Мери Бътлър
Дамата (7)

6

Всяка слаба надежда, която Джени можеше да храни за забавяне плановете на лорд Ивс за нея, докато тя най-малкото можеше да се посъветва с Нейт, беше веднага изгубена на следващата сутрин с пристигането на лейди Пертуи.

— След смъртта на съпруга ми — призна тя на лорд Ивс, — аз реших, само заради компанията, вие разбирате, да помагам на някоя млада дама да се справя с опасностите на обществото. Това ме предпазва от самотата и ми дава допълнителен интерес към живота.

Трудно можеше да се каже, че лицето, което им се усмихваше иззад шареното ветрило, беше на ръба на старостта. Вдовицата явно не бе по-възрастна от Ивс. Внимателното използване на козметика и стегнат корсет би я направило даже по-млада в топлия блясък на свещите.

— Разбирам ви много добре — съгласи се меко Ивс.

— Но аз съм най-внимателна с тези, които избирам да спонсорирам. Бих желала, разбира се, да помогна на една роднина — лейди Пертуи сви обезкуражаващо рамене. — Както и да е, моята репутация също е заложена, вие разбирате.

— Естествено — съгласи се Ивс с усмивка. — Произходът на госпожица Бючамп, разбира се, е извън всякакво съмнение. Фамилията Бючамп може да бъде проследена назад чак до Завоевателя.

— Произходът е само едно от съображенията обаче, милорд, въпреки че е важен. Единствено той не може да гарантира едно успешно влизане в обществото. Нещо повече е необходимо.

Джени се насили да не направи гримаса. Каквото и да беше това нещо, тя със сигурност не го притежаваше. Може би поне можеше да бъде спасена от тази властна жена, която очевидно не искаше да рискува репутацията си като посредник, независимо как я окуражаваха.

— Станете права, скъпа моя — изкомандва лейди Пертуи. — Нека да видя как се движите.

Джени закрачи из гостната, чувствайки се неудобно и неловко.

— Хммммм. Не е толкова лошо. Слава на небесата, тя не изглежда твърде здрава. Между другото, някои от тези колонисти сякаш носят вонята на фермата със себе си. Не, не спирай. Продължавай да се движиш, момиче. Да, твърде красива фигура. Но крачката й е твърде широка. Ти се намираш в една гостна стая, момиче, а не на полето. О, много добре, спри. Да, нека да видя един реверанс.

С погледа на лорд Ивс върху себе си, Джени не посмя да отговори, както желаеше. Тя направи един реверанс, както майка й — голяма почитателка на добрите маниери, я беше учила.

— Много хубаво, дете. Добре, аз не знам, сигурна съм. Тя ще има нужда от една добра помощница за обличане, разбира се.

Да се оправя без Суки?

— О не, аз не мога… — Джени се спря навреме. Ако много наблегнеше на това, можеше да предизвика подозрение, напомни си тя. — Искам да кажа, че ще бъда твърде притеснена от една модна лондонска камериерка. И момичето, което е с мен, е изключително сръчно с пръстите си. И много иска да се научи.

Джени не смееше да погледне и да види как Ивс реагира на това. Беше ли се разкрила прекалено много?

Лейди Пертуи размисли над проблема за момент.

— Добре, аз смятам една ситуация за печална, когато някой се чувства зависим от слугите си. Може би това ще послужи като отговор — още веднъж гласът й съдържаше малко насърчение. — Тя приготвя ли ти косата, скъпа?

— Да, милейди, прави го.

— Очарователно. Да, да, много обещаващо. Разбира се, тя се нуждае от едно добро подстригване. Господин Франсоа е мъжът, който ще се погрижи за това. Но подходящо вчесана на добра височина, напудрена и с орнаменти, тя…

— Не.

— Извинете, милорд?

— Без пудра. И никакъв грим.

— Без пудра? Но, милорд, пудрата е задължителна. Вие не можете да очаквате момичето да има добър вид без…

— Без пудра и без грим.

Джени задържа дъха си за момент. Сега лейди Пертуи със сигурност щеше царствено да напусне стаята. Тя наистина не изглеждаше такъв тип жена, готова да приеме такова отношение безропотно.

Лейди Пертуи хвърли на Ивс един преценяваш поглед. Внезапно тя се усмихна и се отпусна.

— Това може да направи впечатление. В действителност, момичето ще има нужда от малко допълнителна показност, просто за да може да оцелее сред обществото. Тя няма красотата, за да се сравнява с госпожица Мария Хърви, нито остроумието на госпожица Мартиндейл. Въпреки че остроумието е много опасно качество. То се приема погрешно толкова често, колкото и се възхвалява. И да се претендира, че го има, когато човек не го притежава, е катастрофално. Добре, добре, аз не казвам, че не може да бъде направено, с правилните запознанства.

— Представянето на госпожица Бючамп в двора вече е уредено — обяви Ивс най-безгрижно. — Аз разбирам, обаче, че Обществото не се движи сега толкова много около двора, както на времето. Затова ние разчитаме на вашата помощ, лейди Пертуи.

Вече е уредено? Джени беше пристигнала едва предния ден. Трябва да е така, щом той го каза, но как можеше той да е направил толкова много за такова кратко време? Отвлечена от неговото съобщение, Джени не проследи отговора на лейди Пертуи.

— … все пак дава на една дама особена изисканост. Само по себе си, то вече не е гаранция за успех в обществото, но човек трудно може да бъде смятан за част от първия кръг на Обществото без него. Коректното поведение, знанието как да се справяш във всички обществени ситуации, това, което нашите френски братовчеди наричат „изисканост“, такива малки детайли като използването на ветрилото, начинът на обличане, тези неща не бива да се подценяват. Облеклото е особено важно. Подразбира се, че госпожица Бючамп, новодошла от колониите… — тя изрече думата, сякаш се отнасяше за някакво особено отвратително блато — ще се нуждае от един напълно нов гардероб. Коприни, брокати, дантели. Без да споменавам малките довършителни детайли — ръкавици, ветрила, пера… Тези неща, събрани заедно, могат да направят едно твърде значително цяло — лейди Пертуи повдигна едната си вежда и погледна очаквателно към негова светлост.

Най-после. Джени въздъхна с облекчение, когато накрая лейди Пертуи стигна до същността на въпроса. Сега наистина тя щеше да бъде освободена от тази фалшива игра. Компетентността, която Нейт й беше предал, никога нямаше да включва това показно поведение, което лейди Пертуи считаше за необходимо.

— Цената не е от значение, милейди, само качеството. Може би трябва да спомена, че госпожица Бючамп ще има достъп до едно значително богатство, оставено й от покойния лорд Викърс, когато навърши пълнолетие — той спомена една сума, която остави двете дами слисани.

Лейди Пертуи се окопити първа.

— Добре. Добре, тогава няма нужда да се говори повече. Госпожица Бючамп със сигурност ще надмине успеха на сестрите Гънингс. Аз ще й помогна с най-голямо удоволствие да намери своя път в обществения сезон на Лондон.

Джени не чу нищо от последвалите преговори. Чак когато новият й спонсор си отиде, тя се окопити. Независимо от това, първите думи, които слязоха от устните й, дойдоха без мисъл, или воля.

— Но аз не искам да бъда една наследница!

Лорд Ивс се обърна от вратата и отиде до нея. Той постави едната си ръка на рамото й и повдигна брадичката й с другата си ръка.

Гледайки нагоре в тези проницателни очи, Джени се почувства загубена. Тя беше привлякла повече внимание върху себе си, отколкото желаеше, повече, може би, отколкото бе разумно. Струваше й се, че я гледа толкова дълго. И тогава той се усмихна.

Усмивката я шокира, защото беше истинска, топла и пълна с хумор. Устните и очите му се извиха така, че тя за пръв път осъзна колко мрачно — не, колко тъжно — изглеждаше обикновено неговото лице.

— Аз наистина ви вярвам, че не искате — каза той тихо. — Вие сте умна. Щастлив съм да видя, че вие разбирате страховитата отговорност, която носи богатство като вашето. И опасностите, които донася. Има такива хора, които биха направили почти всичко, за да спечелят такова богатство като вашето. Мнозина ще имат планове, за да ви лишат поне частично от него. Но помнете, вие имате сега мен, за да ви помагам да пазите богатството си. И може би скоро, ще имате един съпруг, за да ви помага.

— Аз не искам съпруг — протестира Джени, когато ръцете на Ивс я пуснаха. — Искам да кажа, че не съм мислила за такъв ранен брак.

— Ранен брак? Вие сте почти на двадесет години, скъпа моя. Това е повече от навреме да се мисли за брак. Моля, не изглеждайте толкова разтревожена. Вие сте далеч от това да бъдете стара мома. Както казвате, има време за чакане. Наистина, аз никога няма да ви натрапя един неприятен годеж.

Не, не неприятен, но може би такъв, който е във всички отношения подходящ — освен факта, че тя не беше тази, за която се представяше и нямаше право на богатството, което без съмнение щеше да бъде наистина примамливо. За какво друго служеше сезонът в обществото, ако не за намирането съпрузи на неомъжените млади дами?

Колко иронично! На двадесет и пет години, Джени беше по-близо до това да стане стара мома, отколкото й се искаше да мисли. Един съпруг, един, който би я обичал заради самата нея, беше върхът на нейните сънища едно време. Сега щеше да е необходимо да използва цялото си умение, за да не й натресат някой.

Ивс все още я гледаше, заинтригуван. Той я заведе до един стол и после седна на друг срещу нея. Навеждайки се напред, той взе дланите на Джени в своите.

— Какво те тревожи? Сезонът? Не би трябвало. Аз мисля, че ти не си глупава и ще знаеш как да прецениш кое е просто модна глупост и кое не е.

Джени гледаше смутено в преплетените им ръце. Неговите бяха добри здрави длани, а не бледите крайници на някой денди. Ръце, които въртяха сабята с известно умение, напомни си тя. В това спокойно настроение, Ивс не изглеждаше на човек, който би се опитал да унищожи своя приятел от детинство. Но го беше направил, беше го направил.

— Какво тогава? — попита той. — Богатството ли те тревожи толкова?

— Това е просто защото не разбирам, как дядо ми ми е оставил една такава огромна сума. Трудно е да си представиш, че цялото семейно богатство може да е по-голямо от нея.

Известна предпазливост се прокрадна в гласа му.

— Да си кажа право, цялото имущество на покойния граф не беше много повече. Страхувам се, че вашето семейство има една дълга история от вътрешни дрязги. Оттук и учудващо малката част на завещаното.

— Искате да кажете…? Милорд, какво наследява моят братовчед?

Ръцете му пуснаха нейните. Изведнъж стаята сякаш изстина, когато той се облегна назад върху стола. Очите и гласът му се промениха за секунда.

— Твоят братовчед не те засяга.

Джени се насили да остане спокойна и да посрещне гнева, който можеше да види как нараства в напрегнатото тяло на Ивс.

— Извинявам се, милорд. Моят братовчед е единственият жив член на семейството ми и затова е много важен за мен. Той е бил отгледан от прадядо ми и е прекарал целия си живот до графа и това е най-малкото, което мога да кажа. Той беше също така много скъп приятел на баща ми. Мисля, че имам право да знам как е бил споменат в завещанието на прадядо ми. Какво е наследил братовчед ми?

Лорд Ивс се изправи рязко и се отдалечи.

— Какво е наследил братовчед ти ли? Много повече, отколкото заслужава, уверявам те. Той получава едно имение с несравнима красота и богатство и една титла, която няма да уважава. Бъди спокойна, госпожице Бючамп, ако братовчед ти умери наклонностите си към порок и жени и се въздържи да съсипе Викърс с лошото си управление, имението ще му осигури комфорт, ако не изобилие.

— Но това не е честно.

— Такова е желанието на прадядо ти. Без съмнение той е имал своите причини.

— Без съмнение ги е имал, но кой може да каже сега дали са били валидни и справедливи.

Той се завъртя към нея с такава скорост, с такъв осезаем гняв, че за момент Джени се уплаши.

— Аз мислех, че баща ти ти е разказал по-добре какъв човек беше покойният граф.

— Баща ми ме учеше, сър, че никой човек не е идеален. Вие наистина трябва да видите, милорд, че ако на моя братовчед се полагат почестите и титлите на графството, то той трябва да може да разполага с достатъчно суми, за да подкрепя тези почести. Аз искам да върна парите обратно, всичките, с изключение на това, което ми се полага като член на семейството.

— Ти получи богатството, което ти се полага. Ако си толкова глупава, когато навършиш пълнолетие, да хвърлиш наследството си на един неморален човек, тогава аз няма да мога да те спра. Но докато съм твой настойник, нито една гвинея от парите ти няма да попадне в джобовете на братовчед ти. Надявам се, че съм ясен.

Въпреки че беше уплашена, Джени смело посрещна погледа му.

— Съвършено ясен.

Ивс се спря за момент до вратата.

— Ти ще направиш добре ако забравиш, че някога си имала братовчед.

 

 

През следващите дни твърде много объркани мисли тормозеха Джени. Далеч от това да забрави Нейт, тя се тревожеше даже повече за него. Той наистина не е могъл да знае преди условията в завещанието на покойния граф. Могъл ли е?

Къде беше той? Тя трябваше да го види, да говори с него. Джени знаеше, че е освободен — придобиването на титлата от него бе отразено в обществените списания, които бяха по вкуса на лейди Пертуи. Бяха го видели в операта, по кафенетата и на дузина балове и партита. Но не се появи на Хановер Скуеър.

Това, може би, трябваше да се очаква, напомни си Джени, имайки предвид отношението на лорд Ивс.

Въпросът защо това отношение трябваше да я тревожи, сам по себе си представляваше една тревога за нея. Джени знаеше, че Ивс е враг на Нейт; тя подозираше, че Ивс знае, че тя също така е враг на плановете му. И все пак я преследваше споменът за неговото лице, когато говореше за „баща й“, внезапната светлина на една неочаквана усмивка. Късно през нощта, докато тя лежеше в леглото, слушайки успокояващите приглушени акорди на Бах, свирени върху клавесина долу, Джени размишляваше над тези моменти отново и отново. Тя бе почувствала топлината на неговото благоразположение за малко повече от секунда и сега й бе неприятно да усеща неговото неудоволствие — и собствения си учудващ копнеж да върне чувството за топлина.

Беше почти едно облекчение за Джени да открие, че нямаше време да се тревожи за различните трудности. От момента, в който лейди Пертуи се съгласи да стане неин спонсор, времето на Джени престана да й принадлежи. Изглеждаше, че няма даже един-единствен момент от деня, в който тя да не бе побутвана, дърпана, обръщана, поучавана, точно както беше в Нюгейт.

Гардеробът й беше главната грижа. Лейди Пертуи нямаше да позволи Джени да бъде видяна, преди да бъде подходящо облечена. Когато Джени мислеше, че не може повече да разглежда платове, да й взимат мерки и да я покриват с карфици, позволиха й за промяна да започне уроците си. Всички следи от колониализма трябваше да бъдат изличени. Лейди Пертуи беше доволна от акцента й, както и Дейнджър бе намерил преди, но намери, че разговорът й често се обръщаше към теми, които бяха напълно неподходящи.

— Скъпа моя — каза нейна светлост с изчерпващо се търпение, — ти не можеш да говориш за ферми в доброто общество.

— Но вие ме питахте за дома ми — отговори Джени. — Моят дом беше една ферма и то примитивна според английските стандарти. Нещата са много различни там — тя погледна за подкрепа към госпожа Мюлер, която плетеше, докато слушаше, но напразно. Възрастната жена почти не смееше да се обажда пред модната вдовица.

— Очевидно. Но ти ще се въздържиш, въпреки това, от споменаването на дома си като ферма. Опитай се, ако можеш, да се въздържаш да говориш за него изобщо. Когато някои ти казва „Как сте?“, ти отговаряш „Много добре“, независимо дали се чувстваш добре, или не. Когато някой любезно попита за живота ти в колониите, отговори колкото се може по-кратко и промени темата. И при никакви обстоятелства не говори с никого за политика, особено за колониалната политика. Едно момиче на твоята възраст не трябва да претендира за познания, далеч отвъд възможностите си.

— Би било по-точно, лейди Пертуи, да се напомни на госпожица Бючамп, че е грубо да се разискват теми, които са далеч отвъд възможностите на нейната публика — каза лорд Ивс.

Джени се обърна изненадана при влизането му в стаята. Тя никога не знаеше кога ще се появи той. Поведението му бе продължило да е странно от момента, в който стана студен при споменаването на Нейт. И все пак имаше моменти като този, когато показваше една рядка чувствителност.

— Вие ще развалите момичето, милорд — нахока го лейди Пертуи. Но Джени забеляза, че тя се подсмихва малко. Тя не беше, в края на краищата, толкова стара, макар и вдовица от няколко години.

Ако Ивс бе забелязал кокетството на лейди Пертуи, то не му обърна внимание. Той се наведе, за да поздрави леля си.

— Добро утро, Танте. Дами, как вървят уроците ви?

— Страхувам се, че съм лоша ученичка, милорд — отговори Джени. — Не си сдържам езика достатъчно.

— Не го ли правиш? Щастлив съм да чуя това — той я гледаше внимателно. — Не бих желал да си толкова неискрена, за да трябва да проверявам всяка твоя дума и да говориш само това, което е приятно за събеседника.

За момент Джени затаи дъх. Когато той я гледаше и й говореше по такъв начин, тя беше сигурна, че знае. И тогава…

Спонсорът на Джени не изглеждаше очарована от това изказване, но Ивс изглежда знаеше как да я умилостиви:

— От друга страна, човек не трябва да бъде толкова лекомислен, за да счита, че всяка негова мисъл може да интересува другите. Приспособявай разговора си към компанията — това е, което лейди Пертуи иска да подчертае. Не съм ли прав, милейди?

— Наистина, милорд, аз не можех да го изразя по-добре.

— Аз се надявам, че на тези, които търсят и изискват честност, ти ще отговориш по същия начин.

— Но как ще разбера, милорд, кога се изисква честност? — попита го Джени.

— Ти ще знаеш… когато се научиш да разпознаваш фалшивото и истинското в другите, мисля аз. Добре, аз не трябва да прекъсвам повече уроците ви. Приятен ден, дами.

 

 

Уроците сякаш нямаха край. Джени смяташе, че е получила добро образование; сега промени мнението си. Майка й, неспособна да се изправи пред действителността на пионерския живот, беше възпитала, или се бе постарала да възпита единствената си дъщеря, сякаш е предопределена да живее при кралския двор. Но много неща бяха променени, откакто госпожа Уайлд беше преподавала уроците на висшето общество. Простото заучаване да се движиш из дворцовите кръгове с формално облекло беше един атлетичен подвиг, изискващ невероятно чувство за преценка и баланс.

Джени практикуваше сядането и ставането от кресло и диван. Тя разискваше с часове опасностите на една гостна стая, осеяна с множество масички и финтифлюшки. Когато накрая придоби достатъчно грациозност, за да задоволи стриктните стандарти на своята спонсорка, трябваше да се съгласи, че изкуството на походката не беше лесно изпълнение.

— Ти ще се справиш много добре, скъпа моя — каза накрая доволната лейди Пертуи. — Само запомни да не се движиш толкова бързо. Една дама, а също и един джентълмен, трябва винаги да се движат с едно премерено достойнство.

— Лорд Ивс не се движи бавно — каза Джени, повече на себе си, отколкото на спонсорката.

— Лорд Ивс… — Лейди Пертуи въздъхна. Тя погледна за момент към госпожа Мюлер, но вниманието на тази дама беше отвлечено от едно съобщение на слугите. — Скъпа моя, ще направиш добре, ако… премисляш добре всеки съвет, който негова светлост може да ти даде. Той има добри намерения, разбира се, но… — лейди Пертуи прехапа устната си за момент, докато решаваше какво и доколко да каже.

— Негова светлост не е като другите хора — призна тя на Джени. — Ти няма да можеш да съдиш за останалото общество по поведението на лорд Ивс. Той не се движи, както е редно, с онази премерена походка, която е най-харесвана. Въпреки че е прекрасно грациозен в движенията си — съгласи се тя с усмивка. — Нито пък говори и мисли като повечето от останалите. Но това, което може да се приеме в този най-забележителен дипломат, какъвто е Барон Ивс, не може да бъде прието за едно младо момиче, навлизащо в обществото. Разбираш ли?

— Да, милейди — Джени направи най-ниския си реверанс. — Разбирам напълно.

 

 

Джени осъзна, че единственото предимство на тази постоянна атака от обучение се състоеше в това, че при загрижеността за предстоящия си дебют имаше много малко време да се тревожи за последствията от продължаващата фалшификация. Даже Суки беше заета с приготовленията, грижейки се новия й гардероб и учейки се как да оцелее в средата на слугите.

Датата за представянето на госпожица Бючамп в двора наближаваше бързо, но не тя, а датата на първия й бал тревожеше Джени. На кралския прием вниманието естествено щеше да бъде насочено към младия крал. На нейния бал всеки щеше да гледа нея.

Тя се научи на правилната походка; сега трябваше да се научи да танцува. Лейди Пертуи със задоволство отбеляза естествения й афинитет към музиката; тя запаметяваше най-сложни стъпки с лекота. Повечето от танците, обаче, бяха за групи от четирима души. Танцуването с единствен партньор можеше да се окаже лоша подготовка за кадрила.

Джени се смути също и когато госпожа Мюлер седна зад клавесина, за да свири, докато тя танцува. Добрата матрона свиреше компетентно, но очарованието и музикалността, която привличаше толкова силно Джени през нощите, липсваше. Това сигурно се дължеше на факта, че като Джени и госпожа Мюлер се притесняваше от модната лейди Пертуи, на чиито уроци тя неизменно присъстваше. Джени осъзна, че в много отношения този дебют беше и неин. Госпожа Мюлер се тревожеше като нея за предстоящия бал. Когато племенникът й, обаче, се появи отново неочаквано, тя веднага се развесели.

— Добър ден, дами. Смятате да разгадаете мистериите на кадрила, както виждам. Но ти изглеждаш толкова унила. Трябва да бъдеш весела и безгрижна в танца.

Джени помисли, че Ивс изглежда забележително доволен. Застрашителното напрежение, осанката на хищника, бяха изчезнали от стойката му.

Неговото спокойствие беше заразително. Даже лейди Пертуи стана по-малко педантична.

— Ние опитваме един танц за четири двойки само с една, милорд. Мисля, че простата аритметика ще ви каже резултата.

— Но ние сега сме четирима — напомни й той. — Можем най-малкото да направим две двойки. Танте, остави инструмента. Дай ни удоволствието от гласа и компанията си. Ела да танцуваш с нас.

Обаче Ивс протегна ръка на Джени, за да я поведе в първата фигура.

Докосването на дланта му беше топло и успокояващо. Но Джени го бе мислила и преди и Ивс отново стана студен към нея след няколко секунди. Къде се намираше тя в отношенията си с него сега?

Нямаше никакъв гняв или напрежение в неговия изглед през този следобед. Той действително танцуваше с всички признаци на удоволствие, не само от музиката, но и от нейната компания. Джени винаги го беше мислила за грациозен, но никога не бе предполагала, че може да бъде толкова пластичен и свободен в движенията си. Някак си винаги бе подозирала, че той сигурно смята такива удоволствия като танцуването за безкрайно лекомислени.

Тя се изчерви. Той отново я хвана да го гледа.

— Знаеш ли, скъпа моя, ти трябва да водиш някакъв любезен разговор, докато правиш стъпките. Не е ли така, лейди Пертуи? — попита той, когато обръщането при фигурата го отдалечи от Джени.

— Съвсем правилно, милорд. Хората ще те помислят за нищожество, ако останеш мълчалива.

Връщайки се, Ивс хвана ръката й отново.

— Като джентълмен, аз обаче ще ти дам една възможност. Позволи ми да ти кажа, че танцуваш много красиво, госпожице Бючамп.

— Благодаря ви, милорд — Джени можа да почувства как топлото изчервяване се появи по бузите й. Защо този мъж предизвикваше толкова лесно изчервяването й? Решена да остане хладнокръвна, тя отговори: — С толкова добър партньор, аз трудно мога да танцувам другояче.

Отговорът й наистина изглежда смути Ивс за момент. Когато се обърна, за да я погледне отново, той заговори за музиката, която неговата леля продължаваше да напява с тънко сопрано.

— Танте ми казва, че се интересувате от музиката на господин Хендел.

— Аз харесвам повечето видове музика, милорд. Работата на господин Хендел е наистина една от любимите ми.

— И кои може да са другите?

— Господин Бах, господин Хайдн. И господин Скарлати.

— И ти свириш? — той кимна към клавесина.

— Не, милорд.

— Предполагам, че сте нямали инструмент.

Лейди Пертуи се намеси.

— Милорд, моля не окуражавайте момичето.

— Всъщност ние имахме — отговори му Джени. Очите й светнаха, когато си спомни. — Това беше най-ценното притежание на майка ми и тя настояваше да го пази сама, въпреки че много рядко свиреше на него. Тя искаше да се науча, но аз не можех да понасям да седя в къщи, когато беше слънчево. Не, честно казано, и когато не беше. Аз не бях много послушна като дете.

Ивс се засмя и Джени почувства един моментен прилив на удоволствие от това, че го беше причинила, преди да осъзнае какво бе направила. Този клавесин принадлежеше на нейната майка — майката на Джени Уайлд. Историята можеше да мине; тя нямаше от какво да се страхува заради нея. Уплаши я това, че забрави ролята си за няколко мига. Тя беше Джени Уайлд, наслаждаваща се на музиката и танца, а не Джийн-Мари Бючамп.

— Ако тези уседнали удоволствия са ти по-малко неприятни сега, може би ще пожелаеш да взимаш малко уроци. Ние наистина трябва да удовлетворим твоя усет към музиката. Наближават няколко добри концерта. Можем да отидем и да чуем някоя от ораториите на господин Хендел.

— О, музиката на господин Хендел не е на мода сега — протестира лейди Пертуи. — Друга работа е, ако онова младо момче даде нов концерт… Как се казваше този чудесен младеж, за когото всички говорят? Той изнесе няколко концерта със сестра си. Знаете кого имам предвид.

— Младият Моцарт. Да, обикновено аз не съм впечатлен от детски изпълнения, но това момче наистина е изключително. Доколкото знам, няма да има скоро негови концерти. Но аз малко познавам семейството му. Вярвам, че ще останат в Челси още известно време — Ивс помисли за момент, гледайки Джени. — Ние можем да отидем да ги видим.

Още една екскурзия, помисли Джени, която ще я потопи все по-дълбоко и по-дълбоко в света, в който нито имаше право, нито желание да живее, включвайки все повече хора в своята измама. Удоволствието от танца започна да се изпарява.

Накрая тихото напяване на госпожа Мюлер спря при изпълнение на последната фигура.

— Бедна Танте, щеше да бъде по-добре да те оставим на мира при клавесина. Но ти танцуваш много елегантно, любов моя. Краката ти стъпват леко, както винаги.

— Ласкател — каза госпожа Мюлер. — Музиката ти е завъртяла главата.

— Музиката? Може би. Добре, сега трябва да ви оставя на заниманията ви, дами. До по-късно.

На вратата той спря, както Джени знаеше, че ще направи. Изглежда не можеше да напусне една стая, в която се намираше тя, без да изпусне някой прощален изстрел, за да развали спокойствието й.

— О, аз почти забравих, скъпа моя. Онзи джентълмен, който беше толкова любезен към теб по време на пътуването ти…

— Сър Ричард? — гласът й издаваше само най-обикновен интерес, въпреки че тя се чувстваше така, като че балансира на ръба на една пропаст.

— Да, Сър Ричард Дейнджърфийлд. Той дойде да те посети, когато беше излязла. Един интересен човек, помислих си. Аз го поканих да вечеря с нас по-късно през седмицата.

 

 

— Въпреки че какво добро може да ми донесе виждането на Ричард, аз не мога да кажа — призна Джени на Суки, докато младото момиче й помагаше да се облече за тази вечеря. — Разговор насаме ще бъде невъзможен.

— Лейди Пертуи няма да бъде там, за да може да види нещо.

— Да, но това може да не е предимство. Поне можех да разчитам на нея да отвлича вниманието на лорд Ивс. Той е този, който забелязва всичко.

— Така е, прави го — призна Суки. Той изпрати най-младата слугиня при вадачите на зъби, преди още някой друг да разбере, че я боли зъб.

Връзването на корсета изискваше известна концентрация. Когато свърши с това, Суки предложи:

— Дик може да ти даде да разбереш как вървят нещата, без да го прави тайно. Ти би помислила, нали, че всеки ще говори за получаването на титлата от Нейт? Ти каза как е описано това във вестниците.

— Това, което аз искам да знам, е как мога да се спася от тази ситуация. Не мисля, че ще можем да говорим открито за това. И се страхувам за него, ако посмее да говори за Нейт. Единственият път, когато го споменах пред лорд Ивс…

— Дик е по-умен от това. Изобщо не се тревожи.

 

 

Вероятно Сър Ричард беше толкова интелигентен, колкото Суки каза, защото темата за новия граф на Викърс не беше повдигната, най-малкото не беше, докато дамите участваха в разговора. Тъй като джентълмените изглеждаха в най-добри отношения, когато се присъединиха към Джени и госпожа Мюлер, след като бяха прекарали известно време над виното си, Джени прие, че тази тема не е била разисквана даже тогава.

Обаче чувството й за лекота я напусна, когато разбра, че предметът на разговора се бе обърнал към личността и миналото на Сър Ричард.

— Аз се надявам, че проблемите ви с адвокатите са на път да приключат, Сър Ричард — каза Ивс, когато те се настаниха пред огъня с чая си.

— Почти, милорд. Обаче адвокатите не са изцяло виновни. Моят чичо е оставил имението в много лошо състояние.

— Това сигурно е покойният Сър Ричард Дейнджърфийлд?

— Ами да, разбира се. Познавахте ли го?

— Не добре. Срещал съм го у Уайтови няколко мъти. Той изглеждаше един много общителен джентълмен.

Сър Ричард се засмя.

— Твърде общителен, страхувам се. Бих желал да беше ходил у Уайтови по-рядко.

Джени погледна за признаци на дистрес у Сър Ричард, но не намери такива. Той явно изглеждаше по-сигурен в превъплъщението си, отколкото изобщо тя някога се бе чувствала в своето. Освен ако… Не, това беше невъзможно. Просто смешно.

— Аз забелязвам, че вие не изглеждате разтревожен от трудностите, които сте наследили — каза Ивс.

— Още от младостта си винаги съм знаел, че като по-малък син ще трябва да си пробивам сам път в живота. Някои мъже гледаха към Изтока; аз отидох в Америка. Имах доста късмет в спекулациите си там. Това усложнение се очертава като едно малко препятствие, но какво може да направи човек? В края на краищата, Дейнджърфийлд Хол е част от наследството ми.

— Добре казано, Сър Ричард. Опазване наследството на човек е едно благородно начинание.

— Аз не претендирам за благородство на характера, милорд. Човек прави това, което трябва.

— Наистина е така.

Лицето на Ивс потъмня за момент. Какво чувстваше той, че трябва да направи? Джени се чудеше.

 

 

Сър Ричард не можа да осъществи никакъв разговор на четири очи с Джени тази вечер. Наистина той не беше и глупав, за да се опита. Джени разбираше, че такъв един опит щеше да бъде глупост, но остана обидена, че той не се опита да го направи. Единствената полза от цялата вечер бе, че Сър Ричард очарова домакинята си, която го покани за бала на Джени, чието наближаване я ужасяваше все повече. На Джени и се струваше, че след като веднъж я представеха във висшия свят, всякаква възможност за бягство щеше да изчезне. Веднъж приета от модните кръгове, превъплъщението и сякаш щеше да бъде предопределено да продължи без край.

Нито даже с времето това превъплъщение ставаше по-лесно. Докато госпожа Мюлер я обсипваше с топло внимание, докато всяка красота в живота й се осигуряваше от богатството Викърс, Джени не можеше да се утешава с мисълта за праведността на действията си. Тя не можеше да чувства, че е правилно да лъже добрата немска вдовица. Колкото до Ивс, той продължаваше да я обърква. Тя не можеше да се отпусне в негово присъствие; и все пак, по един странен начин, не намираше мира, когато го нямаше. Дните, през които той се държа далеч от нея, ядосан поради желанието й да върне богатството си на Нейт, бяха сред най-лошите, които бе познавала.

Представянето на Джени пред двора послужи само за да й напомни за нечестността на нейното положение. Въпреки че представянето на кралския прием премина без инцидент, тя не можеше да забрави, че е била представена на нейния суверен с едно име и наследство, върху които нямаше право.

Сега тя щеше да срещне света като госпожица Бючамп. Холандските покривала бяха прибрани от мебелите в балната зала. Спартанската къща беше превърната в една цветна страна на чудесата. Всичко беше готово за великия ден. Освен Джени.

— Бързай, Джен — подканяше я Суки. — Тази лейди Пертуи ще бъде тук всяка минута. Ти знаеш, че аз не мога да работя, когато тя ми диша във врата. Това е, корсетът е готов. Нека сега ти поставим тази наметка. Аз бих казала така: старата умница знае как да избира дрехи.

— Спри, Суки, ще ме накараш да се смея, а не мога, когато съм така здраво стегната.

— Готово, сега изглеждаш по-добре. Не искам да изглеждаш толкова потисната на първия си бал. Направи го заради мен.

Джени се пресегна за ръката, с която Суки оправяше наметката й.

— Суки, нещата вървят добре за теб, нали? Другите слуги не ти причиняват повече неприятности, нали така?

— Неееее. Те са ми приятели сега. Аз харесвам това, което правя и може би в него има нещо, за което човек повече да се гордее, когато си свърши работата добре, отколкото при открадването на часовник, без да те хванат — Суки изглеждаше малко смутена. — Да си кажа право, аз не бързам толкова да си отивам. Никога преди не ми е било толкова добре.

Влизането на госпожа Мюлер попречи на Джени да отговори на това странно признание, госпожа Мюлер беше много величествена с една рокля, гарнирана с воал и панделки, с цвят наречен „гордостта на господина“. Под мишницата си тя носеше едно малко ковчеже, което постави на тоалетната масичка.

— Ти изглеждаш толкова прекрасна, скъпа моя. Не, не, аз не използвам ласкателства. Но се нуждаеш може би само от още малко туш, хммм? Може би малко бижута? — тя отвори ковчежето и откри една диадема от диаманти и сапфири и един малък чифт сапфирени обици.

— О, мадам, вие не би трябвало — каза Джени напълно откровено. Тя гледаше бижутата с ужас. Какво можеше да направи? Нямаше право на един такъв скъп подарък; тези бижута не бяха предназначени за нея. И все пак как можеше да ги откаже? Госпожа Мюлер вече наблюдаваше реакцията й с питащи, разтревожени очи. — Вие вече ми дадохте това красиво ветрило. Но о, те са прекрасни — пълна с вина, Джени целуна своята придружителка на бала по двете бузи, щастлива, че по-възрастната жена не можеше да види изражението на лицето й. — Благодаря ви толкова много.

— Не, не, не благодари на мен. Трябва да благодариш на Уолфрам. Той е този, който ги избра.

— Те са от лорд Ивс? За мен?

— Но разбира се. Мислеше ли, че той може да игнорира такъв важен ден?

— Не, разбира се, че не. Никога не съм очаквала нещо толкова красиво — нито че той щеше да избере лично подаръка. На Джени й се струваше, че бижутата ще изгорят пръстите й, но знаеше, че по-възрастната жена гледа и чака. — Ела да ми помогнеш, Суки. Как ще ги нося?

— Аз имам една идея, госпожице. Мога ли?

— Разбира се. Ти знаеш, че вярвам на вкуса ти.

Джени седеше нервно пред огледалото, докато Суки завърши прическата й. Къде изчезна Джени Уайлд? Тази модерна млада жена наистина не беше тя.

— Приятно ще бъде да посрещнем хора в тази къща. Уолфрам посрещаше твърде малко преди. Ти си нервна, малката, но не би трябвало. Толкова спокойни, толкова непосредствени са англичаните.

— Непосредствени? — Джени започна да обръща глава, но беше възпрепятствана от манипулациите на Суки. — Само като си помисля за всичките правила на поведение, които лейди Пертуи стовари върху мен!

— Но да, тук е много по-комфортно. Навсякъде в Европа, където съм била, е по-формално, по… регулирано. Аз не бих могла да се върна обратно в обществото у дома, в Хановер.

Това заинтригуващо заявление не можа да бъде изяснено сега, защото лейди Пертуи накрая се появи, елегантна в бродираната си розова копринена рокля.

— Готова ли си? Не, не напускай още, момиче — каза тя на Суки. — Нека да видя първо. Изправи се, госпожице Бючамп. Обърни се.

Роклята на Джени беше от бяла коприна, пронизана от златни нишки. Имаше кралско сини панделки по дантелите на ръкавите, по наметката и деколтето. Диадемата от диаманти и сапфири сега блестеше в червената й коса, вдигната високо върху главата. Един самотен кичур се извиваше около шията й. Тя носеше в ръка ръчно изрисуваното ветрило, дадено й от госпожа Мюлер.

— Много хубаво. Само ако негова светлост позволеше малко руж или една-единствена изкуствена бенка. Добре — въздъхна тя, — няма смисъл да се съжалява. Ощипи бузите си, скъпа. Помни какво съм те учила…

— Да не говоря за ферми, или политика.

— … и ще се справиш добре. Аз знам, че ти завиждам. О, да бъда на двадесет години отново. Ела тогава, гостите скоро ще пристигнат и негова светлост ни очаква.

Той наистина ги очакваше в подножието на стълбата, стоейки на същото място, както в деня, когато за пръв път беше довел Джени в дома си и я гледаше по същия начин. За пръв път, обаче, Джени го чувстваше не като един враг или някой, който бе опасно проницателен, а просто като мъж.

И при това много привлекателен. Очите, които виждаха толкова много неща, бяха прекрасни, понякога зелени, понякога сини, понякога сиви. Тази вечер синьото кадифено сако с избродирани със злато ръбове караше очите му да пламтят със сапфирени пламъци. Златото подчертаваше светлинките в собствената му златна коса. И все пак той изглежда не обръщаше внимание на вида си по един превъзходен начин. Въпреки че се подчиняваше на някои от диктатите на модата, той не беше денди.

Той се поклони ниско над протегнатата й ръка и докосна с устни крайчетата на пръстите й.

— Госпожице Бючамп, нямам думи. Ти си изключително красива тази вечер, скъпа моя. Лейди Пертуи, моите благодарности, и на теб, скъпа ми лельо. Всички вие работихте тежко, за да направите тази вечер успешна, каквато знам, че ще бъде.

— Защо, милорд, това беше едно удоволствие — увери лейди Пертуи Ивс с един маниер, който Джени намери за прекалено възторжен. Привлекателната вдовица със сигурност беше забелязала многото привлекателни страни на негова светлост. Джени обаче не харесваше начина, по който тя постави ръката си върху ръкава му.

— Вие сте твърде любезна, милейди. Но позволете ми поне да връча на всяка от вас малко цветя, заедно със скромната си благодарност — той подаде на всяка по един букет. Докато връчваше букета от бели рози и хиацинти на Джени, той призна: — Обаче не е моя заслугата за тези цветя. Те са от Сър Ричард.

— Колко любезно от негова страна да си спомни. И колко любезно от ваша, милорд, да ми дадете тези прекрасни бижута.

— Ти си тази, която ги прави прекрасни — това беше един рутинен отговор, но Ивс го накара да прозвучи особено искрен. Той не беше свикнал, в края на краищата, да се изразява банално. — А — продължи той, — вярвам, че чувам как първите ни гости пристигат. Госпожице Бючамп, ще ме хванеш ли под ръка?

— Милорд — тя положи краищата на пръстите си върху ръката му, чувствайки подобната на стомана сила под кадифето. Те последваха придружителката и спонсорката към балната зала. На вратата, Джени се поколеба.

— Кураж — прошепна Ивс. — Помни, скъпа моя, ти си една Бючамп.