет ме обича заради прословутата ми външност и неустоим чар.

Уилис едва не се търкулна на пода от смях. Накрая той стана, запъти се към вратата и се сбогува:

— Сега изчезвам. Доскоро.

По коридора покрай него профучаха две прислужници. Едната носеше ведро с топла вода, а другата — табла с ястия — кое от кое по-вкусни.

 

 

Два часа по-късно граф Базилдън напусна стаята си. С изключение на бялата яка, целият бе облечен в черно. Запъти се към кабинета на Дъдли, където го очакваше кралицата. Почука и след като го поканиха, влезе в стаята. Робърт Сесил, граф Бъргли, седеше сам зад писалището.

— Значи най-сетне пристигна… и то само с шест седмици закъснение — вместо поздрав рече Бъргли. — Ако се бе забавил още малко, можеше да ни посрещнеш направо пред портите на Лондон.

— Много ли е ядосана? — попита Ричард, настанявайки се на стола от другата страна на писалището. Той подаде на Бъргли малък пакет. — Нося добри новини и имам план, който ще ни направи по-богати от папата.

— Няма какво да се възрази на това, работата преди удоволствията — забеляза Сесил. — Тя ще ти прости.

— Това научих от най-благородния англичанин — отвърна Ричард, намеквайки за годините, когато Сесил го бе отглеждал и възпитавал в дома си.

Бъргли отвърна с кимване на комплимента и отбеляза усмихнат:

— Предполагам, че Дъдли ти е дал най-ужасната си стая?

— Грешиш, най-ужасната е дал на Смит — отвърна Ричард. — За мен не е оставил никаква.

При споменаването на барона Бъргли смръщи чело.

— Не те ли посъветвах да нямаш вземане-даване със Смит?

— Защо се отнасяш така с него? — пожела да знае Ричард. — Уилис също израсна в твоя дом. Причината не е ли в това, че той не притежава нищо, освен името си?

— Стотици пъти сме водили този разговор — отвърна Бъргли. — Отношението ми няма нищо общо с финансовото му състояние. Смятам Смит за неблагонадежден и тая известно подозрение към него във връзка с неочакваната кончина на баща му и брат му. Знаеш това, Ричард.

— Просто не мога да повярвам, че Уилис е пожертвал семейството си заради някаква си титла.

— Виждал съм хора да убиват и за по-малко. И не забравяй, че той пропиля наследството, което…

Неочаквано вратата се отвори. При вида на кралицата двамата мъже скочиха на крака и се поклониха.

Висока, слаба и червенокоса, на четиридесет и две години Елизабет Тюдор все още бе пленително красива жена. Тя носеше дълбоко изрязана рокля от нежнорозова коприна, чиито перлени бродерии сигурно струваха цяло състояние. На шията, пръстите и в косата й блестяха възхитителни диаманти. Когато се движеше, Елизабет пръскаше искри като танцуващ слънчев лъч.

Кралицата седна и подкани Бъргли да последва примера й. Ричард остана да стои прав като непослушно дете, което очакваше наказанието си. Кралицата го изгледа от глава до пети, при което той изпита желание да потъне в земята.

— Блудният син се завърна — рече накрая Елизабет. — Закъснението ви никак не ми допада.

— Простете, Ваше Величество — извини се Ричард, съпровождайки думите си с дълбок поклон. — Въпреки че копнеех да се присъединя към свитата ви, деловите ви интереси ме задържаха в Лондон.

— Звучите като Сесил. Годините, прекарани в дома му, са превърнали и вас в прекалено сериозен млад мъж — отвърна кралицата, доволна от изкусно формулирания отговор. — Седнете, скъпи Мидас. Разкажете какво сте докоснали през последните седмици и сте го превърнали в злато.

— Получих важни новини от Изтока — отвърна Ричард. — Сестра ми Хедър пише, че султан Селим бил починал. Сега султан е принц Мурад. Майка му и съпругата му са привърженички на търговията с Англия.

— За кого се омъжи сестра ви? — попита Елизабет.

— За принц Халид, братовчеда на султана.

— Ах, да, спомням си. И трите ви сестри проявиха дързостта да се омъжат без мое позволение.

— Вятърничави същества — вметна Бъргли. — Въпреки това и трите се показаха изключително лоялни към короната, особено най-малката.

Ричард му хвърли благодарен поглед.

— Имам план, който ще ни направи богати.

— Скъпи ми Мидас, богатството ви вече надхвърля възможностите на човешкото въображение — подразни го Елизабет.

— Тогава можете да бъдете сигурна, че не съм движен от егоистични мотиви, а единствено от мисълта за вашите интереси — парира Ричард. След това с блеснали очи започна да им излага плана си: — Дайте ми пълномощно с кралския печат и ще делим печалбата. Дипломацията в Ориента се размърдва бавно. По мои сметки след три години вече ще имаме солидни позиции в Османската империя.

— И каква част ще отива за короната?

— За лъва, мисля аз, лъвският пай: петдесет процента — отвърна Ричард. — Бъргли и аз си поделяме останалите петдесет. От това начинание Англия ще извлече огромни ползи.

— Седемдесет процента — възрази кралицата.

— Шестдесет — отвърна Ричард.

— Спазарихме се — усмихнато рече Елизабет. — Сесил, погрижете се незабавно да получи пълномощното.

Ричард отвори пакетчето, което бе донесъл.

— Майката на султана ви изпраща този скромен подарък в знак на добра воля.

„Скромният подарък“ представляваше украсено с диаманти ветрило. Разтворено, то приличаше на блестяща дъга, а за дръжката му не бяха жалени смарагди, сапфири и рубини.

— А това е подарък от съпругата на султана. — Ричард извади възхитително букетче от порцеланови цветя, също обсипано с безброй скъпоценни камъни. — Трябва да им се отблагодарим по подобаващ начин. Хедър ми пише, че това било обичай в Ориента.

Елизабет не можеше да откъсне очи от украшенията. Без да вдигне поглед, тя попита:

— А как да възнаградим сестра ви?

— Не е необходимо — отвърна Ричард. — Всъщност тя ме моли да й изпратя няколко малки прасенца.

— Това пък защо? — учуди се Елизабет.

— За да си ги отгледа и заколи — обясни Ричард, подсмихвайки се. — Сестра ми е забележителна жена. Тя обича свинско месо, но от девет години не е вкусила нито хапка, тъй като свинското е забранено при мюсюлманите. Хедър е убедена, че съпругът й не би създал пречки, когато става дума за подарък на кралицата.

— Колко умно — удиви се Елизабет. — Още веднъж доказахте предаността си към короната, Ричард. Имате ли още някакво желание?

Ричард се поколеба за част от секундата.

— Що се отнася до задълженията ми в Ирландия…

— Вие сте ни прекалено необходим, за да ви бъде позволено да напуснете Англия — прекъсна го Бъргли, с което си спечели изпълнен с укор поглед от страна на протежето си.

— Молбата е отхвърлена — отсече кралицата.

— Но, Ваше Величество…

— Никой от перовете ми няма право да се грижи за делата си извън Англия, преди да се е сдобил с наследник.

— Тогава ви моля да ми позволите да се сдобия с такъв — отвърна Ричард.

— Какво? Да не възнамерявате да отидете на пазара и да си купите син? — присмя му се Елизабет.

Бъргли се усмихна безмълвно, което не се случваше често. Изчервен до уши, Ричард се поправи:

— Моля за позволение да се оженя и да си създам наследник.

— Скъпо момче, церемониалът изисква най-напред да си намерите годеница, а след това да искате позволението ми — замислено обясни кралицата, сякаш пред себе си имаше някакво дете. — Имате ли някого предвид?

— Възнамерявам да поискам ръката на добродетелната и очарователна Моргана Талбот, дъщерята на Лъдлоу — излъга Ричард, опитвайки се да назове някое приемливо име. В края на краищата всички жени си приличаха. А освен това бракът не бе нищо повече от сделка. За да се сдобиеше с наследник, не бе нужна нито любов, нито страст. Незабавно трябваше да замине за Ирландия, за да защити семейството на най-голямата си сестра от алчните им врагове, които управляваха острова. Тези корумпирани лешояди дебнеха от гнездото си в замъка Дъблин дори и за най-малката възможност да се нахвърлят върху гордите ирландски благородници и да заграбят колкото е възможно повече. Само богат човек като него можеше да се справи с тях. В противен случай гражданската война бе неизбежна.

— Държите на мен толкова малко, че ще ме пренебрегнете, за да се ожените? — попита Елизабет.

— Госпожица Моргана е хубава, но красотата й бледнее пред вашата — увери я Ричард, дарявайки господарката си с младежка усмивка. — Верността, възхищението и сърцето ми ви принадлежат. Моргана Талбот няма да бъде това, което означавате за мен вие.

— Безсрамен ласкател! — Елизабет го перна през пръстите с дръжката на ветрилото си.

Ричард хвърли поглед към Бъргли, който постави длан пред устата си, за да прикрие една усмивка.

— Издействайте си съгласието на Талбот, а след това започнете да ухажвате малката — обясни му Елизабет. — Вие сте вълшебник в сделките и роден ухажор. Напълно ми е непонятно с какво толкова ви привличат битките.

— Безпокоя се за сестра си Катрин — призна Ричард. — Тя пише, че в Ирландия се задавала буря.

— Графиня Тирон — обясни Бъргли на кралицата.

Елизабет въздъхна.

— Имам чувството, че съм изпратила вълци да управляват Ирландия.

— Катрин пише, че много грижи й създавал и течащият покрив на замъка, но мъжът й така и не бил получил отговор на молбата си да внесе оловни плочи за покрива.

— От оловото се правят муниции — намеси се Бъргли.

— Изпратете на зетя на Ричард каквото му е необходимо — заповяда кралицата. След това, обръщайки се към Ричард, сухо рече: — Имате и една сестра в Шотландия. Тя няма ли някакви желания?

— В момента не. — Ричард нямаше намерение да разказва на кралицата за шотландския си зет, който постоянно го увещаваше да се застъпи пред Елизабет за освобождаването на Мери Стюард от затвора. Дори синовете на Бриджит го засипваха с писма, в които се молеха кралицата им най-сетне да се завърне у дома. Колкото и да държеше на семейството си, Ричард не смееше да подлага на изпитание благосклонността на Елизабет.

Кралицата се надигна, давайки да се разбере, че аудиенцията е приключила.

— Хайде, моите поданици ме очакват в залата. — С тези думи тя напусна стаята, съпроводена от Бъргли.

Ричард ги последва на известно разстояние и спря на входа на залата. Всеки момент щеше да започне внасянето на подаръците.

Елизабет величествено седеше на импровизиран подиум в най-удобното кресло, което можеше да се намери в замъка. Управителят на Лестършир пристъпи напред, поклони се според етикета и както всяка година подаде на краищата пълна с жълтици сребърна чаша.

— Чудесен подарък — благодари Елизабет, без да откъсва очи от съдържанието на чашата. — Не получавам често подобни дарове.

— Ако Ваше Величество няма нищо против — отвърна мъжът, — ще си позволя да я уверя, че в тази чаша се крие нещо много повече от злато.

— И какво е то? — попита кралицата и го погледна въпросително.

— Сърцата на вашите поданици — гласеше отговорът.

— Благодаря ви — искрено зарадвана отвърна Елизабет.

Докато я наблюдаваше, сърцето на Ричард се изпълни с възхищение. Той обичаше кралицата си, въпреки женската й суетност и труден характер. Досега на английския трон не бе седял по-надарен владетел.

— На лицето ви винаги е изписан този болезнен израз, сякаш току-що сте отхапали нещо кисело…

Ричард се извърна и видя зад себе си граф Лестър, който измерваше с поглед дългогодишния фаворит на кралицата.

— Блясъкът на Нейно Величество не е ли достатъчен повод за радост? — хапливо рече Дъдли. — Никога ли не се смеете? Какво ще кажете за една усмивчица?

— Ах, Лестър, смехът често краси празни глави — отвърна Ричард, — а усмивката нерядко крие коварство. — С тези думи той обърна гръб на графа и се запъти към вратата.

— Вече ни напускате? — със саркастично вежлив глас попита Дъдли. — Ще ни липсвате.

— Шрапшир и годеницата ми ме очакват — изненада сивокосия граф Ричард и му обърна гръб. Видът на занемелия Дъдли извика на устните му лека усмивка, която остана да трепти на лицето му, докато напускаше залата.