Мери Бътлър
Дамата (16)

15

Счупен глезен! Най-известният престъпник на епохата, спънат от едно паве! Ако нападението не беше толкова ужасно, Джени щеше да го помисли почти за смешно.

Според разказа на Уолф, Ричард наистина сметнал, че подлият начин на нападението е най-лошата му страна. Той очевидно би предпочел една чиста рана от шпага пред това да изглежда глупав и непохватен. Наранената му гордост сигурно го е боляла повече от всяка телесна рана.

Въпреки факта, че на другата сутрин Уолф направи една забавна история от целия епизод, Джени не се излъга, че това е било една безвредна, или просто развлекателна среща с неколцина негодници. От клюките на слугите тя научи нещо съвсем различно за едно палто, силно изцапано с кръв и за една спокойна заповед да се погрижат трите тела да бъдат изнесени от района на Сейнт Джеймс.

Госпожа Мюлер явно бе чула същата клюка. Страхът покри с облаци радостта й от рождения ден, макар че тя храбро демонстрира удоволствие от техните подаръци. Джени беше щастлива да види, че профилът на Уолф пожъна голям успех. Един букет, изпратен от Ричард, също предизвика трепереща усмивка върху устните на вдовицата.

Букетът предизвика нещо повече от усмивка у Джени; той й донесе информацията, от която толкова се нуждаеше. Внасяйки цветята, слугата успя да й пъхне незабележимо една бележка. По време на вечерята тя чувстваше как хартията шумоли в джоба й, напомняйки за присъствието си. Обаче ако се оттеглеше рано в стаята си през една такава вечер, щеше много да бие на очи, така че Джени беше принудена да сдържи нетърпението си, докато остане сама.

Късно през нощта, на светлината на една-единствена свещ, Джени накрая прочете новините на Ричард. Като Уолф, той явно възнамеряваше да й спести най-лошите детайли /както и, предположи тя, най-конфузните/, но не смееше да отрича важността на нападението.

Това, че е употребил старата парола на Дейнджър, разтревожи Джени, макар че вероятно само означаваше, че се намират в безопасност от наемни убийци. Това най-малкото можеше да доведе до слухове за спасението на Дейнджър от бесилката. Можеше да е вярно, както настояваше Ричард, че такива слухове би трябвало да се приемат от властите за чиста измислица. Тя наистина се надяваше да е така.

И фактът, че Нейт е загубил наетите хора, не означаваше, че той ще е безпомощен, признаваше Ричард, а че сега Нейт ще трябва да действа сам и евентуално да се изправи пред последствията, ако го хванеха. Вероятността да бъде хванат беше голяма, защото Нейт бе наблюдаван, както и тя.

Но Джени знаеше, че е бил следен и преди и това не му попречи да наеме крадците и убийците си, или да издаде Суки. Той щеше някак си да намери начин, за да се добере до Джени. Благородно беше от страна на Ричард да обещае, че тя ще бъде в безопасност и да я посъветва да има търпение, но Джени сега разбираше по-добре нещата, за да повярва, че Нейт може да бъде спрян толкова лесно.

Отговорът беше ясен и непоносим. Тя не бе готова да си тръгне. Как щеше да понесе загубата даже само на един ден, който можеше да прекара до Уолф? Всеки момент, преживян с него, беше скъпоценен за нея. Тази вечер, когато госпожа Мюлер заплака над профила му, той я погледна с толкова топлина в очите. И през този единствен миг те всички забравиха Нейт и неговите козни.

Не, тя не можеше да се откаже от нито един момент по-рано, отколкото можеше да е необходимо. И все пак стана ясно, че нещо трябваше да се направи, за да се усмири Нейт. Една молба, отправена към по-добрата част от природата му щеше да е безплодна. Той не вярваше на нейните обещания. Но Джени реши, че малко от собственото му лекарство ще свърши работа, докато изгаряше накъсаните останки от писмото на Ричард. Да, тя дори можеше да се наслади на това. Ричард вече й показа пътя, сега тя щеше да задвижи плана. Време беше Нейт да познае вкуса на страха.

Тази нощ Джени се бори с първата стъпка — признанието, което Ричард я посъветва да напише. Тя скоро откри, че трудността се състоеше не в избягване споменаването на Ричард, а в намирането на начин да каже довиждане на Уолф. Въпреки мамещата музика отдолу, въпреки сълзите, които се стичаха по бузите й, тя го завърши.

През следващите няколко дни, довършвайки подготовката си, Джени откри колко много неща беше научила от Нюгейт. Някога тя се смяташе неспособна за такава интрига, но сега го направи лесно. Един претекст я заведе заедно с признанието й при адвокатите. Друг й помогна да се измъкне сама от бала на Спенсърови. Дотогава вече бе уредила човекът на Ричард да отнесе едно писмо на Нейт, подписано от анонимен информатор, да й купи домино и да я придружи на бала с маски в Рейнлаг.

Джени си сложи в екипажа тъмната перука на „приятелката“ на Дейнджър и червеното домино. С маскирано и боядисано в модно бяло лице и някоя и друга бенка, тя се чувстваше сигурна, че никой няма да я познае. Само се надяваше, че костюмът ще прикрие така добре и страха й, както прикриваше личността й.

Щом пристигна, самите приятни градини привлякоха малко вниманието й. За нейните очи, свикнали с дивата величественост на колониалните гори, тези английски градини бяха твърде питомни, твърде цивилизовани. Тази вечер, обаче, вниманието й беше съсредоточено само върху една цел и нямаше да позволи да бъде отвлечено.

Едно внимателно оглеждане на тълпата, влизаща в знаменитата Ротунда, не можа да открие Нейт, но освободи някои страхове, повдигнати от коментарите на Уолф. Тя бе щастлива да види, че веселящите се, колкото и да бяха в приповдигнато настроение, изглеждаха почтени в по-голямата си част. Ако внимаваше и си тръгнеше по-рано, нямаше да срещне друга опасност, освен тази, за която се бе подготвила.

Вътре в Ротундата, пазачът на Джени се отдръпна назад, за да я следва на няколко крачки. Нейт нямаше да може да разбере, че неговата непозната имаше един защитник зад себе си. Даже когато тя загуби от поглед черното му домино, знаеше, че той е там. Въпреки че никога не научи името на човека, тя го позна като един от хората, които помагаха за бягството на Дейнджър от бесилката. Сигурна беше, че всеки мъж, толкова близък с Ричард и толкова надежден, можеше да се справи с Нейт, ако той станеше неуправляем.

Джени направи един кръг в елегантната стая. Сега, когато се намираше тук, тя започна да се съмнява в своя смел план. Мястото, толкова обширно и пълно с хора, я обезкуражаваше. В добавка към разноцветните домина, тук имаше всякакви духове, пастири и пастирки, които никога не бяха виждали овца, дами и джентълмени, облечени в древни костюми — и всички маскирани. Как щеше да намери Нейт сред такава навалица?

Той можеше да бъде навсякъде — да се подкрепя в богато украсените сепарета, в някоя частна ложа в галерията, да пие чай около някоя от четирите колони, в стъпките на котильона на дансинга, или като нея, просто да се разхожда, където реши и откъдето можеше най-добре да наблюдава грандиозния спектакъл.

Ако Джени не беше намерила още Нейт, другите започваха да я забелязват. Тя избегна няколко опита за завързване на разговор, но позволи на един младеж да я заведе на дансинга за един танц. Момчето изглеждаше безопасно, с изключение може би на твърде многото вино, което бе поело. Това, че тя прие поканата му, най-малкото му попречи да направи сцена, което трябваше да се избегне.

Когато тя се сбогува с партньора си, късметът накрая й се усмихна. Пред нея стоеше мъжът, когото търсеше — Нейт.

Той също беше облечен в червено, в стила на денди от Реставрацията. Самата красота и екстравагантност на костюма му, с бричове, поръбени с къдрави дантели, я накара да помисли веднага за Нейт. Когато разгледа лицето му, вече бе сигурна. Даже маска не можеше да скрие неговата студена, безсърдечна хубост.

С маниер, който се надяваше, че е тайнствен и заинтригуващ, тя го потупа по рамото с ветрилото си.

Той се обърна и се усмихна, готов да използва чара си.

— Червено домино, най-после се срещнахме. Почти се бях отчаял, че няма да те намеря. Почеркът ти е много елегантен — каза той, вдигайки в ръка писмото й.

Гласът, който Джени възприе, беше не съвсем благороден, а подхождаше повече за дъщеря на магазинер, получила добро образование.

— Аз върша много неща елегантно, сър — каза тя, — включително събирането на информация.

— Леко, леко, скъпа моя — каза Нейт, оглеждайки се бързо. Знаеше ли той, че е следен, чудеше се тя. — По-добре да поговорим на по-спокойно място. Може би в някоя от тези красиви ложи…?

Скривайки усмивката си, Джени хвана Нейт под ръка, докато отиваха към галерията. Стана точно така, както се надяваше. След като влезе в ложата, тя огледа за момент блестящата тълпа с чувство на задоволство. Имаше достатъчно хора тук тази вечер, за да се чувства в безопасност.

— Сега е по-добре — каза Нейт. — Виж какво, мое прекрасно червено домино, ти, каза, че знаеш нещо, което ще ме заинтересува. Ако е така, кажи ми го и аз обещавам, че и ти ще имаш полза.

— Аз знам много добре колко струват твоите обещания, Нейт — каза Джени с нормалния си глас, като се обърна с лице към него.

— Добре, добре — каза Нейт, като се увери най-после, че това е тя. — И ако това не беше любовницата на бандита. Аз съм поласкан, Джени. Като си помисля какви грижи си си създала, само за да ме видиш.

— Не само за да те видя, Нейт — Джени кимна на придружителя си в черното домино, който бе влязъл след Нейт. Той някак си изглеждаше по-едър сега, много по-впечатляващ и заплашителен, докато опираше пистолет до гърлото на Нейт. — Направо на въпроса. Ти достатъчно често ми напомняше за моята беззащитност. Време е да помислиш сериозно за собствената си безопасност.

Нейт се засмя, но тя можа да види страха в очите и капка пот върху веждата му. Гласът му, обаче, беше спокоен.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че ще заповядаш убийството ми и ще стоиш да гледаш? Бъди разумна, Джени.

— Аз съм много разумна що се отнася до деликатността на положението ни, Нейт. Трябва ли да изброя някои от фактите? Изглежда, че си забравил някои от тях, други пък може би не знаеш.

— Имаш ли нещо против, ако първо се настаня удобно? — попита той. — Имам чувството, че това може да ни отнеме известно време.

— Моля — каза Джени, опитвайки се да постъпва небрежно като жертвата си и посочи към един стол. Обаче нейният пазач с черното домино беше по-груб и блъсна Нейт върху стола с маниер, твърде далеч от нежен.

Проявата на сила изглежда малко го уплаши, макар и не особено, забеляза тя. В края на краищата, нещата не можеха да стигнат твърде далеч. Не пред нея. За съжаление той я познаваше твърде добре в това отношение, помисли Джени.

— Давай — каза той. — Аз съм целият слух — но Джени забеляза, че черното домино, застанал зад него, изглежда го бе впечатлил малко.

— Добре — каза тя. — Искам първо да ти обърна внимание на факта, че независимо какви мерки си взел за собствената си безопасност, ти седиш сега тук с пистолет в гърба.

— Забелязах — каза той сухо. — И също забелязах, че има много хора наоколо, които биха чули един пистолетен изстрел.

— Те няма да чуят един нож — напомни му тя, нарочно грубо. — И когато накрая открият, че не си просто един пиян веселяк, може би някой ще си спомни двойката червено и черно домино. Може би. Аз, разбира се, изобщо не съм тук. Аз съм в къщи с мигрена.

— Разбирам — каза той и тя започна да мисли, че наистина е така, въпреки че той реагираше несериозно, както винаги. — Надявам се главоболието да ти мине скоро.

— Внимавай, Нейт. Ти направи няколко неверни предположения относно реакциите ми в миналото. Нека ти кажа сега какво съм направила. Написах едно признание.

Нейт само се изсмя на това.

— Ти очакваш да го повярвам?

С усилие, Джени запази гласа и стойката си спокойни. Неговата самоувереност трябваше да бъде разклатена.

— Ако искаш вярвай, ако искаш не, но адвокатите ми вече го имат в ръцете си. Ако нещо ми се случи — ако бъда отвлечена, или изчезна, ако преживея някакъв сериозен инцидент — писмото ще бъде отворено и съдържанието му предадено на лорд Ивс. Не си прави труда да ми казваш, че това е нещо, което никога няма да направя. То вече е направено.

Тя можа да види, че това наистина го впечатли, макар че той бързо прикри смущението си, както направи тя преди. Сега нямаше съмнение, че отвличането е било част от неговия план, ако тя продължеше да му се противи. И все пак той се усмихна — вечният градски кавалер.

— Един излишен ход, скъпа моя, мога да те уверя. Аз искам да се омъжа за теб, а не да ти причиня вреда.

— Не е ли странно това? — каза тя, потискайки едно потръпване от отвращение. — Струва ми се, че ако се омъжа за теб, това ще се отрази много лошо на здравето ми. Следователно още веднъж трябва да ти откажа.

— Трябва ли, скъпа моя? Аз не бързам чак толкова. В края на краищата, към кой друг можеш да се обърнеш при нужда? Суки очевидно си е отишла. Ричард, бедната душа, е прикован за жилището си със счупен глезен. Аз съм единственият останал, на когото можеш да се довериш.

Да се довери на Нейт? Джени поклати глава.

— Ако е такава работата, тогава е ясно, че трябва да се оправям сама. Но не аз държа пистолета, нали? — тя нарочно изчака малко. — Между другото, ти няма да можеш повече да изпращаш наемници срещу нас. Паролата на лорд Дейнджър ни пази. От сега нататък ще трябва сам да вършиш мръсната си работа. Ти си останал сам, Нейт, не аз.

Той сигурно вече беше открил това, защото не реагира даже с мигване на очите.

— Ти ме виждаш как целият треперя, Джени. Ако си свършила, тогава… или искаш отново да направиш едно безсмислено предложение да ми върнеш парите?

Моите пари, отбеляза си Джени, а не наследството на Бючампови.

— Не, аз не бих си губила времето с това — каза тя. Сега Джени знаеше, че никога няма да позволи това богатство да стане негово, не и след нещата, които той извърши. От момента, в който се опита да убие Ричард, тя смяташе правата му за загубени.

Споменът за този опит направи гласа й по-твърд, когато тя продължи:

— Аз просто искам да ти напомня, Нейт, че загубата на богатството на Бючампови не е най-лошото нещо, което може да ти се случи. Ако ме принудиш да използвам това признание, ще загубиш всичко — титлата, свободата и вероятно живота си. Това не са дългове, ти разбираш, а мошеничество, кражба. Няма да си първият благородник, когото ще обесят в Тайбърн.

— Тогава няма да съм сам — парира я той бързо. — Измамата е толкова твоя, колкото и моя, скъпа Джени.

— Аз мога да предпочета бесилката пред брак с теб — отговори студено тя. — Но се съмнявам, че ще се стигне до това. Бандата на Дейнджър пази своите хора, както можеш да видиш. Но аз много се съмнявам, че те ще вдигнат ръка, за да те защитят, Нейт.

Той погледна нагоре към черното домино.

— Не, предполагам, че няма. Добре е, че никога не съм зависел от тях, нали?

Джени въздъхна. Въпреки безгрижния маниер на Нейт, тя трябваше да се надява, че заплахите й са постигнали нещо и че поне, е спечелила още малко време.

— Твоята арогантност ще те съсипе, Нейт. Чудя се дали ще се смееш, когато откриеш колко съм сериозна?

— О, аз ти вярвам, Джени — каза той. — Наистина ти вярвам. Но има един фактор, който си пропуснала в плана си — един твърде учудващ пропуск, според мен. Уолф.

При споменаването на това име тя замръзна. Беше ли видял Нейт, както очевидно Суки и Ричард направиха, колко дълбоко е ангажирано сърцето й? Надявайки се, че гласът й не разкрива нещо повече, Джени му напомни:

— Аз казах, че адвокатите ще уведомят лорд Ивс за съдържанието на писмото ми.

— Така направи, така направи — каза той и се усмихна. — Сякаш това просто е част от процеса на моето унищожение. Но аз знам по-добре, Джени. Това е нещото, което ти няма да понесеш — праведният Уолф да те види такава, каквато си — една птица от Нюгейт, която помогна на най-заклетия му враг да му сложат превръзка на очите. Какъв очарователен начин да му се отплатиш за цялата добрина!

О, той беше умен и знаеше твърде добре как да наранява. Но тя смело вдигна брадичка.

— По-добре ли ще му се отплатя, Нейт, като се омъжа за теб? Аз мисля, че не.

— Но, скъпа моя, ти можеш тогава да му предложиш една прекрасна възможност за отмъщение. Той ще може да се задоволи с прелъстяването на моята жена, докато аз се забавлявам от знанието, че всъщност съм този, който му е откраднал това, което цени.

Преди да завърши изречението си, юмрукът на Джени се стовари върху челюстта му. Секунди по-късно, ръцете на нейния пазач се сключиха около гърлото на Нейт.

Джени се засрами почти веднага. Дотолкова стигна решението й да се контролира! Тя не смееше даже да помисли за значението на втората част от изказването на Нейт. Поставяйки възпираща длан върху ръката на пазача си, тя се обърна към Нейт, който замаян потриваше челюстта си.

— Аз мисля, че ти каза повече от достатъчно. Всичко, което направиш, или кажеш от сега нататък, може само да ме принуди да използвам това признание. Може би мога в края на краищата да се отплатя за добрината на лорд Ивс, като му дам информацията, която му трябва. Помисли за това, Нейт.

С високо вдигната глава, Джени излезе царствено от ложата. Но докато слизаше надолу по стълбата към партера на Ротундата, тя почувства как краката й започнаха да треперят. Човекът на Ричард веднага й предложи ръката си с необикновено галантен жест — любезност, която странно защо я трогна. Когато тя се опита да изрази благодарността си по пътя за в къщи, това изглежда само го смути.

Джени тихо вървеше из тъмната и тиха къща към стаята си. Когато се съблече и скри костюма си, помисли за Суки и за това, къде ли се намираше сега нейната приятелка и какво ли правеше. В моменти като този Суки й липсваше най-много. Тя можеше да й помогне да подреди мислите си, можеше да й каже какво да очаква сега от Нейт. Вместо това сега Джени щеше само да чака, да се надява и да разчита на мъжете, които толкова вярно я пазеха.

Навън, вторият защитник на Джени с черното домино се поколеба пред къщата. В далечината, един пазач обяви три часа сутринта.

— Всичко е наред — каза цинично маскираният, повтаряйки традиционната фраза на нощния пазач. — Страхувам се, че не още. Но ще бъде, ще бъде — обеща той, след което бодро отиде до парадния вход на къщата. Докато стоеше там, търсейки ключа си, луната освети красивата му глава, разкривайки един неочакван златен отблясък.

 

 

Размишлявайки над случилото се, Джени реши, че сигурно Нейт беше по-разтревожен, отколкото показа. Тя твърде късно осъзна, че опасността можеше да дойде при положение, че той сметнеше заплахата й за предизвикателство, на което трябва да се отговори. Но тя не искаше да прави предположения, защото поведението на Нейт бе непредвидимо. Какъвто го познаваше, той можеше да си седи кротко и просто да остави собствените й тревоги бавно да я влудят.

И наистина, защото поглеждаше през рамото си всяка минута на деня и нощта, тя беше почти склонна да мисли, че е извикала образа на Кейлъб Диймс от най-дълбоките си страхове и най-лошите си кошмари. Веднъж видя познатата му фигура, когато слизаше от екипажа, за да нанесе сутрешна визита в дома на една приятелка на лейди Пертуи. Когато се обърна от прага, за да погледне назад, там нямаше никой, освен обикновените улични търговци и неколцина слуги, изпълняващи поръчките си.

Дали Джени си бе представила този епизод, или не, но той послужи, за да се събудят старите й страхове. Това я държеше будна през по-голямата част на нощта и когато най-сетне заспиваше, виждаше в съня си заплашителното лице на Диймс, както го видя за последен път в Тайбърн.

Не беше възможно, опитваше се тя да се успокои. Даже Нейт никога не би изпратил Диймс след нея — щеше да се страхува, че надзирателят ще поиска пари — парите на Нейт, или нейните пари. Но че Диймс случайно е имал възможността да я съзре и познае, също изглеждаше невероятно. Ако я търсеше, той би го правил в Ковънт Гардън, а не в Хановер Скуеър.

Един разговор с нейните пазачи облекчи съзнанието й за известно време. Никой от тях не беше забелязал някой да я следва, или да разпитва за нея. Диймс беше известен със способностите си да прави и двете неща, така че ако се приближеше до нея, щеше да бъде забелязан веднага.

Обаче те не го забелязаха, когато тя го видя следващия път, нито пък в театъра, нито в книжарницата. Всеки път имаше достатъчно хора наоколо, за да може той лесно да изчезне в тълпата. Какво можеше да направи тя, чудеше се Джени. Нямаше начин да покаже присъствието му на хората на Ричард, без да забележат нейните компаньони. С Уолф до себе си се чувстваше в безопасност, но той не можеше винаги да е с нея.

Тя не се съмняваше повече, че Диймс я преследва. Единственото нещо, което я учудваше, бе това, че той още не я издаваше. Може би просто му харесваше да си играе с нея, мислеше тя, като котка с мишка. Или не беше съвсем сигурен, че свидетелстването му за затварянето й в Нюгейт като Джени Уайлд щеше да е достатъчно, за да обори претенциите й за името и богатството на Бючамп.

В сърцето си, обаче, Джени знаеше истината. Диймс искаше да я унижи, но не по този начин. От самото начало той й показа ясно, че иска нея. Сега мислеше, че притежава оръжието, с което да получи съгласието й.

Бягай, казваше й разумът. Не чакай да разбереш, дали Диймс може да се доближи достатъчно, за да изпълни старите си заплахи. Но сърцето й продължаваше да се моли за още време. Още една вечер с музика и разговор, настояваше то. Още един ден с Уолф.

Даже самата Джени трябваше да признае, че не можеше повече да понася това напрежение. Уолф беше достатъчно любезен да припише тъмните кръгове под очите й на умората и настояваше да съкратят броя на приетите покани. Истината обаче бе, че тя не смееше да излезе от къщата.

Знанието, че не остава никога сама, никога без пазач, трябваше да я успокои, но не ставаше така. Един разумен мъж можеше да се спре пред такива трудности, но Джени знаеше, че Диймс не е разумен. Той търсеше отмъщение, на всяка цена.

Всеки ден Джени очакваше някой от пазачите да й съобщи, че Диймс е бил хванат и предупреден, но напразно. Тя даже вече не беше сигурна, че те й вярваха. Да им каже, че не бяха успели да забележат такъв опасен тип неведнъж, а три пъти, щеше да е обидно.

Понякога Джени бе склонна да повярва, че си е представила цялата работа. Седейки в хладната тишина на църквата „Сейнт Джордж“ в неделя сутрин, тя почувства, че ужасът на Нюгейт принадлежи на друг свят и друго време. Думите на службата се лееха над нея като едно напомняне за всичко, което бе нормално, разумно и подредено. Навън слънцето светеше ярко за пръв път след цяла седмица мрачна мъгла и дъжд, като караше всички да се чувстват малко по-весели и доволни. В такъв ден беше лесно да си в мир с ближните си и трудно можеше да повярваш във възможностите на злото.

Когато госпожа Мюлер откри загубата на ветрилото си, стигайки на излизане до църковните стъпала, Джени не се поколеба и предложи да го намери. То трябваше да е паднало зад скамейката, където седяха. Щеше да й отнеме само момент, за да го донесе и в края на краищата какво можеше да й се случи в църквата?

Освен, че „Сейнт Джордж“ изглеждаше по-тъмна и малко по-застрашителна сега, когато нямаше хора. Джени отиде бързо до скамейката, чувайки шумоленето на полите си в тишината. Всеки звук сега й се струваше неестествено силен — бръмченето на муха по прозореца, щракването на една врата, грубото хриптене на нечий дъх зад нея.

Тя бързо се обърна и намери Диймс да стои близо до себе си. Той държеше в ръцете си ветрилото на госпожа Мюлер.

— Търсиш ли нещо? — попита той и потри с ветрилото белега върху бузата си — същият белег, който тя му причини.

Панически търсейки изход за бягство, Джени видя, че се намира в капан. Къде беше нейният пазач тази сутрин, питаше се тя. Той със сигурност би разпознал Диймс досега.

— Ако търсиш човека, който така внимателно те наблюдава, можеш да спреш. Той попадна, разбираш ли, в нещо като инцидент.

Джени прекара език по устните си, които изведнъж почувства сухи. Значи нейният пазач е бил отстранен. Обаче госпожа Мюлер я чакаше на стълбите на църквата. Колко дълго щеше да чака, преди да тръгне да види защо тя се бави? Пет минути? Десет? Тя забеляза, че тежките парадни врати на църквата са затворени. Човек можеше да вика и пищи и нито звук да не проникне през тази преграда. Тя трябваше да възпре Диймс, да го накара да продължи да говори.

— Значи ти ме намери накрая. И успя да си осигуриш разговор на четири очи. Браво, Диймс! Сега предполагам, че възнамеряваш да ми кажеш цената на мълчанието си — гласът принадлежеше на „приятелката“ на Дейнджър, а не на Джени, но това беше единственият глас, който Диймс можеше да разбере.

— О, аз няма да те изнудвам, Джени, момичето ми. Никога не съм искал пари от теб — той пристъпи по-близо и тялото му я притисна до скамейката. — Много ще се радвам, ако не загубиш положението си. Винаги съм искал да имам дама за любовница.

Обръщайки главата си настрани от ухиленото му лице, Джени се опита да остане спокойна. Ако той разбереше колко уплашена е тя, всичко беше загубено.

— Никога ли не ти е идвало на ум, че моят настойник може да използва влиянието си, за да се отърве от всеки, който досажда на неговата подопечна?

Диймс внезапно я сграбчи за гърлото с едната ръка, докато с другата потупваше сакото си многозначително. Значи беше помислил да се снабди с доказателство.

— Има някои неща, които едно момиче може да сметне за умно да скрие от баща, или настойник. Пусни негова светлост след мен, Джени Уайлд, и аз ще му разкажа нещо повече за миналото ти, освен ареста. Как ще обясниш всички онези месеци, когато беше любовница на Дейнджър? Ако аз му кажа, че тогава си ми била любовница, както и сега, мислиш ли, че ще повярва на нещо, което кажеш, за да го отречеш?

Сълзи на чист страх изпълниха очите на Джени. След като бъдеше разкрито предателството й, защо Уолф да не повярва на всичко, което Диймс каже за нея? Неспособна да говори, тя само поклати глава.

— Не? Какво искаш да кажеш с това не? Съгласието ти не е необходимо повече, Джени Уайлд. Ела, те ще дойдат да те търсят всеки момент.

С ръката на Диймс, стиснала гърлото й, тя не можеше да издаде звук, докато той я дърпаше навън през една малка странична врата в алеята зад църквата. Тя се опита колкото можа да се отскубне от хватката му, но откри, че модната рокля пречи толкова на движенията й, колкото и силните ръце на Диймс. Ярката слънчева светлина я удари в очите след полумрака на църквата. Как можеше това да е истина, чудеше се тя ужасена, посред бял ден?

Диймс я хвърли до стената на църквата и я удари силно веднъж, очевидно само заради чистото удоволствие от това. Оглушена от удара, тя се застави да се съсредоточи, да остане нащрек. Ръцете му вече опипваха полите й. Тя трябваше да направи нещо, за да го спре, но той изглеждаше подготвен за всичките й действия.

— По дяволите, Джени. Бори се, ако искаш. Но издай само звук и може би ще реша да те видя по-скоро мъртва, отколкото съкрушена.

Сега, когато очите й можаха отново да се фокусират, Джени видя купчина захвърлен, или потрошен строителен материал в един ъгъл. Оставяйки тялото си да се свлече на земята, тя се пресегна към купчината отпадъци. Когато пръстите й стиснаха едно парче тухла, Джени удари Диймс с всичка сила.

— По-скоро ще умра — закле се тя, освобождавайки се накрая от хватката му.

Диймс обаче беше подготвен за удара. Той се плъзна косо по веждата му и го зашемети за момент, не повече. Веднага щом тя се изправи на крака, можа да почувства как той се хвърля след нея и я сграбчва за глезените. Тя го риташе и усещаше, че го удря, но той я държеше здраво, поваляйки я отново на колене.

Борейки се да се изправи, тя очакваше да почувства как ръцете на Диймс се протягат отново към нея, но вниманието на нападателя сега бе насочено другаде. Помощта най-после дойде. Как се случи Уолф да я търси и намери, тя не знаеше, но той беше сега тук.

Диймс нямаше шанс срещу такава ярост. Чак когато неколцина от слугите, притекли се на шума от битката, пристигнаха в алеята, Уолф спря накрая да налага отмъстителния надзирател. Подхвърляйки го настрана като боклук, той изправи Джени на крака и я вдигна на ръце.

— Добре ли си? — прошепна той с накъсан глас.

Кимвайки, Джени се отпусна в успокоителната прегръдка. Тя можеше да чуе как сърцето му тупти в ушите й. Докосването на ръцете му, нежно отмахващи косата й от бузите, беше толкова сладко за нея, колкото допирът на Диймс й бе отвратителен.

Когато тя погледна нагоре, лицето — му беше мрачно — но не заради нея, не още. Но щом узнаеше, щом Диймс започнеше да говори…

— Отведи ме в къщи — помоли се тя. Но повече от къщи, тя имаше нужда да се доближи до Диймс за последен път. Надзирателят започваше бавно да идва в съзнание. Сега всеки момент той щеше да започне да разпространява отровата си, още по-опасна от това, че отчасти бе истина.

Уолф със сигурност щеше да застане между нея и мъжа, който я нападна, но тясната алея не позволяваше трима души да минат един до друг — не и когато едната от тримата носеше широки поли. Поне веднъж, помисли Джени сухо, модата й идваше на помощ. Когато минаваше покрай него, тя се престори, че се отдръпва от Диймс, който сега беше вдигнат на крака, но вместо това падна напред към него само за секунда, сякаш се спъна в полата на роклята си.

Този момент беше достатъчен за пъргавите й пръсти да намерят документите — Суки я бе научила добре — но също се оказа и искрата, която съживи в Диймс огъня на отмъщението. Той нямаше да пести думите си.

Засега, обаче, Уолф нямаше да стои и да слуша брътвежа на надзирателя. Докато я отведеше в къщи и се погрижеше за нея, слугите му щяха да оправят с нейния нападател. Но независимо от това, той щеше да чуе разказа на Диймс и то скоро.

След такова едно преживяване, от нея естествено се очакваше да почива и възстанови силите си. След като се погрижиха за синините и драскотините й и беше отговорено на деликатните въпроси на госпожа Мюлер, посъветваха я да се оттегли в стаята си. Но почивката беше невъзможна даже след като тя се опита да изтърка чувството за потните ръце на Диймс от тялото си в банята. Самата мисъл за него я караше да се чувства нечиста даже повече, отколкото се чувстваше, когато напусна Женския затвор.

След горещата баня тя настоя да си облече една проста дневна рокля, за да дочака завръщането на Уолф от офиса на съдията. За да успокои госпожа Мюлер, Джени легна върху една кушетка в дневната — притъмняла сега в късния следобед, но щом добрата вдовица излезе на пръсти, скочи отново на крака и закрачи из стаята.

Тя все ще се разхождаше нервно, когато Уолф най-после се завърна. Очите й изследваха лицето му за някакъв знак на гняв, или презрение, но тя видя само загриженост. Възможно ли беше да е пропуснал твърденията на надзирателя? Тя можа да измъкне доказателството на Диймс за престоя й в Нюгейт, но знаеше много добре, че думите бяха способни да причинят неизразима вреда и без доказателство.

— Джени, Джени — каза Уолф с особено нежен глас, — Танте ми каза, че не искаш да почиваш, но аз трудно мога да повярвам, че можеш да бъдеш толкова неразумна. Не можеш ли да заспиш?

Тя поклати глава. Кошмарите я чакаха там, сигурна беше.

— Трябва да знам какво се е случило.

— Много добре, щом трябва да знаеш, аз ще ти кажа. Но трябва да се сгушиш първо тук на кушетката като едно добро момиче, или Танте ще ни се кара и на двамата.

Тя покорно се върна на кушетката и почака, докато Уолф придърпа един стол. Реши по любезността му, че все още е в безопасност, най-малкото поне още известно време. Отпускайки се леко, тя го помоли отново за новините му.

— Кой от страховете ти трябва първо да успокоя? — каза той сякаш на себе си. — Този човек няма никога повече да тревожи теб, или който и да е друг. Той е отведен в затвора Нюгейт и аз много се съмнявам, че ще излезе оттам, освен може би по пътя за Тайбърн.

Джени потръпна. Затворниците, които Диймс третираше толкова зле, сега щяха да имат възможността да му върнат предишните услуги. Не, малко вероятно беше Диймс да излезе, за да види Тайбърн.

Една топла длан покри нейната.

— Не се тревожи, Джени. Ти няма да го видиш отново. Съдията изглежда смята, че моето свидетелстване, както и това на слугите е достатъчно. Можеш да ми вярваш, че ще се погрижа всякакви сензационни слухове да бъдат спрени. Обещавам ти, че никакъв скандал няма да докосне твоята репутация.

Това можеше да се окаже не чак толкова лесно, помисли Джени. Поемайки дълбоко въздух, тя призна:

— Той заплаши да разкаже най-ужасни неща за мен, като в „Изнасилването на Лукреция“.

— Винаги съм мислил, че това е една много глупава драма — каза Уолф, като й се усмихваше. — Да предпочете репутацията пред честта си е избор или на глупак, или на личност, която цени само външната страна на нещата. Аз съм щастлив да видя, че ти си твърде умна, за да направиш такъв избор. Да, той се опита да ни отвлече с някакъв смешен брътвеж. Също твърдеше, че може да го докаже, но естествено, не можа.

Колко странно, помисли Джени, че самата нужда на Диймс да я заплаши с видимо доказателство трябваше да й помогне. Ако той беше оставил документите за ареста й в книгата на затвора, можеше да изпрати някой в Нюгейт, за да ги донесе. Сега те се намираха в безопасност в ръцете й.

Джени погледна дланите, които все още държаха нейните. Кокалчетата на Уолф бяха зачервени и охлузени от битката с Диймс. Той беше ранен, каза си тя, защото я защити. Заради нея.

— Джени — каза той по-сериозно, — ти знаеш кой стои зад това.

Нещастна, тя кимна. Беше сметнала риска за твърде голям, но Нейт го е поел. Диймс никога не би я намерил и проследил толкова успешно без помощ и то много осведомена помощ.

— Братовчед ми — каза тя. — Аз знаех, че той не е… една личност за пример, но никога не съм мислела, че може да стигне толкова далеч.

— Аз често се чудех напоследък, дали не трябваше отдавна да те предупредя, но се страхувах, че няма да ми повярваш.

Каква глупачка е била тя тогава!

— Не, аз вероятно нямаше да ти повярвам тогава. Срам ме е сега да го призная.

— Не, не, това не е срамно — каза той, галейки ръката й почти несъзнателно с палеца си срещу нейната длан. — Почти всеки се очарова от Нейт. Той е приятел на всички — докато нямат нужда от помощта му. И аз мислех някога, че ми е приятел.

— Това ли се е случило? — Джени едва посмя да попита, но сега искаше да знае повече от всякога. — Ти си имал нужда от помощта му и той ти е отказал?

Уолф срещна погледа й с очите си, пълни с мъката на спомените. Болката от някои спомени никога не си отиваше, както самата Джени можеше да свидетелства. За момент той помълча и тя започна да се чуди дали изобщо ще й отговори. После той заговори и гласът му беше внимателно изчистен от емоции.

— Нейт нарече Джон пред властите Якобински предател, за да го убият. Когато това не стана, той потърсил Джон в колониите и наел една група негодници, за да нападнат фермата му, преоблечени като индианци. После се върна в къщи и тормозеше стария човек с болно сърце, докато не го умори и пътят на Нейт към титлата беше накрая чист. Така че ти виждаш, че той вече е отишъл твърде далеч, за да спечели богатството на Бючамп и няма да позволи на никой да застане на пътя му.