Мери Бътлър
Дамата (14)

13

Джени чакаше напрегнато някакво нещастие да последва кавгата и с Нейт. Нищо не се случи, но тя не се остави това да притъпи бдителността й. Нейт щеше по някакъв начин да я накара да плати за заплахите и обидите. Единствената й надежда беше, че той щеше да почака, докато тя му върне богатството на Бючамп — и че отмъщението му няма да се разпростре върху никой друг.

Като размисли, тя реши да не казва на Ричард какво се е случило. Въпреки че реакцията му сигурно нямаше да бъде толкова бурна като тази на Нейт, все пак той без съмнение щеше да заплаши врага си. Такова едно действие би записало Ричард завинаги в списъка с враговете на Нейт, знаеше тя. Наистина, Ричард сигурно имаше големи възможности, за да се защити сам, но тя разбираше също, че той единствен от всички тях беше най-уязвим, ако самоличността му се откриеше.

Тя поне не разкри дълбочината на чувствата си към Уолф, мислеше Джени с облекчение. Ако Нейт разбереше, че е влюбена в Уолф… Самата мисъл бе достатъчна, за да й причини кошмари. С какво удоволствие Нейт щеше да я нарани чрез мъжа, когото обичаше.

Една тръпка премина надолу по гръбнака й. Начинът, по който той говореше за Уолф, я плашеше. Сякаш Нейт беше пиян от успеха на конспирацията им и сега гледаше на стария си враг с пренебрежение и просто като на едно малко препятствие.

Да се мисли за Уолф по такъв начин бе очевиден абсурд. Любовта не заслепи Джени за факта, че Уолф можеше да бъде и страховит. И точно Нейт би трябвало да знае това. Той го знаеше — и все пак мислеше, че може да надхитри тази забележителна интелигентност. Как? Джени агонизираше. Какво мислеше Нейт, че може да направи?

Чак вечерта, в която Джени бе обещала да отиде на театър с господин Рис, един от ухажорите й, и неговата майка, лейди Лонсдейл, тя започна да разбира накъде клонят машинациите на Нейт. Въпреки обичайното си удоволствие от театъра, Джени не очакваше много от излизането си тази вечер. Но лейди Пертуи, очевидно желаеща да се запознае с виконтесата, настоя необичайно упорито да приеме поканата. Знанието, че изглежда прекрасно в гълъбовата си рокля, поръбена с „фантастична дантела“ не можа да повдигне духа й. Тъй като Уолф не можеше да ги придружи, нямаше значение къде отиваше или какво правеше.

Обаче значение имаше. След като пристигнаха на Друри Лейн, Джени скоро откри, че тя и лейди Пертуи не бяха единствените гости. За възрастния джентълмен, който се грижеше за лейди Лонсдейл, тя не знаеше нищо, но другият гост беше Нейт.

— Братовчедке — поздрави я той с усмивка, която й се стори неприятна. — Колко очарователно да ви видя отново. Бях започнал да се чудя дали не сте заминали от града, защото измина толкова много време, откакто се видяхме за последен път.

Джени му подаде ръка с нежелание, но не можа да предотврати пръстите си да не се свият в юмрук, докато той поставяше една целувка върху тях. От своя страна, той ги стисна толкова силно, че я заболя.

— Как можете да кажете това, милорд? — каза тя, не му давайки да разбере болката й. — Вие сте този, който изглежда забравя да отиде на събиранията при Уиг — и под носа си, добави: — Не всеки посещава кръчмите и домовете с лоша репутация, братовчеде.

— Не — прошепна той на ухото й, докато я водеше към един стол на предния ред в ложата, — но ти ще останеш изненадана колко много познати намерих от Нюгейт.

Името на това ужасно място беше очевидно прошепнато достатъчно високо, за да бъде чуто от господин Рис. Сядайки на стола до Джени, той забеляза с учтив интерес:

— О, запознати ли сте с таз вечерната пиеса, госпожице Бючамп? Това е една стара работа, разбира се, но аз не знаех дали е била харесана в колониите.

Объркана, Джени започна да си вее с ветрилото. Чу ли момчето Нейт, или не? Може би то просто беше любезно, игнорирайки една забележка, която сигурно е отнесло към въпроса за затварянето на Нейт заради дълговете.

— Братовчед ми току-що започна да я разказва — каза тя колебливо. Всъщност тя нямаше представа каква е пиесата, освен че познавайки вкусовете на лейди Пертуи, нямаше да е голяма възможност да е от Шекспир.

— Това е една особена концепция, нали? — продължи господин Рис, явно не съзнавайки напрегнатата й реакция към братовчед й, — да се постави една опера в затвора Нюгейт — той й се усмихна срамежливо. — Характерите, разбирате ли, са всички разбойници — бандити, прекупвачи на крадени вещи и тем подобни. Даже надзирателите, които човек би очаквал да са почтени хора, са в съюз с крадците.

Това не беше много деликатно напомняне за миналото, помисли Джени, но въпреки това доста ефикасно. Тя се застави да не се обръща и да поглежда Нейт, седящ зад нея и тихо хихикащ.

— Крадци и мошеници, господин Рис? Аз страхувам, че вашата „Просешка опера“ не може да зададе един много морален тон. Ако никой от характерите не е за подражание, как могат да ангажират симпатиите на публиката? — попита тя, размахвайки ветрилото си с бавни, размерени движения. Собственото й изказване й хареса. Тя беше сигурна, че даже намек за напрежение не можеше да бъде открит в него.

Ухажорът на Джени внезапно се съкруши. Изразителните му тъмни очи гледаха към Нейт и сякаш се молеха за помощ.

— Аз помислих… т.е. Вашият братовчед каза, че със сигурност ще ви хареса.

Значи това е било идея на Нейт от самото начало — да бъде доведена тя тук, осъзна Джени. Без да му обръща внимание, тя се съсредоточи в задачата да успокои разочарования господин Рис.

— Аз съм сигурна, че ще ми хареса. Пиесата без съмнение трябва да има някакви изключителни качества, щом я представят толкова отдавна.

— Музиката е очарователна — побърза да каже господин Рис, за да я успокои. — Вие вероятно ще познаете някои от песните. Нови стихове се пеят с популярни мелодии. Нищо от онова ужасно виене, което имате при Хендел.

Джени, която много харесваше оперите и ораториите на Хендел, просто се усмихна и се приготви за една нещастна вечер.

През двата първи акта тя се чудеше какво Нейт щеше да спечели от това. Той наистина й напомни за мястото, откъдето дойдоха и където тя можеше да се върне. Съществуването едновременно на една Джени и една Суки между характерите в пиесата действително я накара да се почувства неудобно. Но като цяло, картината на Нюгейг, създадена от автора Гей, беше твърде красива за тези, които познаваха истинския затвор, за да ги уплаши. Неговият надзирател бе просто един алчен бизнесмен. Сравнен с Диймс, той изглеждаше безвреден. Очевидно, авторът никога не бе виждал Женския затвор, помисли Джени, въпреки че бе схванал перфектно системата от подкупи, „пререквизити“, както ги наричаше той. И все пак Нейт можеше да й напомни за това по много други начини.

Дали от намерението на Нейт, или поради друга причина, но представлението я смрази по начин, който тя предполагаше, че Нейт не можеше да разбере. Хапещата сатира на операта обрисуваше един свят, където безчестието и егоизма управляваха буквално всеки и тези, които се ръководеха от истинска обич бяха глупаци, използвани от безскрупулните и след това захвърляни, след като не можеха повече да послужат за нищо. Тя осъзна, че това беше начинът, по който Нейт виждаше света, едно място, където „Във всички области на живота, съседът използва своя брат“.

Такъв възглед не бе за нея — възглед, който игнорираше съществуването на добри хора като госпожа Мюлер и Уолф. Някога, в Нюгейт, тя почти стана жертва на тази жестока философия, но никога повече. Даже в затвора тя намери надежда и доброта в личността на Суки. Може би имаше надежда за нея сега, помисли Джени, защото това бе единственото нещо, което Нейт не включваше в сметките си — възможността за истинска доброта.

Неговата манипулация с господин Рис, обаче, беше идеално пресметната, трябваше да признае Джени. След втория акт, сякаш по сигнал, господин Рис се изправи и напусна останалата компания, за да види един свой познат в друга ложа, оставяйки Нейт и Джени сами. В края на краищата, това беше напълно приемливо. Нейт се смяташе не само за неин братовчед, но бе и с двадесет години по-стар от нея.

Гледайки надолу към множеството в партера, Джени си напомни, че те не бяха всъщност сами. Имаше хиляди, които можеха да видят дали Нейт щеше да се възползва от ситуацията. Независимо от това, тя потръпна от отвращение, когато той се наведе, за да прошепне в ухото й.

— Господин Рис — каза той развеселен, — убеден в нашата семейна обич, ме помоли да използвам влиянието си в полза на неговото ухажване. Да, аз също го помислих за смешно. Този знак за жалката липса на проницателност от негова страна би трябвало, надявам се достатъчно да те обезкуражи. Ако не — добави той по-настойчиво, — аз съм сигурен, че мога да намеря по-нататъшни начини, за да те откажа от такъв годеник.

Джени въздъхна, решена да не показва нищо друго, освен умора пред Нейт.

— Ти и аз ще бъдем и двамата по-щастливи Нейт, ако ти можеш да се убедиш, че аз няма да се омъжа за никого — изобщо за никого — като Джийн-Мари Бючамп.

— Възнамерявам да направя това много сигурно — каза той, явно не схващайки мисълта й. — Освен разбира се, за мен. Моето предложение е все още валидно. Въпреки това, което се случи между нас аз съм склонен да простя и да забравя, ако ти не ме накараш да чакам твърде дълго. Мисля, че ще намериш в мен един твърде подходящ съпруг — ако разбира се ти се държиш дискретно.

Това предложение отврати още повече Джени от предишното, което се базираше поне на една претенция за обич. Нямаше смисъл, осъзна тя. Нейт беше неспособен да разбере каквито и да било мотиви, освен собствената си егоистична алчност.

— Какво искаш, Нейт? — попита тя, затваряйки очи поради грозните му намеци. — Предполагам, че искаш да кажеш нещо с тази глупава демонстрация.

— Аз ти казах вече какво искам, скъпа Джени — каза той. — Да се насладя на богатството си — на цялото си богатство — в безопасност и комфорт, което страхувам се, може да бъде постигнато само като се оженим.

Джени отвори уста, за да спори по това заключение, но той я спря, като я хвана за китката.

— Работата, мисля аз, би трябвало да е абсолютно ясна — продължи той. — Работата, скъпа моя, е там, че твоите пазачи са нищо за мен. Аз не мога да бъда спрян да отида там, където искам да бъда, от Уолф, Дик, или който и да било — той я пусна и размаха една елегантна ръка над голямата публика. — Къде са твоите герои сега? Виждаш ли ги някъде наоколо? Но аз съм тук, сам с теб, точно както съм го планирал.

Един студен бриз нахлу вътре, когато вратата на ложата се отвори, за да приеме завръщащите се членове на компанията. Джени потрепери, докато се усмихваше на господин Рис. Завесата щеше да се вдигне за последния акт. Навеждайки се напред, Нейт прошепна една последна заплаха:

— Няма нещо, което Уолф, или Дик могат да направят, за да ме спрат. Запомни това, Джени. Нищо.

Джени не повярва на това, но не пропусна да си признае, че въпреки настойчивата защита на двамата й кавалери, Нейт можа да осигури не един, а два разговора насаме с нея. Докато тя и лейди Пертуи пътуваха за в къщи с екипажа на лейди Лонсдейл, Джени се чудеше дали нейната придружителка не беше помогнала за осъществяването на тези разговори. Изглеждаше много вероятно нейна светлост да е попаднала под очарованието на красотата и чара на Нейт.

Колкото и много години да бе прекарал Нейт в Нюгейт, той все още знаеше как да използва обществото и неговите правила за своите интереси. Естествено. Както лейди Пертуи и останалите в обществото, той играеше същата игра и споделяше същата загриженост да се запази външно благоприличие. Слушайки с половин ухо тропота на конете и потока на клюката в екипажа, Джени призна на себе си, че тя беше направо едно бебе в такъв вид игра. И такъв бе и Уолф. Въпреки че това бе едно от нещата, които тя харесваше в него, разбираше, че непоносимостта на Уолф към правилата на обществото го поставяше в една много неизгодна позиция.

Дотогава, докато Уолф не пожелаеше да скъса открито с „братовчеда“ на Джени, Нейт щеше да може да я доближава, когато и където си пожелаеше. При една нейна дума Уолф вероятно щеше да го направи, тя знаеше. Но резултатът от това скъсване щеше да бъде повече от обществен скандал, виждаше тя също много добре. Един от тях щеше да умре и този един можеше да е Уолф. Това беше риск, който тя не можеше да поеме.

Когато се завърна на „Хановер Скуеър“, Джени завари Уолф и госпожа Мюлер да играят една тиха игра на карти. Когато той вдигна поглед при нейния поздрав и й се усмихна, тя се закле, че каквото и да се случеше, нямаше да позволи той да бъде наранен. Ако някой трябваше да плати за нейната глупост, че повярва някога на Нейт, това трябваше да е тя и никой друг.

Тя остана и изпи чаша чай с тях, но не каза нищо за неприятната си среща с Нейт. Ако не бе постигнал нещо друго, то Нейт й напомни съвсем ясно, че времето изтича. Много скоро тя нямаше да има нищо друго, освен спомени като този. Така че тя остана още малко и поговори с тях, преди да целуне госпожа Мюлер за лека нощ, желаейки при това да можеше да направи същото с джентълмена отсреща, само за да спести още няколко момента от идващото нещастие.

Колко скоро можеше да дойде това време беше въпрос, върху който Джени трябваше да поговори със Суки. Докато се приготвяше да си ляга, тя наблюдаваше как Суки подрежда нещата по един елегантен начин. Сега в нея нямаше нищо останало от крадлата в Нюгейт, помисли Джени, освен може би в тези пъргави пръсти. С тъмната си коса, гладко вчесана под бонето, Суки приличаше много на прислужниците на модните дами, които така я притесняваха.

Но Джени знаеше много добре, че топлото сърце на Суки си беше същото, въпреки че мечтите й се бяха променили от деня, в който се срещнаха в Женския затвор. Това, което имаше да казва на Суки сега, осъзна тя тъжно, бе вероятно да събори тези мечти на земята.

— Суки — каза тя, опитвайки се да събере кураж. — Аз направих нещо много глупаво.

С разперени ръце, Суки отхвърли главата си назад.

— Добре аз се чудех кога ще се решиш да ми кажеш — каза тя за изненада на Джени. — Сякаш не можех да видя, че ти си почти полудяла от тревоги и притеснения. Хайде, казвай го. Какво си направила?

Джени разбираше, че този тон беше необходим, за да я накара да се отпусне. Новините й, обаче, нямаше да могат да бъдат толкова лесно отминати, страхуваше се тя. Поемайки дълбоко въздух, тя призна накрая:

— Скарах се с Нейт. И се страхувам, че е твърде сериозно.

— Колко сериозно? — попита Суки, седнала на ръба на леглото.

Отново агонията на борбата с Нейт премина през съзнанието й в болезнени детайли.

— Аз се опитах да му извадя очите — каза тя.

— Това наистина е сериозно — съгласи се Суки. Тя внимателно разгледа Джени. — Той е станал малко неконтролируем, нали?

— Може да се каже така — увивайки един шал около раменете си, Джени седна до приятелката си на леглото. — Но това не е най-лошото.

Суки я погледна изненадана. Нищо чудно, помисли Джени. Колко по-лоши можеха да станат нещата?

— Страхувам се, че нещата се влошиха след това в една размяна на неопределени заплахи.

— Е?

В отговор на нетърпеливия жест на Суки, тя призна накрая:

— Аз му казах по-добре да се моли никога да не открия причината, поради която Уолф го е поставил в затвора.

Джени даже не осъзна, че употреби малкото име на Ивс, докато Суки не й го посочи.

— Ти наричаш негова светлост Уолф пред Нейт? — попита тя, явно ужасена от мисълта.

— Не, не, сигурна съм, че не съм го направила — побърза да добави Джени, еднакво уплашена от мисълта, че може да се е издала толкова лошо. — Чак такава глупачка не съм — едно глупаво твърдение, помисли тя, сякаш влюбването й в Уолф не беше най-голямата глупост от всички.

Странно, но Суки не изглеждаше ни най-малко изненадана от тази внезапна индикация за интимност с някой, когото те всички бяха смятали за враг. Вместо това, тя изглежда се концентрираше само върху реакцията на Нейт.

— Това е добре — каза тя. — Въпреки че нещата са достатъчно лоши. Аз предполагам, че той сега знае, че ти няма да се омъжиш за него.

Джени почти се засмя, припомняйки си колко силно бе изразила отказа си. После си спомни повторението на предложението тази вечер.

— Той каза, че трябва да намери правилния начин, за да ме убеди — каза тя с мълчалив страх в сърцето. — Каза, че нито Уолф, нито Ричард могат да го спрат и че може да ме стигне, където и когато си поиска.

— Тогава е откачил — заяви Суки с успокоителна сигурност. — Мисли, че понеже е получил титлата си сега, не може да бъде пипнат. Мисли, че няма нужда от нас повече. Добре, ако не внимава, ще разбере какво ние можем да направим.

— Бъди сериозна, Суки. Какво можем да направим ние? — Джени протегна ръце в жест на безпомощност. — Ние не можем да предприемем нищо против него, без да поставим всички нас в опасност — теб, мен, Ричард.

— Нито пък той — настоя Суки, изправяйки се и гледайки Джени в очите, за да подчертае твърдението си. — Неговата цел се базира върху това, че ти си Джийн-Мари Бючамп. Мислиш ли, че ще посмее да постави под съмнение това? И без да помисли какво негова светлост ще направи — и той не е мъж, който аз бих отхвърлила с лека ръка, аз мога да ти кажа — една дума за нашата конспирация и той е един мъртъв човек — Джени можа да види, че тя го мислеше буквално. — Ако Нейт само спомене думата Дейнджър, цялата банда ще бъде отгоре му.

Обаче Джени разбираше, че Нейт можеше да опита и друг начин. Това беше мисъл, която я лиши от комфорта, който последните думи на Суки й дадоха.

— Ами ако той се опита да ме отвлече? — попита тя с приглушен от страх глас. — Нейт изглежда мисли, че може да ме застави да се омъжа за него и даже да накара Уолф да приеме това. Въпреки че аз не мога да си представя, че Уолф ще позволи на Нейт да постави ръка върху богатството на Бючамп, даже ако той…

Джени не можеше да понесе да довърши мисълта си. Със загубена чест, щеше ли тя да има силата, за да отхвърли предложението на Нейт? Щяха ли Уолф и лейди Пертуи да я оставят?

— Във всеки случай, той не може да пипне парите, докато аз стана пълнолетна — нито пък ако се омъжа без съгласието на настойника си — и аз съм му го обещала и така и така.

Суки се разхождаше из стаята, но сега спря, сякаш също бе помислила за нещо неприятно.

— Може би той не може да чака дотогава — каза тя, явно нещастна от мисълта. — Аз знам, че той не може да пипне твоето богатство дотогава, но ще е сигурен, че ще го има, разбираш ли?

Джени поклати глава.

— Слушай — каза Суки, опитвайки се да обясни. — Ако се знае, че Нейт е сгоден за теб, тогава лихварите ще му заемат пари срещу бъдещото му богатство, което ще придобие, когато се омъжи за теб. То е същото, както ако са заели пари на някой млад лорд, който не е навършил пълнолетие, но ще има пари веднага щом го навърши, или когато баща му се помине. Те знаят, че той ще бъде платежоспособен. Същото е и с магазините. Те ще му дадат кредит, защото знаят, че ще им плати, когато получи парите си, твоите пари. Но ако няма какво да очаква, тогава, виждаш ли…

— Да, разбирам — тя обаче видя повече от нуждата на Нейт за пари. С болезнена яснота тя осъзна, че може да няма даже няколкото месеца с Уолф, на които се бе надявала. Въпреки рисковете, които Суки изброи, Нейт щеше да опита нещо, тя знаеше. Той трябваше да го направи и тогава Уолф щеше накрая да се раздвижи.

Всичко, което тя можеше да направи, бе да се моли това да не включва шпагата, която той носеше на кръста си.

Тя затвори очи, опитвайки се да контролира болката вътре в себе си.

— Суки, ние по-добре да се подготвим за бързо напускане, просто за всеки случай.

— Аз знам това, Джен — каза Суки, сякаш разбирайки колко много щеше да й коства това. — Аз съм приготвила чантите с нещата ни. А също и грима, който използвахме, когато ти беше приятелката на Дейнджър, за да можем да се маскираме.

Джени тъжно кимна.

— Джен — каза тихо Суки, хващайки ръката й. — Помисляла ли си някога, че може би негова светлост знае истината — и тя не го тревожи?

— Защото го устройва да държи тази част от богатството на Бючамп далеч от ръцете на Нейт? О да, мислила съм за това. Имаше моменти в началото, когато бях сигурна в това, сигурна, че той знае всичко и просто си играе с нас.

— Ами тогава?

Беше мило от страна на Суки, че се опитва да намери някаква надежда за нея, но Джени разбираше, че такава няма. Тя толкова много пъти бе премисляла всичко в ума си.

— Аз съм тази, която освободи неговия най-голям враг. Ако знаеше това, той никога не би се отнасял толкова любезно с мен — каза тя.

Суки я потупа по рамото приятелски.

— Ние стигнахме дотук, нали? Ще извървим и остатъка от пътя.

Джени докосна ръката на приятелката си и се усмихна, но в сърцето си не беше спокойна. С малко късмет те можеха да преживеят следващата година, без тайната им да бъде разкрита, но за нея нямаше да има щастлив край. Всичко, за което можеше да се надява, бе един шанс да напусне, преди откритието на нейното коварство да убие цялата топлина в приятелството с Уолф. При всички случаи, тя трябваше да напусне. Беше само въпрос на време.

 

 

Въпреки заплахите си, Нейт изглежда изчакваше засега. Той не направи повече опити да отклони Джени от нейните придружители, нито пък опита късмета си, опитвайки се да привлече вниманието й публично.

Това предпазливо поведение, съзнаваше Джени, можеше да се дължи на факта, че Ричард беше изпратил открито човек от бандата си да я следва и наблюдава, или пък можеше да е резултат от даже по-влиятелната намеса от мястото, което Ричард не й разкри. Докато тя се колебаеше да въвлече Ричард в кавгата си с Нейт, Суки показа, че няма такива скрупули. Джени откри, че тя е разказала историята на Ричард, чак след като беше направено, когато младата прислужница я информира за личността на сянката й. Обаче никакви въпроси не можаха да убедят Ричард да й каже точно какво се бе случило между него и Нейт, макар че тя бе сигурна, че не може да е било нещо приятно.

Дали Ричард беше единственият, освен Суки, който знаеше за срещата й с Нейт бе нещо, което Джени не можеше да каже. Тя почти подозираше, че Уолф знае какво се е случило на бала, но че не е направил открит ход срещу стария си враг. Възможно ли беше Уолф да се въздържа да направи предизвикателството, за да не я направи предмет на клюки? Във всеки случай, тя можа ясно да види, че Уолф е станал даже по грижлив и решен да държи Нейт далеч от нея. Тя подозираше също поради лекото охладняване между него и лейди Пертуи, че той е напомнил на нейна светлост за задълженията и отговорностите й като придружителка.

Тези обстоятелства би трябвало да я успокояват. Но тя не се чувстваше в безопасност, освен когато се намираше до Уолф. Знаеше, че Нейт не й е простил, а само й дава временен отдих.

Докато траеше този отдих, обаче, тя възнамеряваше да използва напълно времето си с Уолф, натрупвайки спомени за тогава, когато те щяха да бъдат всичко, което щеше да има от него. Струваше й се също така, че сега той прекарва повече време с нея и е по-малко загрижен за бизнес и държавните работи. Понякога вечер той свиреше за Джени и леля си. Ако отиваха на бал, винаги си запазваше два танца с нея. Когато времето стана по-топло, той я изведе на езда.

В сърцето си Джени знаеше, че той прави това, за да я предпази от Нейт, но не можеше да не почувства, че и той намираше малко удоволствие от компанията й. Наистина, не можеше да се дължи само на въображението й, че той изглеждаше по-свободен и доволен. Доста често госпожа Мюлер коментираше промененото му поведение — как той повече не се криеше с часове в кабинета си. Вдовицата беше изумена, че Уолф включваше Джени сега сред слушателите си, когато свиреше, и даваше това като пример за неговото задоволство и обичта му към нея.

Обич. Това беше една бледа дума за това, което тя чувстваше към него, и все пак щеше да е щастлива да мисли, че е спечелила даже едно мъничко място в съзнанието му. Повече от това Джени не си позволяваше да се надява. Понякога през нощта тя сънуваше какво би било да бъде обичана от един такъв мъж, но сънят винаги се превръщаше в кошмар. Чувствата на Уолф, колкото и силни да бяха, не можеха да преживеят извършеното от нея.

Тя трябваше да се оттегли, казваше си Джени, да спре да се измъчва с проблясъци на радост, каквато никога нямаше да познае. Но да направи така се оказа невъзможно. Дотогава, докато можеше да остане до него, тя трябваше да остане, независимо каква цена щеше да плати по-късно.

Имаше и друга причина, поради която Джени искаше да стисне зъби и да остане с него. Докато беше с Уолф, съществуваше известен шанс, че щеше да е в състояние, да предотврати враждата им с Нейт да избухне в кръвопролитие. Тя можеше да даде на Уолф време да намери друг Бючамп, за да лиши Нейт от наследство и може би тогава той нямаше да иска нещо повече от връщането на Нейт в Нюгейт. Тя не се тревожеше повече как едно такова откритие щеше да й се отрази. Щом Уолф оставаше в безопасност, нищо друго нямаше значение.

Въпреки че Джени не бе изразила тези мисли гласно, тя мислеше, че Нейт, когато решеше да действа, щеше да го направи срещу нея, или Уолф. Те бяха двамата, които стояха между него и богатството. Но вярвайки в това, тя беше неподготвена за заплахата, когато накрая дойде. Трябваше да помни, че Нейт знаеше и други начини, за да я нарани.

Тя имаше късмет, че се намираше в галерията над главната зала, когато управителят отвори вратата на трима служители на закона. Тя се беше качила по стълбата, за да вземе една книга, която бе оставила в стаята си и точно щеше да се връща в гостната, когато чу шумното нахлуване на тримата мъже. По говора им веднага можа да разбере, че не бяха джентълмени, едно обстоятелства, което незабавно я постави нащрек. Управителят на Уолф не би отворил вратата на никого, освен благородници; търговците заобикаляха към задната страна на къщата, каза си тя. Стоейки тихо наблизо, но без да я виждат, тя не трябваше дълго да чака причината за тяхното посещение.

— Получи се информация — обяви помпозно най-едрият от тримата, очевидно водачът им, — че една избягала престъпница на име Суки Гмуркачката, се е скрила в тази къща и вероятно се е дегизирала като някаква прислужница, може би камериерка. Ние сме тук, за да заловим тази опасна престъпница.

Джени не можеше да види лицето на управителя, но тя знаеше точно как би изглеждало то с вдигнати от недоверие вежди. Гласът му обаче тя можа да чуе, пълен с презрение.

— Ще видя дали негова светлост ще ви приеме. Бихте ли почакали тук?

Без да дочака отговора им, Джени изтича до стаята за шиене, където последно бе видяла Суки, опитваща се да зашие скъсаната й от Нейт рокля, когато той я атакува. Останала без дъх, тя каза бързо:

— Ела бързо, Суки. Нейт те е предал.

Реакциите на Суки очевидно не се бяха забавили от лесния й живот в тази къща. Тя веднага остави работата си настрана.

— Те тук ли са вече? — попита тя.

— Да — отговори Джени. — Търсят една прислужница — през няколкото минути, които й трябваха, за да намери Суки, на ум й дойде една идея. — Те може вече да са заобиколили къщата, за да наблюдават всички изходи. Ти никога няма да можеш да минеш покрай тях, нито даже с помощта на човека на Ричард.

Следвайки Джени обратно в стаята й, Суки бързо схвана идеята й, но не беше съвсем сигурна дали можеше да я осъществи. Докато Джени й помагаше да свали роклята си на прислужница, тя прошепна:

— Те никога няма да повярват, че съм дама, Джен. Само ако ме чуят как говоря.

— Те не говорят — успокои я Джени. — Те не очакват една дама да ги забележи изобщо. Ако въобще ни погледнат, аз ще бъда много изненадана. Ето, нека ти помогна с този корсет. Тази бяла блуза ще свърши работа, а също и червената рокля.

— Не синята — автоматично каза Суки, професионалните й инстинкти най-после бяха събудени. — Дай ми онази черешовата на ивици, която лейди Пертуи те накара да купиш, въпреки че всеки полусляп човек би й казал, че не отива на косата ти. Гримовете са скрити в онова чекмедже. По-добре да използваме и тях.

Двете жени се движеха бързо и ефикасно, за да направят промяната от камериерка в дама. В Нюгейт те си бяха помагали достатъчно често в обличането, така че сега просто изпълняваха познати задачи. Суки все още си слагаше грим, когато вратата се отвори шумно и вътре нахлу госпожа Мюлер.

С един-единствен поглед тя видя извършващата се пред очите й подготовка. Джени чакаше напрегнато, за да види как щеше да реагира вдовицата. Но първите й думи потвърдиха предчувствието, че можеше да се разчита напълно на доброто й сърце.

— Ах, вие вече знаете, Уолф ме изпрати, за да събера всички прислужници и да ги заведа при него и онези хора в кабинета, но аз мисля, че не е необходимо да се бърза, нали? Добре, добре — каза тя, като огледа Суки. — Има нужда от още нещо. Нещо… Почакайте, моля.

Госпожа Мюлер изтича отново навън и се върна след момент с висока шапка и пудра за косата на Суки. Вдовицата се зае да промени тъмните къдри на младата прислужница в модно бели с помощта на пудрата. Една бенка, умно поставена, за да подчертава блестящите й тъмни очи, допълни ефекта. Суки камериерката, някога Суки Гмуркачката, се промени в дамата Сюзан. Но само докато си държеше езика зад зъбите.

Когато вдовицата отиде накрая, за да събере останалите прислужници, Джени и Суки се промъкнаха незабелязано в гостната. Връчвайки на Суки да държи бродерията й, Джени стисна успокоително ръцете на момичето.

— Всичко ще бъде добре, Суки. Аз съм сигурна в това.

Суки се усмихна вяло.

— Знам. В най-лошия случай човекът на Дейнджър ще ме спаси, преди да ме върнат в Нюгейт. Но сега аз отново съм бегълка и сама — обаче, както Джени очакваше, Суки не можеше да се отдаде за дълго на това, което тя наричаше „мяукаща сантименталност“. — Ох, аз просто се съжалявам. Не ми обръщай внимание — добави тя. — Но ще ми липсваш. Ти беше добра с мен, Джен.

— Била съм добра с теб? — каза Джени изненадана. — Суки, ти ми спаси живота, а също и да не полудея. Ти ме поддържаше, когато мислех, че не мога повече да продължавам. Аз съм тази, която не знам какво ще правя без съветите и забележките ти.

Суки поклати глава.

— Аз ти казах и преди. Ти си по-силна, отколкото съзнаваш, Джени Уайлд. И мисля, че може би подценяваш…

И двете погледнаха изведнъж нагоре, когато вратата се отвори и се показаха Уолф и хората на закона. Лицето му изразяваше само скука, но Джени знаеше, че е познал Суки даже зад пластовете грим и пудра. Ако не нещо друго, той щеше да познае роклята й. Щеше ли да ги издаде?

— Това са единствените дами в къщата, конетабъл — каза той, сякаш му бе дошло до гуша от техните непрестанни капризи. — Моята подопечна, госпожица Бючамп и фройлайн Нюман, която живее с нас докато очаква пътуването си до Хановер. Ако настоявате, мога да претърся къщата си за вашата бегълка, но се страхувам, че информацията ви е била грешна от самото начало.

Самите офицери изглежда изпитваха вече някакво съмнение по този въпрос, но водачът им явно нямаше да се откаже толкова лесно. Без съмнение имаше голяма награда за главата на Суки и той искаше да я спечели.

— Можем ли да зададем някои въпроси на дамите, милорд? Те могат да имат някаква информация, която би ни помогнала за залавянето на престъпницата.

— Можете да питате госпожица Бючамп каквото желаете. Фройлайн Нюман е тук само от един-два дни и говори само на немски — тук Уолф изглежда си спомни маниерите си и започна да говори нещо, което изглеждаше като дълго обяснение на немски, изпълнявайки молбата на офицерите. Тъй като никой, освен Уолф не говореше на този език, той можеше със същия успех да рецитира поезия. Интонацията му в края, обаче, ясно показваше един зададен въпрос. Той изгледа настойчиво Суки и зачака.

— Найн, Хер барон — отговори тя гладко, поклащайки глава с невинно незнание. Джени беше впечатлена. Умното момиче явно бе научило една-две думи от госпожа Мюлер.

— Както виждате, джентълмени, фройлайн не може да ви помогне. Госпожице Бючамп, вие сигурно също се чудите за какво става дума. Явно тези мъже чувстват, че има една промъкваща се в къщата престъпница, маскирана като камериерка. Това е причината, поради която бях принуден да извикам леля си, за да ни помогне. Надявам се, че за вас времето, през което сте контактували с фройлайн, не е било много трудно.

Само за нея гласът се стопли от симпатия. Тогава Джени разбра, че всичко ще бъде наред. Уолф можеше да предпазва Суки просто, за да запази честта на къщата си, така че нито той, нито някой друг да не бъде компрометиран, че е приютил Суки. Но усмивката му сега й каза, че вместо да й се сърди за това, че се опитва да спаси Суки, той се гордее с нея.

По-късно тя щеше да помисли какво значение можеше да има за нея знанието му за миналото на Суки, но засега просто трябваше да поддържа маскарада.

— Фройлайн Нюман ми показваше ръкоделието си. Без госпожа Мюлер, за да превежда, аз се страхувам, че трудно можем да проведем с нея истински разговор. Но не разбирам това смешно твърдение за престъпници сред персонала — каза тя. — Ако беше така, в този дом има много цени неща, а досега не липсва даже фартинг.

— Много подходяща забележка, госпожица Бючамп — каза Уолф и след това се обърна към офицерите. — Джентълмени, не мога да не мисля, че тази фалшива информация е подадена с две цели — или да притесни този дом за някакво въображаемо прегрешение, което е извършил някой от слугите, или умишлено да ви отклони от верния път, за да може някой престъпник да избегне вашата бдителност. Ще можете, надявам се, да разпитате отново вашия информатор?

— За нещастие, милорд — беше принуден да признае водачът, сега много смутен, — тази информация ни се подаде анонимно.

— Разбирам — каза Уолф по начин, който очевидно целеше да накара служителите на закона да се почувстват още по-неудобно. — Има ли още нещо, офицери?

Те сега щяха да си счупят краката от бързане, фактически спъвайки се, докато се опитваха да се извиняват и бързаха към вратата в едно и също време. То почти можеше да бъде смешно, ако тя и Суки не бяха толкова нервни. Въпреки че офицерите изглежда напуснаха къщата, те не смееха да се отпуснат, не още.

Госпожа Мюлер влезе в гостната след момент, чудейки се да плаче ли, или да се смее.

— Тези тримата! Те разтревожиха всички момичета от персонала. Готвачът е вбесен. Каква вечеря ще получим довечера, не ми е ясно. Но те си отидоха. Буутс ги последва по улицата, докато не се убеди, че наистина си отиват. И спорели през цялото време, казва той.

— Аз не съм изненадан — каза Уолф. — Жалко е, но те изглежда не знаят кой е доставил информацията. Бих искал тази личност да плати така, както и те.

Той не знаеше кой е издал Суки обаче, както знаеше Джени, осъзна тя. Нямаше време да размишлява за последствията, поне не още, докато не поговореха за бъдещето на Суки.

Уолф дойде и седна до Джени, гледайки нейната преобразена камериерка.

— Добре, фройлайн — каза той. — Аз се страхувам, че се налага да отплуваш за Хановер още при следващия прилив.

— Хановер? — повтори Суки, явно слисана. Но тя нямаше избор. Те трябваше да направят каквото решеше Уолф сега.

— Само временно — увери я той. — Ще бъде най-безопасно, ако последваме историята, която разказах на онези тримата непохватници. От Хановер можеш да заминеш закъдето поискаш. Аз бих ти предложил да се качиш на кораба за колониите, за Америка, но ще стане както ти си решиш.

Суки изглеждаше малко смутена да разговаря с Уолф така, облечена във фини дрехи и седяща в неговата гостна. Усмихвайки се леко, тя каза:

— Най-после заминаване. Трябваше да знам, че ще се стигне до това. Вие сте прав, разбира се. Те поне говорят английски там.

— Ти ще бъдеш добре, Суки — увери я той с една доброта в гласа, която трогна и Джени. — Аз ще ти дам да отнесеш някои писма до бизнесмени в Уилямсбърг, Вирджиния, с които работя. Те ще ти помогнат да си намериш добра работа. По времето, когато очаквам да имаме новини от теб, сигурно ще научим, че или си се омъжила за лорд Губернатора, или си станала собственичка на една от големите плантации.

— По дяволите — каза тя и после покри уста с ръце, изумена от собствения си език.

— Отивай тогава — отговори той на свой ред. — Без съмнение имаш да свършиш много неща, за да се приготвиш.

— Да, милорд — каза Суки и се поклони. На вратата тя се поколеба за момент, после се обърна.

— Благодаря ви, милорд. Аз не знам дали някой друг от лордовете и дамите би направил за мен това, което вие направихте.

— Не ставай смешна, Суки — каза той, като се пресегна, за да вземе ръката на Джени. — Разбира се, че знаеш. Бързай сега.

— Да, милорд — каза тя и след това излезе от стаята.

Уолф все още държеше ръката й.

— Тя ще ти липсва, мисля аз — каза той.

— Много — призна Джени, съзнаваща преди всичко докосването му. Тя разбираше, че трябва да даде някакво обяснение за близостта си с една прислужница и то прислужница, която се бе оказала избягала престъпница от Нюгейт. — Когато пристигнах отначало в Лондон — каза тя бавно, внимателно подбирайки думите си, — Суки беше една от малкото хора, които показаха към мен добрина и се отнесоха приятелски. Каквото и да е правила в миналото, с мен тя никога не е била нечестна — Джени сведе поглед надолу. Искаше й се да може да каже това и за себе си.

— Не е необходимо да ми обясняваш — каза Уолф. — Самотата е нещо, което аз разбирам твърде добре. Само се надявам, че сега разбираш, че имаш вече много други приятели и няма нужда да си сама.

Обаче нямаше да има никой друг, на когото тя щеше да може да каже истината, помисли тъжно Джени. Но очевидното желание на Уолф да я успокои, я затопли, независимо от това.

— Аз не мога да изразя колко съм ти благодарна за добрината.

— Ако съм ти доставил удоволствие — каза той, — тогава съм щастлив. Но съм и загрижен — добави той. — Трябва да призная, че нямам доказателство, но вярвам, че познавам автора на тази атака срещу Суки.

— Моят братовчед — каза Джени, задържайки дъха си. Можеше ли Нейт да събори цялата им фалшива конструкция чрез този единствен ход? Разкриването на камериерката на Джени като осъдена от Нюгейт трябваше да наведе Уолф на подобни мисли и за останалите от тях.

— Значи — каза той, — ти не си толкова изненадана в края на краищата. Знаеш, че лорд Викърс беше затворен за дългове в Нюгейт и е имал възможността да срещне Суки там. Някак си той трябва да е научил за пристигането ти още щом си слязла на тези брегове. Изпращайки Суки да служи като твоя камериерка, той се е надявал да получи отвътре информация за заниманията ти — къде ходиш, какво правиш, кои ухажори предпочиташ. За негово нещастие, Суки наистина е станала твоя приятелка. Аз мога само да приема, че това е отмъщението му заради пропуска й да го снабдява с информацията, която иска.

Изумена, Джени не знаеше как да реагира. Поднасяше й се едно обяснение като на поднос. Само по себе си, това беше достатъчно логично предположение, но твърде повърхностно и от човек, който изобщо не даваше обяснения. И все пак изглеждаше правдоподобно.

— Респектът и чувствата, които изпитвах към братовчед си — призна тя, — бяха погубени от неговото поведение. Но да заговорничи по такъв начин… Наистина ли мислиш, че е възможно?

— Аз съм сигурен, че зад това е бил братовчед ти — каза Уолф, — въпреки че признавам, че нямам други доказателства, освен разума и инстинктите си, за да подкрепя такова едно твърдение. Колкото до причината зад едно такова поведение, ти можеш ли да ми кажеш някаква друга причина, поради която би го направил?

Джени погледна в морскосините му очи, желаейки да посмее да признае страховете си.

— Не — каза тя тъжно накрая. В края на краищата, това не беше лъжа. Тя просто не можа да му каже.