Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (5)

Глава 3

Патрулираща мисия на Съглашението близо до система Епсилон Инди, 23-та епоха на Съмнението

Взирайки се в наредените контейнери със зрели плодове на извънземния кораб, Дадаб започна да слюнкоотделя. Той рядко виждаше такива вкуснотии, нито пък имаше шанса да похапне от тях. Съглашението беше обединение на няколко биологични вида и този, към който принадлежеше Дадаб, Унггоите, се намираше ниско в продоволствената верига. Те бяха използвани, за да изяждат остатъците от храната. Но не бяха само те.

Близо до основата на единия контейнер три Киг-Яра се караха за една купчина от изключително вкусни пъпеши. Дадаб се опита да се промъкне незабелязано покрай пищящите, наподобяващи влечуги, същества. Независимо че носеше званието Дякон на борда на кораба на Киг-Ярите „Незначителен грях“, той не беше добре дошъл сред екипажа му. Дори при най-благоприятните обстоятелства двата вида трудно се спогаждаха като съюзници. Но след това дълго пътуване с постоянно намаляващи запаси от храна, ако не бяха попаднали на извънземния кораб, както това се случи, Дадаб щеше да започне да се страхува, къде на шега, къде наистина, че Киг-Ярите можеха да изядат него вместо пъпешите.

Парче от пъпеш профуча във въздуха и се удари отстрани в синьо-сивата глава на Дадаб, като остави сладко петно върху него и разля сок по оранжевата му туника. Също като останалата част от тялото на Унггоите, главата им беше покрита с твърд екзоскелет и ударът въобще не го нарани. Ала трите Киг-Яра избухнаха едновременно в писклив смях.

— Дар за Негово Светейшество! — подигравателно подвикна единият от тях през острите си като кинжали зъби.

Той се казваше Жар и беше лидер на малката група от екипажа. Лесно се отличаваше от останалите двама по дължината и наситения розов цвят на дългите си, гъвкави шипове, които образуваха гребен върху задната част на издължения му череп.

Без да забавя крачка, Дадаб мощно изсумтя, размествайки части от пластината, която беше закрепена в една от извитите вентилационни тръби на маската, покриваща сплеснатия му нос и широката уста. За разлика от Киг-Ярите, които се чувстваха доста комфортно в наситената с кислород атмосфера на извънземния кораб, Унггоите дишаха метан. Той изпълваше един пирамидален резервоар върху гърба на Дадаб и течеше към маската му през маркучи, вградени в презрамките на раменете му.

Още парчета от пъпеши полетяха към Дадаб. Но той беше преминал покрай Киг-Ярите и пренебрегна сладките отломки, които се удариха в резервоара му. Раздразнени от незаинтересоваността му, замерващите го се върнаха към дребнавите си дрязги.

„Незначителен грях“ беше част от огромната флота от мисионерски съдове на Съглашението, Духовенство на Умиротворението, която отговаряше за изследването на границите на контролираното от него космическо пространство. Най-ниският ранг беше Дякон, но това беше и единственият пост, който можеха да заемат представителите на вида на Дадаб, както и една от малкото длъжности за тях, която не беше свързана с такъв тежък ръчен труд и рискове по време на битка.

Не всеки от Унггоите можеше да кандидатства за Дякон, а Дадаб беше направил този ход, защото беше по-умен от повечето от тях и беше способен да разбира по-добре Светите писания на Съглашението, както и да ги разяснява на останалите.

Съглашението не беше просто политически и военен съюз. Той беше религиозно обединение, в което всички негови членове даваха обет за лоялност към върховните му теократични лидери, Пророците, и тяхната вяра в превъзхождащата сила на древна технология, вградена в реликвите, оставени от изчезнала извънземна раса, известна като Предшествениците. Намирането на разпръснатите останки от тази технология беше причината, поради която „Незначителен грях“ беше поел дълбоко в тъмния космос, на стотици цикли от най-близкия населен свят на Съглашението.

Като Дякон, Дадаб отговаряше за това Киг-Ярите да следват всички подходящи Свети писания, докато провеждаха търсенето си. За съжаление, от момента, в който се бяха качили на извънземния съд, екипажът въобще не беше послушен.

Мърморейки в маската си, Дадаб се затъркаля към една редица от контейнери. Някои от тях бяха отворени с нокти и му се налагаше да прескача през останки от наполовина сдъвкани плодове, които Киг-Ярите бяха оставили, понеже нямаха търпение да опитат от всички вкуснотии на кораба. Дадаб се съмняваше, че в контейнерите можеха да се намерят предмети, които да представляват интерес за Пророците. Но като Дякон, той трябваше да ръководи търсенето или най-малкото да даде своята благословия, особено когато ставаше въпрос за предмети, принадлежащи на извънземни, които не бяха познати на Съглашението.

Освен че бяха съсредоточени в намирането на реликвите, Пророците бяха нетърпеливи да присъединят нови последователи към вярата си. И въпреки че тази задача технически беше отговорност на Духовенството на Умиротворението, Дадаб беше единственото официално религиозно лице, което присъстваше и искаше да се увери, че изпълняваха всички необходими процедури.

Дякона знаеше, че добре свършената работа можеше да доведе до повишение някой ден. А той отчаяно искаше да се махне от „Незначителен грях“ и да бъде назначен на служба някъде, където нямаше да бъде отговорен за контролирането на непочтителни двуноги влечуги. Повече от всичко друго Дякона желаеше да проповядва, за да може един ден да стане духовен лидер на Унггоите, които нямаха късмет като него. Това беше възвишена цел, но като повечето истински вярващи, увереността на Дадаб се подхранваше от огромна надежда.

В края на редицата от контейнери имаше механичен елеватор, който се издигаше нагоре по корпуса. Дадаб стъпи на него и огледа контролните му уреди. Повдигна една от предните си лапи, покрити с шипове, и натисна бутон, който според него сочеше нагоре. Изръмжа доволно, когато съоръжението затрополи и се заиздига нагоре по стената.

Един тесен коридор водеше от върха на елеватора към задвижващия модул на съда. Дадаб надуши лоша миризма и, пристъпвайки с отвращение през масивна врата, изключи обонятелните мембрани на маската си. Купчината от нишковидна слуз в центъра на кабината от другата страна му беше болезнено позната, а на това място някой от Киг-Ярите беше решил да остави фекалиите си.

Дадаб внимателно започна да приплъзва едно от плоските си ходила с четири пръста през лепкавите произведения от плодовата цигания на Киг-Яра, докато не докосна нещо метално. Беше малка кутия, която се беше опитала да разговаря с комуникационните вериги на „Незначителен грях“.

Намирането на извънземния съд беше чиста случайност. Корабът на Киг-Ярите тъкмо се канеше да направи следващия си скок в хиперпространството, за да проведе едно от насрочените по график сканирания в търсене на реликвите, когато засече радиационен взрив на по-малко от един цикъл разстояние от своята позиция. Отначало лидерът на Киг-Ярите — една женска на име Чър-Яр, която беше господарката на кораба, си помисли, че ще бъдат атакувани. Но когато се приближиха до него, дори Дадаб можеше да забележи, че имаше някаква повреда в задвижването.

Все пак Чър-Яр искаше да се увери, че не се намират в опасност. Поради това откри баражен огън с предните лазери на „Незначителен грях“, като по този начин стопи двигателя на извънземния кораб, след което изпрати Жар на борда му, за да накара кутията да замлъкне и да се увери, че повече няма да изпраща сигнали за помощ. Дадаб се опасяваше, че Жар ще бъде прекалено агресивен и че ще съсипе единствения предмет, който си заслужаваше да бъде спасен и който можеше да допринесе за преместването му от кораба на Киг-Ярите, но не можеше да каже на Чър-Яр за това. Той беше чувал за много други Дякони, които бяха претърпели „злополуки“, заради подобни актове, демонстриращи липса на лоялност.

Все пак господарката на кораба му беше разрешила да вземе кутията и Дадаб предполагаше, че тя също беше осъзнала важността на този предмет за работата на Духовенството на Умиротворението. Тя можеше да отиде и сама, разбира се. Но забелязвайки екскрементите по кутията и ръцете си, той разбра, че Чър-Яр беше изпратила него, защото знаеше какво точно ще се случи при вземането й. Държейки вонящия си трофей на една ръка разстояние, Дякона се върна надолу по коридора.

След като избегна още една баражна стрелба от страна на Киг-Ярите в товарното помещение, той изтича през едно свързващо звено обратно на „Незначителен грях“. Побърза да се вмъкне в камерата с метанова атмосфера на кораба (единственото помещение, в което постоянно имаше такъв газ) и нетърпеливо разкопча катарамите на презрамките си. Когато се облегна в една триъгълна вдлъбнатина върху една от квадратните стени на стаята, един скрит компресор изцвърча и започна да пълни отново резервоара му.

Дадаб се измъкна от костюма си и размаха гигантските си ръце пред гърдите си. Челюстта му го болеше от херметически затворената маска и той я свали и захвърли настрани. Но тя беше уловена с едно светкавично движение, преди да падне на пода.

В центъра на помещението, носейки се из пространството, се намираше един Хурагок — същество с овална глава и издължена зурла, което се държеше във въздуха благодарение на няколко полупрозрачни розови алвеоли, пълни с различни газове. Четири предни крайника или по-точно пипала стърчаха от гръбнака му и едното от тях държеше маската на Дадаб. Хурагокът доближи маската до една редица от тъмни, кръгли сензорни луковици по дължината на муцуната си и щателно я прегледа. След което сгъна две от пипалата си с бърз, любознателен жест.

Дадаб разкриви пръстите на една от вкочанените си ръце така, че да паснат на първоначалната подредба на крайниците на Хурагока, и четирите им върхове щръкнаха пред гръдния му кош.

— Няма повреди, уморих се да го нося — пръстите му се наклониха и свиха, после се огънаха и застъпиха, при което образуваха уникалните знаци за всяка една дума.

Хурагокът изпусна разочаровано свистене от един, подобен на сфинктер клапан в една от алвеолите си. Тази струя го запрати покрай Дадаб към устройството за зареждане на контейнера, където той закачи маската на една кука, стърчаща от стената.

„Намери ли устройството?“ — попита Хурагокът, обръщайки се към Дадаб.

Дякона вдигна кутията и пипалата на Хурагока потрепнаха от вълнение.

„Може ли да докосвам това, което виждам?“

„Да, но не и да миришеш“ — отвърна Дадаб.

Ала Хурагокът или нямаше нищо против миризмата от вонята на Киг-Яра, или просто не проумя шегата на Дадаб. Той обви едно пипало около извънземния трофей и нетърпеливо го повдигна към муцуната си.

Дадаб се строполи върху една платформа, покрита с възглавници, близо до свободния дозатор за храна в помещението. Той разви една дюза, свързана с макара от гъвкави тръбопроводи, сложи я в устата си и започна да смуче. Много скоро, не много вкусна, но хранителна каша започна да се движи надолу по тръбата и да изпълва хранопровода му.

Дякона погледна към Хурагока, който съсредоточено изучаваше извънземната кутия, като алвеолите му се издуваха и изпразваха в опит да изрази нещо. Може би нетърпение? Мина почти цялото пътуване, преди Дадаб да започне да разбира езика от знаци на това същество. По неговия бълбукащ говор можеше само да гадае за емоционалните му нюанси.

На него наистина му бяха необходими много цикли само за да научи името на Хурагока — По-лек от някои.

Дадаб познаваше основите на възпроизвеждането на Хурагоките или казано с други думи, тяхното раждане. Тези същества създаваха своето поколение от лесно намиращи се органични материали със същата сръчност на ресничестите си пипала, с която По-лек от някои беше пробил добре оформена дупка в извънземната кутия. Това беше наистина фантастичен процес, но най-необичайното за Дадаб беше трудната за родителите Хурагоки стъпка да направят своите създания напълно способни да летят, понеже трябваше да ги напълнят с правилната смес от газове. В резултат на това всеки нов Хурагок първоначално се издигаше нагоре или се снишаваше, и в съответствие с това родителите му даваха неговото име — Прекалено тежък, Лесен за корекция, По-лек от някои.

Стискайки здраво клапата в зъбите си, Дадаб вдиша през носа, като дробовете му се издуха с пълния си капацитет. Метанът в костюма не беше по-застоял от този, който носеше на гърба си, но той се чувстваше добре, дишайки безгрижно. Докато гледаше как По-лек от някои пъха пипалото си в кутията и предпазливо тества вътрешността й, Дадаб още веднъж си спомни колко много ценеше компанията на това същество.

Имаше много Хурагоки по време на пътуванията му, докато получаваше образованието си в семинарията на Духовенството. Но по-висшите от него ги държаха за себе си и те се грижеха единствено да поддържат в изправност корабите. Ето защо Дадаб беше доста изненадан, когато По-лек от някои първоначално беше сгънал крайниците си в посока към него, като повтаряше отново и отново един-единствен знак, докато Унггоят не осъзна, че съществото просто се опитваше да му се усмихне и да каже „Здравей“.

Изведнъж По-лек от някои дръпна рязко пипалото си от кутията, все едно беше получил шок. Алвеолите на Хурагока се издуха и той започна да вършее с крайниците си, изричайки спазматична проповед. Дадаб с усилие се изправи.

„Информация!… Координати!… Несъмнено извънземните… Дори повече от нас самите!“

„Спри! — прекъсна го Дадаб, като изплю клапата за поемане на храна и скочи на крака. — Повтори!“

С очевидно усилие Хурагокът принуди пипалата си да се извиват по-бавно. Дадаб гледаше с пронизващ поглед. Най-накрая разбра какво искаше да каже По-лек от някои.

„Сигурен ли си?“

„Да! Господарката на кораба трябва да бъде уведомена!“

„Незначителен грях“ не беше голям кораб. И за същото време, за което Дадаб презареди резервоара си, внимавайки да не намачка туниката си, той и Хурагокът успяха да излязат от помещението и да се отправят към мостика по единствения централен коридор на „Незначителен грях“.

 

 

— Или свали маската си — каза господарката на кораба, след като Дадаб задъхано представи становището на По-лек от някои, — или се научи да говориш по-ясно.

Чър-Яр се беше настанила върху един издигнат команден стол. Нейната светложълта кожа я правеше най-яркия предмет на малкия, тъмен мостик.

Дадаб преглътна два пъти, за да изчисти слюнката от гърлото си и започна отново.

— Това устройство представлява комплект от проводни вериги, наподобяващи процесните пътеки, опасващи нашия кораб.

— Моят кораб — поправи го Чър-Яр.

Унггоят потрепна.

— Да, разбира се.

Не за първи път му се искаше господарката на кораба да притежава същата украса от шипове като тази на Жар, понеже тези израстъци променяха цвета си в зависимост от настроението на мъжкаря, който ги притежаваше. В момента Дякона отчаяно искаше да прецени колко нетърпелива беше Чър-Яр. Но също като останалите женски Киг-Яри задната част на главата й беше покрита с тъмнокафяви мазоли от дебела кожа, наподобяващи белези от натъртвания, поради което тесните й рамене изглеждаха още по-прегърбени, отколкото бяха в действителност.

Дадаб реши да играе на сигурно и заряза надлъгванията.

— Кутията представлява нещо като навигационно устройство. И въпреки че е повредено… — Дякона жестикулираше плахо към Хурагока, който се люлееше до един контролен панел на стената — все още помни мястото, от което е произлязло.

По-лек от някои започна да барабани с върховете на пипалата си по светещите превключватели върху панела. Скоро, в едно холополе пред стола на Чър-Яр започна да сияе триизмерен холографски образ на космическото пространство около „Незначителен грях“. Холополето представляваше пространството между две тъмни стъклени лещи, едната от които наподобяваше пиедестал, изработен от платина, а другата беше вградена в тавана на мостика. Като повечето повърхности в кораба на Киг-Ярите, таванът беше облицован с пурпурни метални листове, които, след като уловяха светлината от холограмата, показваха тъмната шестоъгълна структура на берилиевата решетка отдолу.

— Ние бяхме тук — започна Дадаб в момента, в който върху полето се появи червен триъгълник, обозначавайки кораба на Киг-Ярите, — когато регистрирахме радиационния теч от извънземния съд — продължи той, а холограмата, контролирана от По-лек от някои, се премести и увеличи, показвайки допълнителни икони, както беше редно. — Тук осъществихме контакт. А това е първоначалната точка, от която По-лек… ъъъ, Хурагокът счита, че е започнало пътуването на извънземния съд.

Господарката на кораба присви едно от сферичните си, рубиненочервени очи, поглеждайки към осветената звездна система. Тя се намираше извън участъка, в който Духовенството й беше наредило да патрулира — извън границите на контролираното от Съглашението космическо пространство, въпреки че Чър-Яр знаеше, че да се предполага такова нещо, беше ерес. Пророците вярваха, че някога Предшествениците са владеели цялата галактика и поради това всяка звездна система представляваше свещена земя и потенциална съкровищница за важните реликви.

— Какво е местоположението? — попита Чър-Яр, а дългият й език тракаше по горната част на устата й, която приличаше на човка.

Дякона отново се обърна към Хурагока. Съществото издаде хленчещ звук от алвеолите си и махна с два от крайниците си.

— Страхувам се, че данните са били унищожени — отвърна Дадаб.

Господарката на кораба обгърна с нокти облегалките на стола си. Тя ненавиждаше факта, че Унггоят разбираше езика на Хурагоките и че в момента служеше за посредник между нея и член на екипажа й. Не за първи път тя обмисли възможността да се отърве от Дякона през някой от въздушните шлюзове. Но докато се взираше в неизследваната система, тя осъзна, че малкият набожен смукач на метан изведнъж се беше оказал много полезен.

— Казвала ли съм ти някога колко много ценя твоите добри съвети? — попита господарката на кораба, отпускайки се в стола си. — Какво предлагаш да кажем на духовенството?

Костюмът на Дадаб започна да го дразни около шията, ала той се противопостави на желанието да се почеше.

— Както и по отношение на всички други въпроси, аз ще се вслушам в препоръките на господарката на кораба — Дадаб внимателно подбираше думите си, защото Чър-Яр не му задаваше често въпроси, а пък никога досега не го беше питала за мнението му. — Тук съм, за да служа, като по този начин изразявам своята почит към волята на Пророците.

— Може би не трябва да изготвяме доклада си, докато не проучим извънземната система? — размишляваше Чър-Яр. — След което да дадем на тяхно светейшество колкото се може повече информация?

— Сигурен съм, че Духовенството ще… оцени желанието на господарката на кораба да осигури изчерпателни данни за това важно откритие.

Дадаб не използва думата „одобри“, но ако женският Киг-Яр искаше да изкара кораба си от охранявания участък, той нямаше да може да я спре. В края на краищата тя беше господарката на кораба.

Ала Дякона имаше друга, много по-лична причина за съгласието си. Той знаеше, че ако намерят нещо ценно в неизследваната система, това щеше да ускори неговото повишение. И за да постигне това, беше склонен да пренебрегне някои правила. „Все пак, помисли си той, закъснения в комуникацията се случваха постоянно.“

— Чудесна препоръка — езикът на Чър-Яр изскочи между острите й зъби. — Ще програмирам нов курс. — След което добави с бегло отмятане на главата си. — Нека всички ние следваме Техните Стъпки.

— И да не се отклоняваме от Пътя — добави Дякона, довършвайки благословията.

Тези думи възхваляваха сказанието за Предшествениците и момента, в който те бяха активирали седемте мистериозни пръстена Хейло, след което бяха напуснали галактиката, без да оставят никого от своя вид след себе си. И убеждението, че някой може да се превърне в Бог, следвайки стъпките им, наистина беше основната теза в религията на Съглашението. Един ден, обещаваха Пророците на своите верни тълпи от последователи, ще намерим свещените Пръстени! И ще открием божествената същност на Предшествениците!

Дадаб и милиарди други същества в Съглашението непоклатимо вярваха в това.

Дякона се отдръпна от командния стол на господарката на кораба, сигнализирайки на По-лек от някои да го последва. Завъртя се възможно най-елегантно, доколкото му позволяваше метановият резервоар, след което премина чевръсто през автоматичните плъзгащи се врати на мостика.

— Фанатик — изсъска господарката на кораба, когато двете ъгловати половини на вратата се затвориха. Тя натисна един холографски бутон върху облегалката на стола си, чрез който управляваше комуникационната система. — Върнете се веднага. Вземете със себе си само това, което можете да носите.

— Но господарке — гласът на Жар изпращя от облегалката на стола й, — цялата тази храна…

— Върнете се по местата си! — изкрещя Чър-Яр, понеже търпението й се беше изчерпало още по време на разговора с Дякона. — Зарежете всичко! — Господарката ядосано удари бутона. — Скоро ще намерим много, много повече.