Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolf’s Lady, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
zozefin (2010)
Разпознаване и корекция
ros_s (2011)

Издание:

Мери Бътлър. Дамата

ИК „Арекс“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Михаил Петров

Технически редактор: Виктор Пасков

Коректор: Даниела Попова

История

  1. — Добавяне

16

Сега Джени разбра, че Нейт е извършил много по-лоши неща, отколкото само да предаде приятелството си с Уолф; той беше предал приятелите на Уолф, хората, които Уолф е обичал. Само като си помислеше, че някога е вярвала, че никое престъпление не може да заслужава наказанието, което Уолф му е отредил. Нищо чудно, че е предизвикал стария си приятел на дуел, като е открил предателството на Нейт.

— Аз мога да потвърдя, че той е наклеветил Джон — продължаваше тихо Уолф. — Разбираш ли, това може да се защитава като патриотизъм. Колкото до останалото… аз бях свидетел как той се отнасяше със стария граф, но предполагам, че този вид изтънчена жестокост също не може да се нарече убийство. Съобщенията от Джон и от моите колониални агенти доказват само, че Нейт го е намерил и е говорил с него. Фактът, че индианската атака е последвала толкова скоро след това, по време, когато тази част от страната още не бе в опасност, може да не означава нищо. Даже детайлите на нападението, толкова различни от набезите на местните племена, не доказват нищо. Но аз знам, аз знам.

Той спря за момент, после изглежда успя да се овладее.

— Старият граф също го знаеше. Затова промени завещанието си. Той се надяваше и молеше ти все още да си жива, за да можеш да спасиш малко от богатството на Бючамп от алчните ръце на Нейт.

— Само че сега Нейт се опитва да получи това богатство от мен. Уолф, какво ще стане, ако аз умра, преди да навърша пълнолетие? — някак си съществуването на писмото в офиса на адвокатите й се струваше по-крехка защита от преди. Офисите се разбиваха. Документите се крадяха. Нейт даже можеше да наеме някой, за да свърши това, тъй като то нямаше да представлява очевиден ход срещу техния дом. И тогава какво?

— Даже и не помисляй за такова нещо — каза Уолф с ужасен глас, въпреки че сигурно беше допускал възможността и преди. — Ако трябва да знаеш, парите вероятно ще бъдат задържани в съдилищата с години и ще бъдат изядени от адвокатите. Това изобщо не устройва Нейт.

— Не, предполагам, че не — каза тя, опитвайки да се усмихне. Но Нейт щеше да се опита отново. Уолф беше прав — след толкова много усилия, Нейт нямаше да се откаже.

Джени разбра по начина, по който Уолф я гледаше, че собственият й ужас е очевиден за него. Това, което той не можа да разбере бе, че тя се страхуваше заради него даже повече, отколкото за себе си.

— Аз не мога да те обвиня за страха ти — призна той. — Днешната атака едва ли ти е вдъхнала доверие в способността ми да те предпазвам.

— Ти ме спаси от онова чудовище — протестира тя. — Във всеки случай, грешката беше моя, че толкова глупаво тръгнах сама.

Уолф обаче не прие извиненията й. Поклащайки глава, той каза:

— Аз не мисля, че можеш да бъдеш обвинявана за това, че си се помислила в безопасност в църквата на паството, намираща се на същия площад, където живееш. Единствената опасност, която понякога може да се намери в „Сейнт Джордж“ е скуката, но нищо повече. Между другото, мой дълг е да се грижа за безопасността ти. Заклел съм се да те предпазвам — каза той сякаш повтаряйки клетва, — и ще направя всичко, което трябва, за да останеш здрава и невредима.

 

 

Джени разбра тогава, че не може да чака повече. Ако Уолф чувстваше, че неговото присъствие не е достатъчно, за да я предпази от гибел, следователно той щеше да премахне тази гибел — Нейт. Какъвто и план можеше да има Уолф, за да изпрати Нейт обратно в затвора, очевидно той все още не беше готов. Всички в къщата забелязаха с какво нетърпение Уолф очакваше ежедневната поща и колко разочарован изглеждаше след получаването й. Тя не знаеше какви новини очаква той, но разбираше, че няма да забавя действията си повече, докато чака.

Отначало тя се страхуваше, че Уолф ще се хвърли незабавно, още същата вечер, да предизвика своя и нейния враг. Но накрая Джени с голямо облекчение си спомни, че недалеч от града се организираше борба със залагания. Тя осъзна, че Нейт със сигурност щеше да присъства. Изкушението на хазарта, както и самият спорт, щяха да го привлекат като магнит. Ако тя имаше късмет, той даже можеше да остане извън града няколко дни.

Уолф можеше да използва това време, за да измисли подходящо оправдание за предизвикателството си, ако пожелаеше да го стори; Джени би го направила излишно, като му даде вместо това амуницията, от която той се нуждаеше, за да постави Нейт обратно в Нюгейт, където му беше мястото.

Джени не можеше да отхвърли натрапчивия страх, че Нейт може някак си да е откраднал признанието, което тя остави при адвокатите си, докато се приготвяше да излезе. Накрая, тя реши да напише още едно и да го предаде в по-сигурни ръце — тези на Ричард — след като и без това щеше да го направи. Но да напусне, без да си вземе довиждане с приятеля, който беше толкова верен и добър с нея бе немислимо. Тя реши, че така може би беше по-добре. Това щеше да даде възможност на Ричард да прочете сам признанието и да се убеди, че тя се е погрижила нито следа от подозрение да не падне върху него. Тя щеше да добави и документите, които беше измъкнала от джоба на Диймс. И тогава можеше да е сигурна, че Ричард би предал пакета на Уолф — но чак след като тя вече е поела пътя на самотата.

Името, което Ричард й даде, все още се намираше в паметта й — Сам Харкинс в кръчмата „Турска глава“. Тя надзърна през прозореца, за да провери. Да, нейният вечерен пазач беше заел мястото си. Той можеше да я отведе до кръчмата на улица Флийт и да й каже, надяваше се тя, какво се е случило с неговия предшественик. Въпреки че искаше, тя не посмя да попита Уолф дали е чул за някакъв „инцидент“, както Диймс го нарече, някъде из площада.

Бягството й щеше да бъде лесно, разбираше тя, но тази мисъл не й донесе успокоение. Затваряйки очи, тя се опита да не мисли за това, което щеше да остави зад гърба си. Каза си вместо това да мисли за своя план. Един дуел между Уолф и Нейт щеше да бъде предотвратен със сигурност. Справедливостта ще възтържествува. Нейт най-после ще бъде наказан и светът ще си отдъхне от неговите машинации.

И по-важното — мъжът, когото обичаше, щеше да е в безопасност. Какво значение имаше тогава какво ще си помисли за нея? Може би с този последен жест тя щеше да се реабилитира, поне до известна степен, в неговите очи.

Тя реши да остави всички неща, които принадлежаха по право на Джийн-Мари Бючамп. Прекрасните рокли, бижутата, панделките и дантелите щяха да останат тук. Тя взе само сапфирените орнаменти, които Уолф й подари за първия й бал. Спомни си госпожа Мюлер да казва, че той сам ги е избрал. И късно същата вечер, докато те все още блестяха в косата й, той докосна една нейна къдрица и я нарече великолепна.

Джени прехапа устна, за да задържи сълзите си. Не, тя щеше да преживее отново всички спомени и детайли по-късно. Да мисли за тях сега означаваше само сърцето й да се къса. Бързо, за да се предпази от прекалено много мисли, тя извади малкия сандък, който Суки й беше приготвила за бягството. От дъното на гардероба извади простите рокли, които Ричард намери за наследницата от колониите.

Не й отне много време да събере малкото вещи, които наистина й принадлежаха. Тя седна на ръба на леглото и подържа единствения подарък, който открадна от госпожица Бючамп — профилът, който прекопира от този на госпожа Мюлер. И тогава, накрая чу знакът, който очакваше — тихите звуци на клавесина, идващи от салона долу.

Докато всички не се оттеглеха по стаите си, тя не можеше да напусне къщата. Очевидно Уолф щеше да остане буден още известно време. Можеше ли да бъде много опасно, ако се присъединеше към него за последен път?

Опасно или не, тя трябваше да го направи. Тази последна възможност да го види, да бъде с него, й изглеждаше като подарък от небето. Сякаш и музиката я призоваваше тази вечер.

Тя внимателно се преоблече, преди да изтича надолу по стълбата. В края на краищата, предполагаше се, че си й легнала отдавна. Преди да напусне къщата, трябваше да се преоблече отново, но не я беше грижа за това.

Тя тихо се плъзна в стаята и на обичайното си място. Уолф не вдигна поглед, за да я поздрави, но веднага премина от Скарлати към една от песните в дневника на Анна Магдалена, които знаеше, че тя харесва.

Спомняше ли си той за нощта, когато за пръв път й изсвири тази музика, чудеше се тя. Това бе същата нощ, в която тя се сблъска с твърде много истини. Мъчително беше да си спомня сега, когато гледаше скъпото му лице, морскосините очи, съсредоточени в изпълнението, че е имало време, когато не го е обичала и познавала.

Тази вечер той изглежда просто искаше да свири за нея. Може би деликатността не му позволяваше да я разпита за днешното неприятно преживяване, докато самата тя не заговореше. Това бе така типично за него, помисли си тя.

След един час, Джени просто се изправи и напусна салона. Ако останеше по-дълго, можеше да загуби куража си. Ако той беше дошъл с нея и й предложеше ръката си, докато изкачваха стълбите, тя със сигурност щеше да се притисне до него и да заплаче. Тя и така заплака, докато събираше багажа си и започна внимателно да слиза по стълбата на слугите.

Нейният пазач я забеляза веднага. Един поглед му стигаше, за да разбере всичко, което трябва. Без да пророни дума, той взе багажа й и я изведе навън в празния площад. Никой не забеляза бягството й от къщата; никой нямаше да я чуе сега как прошепва последно сбогом на мястото, където намери за толкова кратко време любов и щастие.

 

 

Беше почти полунощ, когато Джени напусна къщата на Уолф. От там не им отне много време, за да стигнат кръчмата „Турска глава“, но тук тя се изправи пред едно забавяне. Какво си шепнеха толкова оживено господин Сам Харкинс и нейния пазач, тя не знаеше, но то явно означаваше за нея едно по-продължително чакане.

Тъй като пазачът й напусна веднага след това, за да занесе нейното съобщение на Ричард, тя се замисли дали щеше да получи отговор от него, или той самият щеше да дойде, за да й каже сбогом. Би искала да стане така, но когато един екипаж се появи накрая, Ричард не беше в него.

Нямаше никой, на когото да каже довиждане, даже пазачът й. Преди той да напусне, Джени му благодари за грижите, но той не искаше и да чуе благодарностите й. Очевидно това, че не повярваха на съобщенията й за Диймс, ги смущаваше и двамата с неговия ранен колега, който, както се разбра, се оплакваше повече от наранена гордост, отколкото от счупения си череп.

Кочияшът й напомни, че конете ставаха нетърпеливи. Разбирайки, че се опитва да отложи неотвратимото, тя въздъхна и влезе в екипажа. Като се огледа, видя, че Ричард все още се грижеше много добре за нея, въпреки че не дойде сам да я изпрати. Екипажът беше много добре поддържан, тапициран с меки възглавници, на които можеше да облегне уморената си глава. Той й бе осигурил и ескорт — един конник, който да я съпровожда по пътя.

Накрая екипажът потегли в нощта, отвеждайки я в неизвестна посока. Почти нямаше значение къде отива сега, въпреки че тя предполагаше, че в края на пътя си щеше да се озове при Суки в колониите. Подробностите спокойно можеха да бъдат оставени в ръцете на хората на Ричард, които естествено имаха опит в организирането на бягства. Тя си спомни нощта след обесването на Дейнджър и колко внимателно беше организиран всеки детайл, как тя се прехвърляше от екипаж в екипаж и от едно облекло в друго.

Внезапно Джени осъзна, че не помисли да промени външния си вид. Перуката и гримовете й бяха опаковани някъде из багажа й, но не бе сигурна къде. В мъката си при напускането даже и не помисли за маскировката. Може би още не беше абсолютно необходима, надяваше се тя. Мъжът от „Турската глава“ със сигурност щеше да й напомни, ако трябваше. При първата спирка тя поне трябваше да извади тъмната перука. Кочияшът, или придружителят на кон можеха да я посъветват какво да направи, ако изобщо бе необходимо.

В сърцето си Джени знаеше, че тревогите й са глупави — просто едно отвличане, което я предпазваше да не мисли за страховитата действителност на нейното положение. Тя никога нямаше да го види отново. Ритъмът на колелата и чаткането на конските подкови сякаш повтаряха безкрайно думите: „Никога няма да го видиш, никога няма да го видиш“.

Първите бледи признаци на развиделяването се показаха над хълмовете на хоризонта. Пълното изтощение изпрати Джени в прегръдката на една неспокойна дрямка, но забавеният ход на каретата я събуди. Един поглед през прозореца й разкри гледката на малко село. За своя изненада, тя почувства, че огладнява. В края на краищата, бяха изминали часове, откакто бе хапвала нещо, сигурно рано сутринта на предния ден преди нападението. Очевидно животът продължаваше, помисли тя тъжно, въпреки разбитото й сърце.

Екипажът спря пред малък хан, но никой не излезе да отвори вратичката, или да помогне на Джени да слезе. Не спираха ли само за да сменят конете, питаше се тя. Поглеждайки през прозореца, видя ескортиращият конник да разговаря увлечено с ханджията, който изглеждаше учудващо сервилен. Тя точно щеше да отвори вратичката и да ги повика, когато конникът свали наметалото и шапката си, откривайки една позната глава, покрита с бледо злато.

Значи изобщо не беше избягала от Уолф.

Преди тя да се отдръпне от прозореца, той изглежда я видя. И преди Джени да може да събере мислите си и даже преди да започне да мисли какво означаваше присъствието му, той се оказа до нея.

— Мога ли да се присъединя към теб за остатъка на пътуването? — попита той с обичайната си любезност. — То няма да продължи дълго. Ние почти стигнахме.

— Къде ме водиш? — попита тя, доволна, че гласът й беше спокоен и равен. Никой не можеше да отгатне по външния й вид черното отчаяние, което чувстваше вътрешно.

— В къщи — каза Уолф. — След като направим една кратка спирка.

В къщи? Беше ли това един жесток жест от негова страна? Тя нямаше дом, не повече. Разглеждайки лицето му, тя не можа да открие какво чувстваше той, какво мислеше сега за нея. Как се бе озовал тук? Беше ли възможно просто да я е последвал и все още да не знае съдържанието на признанието й?

— Ти си знаел истината през цялото време — каза тя, когато, най-накрая истината я осени. Суки беше права. Каква глупачка е била да не види, да не разбере истината зад всичките му тънки намеци, дразнения и прекалено готови обяснения. Защо го е направил, питаше се тя. Защо се отнасяше с нея добре? Това ли беше нейното наказание?

— Аз знаех, че ти не можеш да бъдеш Джийн-Мари Бючамп — отговори й той тихо.

Разбира се, тя трябваше да отгатне това от неговия разказ днес, не, вчера. Той винаги е знаел повече за живота на стария си приятел в колониите, отколкото Нейт някога е предполагал.

Следващите му думи потвърдиха това.

— Джон не обичаше много да пише писма и дълго време ние се страхувахме, че короната може да открие местонахождението му, но той ми пишеше поне веднъж годишно. Когато се роди бебето, той ми писа, много развълнуван. Детето било кръстено на френския дядо на жена му, защото приличало много на него.

Значи обяснението е толкова просто. Никаква червенокоса Бючамп, а едно тъмнокосо галско бебе. И не Джийн шотландката, а една френска Джийн. Средиземноморският навик на използване името Мари при кръщаване на момчетата ги беше объркал всички.

— Моите очи ми разказаха останалото — продължи Уолф. — Въпреки че това, което видях от теб в Нюгейт и на обесването, не ме подготви за вида ти като госпожица Бючамп.

— Защо? — не можа да се въздържи тя да не попита. Нито пък можа да скрие обидата в гласа си. — Защо ни остави да направим това? Предполагам, че сме послужили много добре на плановете ти — спомняйки си как те се надяваха да го излъжат, може би тя нямаше право да чувства горчивина, но я болеше от знанието, че е била използвана.

— Джени, ти ми даде една надежда, от която почти се бях отказал. Твоето появяване беше един подарък от Провидението. Но от самото начало стана ясно, че ти нямаш представа колко дълбоко си замесена и аз нямах доказателство, за да ти го покажа. Аз все още нямам доказателство, но се надявам, че ти можеш да ми помогнеш да го намерим.

Думите му само я объркаха. Той знаеше, че тя сега вярва в неговата преценка за характера на Нейт. Не беше ли видял признанието, което тя остави? То със сигурност представляваше нужното доказателство, за да бъде върнат Нейт в затвора.

— Аз не разбирам — каза тя, уморена и духовно и физически. — Какво по-голямо доказателство срещу Нейт можеш да искаш?

— Аз не говоря за Нейт — каза той, обърквайки я още повече. — Джени… о, ние пристигнахме.

Те спряха пред една голяма и елегантна барокова къща от миналия век. Тя се издигаше от едно малко възвишение, заобиколено от декари паркова гора, която изглеждаше леко подивяла. Имаше нещо странно познато в гледката, въпреки че тя знаеше, че никога не е била тук преди. Където и да се намираше това тук.

Уолф слезе от каретата и после се обърна, за да помогне на Джени.

— Прекрасно, нали? Една от по-ранните работи на Хоуксмор. Аз се страхувам, обаче, че ти я виждаш не в най-добрия й вид.

Значи това беше Викърс. Нищо чудно, че й изглеждаше познато. И Нейт и Уолф й го бяха описвали много пъти. Замаяна сега, тя не можеше да се чуди защо спряха тук. Когато Уолф й подаде ръката си, тя автоматично му даде своята и го последва.

На вратата ги очакваше един облечен в строга ливрея иконом.

— О, това сте вие, милорд. Аз не можах да се сетя кой идва в такъв ранен час — каза той, поздравявайки Уолф с фамилиарно уважение.

— Положително не Викърс — каза Уолф само с намек на горчивина. — Аз съм щастлив да те видя отново тук, но съм изненадан. Как са нещата?

— Не съвсем както бих искал, милорд, но ние се опитваме с всички сили да оправим нещата. Аз не се учудвам, че не очаквахте да ме видите тук. Повечето от нас сега се върнаха. Всички хора, които наел негова светлост, избягаха, когато първите им заплати за три месеца не бяха платени.

— Има ли много загуби?

— О не, милорд. Ние скрихме повечето от ценностите предварително. Всичко, което са взели е малко сребро. Това не можахме да опазим.

— Ти си направил повече, отколкото може някой да очаква, Партридж — каза Уолф, потупвайки го по рамото. — И със сигурност повече, отколкото сегашният лорд Викърс заслужава. Аз се надявам и се моля твоите услуги скоро да бъдат по-добре възнаградени. — Очевидно спомнил си накрая своята цел, той се обърна към Джени: — Бих искал да покажа на госпожица Бючамп къщата.

— Разбира се, милорд, госпожице Бючамп. Винаги е удоволствие за мен да служа на някой от семейството — каза той, като хвърли един одобрителен поглед на разветите й от вятъра червени къдрици. — Бихте ли желали да ви придружа? Да ви донеса малко закуски? Нямаме много неща в кухните, но…

— Не, не, аз не искам да те притеснявам изобщо — увери го Уолф. — Знам, че никой не познава къщата и нейната история по-добре от теб, но тъй като ние не можем да останем за дълго, госпожица Бючамп и аз ще се справим сами днес.

— Както желаете, милорд.

Те влязоха през вратата в една огромна зала с прекрасно централно стълбище, което обикаляше стаята като ръце, прегръщащи посетителя. В друго време Джени щеше да е щастлива да се възхити на красотите на къщата, но сега мислеше много повече за Уолф. Госпожица Бючамп? Какво ли замисляше той сега, питаше се тя. Или беше нечестно от нейна страна да приеме, че зад всяко негово действие се криеше някакъв план? Тя най-малкото трябваше да е благодарна, че той не разкри измамата й пред слугата.

С всяка стъпка Уолф изглежда се вълнуваше все повече, докато накрая спря пред входа на дългата галерия в западното крило.

— Ела — каза той, — искам да погледнеш семейство Бючамп.

Напълно объркана, Джени вървеше из залата, разглеждайки портретите по стените. Те всички бяха тук, всички хора, чиито имена и истории тя толкова внимателно запомни — от първия граф до прачичото на Нейт. Но както и къщата, лицата върху стените й изглеждаха странно познати.

Нищо чудно, че хората я приемаха като една Бючамп, осъзна Джени стресната. Приликата беше ясна, почти учудваща. Изумена, Джени стоеше пред един портрет, който можеше да бъде нейният собствен, освен древната рокля, която жената носеше.

— Лейди Евгения — каза Уолф, застанал тихо зад нея, сякаш чакаше нещо, някаква по-нататъшна нейна реакция. — Тук има една картина на цялото семейство — той й я показа. — Известният с позорната си слава стар граф с децата си. Моят приятел, после Виконт Куерлс, лейди Евгения, дядото на Нейт и…

— Но това не може да бъде — каза Джени и ръката й се протегна автоматично, сякаш да погали едно скъпо и добре запомнено лице. Тя не го помнеше толкова млад, но това беше определено същото изражение. Имаше една миниатюра, която принадлежеше на баба й, нарисувана, когато е бил горе-долу на същата възраст. Тя стоеше в един ъгъл на майчиния й шкаф, спомни си тя, преди огънят да погълне цялата къща.

— Това е дядо ми — каза тя накрая.

Зад нея Уолф изпусна една огромна въздишка на облекчение.

— Аз мислех, че трябва да е той, но агентите ми още не са намерили доказателството, което ми трябва и не можех да знам, че ти ще го познаеш. Всичко, на което можех да се надявам, беше голямата фамилна прилика да ти направи впечатление. И тя има смисъл. От Дивия Джак до Джак Уайлд. Евгения на Джени.

— Южени — поправи го тя тихо. — Майка ми всъщност беше наполовина французойка.

— Южени, тогава. Да, това име е много по-красиво, Джени — каза той — честно, не виждаш ли? Ти може да не си Джийн-Мари, но със сигурност си една Бючамп. Освен ако не искаш да ми кажеш, че имаш по-големи братя, което е малко вероятно, ти си най-близката директна наследница на богатството Бючамп. То си е твое по право. Ти не си измамила никого.

— Не защото не се опитах — каза Джени, не желаеща да приеме възможността, че Уолф не я мрази за това, което бе направила. — Искам да кажа да те измамя. Фактът, че се провалих толкова нещастно не променя това — тя го погледна, но в очите му нямаше гняв, нито обвинение. И ако не смяташе другояче, тя можеше да открие в погледа му обожание.

— Излъгала ли си ме наистина, Джени? — попита той, като взе дланите й в своите. — Освен историята, която съчини, за да подкрепиш твърдението си, лъгала ли си ме някога? Когато ти идваше и ме слушаше как свиря, когато разговаряхме сами в музикалния салон, беше ли това част от някакъв план да ме измамиш?

— Не, разбира се, че не! — извика ужилена тя. Тези моменти й бяха по-скъпи, отколкото той някога можеше да разбере, но сега не беше сигурна колко много самата тя е била измамена тогава.

Уолф изглежда разбра инстинктивно какво искаше да чуе тя.

— Аз ти обещавам, Джени, че никога не съм те лъгал. Да, аз скрих от теб малко от нещата, които знам, но постъпих така, защото се страхувах, че няма да ми повярваш, и защото се страхувах, че ще избягаш. След като те търсих толкова дълго време, не можех да рискувам това.

Възможността, отразена в очите му, че нещата можеха да бъдат както някога между тях, й изглеждаше твърде хубава, за да се надява.

— Но ти не си могъл да знаеш, поне не в началото — протестира тя. — А също и след като ме видя в Нюгейт — бузите й пламнаха, когато си спомни ролята си като любовница на Дейнджър.

— Аз мисля, че ти беше много храбра, много галантна — каза той с искреност, в която тя не можеше да се съмнява. — Спомни си какво ти казах преди, Джени. Понякога сърцето просто знае — той сви рамене, сякаш нейната вродена ценност бе очевидна. — Аз знаех.

 

 

Топлината не се оттегли от бузите на Джени, въпреки че не бе причинена повече от смущение. Тя можа да почувства ударите на сърцето си срещу роклята. Някак си вече не беше сигурна дали разговаряха за нейната честност, или за нещо по-неуловимо.

— Танте също знаеше. Тя ме накара да обещая, че моята свада с Нейт няма да те нарани. В това, страхувам се, аз ти измених за свой срам, иначе ти нямаше да се чувстваш принудена да напуснеш защитата ми.

— Не, не, аз не си отидох, защото се страхувах за себе си — тя не можеше да понесе той да мисли, че й е изменил по някакъв начин. — Аз се страхувах толкова много, че ти можеш да предизвикаш Нейт на друг дуел. И това бе единственият начин, по който можех да го предотвратя. Ако ти имаше признанието ми, мислех аз, ти можеше да върнеш Нейт обратно в затвора…

— Щеше ли да има такова голямо значение, Джени, ако се дуелирах с Нейт?

Тя трудно осъзна въпроса му. Пълните последствия на сега разкритото й минало накрая я удариха с пълна сила.

— Уолф — каза тя нетърпеливо, — ти няма нужда да се дуелираш с Нейт, за да ме защитиш. Той не е наследникът, той не е графът. Ти каза, ако аз съм имала братя… Баща ми имаше един по-млад брат и той има двама синове. Единият от тях е със сигурност жив и истинският наследник. Нейт е толкова далеч от наследството на Бючамп, колкото винаги е бил.

Възторжените викове, които тя очакваше в отговор на съобщението си, не дойдоха. Вместо това, Уолф изобщо не му обърна внимание.

— Щеше ли да има значение, Джени — попита той и гласът му бе странно напрегнат, — щеше ли да има значение, ако аз се дуелирах с Нейт? — той я дръпна по-близо, докато дланите й се опряха до него и тя можа да почувства броката на сакото му с върховете на пръстите си.

— Разбира се, че щеше да има значение — каза тя, отказвайки да го погледне. — Леля ти щеше да е страшно разтревожена.

— А ти, Джени? — настоя той. — Щеше ли да има значение за теб?

Значение за нея? Това беше единственото по-лошо нещо от мисълта да го напусне. Тя рискува много, за да напусне Нюгейт, но не можеше да го остави да рискува живота си.

— Ти знаеш, че Нейт не може да се бие честно — каза тя с неравен глас. — Ако те ранеше отново… — очите й се спряха на гърдите му. Само на инчове от върховете на пръстите й се намираше онзи ужасен белег, оставен от Нейт, когато са се дуелирали преди.

— Всъщност аз мислех за друг начин, за да те предпазя — каза той колебливо с глас, треперещ почти като нейния. — Мислех, че можем да се оженим.

Треперейки, Джени се бореше, за да запази известно самообладание. Това, че той споменаваше такова разрешение сега, изглеждаше непоносимо болезнено. С едно изречение, той предложи желанието на сърцето й и си взе предложението обратно, давайки да се разбере, че то само би било един начин за нейната безопасност.

— Но, разбира се, това не е необходимо сега — каза тя.

— Не, не е — съгласи се той. — Ще се омъжиш ли за мен, Джени? — попита той с глас, който бе далеч не официален, нито пък студен.

Досега, тя мислеше, че нищо вече не може да я изненада, но този въпрос го направи. Изумена, най-после тя погледна нагоре към него. Лицето му беше напрегнато, почти мрачно. Възможно ли бе, помисли тя, Уолф да се страхува? Обаче твърде много неща й се случиха през последните два дни, за да може да осъзнае чутото.

— Ти искаш да се ожениш за мен? — попита тя, почти не смеейки да повярва на ушите и очите си.

Надеждата, която тя не можа съвсем да потисне, изглежда събуди една гореща искра в Уолф.

— Да, Джени — каза той много твърдо. — Аз искам да се оженя за теб. Искам винаги да си до мен, да бъдеш моята дама, мой най-скъп компаньон и моята любов. Ще дойдеш ли сега с мен у дома като моя жена?

У дома. С Уолф. Това беше всичко, което Джени наистина искаше. Тя облегна страната си за момент на неговите гърди. Наистина дом.

С толкова пълно от щастие сърце, тя почувства, че има опасност да се разплаче. Усмихвайки се, погледна нагоре към него.

— Ти ще трябва да искаш разрешение от моя настойник.

Уолф вече беше видял отговора в очите й. Думите й се загубиха в страстната му целувка.

 

 

След още няколко целувки и малко щастливи сълзи, Джени и Уолф напуснаха Викърс Хол и отпътуваха обратно до селото, за да потърсят Преподобния Доктор Уорен. След настойчивия съвет на Ричард, Уолф се бе снабдил с един специален лиценз, въпреки че /каза той/ имаше малка надежда някога да го използва. Те съжаляваха за отсъствието на госпожа Мюлер от празничното събитие, но Уолф увери Джени, че имаха нейната благословия. Поставяйки ръце около кръста й, той добави, че жената, въстанала срещу желанията на семейството си щеше почти сигурно да разбере тяхното нетърпение.

Добрият стар свещеник ги поздрави с удоволствие и почти, както забеляза Джени, очакващ тяхната молба. С неговия иконом и клисарят като свидетели, той произнесе думите, които щяха да свържат Джени и Уолф като съпруг и съпруга.

Стори й се странно, че един толкова важен момент отмина толкова бързо. Само след секунди той приключи и Доктор Уорен ги покани у дома си за едно празнично питие, което се превърна в сватбената им закуска.

От там те отпътуваха за имението на Уолф. Някой от църквата, или даже от Викърс Хол, очевидно беше съобщил новината в имението, защото целият персонал се бе подредил пред парадния вход, за да поздрави новата си господарка. Помпозната церемония смути малко Джени. Внезапно тя осъзна, че е баронеса и господарка на една голяма къща, с много отговорности. Но в това също имаше причина за гордост и тя светна, когато видя колко обичан и уважаван е Уолф от хората, които го познаваха през целия му живот.

Уолф я разведе из новия й дом, посочвайки гордо основите му от времето на кралица Елизабет. Всякакви въпроси трябваше да се задават, а също и да им се отговаря. Кога е започнала тя за пръв път да мисли добре за него? Уолф искаше тя да му каже. Спомняйки си цялото им тайно заговорничене, Джени го накара да признае какво е знаел и какво просто е предположил.

Те говориха до късно след вечеря и после Уолф, усмихвайки се малко самоуверено, й предложи ръката си и я поведе нагоре към спалнята им.

Стаята беше подготвена за тях, леглото застлано и свежи цветя поставени върху нощното шкафче. Това бе една учудващо красива стая за Уолф, помисли Джени. Но в нея имаше някои лични вещи, които показваха, че е негова и я правеха по-малко чужда за нея. Неговите принадлежности за бръснене стояха до умивалника. Близо до леглото имаше купчина книги със заглавия на английски, френски, латински и немски, които го очакваха, забеляза тя с усмивка.

— Би ли желала да изпратя една от жените да ти помогне? — попита той.

— Не, не — увери го тя бързо. Тя знаеше на какви тънки намеци и полезни предложения щяха да я подложат камериерките. И това щеше да е от добро сърце, като част от някакъв ритуал; те никога не биха разбрали отвращението й от подобни неща. — Аз мога да се справя, ако ти ми помогнеш.

— Разбира се — каза той тихо, но Джени помисли, че му е приятно, че той също искаше да се изолират за малко от света.

Тя почувства пръстите си неловки, когато развърза роклята си и Уолф се справяше също почти толкова лошо, борейки се с дантелите на корсета й. Освободена най-после от него, тя стоеше по бельо, треперейки, въпреки че не ставаше течение.

— Сега аз трябва да съм твоят камериер — каза тя леко, опитвайки се да скрие нервността си и помогна на Уолф да свали сакото и жилетката си.

— Аз мога да свърша останалото — каза й той тогава, като че и той се чувстваше срамежлив. — Аз не помислих преди, когато ти съжаляваше за отсъствието на Танте, че ти може да се нуждаеш от присъствието, или съвета на една жена — каза той колебливо, като се качваше върху масивното легло.

Тя се изкикоти, след което притисна уста с ръка, за да потисне глупавия звук.

— Аз не съм някоя от твоите дворцови дами, Уолф — напомни му тя нежно. — Аз знам какво става между един мъж и една жена.

Той се пъхна до нея.

— Да, предполагам, че е така — ръката му се протегна, за да погали лицето й. — Забравих нещо — каза той и започна да измъква всички игли от косата й, една по една. След всяка карфица, която измъкваше, той я целуваше, докато косата й падна на вълни върху лицето и тя смееща се остана без дъх.

Със затворените завеси на леглото, светът наистина изглеждаше много далеч. Джени се срамуваше от светлината на свещта, но искаше да вижда Уолф по-добре, да вижда лицето му.

Само за момент Джени се пребори с неприятните спомени за други лица, други ръце. Тогава Уолф я притегли по-близо и започна да й показва, че грешеше, много грешеше — тя не знаеше нищо от това, което можеше да се случи между хора, които се обичат един друг. О, като едно фермерско момиче, тя знаеше много добре как се правят бебетата. В Нюгейт беше чувала и виждала съвкупяването на затворниците, една дейност, която често имаше по-малко общо с животински глад, отколкото с нуждата да се забрави палача. Това, което тя видя там, наистина нямаше повече общо с любовта, отколкото арогантното опипване на Нейт или отмъстителната похот на Диймс.

Тези грозни спомени и страховете, които повдигнаха, избледняха при докосването от ръцете и устните на Уолф. Той целуваше синините, останали от нападението на Диймс, оставяйки я замаяна и гореща и даже малко нетърпелива.

Тя се засмя и попита:

— И не мога ли аз да направя същото за теб? Не ти ли нанесе Диймс поне един удар?

Уолф тихо се засмя, но се отдръпна, когато тя погали голите му гърди. Сега тя разбра причината за срамежливостта му — не от излишна скромност, а заради този ужасен белег.

— Не, остави ме — прошепна тя срещу обезобразената кожа, и започна да целува тънката линия на белега. — Аз не искам да се срамуваш от това. Нейт трябва да се срамува, а не ти.

Той я остави да свърши да целува белега му, след това я притисна силно до себе си.

— Аз те обичам, Джени — каза той с глас, спаднал с няколко тона по-ниско.

Остатъкът от нощта премина сред водопад от чувства. Ако имаше болка, тя никога не можа да си я спомни след това. Това, което си спомняше от собственото си поведение малко я смущаваше сред студената светлина на деня, но там в тъмното, сама с Уолф, то изглеждаше напълно естествено и правилно. Той я научи, че тялото й е способно на удоволствия, които никога не си беше представяла и ясно й даде да разбере, че му бе дарила щастие, което никога не се е надявал да намери. Думите, които бяха изречени в църквата сутринта ги правеха едно цяло в очите на закона и църквата; сега те наистина станаха едно чрез съюза на телата си.

По-късно, когато те накрая почиваха, все още с преплетени тела, задоволени и спокойни, Джени почувства как галещите пръсти на Уолф преминават през разбърканите й кичури.

— Ти виждаш сега — каза той, — защо не исках да си пудриш косата.