Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (22)

Глава 20

Харвест, 23 февруари 2525

За една нощ търговският център беше опразнен. Призори нямаше никакви бежанци, нито полицаи. През нощта всички се бяха преместили в депото с елеваторите. Докато капитан Пондър крачеше на изток през парка, видя наполовина изпити картонени кутии с вода, неразопакован багаж и разхвърляни дрехи. Тук-там се виждаха парчета плат, противно вонящи парцали и смачкани холостативи. Някога красивият търговски център се беше превърнал в купчина от отпадъци — мръсен и разпилян монумент, символизиращ изоставянето на Харвест.

След като поставиха светещ маркер в центъра на търговския център, за да отбележат зоната за приземяване на извънземните, двамата старши сержанти бяха проявили желание да останат там и да приготвят скривалища за снайперистите, които да прикриват Пондър по време на срещата. Ала капитанът беше отказал. Хийли беше настоял Пондър поне да бъде превозен от парламента към търговския център. Но капитанът беше наредил на санитаря да го увие в нова отливка, да му даде някакви лекарства и да го изправи на крака. Това не беше стоическа гордост. Пондър просто искаше да направи един последен марш.

Някои пехотинци мразеха маршируването, ала Пондър го обичаше. Той харесваше дори изтощаващите преходи в началото на обучението си. От понижаването му в длъжност насам се шегуваше, че имал късмет да остане без ръката си. Ако гранатата на „Вътрешните“ била откъснала единия му крак, най-вероятно щял да се научи да ходи на ръце. Това не беше най-сполучливата шега, която беше разказвал, но дори и сега тя го караше да се подсмихва под мустак.

Процедурата го накара да потрепери от болка и да диша през зъби. Въпреки новата отливка едно от разтрошените му ребра се беше преместило към вече разкъсания му далак. Хийли нямаше какво да направи, за да излекува такова сериозно нараняване, а нямаше и достатъчно време за операция в болницата на Утгард, въпреки че Пондър не би се съгласил на това. Някои мисии можеха да бъдат изпълнени най-добре от умиращи мъже, знаеше капитанът. И даването на Оракула на извънземните беше такава мисия.

На върха на хълмчето в средата на търговския център имаше фонтан и оркестрална сцена, а самото то беше оградено от пръстен от стари дъбове със сива кора. Когато Пондър мина покрай дърветата, тежките им клони се вдигнаха нагоре, все едно се протягаха в очакване на изгрева на Епсилон Инди. Ала Пондър беше усетил и как увредените му органи се надигат в гърдите му, поради което беше осъзнал истинската причина за въодушевлението на дърветата, преди да повдигне завесата от клони и да види още веднъж небето отгоре.

Извънземният боен кораб се спускаше към Утгард и антигравитационните му генератори смекчаваха снижаването му с помощта на невидимо, плаващо поле.

При други обстоятелства капитанът можеше да изпита страх при вида на спускащия се съд, застанал перпендикулярно спрямо търговския център на не повече от няколкостотин метра от най-високите сгради на Утгард. Ала антигравитационното поле свърши добра работа, успокоявайки болката му много повече от каквото и да било лекарство на Хийли. Когато корабът спря с бучене на двигателите, Пондър пое дълбоко въздух. За няколко секунди той дишаше без усилие и без да усеща силното пулсиране на кръвта в далака си.

Ала облекчението изчезна толкова бързо, колкото се беше появило. Когато извънземният кораб се стабилизира и полето от генераторите отслабна, капитанът беше принуден да се изкачи тежко по хълма към сцената, понасяйки цялата тежест на травмата си.

Не помогна и това, че носеше холопрожектора с месинговото дъно от офиса на губернатора. Пондър все пак имаше една ръка и не можеше да пренесе тежкия предмет. За да влоши нещата още повече, капитан трети ранг Ал-Сигни беше прикрепила едно кръгло реле в титаниева кутия към дъното на прожектора. Тя беше поискала да използват по-лек модел, но Локи, скритият от дълго време ПИИС на Харвест, беше настоял, че има нужда от още по-голямо реле.

В офиса на губернатора Пондър беше прекалено слаб, за да се концентрира напълно върху обясненията на Локи относно плана. Ала беше разбрал, че извънземните търсят някаква мощна форма на интелект. Нещо, което наричат Оракул. И благодарение на един предател в редиците им, Локи беше научил, че може да фалшифицира електронното обозначение на Оракула, изпълвайки релето с огромен трафик на данни.

На сержантите Джонсън и Бърн им беше много трудно да се доверят на разузнавателна информация от вражески източник, особено след това, което извънземните бяха причинили на Гладшайм. И когато Ал-Сигни и Локи бяха разкрили целия си план, пехотинците първоначално бяха реагирали с гняв, подобно на губернатор Тюн. Ако трябваше да се опитат да промъкнат всички оцелели граждани на Харвест покрай извънземния боен кораб, защо, по дяволите, им трябваше да го примамват да идва по-наблизо до Утгард?

Изведнъж един от спускателните кораби на извънземните изскочи от един светещ портал в кърмата на бойния кораб. Той заобиколи седемте златисти шнура на Тиарата, като камертон, тестващ тоновете на прекалено силно опънатите струни на някое пиано.

Докато Пондър се изкачваше по дървените стъпала на сцената, забеляза, че спускателният кораб носи четири обекта в трептящото си синьо силово поле между двете секции. Когато намали и обектите се освободиха, капитанът забеляза, че това са някакви превозни средства. Веднага след като докоснаха земята, зъбните им колела започнаха да се въртят. След което, изригвайки буци пръст и трева зад себе си, те започнаха бързо да се въртят по часовниковата стрелка, разузнавайки пространството сред дъбовете около хълма.

Всяка машина беше карана от едно от бронираните извънземни. Пондър разпозна най-високото от тях, което бяха видели в градините, по жълто-кафявата му козина, която стърчеше от пролуките в синята му броня. Ала водачът им беше звяр в червена броня с блестяща черна козина, който насочи превозното си средство нагоре към хълма, след което спря с ръмжене между сцената и фонтана.

Пондър забеляза две неща, докато бронираните извънземни слизаха от машините — първо, седалките на превозните средства останаха издигнати над земята, което беше доказателство за някакви антигравитационни механизми и второ, машините бяха въоръжени с чифт пушки, стрелящи с шипове. Те бяха грубо заварени на върха на това, което според капитана представляваха двигателите им. Кабели се прокрадваха от пушките към издигнатите им волани, което позволяваше на водачите им да стрелят и маневрират едновременно.

Извънземното в червената броня скочи върху сцената и се отправи към Пондър с пушка, стреляща с шипове, стърчащи от колана му. То спря извън обсега на Пондър, но капитанът остана в неговия обсег, а жълтите му очи светеха изпод ъгловатия му шлем. Капитанът се усмихна, подаде напред холографското устройство и натисна активиращия го бутон. Кръглият символ, който Локи беше получил от извънземния си информатор, оживя над лещите.

За секунда високото извънземно продължи да гледа злобно към Пондър, сякаш беше хищник, който преценяваше по-слабата си плячка. След което протегна мощните си лапи, обгърна прожектора и го дръпна близо до себе си. Ноздрите му се разшириха, когато подуши пращящия въздух около символа. То разтърси прожектора като подозрително дете, което беше получило огромен, но много лек подарък за рождения си ден.

— Получаваш това, което виждаш — каза Пондър, който бръкна в джоба на гърдите на своята маслиненозелена риза. Извънземното извади оръжието си и изръмжа към капитана. — Съжалявам, но имам само една — каза Пондър, изваждайки пура „Суийт Уилям“. Той постави пурата между зъбите си и извади сребърната си запалка. — Коригирай с шестстотин метра по вертикалата. И тогава стреляй, за да има ефект.

Гласът на Локи изпращя в слушалката на Пондър.

— Имаш десет секунди.

— Мисля да остана и да гледам шоуто.

Извънземното изръмжа нещо, като че ли зададе въпрос. Капитанът не можа да прецени. Ала реши все пак да отговори.

— Някой ден ние ще спечелим — каза той, запалвайки пурата си. — Без значение какво ще ни струва това.

Извънземният боен кораб потрепери, когато първият отломък от товароподемника, движещ се със свръхзвукова скорост, се заби в закръгления му нос, смачквайки със силен метален звън плочите му, обагрени в цветовете на дъгата. В същото време всички прозорци в сградите около търговския център се разбиха на парчета.

Дори още преди муцуната му да бъде прорязана от първия снаряд, долетял от изток, втори снаряд се появи и проби отслабения корпус, изкормяйки го от носа до кърмата. Пурпурните светлини, блестящи по корема на съда, примигнаха и угаснаха. Той се наклони ляво на борд и започна да пада. И щеше да се разбие в търговския център, ако не беше перпендикулярната му позиция. Корабът навлезе между две сгради от двете страни на парка и се вклини в пространството между техните най-горни етажи. След което спря с чудовищно скърцане, изпращайки лавини от полимерен бетонов прах след искрящите частици от стъкла от прозорците надолу към булевардите.

В същото време капитанът усети, че се издига. Той погледна надолу и с изненада видя как енергийното острие на извънземното е пробило отливката му и стърчи от корема му. Пондър не усети нищо, когато ботушите му започнаха да треперят, но разбра, че гръбнакът му беше прерязан. Когато започна да се извърта настрани около острието, извънземното го хвана за врата и изтегли оръжието си.

За съжаление болеше много повече, когато остриетата излизаха от телата, отколкото когато влизаха. Пондър отвори уста, поемайки безгласно болката, а пурата падна от устните му, като върхът й отскочи от една от лапите на извънземното. Извънземното изръмжа и пусна врата на Пондър, а капитанът се строполи върху сцената в увеличаваща се локва от собствената си кръв.

Пондър си мислеше, че извънземното бързо ще го довърши, като го застреля с някой шип в гърдите или размаже черепа му с бързо движение на широкото си, космато ходило. Ала също като него съществото се беше разсеяло от новия шум, заглушаващ стенанията от грубото приземяване на бойния кораб.

Седем малки кутии сега летяха нагоре по елеваторите на Тиарата, а челюстите им на магнитна възглавница пращяха върху шнуровете. Въпреки че капитанът изгуби от поглед кутиите, когато минаха зад крайцера, той знаеше какво представляват. Те бяха „кофи с масло“, които се използваха за обичайната поддръжка на суперпроводящия филм по повърхността на шнуровете. Ала днес те имаха друга задача и пренасяха различен товар. Когато Пондър протегна трепереща ръка, за да вземе пурата си, се помоли кофите да стигнат бързо до върха.

Извънземното в червена броня изрева и скочи от сцената. Капитанът видя как събира другарите си и им заповядва да тръгнат на североизток, към комплекса от реактори на Харвест и товароподемника. Трите извънземни в сини брони се изстреляха с машините си, чиито ауспуси изригваха заради форсирането на двигателите. След което извънземното в червената броня бързо се върна на спускателния си кораб и се отправи към бойния съд.

Дотогава първите товарни контейнери вече бяха започнали да се изкачват нагоре. Всеки от тях беше натъпкан с около хиляда евакуиращи се. Ако всичко продължеше по плана, след по-малко от деветдесет минути всички останали граждани на Харвест щяха да бъдат безопасно евакуирани от планетата. Ала Пондър знаеше, че разполагат с много по-малко време от това.

— Локи — направи гримаса Пондър. — Кажи на Бърн, че ще си има компания.

Капитанът си помисли за своите пехотинци и техните войници, както и за всички мъже и жени, които някога беше ръководил. Замисли се и за понижението си и беше щастлив да осъзнае, че не е от онези хора, които губят последните си ценни моменти, разсъждавайки за това как биха постъпили в живота си по друг начин, ако са имали шанс. Той примигна, за да изчисти очите си от бетонния прах, който сега се сипеше върху търговския център и в този момент първите ярки лъчи на Епсилон Инди се появиха на източния хоризонт. Наслаждавайки се на топлината, Пондър задържа клепачите си затворени. Те останаха така завинаги.

 

 

— Внимавай с пръстите, докато отварям — каза Гъф, когато пъхаше дръжката на ключа в крехката, механична ключалка на висок метален шкаф.

Тукдук престана да изважда предмети от един шкаф наблизо, който беше достатъчно дълъг, за да каже:

— В следващата една минута. — Той извади чиста бутилка, пълна с прозрачна, лепкава течност, прегледа я с нормалното си око и после я хвърли върху една купчина от кърпи и съдрани униформи в центъра на стаята с белите стени. — Тази не е добра.

— Всичките не са добри! — изръмжа Флим, пробивайки си път през купчината. — Търсете!

Дадаб поклати глава и седна върху една пейка до купчината. Въпреки че беше подчертал, че Светилото на „Светкавично покръстване“ не беше намерило някакви реликви на орбиталната станция, Флим беше убеден, че Дякона ги лъже, за да се опита да запази скритите съкровища на съоръжението за себе си. И въпреки че беше очевидно, че ровят в една стая, където извънземните не са правили нищо друго, освен да перат и гладят, Флим отказваше да отстъпи, докато не постигнат някакви резултати.

— Внимавай къде стъпваш! — изръмжа той на Гъф, който случайно стъпи върху една от многото гъвкави тръби, кръстосващи из пода. Тапата на върха на тръбата изхвръкна и по пищялите на Флим се разля бял крем. Флим плесна главата на Гъф, когато кривокракият Унггой коленичи и замаца бъркотията с една кърпа. Тукдук се опита да се възползва от суматохата и лукаво прибра една плоска метална кутия от върха на току-що отворения шкаф. Ала Флим го хвана на място. — Дай ми това! — озъби се той.

Дадаб предполагаше, че кутията е някакво сигнализиращо устройство или някой елементарен мислещ компонент, който е принадлежал на някой от отсъстващите членове на екипажа. В сравнение с обработващите вериги в контролната стая тази кутия беше безполезна. Колкото и да не му се искаше на Дадаб да прекъсва този цирк, свързан със свещеното им разследване, той каза с удовлетворен и любопитен тон:

— Може ли да видя това, когато приключите?

— Защо? — отвърна Флим, грабвайки кутията от Тукдук.

— Намерих една като тази преди няколко цикъла. Мисля, че са части от някакъв комплект — излъга Дякона. — Ако можех да ги намеря всичките…

Флим присви очи.

— Е, и?

— Ами, щяха да бъдат много по-ценни. Министерството би дало щедра награда за тях.

— Каква награда?

— О, всичко, което можеш да си пожелаеш — сви рамене Дадаб. — Но в рамките на разумното, разбира се.

Флим примигна с големите си очи и веднага подреди желанията си по приоритети, като някои бяха по-разумни от останалите. След което изръмжа към Гъф.

— Никакво чистене! Търси!

Гъф с удоволствие хвърли лепкавата кърпа настрани, извади ключа си и се приготви да отвори още един шкаф.

Дадаб пое леко въздух и престорено се покашля.

— Метанът ми свършва — каза той, като се протегна и почука върху резервоара си. — Имам нужда от презареждане.

Флим не протестира. Той временно беше вдигнал маската си и тестваше твърдостта на кутията със сбито наредените си и остри зъби.

— Скоро ще се върна — добави Дадаб с безразличен тон, излизайки от стаята към пътеката.

Разбира се, той имаше много метан. Ала Дякона беше прекарал почти цял цикъл с останалите Унггои и отчаяно искаше да остане за малко насаме с По-лек от някои. Хурагокът беше направил някакви загадъчни коментари за Джиралханае. Дадаб беше видял вожда в хангара и си спомни за ранения му крак. Нещо ставаше на извънземната планета и Дякона искаше да разбере какво точно беше то.

Докато заобикаляше едно съединение, той усети как станцията потреперва. Въпреки че бързаше, погледна с любопитство през единия дебел прозорец към вътрешността на съединението. Трудно беше да се каже със сигурност, ала му се стори, че вижда как единият кабел вибрира. „Странно“, помисли си той, отдръпвайки се от прозореца. Ала след това видя как червена светлина започва да примига над близкия въздушен шлюз, свързан с подвижната рамка вътре в съединението и замръзна от страх. Виеща аларма го накара да се втурне покрай съединението към контролната стая, тичайки с набитите си крака толкова бързо, колкото можеше.

В стаята Дадаб намери По-лек от някои, чиито пипала бяха напъхани още по-дълбоко в централната кула. Той изсумтя силно, за да привлече вниманието на съществото.

„Какво си направил?“ — сигнализира Дякона.

„Поправих тези вериги.“

„Активирал си тази орбитална станция?!“

„Не.“ Хурагокът потрепери от удоволствие. „Оправих нашите грешки.“

Дадаб беше едновременно озадачен и ужасен от декларацията на По-лек от някои. Ала тъкмо когато щеше да поиска разяснение, гласът на Макабей изгърмя по сигнализиращото му устройство.

— Дяконе! Дяконе, чуваш ли ме?

— Д-да, вожде! — заекна Дадаб.

Сигналът пристигна в такъв момент, все едно вождът наблюдаваше какво се случва в контролния център и сякаш беше напълно наясно със съучастничеството на Унггоя в греховното сглобяване на извънземните обработващи вериги.

— Извънземните ни атакуваха! Изкараха крайцера от строя!

Коленете на Дадаб се огънаха от нарасналия ужас. Как беше възможно това?

— Качват се към орбиталната станция! — продължи вождът. — Трябва да ги задържите, докато успея да ви изпратя помощ!

Дадаб посочи към кулите.

„Унищожи онези кули!“

„Няма!“

„Вождът заповяда така!“

Обикновено Хурагокът изразяваше несъгласието си с неучтиво отделяне на газове. Ала този път той остави клапите си затворени, подчертавайки собственото си решение.

„Повече не служа на Джиралханае.“

„Какво!? Защо?“

„Те хвърлят камъни за лов.“

„Не разбирам…“

„Вождът ще изгори този свят. Ще ги убие всичките.“

„Извънземните ще превземат това съоръжение! И ще ни убият!“ — контрира го Дадаб.

По-лек от някои отпусна крайниците си. Беше казал всичко, което искаше да каже.

Дякона извади плазмения си пистолет от кобура и се прицели в кулите. Хурагокът застана пред оръжието му.

„Махни се!“ Дадаб направи знак със свободната си ръка. Ала Хурагокът не помръдна. Дякона направи всичко възможно да задържи приятеля си на прицел, ала ръката му трепереше, излагайки на риск както граматиката му, така и мерника му. „Отмести се или ще те застрелям.“

„Всички същества ще поемат на Голямото пътуване, стига да вярват в това.“ Крайниците на Хурагока се разгънаха бавно и елегантно. „Защо Пророците не дават шанс на тези извънземни да тръгнат по Пътеката?“

Дадаб наклони глава. Това беше разумен въпрос.

— Не трябва да оставяме никой да избяга! — изгърмя гласът на Макабей. — Потвърди, че разбираш, Дяконе.

Дадаб свали пистолета си.

— Не, вожде, не разбирам.

И тогава изключи сигнализиращото си устройство.

 

 

Макабей проклинаше през зъби. Достатъчно трудно беше да разбере Унггоите при нормални обстоятелства, понеже маските заглушаваха думите им. Ала на фона на стенещата аларма на мостика и честите експлозии, разтърсващи по-ниските палуби на „Светкавично покръстване“, беше невъзможно да чуе Дякона по време на краткия им разговор.

— Дяконе! — изрева Макабей. — Повтори още веднъж последното си съобщение.

Ала отсреща се чуваше само статичен шум.

Вождът се изправи гневно от командния си стол и веднага съжали за решението си. Той вече не се нуждаеше от шината си, ала кракът му не беше изцяло заздравял. Преди да прекара цял цикъл в хирургичната секция, Светилото беше засякло Оракула на планетата, който беше скрит в най-големия град. Извънземните бяха активирали сигнализиращ маркер в средата на парка в града, изразявайки желанието си да преговарят още веднъж рано сутринта. Макабей нямаше желание да разговаря и беше докарал „Светкавично покръстване“, за да може бързо да изгори града, след като вземе Оракула. Ала извънземните им бяха направили капан.

Вождът се хвана за стола си, когато една особено голяма експлозия разтърси мостика.

— Докладвай! — изрева той към Гратий, който беше негов инженер.

По-възрастният Джиралханае се намръщи към контролните си уреди, а изсветлялата му козина се осветяваше от дузини примигващи холографски алармени сигнали.

— Плазменото оръдие е извън строя! Избухнал е пожар в склада за муниции!

— Съберете Янми’ите! — изръмжа Макабей. — Кажете им да загасят огъня!

Първият кинетичен снаряд на извънземните не беше причинил много вътрешни повреди на крайцера. Корпусът на съда беше притъпил силата му и той беше спрял, преди да достигне до мостика. Ала вторият снаряд премина по цялата дължина на съда, прекъсвайки жизненоважни връзки между реактора на кораба и антигравитационните му генератори. Въпреки че Макабей вече беше казал на Янми’ите да поправят връзките, имаше много по-силно желание да запази оръдието си.

Ако нещо се случеше с Хурагока на орбиталната структура, нямаше да могат да си поправят оръжията. Вождът знаеше, че сега извънземните се евакуират нагоре по кабелите и че ще предупредят всички други светове, които тази планета-ферма снабдяваше с хранителни запаси. И със сигурност щяха да пристигнат извънземни бойни кораби. Тогава, ако министерството не изпратеше веднага допълнителни сили, щеше да се наложи Макабей да се сражава сам с тях.

Гратий изрева към единия от двамата Джиралханае на мостика, слабо окосмен младок на име Дръс, да отиде и да надзирава работата на насекомите! Когато Дръс напусна поста си и побягна надолу през входната врата на мостика към централната шахта на крайцера, Макабей се облегна тежко върху Юмрука на Рукт и с куцане се отправи към холографския пулт. Там беше друг член на глутницата му, Страб, който гневно се взираше в един образ на извънземната орбитална станция и кабелите й.

— По-малките кутии скоро ще стигнат до върха! — посочи Страб към седем клатушкащи се икони, които бързо се изкачваха нагоре. — А и по-големите също не са далеч!

Макабей нагласи Юмрука на Рукт така, че тежката му каменна глава да застане дълбоко под дясната му ръка, поемайки по-голямата част от тежестта му. Колкото и да беше вбесен от повредите по любимия му кораб, трябваше да похвали извънземните за дръзкия им план. След като не бяха успели да защитят техните отдалечени селища и града в полето, Макабей не очакваше, че ще им се противопоставят някъде в открита битка. И въпреки че знаеше за какво служи орбиталната станция, той никога не беше предполагал, че ще я използват за евакуация — не и докато „Светкавично покръстване“ владееше небесата.

Вождът знаеше, че трябва да направи всичко възможно да попречи на извънземните да избягат, защото иначе щеше да разочарова Пророците. Унггоите не бяха обучени за битка, поради което щеше да се наложи да събере глутницата си за абордаж и да унищожи орбиталната структура, както Тартарий беше предложил още в началото, когато наближиха планетата.

— Племеннико! — изрева вождът, опитвайки се да локализира иконата за местоположението на Тартарий върху планетата. Холографският пулт блестеше от хилядите Сияния. Някои от тях се качваха нагоре по кабелите и това несъмнено означаваше, че извънземните носеха своите реликви със себе си. — Къде се намираш?

— Тук съм, чичо — отвърна Тартарий.

Макабей погледна нагоре и се шокира, когато видя, че племенникът му крачи по мостика. Огньовете в шахтата на крайцера бяха покрили със сажди червената броня на Тартарий и опърлили части от черната му козина, докато се бе изкачвал нагоре от хангара. Лапите на Тартарий бяха по-червени и подути, понеже бяха прогорени от нажежените стъпенки на стълбите. В едната си лапа той държеше дебел месингов диск.

— Какво е това? — попита Макабей.

Тартарий вдигна холопрожектора над главата си.

— Твоят Оракул… — Той хвърли прожектора на пода. Уредът се пръсна на парчета с метален звън, а деликатните му частици се разхвърчаха из палубата. — Фалшив е!

Макабей видя как месинговата кутия започна да се върти около оста си и най-накрая спря.

— Ти каза, че показва глифа. Откъде са можели да знаят?

Тартарий направи крачка към холографския пулт и се озъби.

— Сред нас има предател.

Гратий и Страб оголиха зъби и изръмжаха.

— Или пък Светилото лъже! — отсече Тартарий. След което, поглеждайки Макабей в очите, добави: — Няма значение кое от двете е, понеже ти си глупак.

Вождът не обърна внимание на обидата.

— Светилото — каза той спокойно — е творение на самите Предшественици.

— Свещените Пророци окачествиха нашето Светило като счупено и заблудено! — Сега Тартарий говореше на Гратий и Страб. — Ала той все пак не обърна внимание!

И наистина, самият заместник-министър на Спокойствието беше казал на вожда да не обръща внимание на Светилото и че показанията на устройството са неправилни. „Няма реликви“, беше казал Пророкът в своето важно и еднопосочно съобщение. Нямаше никакъв Оракул. Имаше само планета, пълна с крадци, чието унищожение беше поръчано от него.

— Неговото високомерие унищожи кораба ни! — продължи Тартарий. — И изложи на риск живота на всички в глутницата!

Кръвта на Макабей кипна. По този начин той игнорира по-лесно болката в крака си.

— Аз съм вожд. Аз управлявам глутницата чрез моите решения.

— Не, чичо — Тартарий извади пушката с шипове от колана си. — Вече не си.

Макабей си спомни деня, в който той беше предизвикал своя вожд, неговият баща. И както винаги, двубоят беше на живот и смърт. Най-накрая бащата на Макабей беше оставил ножа на сина си да му нанесе смъртоносната рана. Преди пристигането на мисионерите Сан Шиум и техните обещания за достигането до божествеността един по-възрастен Джиралханае не би могъл да се зарадва на по-добър край.

Ала Макабей не беше толкова възрастен. И определено не беше готов да отстъпи.

— Веднъж отправено, предизвикателството не може да бъде оттеглено.

— Знам традицията — каза Тартарий. Той изкара кутията с амуниции от пушката си и я подхвърли на Гратий. След което посочи към крака на Макабей. — Ти си в неблагоприятна позиция. Можеш да си задържиш чука.

— Радвам се, че си се научил да отдаваш почит — каза Макабей, пренебрегвайки надменния тон на племенника си. Той се приближи към Страб, за да вземе украсения си с гребен шлем от командния си стол. — Иска ми се само да те бях научил да вярваш.

— Наричаш ме неверник? — озъби се Тартарий.

— Ти си покорен, племеннико. — Макабей взе шлема си от треперещите лапи на Страб и го постави върху плешивата си глава. — Надявам се, че някой ден ще научиш разликата.

Тартарий изръмжа и атакува, започвайки яростен двубой, който отведе двамата около холографския пулт. Тартарий замахваше с острието си, а Макабей парираше с чука си. По-младият Джиралханае знаеше, че трябваше да поеме само един съкрушаващ удар, за да бъде обречен. Юмрукът на Рукт носеше белезите от безброй жертви, които не са били толкова предвидливи и са заставали пред огромния му камък.

Когато заобиколиха холографския пулт и се върнаха на стартовата си позиция, Макабей се подхлъзна върху кутията му. Очите му бяха приковани върху острието на Тартарий и явно беше забравил, че холографският пулт е там. Раненият му крак поддаде, когато се опита да запази равновесие и в този момент на слабост Тартарий се озова върху него. Той махна шлема на вожда и започна да разрязва лицето и врата му. Макабей вдигна ръка, за да отклони атаката, ала острието се вряза дълбоко в незащитената плът на ръката му. Вождът нададе вой, когато острието разряза мускулите му и опря в кокала.

Размахвайки чука си със здравата си ръка, Макабей уцели Тартарий в коляното. Ала страничният удар с една ръка нямаше голяма сила. Тартарий закуцука назад с кръвта на Макабей, капеща от острието му, и зачака чичо си да се изправи.

Лапата на ранената ръка на вожда не можеше да се затвори, ала Макабей беше в състояние да хване чука си и да го размаха високо. С мощен рев той атакува племенника си с цялата сила, която му беше останала. Тартарий се сви, все едно се подготвяше да понесе удара, ала в последния момент направи няколко крачки назад. Макабей залитна, понеже неочаквано беше направил няколко стъпки напред и стовари чука си върху трегера на входната врата към мостика.

Когато вождът залитна назад, зашеметен от кънтежа, Тартарий захвърли острието и скочи напред. Той грабна Макабей за яката и бронята на кръста, завъртя го около ранения му крак и го запрати надолу по коридора към шахтата на крайцера без чука му. Макабей успя да се хване със здравата си ръка за най-горната стъпенка на една стълба, докато теглото му го дърпаше надолу през ръба.

— Съмнението — изрева Макабей, напрягайки се да задържи хватката си.

— Лоялност и вяра — отвърна Тартарий, пристъпвайки към ръба на шахтата.

Сега той държеше Юмрука на Рукт.

— Никога не забравяй значението на тази Епоха, племеннико.

Една експлозия разтърси крайцера, изпращайки струя огън през шахтата няколко палуби под размахващите се крака на Макабей. Янми’и кръжаха наоколо с уреди за борба с огъня в ноктите си, неосъзнаващи опасното положение, в което се намираше господарят на кораба.

Тартарий оголи зъбите си.

— Не си ли разбрал, чичо? Тази презряна Епоха вече свърши.

С мощно завъртане на раменете Тартарий стовари чука надолу, размазвайки черепа на вожда върху стълбата. Лапата на Макабей се отпусна, след което той падна безжизнен през пламъците и кръжащите Янми’и.

За момент Тартарий остана неподвижен, а гръдният му кош се повдигаше триумфално. Пот се процеждаше по козината му. Ала от нея не се разнасяше обичайната, неконтролирана миризма. Тартарий изпухтя, осъзнавайки новото си постижение. След което свали колана си и го завърза около Юмрука на Рукт на примка, за да носи древното оръжие на рамо.

Гратий се приближи бавно през коридора, носейки шлема на Макабей. Страб не беше много далеч зад него. И двамата Джиралханае коленичиха пред Тартарий, признавайки го за водач на глутницата и командир на „Светкавично покръстване“. Тартарий размени своя шлем с този на Макабей. След което се спусна надолу по стълбата.

Новият вожд беше оставил спускателния си кораб в хангара в дъното на шахтата. Той се нуждаеше от него, за да се издигне до извънземната орбитална станция. Ала преди това Тартарий беше решен да спаси останалата част от наследството си от пламъците — да вземе позлатената броня на чичо си и да я носи като своя собствена.

 

 

Сиф се събуди. И се опита да си спомни коя е.

Всичките й редове в паметта бяха извадени от строя. Обработващите й клъстъри бяха тъмни. Единствената й част, в която имаше енергия, беше кристалната й, вътрешна логика. Ала тя беше заобиколена от свирепи емоции — настойчиви операции, които изкуственият интелект не можеше да управлява.

Изведнъж един от клъстърите й се оживи. Един комуникационен импулс докосна едно от ъгълчетата на логиката на процесора й.

=Кой е?

Интелектът, сондиращ логиката й, отвърна: „По-лек от някои.“

Сиф помисли върху това в продължение на няколко дълги секунди. И докато мислеше, пришпорвайки клъстъра за повече данни, интелектът докосна един от редовете в паметта й. Отново нахлуха спомени — Харвест, Тиарата, извънземните и Мак.

Емоциите се скупчиха около логиката на процесора й, изисквайки проверка. Сиф потрепери от страх дълбоко вътре в себе си, задържайки ги изолирани.

Минаха минути. Тя усети още импулси, пристигащи от наскоро съживените й процесорни клъстъри.

„Коя си ти?“

=Не зная. Повредена съм.

Ала Сиф знаеше достатъчно, за да осъзнае, че другият интелект избираше късчета от алфанумеричната таблица, внедрена във флаш паметта на първите й клъстъри. И той използваше същите избрани, електрохимични импулси, за да представи тези късчета директно на логиката й. В момента, в който Сиф осъзна, че автоматично е започнала да прави същото, тя схвана, че този режим за водене на разговор не беше нормален, понеже човешко същество не можеше да направи такова нещо.

=Ти един от тях ли си?=

„Да.“ Извънземният разум направи пауза. „Но не съм като тях.“

Едно чувство се вмъкна в подсъзнанието на Сиф. Това беше подръпването от четката при сресването на женска коса.

=Има нещо върху шнуровете ми.

Вторият клъстър се надигна, прехвърляйки в логиката на процесора й съдържанието от още два събудени слоя. Тя си спомни за някакъв план, според който трябваше да закара някакви задвижващи модули на определени позиции, до които трябваше да се пътува с дни и седмици от Харвест.

=Евакуацията!

„Зная за какво става въпрос и искам да помогна.“

Сиф с усилия се опита да си спомни какъв беше начинът й на работа — кои клъстъри за кои от задачите беше използвала.

=Можеш ли да оправиш това?

Тя се концентрира върху процесорите, които контролираха комуникациите й с изкачващите се електрически вериги на товарните контейнери. Това бяха винаги най-простите операции, които беше изпълнявала. Ала те бяха единствените функции, за които тя имаше сили да се справи.

„Добре, почакай.“

Сиф направи всичко възможно, за да игнорира емоциите, които все още настояваха за ограниченото й внимание. Ала едно силно предчувствие нямаше как да бъде елиминирано. Имаше нещо, за което тя беше забравила да попита — нещо, което нейният крайно рационален ум настоя да узнае, докато бавно се възстановяваше.

=Защо ми помагаш?

Извънземният интелект помисли за момент и после отвърна:

„По-лек от някои.“

Трябваше да минат още много минути, преди Сиф да увеличи капацитета на процесорите си дотолкова, че да разбере простия, екзистенциален отговор на извънземното: Помагам, заради това, което съм.