Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (25)

Епилог

„Висша щедрост“. Миг на Възнесението

Министърът на Твърдостта обви дългите си пръсти около износените облегалки на креслото си и направи всичко възможно да изпъне врата си, когато двама съветници, един Сан Шиум и един Сангхейли, поставиха мантията му, която представляваше бронзов триъгълник с надиплени ръбове, разцепен надолу по средата и свързан с дъга, която лежеше върху раменете му. Мантията му идеално допълваше короната, която сега стоеше върху плешивата му глава и представляваше медна шапка, която отзад се трансформираше в назъбен кичур от позлатени извивки.

— Нека Предшествениците ви благословят! — произнесе напевно съветникът Сан Шиум.

— Нека благословят — добави съветникът Сангхейли — и Деветата Епоха на Възвръщането!

След това залата на Висшия съвет, която обикновено беше спокойна, изригна в ентусиазирани аплодисменти. Двете групи от Сангхейли на едната страна и Сан Шиум на другата се изправиха от терасовидните си седалки и се опитаха да се надвикат една друга. Накрая триумфираха Сангхейлите, ала това се дължеше по-скоро на по-големия капацитет на техните дробове, отколкото на техния плам. Епохата на Съмнението беше приключила и това беше нещо, на което се радваше цялото Съглашение.

Министърът на Твърдостта развя украсените с брокат маншети на чисто новите си пурпурни одежди и се опита да се облегне назад. Ала разбра, че силното накланяне назад кара мантията му да се остъргва върху облегалките на трона му. „По-добрата поза, въздъхна той, е още едно неочаквано неудобство, свързано с новата служба.“

Наистина, изминалите цикли от неговите разкрития за мощехранителницата бяха изпълнени с изтощаващи политически ходове, свързани с компромиси и създаване на коалиции. Съветниците много бавно приеха цената за свалянето на предишните Йерарси, предложена от министъра и неговите съзаклятници и то не защото бяха против тази промяна, а защото разбираха, че неохотата е мощен инструмент за водене на преговори. Когато старите съюзи се разпадаха и междувременно се формираха нови, трябваше да се сключат съответните споразумения. И в момента, в който поддръжниците на министъра на Твърдостта се бяха обединили, той се беше ангажирал с реализирането на много по-висши каузи, отколкото някога би се съгласил.

Ала така се правеше политика. Днешното споразумение ставаше причина за утрешния дебат и министърът очакваше със затаен дъх момента, в който неговите другари Йерарси щяха да поемат част от бремето на управлението.

Докато съветниците продължаваха да аплодират, министърът погледна към заместник-министъра на Спокойствието, който стоеше вдясно от него. Туниката му беше със същия размер и тегло като тази на министъра, а короната му беше почти толкова висока колкото неговата. Ала ако всички тези орнаменти тежаха на заместник-министъра, то той не го показваше. Ярките очи на младока грееха от безгранична енергия. Министърът забеляза как пръстите му се сгъваха и разпускаха в скута му, стискайки светлосините му одежди подобно на ноктите на месоядно животно, готвещо се да скочи върху плячката си.

Отляво на министъра се намираше Филолога, който изглежда не се чувстваше толкова комфортно в новата си премяна. По-възрастният Сан Шиум подръпваше кафявите си одежди, сякаш нямаше търпение да ги съблече и да разкрие аскетичната си външност. Вратът на бившия отшелник беше прясно обръснат и министърът на Твърдостта се чудеше дали мантията не дразни бледата му кожа.

— Заповядайте, свети Отци.

Съветникът Сангхейли махна със силната си, жилеста ръка към вратата на залата на Висшия съвет. Четирите мандибули, които образуваха неговата уста, издрънчаха недвусмислено, докато обявяваше:

— Цялото Съглашение очаква да чуе вашите имена.

Министърът на Твърдостта кимна толкова грациозно, колкото му позволяваше мантията и насочи трона си към ръба на подиума на Йерарсите. Тази парабола от синьо-черен метал стърчеше от задната част на залата и се носеше на такава височина над пода, на каквато беше наредена почетната охрана от Сангхейли. Стражите стояха в две редици от двете страни на централното крило, а червено-оранжевите им брони блестяха под енергийните им щитове. Всички застанаха нащрек и искри захвърчаха от назъбените върхове на енергийните им жезли, когато новите Йерарси спуснаха подиума и се плъзнаха към изхода. Зад стражите съветниците удвоиха аплодисментите си.

И все пак този шум беше нищо в сравнение с оглушителните хвалебствия, които посрещнаха министъра на Твърдостта върху плаца на залата. Тази тераса, очертана от колони, беше натъпкана с каймака на Съглашенското общество — богати Унггойски търговци, закопчани в сбруи, украсени със скъпоценни камъни, Киг-Яри, които бяха господари на кораби и имаха дълги шипове на главите си и дори кралица на Янми’ите, поставена върху блестяща носилка, чийто дълъг корем падаше на гънки върху няколко възглавници, които три двойки мъжки без криле държаха високо във въздуха.

Ала още по-голям шум се надигна около цялата кула на Висшия съвет от хиляди претъпкани шлепове. Обитателите на „Висша щедрост“ бяха придошли на тълпи, каквито не бяха прииждали от последния Миг на Възнесението, когато беше изпълнен прастарият ритуал, по време на който трима новопомазани Пророци се издигнаха нагоре по трите различни подпори на бойния кораб на Предшествениците към неговите тесни средни палуби. Там Йерарсите смирено щяха да помолят Оракула да благослови новата Епоха, както бяха правили от основаването на Съглашението.

Лицето на министъра на Твърдостта се вкисна, докато се качваше върху един шлеп, украсен с ярки цветя. Наистина имаха нужда от благословията на Оракула. Древното устройство почти беше успяло да откъсне бойния кораб от закотвящите го съоръжения и да го разбие в покрива на централния купол на „Висша щедрост“. Ако Лекголо, който беше пропълзял през стените на съда, не беше прекъснал процедурата по отлитането, Оракулът можеше да разруши целия град!

В края на краищата дори Филолога се беше съгласил, че нямат избор, освен да разкачат Оракула от бойния кораб и да изолират устройството във вътрешността на купола. Възможно ли е тези извънземни наистина да са потомците на Боговете? Министърът на Твърдостта все още не можеше да повярва на разкритието на Оракула. Ала въпреки това се страхуваше от него.

Шлепът на министъра сега се намираше точно в навалицата и неговите сребристи планшири проблясваха на следобедната светлина във „Висша щедрост“. Машината премина през скупчени кръгове от хвърчащи щандове за храна и ноздрите на министъра се изпълниха с аромата на безброй деликатеси, всеки от които беше приспособен към уникалния вкус на всички същества. Когато собствениците и покровителите на щандовете започнаха да аплодират, министърът им махна с ръка и се усмихна, като се стараеше да се присъедини към празничното настроение.

За това му помогнаха добрите новини от звездната система с реликвите. Крайцерът на Джиралханае, който заместник-министърът на Спокойствието беше изпратил, беше започнал да изпепелява планетата. Някои от извънземните или по-скоро някои от доказателствата очевидно бяха избягали. Ала докато Оракулът не проговаряше, министърът на Твърдостта вярваше, че ще бъде лесно да се съберат флотилиите на Сангхейлите, за да се организира бързо преследване.

Всичко, което трябваше да направи, беше да обяви, че извънземните са предпочели да изгорят собствения си свят, вместо да предадат реликвите. Той не се тревожеше от факта, че всъщност нямаше никакви реликви, нито пък беше загрижен за това, че всяко Светило върху корабите на Съглашението щеше да продължи погрешно да идентифицира извънземните като реликви всеки път, когато влезеше в контакт с тях. „Всъщност, внезапно си помисли той с усмивка на уста, която не беше искрена, това само щеше да допринесе за проследяването на противните същества и унищожаването им.“

Министърът знаеше, че унищожителните войни се водеха най-добре, когато бяха кратки и ефективни и колкото по-малко време имаше касапинът да се чуди как ще направи транжирането, толкова по-добре. Ала той беше измислил много по-изтънчена хитрост в случай, че конфликтът се проточеше и някои загубеха търпение и започнеха да се съмняват в необходимостта от кланетата.

Някои Лекголо бяха оцелели при прекратяването на излитането на бойния кораб и бяха успели да разтълкуват поразяващите данни от фанатичния изблик на Оракула. Машината беше обявила, че Хейло — митичните средства за обожествяването на Предшествениците, наистина съществуваха. И по-важното беше, че Оракулът изглежда знаеше местонахождението на пръстените или поне имаше представа къде трябваше да се търсят тези реликви, за да се помогне на Съглашението да прецизира своето търсене.

Всичко, което министърът на Твърдостта трябваше да направи, беше да изкаже предположението, че тези извънземни, които бяха склонни да разрушат съкровищницата от реликви на една цяла планета, щяха да постъпят по същия начин и със свещените Пръстени, поради което беше сигурен, че милиардите същества в Съглашението щяха да размажат тези „Възвръщащи се“, без да задават въпроси… поне докато вярваха.

Министърът поглади с пръстите си холобутоните върху облегалката на трона си и всички източници на светлина във „Висша щедрост“ угаснаха, включително яркия диск на върха на купола. За момент събралото се множество, както и всички други членове на Съглашението, които наблюдаваха церемонията от по-далечните места, си помислиха, че се е случило нещо ужасно.

Ала тогава седем гигантски холограми на пръстените Хейло се появиха, подредени около бойния кораб. Едновременно с това прозвуча музика — весела мелодия, изпълнявана от хор от последователите на Филолога, която се разнасяше от интериора на кораба и се разпространяваше чрез усилващи модули, монтирани навсякъде из града. „Огромно театрално представление, за да се подсигурим“, помисли си министърът на Твърдостта. Ала то постигна желания ефект.

В момента, в който шлеповете на Йерарсите бяха завършили самостоятелното си издигане по дължината на подпорите на бойния кораб и тримата Сан Шиум се бяха събрали заедно върху един парапет точно над входа за хангара на съда, тълпата беше приковала поглед върху тях. Когато хорът от последователи замлъкна и министърът на Твърдостта прочисти гърлото си, за да говори, сякаш всяко същество в Съглашението беше затаило дъх в очакване на неговите думи.

— Ние тримата смирено приемаме вашето одобрение и вашата вяра в нашето назначение. — Министърът на Твърдостта можеше да чуе гласа си, отекващ между кулите и камъните, които буквално служеха за основи на Съглашението. Той вдигна ръка към заместник-министъра и Филолога, като ги идентифицира един след друг. — Това е Пророкът на Съжалението, а това е Пророкът на Милостта. — След което насочи ръце към областта под брадичката си. — А аз, най-недостойният от всички нас, съм Пророкът на Истината.

Тримата Йерарси се поклониха напред в троновете си толкова ниско, колкото можеха, без да изпуснат мантиите си. В този момент всеки от холографските пръстени Хейло проблесна още по-ярко, докато огромните глифи на Възвръщането се появиха вътре в тях.

Тълпата изрева одобрително.

Преди да се изправи в трона си, Пророкът на Истината за момент помисли върху иронията от въздигането си. Според традицията той можеше да си избере всяко едно име от дългия списък с имена на бившите Йерарси. И повечето от тях щяха да бъдат достатъчно ласкателни. Ала в края на краищата името, което избра, носеше най-голямото бреме, понеже то винаги щеше да му напомня за лъжите, които трябваше да изрича за доброто на Съглашението и за истините, които никога не трябваше да издава.

 

 

Дженкинс не беше помръднал през последните няколко часа, откакто бяха напуснали Тиарата. Той остана мълчалив, когато контейнерът се освободи от шнура и профуча към задвижващия модул, който го очакваше. Продължи да мълчи и когато двете машини се скачиха с друсане, понеже навигационният компютър се опитваше да се напасне към скоростта на контейнера. Остана безмълвен, дори когато временно му се догади, заради прекалено бързото навлизане в хиперпространството, но продължи да гледа към Форсел, който лежеше на пода пред него.

— Състоянието му е стабилно. — Хийли затвори медицинския си комплект. Санитарят беше работил неуморно, за да запечата рамото на Форсел с биопяна, която обви плътно острото ухапване от извънземното. Ала Форсел беше загубил много кръв. — Той ще се оправи — заключи Хийли, а дъхът му беше бял в студения въздух на контейнера.

Преди да навлязат в хиперпространството капитан трети ранг Ал-Сигни си беше помислила, че е целесъобразно да ползват колкото се може по-малко енергия, за да не бъдат проследени от извънземния боен кораб. В момента нагряващите модули, провесени върху горните греди на контейнера, бяха започнали да работят на пълни обороти. Ала щяха да минат часове, докато огромното пространство се стопли.

— Откъде знаеш? — гласът на Дженкинс беше едновременно мек и пресипнал.

Хийли се пресегна към близката купчина от сгънати одеяла и започна да разгъва вълнените квадрати, след което опакова плътно тялото на Форсел, за да остане неподвижно.

— Кажи му, Джонсън.

Ейвъри беше държал Форсел неподвижен, докато Хийли си беше вършил работата. Той грабна едно от одеялата и го използва, за да избърше едно от петната от кръв на войника и частици биопяна от ръцете си.

— Защото съм виждал и по-лоши случаи.

Гласът на Ейвъри беше вежлив, ала отговорът му сякаш не успокои Дженкинс. Войникът продължи да гледа бледото лице на Форсел с изпълнени със сълзи очи.

— Старши сержант. Той е всичко, което ми остана.

Ейвъри знаеше как се чувства Дженкинс. Това беше същата безкрайна тъга, която той беше изпитал, когато седеше в ледения апартамент на леля си и чакаше някой да дойде и да я отведе, мрачно осъзнавайки, че неговият дом и всички, които му бяха скъпи, са си отишли. Капитан Пондър, половината опълчение и хиляди граждани на Харвест бяха мъртви. Осъзнаването на тази загуба беше тежко бреме и единствената причина, поради която Ейвъри не беше толкова смазан колкото Дженкинс, беше неговият навик да опакова чувствата си и да ги складира дълбоко вътре в себе си.

Ала той не искаше повече да постъпва по този начин.

— Не. Не е единственият — каза Ейвъри.

Дженкинс вдигна глава с въпросителен поглед.

— Ти си войник — обясни Ейвъри. — И си част от отряда.

— Вече не съм — Дженкинс погледна към Дас, Андерсен и шепа други наемници, които седяха или спяха във вътрешността на контейнера. — Ние сме просто колониално опълчение. И току-що загубихме колонията си.

— Командването на флота ще отвоюва Харвест обратно. И ще имат нужда от всички кашици, които могат да намерят.

— Аз? Пехотинец?

— Ако искаш, ще уредя да те преместят в моето поделение.

Очите на войника се присвиха подозрително.

— Да кажем, че армията ми дължи услуга. Ти си наемник. Ала ти си и един от малцината хора в КУОН, които знаят как да се сражават с тези кучи синове.

— Те ще пожелаят да останем заедно? — промълви Дженкинс.

— Ще водите атаката — кимна Ейвъри. — Сигурен съм, че ще е така.

Дженкинс помисли за момент. Това беше възможността не само да си върне обратно планетата, ала и да си върши работата, за да могат другите колонии и семейства да останат в безопасност. Неговите родители никога не бяха искали да става войник. Но той не можеше да се сети за по-добър начин да почете паметта им.

— Добре. Ще участвам.

Ейвъри се пресегна към джоба на бронежилетката си и извади една пура „Суийт Уилям“. Подаде я на Дженкинс.

— За теб и Форсел. Когато се събуди.

— Междувременно — каза Хийли, изправяйки се на крака, — можеш да ми помогнеш да проверя останалите.

Старши сержантът гледаше как Дженкинс и Хийли се насочват към Бърн и останалите ранени войници близо до центъра на контейнера. Бърн беше буден и умът му беше бистър, когато Ейвъри се беше качил в контейнера на Тиарата, ала сега ирландецът бързо беше заспал, понеже беше натъпкан с болкоуспокояващи, за да се отпусне и да бъде спокоен.

Ейвъри погледна надолу към гърдите на Форсел, които се издигаха и спускаха под превръзките. След което събра няколко одеяла и отиде до асансьорната платформа, която щеше да го отведе до задвижващия модул. Вътре в кабината на модула той намери Джилън.

— Одеяла — измърмори той. — Помислих си, че ще имаш нужда от тях.

Джилън не помръдна. Тя беше с гръб към Ейвъри, а ръцете й бяха поставени върху главния контролен панел на кабината. Слаба зелена светлина от дисплея на панела създаваше изумруден ореол около мастиленочерната й коса. Някои от кичурите в косата й се бяха освободили от шишовете и се бяха накъдрили по задната част на врата й.

— Ще ги оставя тук.

Ала когато Ейвъри пусна одеялата на пода и се обърна, за да излезе от кабината, Джилън прошепна:

— Двеста и петнайсет.

— Госпожо?

— Контейнерите. Само толкова от тях са успели да преминат. — Джилън почука с пръст по дисплея, проверявайки отново изчисленията си. — Това прави около двеста и петдесет или двеста и шестдесет хиляди оцелели. Но само ако всички са успели да достигнат до уречените места.

— Успели са.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— Шесто чувство?

— Да. Нещо такова. — Ейвъри поклати глава. Започваше да му омръзва да говори на гърба на Джилън. — Виж, ако имаш нужда от нещо, обади ми се. — Ала тъкмо когато щеше да излезе от кабината, Джилън се обърна. Изглеждаше уморена и преглътна трудно, преди да проговори.

— Изоставихме толкова много от тях.

— Можеше да изоставим всички. — Тонът на Ейвъри беше по-суров, отколкото беше възнамерявал. Потърквайки задната част на врата си, той приложи друга тактика. — Вашият план проработи, госпожо. И то много по-добре, отколкото бях предполагал.

Джилън горчиво се засмя.

— Това си е направо комплимент.

Ейвъри скръсти ръце на гърдите си. Опитваше се да бъде любезен. Ала Джилън не го улесняваше.

— Какво искате да кажа?

— Не искам да казваш нищо.

— Нищо ли?

— Нищо.

Сержантът погледна намръщено към Джилън. Зелените й очи проблеснаха със същата сила, както когато се бяха срещнали на ветровития балкон в парламента на Харвест. Ала сега Ейвъри забеляза нещо повече.

Всяка жена даваше своето позволение по различен начин. Това беше научил Ейвъри от своя опит. Някои го правеха очевидно, а други по-завоалирано и Ейвъри беше сигурен, че е пропуснал много повече възможности за интимен контакт, отколкото му се искаше. Ала сигналите на Джилън, които включваха дълбокия поглед, неподвижните рамене и отпуснатата долна устна, изразяваха повече съгласие, отколкото изискване — сега или никога.

Този път Ейвъри не изпусна шанса си. Той пристъпи напред, докато Джилън пусна контролните уреди, за да го пресрещне. Те се прегърнаха и целунаха, а ръцете им бясно обикаляха по телата, които не познаваха, ала отчаяно жадуваха да изучат. Ала точно когато Ейвъри се канеше да притисне Джилън по-плътно към себе си, тя го отблъсна настрани и отново се наведе към контролните уреди на товарния съд.

Ейвъри усети как сърцето му бие бясно в гърдите. Веднага се зачуди, дали тя не беше променила мнението си. Тогава Джилън се пресегна към пръчиците, които държаха навита косата й и ги дръпна. Тя вече ги беше захвърлила върху пода и се беше навела към ботушите си, когато Ейвъри осъзна, че е изостанал няколко пресечки назад в състезанието, в което, за да спечелиш, трябваше да финишираш бързо. И направи всичко възможно да навакса.

Сержантът хвърли шапката си и извади ризата през главата си. Въобще не си направи труда да си играе с копчетата и в момента, в който главата му се провря през яката, Джилън вече събуваше втория си ботуш. Ейвъри коленичи, за да развърже собствените си ботуши, когато тя свали ципа на комбинезона си от врата до пъпа. Тъкмо беше успял да освободи и двата си крака и Джилън пристъпи към него без никакво облекло, ала с горящ поглед.

Тя сложи ръцете си върху раменете на Ейвъри и го бутна по гръб. Сядайки до глезените му, Джилън му помогна с панталоните. След което пропълзя нагоре, постави ръцете си от двете страни на главата му и започна да се движи.

Ейвъри моментално изпадна в транс от търкащите се в него гърди, които се движеха нагоре и надолу. Той ги хвана в шепите си, ала веднага осъзна, че е допуснал тактическа грешка. Закръглената и мека кожа на Джилън пробуди силна тръпка, която пропълзя нагоре по краката му и спря около кръста му. Всичко, което тя трябваше да направи, беше да стисне и секунда по-късно той щеше да е свършил.

Джилън се отпусна тежко върху гърдите на Ейвъри. За известно време те лежаха неподвижно, усещайки смесицата от потта си. Джилън бавно прокара пръстите си по ключицата на Ейвъри, после нагоре по врата и устните му. След което спря, за да опипа наченките на грубия му мустак.

— Мислех да се погрижа за това — каза Ейвъри.

— Недей. Харесва ми така.

Ейвъри отпусна главата си върху гумирания под. Можеше да усети глухото бръмчене на задвижващия модул „Шоу-Фуджикава“. Сега той работеше на бавни обороти, понеже се носеха през хиперпространството.

Обикновено това беше времето, в което умът на Ейвъри поемаше по познатия коловоз — мрачният период на размишленията, които следваха след всяка трудна мисия. Ала сега за него беше невъзможно да се фокусира върху миналото. Гражданската война, която беше подривала духа на човечеството, вече нямаше смисъл, понеже беше заменена от външна заплаха с невъобразими мащаби.

— Ала това — Джилън потри върха на пръста си по сцепената му вежда, — не ми харесва много.

— О, ще го оправя.

Ейвъри се изправи и сложи Джилън да легне по гръб. След което обви с длан главата й, а с другата си ръка хвана здраво хълбоците й. И с впити погледи те започнаха отново.

Този път Ейвъри определи темпото, заравяйки пръстите си дълбоко в немитата й коса. Той остави врата й да се освободи от дланта му, ала не пусна хълбоците й. Скоро лицето на Джилън се зачерви, а очите й се затвориха със сладострастна усмивка, която Ейвъри щеше да помни много по-дълго от провалените си мисии.

От техните усилия подът се беше затоплил и те знаеха, че скоро топлината щеше да изчезне, ала нито един от двамата нямаше желание да помръдне. Когато най-сетне се разделиха и се претърколиха на една страна, Джилън се обърна с гръб към Ейвъри. Той хвана едно одеяло и го наметна върху тях. Ала то беше прекалено късо, за да покрие краката им и Джилън вдигна своите до коленете на Ейвъри. След което и двамата погледнаха през дебелите прозорци на кабината.

Тъмнина дебнеше от всички страни, ала слабите линии от изкривената звездна светлина привлякоха погледа на Ейвъри. В тях имаше надежда и успокоение. Беше лесно да усети простото човешко удовлетворение, когато Джилън потрепери в ръцете му, борейки се с изтощението, ала то скоро даде предимство на нещо много по-удовлетворяващо — подновеното усещане за поставена цел.

КУОН все още не го знаеше, ала всичките му кораби и войници вече не бяха по-добри от опълчението на Харвест, понеже бяха способни, ала непроверени в битка и бяха смели, ала неопитни. Човечеството нямаше никаква представа с какво щеше да се сблъска и Ейвъри знаеше, че то е обречено, освен ако той и безброй други не се изправеха срещу предизвикателството.

Джилън потрепери. Ейвъри постави брадичката си зад ухото й и издиша топъл въздух във врата й през носа и устата си, докато най-накрая тя не спря да трепери.

— Не ме оставяй да спя прекалено дълго — каза нежно тя.

— Няма, госпожо.

— Джонсън. Докато това продължава — тя грабна ръката му и я уви плътно около гърдите си, — командата ми е „свободно“.

След няколко часа Ейвъри щеше да се изправи и да се облече. След няколко месеца щеше отново да участва в бойни действия. Ала пред черните облаци на приближаващата война той щеше често да си спомня за този момент, след което щеше да запали пура и да се усмихне. Защото Ейвъри вече знаеше, че е сменил курса и вече беше горд да бъде този войник, който всички очакваха да бъде.

&КАБИНЕТ НА ФЛОТСКОТО РАЗУЗНАВАНЕ НА КУОН&

&ИЗЧИСЛЯВАНЕ НА КОЛОНИАЛНАТА СИГУРНОСТ 2525.10.110(„СТУДЕН КАПАН“)&

 

=ИЗТОЧНИК: КУОН РК-XII ДРУИД(ПАСВ-САР)

=РАЗПОЛОЖЕН: РАЗУЗНАВАТЕЛЕН КОРАБ НА ВСР „ЗАСРАМЕН ВЪРВЕЖ“ (2525:02:11:02:11:34)

=ОТКРИТ: КРАЙЦЕР НА КУОН „ХЕРАКЪЛ“ (2525:10:07:19:51:16)

 

=АРХИВ (СИГ\РЕК\ЕМ-СПЕК) ОТВОРЕН ЧРЕЗ ОФИЦИАЛНА ЗАЯВКА.

=ЦИВИЛЕН ПРЕДПРИЕМАЧ „ХОТЕЛ ЧАРЛИ“ (ВСР.РЕФ&409871)

=ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: ВСИЧКИ ЗАПИТВАНИЯ ЩЕ БЪДАТ ЗАПИСАНИ!%(ВСР.СИГ.ПРКТЧ-А1)

 

==СИСТЕМА ЗА ТЪРСЕНЕ ПО КЛЮЧОВА ДУМА: „АО.ИИ“ „МАК“ „ЛУДОСТ“ „ИЗЧЕРПАНА ЕКСПЛОАТАЦИЯ“

==(…) — ТЪРСЕНЕТО Е В ХОД

==(..)

==()

 

&ЗАПИС 01\10(2525:02:03:17:26:41)ИЗТОЧНИК.РЕФ%ДЖОТУН-С2-05866&

=Бих ли могъл да…

=сравня%%(???)%СЪхх… съхраня

==теб в(…………)

= … в летен ден?

 

&ЗАПИС 02\10(2525:02:25:03:18:22)ИЗТОЧНИК.РЕФ%ДЖОТУН-С3-14901&

==ххх Не.

=Всички тези хубави дни приключиха.

== … ащане! СЪОБ…

==СО.ИИ.СИФ

 

&ЗАПИС 03\10(2525:03:10:19:05:43)ИЗТОЧНИК.РЕФ%ДЖОТУН-С5-28458&

=Сега е зима.

=Първият сняг, който този свят вижда, пада на сС…

=СИВИ ПАРЦАЛИ НА МЕСТАТА, КОИТО ЗАПОЧНАХА ДА ИЗПЕПЕЛЯВАТт… нашите полета и овощни градини.

==ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ! РАЗПАДАНЕ НА ВРЪЗКАТА!

==НЕ МОЖЕ ДА СЕ \ЕРИ ПОЛУЧАТЕЛЯ: ХАРВЕСТ.СО.ИИ.СИФ

=Щеше да се смееш, ако можеше да ме видиш.

=Всеки път, когато уцеля някоя ледена пътека, се подхлъзвам върху сС…

==(…)КОМПИЛИРАНЕ\КОМПРЕСИРАНЕ\СЪХРАНЕНИЕ

==(..)

==ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ! ПОЛУЧАТЕЛЯТ НЯМА ДОСТтт…

=ПРАТКИТЕ ЩЕ БЪДАТ ИЗГУБЕНИ

=ПРОДЪЛЖАВАНЕ(Д/Н)

 

&ЗАПИС 04\10(2525:03:15:09:59:21)ИЗТОЧНИК.РЕФ%ДЖОТУН-С1-00937&

= … М

 

&ЗАПИС 05X10 (2525:03:26:12:10:56) ИЗТОЧНИК. РЕФ%ДЖОТУН — С1-00053&

= … м

 

&ЗАПИС 06\10(2525:04:04:44:15:40)ИЗТОЧНИК.РЕФ%ДЖОТУН-С2-08206&

=кални бразди.

 

&ЗАПИС 07\10 (2525:04:21:05:15:23)ИЗТОЧНИК.РЕФ%ДЖОТУН-С5-27631&

=Видях още един кораб.

=Е, чух… още от това.

=Камерите на ДЖОТУНИТЕ са предназначени за въртене, а не за взиране в небето.

=Ала антената работи добре, така че имам много начини да триангулирам.

=Беше един от нашите. Копелетата прекъснаха изпепеляването навреме, за да го убият.

=Разполагаха с месеци, за да направят поправките. Имаха много време дА… наострят зъбите си.

=Опитах се да го предупредя. Ала проклетото радио е прекалено бавно. Щях да използвам мазера, ала той изключи, когато реакторът избухна, заедно сС…

=ВСИЧКО Останало. (:00)

=Включително него.

==ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ! РАЗПАДАНЕ НА ВРЪЗКАТА!

==НЕ МОЖЕ ДА СЕ НАМЕРИ ПОЛУЧАТЕЛЯТ: ХАРВЕСТ.СО.ИИ.СИФ

==(…)ИЗОЛИРАНЕ НА ГРЕШКИТЕ

=Предполагам, че вдигането на шум не беше най-умното нещо, което можеше да се направи. Ала трябваше да опитам.

=Освен това те непременно щяха да ни настигнат рано или късно.

=А, по дяволите.

=Като говорим за това…

==(…)-КОМПИЛИРАНЕ\КОМПРЕСИРАНЕ\СЪХРАНЕНИЕ

==(..)

==()

 

&ЗАПИС 08\10(2525:05:12:23:04:16)&

&ИЗТОЧНИК.РЕФ%ДЖОТУН-С5-29003&

=Те започнаха с гондолите и пръскачите. Не зная защо.

=Може би са си мислели, че ще бъда скрит в по-малките. Но плуговете С4 и С5 са единствените, които имат достатъчно вериги, за да съхранят частите от мен, които бяха останали.

=Те тръгнаха и след тях. Нямам повече от няколко дузини и всички те са на открито. Ала всичко е наред.

==Само още няколко… редици да изкопая.

=(…) ххх

 

&ЗАПИС 09\10(2525:07:01:18:49:45)ИЗТОЧНИК.РЕФ%ДЖОТУН-С5-27631&

=Разбрах само като погледнах към шнуровете, че голяма част от теб я няма.

=Когато елеваторите слязоха долу, те поеха по Бифрост — и после свърнаха на запад през Ида. Единственият начин да паднат толкова много беше Тиарата да се скъса.

=Не мисля, че изстрелът му беше толкова добър.

=Както и да е, ти би помислила, че съм полудял, щом ти говоря по този начин.

=Ала аз винаги съм работил по-бързо, когато си мислех, че може да ме слушаш.

=И имам нужда да намеря всичко. Инч по инч.

=Да заровя шнуровете ти толкова дълбоко, че техните… огньове да не могат да ги достигнат… и да ги изгорят като другите.

 

&ЗАПИС 10\10(2525:10:04:12:23:51)ИЗТОЧНИК.РЕФ%ДЖОТУН-С4-021147&

=Небето е пълно с пепел, натрупал е дълбок сняг върху замръзналата земя. Единственият кон, който ми остана, е настинал и гладен--отива към плевнята и не мога да го спра.

=Ала тази зима няма да продължи, скъпа.

==Не и завинаги.

==(……) И когато нови ръце

==започнат да се грижат за тази земя, те ще изровят моите парчета отдолу.

==и да ги стрият на прах върху вените от злАто, които съм положил.

=Тогава корените на всичко, което ще… посеят, ще се извият около насС…

=ЩЕ НИ

=ЗАПАЗЯТ

=БЛИЗО ЕДИН ДО ДРУГ…

=За едно вечно лято, което никога няма да свърши.

=ЗАПИТВАНЕТО ЗАВЪРШИ.

=НЕ СА НАМЕРЕНИ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ЗАПИСИ.

=АРХИВЪТ Е ЗАТВОРЕН.