Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf’s Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
zozefin (2010)
Разпознаване и корекция
ros_s (2011)

Издание:

Мери Бътлър. Дамата

ИК „Арекс“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Михаил Петров

Технически редактор: Виктор Пасков

Коректор: Даниела Попова

История

  1. — Добавяне

12

Джени веднага разбра, че през цялото време Ивс е свирил тази прекрасна музика, навлизайки в нощите й, както правеше и през деня. Златистата му глава беше наведена над клавишите. Няколко кичура бяха изпаднали от панделката, с която бе завързал отзад косата си и докосваха високите му скули. Той седеше спокойно по риза и леко разхлабена връзка около яката. Джени сега забеляза, че ръцете му бяха на музикант, силни и гъвкави.

Без да се обръща от инструмента, той й каза:

— Аз се опитвах да реконструирам мелодията, която младият Моцарт ни изсвири днес, но само с умерен успех, страхувам се. Попречих ли ти?

Той я погледна сега, но Джени знаеше, че я позна още щом стъпи в стаята.

— Не — каза тя тихо. — Вие свирите прекрасно. Моля не спирайте заради мен.

— След изпълнението, което чухме днес следобед, аз мисля, че е много любезно от твоя страна да кажеш това. Но щом ти харесва да слушаш моите слаби опити, тогава ще продължа — но с нещо, което знам по-добре. Има ли нещо, което би желала да чуеш?

— Нещо от бележника на Анна Магдалена? — предложи тя колебливо. Не я беше грижа какво ще свири, стига да можеше да остане тук до него.

— Много добре — каза той и пръстите му започнаха да изтръгват от инструмента познатите звуци.

Джени се сви в голямото кресло, подвивайки крака под себе си. Това не беше поза на дама, но Ивс не обръщаше внимание на тези неща. С облегната назад глава, тя го гледаше как свири. Той показваше такава изумителна чувствителност, помисли Джени. Как можа да го помисли за студен и безчувствен? Емоциите, на които той не позволяваше да излязат на повърхността, течаха изпод пръстите му — скръб, самота, гняв — но също радост и хумор.

След малко Ивс спря да свири и се обърна към нея.

— Студено ли ти е? Танте е оставила един шал тук — той го наметна върху раменете й и се настани на стол до нейните крака.

— Знаеш ли какво ме изуми най-много този следобед? — каза той, сякаш продължаваше един прекъснат разговор. — Гордостта на Хер Моцарт от сина му. Талантът на момчето вече може да се сравни с този на бащата — и то е само на девет години! Това парче, което ни изсвири, беше негова композиция — ти разбра ли го? И въпреки това бащата чувства само радост от неговите постижения и даже приспособява живота си така, че да помага за напредването на сина си.

За Джени нямаше нищо особено в такава бащинска любов и саможертва, но съзнаваше, че за Ивс е другояче. Даже Нейт, спомни си тя, беше коментирал цинично начина, по който родителите на Ивс го оставяли сам на грижите на слугите и учителите. Тя си спомняше също и разказа на Ивс за това как е срещнал нейния „баща“, лорд Куерлс. Колко самотен трябва да е бил той, помисли тя, но после се поправи. Колко много самотен трябва да е бил.

— Вашата леля би направила същото за вас — каза Джени след момент, желаейки да му напомни, че в края на краищата не беше сам.

— Танте? О да — призна той. — Предполагам, че е така — той се наведе, за да разпали отново загасващите главни в огъня.

Поради някаква причина Джени не искаше този момент да свърши. Ивс толкова рядко разкриваше нещо от себе си, от миналото си, но тази вечер изглеждаше странно податлив за по-личен разговор. Може би тя все пак щеше да научи още нещо за него, което би й помогнало да подреди тревожните си мисли.

— Вие ми казахте веднъж, че леля ви е била отхвърлена от семейството си — каза тя колебливо, несигурна дали въпросите нямаше да разрушат приятната душевна атмосфера. — Как тогава я срещнахте и станахте толкова близки?

Той се усмихна с един много приятелски, младежки блясък в очите.

— Летата бяха прекарвани в Хановер — каза той и спря за момент. Джени забеляза безличната конструкция на изречението. Значи даже тогава той е бил съвсем сам.

— Един ден аз чух слугите да клюкарстват за една леля, чието име никога не бях чувал преди и ги накарах да ми разкажат за нея. Това беше през лятото, след като бях срещнал Джон и лорд Викърс, така че аз бях станал учудващо смел. Нахлух в магазина на Хер Мюлер и поисках от него веднага да ми покаже леля. Той знаеше кой съм аз, разбира се. Изгледа ме от горе до долу и после ме заведе на втория етаж, за да се срещна с Танте — гласът му притихна от обич. — Тя точно месеше хляб, но остави всичко настрана и ме прегърна — той погледна надолу за момент, смутен — дали от личния характер на откровението си, или от чувствата, които не можеше да скрие, Джени не можеше да каже. След това вдигна поглед и се засмя. — После сума време трябваше да обяснявам защо цялото ми сако е изцапано с брашно.

Коя ли друга, чудеше се Джени, го е прегръщала с толкова обич? Имало ли е някоя друга в живота му, способна автоматично да го накара да остави всичко друго настрана?

— И вие поддържате връзка оттогава? — попита тя.

Ивс кимна.

— Танте настоя да пазим приятелството си в тайна, за да не тревожим семейството, но аз успявах да прекарвам повечето от времето си в Хановер с нея и чичо Карл.

— Един дом далеч от къщи — отбеляза Джени, забелязвайки как светлината се отразяваше в очите и косата му. Тя трябваше здраво да се хване за стола, за да се спре да не отмахне настрана един изпаднал върху бузата му кичур. Някъде в тези истории трябваше да се крие ключът за неговия характер, знаеше тя, но не можеше все още да разбере къде, чувствайки, че й липсва още нещо съвсем малко.

— Моите единствени домове — поправи я той, — бяха тези на Танте в Хановер и на Викърс в Англия. Досега — той я погледна и внезапно Джени усети същата опияняваща топлина, която бе почувствала по-рано следобед в къщата в Челен. — Откакто ти дойде, тази къща изведнъж се превърна в мой дом.

Надявайки се, че Ивс ще приеме зачервените й страни като резултат от близостта й до огъня, тя каза, останала почти без дъх:

— Ако това е истина, то със сигурност е дело на леля ви.

— Не, не. Танте направи много, но преди ти да дойдеш, тя се криеше, твърде срамежлива, за да забавлява, или даже да се среща с малко хора. Аз не исках да я насилвам да прави нещо, което очевидно не й беше приятно — каза той, — но в крайна сметка това място бе тихо като гробище до твоето пристигане.

— Вие тогава можете също така да отдадете дължимото и на лейди Пертуи — каза Джени, смутена от похвалата и топлината в погледа му.

— Не е така. Ти си тази, която направи по-светъл живота ни. Ти ни извади и двамата от черупките ни и аз съм ти благодарен за това.

Джени не можа да измисли нищо в отговор, изумена от тържествената искреност в гласа му. Съзнанието за собствената измама й тежеше много на душата. Щеше да е приятно да мисли, че е успяла някак си да се отблагодари за добрината, но този подарък, знаеше тя, можеше да се разсипе в прах от разкритието на това, което бе направила.

— Аз се страхувам, обаче, че ние не успяхме да заменим дома, който си оставила зад себе си — добави Ивс след малко. — Въпреки храбрия ти вид, аз видях ината зад усмивките ти и се чудех дали не се дължи на копнежа ти по родината?

Джени затвори очи за момент и си спомни дома си, какъвто беше някога и както го видя за последен път. Какво бе останало за нея там в Америка? Братовчедите, ако бяха живи, които никога не бе срещала?

Тя поклати глава.

— Семейството беше моят дом, а не земята. Всички хора, които харесвам, са тук сега.

Джени срещна неговия изпълнен със симпатия поглед. Осъзнавайки истината в собствените си думи, тя разбра за пръв път причината за своето объркване, причината, поради която не можеше да понесе мисълта да напусне този нов дом, която спираше дъха й и караше кръвта й да се забърза във вените й. Тя беше влюбена в Ивс — страстно, безвъзвратно и безнадеждно влюбена.

От всички глупави и необмислени действия, които някога беше предприемала, това със сигурност бе най-лошото.

За нейна изненада, Ивс се пресегна и отмахна един паднал кичур от челото й. Кожата й сякаш беше опарена от лекото докосване на пръстите му.

— Горката Джени — прошепна той, — аз бих желал да мога да помогна с нещо.

Джени се опитваше да не се разплаче, но при думите му изправи отново глава. В същия момент те и двамата осъзнаха как я нарече той.

— Толкова съжалявам — каза той веднага. — Танте винаги те нарича Джени и аз го възприех от нея. Нямах намерение да бъда невъзпитан.

Невъзпитан? Джени внезапно и болезнено си спомни оскъдното си облекло и тихата самота на нощта. Обстоятелствата трудно можеха да бъдат по-интимни и все пак тя знаеше, че е толкова в безопасност, колкото и ако беше заобиколена от цялото лондонско общество. Даже ако Ивс я харесваше, ако той би отвърнал на чувствата й така страстно, както й се искаше, тя пак щеше да е в безопасност, защото той беше джентълмен. Той никога нямаше да се възползва от една жена, живееща под закрилата му и в собствената му къща.

Името й прозвуча много сладко върху неговите устни, помисли тя.

— Госпожица Бючамп звучи много официално — каза тя, оставяйки го да прочете нежното окуражаване в гласа й. Тя би била щастлива да се раздели с името, което не й принадлежеше. Да позволи на отношенията им с Ивс да станат по-близки, както трябваше да бъде с използването на малкото й име, щеше не само да причини болка накрая, знаеше отлично тя, но това бе една болка, която прие щастлива засега.

— Така е и „милорд“ — напомни й той. — Ще ми бъде много приятно, ако ти ме наричаш Уолф — гласът му беше колеблив, сякаш се страхуваше, че ще му откажат.

— Уолф тогава — каза тя и видя как очите му светнаха. Уолф. Някога това име означаваше за нея звярът вълк, чието име изразяваше; сега то й напомняше за неговата самота. То сега беше и един символ на прието приятелство, едно приятелство, което тя вече бе предала.

— Ела — каза той накрая. — Късно е. Аз ще осветявам пътя ти обратно до леглото.

Следвайки го покорно, Джени прие предложената й ръка, докато се изкачваха по стълбата. Щеше ли изобщо някога да заспи отново, чудеше се тя. Съмненията й накрая бяха разсеяни. Въпреки че сега тя не знаеше повече от преди за това какво е причинило разрива между Уолф и Нейт, с осъзнаването на любовта дойде и доверието. Като госпожа Мюлер, тя трябваше да вярва, че съществува добра и смислена причина за действията, които Уолф е предприел срещу Нейт.

Имаше също и други неща, които тя трябваше да разреши. Тя също предаде мъжа, когото обича, предаде го отвъд надеждата за прошка. Любовта й беше обречена от самото начало.

 

 

Откритието на Джени не й донесе никаква радост. Компанията на Ивс-Уолф беше едно изящно мъчение за нея. Обаче не бе присъщо на природата й да съжалява за минали грешки. Ако го направеше, щеше да бъде едно безполезно упражнение, знаеше тя и насочи мислите си вместо това към търсене на спасение от сегашното си нещастие.

За нещастие, такова спасение не се намираше. Джени сега малко се тревожеше за това какво щеше да стане с нея, но членовете на тяхната конспирация бяха толкова свързани, че един можеше да постави в опасност всички останали.

Изглеждаше неясно колко много заслужаваше Нейт да бъде предпазван. Той беше правият, напомняше си Джени. Даже госпожа Мюлер бе признала изконното му право на наследство. И все пак сега, с отдаденото си на Уолф доверие, тя не можеше да не се чуди и страхува кое приятелско престъпление можеше да е толкова ужасно, че отмъщението на Уолф нямаше да се задоволи с нищо по-малко от затварянето на Нейт, или самия му живот.

Джени желаеше с цялото си сърце Уолф просто да й разкаже какво е сторил Нейт, но тя не смееше да тревожи крехките им отношения, като попита. След нощта на техния разговор, Уолф изглеждаше толкова доволен и се държеше с нея необичайно мило. В сърцето си тя знаеше, че живее в рая на глупака, но не можеше да понесе да развали илюзията даже момент по-рано, отколкото е необходимо.

Проблемът с Нейт, обаче, не можеше да се захвърли настрана. По-нататъшното наблюдение на неговото поведение послужи само, за да увеличи разочарованието й. Това, което тя бе приела за истинско благородство и любезност в Нюгейт, сега виждаше, че е просто една външност от елегантни маниери. И то явно задоволяваше лондонското общество. Нейт можеше, като всеки друг, да рискува състоянието си на карти, да прави дългове, които нито можеше, нито възнамеряваше да върне, да поддържа долна компания и да тича след много модни жени без морал — всичко това той можеше да прави и все пак да бъде смятан за джентълмен.

Джени скоро се убеди, че той не живееше според нейната дефиниция за джентълмен. Даже ако нямаше пред себе си блестящия пример на Уолф, тя пак щеше скоро да се сблъска с безхарактерността на Нейт. Но не можеше да го избегне — и наистина не смееше да направи нищо, което щеше да наруши деликатния баланс между него и Уолф. Следователно, на публични места тя танцуваше с него, понасяше дебелашкото му ухажване както можеше и обикновено се молеше някой да дойде и да го прекъсне. В това Уолф рядко й изневеряваше и на Ричард също можеше да се разчита за помощ.

През нощта на партито на Ардморови, обаче, Уолф беше затънал дълбоко в разговор с един стар приятел на баща си и явно не можеше да се отскубне, без да го обиди. Ричард изобщо го нямаше, един факт, които Джени не бе забелязала, докато не започна да се озърта за помощ.

Тъй като такава не идваше, Джени хвана Нейт под ръка, която бе облечена в пищен сатен с цвят на бургундско вино, и му позволи да я поведе към бюфетната маса в съседната стая.

Нейт също явно бе забелязал, че обстоятелствата позволяват малко разхлабване на стриктното наблюдения над нея.

— Ами че, Джени — каза той и използването на малкото й име сякаш застърга в ушите й, — аз мисля, че твоите защитници са ангажирани на друго място. Изглежда, че най-после ще можем да останем за малко насаме.

Джени искрено се надяваше, че това няма да стане. Нейт несъзнателно използва една твърде точна дума, характеризираща тези, които стояха между тях, забеляза тя и се чудеше колко дълго вече тези двама джентълмени я бяха опазили.

Внезапно, Нейт я дръпна през един тесен коридор в едно малко антре — красива стая, използвана вероятно като място за почивка на дамите по време на малки събирания.

— Ето тук сега е по-добре — каза той със задоволство в гласа си. — Сега ние наистина можем да поговорим, без да се тревожим, че този, или онзи от твоите придружители може да ни завари неподготвени.

Джени тръгна решително към вратата, въпреки че сърцето й биеше лудо. Облегнат срещу нея, Нейт спокойно отказа да я пусне да излезе. Един студен страх обхвана крайниците й, но тя реши да се отнесе леко към ситуацията. Сякаш говорейки на едно непослушно дете, Джени каза:

— Нейт, не бъди глупав. Искаш да съсипеш репутацията ми ли?

— Не лоша идея — каза той, смеейки се. Звукът на смеха му изпрати една смразяваща тръпка надолу по гръбнака на Джени. — Тогава Ивс няма да може да отхвърли моето ухажване. Но не, аз просто исках да остана за няколко минути сам с теб. Изглежда, че не мога да ти кажа и добър ден, без някой от придружителите ти с ястребов поглед да се появи като дух от бутилка.

Тъй като Джени не вярваше повече на нищо, което Нейт казваше, не беше странно, че тя намери твърдението му, че желае само разговор, за съмнително.

— Ти не намираше тяхната намеса за толкова противна, когато аз имах нужда да говоря с теб — каза тя с горчив укор. — Наистина, когато и да съм те потърсила за помощ, или съвет за това, как мога де се измъкна от моето опасно и трудно положение, струва ми се, че ти винаги си бил твърде щастлив да намериш някакво извинение, за да избегнеш разговора ни — бузите й се зачервиха от възмущение, но обидата бързо се превърна в тревога, когато тя забеляза погледа на Нейт, пълен с обожание.

— Боже, но ти си много хубава така, Джени — каза той, типично избягвайки отговор. Начинът му на изразяване много приличаше на този на Ричард, забеляза тя, но блясъкът в очите му й каза, че не го правеше, за да я дразни.

Повдигайки малко брадичката си, Джени му каза:

— Не бива да си правиш труда да ме ласкаеш, Нейт. Ивс не е тук, за да се обиди от това — тя замалко щеше да каже Уолф, но се усети в последния момент.

— Джени, аз съм наранен. Мислиш ли, че те възхвалявам само заради Уолф? Ти знаеш, че грешиш — каза той топло. Джени отстъпи една крачка назад. — От самото начало знаех, че ти си специална.

— Но не достатъчно специална, за да заслужавам истината — напомни му тя, решена да промени разговора. — Не достатъчно специална, за да бъда предупредена, или спасена от последствията на твоя малък план.

Горчивината в гласа й, за нещастие, не го обезкуражи много. Както винаги, той имаше готово извинение.

— Аз исках да ти кажа, Джени, наистина исках — каза той. — Дик беше този, който не ми позволи. Ти знаеш колко внимателно той ни наблюдаваше — почти като Ивс.

Беше ли я предпазвал Ричард от Нейт още тогава, чудеше се Джени. Имаше време, когато тя даже можеше да повярва на Нейт, спомни си тя с отвращение, но нищо повече.

Нямаше нужда от думи, за да разбере Нейт какво мислеше тя за неговата нещастна защита. Той пое дълбоко въздух, когато реализацията, че тя повече не му вярваше, достигна до съзнанието му.

— Разбирам — прошепна той. — Значи Дик е използвал добре приятелството си с Ивс. Отначало аз бях щастлив, че той е в състояние да ти даде малко подкрепа, тъй като Уолф не ме пускаше наблизо, но сега виждам как ми се е отплатил за приятелството. Предполагам, че само това е в ума му — как да придобие контрол над богатството на Викърс.

Джени се отдръпна от него, нетърпелива да постави известно разстояние помежду им. Да слуша коварните лъжи на Нейт беше нещо, което повече не можеше да понася.

— Тъй като не може да си получи обещаното от теб? — каза тя със студен като лед глас.

Нейт я погледна, сякаш беше дълбоко обиден. Такова красиво лице, помисли Джени отново, чудейки се колко ли лъжи е прикривало то.

— Значи той е паднал толкова низко, че ме безчести пред теб — каза той. — Може би не е трябвало да очаквам нещо друго от един бандит, но аз го направих. Честно го направих — той се молеше на Джени и прекрасните му очи се молеха, но тя отвърна лице от него. Обаче не можа да спре звука на гласа му.

— Ти ми вярваше някога, Джени. Аз даже смеех да мисля, че започваш малко да ме обичаш. Не позволявай на злобните слухове да ни разделят.

С гръб към него, Джени не забеляза колко близо до нея се бе доближил Нейт. Сега тя можа да почувства горещия му дъх върху шията и раменете си. Той я хвана за ръцете и я принуди да го погледне.

— Всеки в Лондон знае, че аз те обичам, Джени. Аз се надявах, че когато чуеш моя слаб опит в поезията, ти ще започнеш да разбираш сама себе си.

Докосването на ръцете му я накара да се свие. Тя бе уплашена сега, чувайки го да говори толкова гладко за една поема, която почти сигурно е откраднал. Но ако беше изобщо възможно, тя искаше да избегне конфронтацията. Треперейки, Джени се застави да изглежда спокойна и му се примоли:

— Нейт, ти трябва да спреш тази палячовщина. Знаеш, че това е невъзможно. Ивс никога не би позволил…

— С Уолф мога да се оправя. Ще видиш — обеща той, придърпвайки я още по-близо. Думите, както и действията му я отвращаваха. — Като човек на двора — продължи Нейт — Уолф е особено раним от натиска на общественото мнение. Даже ако ни хванат, преди да стигнем границата, той не може да направи много, за да предотврати брака ни.

Джени започна да се бори, когато той се опита да я целуне. Целувката му попадна върху веждата, вместо върху устните й. Очевидно Нейт смяташе отказа й просто за моминска свенливост, защото не обръщаше внимание на опитите й да се освободи.

— Само кажи, Джени — каза той — и ще тръгнем. Още довечера, ако искаш.

Останала без дъх, Джени се оплака:

— Няма да отида никъде с теб, ако се държиш така — тя все още искаше да поддържа фасадата на приятелски спор, но започваше да чувства, че търпението й се изчерпва. — Пусни ме, Нейт.

— Не бъди толкова горда. Ти със сигурност си видяла достатъчно в Нюгейт — достатъчно с Дик — за да знаеш как един мъж показва на жена, че я харесва. Ти също ме харесваш, нали, Джени? Аз можех да го видя в очите ти, когато бяхме заедно в килията и ми се искаше Дик да се махне, за да можем да останем сами.

И ужасното беше, че тя наистина тогава бе стигнала много близо до това да го обикне и наистина много пъти пожелаваше злото на Дейнджър. Сега й ставаше лошо само като помислеше за това, почти толкова, както я ядосваше спокойната сигурност на Нейт, че тя го приема. Той явно не виждаше сега нейния изпълнен с омраза поглед и бе решил да използва докрай предимството си.

Притискайки я до стената, той започна да я гали. Тя не можа да почувства нищо зад ласките, освен похот и алчност, но знаеше, че Нейт не очаква от нея да познава разликата между грубата прегръдка и докосването на любовта. Той вероятно не знаеше, че съществува такава разлика. Нейната борба и молби не означаваха нищо за него, осъзна тя с ужас. Глух и сляп за тези неща, той се мъчеше с дантелата на сутиена й и наведе устните си към топлата кожа на гърдите й. Ръцете й се напрегнаха да го отблъснат, но силата й беше толкова безконечна, колкото и молбите.

И тогава той се разсмя. При този смях търпението на Джени се изчерпа. Не я беше грижа повече, че Нейт щеше да разбере колко много са се променили чувствата й към него. Изобщо нямаше значение, че отсега нататък той щеше да я смята за враг, нито пък, че тя фактически можеше да рискува свободата си като му се опълчеше. Тя искаше само да се освободи от непоносимата му прегръдка. Сега използваше всяка тактика за самозащита, научена от дядо й, Суки и Ричард.

Накрая Нейт се отдръпна назад, когато ноктите й раздраха лицето му, по което бликнаха няколко капки кръв.

— Кучка! — нарече я той, преди да се овладее.

Джени го спря, преди да започне да се извинява. Тя знаеше от Суки, че обидата беше по-голяма, отколкото ако я сметнеше само за „колониална“ дума. Ако я беше нарекъл курва, щеше да бъде по-учтиво. Тя виждаше, че той вече търси начини да си възвърне позицията, която видя, че загуби. Но в кипящия си гняв Джени не искаше повече да търпи неговото лицемерие.

— Ти сигурно ме мислиш за пълна глупачка — каза тя и гласът й придоби остротата на шпага. — Достатъчно, Нейт. Достатъчно!

— Какво искаш да кажеш? — попита той, опитвайки се да възстанови върху лицето си маската на доброто възпитание. — Джени, аз покорно моля за извинение, че позволих на страстите си да вземат връх. Предполагам, че просто съм бил твърде дълго извън цивилизованото общество. По дяволите, Джен, ти почти ми извади окото — оплака се той, присвивайки устни като бебе. — Ами ако ми остане белег? — едно истинско чувство на тревога се усети в гласа му, но Джени не изпитваше симпатия.

— Ако ти някога се приближиш повече от ръка разстояние до мен, Нейт, ще ти го извадя със сигурност. Това е всичко, което те тревожи, нали? Така изглеждат нещата. Ти изигра прекрасна роля, Нейт, уверявам те, че е достойна за Гарик. Но за мен тя вече не е достатъчна.

— Знаех си го — извика той, очевидно все още възнамеряващ да играе ролята си. — Това са Уолф и Ричард. Те са ти разказвали лъжи за мен, настройвали са те против мен.

Джени се изсмя с един груб и лишен от хумор смях.

— Не, те не казват нищо. Ти сам се съсипваш, Нейт. Колко сляпа мислиш, че мога да бъда за поведението ти? Смяташе, че ще намеря извинения за всичките ти лоши дела? Нямаш много високо мнение за мен.

За момент той замълча. Джени почти можа да види как се опитва да се справи с това неочаквано развитие на ситуацията.

— Ти не ми вярваш, Джени — каза той накрая. — Предполагам, че съм заслужил твоето отношение. След толкова години на изгнание, Лондон ми завъртя главата. Но, Джени, ти трябва да ми вярваш, че това, което ти разказах в Нюгейт е истина. Заради всички нас, не се оставяй да бъдеш подведена от Уолф, или всички ние ще свършим отново в Нюгейт, ако не на бесилката.

При споменаването на Уолф, Джени още повече се ядоса. Мускулите на челюстта й се напрегнаха и тя призна тихо:

— Аз знам какво ти е причинил Ивс. Доколкото разбирам, това е единственото твое твърдение, което съдържа частица истина.

— Но то е, което има значение, нали? — въздъхвайки, той се облегна на вратата. Сега позата на извинение и грехопадение вече я нямаше. Нейт явно разбра, че убеждението беше безполезно и реши да бъде прям.

— За твой късмет, това е вярно — призна тя. — Също така можеш да се смяташ за благословен, защото аз се чувствам задължена да ти върна богатството, което наследих чрез тази измама — не само защото не мога да приема резултата от своето безчестие, но защото съзнавам, че фактически съм ти го обещала — тя поклати цинично глава и се разсмя. — Ти не можа да повярваш в това, нали, Нейт? Това ти беше грешката. Ако вярваше повече на думата ми, отколкото на чара си, ние нямаше никога да стигнем до тук — тя го погледна направо в лицето. — Аз никога не бих се омъжила за теб, никога.

Това го засегна силно. Неговата самоувереност явно можеше да приеме страстното й отвращение, но не и студеното безразличие на нейния отказ. Сега той също беше ядосан и юмруците му се свиха по начин, които напомни на Джени за нейната физическа уязвимост. В края на краищата, още никой не бе дошъл да я спасява.

— Никога е един много дълъг срок — каза Нейт с копринен от заплаха глас. — Аз смятам, че има няколко решения в живота, които не могат да бъдат променяни. Всичко е просто начин да се намери правилното убеждение.

Опитвайки се да скрие треперенето на пръстите си, Джени оправи роклята си колкото можа. Неговият тон, както и думите му я уплашиха, но тя не му даде да го разбере. Гледайки го как стои пред вратата, тя чакаше, докато накрая той отстъпи встрани, за да я пусне да мине. Без да се обръща назад, тя спря за момент в отворената врата.

— Ти си твърде прав, Нейт — каза тя, имитирайки тона му. — Вероятно съществуват обстоятелства, които могат да ме накарат да променя решенията си. Заради теб, тогава, нека се надяваме, че аз никога няма да разбера защо Ивс те е хвърлил в Нюгейт.

Още докато бързаше по коридора, Джени знаеше, че е постъпила много глупаво като го заплаши по този начин. По дяволите. Тя беше толкова решена да разклати арогантната му самоувереност, че не я бе грижа как го е постигнала.

Докато тичаше обратно към стаите на приема тя сякаш изведнъж изпадна в шок. Спря, облягайки се несигурна на стената и се хвана здраво за кръста. Един бърз поглед в огледалото на отсрещната стена й показа трескавата червенина по бузите. И даже по-лошо, тя сега забеляза, че въпреки оправянето на дрехите си, сутиенът й се бе скъсал по средата по време на боричкането им. Беше сигурна, че с острите си чувства, Ивс щеше да го забележи незабавно. И нямаше да му отнеме много време, за да открие как се е случило.

Това трябваше да бъде предотвратено на всяка цена, реши Джени. Ако Уолф откриеше поведението на Нейт спрямо нея, това можеше да се окаже точно извинението, което търсеше, за да предизвика стария си враг. Видяла вече резултата от първата му среща с Нейт, тя не смееше да се довери на шанса, че този път той щеше да се справи по-добре. Уолф винаги щеше да бъде в по-неизгодно положение при дуел с Нейт, осъзна тя, защото Уолф ще се бие честно.

Забелязвайки един лакей да минава наблизо с поднос празни чаши, Джени го спря и изпрати за госпожа Мюлер. Може би той спомена нещо за вида й, защото вдовицата пристигна много бързо. Само един поглед й беше необходим, за да се убеди, че да си тръгнат незабавно, без да уведомяват Уолф, щеше да е най-доброто разрешение. След това предложение на госпожа Мюлер, те оставиха съобщение, че Джени се е почувствала недобре, но не са искали да развалят удоволствието му от вечерта.

Те успяха да се приберат в къщи, без да разговарят. За учудване на Джени, отсъствието й от партито останало незабелязано. Въпреки че й се струваше, че борбата с Нейт е продължила безкрайно дълго, в действителност явно е било само няколко минути.

Тези няколко минути, обаче, можеха да променят всичко, разбираше Джени, докато размишляваше над събитията в стаята си. Как можа да бъде толкова глупава и да го подразни така накрая? О, майка й беше права. Прибързаните й действия щяха да я съсипят. Единствената й надежда се криеше във вярата на Нейт, че тя нямаше да открие никога основната причина за кавгата му с Уолф — и сигурността, че тя ще изпълни обещанието си. Ако Нейт се усъмнеше, че няма да му върне богатството на Бючамп, тя не знаеше какво може той да направи.

Звукът на музика — тази вечер Скарлати — се носеше от салона долу. Ами Уолф! Джени се чудеше. Ако чрез глупостта си беше поставила в опасност мъжа, когото обичаше… Тя сви колене под завивките и се прегърна здраво с ръце. На всяка цена, Уолф трябваше да остане в безопасност. На всяка цена.

 

 

Чак след като музиката се изгуби в гнева му, Уолф осъзна, че размишленията за мъчителните дела на вражеската ръка го бяха привлекли несъзнателно към сложното изпълнение на Скарлати. Нейт трябваше да плати за това. Тазвечерната му палавост само се добави към дългия списък на Уолф. Сметката помежду им беше огромна и плащането отдавна просрочено. Той нямаше да чака повече.

Ако бе разбрал по-рано какво се е случило тази вечер, всичко можеше да е свършило вече. Когато видя белезите по лицето на Нейт, обаче, просто го прие за подарък от последната негова любов — докато виновният вид на Танте не издаде тайната. Явно, че надцени Нейт, като предполагаше, че притежава хитростта, ако не инстинктите на истински джентълмен, за да се държи както трябва с Джени.

Един внезапен спомен придружи мисълта за това, което Нейт трябва да й е направил, за да я принуди да вземе такива екстрени мерки. По дяволите Сър Фредерик и неговите безкрайни, скучни истории. Ако не беше той, Уолф щеше да забележи и да я предпази. Трябваше да бъде там!

Очите му се отклониха към тавана, сякаш можеше да я види през него в спалнята й горе. Слушаше ли тя отново музиката, питаше се той. Или се бе наплакала и заспала един неспокоен сън? Не, той осъзна, че Джени не беше такава, която ще търси спасение в безполезни сълзи. Преди това щеше да се бори със зъби и нокти, за да преодолее трудностите. Усмихвайки се, той премина към по-нежните ритми на Вивалди. Тези драскотини по лицето на Нейт го бяха изпълнили с огромно задоволство.

Чувстваше облекчение и от това, че Джени трябва най-после да е разбрала какво се крие зад тази красива, възпитана фасада на братовчед й. Даже на себе си Уолф едва признаваше колко много се страхуваше Нейт да не спечели чувствата й. Но ако скъсването помежду им беше толкова дълбоко и безвъзвратно, както той се надяваше, сега Нейт щеше да бъде толкова неин враг, колкото и негов.

Имаше лекарство за това, разбира се. Той можеше с едно добре премерено движение на шпагата да уреди сметките си и да спре сълзите на Джени. Можеше се стигне до това рано, или късно. И все пак би предпочел друг начин — и не само заради обещанието си пред Танте. Без разрешение на въпроса, Джени щеше да се чувства завинаги хваната в капан. И по-лошо, тя можеше просто да изчезне един ден, оставяйки всичко зад гърба си. Включително и него.

Той потръпна. Случайно погледът му попадна върху креслото, където тя бе седяла с него през онази нощ. Тя изглеждаше толкова изненадана тогава, спомни си той, когато се опита да й каже колко много бе донесла в живота му. Само ако тя знаеше! През годините той се беше научил да поддържа самоуверен вид, но никога не можа да постигне щастливото качество да си създава лесно приятели. Малкото, което знаеше за топлината на приятелството и семейството, дължеше на стария лорд Викърс и Джон, както и на Танте. Никога обаче не се научи истински как да говори с жените. Въпреки че бе имало жени в живота му, от време на време и за кратко, той никога не опозна омаята и чара на женската компания — никога преди Джени.

Преди Джени, той никога не можеше да си представи, че можеше да има една жена, седяща свита в кресло и твърде неуверена в себе си, която го слуша как свири и просто се наслаждава на момента, без да чувства нужда да запълни тишината с разговор. Разговорът с нея беше лесен тогава, почти прекалено лесен. Той се чувстваше глупаво сега, припомняйки си как бе говорил. Поне успя да сдържи глупостта си до известна стенен, въпреки че не можа да се спре да не докосне меките й, светли къдри само веднъж.

Очевидно нещата не можеха да продължават по този начин, нито между него и Нейт, нито между него и Джени. Фактите, които биха ги освободили всички, бяха толкова близо, че той почти чувстваше, че ги докосва. Това щеше да отнеме само още малко време, още съвсем малко.

Времето, обаче, можеше да се окаже точно това, което му липсваше. Той се нуждаеше от отговорите сега.