Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf’s Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
zozefin (2010)
Разпознаване и корекция
ros_s (2011)

Издание:

Мери Бътлър. Дамата

ИК „Арекс“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Михаил Петров

Технически редактор: Виктор Пасков

Коректор: Даниела Попова

История

  1. — Добавяне

4

След това нещата започнаха да се развиват със забележителна бързина. Джени се чувстваше така, сякаш бе увлечена от водовъртеж. Тя съзнаваше много добре, че Дейнджър — сър Ричард — полагаше големи усилия, за да няма време за мислене.

За нейно учудване бе принудена да се съгласи, че той бе успял. Тя изгуби равновесието си. В Нюгейт мислеше, че се е научила да се справя с бандита. Сър Ричард беше непознат обаче, един непознат, който твърде много приличаше на джентълмените офицери, които тя познаваше в колониите.

Добре, това беше, което се предполагаше, че е той — един войник, напуснал армията, след като неочаквано се е заел с фамилното имение и чест. Понякога Джени се хващаше да мисли не можеше ли това да е истина. В края на краищата, Нейт не беше единственият син на един по-малък син, който внезапно намира преобърната съдбата си като по чудо. А също така и преди по-малките синове са излизали на пътя, за да търсят съдбата си.

Всичко, което Джени знаеше, бе, че това чувство за фамилиарност я караше да се чувства неудобно. Тя отказваше да бъде подмамена в едно фалшиво усещане за непосредственост. Бандит или джентълмен, Ричард все още дърпаше конците, все още контролираше положението и все така трябваше да се внимава с него.

На Джени й липсваше Нейт. Докато не напуснаха Нюгейт, тя не бе осъзнала колко много означаваше за нея неговото присъствие. Той винаги представляваше смекчаващото влияние, миротворецът, но повече от всичко друго беше символ на справедливостта. Нейт бе живото напомняне, че всичко, което тя правеше, всяка лъжа, която казваше, имаше за цел възстановяване правата и наследството на един грубо онеправдан човек.

Това успокоително чувство за правота беше трудно да се поддържа, когато човек прекарваше дните си с джебчии, контрабандисти, бивши бандити по пътищата и техните лейтенанти.

Както и да е, тя нямаше много моменти, през които да си позволи лукса на размишлението, нито пък й беше предоставен лукса да остане сама. Всеки ден преминаваше в пътуване, което неизменно бе дълго и изтощително и обикновено съдържаше някакво неудобство. От карети с изкривени пружини до подхвърляни от океана кораби на контрабандисти, винаги имаше нови маскаради, нови мошеничества, докато започнеше следващото.

Но след като приятелите контрабандисти на Дейнджър предадоха товара си на техния втори кораб от Бостън, новият ред започна да се установява. Само в критичните очи на Джени бандитът все още живееше. Лорд Дейнджър си беше отишъл завинаги. И както Сър Ричард толкова твърдо й напомняше, така трябваше да изчезне и госпожица Джени Уайлд. Да живее госпожица Джийн-Мари Бючамп.

До това доведоха цялото планиране, всички часове на запаметяване и на играта на роли. Госпожица Джийн-Мари Бючамп от града Бостън в колонията Масачузетс, пристигна в Портсмут с кораба „Фортуна“ в една сутрин на късната пролет през годината 1765. Тя се придружаваше от слугиня и пътуваше в компанията на един джентълмен, неотдавна освободен от военна служба при Негово Величество.

Всичко сега зависеше от Джени. Ако се провалеше, цялата схема се проваляше. Сър Ричард щеше да изгуби една значителна инвестиция; Джени и Суки щяха да загубят свободата, а може би и живота си. Нейт, бедният Нейт, щеше да изгуби последния си шанс да възстанови наследството си и щеше да завърши дните си в затвора за длъжници, вместо да бъде законен граф. И всичко това зависеше от Джени.

Тя би трябвало да бъде ужасена.

 

 

Джени се върна от първото си посещение при адвокатите усмихната. Тя едва затвори вратата на стаята зад себе си и Суки и веднага избухна в смях.

— Аз приемам, че всичко е минало добре — заяви Сър Ричард.

Той ги чакаше тук от два часа. Въпреки очакванията на Джени, той не показваше нито напрегнатост, нито тревога, а само една внезапна готовност. Очите му отразяваха веселието, което Джени знаеше, че съзира в нея. Тя не харесваше факта, че той можеше толкова лесно да я чете, но даже това не можеше да развали сегашното й настроение.

— Предполагам, че можеш да кажеш това, да. Суки, мислиш ли, че премина добре?

Суки едвам можеше да говори между хихиканията си.

— О… о, Дик, трябваше да видиш лицето на този адвокат!

— И писарите — напомни й Джени, докато прислужницата и помагаше да си свали бонето и наметката.

— Когато ние влязохме отначало, те всички не ни обърнаха внимание. За какви се мислехме, две дами, които влизат без уговорена среща в офиса на господин Фаридей. Без уговорена среща!

— Обаче те промениха тона си напълно до времето, когато си тръгвахме. „Позволете ми, госпожице Бючамп“ — Суки се поклони до пода. — „Ако някога можем да ви бъдем полезни, госпожице Бючамп“; „Отбийте се по всяко време, госпожице Бючамп.“

— Значи той го е приел, тогава. Добре, аз мисля, че това си заслужава един тост — сър Ричард наля от една вече чакаща бутилка вино и предложи по чаша на двете жени. — Разкажете ми от началото. Не — прекъсна ги той, преди Суки да може да започне. — Нека Джени го разкаже.

Начинът, по който Сър Ричард се люлееше назад в стола си, напълно отпуснат, готов да бъде забавляван, напомняше много за бандита. Но даже това не можеше да намали доброто настроение на Джени днес. Тя остави долу чашата си с вино и започна да крачи из стаята.

— Ти знаеш, разбира се — започна тя, говорейки като Джийн-Мари, — че реших да потърся семейните адвокати, за да открия новини за братовчед си, лорд Викърс. Отначало бях посрещната с известно недоверие, да не кажа грубост — каза му тя, сякаш изненадана. — Бях започнала да се питам дали този господин Фаридей изобщо възнамеряваше да ме види, когато се случи най-странното нещо.

Суки подскочи, неспособна да се сдържа.

— Ооо, то беше прекрасно странно. Един от писарите изчезна за малко и когато се върна обратно, бързаше заедно с онзи нещастен стар човек, който изглежда, сякаш едва съзнава коя година сме. Добре, този стар човек хвърля един поглед на нашата Джени и направо откача. Започна да й целува ръцете и да мърмори за червенокосите Бючампови.

Нейт й беше казал веднъж, че съществуваше прилика, спомни си тя. Явно достатъчна за един стар човек с влошено зрение да я приеме като доказателство за произход, но това я бе развеселило много в офиса.

— Много добре, госпожице Бючамп. Аз ще призная, че очевидно беше права, когато настоя да отидеш без пудра — съгласи се Сър Ричард.

Джени се усмихна.

— Аз просто си мислех за колониалните правила. Даже в Бостън пудрата не се използва толкова много като тук. И в действителност, те го забелязаха — тя седна долу до малката масичка и отпи от виното си със спокоен вид.

— По-точно е да се каже, че ти причини сензация — поправи я Суки.

— Това сигурно те е извадило от равновесие.

— Не нашата Джени, ни най-малко. Тя просто седеше изправена, сякаш самата Кралица и каза…

— Хайде, хайде, Суки. Това е разказ на госпожица Бючамп. Остави я тя да ни разкаже.

С ненакърнен дух, Суки седеше в краката на Джени и я побутна да продължи.

— Това беше един много трогателен момент. Очевидно този мъж е познавал баща ми и дядо ми. Той фактически е бил чиновник в тази фирма от времето на младостта на моя дядо, но накрая преди няколко години се е оттеглил, за да живее с племенницата си и нейното семейство.

Суки скочи отново, неспособна да стои тихо.

— Ти трябваше да ги чуеш. Джени и онзи стар човечец…

— Господин Артър Пъркинс.

— … как си бъбреха като на красиво чаено парти, и докато тя го слушаше да говори за ишиаса си и за падението на нейната пралеля, другите джентълмени бяха готови да откачат. Внезапно, заговориха така: „Не бихте ли желали малко чай, докато чакате?“ и „Този стол е много по-удобен“, и накрая онзи човек Фаридей се появи лично и на практика се хвърли в краката на Джени.

— Така ли направи?

— Суки преувеличава — отговори важно Джени. Тя отпи друга глътка от виното, докато подпираше думите си. — Имаше голямо объркване във външния офис. Тогава господин Фаридей се появи и ни покани в личния си офис, за да разискваме нашия въпрос и да се подкрепим с малко закуски.

— Как изглежда адвокатът? — попита той. Явно, това беше важно. Голяма част от успеха на техния план се основаваше на типа човек, управляващ делата на семейство Викърс. Един прекалено боязлив служител можеше да се окаже толкова костелив орех, колкото и най-умният мъж.

Джени помисли малко над въпроса. Тя затвори очи за момент, за да си спомни по-добре лицето и гласа на човека.

— Един уплашен заек. Не прилича на баща си и явно го съзнава много добре. Предпазлив, много предпазлив — съобщи тя личните си впечатления.

— Хмм. Може ли да причини неприятности?

Фамилиарността на тази фраза стресна Джени за момент, но тя не можеше да си спомни къде я е чувала.

— Може би да, а може би не — каза тя на Ричард. — Фаридей ще избере курс на поведение, който предлага най-малко рискове за него да бъде обвинен в нещо. Ако може да бъде накаран да почувства, че ще бъде обвинен повече за изчакването, за това, че е чакал толкова дълго…

— Разбирам. Добре, продължавай. Какво се случи в офиса на адвоката?

— Добре, Фаридей въртя и сука и накрая направо ме попита от кой клон на фамилията произхождам. Така че аз му казах и обясних, че съм изпитала големи затруднения, опитвайки се да се свържа с братовчед си, графа.

— И лицето му представляваше гледка, която си заслужаваше да се види!

— Суки! — Джени присви устни, за да не се разсмее. — Той беше по-скоро изненадан — каза тя, отново като Джийн-Мари. — Очевидно беше, че никога не е получил моето съобщение, с което го информирах, че майка ми и баща ми са… са починали. Моя грешка, може би. Аз го изпратих на единствения адрес, който знаех — Кметството и фамилната къща в града.

— Е добре, цялото това разстояние до колониите и то по време на война, кой знае какво може да се е случило с него? — сър Ричард сви рамене.

— Точно това каза и господин Фаридей.

— И какво друго каза господин Фаридей?

Джени остави чашата си долу и отиде до прозореца, откъдето можеше да наблюдава оживената градска улица.

— В същност не каза много по въпроса. Аз трябва да се върна в офиса му през следващата седмица.

— Това не те ли тревожи?

— Не, не мисля. Фаридей не е човек, който ще се ангажира с начин на действие, преди да е размислил добре. Той ми повярва. Сигурна съм в това. Сега той просто трябва да се застави да постъпи според вярванията си.

— Хммммм.

— Той попита за сегашното ми финансово положение и каза, че ако изпитам затруднения, мога да се обърна към него. Честно, аз мисля, че това е всичко, което можем да очакваме засега.

— Щом той е пожелал да предложи малко пари, тогава ние наистина се справяме добре. Да. Да, добре, ние просто ще трябва да изчакаме до следващата седмица. Обаче ти можеш да разпиташ наоколо, Суки, и да видиш дали някой е идвал тук да задава въпроси, опитвайки се да ни провери.

— Ще предупредя също и Хенри в конюшнята — каза Суки и после веднага скочи да изпълни плана си.

Сър Ричард поклати глава при бързото излизане на Суки и си наля друга чаша с вино.

— Сухи трябва да се научи да не бъде толкова импулсивна. Няма да подхожда на госпожица Бючамп да остава сама, без прислужницата си, с един джентълмен.

— Аз не забелязвам да бързаш да напуснеш стаята — отбеляза Джени, гледайки към вратата.

— Е, но аз не съм твърде джентълмен, нали? — Дейнджър се изправи и отиде при нея до прозореца. — Боже, бих искал да мога да дойда с теб, когато отидеш отново при адвоката.

Вълнението караше Джени да се чувства храбра днес.

— Бих се басирала, че искаш. Ти не обичаш да стоиш настрана, където не можеш да контролираш всички ни и да дърпаш конците, нали?

— Боже, ти си в удар днес, госпожице Бючамп. Не, аз просто бих искал да те видя в действие. Да видя смешното. И то беше смешно, нали? Хареса ти. Ами че ти се върна тук толкова приповдигната, че краката ти едва се допираха до пода. Аз мисля, че престъпният живот ти подхожда.

Тя се обърна рязко към него.

— Това не е престъпление, не е! Ние не крадем от никого. Просто се опитваме да се погрижим за това Нейт да получи каквото си е негово. Това не е престъпление.

— Не, не е престъпление тогава. Но очите ти нямаше да блестят така, ако всичко, което трябваше да направим, беше само внасянето на един иск в съда.

— Е добре. Да, това ми хареса — Джени не можеше да стои на едно място. Тя отново закрачи из стаята, като си спомняше сцената.

— Аз гледах в онова глупаво заешко лице на адвоката и исках да го излъжа. Мислех как Нейт стои в Нюгейт през всичките тези години, защото този… този идиот не би поел отговорността да се изправи пред истината. И мислех за това колко лошо се отнасяха с нас всички тези писари и чиновници в офиса, имитирайки своя господар, когато си мислеха, че сме никои. О да, това ми хареса. Харесваше ми да го гледам как преглъща всяка дума и да застава мирно, когато накрая разбра, че е сбъркал.

— Ние не сме толкова различни, Джени, скъпа моя. Не изгубвай това чувство, любовта. Помни го и го съхранявай. Ще имаш нужда от него отново — това сега беше Дейнджър, а не Сър Ричард, който я гледаше през масата. — Знаеш какво следва, нали?

— Ивс — Джени държеше брадичката си високо и гласът си спокоен, съзнаваща, че Ричард я наблюдава за признаци на безпокойство. Всеки път, когато се споменаваше името на Ивс, тя можеше да почувства очите му върху себе си, пресметливи и преценяващи.

— Точно така, Ивс.

 

 

— Това не е възможно — каза спокойно негова светлост. — Ти си бил излъган.

Лорд Ивс не беше човек, посещаващ офиса на адвокат. Не, професията на закона идваше при него и обикновено скромно. Този път, обаче, въпросният представител трябваше да събере необходимото количество кураж.

— Ако съм бил глупак, то е защото не съм предприел нещо по-рано. Лорд Куерлс напусна Англия преди двадесет години. Оттогава няма никаква вест от него.

Ивс се изправи от креслото си, движение, което накара неговият посетител да стане изключително нервен.

— Това не е истина. Аз получих вест от него.

— Да, когато той е пристигнал отначало в колониите. Но оттогава няма нищо с години. Старият граф сега е мъртъв от почти десет години. Той беше стар човек, когато внукът му избяга.

— Джон не избяга! И са изминали само седем години от смъртта на лорд Викърс.

— При всеки случай, лорд Куерлс сигурно не е мислил, че ще изминат много години, преди да получи наследството си. Колкото и много да се е надявал иначе — добави Фаридей, за да предотврати възражението на барона. — Ако лорд Куерлс изобщо е мислил за наследството си, той щеше да се свърже с нас.

— Трудностите по изпращане на писма от предните територии…

— Не, милорд — този път Фаридей беше твърд. — Трудностите по изпращане на писма до предните територии аз лесно мога да разбера. Ако лорд Куерлс е желаел да изпрати писмо до Англия, той щеше да го направи. И така, освен ако не възнамерявате да ми кажете, че негова светлост може просто да е игнорирал въпроса, защото не го е било грижа изобщо за Викърс…

— Не, интересуваше се. Боже мой, колко много се интересуваше.

— … тогава аз трябва да вярвам, че за нещастие, лорд Куерлс е загинал в онези отдалечени места.

— Ти вярваш в това само защото някакво лъжливо момиче, без съмнение с големи очи и измамна усмивка, ти казва така.

Ръцете на Фаридей трепереха, но той все пак посрещна смело студения поглед на лорд Ивс.

— Аз мисля, че съм го знаел през всичките тези дълги години, но не съм смеел да си го призная.

Лорд Ивс огледа адвоката, преценявайки внимателно какъв точно натиск можеше да се упражни върху него, как можеше да му се повлияе. Това, което видя, го накара да промени тактиката си. След момент, той седна отново в креслото и се пресегна за един поднос с напитки до себе си.

— Ето, нека да ти сипя малко вино, Фаридей. Отпусни се. Всичко, което казвам, е, че трябва да имаме доказателство, добро солидно доказателство, преди да се разпоредим с едно такова голямо богатство. Боже, как можеш да повярваш на всеки, който дойде и ти каже „Наследникът е мъртъв, аз съм новият наследник.“?

— Разбира се, че не. Но това момиче не е ловец на богатство, залагам живота си за това.

— За нещастие това, което залагаш, принадлежи на Викърс, а не на теб. Рискувай живота си, ако искаш, заради преценката си за едно момиче, което познаваш от един час. Но заради Викърс аз искам доказателство.

— Искате доказателство? Много добре. Старият Артър я позна веднага. Той знае повече за Бючампови, отколкото който и да е жив човек и й повярва.

— Интересно. Много интересно, но все още не е доказателство. Ако на паметта и зрението на стария Артър можеше да се разчита, ти нямаше да го пенсионираш.

— Но има и писма — обяви със задоволство Фаридей.

— Писма? От кого? До кого?

— До баща й. От неговия братовчед господин Бючамп. Също и една Библия със записани в нея името на детето и датата на раждането му — от ръката на вашия братовчед.

— Открадната е — отговори Ивс, без да се замисля.

— Тогава как ще обясните нещата, които тя знае? Тя знае кой е бил Артър. Тя знае всичко за баща ми — той взе едно питие и хвърли един предпазлив поглед към своя домакин. — Обаче изглежда не знае за завещанието на прадядо си.

— Наистина, Фаридей, ако момичето е една авантюристка, тя няма да разкрие на теб играта си. Разбира се, че ще претендира да не знае за завещанието на лорд Викърс.

— Ако бяхте видели лицето й, когато тя ми разказа за една атака на индианците… — лицето на адвоката се намръщи от спомена за вълнението. — Не, съжалявам, милорд, но трябва да настоя. Аз няма да поема отговорността за задържане наследството на тази млада дама.

Обаче това беше не само въпрос за тези фалшиви претенции, а и проблем на Нейт. Ако това хитро момиче, което и да беше то, успееше, Нейт щеше да е свободен. Нейт и неговите козни, Нейт и неговите приятели от Нюгейт. По дяволите. Той знаеше, че това ще се случи, но не го очакваше толкова скоро. Все още бе неподготвен. Това момиче трябва да е много добро, щом е успяло да докара до такова състояние стария Фаридей. Но тогава Фаридей не знаеше и не трябваше никога да узнае това, което знаеше Ивс.

— Съжалявам, Фаридей. Аз просто не мога да повярвам на тази история. Тя е твърде… твърде наизустена, твърде случайна.

Ивс се изправи и отиде до прозорците, гледащи към градината. Нейт и неговите козни. Имаше само едно нещо не наред в тях: Нейт обикновено съдеше другите по себе си. Той очакваше другите да се държат, както би го направил той; това бе причината, поради която никога нямаше да разбере Уолф.

— Ние изглежда се намираме в задънена улица, нали? — за момент, Ивс постоя изправен, след това решително отпусна раменете си и се обърна дружелюбно към Фаридей.

— Добре, аз мисля, че единственото нещо, което трябва да се направи е да разгледам тази чудесна дъщеря на моя приятел Джон. Нали?

 

 

Този път, когато Джени и Суки отидоха да посетят офиса на адвоката, те бяха посрещнати като почетни гости. Веднага ги пуснаха във вътрешното светилище и им предложиха закуски. Оставаше да се види колко още щеше да предложи адвокатът.

Не отне много време на Джени, за да види макиавелианската ръка на Ивс зад промененото поведение на адвоката. Мъжът беше нервен, но се извиняваше. По това тя отсъди, че му бе заповядано да не казва, или прави каквото и да е ангажиращо нещо, но той очевидно вярваше на нейната история. В коя посока щеше да скочи?

Обаче тази, която подскочи, бе Джени. Тя се стресна, когато вратата се отвори и студеният вятър бутна вътре Уолф, лорд Ивс, изглеждащ готов да изяде самозванците на закуска. Той се движеше с дива вълча грациозност, оправдавайки името си, бързащ за убийството. Внезапно стаята стана твърде малка, за да задържа цялата тази енергия. Приличащият на заек адвокат се сви още повече. Суки, която твърдеше толкова дълго и толкова горещо, че нямаше защо да се страхуват от Ивс, също се напрегна. Джени можа да види как ръцете на приятелката й треперят.

И тогава той я погледна. През бученето в ушите си Джени помисли за момент, че го чу да казва името й, Евгения. Тези брилянтни студени очи държаха погледа й и изглежда изучаваха самата й душа. Ако той обявеше пълната й история — от Ню Йорк до Нюгейт, тя нямаше да се изненада. Тя се почувства така, сякаш стоеше гола пред него и все пак не можеше да отстрани погледа си.

Очите му разкриваха по-малко неща. За част от секундата, тя почти повярва, че в тях имаше проблясък на истинска радост и на поздрав. След това предпазливостта и пресметливостта се завърнаха. Какво можеше да мисли той сега? Щеше ли той — можеше ли — да изобличи толкова скоро техния план, точно когато бяха започнали да мислят, че ще проработи?

Ивс се усмихна. Той се засмя. Шокирана, Джени го чу да казва:

— Фаридей, Фаридей, какъв глупак бях да не ти вярвам. Тази млада дама е без съмнение една от червенокосите Бючампови — и наследник на лорд Викърс.

Всичко, което Джени разбра, беше внезапният факт на нейното признаване. Последната част от изненадващата капитулация на Ивс не я впечатли. Той се приближаваше, за да се представи и Джени трябваше да се опита да си спомни най-трудния от уроците на Нейт — че Джон никога не е знаел истината за Уолф.

— Фаридей, ела да ме представиш на това очарователно момиче.

Адвокатът беше напълно объркан, но извърши машинално представянето. Когато го направи, не му обърнаха повече внимание.

— Госпожице Джийн-Мари Бючамп, по-щастлив съм, отколкото мога да го изразя, да поздравя дъщерята на най-добрия си приятел. Само бих желал да имам шанса да видя и него отново. Фаридей ми каза, че родителите ви са станали жертва при една от индианските атаки.

На Джени не й трябваше голяма актьорска дарба, за да се обърне бледа и мълчалива при споменаването на индианските нападения. Самото му появяване беше изтрило всякакъв цвят от бузите й.

— Да, милорд. Аз също бих искала те да можеха да бъдат тук с мен — Джени се застави да погледне нагоре и се усмихна. — Но аз съм много щастлива да срещна един от най-старите и най-скъпите приятели на баща ми. Той често говореше за вас и винаги с голяма обич.

Гледайки широките рамене и силните ръце, златната коса и бистри очи, Джени помисли колко странно и глупаво изглеждаше разговорът й с този мъж, сякаш той бе връстник на баща й. Даже ако тя наистина беше толкова млада, колкото Джийн-Мари, тя никога нямаше да може да гледа на този мъж като на чичо.

— Джон ще ни липсва наистина много — все още изглеждайки забележимо доволен, Ивс отиде бавно до бюрото на адвоката и седна отгоре му върху единия ъгъл. — Той ни липсва през всичките тези години, откакто напусна Англия. Господин Фаридей вероятно ви е казал, че аз съм изпълнителят на завещанието и попечител на имението на вашия прадядо.

— Не, той не спомена това. Той каза, че новините за смъртта на баща ми не са достигнали до вас. Имате ли нужда от мен, за да помогна с някаква формалност? Да направя някакво изявление?

— Не, не, това няма да е необходимо.

Джени видя как адвокатът изправи гръб на стола си и очите му мигаха бързо. Какво беше замислил Ивс?

— Детайлите, засягащи достъпа до титлата на вашия братовчед са лесни за уреждане и не трябва да ви безпокоят изобщо.

Лесни за уреждане. Нейт беше прекарал години излишен затвор, а Ивс каза, че детайлите са лесни за уреждане. Но то беше истина, осъзна тя. Детайлите щяха да бъдат уредени сега. То беше направено. Те бяха спечелили и Нейт щеше да е свободен, за да стане граф на Викърс. Те бяха спечелили.

— Обаче — продължи негова светлост, — вашето собствено наследство е друга работа.

— Моето наследство?

— Най-голямата част от имението на вашия прадядо не беше приписана. Клаузите на завещанието са ясни — това неприписано богатство отива в ръцете на най-близкия кръвен роднина на покойния лорд Викърс. Това, разбира се, сте вие.

„Но аз не го искам, искаше да извика Джени. Една малка сума, беше й казал Нейт, но достатъчна, за да я издържа, достатъчна за един тих котидж в провинцията.“

— Това е една твърде голяма отговорност за едно младо момиче. Аз искам да кажа, осигуряването, че по времето, когато навършите възрастта, вие — или, разбира се, вашият съпруг, ако се омъжите — ще знаете как да се справите с нея. Изглеждате изненадана, скъпа моя.

Джени почувства нужда да седне.

— Изненадана съм. Както казах на господин Фаридей, аз мислех, че може би моят братовчед би ми предложил някаква помощ, но това…

— Не трябва да се страхувате — Джени можеше да го чуе как се смее зад обикновените успокоителни думи. — Като изпълнител на завещанието, аз естествено ще продължа да управлявам вашето богатство като негов попечител.

Естествено? Джени погледна към адвоката и прочете потвърждение в очите му. Спечелвайки приемането от Ивс на нейната самоличност, Фаридей явно беше щастлив сега да приеме неговото твърдение за продължаването на мандата му.

— Можете да разчитате на мен — продължи Ивс. — Бъдете сигурна, че ще ви предпазвам от опасностите на лондонското общество, особено от търсачите на богатства.

— Общество? О не, аз не мога…

— Разбира се, вие трябва да заемете полагащото ви се място в обществото. Самият аз не съм подходящ за водовъртежа на обществото, но ще ви въведа в него, не се страхувайте за това.

Господин Фаридей, мълчал толкова дълго, накрая събра кураж да се намеси.

— Аз вярвам, милорд, че вдовицата на лорд Пертуи е ваша позната. Толкова трудно е за една модна дама да се справя сама с имението си. Може би…?

— Пертуи? О да, чувам, че тя е много близка с Девънширови. И старият Уолпол. Да, тя може да е много подходяща.

Това ужасно чувство, че е пометена от събития извън нейния контрол, се завърна. Спечели, напомни си тя. Те бяха поели примамката и обещаваха наградата. Не можаха да направят нищо на госпожица Джийн-Мари Бючамп. Нали?

— Милорд, господин Фаридей — Джени си пое въздух и овладя гласа си. — И двамата сте много любезни да мислите за моето бъдеще, но наистина това е нещо, което трябва да бъде обсъдено с главата на моето семейство, лорд Викърс — „да, Нейт щеше да знае как да се справи с това, каза си тя.“ Не искаше да си спомни, че Нейт никога не бе успял да се справи с Ивс.

Ивс размени многозначителни погледи с адвоката.

— Истина е, че при нормално развитие на обстоятелствата вие бихте потърсили главата на семейството си за настойник…

— Настойник? — самата дума уплаши Джени.

— … но това трудно може да се нарече нормална ситуация — продължи Ивс. — Аз не се съмнявам, че съдът ще реши като най-разумно, че попечителят на имението ви би трябвало също да бъде отговорен и за личността ви за краткото време, оставащо до вашето пълнолетие. Затова е за съжаление, че нямате живи роднини от женски пол. Лорд Викърс, вие знаете, води ергенски живот. За него ще бъде изключено да поеме грижата за една млада дама като настойник.

Адвокатът можа да бъде чут, докато си мърмореше под носа.

— Аз бих казал, че беше изключено. С неговата репутация…

Очевидно Ивс беше вече отровил съзнанието на човека срещу бедния Нейт. Нямаше какво да се направи за това.

— Добре — каза тя, опитвайки се да изглежда спокойна. — Аз не мога да кажа, че ми харесва много идеята да се заплати на някого, за да ме приеме в къщата си — обаче тази идея наистина предлагаше известна надежда. Ако една жена я прибереше за пари, може би щеше да търси и други начини за спечелването им.

— О, вие няма да останете при лейди Пертуи. Моята леля ми служи като управителка, и тъй като тя е новодошла от Хановер, не е достатъчно запозната с обществената сцена в Лондон, за да действа като ваш спонсор, но ще бъде много щастлива да ви предложи един дом с нас.

С нас? С него? Да живее в същата къща с него? Не, о не.

— И уверявам ви, всичко е съвършено благопристойно — каза той. Джени седеше оглушена, докато той й се усмихваше. — Аз знам, че ще се чувствате много по-удобно, ако бъдете с приятелите на баща си. Ние ще имаме да говорим за толкова много неща, вие и аз.