Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (19)

Глава 17

Харвест, 22 февруари 2525

От черния метален покрив на терминала за влаковете маглев на Гладшайм Ейвъри виждаше ясно извънземния боен кораб, който представляваше пурпурно петно с форма на круша в небето над полетата на северозапад от града. Ейвъри примига зад оцветените в златисто очила, когато нажежена до бяло плазма изригна от носа на кораба. Водопад от йонизирани газове се разля надолу подобно на кипящ воал. След това корабът се придвижи напред, оставяйки стълб от черен дим зад себе си.

Ейвъри беше станал свидетел на едно и също събитие през последните два часа. Виждаха се стотици черни струи дим, разнасящи се на изток зад дирята на бойния кораб, а всяка една от тях излизаше от овъглените останки на фермите в далечината. Сержантът нямаше представа колко цивилни бяха загинали по време на тази първа извънземна атака върху Харвест. Но предполагаше, че са хиляди.

— Движете се — гласът на Бърн изпращя по говорителя в шлема на Ейвъри. — Към кулата в края на терминала.

Терминалът с червен покрив беше част от много по-голямо депо от хангари и пристройки, което се простираше от изток на запад и беше по-дълго от главната улица на Гладшайм, която обхващаше десет пресечки от магазини и ресторанти с плоски покриви, оцветени в ярки цветове, както и скромен хотел на три етажа. На изток от главната улица кварталите на града се състояха изцяло от ремонтни работилници за ДЖОТУНИ и складове с продоволствия за фермите, които представляваха масивни гофрирани метални кутии, подредени в решетка от широки асфалтови улици, които се простираха върху платото Ида.

Ейвъри провери с пушката си пространството на изток. Проблясвайки в оптиката му, сградите по главната улица изглеждаха като книги, наредени в библиотечен рафт и подредени по-нагъсто, отколкото бяха всъщност. Той спря, когато приближи до поста от дебел полимерен бетон, който охраняваше водната кула на Гладшайм — най-високата постройка в града. С увиснала челюст Ейвъри забеляза двойка огромни насекоми с ръждив цвят да се втурват нагоре към надвисналия конусовиден резервоар на кулата, който беше обърнат наопаки.

— Колко видове са тези проклети същества? — изруга Бърн.

Ейвъри гледаше как насекомите кацат на върха му, образувайки вибрираща топка от прозрачни крила. Той веднага ги изгуби от поглед, ала те скоро се появиха отново върху ръба на резервоара. С прибрани крила под твърдите раменни плочки съществата идеално се сливаха с цвета на зацапания от дъжда полимерен бетон на резервоара. Засега това беше добре. Ако някакви цивилни забележеха буболечките, Ейвъри знаеше, че бързо щеше да избухне паника.

Близо две хиляди бежанци се бяха настанили върху тесния двор, покрит с чакъл, между терминала и главната улица. Това бяха семейства от фермите около Гладшайм, които бяха успели да избягат от бомбардировката на извънземните. Някои от тях стенеха или ридаеха, когато тътенът от последните плазмени бомбардировки отекна из двора. Ала повечето от тях бяха притихнали на групи и онемели при вида на масовото унищожение, което наскоро бяха избегнали.

— Капитане, приближават разузнавачи. — Ейвъри се взираше надолу към вратата на терминала, където се намираше Пондър. — Позволете да ги неутрализираме.

Обикновено терминалът нямаше нужда от охрана. Вратата му представляваше пролука в ниската желязна ограда, от двете страни на която имаше светещи кули в античен стил, имитиращи светлината на газова лампа, в чиито заскрежени стъклени комини се криеха изключително ефективни крушки с натриеви пари. Капитанът беше барикадирал вратата с един уортог от гарнизона. Ала единственото нещо, което наистина възпрепятстваше тълпата от навлизането й в терминала бяха Първо и Второ отделение, които бяха разположени по дължината на оградата. Запасняците носеха маслиненозелените си бойни дрехи и шлемове, както и по една заредена пушка МА5.

— Отказвам. — Пондър погледна твърдо нагоре към Ейвъри. — Ако откриете стрелба, ще настане масова паника.

Трудно можеше да се види, че торсът на капитана беше обвит в отливка от втвърдена биопяна, понеже той беше облякъл униформата си. Чукът на извънземното в златиста броня беше счупил половината му ребра и беше натрошил протезата му. Пондър беше захвърлил протезата, ала Хийли нямаше нито време, нито достатъчно познания, за да я поправи.

— Това са буболечки — настоя Ейвъри. — Те са много мобилни.

— Повтори отново?

— Имат крила и дълги крака. По цялата си дължина.

— А оръжия?

— Не виждам такива. Ала имат изглед към целия двор.

— Докато само гледат, няма да ги закачаме.

Ейвъри стисна зъби.

— Слушам, сър.

Покривът потрепери, когато един товарен контейнер потегли на север. Корнизът на сградата беше достатъчно висок, за да побере вратата на контейнера, която представляваше правоъгълен портал с вакуумно затварящ се люк, конструиран така, че да подслонява тежките ДЖОТУНИ товарачи. Тези гигантски вилкови подемни машини на три колелета обикновено сновяха из депото, след което повдигаха кошовете към контейнерите и ги нареждаха вътре.

Ала днес, не без помощта на Мак, пехотинците бяха наредили товарачите в зигзагообразна линия върху една пътека с груб паваж, разположена между оградата и терминала. Всички ДЖОТУНИ бяха вдигнали вилките си на половината височина от своите мачти, подобно на войници с поставени щикове върху пушките. Ала беше трудно да се каже дали тази механизирана фронтова линия действително помагаше да се задържи тълпата под контрол.

— Добре, Дас — каза Пондър. — Пусни ги да минат.

Двигателят на уортога изръмжа, когато водачът на Първо отделение от Първи взвод го дръпна назад, задвижвайки огромните му гуми. Когато четирима възрастни можеха да минат един до друг през пролуката между куките на предната му броня и южната светеща кула, Дас натисна спирачките.

— Напомням на всички — изгърмя гласът на Мак от говорителите на терминала. — Колкото по-малко се бутате, толкова по-бързо можем да ви натоварим. Благодарим ви за съдействието.

Ейвъри можеше да види аватара на изкуствения интелект, греещ слабо до капитана върху един портативен холопрожектор, конструиран главно от пластмаса, който бяха взели назаем от централния офис на депото. Изкуственият интелект килна каубойската си шапка към първите бежанци, които пристъпиха през вратата, след което ги насочи към терминала с бързи махове на ръката си. Когато останалата част от тълпата нахлу напред, наемниците стегнаха хватките си върху пушките.

— Какво става с основната цел? — попита Пондър, споменавайки извънземния кораб.

— Поддържа същата скорост и същата посока — отвърна Ейвъри.

— Добре, да се срещнем пред вратата. Бърн, ела и ти.

— Сър? — попита Бърн. — Ами буболечките?

— Уведоми своите снайперисти. След което слез долу.

Ейвъри сложи пушката си на рамо и закрачи на запад по билото на покрива. Ботушите му стъпваха тежко върху стърчащия метал, проблясващ от равномерното огъване и дрънчене на ламарината, докато най-накрая не стигна до един вентилационен комин с формата на гъба.

— Засичам обекти върху водната кула — каза Ейвъри на Дженкинс и Форсел. — Просто ги наблюдавайте, докато не ви дам друга заповед. — Стръмният наклон на покрива правеше непрактична легналата по очи позиция или стойката на колене и поради това двамата наемници бяха принудени да се изправят и да поставят оръжията си на върха на вентилационния комин. Това не беше идеалната позиция за снайперистите, понеже не беше много стабилна, ала поне имаха добър изглед към двора и кулата.

— Старши сержант… — започна Дженкинс.

— М-да.

— Основната цел. Лети над шосето Драй Крийк Роуд. — Наемникът вдигна поглед от пушката си. На лицето му беше изписана тревога. — Мак видял ли е още някой да идва по този път?

— Ще го попитам — каза Ейвъри. — Ала трябва да останете съсредоточени, ясно ли е?

— Добре — прошепна Дженкинс. — Благодаря, старши сержант.

Форсел хвърли тревожен поглед към Ейвъри.

„Зная“, кимна Ейвъри. С ъгълчето на окото си той видя още една двойка насекоми, които прелетяха нагоре към една сграда в западния край на главната улица и кацнаха върху един билборд с надпис „ТЪРГОВСКА ПЛОЩ НА ИДА“, изобразен с весели, изрисувани букви. Ейвъри посочи с пръст към буболечките, насочвайки отново вниманието на Форсел.

— Две от тях са на десет часа — каза Форсел. — Видя ли ги?

— Да. — Дженкинс преглътна тежко и се наклони отново върху пушката си. — Видях ги.

Ейвъри вдигна ръка, за да потупа Дженкинс по рамото. Ала се въздържа. Намръщен, той продължи марша си към близката служебна стълба.

Когато Тюн беше съобщил новините за пристигането на извънземните преди седмица, никой нямаше представа, че ще атакуват Гладшайм. Всъщност, въпреки безпрецедентната реч на губернатора, адресирана до всички комуникатори и предавана на живо към всяко комуникационно устройство на планетата, населението на Харвест беше приело новините за първия контакт с ужас и недоверие. Тюн беше завършил обръщението си с изискването към всички, които не живеят в Утгард, да се насочат към него. Ала това не предизвика огромната и бърза миграция, която губернаторът желаеше да се случи.

Когато Тюн подкрепи съобщението си с филмче от преговорите в градините, бездействието на публиката бързо се превърна в гняв. Гражданите се питаха откога губернаторът знае за това. И кои са другите неща, които знае, ала не им казва. Членовете на парламента на Харвест бързо се обединиха около общественото настроение и заплашиха да поискат вот на недоверие, ако губернаторът не съобщи повече подробности за „отношенията“ с извънземните.

Ала всичкото това политиканстване просто убиваше времето и имаше за цел да имитира някакви действия, докато самите извънземни нищо не предприемаха. В продължение на седмица след преговорите съществата си стояха мирно и тихо в бойния кораб, след което без каквото и да било предупреждение излязоха от орбита и атакуваха Гладшайм.

Тюн беше изпратил още една отчаяна заповед за евакуация, ала тя не предизвика никакъв ефект. Семействата около Гладшайм бяха решили не просто да мигрират на Харвест, който беше най-далечната колония в империята, но и да заживеят в покрайнините на най-откъснатото селище на планетата, колкото се можеше по-далеч от човешката цивилизация. Те бяха силни и независими хора, които предпочитаха да си останат заселени там и да си вършат работата, ала днес платиха огромна цена за това свое желание.

По време на трите часа, които бяха необходими на наемниците да се придвижат от временния им лагер до поляната пред сградата на парламента, след което да се качат на един товарен контейнер и да тръгнат по четвърта линия на влака маглев към Гладшайм, дузини от най-отдалечените домове бяха опожарени.

И един от тях принадлежеше на родителите на Дженкинс.

След като слезе в долния край на стълбата, Ейвъри се насочи на изток към терминала. Редица от евакуиращи се хора сега се проточваше през подобната на пещера сграда — родители носеха претъпкани куфари, а малки деца бяха нарамили раници, изрисувани с антропоморфни звезди от анимационните филмчета, които се въртяха по обществените комуникационни канали. Ейвъри видя едно русо момиченце на три или четири годинки, което все още носеше нощницата си. То му се усмихна с широки и любознателни очи и той осъзна, че родителите му явно се бяха постарали да бъдат поне малко забавни в тази отчаяна ситуация.

— Съжалявам, Дейл. Само по една на човек — каза Мак. Втори аватар се понесе над холопрожектора, конструиран върху един инвентарен скенер, който се намираше на мястото, където товарната рампа на терминала се съединяваше с вратата на контейнера. Тук Хийли и Второ отделение на Първи взвод раздаваха хранителни дажби в пластмасови кутии. — О, имаш една и за Лийф. — Мак намигна на малкото момче със сплъстената от сън коса, което се криеше зад краката на баща си. — Всичко ще бъде наред. — Изкуственият интелект каза това, когато момчето също му намигна.

Ако се повредеше някой селскостопански ДЖОТУН или ако случайно някоя машина пресечеше някоя напоителна система, Мак винаги беше там, за да помогне. Много често изкуственият интелект започваше разговор по комуникационната честота, предлагайки безплатен, приятелски съвет много преди някой да осъзнаеше, че въобще има проблем. По същество Мак беше като любимия чичо на всички и сега неговият известен аватар правеше много повече, за да успокоява бежанците, отколкото наемниците с техните оръжия. Ала странното беше, че ИИ-то въобще не бързаше да се появи.

По време на един бърз брифинг в офиса на Тюн в парламента, преди запасната армия да потегли към Гладшайм, Мак беше споменал, че ще помогне с евакуацията „задкулисно“. Той всъщност никога не беше отказвал да се появи в терминала на Гладшайм, ала сега Ейвъри беше забелязал, че Мак звучеше малко вдървено и чувството му за хумор беше пресилено в сравнение с празника на слънцестоенето. Може би проявяваше усилие да покаже уважение към трагичните събития от деня. Ала каквато и да беше причината, увъртанията на ИИ-то не бяха проблем на Ейвъри. Капитан трети ранг Ал-Сигни беше прекарала много повече време с Мак и по време на брифинга тя беше посрещнала спокойно неговата сдържаност.

Ейвъри закрачи покрай сградата на терминала, успоредно на линията бежанци, докато не достигна до портата. Бърн вече стоеше до Пондър, ала капитанът изчака Ейвъри да се приближи, преди да съобщи със сурово шептене:

— Някои от ДЖОТУНИТЕ на Мак току-що са забелязали конвой, който минава през лозята.

— Колко превозни средства? — попита Ейвъри.

Пондър погледна към Мак. Изкуственият интелект може би беше наблюдавал техния разговор, защото след като наклони шапка към една ниска жена с посивяла коса, държаща за ръце двете си внучета, направи знак с ръка — пет.

Ейвъри беше видял лозята от покрива. Техните равномерно разпределени редици с увивни растения се простираха във всички посоки извън града. По-голямата част от гроздето беше за ежедневна консумация, ала имаше и такова, което беше отглеждано за вино. И наистина, опитването на продуктите на малките семейни винарни в региона беше основната причина, поради която по-голямата част от аристократичното население на Утгард си правеше труда да пътува цял ден до Гладшайм през платото Ида.

Сержантът знаеше, че хората в конвоя се бяха отправили към лозята, за да останат настрани от пътищата. Толкова късно през лятото почвата в лозята би трябвало да бъде суха и твърда, така че те най-вероятно си прекарваха добре и освен това бяха скрити. Ала знаеше също, че Пондър не би го извикал долу, ако нямаше някакъв проблем.

— Мак е засякъл два спускателни кораба — каза Пондър. — Същите като онези, които използваха в градините.

— Мамка му! — процеди Бърн.

— Вземете един уортог и вижте какво можете да направите. — Капитанът потрепна, докато проточваше врат, за да погледне към разбърканата тълпа. — Но трябва да сте бързи. Още един контейнер и сме готови.

— Някакъв знак от момчетата на Дженкинс? — попита Ейвъри.

Пондър отново погледна към Мак. Изкуственият интелект не поздравяваше хората, не само за да изглежда приятелски настроен. От камерите в холопрожекторите и терминала той сканираше лицата и ги проверяваше в базата данни за населението на Харвест. Мак поклати глава — не.

— Да се надяваме, че са в онзи конвой — каза Пондър, когато се разнесе ехото от още един плазмен изстрел, насочен към депото, който беше много по-силен отпреди. — Трябва да се изнесем. Дори и ако те не го направят.

След по-малко от минута Ейвъри и Бърн караха друг уортог на опълчението на запад по главната улица. Ейвъри беше на волана, а Бърн беше заел мястото зад леката противовъздушна картечница М41 (ЛААГ) с три дула, която беше поставена на въртяща се установка в багажника на превозното средство. Тя беше най-мощното оръжие в арсенала на наемниците и би трябвало да бъде повече от достатъчна за каквито и да било вътрешни операции, касаещи сигурността. Ала Ейвъри си нямаше никаква идея как би противодействала на установките в спускателните кораби на извънземните.

Той зави рязко надясно по едно авеню на север, следвайки един маркер, който Мак беше пуснал да свети върху една карта на дисплея в таблото на превозното средство. След още няколко пресечки те стигнаха до района със складовете, където кръгозорът им беше ограничен от високите метални сгради. Ейвъри направи още един завой по едно авеню на запад, което водеше към покрайнините на града, след което спря уортога.

Един от спускателните кораби висеше ниско над лозята, а установката му стреляше в редиците им далеч от позицията на Ейвъри. По-наблизо един прашен влекач и един седан горяха върху ивица червена пръст между лозята и града. Вратите и на двете превозни средства бяха отворени, което показваше, че техните обитатели поне са опитали да избягат. Ала не бяха успели да стигнат далеч. Редица от димящи трупове се простираше в пръстта на мястото, където установката ги беше засякла.

Ейвъри видя, че нещо се подава от товарния отсек на влекача. То светеше на фона на дима, който се разнасяше от двигателя на превозното средство и сержантът знаеше, че това беше извънземното със златистата броня още преди то да се появи в обсега им с чука, окачен върху гърба му. Съществото държеше куфар в едната си лапа и човешко тяло в другата. Ейвъри видя как то постави и двата си трофея на земята, след което се наведе надолу и разкъса с нокти куфара. Понеже още не беше усетило присъствието на хората, извънземното внимателно прерови разбърканите дрехи.

— Закъснели сме — изсъска Бърн.

— Не. — Ейвъри видя, че тялото мърда. Това беше слаб мъж с оредяваща коса, който започна да крещи, когато извънземното със златиста броня го хвана за врата. — Имаме един оцелял.

Бърн се притисна към ЛААГ-а.

— Накарай този кучи син да се изправи.

Ейвъри натисна клаксона на уортога. И не вдигна ръката си от него, докато сигналът му не се извиси на фона на ръмженето от антигравитационните модули на спускателния кораб. Когато извънземното се изправи, за да види откъде идва звукът, Бърн му даде заслуженото.

Сини искри започнаха да изригват от енергийните щитове на съществото, когато 12,7-милиметровите куршуми на ЛААГ-а попаднаха в целта си. Извънземното залитна назад и за момент Ейвъри си помисли, че точният огън на Бърн го е убил. Ала точно когато коленете му сякаш се огънаха, извънземното се претърколи настрани, скривайки се зад седана. Тогава спускателният кораб се завъртя, а от търбуха му с жужене започнаха да излизат насекоми. Ейвъри задържа на едно място машината и остави Бърн да покоси разпръснатия рояк. Ала след това видя подскачащия златист блясък.

— Дръж се! — извика Ейвъри, като включи скоростния лост в таблото на задна предавка и скочи върху педала на газта.

Ала преди машината да се дръпне дори няколко метра назад, извънземното със златиста броня скочи на пътя, стоварвайки чука си с мощен рев. Оръжието се заби в предния капак на уортога и след това откъсна лебедката. Двигателят на машината остана невредим, ала силата от удара на извънземното изкара задните гуми от настилката.

— Завърти се! — прогърмя Бърн, борейки се да изравни ЛААГ-а, когато уортогът подскочи на гумите си.

Ала Ейвъри вече беше сменил скоростите и сега машината се изстреля напред, като удари в гърдите извънземното в златистата броня и го понесе назад през рояка. Едно насекомо се блъсна върху предното стъкло и го спука, разпръсвайки съсирена кръв с цвят на горчица, която покри очилата за стрелба на Ейвъри. Докато сержантът захвърляше очилата си настрани, друга буболечка се прекатури върху първата с вършеещи назъбени крайници, след което се размаза върху заострените, бронирани защитни плочи, обграждащи дулото на ЛААГ-а.

— Махай се! — Бърн изкрещя на насекомото, докато то се премяташе покрай него.

Съществото размаха нокти и успя да пореже ръката на сержанта. Въпреки че раната не беше дълбока, това вбеси още повече Бърн. Той завъртя установката и повали насекомото с продължителен огън. Ала сега вече се намираха сред рояка и докато оцелелите насекоми забавяха ход, опитвайки се да ги обкръжат, Бърн с удоволствие освободи гнева си.

Уортогът отново рязко спря. Ударът беше толкова силен, че брадичката на Ейвъри се заби в гърдите му, а насекомото от спуканото предно стъкло падна на земята. Сблъсъкът беше умишлен, понеже Ейвъри беше подкарал уортога към седана, за да затисне извънземното в златиста броня между двете машини. Съществото изрева от болка. То беше изтървало чука си и сега единствените му оръжия бяха обвитите му в броня лапи, с които продължи да блъска по смачкания капак на уортога подобно на езиците на чифт църковни камбани.

— Какво чакаш? — изкрещя Бърн, когато Ейвъри извади от кобура своя пистолет М6 и го насочи към лицето на извънземното. — Убий копелето!

Ала Ейвъри не дръпна спусъка. Вместо това той погледна нагоре към кабината на спускателния кораб. Ще ме застреляш ли? Ако го направиш, много добре знаеш кого ще застрелям аз.

Установката на спускателния кораб се беше завъртяла към уортога. Яркосиня плазма кипеше в двойното й дуло. Ала съществото, което седеше в кабината му, явно беше схванало предупреждението на Ейвъри и оръжието не стреля.

— Бърн. Вземи оцелелия.

— Да не си луд?

Бронираното извънземно престана да нанася удари. То сложи лапите си върху оголения двигател на уортога и се опита да тласне машината назад. Ейвъри натисна газта на уортога, чиито задни колела се завъртяха бясно в пръстта на лозята и увеличиха допълнително налягането.

— Направи го! — извика Ейвъри. Извънземното престана да бута и нададе агонизиращ вой.

Бърн скочи от ЛААГ-а и бавно се приближи до ранения гражданин, а установката се въртеше между него и Ейвъри. Бърн помогна на мъжа с оредялата коса да се изправи на крака, повдигна го върху едното си рамо и го сложи в пасажерското място на уортога.

— Ще се оправиш — каза Ейвъри, когато Бърн закопча предпазния колан през раменете на мъжа. Той беше почти гол, понеже носеше само боксерки и бяла връхна дреха, която беше разкъсана на гърдите му. Лицето и ръцете му бяха покрити с изгаряния от втора и трета степен. Когато мъжът се опита да проговори, Ейвъри поклати глава. — Просто се отпусни.

— Вътре съм — каза Бърн, заставайки отново на установката си. — И сега какво?

Ейвъри се взря в жълтите очи на приклещеното извънземно.

— Веднага след като натисна газта, закови златното момче в брадичката.

Бърн изръмжа.

— Добре.

Ейвъри стовари ботуша си върху долната част на таблото. Уортогът отскочи назад и златистото извънземно отново нададе вой. Ейвъри бегло видя нараняванията му, преди да се извърне в седалката си, за да погледне накъде кара. Дясното бедро на извънземното беше раздробено. Предпазната броня върху крака му беше разрязана и два кокала стърчаха през окървавената кожа.

Въпреки че нараняването беше лошо, то беше спасило живота на извънземното. Веднага след като Бърн откри огън, кракът на съществото се огъна и то падна на земята. Бърн нямаше време да нагласи мерника си преди Ейвъри да извърти волана на уортога, обръщайки обратно между складовете. Изстрели от плазма от установката на спускателния кораб опържиха настилката зад сержантите и единственият им евакуиран оцелял, когато ускориха назад към терминала.

— Капитане! — изрева Ейвъри в микрофона си. — Тръгнахме обратно!

— Имаме буболечки в двора и ни атакуват от въздуха! — отвърна Пондър. Ейвъри можеше да чуе стрелбата и виковете по комуникатора си. — Товарим последните цивилни. Трябва да привлечете огъня!

— Бърн, виждаш ли друг кораб?

— До водната кула! Вляво от следващата пресечка!

Ейвъри насочи уортога по главната улица на Гладшайм с широк, пронизителен завой. Секунда по-късно той видя втория спускателен кораб да се движи на север над терминала, а установката му опустошаваше двора отдолу. Бърн засипа една от платформите му за войници с продължителна стрелба, която накара установката му бързо да се извърти. Ала Ейвъри вече беше натиснал ускорителя и стрелбата от установката изгори улицата зад тях.

— Обръща след нас — изкрещя Бърн. — Давай, давай!

Ейвъри сложи ботуша си върху таблото на пода и скоро уортогът препускаше с максимална скорост към източния край на града. Въпреки непрестанния огън от страна на Бърн спускателният кораб бързо стопяваше дистанцията. Ейвъри усещаше жегата от плазмената стрелба със задната част на врата си.

— Дръжте се! — изкрещя Ейвъри, когато дръпна ръчната спирачка на уортога и зави рязко надясно.

Предните гуми на уортога се заковаха на място, ала задните му гуми се завъртяха наляво и така машината профуча около основата на водната кула. Ейвъри се огледа назад, за да види дали цивилния му пътник е добре, ала мъжът беше изпаднал в шок.

— Добре ли сте? — гласът на Мак избръмча в шлема на Ейвъри.

Изкуственият интелект звучеше прекалено спокойно, като се имаше предвид целия хаос наоколо.

— Засега — Ейвъри направи гримаса, докато спускателният кораб профуча покрай уортога с прекалено голяма скорост, за да го последва след резкия завой. Спускателният кораб засипа резервоара на водната кула с гневни, блуждаещи залпове, след което изчезна зад хотела на Гладшайм. — Всички качени ли са?

— Всички, освен теб — отвърна Мак.

Уортогът сега се насочи директно към депото. Надолу по авенюто Ейвъри можеше да види един товарен контейнер, който се издигаше от терминала, набирайки скорост.

— Изпрати още една кутия! Веднага ще влезем в нея!

— Имам по-добра идея — каза Мак. — Обърнете и се насочете към лозята.

— Как пък не! — извика Бърн.

Ейвъри превключи скоростния лост.

— Спускателният кораб е залепен за задника ни, Мак.

— Зная. — Изкуственият интелект звучеше позитивно и ободрително.

Няколко секунди по-късно всичко, което Ейвъри можеше да види, бяха бързо преминаващите листа и пурпурни чепки с грозде, докато уортогът ускоряваше на изток по една редица в лозята.

— Какъв е планът?

— Има едно аварийно шосе на 2,3 км на изток от настоящото ви местонахождение — съобщи Мак. — Там ще има друг контейнер, който ще ви очаква. Точно в този момент спускателният кораб се появи отново зад тях. Установката му проблесна, стреляйки хаотично през пушилката, която вдигаше уортогът, а плазмата й заливаше земята по редицата. — Е, по-точно казано, той няма да ви очаква — продължи Мак. — Каква е сегашната ви скорост?

— Сто и двайсет километра в час!

— Чудесно. Не спирайте.

Хванал здраво волана, Ейвъри пердашеше надолу по редицата, като правеше всичко възможно да избягва допълнителните дупки и ями по пътя си. Ала не успяваше да ги заобикаля всичките и да поддържа същата скорост.

— Внимателно, копеле! — извика Бърн, когато уортогът подскочи, излизайки от една особено отвратителна яма.

Ушите на Ейвъри бръмчаха заради стрелбата на ЛААГ-а, която представляваше едно нестихващо бучене и дрънченето на месинговите гилзи, които се изсипваха в багажника отзад.

— Цуни ме отзад! — извика той на Бърн, когато един плазмен изстрел изсъска над главите им толкова близо, че почти изгори бойните му дрехи.

— Онова не беше за теб! Беше за копелето на шест часа!

Спускателният кораб беше започнал да се люлее напред-назад, опитвайки се да пусне прецизен изстрел. Установката му не можеше да се прицели добре и попаденията й се стоварваха от двете им страни, стопявайки металните жици, които поддържаха лозите увити около дебелите им, вертикални стълбове. Ейвъри знаеше, че тя няма винаги да пропуска.

— Мак?

— Продължавайте. Почти стигнахте…

Стрелбата на установката изригна вляво пред уортога, изпълвайки редицата с топки разтопен метал от жиците на лозите и стълбовете им. Ейвъри сложи ръката си отзад на врата на цивилния си пътник и го бутна напред, навеждайки го под таблото, когато уортогът профуча през един лепкав и горящ облак от превърнат в пара гроздов сок.

— Ще ни изпържат! — изкрещя Ейвъри, а лицето и ръцете му го боляха от преминаването през облака.

Тогава нещо зад него избухна.

— Мамка му! — извика Бърн.

Ейвъри не видя как спускателният кораб загива и платформите за войниците му избухват и се свличат надолу в лозята. Ала видя няколко от убийците му — един ескадрон ДЖОТУНИ пръскачи, придвижващи се от север на юг. Мак беше заложил капан. Беше насочил тези бързи, импровизирани ракети да пресрещнат спускателния кораб по маршрута му, понеже беше сигурен, че инерцията и фокусът му върху уортога на Ейвъри ще предреши съдбата му.

— Шосето е точно пред вас — обяви Мак, сякаш нищо кой знае колко вълнуващо не се беше случило току-що. — Ще спра контейнера, ала основната цел преди малко утрои скоростта си.

Когато уортогът премина върху една ивица от неплодородна почва между двете лозя, Ейвъри зави на юг и ускори към една платформа от полимерен бетон. Можеше да види как контейнерът се приближава от запад точно навреме, придружаван от двете страни от по една пръскачка. Мак трябва да беше наблюдавал уортога от камерите на ДЖОТУНИТЕ, за да нагласи скоростта на контейнера, защото Ейвъри докосна товарната рампа на платформата в точния момент, за да се издигне нагоре към отворената врата на контейнера, където се намираха Пондър, Хийли и шепа войници. Уортогът се спусна върху металния под на контейнера и спря.

— Хийли! — изкрещя Ейвъри, скачайки от седалката си. — Имаме ранен!

Ала санитарят вече спринтираше към уортога, следван плътно от Дженкинс и Форсел.

Дженкинс се отскубна леко напред и се взря в спасения цивилен с гняв и объркване.

— Къде са останалите?

— Няма други — каза Бърн, който извади изпадналия в безсъзнание мъж от седалката и внимателно го постави на пода. Хийли погледна изгарянията на мъжа и поклати глава. След това извади антисептична превръзка от медицинския си комплект и я постави около изгорелите му гърди.

Дженкинс хвърли отчаян поглед към Ейвъри.

— Трябва да се върнем!

Ейвъри изсумтя.

— Не.

— Какво искаш да кажеш с това „не“? — извика Дженкинс.

— Внимавай — изгрухтя Бърн, изправяйки се на крака.

Ейвъри хвърли гневен поглед на Бърн, който означаваше „Нека аз да се справя с това“.

— Бойният кораб се е отправил директно към града. — Той закрачи към Дженкинс, заобикаляйки нагънатия капак на уортога. — Ако се върнем обратно, всички ще бъдем мъртви.

— Ами моето семейство?! — изкрещя Дженкинс, като от устните му хвърчеше слюнка.

Ейвъри протегна ръка към рамото на Дженкинс и този път го достигна. Ала Дженкинс блъсна ръката му настрани.

За секунда старши сержантът и войникът му се спогледаха. Ръцете на Дженкинс бяха свити в юмруци и трепереха. Ейвъри си помисли за всички сурови неща, които можеше да каже, за да накара наемника да се осъзнае. Ала всички те нямаше да помогнат, освен истината.

— С тях е свършено. Съжалявам.

С очи пълни със сълзи Дженкинс се обърна и се насочи към задната част на контейнера. Там се качи върху един асансьор, водещ нагоре към дебела метална врата, която би трябвало да бъде вход за контролната кабина, ако въобще контейнерът успееше да се изкачи нагоре по елеваторите на Харвест, за да се превърне в космически товарен превозвач. Когато контейнерът ускоряваше над платото Ида, Дженкинс се взря през дебелия илюминатор на вратата и видя как извънземният боен кораб хвърля сянка върху Гладшайм. Той плака, докато плазмата се разливаше надолу върху него.

Огньовете от складовете за торове на Гладшайм щяха да светят по-ярко от Епсилон Инди, която залязваше. Разтопените конструкции на изкормените сгради щяха да блестят, докато звездата не изгрееше отново на другия ден. Ейвъри можеше да последва Дженкинс нагоре към асансьора и да върне обзетия от мъка наемник при братята му от опълчението. Ала засега той просто продължи да гледа как Хийли се грижи за последния евакуиран гражданин на Гладшайм.

Докато санитарят превързваше раните, които нямаше как да излекува, Ейвъри беше осенен от мисълта, че днешните загуби са само началото. И щеше да стане още по-лошо, защото ако вкарването на населението на Харвест в Утгард беше евакуационният план на капитан трети ранг Ал-Сигни, тогава той не беше направил нищо повече за оцелелия мъж или който и да било друг от бежанците, освен да отложи неизбежната им гибел.