Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf’s Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
zozefin (2010)
Разпознаване и корекция
ros_s (2011)

Издание:

Мери Бътлър. Дамата

ИК „Арекс“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Михаил Петров

Технически редактор: Виктор Пасков

Коректор: Даниела Попова

История

  1. — Добавяне

11

Независимо за какво се опитваше Джени да мисли през този и следващия ден, образът на обезобразения гръден кош на Ивс стоеше непрекъснато пред очите й. Тя отчаяно искаше да разреши загадката как се е случило това, но не смееше да пита Ивс и нямаше възможност да разпита насаме леля му. Надеждите й за една тиха семейна вечеря в неделя — и един шанс за тих разговор на четири очи с госпожа Мюлер — бяха разбити от посещението на пастора от близкото до имението Викърс село.

Даже така разочарована, Джени трябваше да признае, че Преподобният Доктор Уорен, един свеж осемдесетгодишен мъж, беше очарователен. Малък джентълмен, с една чисто бяла тонзура на главата, той беше обучавал децата от близките благороднически домове и гледаше все още на бившите си ученици като на деца. Великият и могъщ лорд Ивс, един мъж с огромно влияние при двора, бе за него все още едно срамежливо и прилежно малко момче. Неговото отношение към благородния домакин можеше да накара Джени да се разсмее — но приказките му не се въртяха около бившите му ученици и източника на толкова много от тревогите на Джени.

— Натаниъл просто трябва да послуша разума — заяви старият мъж и не за първи път тази вечер. — Ти си направил един добър, един благороден акт, Уолфрам, като си приел наемателите му и си се погрижил да не останат без прехрана — което аз винаги съм могъл да очаквам от теб.

За момент Джени бе изненадана да чуе някой друг, освен госпожа Мюлер, да говори за Ивс по такъв благоприятен начин. Възрастният пастор, обаче, изглеждаше толкова невинен, толкова възмутен от грубостта, че тя прие, че той вижда всички хора като предимно добри. Тогава, значи, и младият Уолфрам е бил толкова любезен и добър и Доктор Уорен просто никога не е забелязал промените в бившия си ученик, предположи тя.

— Но това не е разрешение — продължи той да говори по същата тема. — Тези хора искат да се завърнат в собствените си домове. Ами да, фамилията Партридж е живяла във Викърс от славните дни на Добрата кралица Бес. Младият Уолтър — той е кръстен на името на последния граф, ти знаеш — плачеше, когато си събираше нещата. Кажи ми сега, ако можеш, кой нов лакей може да познава Викърс толкова добре като него, който е израснал там?

Джени, еднакво възмутена, не знаеше накъде да гледа. Начело на масата, с мрачно изражение и ледени очи, Ивс отговори с учудващо спокойствие.

— Ти можеш да откриеш, че е даже трудно да получиш час за разговор с Викърс — каза той, не студено, а сякаш искаше да смекчи удара. — Той е изключително зает напоследък и рядко може да бъде намерен в къщи.

Можеше да бъде по-подходящо, помисли Джени с известна горчивина, да се каже, че Нейт никога не можеше да бъде намерен, когато човек имаше нужда от него. И когато биваше намерен, той бе експерт в избягването на неприятни теми. Не й се искаше да признае, че Ивс можеше да се окаже прав за всичко, но ако той възнамеряваше да предупреди пастора, че Нейт щеше да му се изплъзне, неговата преценка вероятно беше твърде акуратна — и това бе даже по-неприятно да се види, отколкото лошите дела на Нейт.

Но очевидно Доктор Уорен не можеше да бъде лесно шокиран.

— О, аз знам, аз знам — каза той. Едно огънче в очите му накара внезапно Джени да преразгледа мнението си за неговия житейски опит. — Кафенета, клубове и игрални домове — когато не преследва някоя… — той се закашля, сякаш нещо му влезе в кривото гърло. — Еее… забравих какво исках да кажа.

Той може и да беше забравил, но Джени лесно можа да отгатне останалото. Това ли бе наистина репутацията на Нейт в къщи — комарджия и женкар?

С лека усмивка, Ивс отговори:

— Викърс има много обществени задължения.

— Той има и други задължения и трябва да бъде накаран да ги посрещне — страстният изблик на преподобния беше последван от кротък поглед на извинение. — Аз трябва да запазя речите си за Натаниъл и да не произнасям тиради пред невинните.

— Ти можеш да направиш добре, сър, ако помолиш госпожица Бючамп да се намеси в защита на наемателите — каза Ивс, облягайки се назад. Джени стана незабавно подозрителна й го гледаше с крайчето на окото си, но не можа да разбере нищо от намеренията му. — Нейният братовчед я обсипва с вниманието си — продължи той. — Като ухажор, той би трябвало да поиска да задоволи желанията й, за да покаже предаността си.

Пълен с надежда, Доктор Уорен се обърна към Джени, гледайки я за отговор. Смутена, тя гледаше в чинията си, пълна с печен лебед със стафиди. Разговорът бързо развали апетита й.

— Когато лорд Викърс ми каза за действията си — каза тя накрая — аз изразих силната си загриженост и неодобрение — но без успех, страхувам се. Поради някаква причина, която не разбирам, той изглежда чувства, че тези хора го критикуват и шпионират.

— Не е ли това типично за Натаниъл? — каза Доктор Уорен за нейна изненада. — Направи му добрина и той ще търси скрити мотиви. Точно като стария граф. Той е твоят прапрадядо, скъпа моя — каза той на Джени. — Аз го помня като един много нещастен човек, винаги нуждаещ се от контрол.

— Аз никога не съм го познавал, — спомена Ивс, — но съм чувал много приказки за неговия нрав. Хората все още се кръстят, когато чуят името му.

— Много нещастен човек наистина — съгласи се Джени. — Защото ми казаха, че е изгонил всичките си деца — тя не спомена кой й го каза. Лъжите я караха да се чувства зле и гледаше да ги избягва, когато може.

— Наистина го направи — преподобният джентълмен поклати глава при мисълта за такова едно нещастие. — Последният граф беше най-късметлия — той можа да избяга в Лондон, но другите… — той поклати глава отново. — След писмото ти, Уолфрам, семейството ми е все в ума — продължи пасторът. — Нямах голям успех при изпълнението на задачата, която ти ми постави. Хората, които са се грижили за лейди Евгения през последните й дни са емигрирали. Но моето разследване съживи много спомени, много спомени.

Уплашена, Джени стискаше салфетката в скута си. Какво замисляше Ивс сега, чудеше се тя с увеличаваща се тревога. Търсеше едно дете? Само ако познаваше по-добре правилата на наследяването и клаузите от завещанието на покойния лорд Викърс. Наистина един син на лейди Евгения, даже ако беше законен /което изглеждаше съмнително/, не можеше да измести Нейт?

Такъв син, обаче, можеше да се окаже наследник, ако Нейт загинеше, без да остави завещание, осъзна тя.

Пасторът обаче, само се смееше тихо на себе си, развеселен от някакъв древен спомен и очевидно не съзнаващ изобщо раздвижването на духовете в стаята, което бе причинил.

— Аз често съм се чудил къде накрая е слязъл на брега Дивият Джак — каза той. — Това беше вашият прачичо, скъпа моя — каза й той. — Срамът на семейството, обаче един чаровник. И добър приятел.

— Обаче, сър — каза Ивс и явно интересът му бе събуден, — той е бил загубен в морето.

С блещукащи очи, пасторът отговори:

— Така казват, така казват. Но Джак винаги е бил един непредвидим разбойник. Той имаше качеството да се изгубва точно там, където искаше — засмивайки се отново над някаква припомнена поразия, старият джентълмен отпи малко от виното си.

— Може ли един мъж да напусне семейството си и никога да не погледне обратно, никога да не се свърже с него? — попита Джени, знаейки, че Ивс би очаквал от нея да покаже интерес. В края на краищата, предполагаше се, че това е нейното семейство. Вътрешно, обаче, тя се сви. Един законен син на Дивия Джак Бючамп щеше да измести Нейт като граф, а тя щеше да остане в същия този капан.

— Госпожица Бючамп преживява дълбоко загубата на семейството си — каза Ивс, сякаш обясняваше собствения си интерес за откриване други членове на фамилията.

— Както може да се очаква — забеляза Доктор Уорен, усмихвайки се на Джени. Той помисли над въпроса на Ивс за момент. — Аз смея да кажа, че Джак може да е усетил, че ще е по-добре за всички заинтересовани, ако изчезне напълно. Връзките му с контрабандистите, ти знаеш… Лейди Евгения, бедната душа, щеше вероятно да поддържа връзка с него въпреки всичко, но тя умря скоро след това.

Джени можеше да види как колелцата и предавките се движат зад интелигентните очи на Ивс. Внезапно тя осъзна, че търсенето на друг наследник можеше и да се окаже добро нещо — ако това му попречеше да предприеме по-агресивни мерки междувременно. Ако един такъв наследник бъдеше открит, обаче, това щеше да означава, че тя е откраднала част от неговото наследство. Може би даже Ивс щеше да й позволи да върне парите на някой друг, освен Нейт.

А Нейт? Той можеше да бъде върнат в затвора за длъжници. Като се имаше предвид колко лошо той се справяше, със своите отговорности, заслужаваше да изгуби положението си, но не, помисли тя, да бъде изпратен обратно в Нюгейт. Уплашена, тя осъзна, че повече не е в състояние да отгатне какво Нейт можеше да направи или да не направи, за да запази своя статус — и свободата си.

Джени не можа да обърне много внимание на разговора по време на десерта и след това. Беше едно облекчение, когато госпожа Мюлер накрая й даде сигнал да се оттеглят и те оставиха джентълмените с виното им. Двете жени пиеха мълчаливо чай в гостната, докато Джени упорито продължаваше работата си с иглата. Едно парче дантела държеше ръцете на госпожа Мюлер заети, но съзнанието й очевидно бе заето с други неща.

— Джени — каза тя накрая, — мислиш ли, че ако на твоя братовчед говориш, да му повлияеш ти можеш?

Поглеждайки нагоре, Джени видя страх в чертите на по-възрастната жена — същият страх, който беше показала, когато бяха споменати упражненията по фехтовка на Ивс.

— Ще се опитам — каза Джени, надявайки се да я успокои. — Ако лорд Викърс може да бъде повлиян от моето откровено увещание, аз няма да пожаля силите си за това.

— Докато очакваме резултат, аз задължена дълбоко ще съм ти — каза госпожа Мюлер, очевидно съзнавайки трудността на задачата. — Това може да стане много лошо, мисля аз. О, Джени, — възкликна тя, — какво ще направи Уолфрам, аз не знам. Сега той се въздържа, но докога? Аз питам. Аз чакам, чакам всеки ден сламката, която може да счупи гърбицата на камилата.

— Успокойте се, скъпа госпожо — молеше се Джени, не искайки да гледа вдовицата така разстроена. — Джентълмените ще се върнат скоро. Вие не бихте искали да ви заварят в това положение.

— Пфу — каза госпожа Мюлер, изваждайки носната си кърпичка от джоба, скрит в полите й. — Тези двамата аз ги познавам отдавна. Те клюкарстват като стари жени, само че вместо за живите, те говорят за отдавна умрелите древни римляни.

И може би, помисли Джени, за някои Бючампови, починали не толкова отдавна. Най-малкото сега се бе върнала възможността за един разговор насаме с госпожа Мюлер.

— Вие знаете ли защо Ивс и Викърс са във вражда? — попита меко, но твърде настойчиво Джени.

— Не, не — каза госпожа Мюлер, прехапвайки устната си. — Да ми се довери той няма. Да си държа устата затворена Уолфрам не ми вярва. Те бяха приятели на времето. Отначало всичко беше добре — и после… нещо се случи, нещо ужасно и всичко се промени. Какво е то аз не знам, но знам, че за да види твоя братовчед съсипан, Уолф всичко би направил.

Джени потръпна и се чудеше колцина още можеха да бъдат съсипани от този фанатизъм. Оставяйки настрана ръкоделието си, тя пресече стаята и седна до краката на вдовицата, както за собствено, така и за нейно успокоение.

— Братовчед ми, ми каза, че Ивс умишлено го е държал в Нюгейт — каза тя, смеейки накрая да направи гласно обвинението, — че той е знаел за… смъртта на баща ми и че Нейт, като лорд Викърс е можел да плати всичките си дългове — кажи ми, че това не е истина, молеше се на ум Джени. Кажи ми, че той не е способен, да извърши едно толкова жестоко нещо.

Колко жестоко беше то, само тя можеше да разбере. Нейт може и да не беше изпитвал ужасите на общия затвор, но това, което той знаеше, бе достатъчно грозно. Може би в това се криеше причината и за сегашното му поведение, помисли тя. Никой не можеше да издържи дълго деградацията в Нюгейт, за да бъде повлиян от нея. Тя погледна към вдовицата, надявайки се на отрицателен отговор.

Неспособна да отговори, госпожа Мюлер притисна пръстите си до треперещите устни.

— Това е истина — успя да каже тя накрая. — Пред мен той го призна, но все пак да обясни отказа — тя хвана отново дланите на Джени. — Но аз познавам толкова добре сърцето на Уолфрам. Трябва да е ужасно, това нещо, което го кара да постъпва така.

Една вълна от дълбоко разочарование нахлу в душата на Джени. Тя можеше сега да признае на себе си колко дълбоко се бе надявала да открие, че обвинението на Нейт е било фалшиво. Тя толкова много искаше Ивс да е добър и любезен, както така често изглеждаше.

Можеше ли да има по-ужасна постъпка — даже измяната на приятелството — която да заслужаваше такова строго наказание? Джени би разбрала скъсването на всички връзки, но Ивс беше поставил Нейт в един жив ад. Според Нейт, Ивс също се бе опитал да го убие.

— Аз знам, че те са имали дуел — каза тя. Веднага споменът за този жесток белег се върна в съзнанието й.

— Аз помня това всеки ден — каза госпожа Мюлер, почти шепнейки и стисна ръката на Джени за успокоение. — Ние бяхме толкова близо до загубата на Уолф.

Тогава това трябва да е било дуелът с Нейт, който го е обезобразил толкова ужасно. Очевидно в разказа на Нейт са липсвали някои съществени детайли, детайли, които трябва да са били умишлено спестени.

— Това можеше да стане убийство — продължи госпожа Мюлер с внезапен прилив на сила. — Уолфрам беше само едно момче на седемнадесет години! Нейт е само с пет години по-възрастен, но съществува голяма разлика между момче, което току-що приключва учението си и един мъж, живеещ вече няколко години в града, нали?

Само момче? Главата на Джени се замая. Нейт беше казал, че Ивс го е предизвикал до гроба на графа, а той бе починал преди по-малко от осем години. Нямаше ли нещо в разказа на Нейт, на което тя можеше да вярва? Трябваше да има, каза си Джени, тъй като принципното обвинение срещу Ивс беше очевидно вярно. Тя погледна по-възрастната жена за повече подробности.

Изражението на вдовицата стана отвлечено, докато тя преравяше паметта си.

— Аз си бях у дома в Хановер и мислех, че всичко е наред. Спомням си, че в последното му писмо той споменаваше за много опити да получи извинение за приятеля си Джон. След това пристигна бързо съобщение, че Уолфрам може да умре. Аз отидох и го намерих…

Тя потрепери. На Джени й трябваше малко въображение, за да разбере защо.

— Казаха, че Уолф отпътувал за Лондон, за да намери приятеля си — продължаваше госпожа Мюлер с едва доловим глас, — и тогава в клуба той го обижда, много пъти, докато предизвикателството е дадено. Те се дуелирали веднага. Не би ли помислила, че по-възрастните мъже би трябвало да са по-хладнокръвни и да извинят разгорещеността на момчето? Но не, това, което той могъл да направи, не е било защита. Ако си видяла… — тя заплака тихо.

Това, което Джени беше видяла, трябва да е било нищо в сравнение с прясната рана, отворена и кървяща. Даже сега, помисли Джени, след толкова много години, бе мъчително да се гледа белега. Такава грозна рана не можеше да е причинена единствено при самозащита, знаеше тя. Нейт не можеше да бъде обвинен за започването на свадата, но, очевидно, след като веднъж дуелът е започнал, никакви съображения за момчето, неговата неопитност или емоционално състояние не са спрели ръката му.

Вместо отговори, всичко, което Джени успя да направи, беше да повдигне нови въпроси, но тя не смееше да продължи да разпитва вдовицата. Оставането им сами нямаше да продължи още много дълго. Във всеки случай, тя не искаше да разстройва допълнително по-възрастната жена, което продължаването на темата със сигурност щеше да постигне.

— Хайде стига — каза Джени, избърсвайки сълзите на вдовицата с кърпичката си. — Ако Ивс ви намери разплакана, ще ни се кара и на двете. И как ще изглежда това на нашия гост?

Взимайки кърпичката, госпожа Мюлер попи сълзите си още веднъж.

— Аз съм добре сега. Може би ако седна тук в сянката, Уолфрам няма да забележи нищо.

— Вие знаете, че той забелязва всичко — каза Джени игриво.

— Аз също виждам нещата — каза тихо госпожа Мюлер с толкова сериозен глас, че Джени премига от изненада. Вдовицата се наведе напред и взе лицето на Джени в дланите си, нежно отмахвайки един паднал над веждата й кичур. — Ти си разтревожена. Тук и тук са се появили бръчки. Не оставяй този проблем с братовчед ти да те тревожи толкова много.

Искрено трогната, Джени изпита нов пристъп на вина. Колко лъжливо тя се отплащаше на тази доброта!

— Аз трябва да премисля много неща — призна тя, поглеждайки встрани, — трябва да прехвърля много неща в съзнанието си.

Вдовицата кимна разбиращо.

— Понякога човек трябва да мисли дълго и сам. Но понякога помага да се сподели с друг. Когато имаш нужда от това, ела при мен. Аз знам, че Уолфрам не вярва на езика ми, но… — тя намигна. — Той не знае всичко. Даже от него аз имам някои малки тайни. Ще запомниш това, нали?

— Ще го запомня — обеща Джени.

 

 

Джени помнеше. Тя помнеше твърде много неща. Късно през нощта, слушайки далечните звуци на Бах, идващи от салона за музика, тя нямаше какво друго да прави в голямото легло със завеси, освен да лежи, да мисли и да си спомня. Първата й среща с Нейт, разказът му, който така привлече симпатията й — всичко все още бе ясно в съзнанието й. Картината, която той нарисува беше толкова жива — двама мъже на гроба на един обичан приятел и чичо, една внезапна свада, предизвикателството дадено и прието. Една толкова жива картина — и всичко това беше лъжа.

Не, не съвсем всичко, напомни си Джени. Госпожа Мюлер призна, че Ивс умишлено е държал Нейт далеч от наследството му, държал го е в затвора. Направил го е, като точно е знаел на какъв ад обрича предишния си приятел. Нямаше спасение от този единствен ужасен акт, независимо как Джени се опитваше да го заобиколи. Това, което той беше направил на Нейт, не бе по-различно от стореното й от госпожа Рансъм, не по-малко ужасно или несправедливо. Кошмарите й за лудостта на Женския затвор и спомените за Диймс и неговите заплахи бяха едно постоянно напомняне за постъпката на Ивс.

Това че Нейт очевидно не беше такъв, за какъвто го мислеше, не променяше нещата. Реализацията бе болезнена, но това също беше факт, който е невъзможно да се избегне. Това, което най-много тормозеше Джени, бе споменът колко лесно се бе поддала. Толкова любезен, толкова джентълмен изглеждаше той, но нейният ангел хранител беше изцапан и паднал в Нюгейт. Тя даже не можеше да обвини Нюгейт за това какъв човек излезе Нейт, тъй като стана ясно от разказа на Доктор Уорен, че той винаги е бил слаб.

Всичко това не извиняваше поведението на Ивс, обаче. То не беше причина да се лиши Нейт от наследство. Въпреки че Нейт измени на нейното приятелство, Джени не би го обрекла на една жива смърт в Нюгейт. Тя просто искаше да се освободи от него и от измамата, в която той я въвлече.

Сега тя често мислеше за възможността, която й предложи Ричард. Знаеше, че всеки момент, в който продължаваше да се намира в това положение, я караше да затъва по-дълбоко в тинята на нейното самозванство. Но как тя можеше да напусне? Да си отиде означаваше подозренията да паднат върху тези, които я придружаваха — Ричард и Суки. Ако избягаше, щеше да ги принуди да направят същото. Ричард, както пословичната котка, щеше винаги да пада на краката си, предполагаше тя, обаче толкова внимателно планираното му оттегляне като уважаван баронет щеше да бъде разрушено. Колкото до Суки, тя вече призна на Джени копнежа си за тиха почтеност и избора си да остане на едно място.

Джени трябваше да признае, че в решението й да остане и да изчака събитията се криеше нещо повече от това да предпази приятелите си. Тя искаше да разбере какво се е случило между Ивс и Нейт. Да напусне и никога да не узнае развръзката, да се чуди винаги след това дали интригите на Ивс са довели до проливане на кръв и то може би неговата собствена — това тя не можеше да понесе.

Така че вместо да избяга, тя позволи да бъде ръководена в сложния живот на лондонското общество. Тя седеше за портрета си, където имаше даже повече време да размишлява над съдбата си. Тъй като студиото на господин Рейнолдс беше често пълно с посетители — и наистина то почти бе толкова салон, колкото и работно място — Джени откри, че често може да се абстрахира от разговорите, които се водеха около нея.

Това беше едно странно чувство — да бъде подготвяна с часове, за да седи официално облечена и мълчалива, докато дами и джентълмени гледат и разговарят, често за нея. Понякога Джени се чувстваше част от фона, както различните платна по стените. Да претендира по цял ден, всеки ден, че е някоя друга, вече й донесе едно усещане за нереалност; сега то се засили. Но по-лошото беше, че колкото по-дълго тя седеше и мислеше, толкова повече започна да се страхува, че никога няма да може да избяга, даже и с помощта на Ричард.

Работата по портрета бе напреднала много, когато един ден Сър Ричард дойде да види как върви. В своя ъгъл на салона, госпожа Мюлер скочи тревожно, след което отново седна, разпознавайки новия гост. След един поклон към Джени, Ричард се обърна, за да целуне ръка на вдовицата.

— Аз съм обиден, мадам, че вие изглеждате толкова разочарована да ме видите — каза той шеговито.

Тази негова шега причини едно доволно зачервяване по бузите на госпожа Мюлер.

— О не, не съм разочарована — каза тя. — Просто очаквам лейди Пертуи. Тя обеща да дойде в два часа, за да поседи с Джени и сега е вече два и двадесет минути. Очакват ме на друго място.

— Разбирам, че не обичате да карате приятелите си да ви чакат — Ричард удари с тривърхата шапка ботушите си, колебаейки се за момент. — Мадам, моят екипаж чака долу. Ще бъда щастлив, ако моят човек ви закара докъдето отивате. Без съмнение лейди Пертуи ще се появи след пет, или десет минути. Ще бъде ли чак толкова неподходящо, ако господин Рейнолдс и аз си правим компания през тези няколко минути, докато тя дойде? Сестрата на господин Рейнолдс също е долу, за да запазим правилата на приличието — убеждаваше я той.

Госпожа Мюлер изглеждаше нерешителна, но Джени знаеше, че няма търпение да се срещне с приятелите си — членове на Германското общество, които не бяха част от техния обикновен социален кръг. Накрая тя каза, търсейки подкрепа:

— Лейди Пертуи ще разбере ли? Няма ли да си помисли някой нещо нередно?

— В студиото на господин Рейнолдс? — попита Ричард, сякаш самият въпрос беше смешен. — Невъзможно! Но ако вие сте и най-малко загрижена, разбира се, че би трябвало да изчакате. Какво значение имат още пет или петнадесет минути?

Дължината на забавянето се бе увеличила леко през последните няколко минути, забеляза Джени.

— И вие нямате нищо против? — попита госпожа Мюлер, по-малко колебливо, започвайки да събира вещите си.

— Ще бъда щастлив да ви услужа — Ричард се поклони галантно.

— Добре, може би, ако вие наистина нямате нищо против…

С много суетене и извинения, накрая госпожа Мюлер си тръгна. Нейното напускане за Джени беше предрешено, тъй като Ричард веднага започна своите лукави маневри. Обаче не беше ясно какво спечели той от усилията си. Даже Ричард не можеше лесно да примами господин Рейнолдс далеч от платното му.

Докато художникът почистваше четката си, той поздрави Ричард и го покани да наблюдава работата.

— Разрешено ли е на вашия модел да говори днес? — попита Ричард.

— Тя може даже да бъбри като сврака — каза портретистът с високия си глас, — само да не си движи ръцете.

Ричард седна до стената на стаята и се настани удобно.

— И какво мислите за работата на господин Рейнолдс? — попита той Джени.

Поглеждайки вглъбения върху платното художник, Джени помисли как да отговори. Портретът беше прекрасен — но това не беше тя. Това елегантно създание в ажурната рокля с широки поли, тази покрита с бижута жена, седяща на фона на класически скулптури и колони, бе една непозната.

— Работата на господин Рейнолдс е винаги превъзходна — каза тя, надявайки се, че художникът няма да усети двойствеността в нейното заявление.

Ричард, разбира се, не можеше да бъде излъган. Усмихвайки се, той каза:

— Въпреки че не това е начинът, по който аз бих ви нарисувал. Аз бих ви нарисувал като една изкусителка, в черно кадифе със златна наметка и ръбове — роклята, която носехте в деня, когато Ивс дойде в килията в Нюгейт — и излегнала се чувствено.

— Ричард! — извика тя уплашено, загубвайки самообладание. Как той можеше да говори така пред друг човек?

Художникът незабавно хвърли четката си и се приближи до модела си с не съвсем приятелско изражение.

— Госпожице Бючамп, аз трябва да настоя да стоите неподвижно — каза й той за нейно учудване и напълно игнорирайки неморалното предложение на Ричард. Толкова ли беше съсредоточен в работата си, че нищо друго нямаше значение за него? — Говорете, ако желаете, но не движете ръцете си. И вие — той посочи към Ричард, — ако не можете да се държите като джентълмен, отивайте си, а аз ще извикам една от прислужниците да поседи с нас.

Да се държи като джентълмен? Това ли бе всичко, което той имаше да каже? Джени се чудеше на отношението на художника.

— Толкова съжалявам, сър — каза Ричард, говорейки твърде бавно. — Страхувам се, че госпожица Бючамп беше внезапно изненадана от новините за годежа на една приятелка.

За нейно объркване, художникът отговори достатъчно меко:

— Добре, добре, не я изненадвайте отново.

— Не разбра ли? — попита Ричард след малко, когато художникът възобнови своя съсредоточен труд. — Докато не му викнеш в ухото, Рейнолдс не чува нито, предполагам, че може да чете движението на устните твърде добре, но оттам той не ме вижда и не гледа лицето ти.

— Ами ако лейди Пертуи се появи? — попита Джени, ядосана от това как я уплаши той.

— О, аз не мисля, че тя ще дойде твърде скоро. Знаеш ли, сега ми дойде на ум, че тя може да е объркала часа, защото я срещнах само преди няколко минути — каза невинно той.

— Не съм изненадана ни най-малко — против волята си, Джени не можа да се въздържи да не се усмихне. — Нещастник.

— Моята приятелка, т.е., ти, изглеждаш повече такава. Ти изглеждаш твърде тъжна, Джени. Трябва да се смееш на света. Спомняш ли си как се чувстваше, когато излезе от офиса на адвоката? Дръж се за това чувство.

— Не мога, Ричард — каза Джени и усмивката й бързо отлетя. Ситуацията се беше променила твърде много. — Не искам да лъжа госпожа Мюлер и света. Нищо вече не е така, както го мислех отначало и убеждението, което ме поддържаше толкова дълго — вярата, че ние правим нещо благородно и добро — е разклатена.

— Нейт.

— Да — тя въздъхна. Беше едно облекчение да го признае на глас. — О, аз знам, че е истина хвърлянето му в затвора от Ивс, но за останалото… — внезапно на Джени й хрумна, че тя не беше единствената личност, засегната от измамата на Нейт. — Ричард, върна ли ти Нейт вложените пари?

Ричард опъна дългите си крака.

— Засега се въздържа, но не отказва. Това не смее да направи. Аз съм, в края на краищата, не без приятели. Хрумна ми, че той възнамерява да ми плати от твоето наследство.

— Моето? — Джени изтръпна. Арогантното убеждение в успеха, което тя видя у лейди Уедърбай явно отиваше по-далеч, отколкото бе мислила Нейт очевидно наистина вярваше, че тя ще се омъжи за него. — Разбирам — каза тя тихо.

— Глупаво от негова страна. Човек би помислил, че досега той трябва да е разбрал, че не може да те спечели. И че трябва да е видял, колко добре си защитена.

Думите на Ричард от първата им среща насаме й дойдоха на ум.

— Ти каза, че аз имам двама защитници — нотка на обвинение се промъкна в гласа й. Как бе възможно това да е истина, ако на Нейт не можеше да се вярва?

— Имаш ги. Мисля, че можеш да разчиташ, че Ивс и аз ще се грижим за безопасността ти.

— Ивс? — споменаването на името му в такъв контекст накара Джени да подскочи. Мърморейки под носа си, глухият художник пристъпи напред и отново нагласи ръцете й покрай копринените гънки на роклята. След един последен строг поглед, господин Рейнолдс поднови работата си.

— Ти вярваш, че той ще ми помогне? — попита Джени. — След това, което направи на Нейт? — за нея беше важно да знае. Ричард бе един от малцината, които наистина разбираха колко жесток е бил Ивс, осъждайки Нейт на затвор в Нюгейт. Можеше ли Ричард да прости един такъв акт?

— Джени, Джени, ние не можем да знаем какво се е случило между тях двамата — той се наведе напред въртейки шапката си в ръце. — Понякога хората са принудени да действат отчаяно, но това не означава, че го правят леко, или че са без чест.

Този начин на разсъждение можеше да се приложи и към Ричард, както към Ивс, осъзна Джени. Превращението, което тя някога смяташе за невъзможно — от войник и провинциален джентълмен в джентълмен на пътя — сега изглеждаше повече от вероятно. Ричард се подиграваше на света и неговата глупост, сякаш не участваше в нея, но тя сега знаеше, че често зад тази маска се криеше истинска добрина.

Както беше видяла добрина и у Ивс. Може би разбирането мотивите на единия щеше да й помогне да разбере и другия. След момент мълчание Джени реши да бъде пряма.

— Ти защо излезе на пътя, Ричард?

Той изглеждаше изненадан, че тя свърза неговата реч със собствената си ситуация, изненадан и може би малко смутен. За момент той изглеждаше, като че ли щеше леко да отхвърли въпроса й с един духовит отговор, но накрая реши да бъде откровен.

— Върнах се в къщи след войната с французите с някои от хората си. Моят чичо е щедър, казах им аз; той ще намери места за всички ви. Те бяха ранени, разбираш ли, осакатени — нямаше да си намерят лесно работа така. Обаче домът го нямаше. Моят твърде щедър чичо беше унищожил всичко с лондонските си приятели. Те му бяха взели парите и го изоставили. Той умираше тогава, а също и имението.

Когато продължи, той не я гледаше. Джени осъзна, че причината се криеше в липсата на растителност по лицето, която някога го покриваше цялото, както и емоциите му. Сега той беше принуден да си обръща лицето встрани, за да скрива чувствата си. Но не можеше да маскира обидата и гнева в гласа си. Бандитът, който сякаш не го бе грижа за нищо, явно бе обичал чичото и дома си много силно.

— Имаше стотици хора, чийто живот зависеше от това имение — каза той, — и сега то не може да ги издържа. Аз писах писма отначало, опитвайки се да намеря помощ, но държавата нямаше нужда повече от войниците си. И приятелите на чичо ми не желаеха да им се напомня за дълговете им. Така аз реших да ги събера сам.

— Разбирам — цялото му разбойничество беше измислено, за да предпази и се погрижи за хората, намиращи се под неговата защита. След целия си цинизъм, Джени се изненада от реализацията, че имаше нещо от Робин Худ в лорд Дейнджър.

Сантименталността, обаче, беше очевидно отвратителна за Ричард. Мекият й тон го накара да погледне нагоре накрая и устните му се присвиха.

— Не прави романтични действията ми, Джени. Остави това за певците на балади. Накрая аз откраднах от всички тях — и от невинните, а не само от виновните.

— Не се тревожи, Ричард. Аз съм излекувана от всякакъв романтизъм — да, Нейт наистина я излекува от това. — Но ти благодаря, че ми каза — тя не можа да му предложи ръката си, но се опита да изрази същите чувства с усмивката си.

— Е добре, аз трябваше да кажа нещо, за да ми имаш доверие, ако се наложи — той се изправи нервно и се престори, че разглежда някои други картини из стаята. Ясно беше, че иска да изоставят темата. С гръб към нея, той добави много тихо: — Ти трябва да вярваш също и на Ивс, аз съм убеден в това.

Джени просто поклати главата си. Случаите бяха различни. Въпреки цялата си бравада, Дейнджър не бе навредил на никого. Парите, които е откраднал, са имали малко значение за тези, които са ги загубили. Човек спокойно можеше да довери живота си на такъв крадец. Но не и на такъв, чиято жажда за отмъщение не можеше да бъде задоволена от нищо по-малко от един съсипан живот.

И все пак съществуваше една по-важна причина за недоверието й към лорд Ивс. Че той беше способен на доброта и щедрост, тя знаеше. Но че можеше да прости измама като нейната, тя никога не би повярвала. Това убеждение я удари в сърцето като стрела, но тя не го отхвърли. Тя нямаше да се отвърна повече от истината, колкото и болезнена да беше.

 

 

През следващите дни Джени се опита колкото можеше да изглежда по-весела, да се наслади на този период като на една радостна интерлюдия, както Ричард я посъветва да направи. Твърде много хора бяха забелязали нейната отнесеност и тя не можеше да си позволи повече да я наблюдават.

Ако успя да прикрие по-добре тревогите си, обаче, тя не можа да ги изхвърли от мислите си. И наистина, струваше й се, че нейните грижи стават все по-големи, вместо да намаляват.

Ричард отново й напомни възможността за бягство, ако е необходимо. Той явно не разбираше, че неговите откровения бяха направили по-трудно за нея да приеме щедрото му предложение за помощ. Как можеше тя да избяга сега, знаейки, че животът, който той толкова внимателно си беше построил отново, щеше да бъде сериозно заплашен от разследването, което неизбежно щеше да последва нейното изчезване?

Ричард я посъветва да изчака и да запази парите. Той беше свидетел, че Нейт й ги е дал доброволно, напомни й Ричард. Те и двамата знаеха, че Нейт щеше да прахоса наследството. Следователно Ричард разсъди, че тя не бива да има угризения заради богатството. В края на краищата го бе повече от спечелила.

Истината беше, че Джени не го искаше. И тя наистина не искаше да разсъждава как го е спечелила. Всичко свързано с техния план, който някога й изглеждаше толкова благороден, сега я караше да се чувства омърсена.

Добрината и вниманието на Ивс и леля му само усилиха чувството й за вина. Всеки ден, всяка вечер, Джени се чувстваше задължена за някое малко внимание, за някой дребен акт на доброта и обич. Гледайки тях и виждайки контраста с поведението на Нейт, тя постоянно и болезнено си спомняше за своята глупост и импулсивност. Сега се срамуваше, че някога е харесвала Нейт.

Напоследък ухажването на Нейт беше станало по-открито и тревожещо. Нищо, което Джени казваше, или правеше, можеше да го възпре. Ако не бе Ивс, който винаги стоеше наблизо и се грижеше Нейт да няма много възможности, тя не знаеше какво щеше да прави, или каже.

Както винаги, Ивс беше този, който остана в центъра на мислите и тревогите й. Понякога, когато те танцуваха, или просто разговаряха в къщи, тя забравяше неловкостта на положението си и нуждата да е нащрек. Тези моменти я плашеха по-късно.

Тя се опита да си каже, че той разбираше толкова добре настроенията и вкусовете й със силата на интелигентността, а не с чувствата си.

И негова бе заслугата, тя знаеше, затова, че тя намираше удоволствие в толкова много социални ангажименти. С Ричард, той я представи пред обществото на Американските колонисти. Чрез господин Джошуа Рейнолдс, той се погрижи да я представят на великия лексикограф, господин Самюъл Джонсън. И както бе обещал веднъж, Ивс лично ги придружи с госпожа Мюлер, за да се срещнат с детето гений, Волфганг Моцарт.

Семейството му живееше в Лондон вече повече от година, разбра Джени, и заминаването им беше забавено от болестта на Хер Леополд Моцарт. Вече възстановен, Хер Моцарт ги посрещна топло. Джени се оглеждаше наоколо с интерес, отпусната в атмосферата на семейна обич.

В такава компания й бе трудно да си спомни първите впечатления от Ивс — студен, пълен с омраза, плетящ интриги срещу враговете си. С Хер Моцарт той се държеше очарователно, разговаряйки за общите им познати. Тя наблюдаваше с интерес децата — Волфганг и сестра му Нанерл, които се отнасяха с уважение към Ивс, както и към всеки възрастен, но без никакъв намек за страхопочитание, или страх. Може би не можеше да се очаква от деца, свирили пред френския крал и кралица, да намерят един обикновен английски барон прекалено впечатляващ, но Джени подозираше, че осанката на Ивс е по-импозантна.

Разговорът, воден едновременно на немски и френски, не беше особено интересен за Джени, защото засягаше хора, за които тя не знаеше нищо. Но музиката… Джени бе слушала и преди деца изпълнители и очакваше да бъде леко забавлявана. Вместо това, бе омагьосана.

Пленена от магията на музиката, изминаха няколко минути, преди тя да забележи реакцията на Ивс. За пръв път го виждаше напълно отпуснат и раним. Тялото му седеше неподвижно и спокойно. Строгите линии на лицето му се бяха изгладили. Гледайки променения му профил, Джени отново видя колко красив е той, но това не беше хубостта на Нейт с неговите пудра и грим, а една чисто мъжествена красота.

Тогава той се обърна, за да я погледне и се усмихна с една усмивка на приятелство и истинско удоволствие. Сякаш й каза: „Знаех си, че ще споделиш това удоволствие с мен.“

Усмивката му причини една топла вълна на задоволство да премине през тялото й. Джени се чувстваше както, когато танцуваха на нейния бал, но сега връзката помежду им изглеждаше по-силна и по-здрава, отколкото тогава, когато само ръката му държеше нейната. Това беше едно чувство, което тя не можеше да определи, нещо повече от приятелство и различно от роднинството.

Джени отвърна на усмивката му с цялото си сърце, щастлива да го види толкова доволен. Такова щастие бе твърде рядко за Ивс, подозираше тя, както беше и с нея напоследък. Понякога в тишината на вечерта, когато тримата оставаха сами в къщи, тя виждаше проблясъци от тази страна на личността му и чуваше единични прояви на хумор, но тези неща се случваха толкова рядко. Той изглеждаше твърде често — не студен; тя сега го познаваше по-добре — но самотен. Да, това беше. Ивс се чувстваше самотен.

Той се обърна сега леко настрана, все още доволен и под въздействието на музиката. Докато слушаше, тя го наблюдаваше, без да се срамува. Видя как златната му коса се издигаше над високото чело, сигурно свидетелство за скрития под него интелект. Един сапфирен блясък се излъчваше от топлите му очи, променящи се толкова често. Дланите му почиваха върху сатена на бричовете, неподвижни и спокойни.

Така щеше да го запомни, помисли си Джени, когато накрая се освободеше от това положение и избягаше далеч от Лондон и измамата.

Имаше нещо в тази мисъл, която я правеше необяснимо тъжна, едно чувство, което тя не можеше да отхвърли. В екипажа, на връщане към Хановер Скуеър, тя обясни мълчанието и разсеяността си като резултат от умората. И наистина, многото ангажименти напоследък направиха това твърдение приемливо.

Ивс, както обикновено, разглеждаше внимателно лицето й. Какво виждаше там, Джени не можеше да каже, но той не направи коментар, освен че я посъветва да си легне по-рано.

Обаче за Джени нямаше отдих даже след като се оттегли в спалнята си. Тежките брокатени завеси на леглото не я предпазваха повече от натрапчиви мисли, както не можеха и да я предпазят от идващата отдолу музика.

Това беше същата мелодия, която свиреше младият Моцарт и изпълнителят сега я реконструираше бавно. Нежният прилив на андантето й донесе отново кристалночистия спомен за усмивката на Ивс и отново с образа му пред очите си, тя усети същото чувство на тъга и загуба.

Изглежда, че тази къща й действаше така. Тя беше твърде луксозна, прекалено комфортна. Като Суки, Джени беше прелъстена от топлината на къщата, подмамена от приятелското отношение на госпожа Мюлер да счита това място за свой дом. Тя не можеше повече да си представи някакъв друг дом, освен този, освен тези хора, въпреки знанието, че трябва да ги напусне.

И без съмнение, мисълта да каже сбогом на всичко това я натъжаваше толкова много. Ивс просто бе един символ, олицетворяващ всичко, което тя трябваше да остави зад себе си, повтаряше си Джени.

Тя се обърна на другата страна и удари с ръка по матрака. Ивс беше център на всичките й мисли, на страховете й за бъдещето, на объркването от двете страни на неговия характер и обърканите и мъчителни взаимоотношения с Нейт. Всичко опираше до Ивс.

И пак той, несъмнено, изпращаше госпожа Мюлер почти всяка вечер на клавесина, търсейки малко спокойствие в музиката, мислеше Джени. На бедната вдовица й бе ясно, както и на нея, че Ивс и Викърс отиваха невъзвратимо към един критичен сблъсък. И все пак, загрижеността на госпожа Мюлер бе главно заради племенника й, съзнаваше Джени. Каквото и да бе сторил Ивс на Нейт, неговата леля му вярваше.

Даже Ричард каза, че може да се довери на Ивс, спомни си тя, и й напомни, че хората могат да бъдат принудени да извършат отчаяни постъпки. Не беше ли така в нейния случай? Но тя сгреши с Нейт, а също и с Ричард. Не прецени ли лошо и Ивс, базирайки оценката си за характера му само върху една-единствена постъпка?

Отхвърляйки завивките си, Джени изостави напразните опити да заспи. Тя напипа кибрита и успя да запали една свещ. Може би четенето на нечии мисли щеше да я отвлече от нейните собствени, помисли тя, докато се увиваше в една наметка, за да покрие нощницата си. „Мантията на зората“ я бе нарекъл шивачът, но тя не можеше да чака Аврора да се появи на сутринта.

Джени взе свещта си и тръгна надолу по стълбата, привлечена от звука на музиката. Всъщност не търсеше книга, призна си тя пред вратата на музикалния салон. Госпожа Мюлер й каза преди, че винаги ще е готова, когато Джени изпитва нужда да поговорят. Сега това време беше дошло — но не за да говори за своята измама и мястото си в конспирацията за възстановяване титлата и привилегиите на Нейт. Това не беше нейна тайна, за да я издаде, но може би просто щеше да се разтовари малко от объркването в душата си.

Тя загаси фитила на свещта и леко се плъзна в стаята. Пристъпвайки тихо напред, остави свещта долу малко колебливо, за да не наруши потока на музиката. Стискайки наметката по-здраво около себе си, тя направи още няколко крачки, докато най-после можеше да вижда по-добре. Светлината от един свещник върху клавесина хвърляше меки отблясъци върху инструмента и изпращаше странни, танцуващи сенки по ламперията на стените.

Ръката на Джени стискаше наметката точно на мястото, където сърцето й тупаше толкова лудо, че тя изненадана можа да го чуе. Пред нея зад клавесина седеше не някой друг, а Ивс.