Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (9)

Глава 7

Харвест, 16 януари 2525

Когато войниците от първи взвод наредиха таблите си за закуска в хигиенизатора на столовата, Ейвъри ги поведе на ежедневния им преход — десет километра навън и обратно по дължината на магистралата Гладшайм. След две седмици общофизическа подготовка (ОФП) те вече бяха свикнали с маршрута, който представляваше една опустошена и еднообразна пътека през равните полета с пшеница. Ала до днес не го бяха изминавали с двайсет и пет килограмовите си раници. И когато Епсилон Инди заблестя в късното утринно небе, преходът се беше превърнал в уникално болезнено изпитание.

Това важеше и за Ейвъри, който не беше правил свестни упражнения още преди завръщането си вкъщи. Дългите периоди в криосън от Епсилон Еридани до Сол и от Сол до Епсилон Инди го бяха оставили в състояние, което обикновено беше известно като „изгорял във фризера“. Агонизиращото усещане, при което все едно ти се забиваха пирони и игли в тялото, беше причинено от разлагането на криомедикаментите, които се бяха натрупали в мускулите и ставите, а случаят на Ейвъри беше най-лошият, който беше преживявал досега, понеже в резултат на напрегнатия преход се появи дълбока пареща болка в коленете и раменете му.

Ейвъри потрепери, докато сваляше раницата си. Ала за него беше лесно да скрие неудобството си от своя взвод, защото трийсет и шестимата мъже, струпани около пилона с флага върху плаца, бяха насочили вниманието си главно към собственото си изтощение. Със стичащата се пот по носа и брадичката си Ейвъри гледаше как един от тях повръщаше погълнатата закуска. Това стартира верижна реакция и скоро почти половината взвод се сгърчи в конвулсии върху чакъла.

Дженкинс, един от по-младите войници с ръждивокафява коса, се беше превил на две точно в краката на Ейвъри. С тънките си ръце, поставени върху коленете, той нададе звук, който беше нещо средно между кашлица и рев. Ейвъри видя как една лига от устата му се проточва към лошо завързаните му ботуши. Ще има пришки, намръщи се Ейвъри при вида на разхлабените връзки. Ала той знаеше също, че друга мигновена заплаха грозеше Дженкинс. Това беше дехидратацията.

Сержантът извади пластмасова бутилка с вода от раницата си и я пъхна в треперещите ръце на войника.

— Изпий я бавно.

— Тъй вярно, старши сержант — изхриптя Дженкинс, ала не помръдна.

— Веднага, войнико! — изръмжа Ейвъри.

Дженкинс се изправи толкова бързо, че преместващата се тежест на раницата му почти го събори върху костеливия му гръб. Хлътналите му бузи се издуха, когато отви капачката на бутилката и отпи две големи глътки.

— Казах бавно. — Ейвъри се стараеше да изглежда ядосан. — Или ще се парализираш.

Ейвъри знаеше, че колониалните гарнизони не са като пехотинците, ала за него беше трудно да занижи очакванията си относно представянето на наемниците. Около половината от тях бяха членове на изпълнителната власт и службите за спешни случаи и поради това бяха поне умствено подготвени за суровите базови тренировки. Ала тези мъже бяха и по-възрастни, като някои от тях се намираха в късните четиридесет или ранните петдесет и не всички бяха в най-добрата си форма.

Обаче положението с по-младите наемници като Дженкинс също не беше розово. Повечето от тях бяха израснали по фермите, ала понеже ДЖОТУНИТЕ на Харвест вършеха цялата тежка ръчна работа, те бяха точно толкова неподготвени физически за суровата войнишка служба, колкото и по-възрастните им събратя.

— Хийли! — извика Ейвъри, посочвайки към ботушите на Дженкинс. — Тук имаме още един чифт изранени крака!

— Това прави общо три чифта! — отвърна санитарят. Той подаваше бутилки с вода на двама дундести наемници на средна възраст със загорели от слънцето лица. — Дас и Абел са толкова дебели, че се протриват направо през чорапите. — Санитарят беше повишил глас достатъчно, за да го чуе целият взвод и няколко от мъжете, които не бяха прахосали закуската и чувството си за хумор с нея, се закискаха тихо на нелепото подмятане на Хийли.

Ейвъри се навъси. Той не можеше да реши, кое го ядосваше повече — фактът, че Хийли упорстваше да се прави на клоун, съсипвайки сериозната атмосфера, която се опитваше да наложи или това, че санитарят вече знаеше имената на всички войници, докато Ейвъри все още трябваше да хвърля по един поглед върху лентичките на джобовете на техните маслиненозелени военни ризи, където бяха написани.

— Имаш сили да говориш? Значи имаш и енергия да вървиш! — озъби се Ейвъри. — Вземете по една бутилка с вода и я изпийте. Единственото, което искам да чувам, е звукът на хидратацията. И за да бъда ясен, ще ви кажа, че това означава, да не чувам аб-со-лютно ни-що!

Незабавно трийсет и шест бутилки с вода се издигнаха към небето. Дженкинс имаше особено голямо желание да не помръдва наранените си крака от мястото им и погълна водата си тревожно бързо. Ейвъри гледаше как уголемените адамови ябълки на наемниците подскачат нагоре-надолу като йо-йо, закрепено за прекалено къса връв. Хлапето дори не може да изпълни както трябва заповедта за изпиването на водата.

Гласове, разнасящи се из полигона на гарнизона, оповестиха завръщането на втори взвод на сержант Бърн. Ейвъри чуваше как войниците ритмично пеят един стих, използван по време на физическата подготовка на пехотните корпуси. Бърн посочваше всяка една редица, след което наемниците повтаряха:

„Погребете ме дълбоко, когато умра!

И сложете моята МА5 до моите крака!

Не скърбете за мен, не проливайте дори сълза!

А ми пригответе чиста риза за казармената полоса!

Щото една сутрин в пет и половина!

Земята ще гърми и ще затъмня залязващата месечина!

Не се косете и не идвайте разкопчани!

Моят призрак ще участва в тренировъчните ви програми!“.

Докато втори взвод се изкачваше на върха на полигона и се пръскаше по плаца, входната врата към квартирата на капитан Пондър се отвори. Както обикновено капитанът беше решил да не слага протезата си. Поради това ръкавът на ризата му още веднъж беше прилежно закачен отстрани.

— Вни-ма-ние! — извика Ейвъри.

Пондър остави първи взвод да се изправи, а втори да спре и да си поеме въздух. След което попита с висок, но приятелски глас:

— Наслаждавате ли се на разходката си?

— Да, сър — отговориха войниците с колеблив ентусиазъм.

Пондър се обърна към Бърн.

— Не ми звучат убедително, старши сержант.

— Да, така е — изръмжа Бърн.

— Може би десет километра не са ви били достатъчни, за да решите.

— Ще се радвам да ги пусна отново, капитане.

— Е, нека да се убедим. — Пондър опря юмрук на хълбока си и извика: — Питам отново, дали ви хареса разходката?

Всичките седемдесет и двама войници изкрещяха в един глас.

— Да, сър.

— Утре ще отидете ли пак?

— Да, сър.

— Това определено го чух! Свободно! — Докато наемниците се свличаха отново на земята, Пондър махна на Ейвъри да се приближи. — Как беше темпото им?

— Не беше зле, като се има предвид товарът им.

— Какъв е графикът за този следобед?

— Мислех да ги заведа на стрелбището.

Пондър кимна одобрително с глава.

— Време е да им дадем възможност да свалят по няколко мишени. Ала ще трябва да оставиш своя взвод на Бърн.

— Сър?

— Празникът на лятното слънцестоене. В Утгард. Губернаторът на тази чудесна планета изпрати покана за мен и един от моите сержанти. — Капитанът посочи с брадичка към Бърн, който в момента заливаше с ругатни един ужасен войник, който току-що беше направил грешката да повърне закуската си върху ботушите му. — Това си е официално събитие. С дами в дълги рокли и разни такива работи. — Пондър се усмихна на Ейвъри. — И имам чувството, че ти би паснал по-добре в картинката.

— Прието.

Последното нещо, за което Ейвъри имаше желание, беше пияни политици да му задават въпроси за Съпротивата, ала докато гледаше как Бърн кара войника да прави лицеви опори директно върху изцапаните му ботуши, трябваше да признае, че капитанът най-вероятно е прав.

А освен това имаше и въпроси, които Ейвъри искаше да зададе на Пондър — на първо място и най-вече защо той и Бърн са били преместени на Харвест. След вечерта, в която се сбиха в казармата, двамата не намираха много общи теми за разговор и поради това Ейвъри не беше получил никаква информация от Бърн. Той се надяваше, че по време на пътуването към Утгард капитанът ще му обясни защо от КУОН са решили, че двама бивши командири на взводове от операция ТРЕБЮШЕ са подходящи за такъв трансфер и е трябвало да бъдат изтеглени от фронтовата линия със Съпротивата.

Ейвъри подозираше, че отговорът на Пондър нямаше да му хареса.

— Партито започва в шест и половина — капитанът се обърна с гръб към квартирата си. — Измий се и нека се срещнем до машинния парк възможно най-скоро.

Сержантът отдаде бързо чест, след което закрачи обратно към войниците си.

— Форсел, Уик, Андерсен, Дженкинс! — извика той, прочитайки имената им върху комуникатора си. Четирима души се изправиха малко по-високо. — Дочух, че никой от вас досега не е стрелял с оръжие. Така ли е?

— Тъй вярно, старши сержант.

Гласовете на войниците бяха колебливи и смутени. Някои от по-старите запасняци, бивши полицаи, свикнали да носят пистолети на работа, се изкикотиха заради неопитността на наемниците.

— Няма да ви е толкова забавно, когато застанат зад вас по време на реална престрелка — изгрухтя Ейвъри.

Смехът на полицаите бързо заглъхна.

Ейвъри направи знак на Дженкинс и останалите да се съберат около него.

— Двамата с капитана имаме важна среща в града. Поради това старши сержант Бърн ще ви вземе с него.

Войниците се спогледаха, объркани от съобщението на Ейвъри.

— Той ще ви научи как да стреляте — поясни Ейвъри. — И внимавайте да не се изпозастреляте един друг.

 

 

Един час по-късно той седеше зад волана на един уортог и ускоряваше на изток по магистралата Гладшайм. Капитан Пондър пътуваше до него. Епсилон Инди се простираше точно над главите им и Ейвъри беше доволен от оголения дизайн на машината. На бойното поле уортогът беше опасно превозно средство, защото нямаше покрив и врати. Ала когато единственият ти враг беше прилепналата и изпотена тъмносиня военна униформа, неговото открито купе за пътниците беше истинска благословия.

За да се охлаждат, двамата мъже бяха свалили тъмносините си сака и бяха навили ръкавите на ризите си до лактите. Пондър реши да не открива протезата си. Ейвъри предположи, че беше заради това да не се нагреят неприятно титаниевите й връзки от директната слънчева светлина. С ъгълчето на окото си сержантът забеляза, че капитанът се протегна и почеса рамото си, масажирайки свръзките от нановлакна на мястото, където проводниците се съединяваха с човешката плът.

Пондър и Ейвъри стояха мълчаливи за известно време и наблюдаваха как полетата с пшеница около базата на гарнизона отстъпват място на огромни овощни градини с праскови и ябълки. Ейвъри не беше сигурен, кой е най-добрият начин за разчупване на ледовете. Той не искаше веднага да започва с въпроса „Защо съм тук?“. Сержантът предполагаше, че има основателна причина, заради която капитанът пазеше в тайна информацията и подозираше, че ще е необходимо малко повече майсторство, за да получи отговора на интересуващия го въпрос. Затова той започна с нещо обикновено.

— Сър, ако нямате нищо против, мога ли да ви попитам, какво се е случило с ръката ви?

— ПЕК 9/21/1 — отвърна Пондър, извисявайки глас над рева на уортога. — Знаеш ли коя е тази войскова част?

Ейвъри веднага направи разбор на абревиатурата — Девети пехотен експедиционен корпус, двайсет и първа дивизия, първи батальон. Това беше една от многото войскови части, които служеха на Епсилон Еридани.

— Да, сър. Коравите кашици.

— Такива бяха, наистина — капитанът се пресегна с двата метални пръста на протезата си към джоба на ризата и извади една пура „Суийт Уилям“. — Аз бях техният командир.

Ейвъри затегна хватката си върху волана, докато един влекач премина покрай тях в противоположното платно.

— В какви бойни действия сте участвали?

Сержантът се стараеше да говори с безразличен тон. Ала ако това, което казваше Пондър, беше истина, значи той беше играл основна роля в битката на КУОН срещу Съпротивата и тогава неговото присъствие на Харвест беше също толкова необичайно като това на двамата сержанти.

— Хайде да не си играем повече на криеница, старши сержант. Операция ТРЕБЮШЕ. Присъства във вашето досие. И в досието на Бърн. Аз също прекарах последните няколко дни, разсъждавайки над същото нещо като вас. — Капитанът захапа върха на пурата си. — Защо пехотните корпуси са изпратили едни от най-гадните си кучи синове на тази планета?

— Надявах се, че вие ще можете да хвърлите малко светлина по този въпрос, сър.

— Да ме вземат мътните, ако знам нещо.

Пондър извади сребърна запалка, която имаше капаче на пантички, отвори я и запали пурата.

— От командването на флота не ми дадоха никаква информация… — каза той между дръпванията. След което добави, затваряйки запалката си: — … след като ме понижиха.

Нещо прищрака в главата на Ейвъри. Разбира се, помисли си той, командващият офицер на един батальон би трябвало да бъде поне с чин подполковник — с две степени над капитанското звание, което Пондър имаше в момента. Ала Ейвъри нямаше никаква представа каква връзка можеше да има това с основния му въпрос. Ако не нещо друго, то откровенията на Пондър бяха направили нещата още по-объркващи.

— Понижение ли, сър? — попита той, навлизайки по-дълбоко в разговора.

— Изгубих ръката си — започна Пондър — в Елисиум сити, Еридани 2. — Той качи единия си ботуш върху таблото. — Това беше през трийсетте. Уотс и бандата му тъкмо бяха започнали да си показват зъбите.

Полковник Робърт Уотс, или „онова копеле“, както беше известен сред повечето служители на КУОН, беше офицер от пехотните корпуси, роден и отгледан на Епсилон Еридани, който беше преминал на страната на Съпротивата в ранните етапи на конфликта. Той и група изменници под негово командване бяха сред приоритетните мишени в операция ТРЕБЮШЕ. Досега никой не беше успял да стреля по него както трябва, въпреки че Ейвъри веднъж беше много близо.

— Надявахме се да хванем следващия в командването под Уотс — продължи Пондър, след като си дръпна дълбоко от пурата. — Адмиралите от командването на флота настояваха батальонът ми да нахлуе в пълно бойно снаряжение — с бронираните си костюми и въздушна подкрепа. След което трябваше да сплашим местните и да ги принудим да предадат човека, без да влизаме в сражение. Но гражданите бяха петдесет на петдесет. Не всички от тях симпатизираха на „Вътрешните“ и аз си помислих, че малко умереност би допринесла за мирния изход.

Ейвъри изгрухтя.

— Това трябва да се е случило, преди да съм постъпил в пехотата.

— Нещата бяха различни в началото. Все още имаше възможност за преговори и намиране на мирно решение. — Пондър поклати глава. — Както и да е. Ала този тип, който беше моя мишена, се беше оженил за дъщерята на едно от местните длъжностни лица. Помислих си, че тъстът би се ядосал доста, ако цяла бронирана колона от войници почука на вратата му. Ала малко след това аз се намирах в дневната му и пиех чай.

Пондър изтръска пепелта от пурата си.

— Няколко минути си говорихме за несъществени неща и просто си седяхме удобно. Когато жена му ми наля втора чаша чай, аз преминах към същността на въпроса, обяснявайки му кого търсим и т.н., и т.н. Попитах го къде можем да го намерим, казах му, че нямаме намерение да навредим на дъщеря му и пр. А той ме погледна право в очите… — Пондър направи пауза и се вторачи в наклоненото предно стъкло на уортога. — Погледна ме право в очите и каза, че някой ден ние ще спечелим, без значение какво ще ни струва това. — Протезата на капитана се сгъна, подкрепяйки с жестове неговия разказ. — После сложи ръка около съпругата на нашата мишена, която беше собствената му дъщеря, и я вдигна нагоре ето така… и на мен ми трябваше само секунда, за да разбера, че държи граната.

Ейвъри не знаеше какво да каже, освен това, че влизайки в борбата срещу Съпротивата след Пондър, беше виждал също толкова изненадващи или трагични неща.

— Знаех, че това беше блъф. Без съмнение този тип беше предан на каузата. Но как щеше да избие цялото си семейство? Това нямаше как да се случи. — Пондър извади наполовина изгорялата пура от зъбите си и я угаси в таблото. — Обаче един от моите снайперисти бил на друго мнение. И пуснал един куршум през стената на къщата, който разкъса мъжа наполовина. Ала рефлексът му беше проработил и той беше дръпнал шплента. — Капитанът сви рамене. — Залегнах, за да се прикрия от взрива. И тогава стана лошо.

В такова малко пространство и с толкова неспокойни войници Ейвъри знаеше, че „лошо“ означава много цивилни жертви и вбесен висш офицер, а като се прибавеха и обидите, отправени заради получените наранявания, беше ясно как Пондър е бил разжалван.

— Помислих си, че искат да се пенсионирам рано. Но останах — каза капитанът. — Приех няколко въшливи назначения и така си пробих път до КВУ-тата. И си въобразявах, че съм оставил Съпротивата зад гърба си. — Той хвърли един поглед към Ейвъри, който беше по-скоро любопитен, отколкото обвиняващ. — А след това пристигнахте вие двамата.

Ейвъри отново нямаше какво да каже. Ала скоро Пондър се унесе в още спомени за онзи ужасен ден преди много години и за известно време двамата мъже отново замълчаха.

Навън, сред ябълковите градини, Ейвъри видя ДЖОТУНИ, двойка чудовищни берачи, които бяха достатъчно големи, за да обгърнат целите дървета със своите възбудени крайници. Той беше чул как Хийли спори с един от неговите войници за точния брой на ДЖОТУНИТЕ върху Харвест. Санитарят отказваше да повярва, че на всеки човек се падат по три ДЖОТУНА, което означаваше, че тези машини бяха почти един милион, докато войникът не му беше обяснил, че в тази бройка влизаха всички различни версии — от най-малките въздушни модули за прибиране на реколтата до огромните зверове на шест гуми като тези в овощната градина.

— Забавно е — каза Пондър по начин, който ни най-малко не показваше, че е така, — че в началото си мислех, че ще ми липсват моите хора, битките и всичко останало. Отне ми години да осъзная колко откачено е било всичко това и че съм имал късмета да се отърва, когато съм могъл да го сторя, преди играта да загрубее, въпреки че направих грешка, заради която много хора бяха убити.

Ейвъри кимна, въпреки че можеше да добави: „Знам много добре как се чувстваш“.

Бифрост вече беше започнал да се издига пред очите им. Но въпреки това бяха на цял час път от варовиковото било и, присвивайки очи, сержантът забеляза тъмни шосета с остри завои, които го прорязваха напред и назад и щяха да ги отведат до Утгард.

От двете страни на шосетата, на стотици километри разстояние, се намираха две линии за влакове на магнитна възглавница, които завиваха надолу по Бифрост и навлизаха дълбоко навътре в овощните градини на Ида. Ейвъри видя дълъг влак с товарни контейнери, който се спускаше по южната линия. Той сякаш се движеше по-бързо от нормалното и Ейвъри осъзна, че най-вероятно контейнерите са празни и отиваха на път към депото, където стотици ДЖОТУНИ чакаха с току-що събраната продукция.

— Може би командването на флота е решило, че се нуждаеш от почивка — предположи Пондър.

— Може би — отвърна Ейвъри. Това беше правдоподобно обяснение.

— Е, защо не започнеш още довечера? Вземи си питие, потанцувай с някое момиче.

Ейвъри се насили да се усмихне.

— Това заповед ли е, сър?

Пондър се засмя и се шляпна с протезата по бедрото.

— Да, старши сержант. Това е заповед.

 

 

Когато Ейвъри насочи уортога по криволичещия път към парламента на Харвест, той вече знаеше много неща за капитан Пондър. Как битките със Съпротивата го бяха принудили да пропусне сватбата на най-големия си син, а така също и раждането на първия му внук — скъпоценни моменти, които му липсваха повече от изгубената ръка. Когато слязоха от машината, закопчаха месинговите копчета на саката си и нахлупиха фуражките с черни козирки, Ейвъри осъзна не само, че имаше по-голямо доверие на човека, носещ униформата на негов командващ офицер, а и че изпитваше много по-голямо уважение.

Антрето на парламента беше претъпкано с гости за партито — мъже, облечени в пастелни, раирани костюми и жени, носещи надиплени рокли с деколтета по врата. Тези дрехи не бяха вече на мода в приемните зали на вътрешните светове, ала току-що бяха станали модерни сред провинциалното светско общество на Харвест. Някои от гостите гледаха глуповато и започваха да шепнат, когато Ейвъри и Пондър минаваха покрай тях. И сержантът беше поразен от това, че двамата с капитана бяха първите пехотинци, въобще първите войници, които някои от гостите виждаха.

Ала когато се провряха нагоре през претъпканото и облицовано с гранит стълбище към балната зала, някои от любопитните погледи станаха доста хладни. Може да сме нова атракция, направи гримаса Ейвъри, ала не сме непременно добре дошли. Изглежда отношението на КУОН към Съпротивата беше толкова популярно на Харвест, колкото и на останалите светове.

— Нилс Тюн — извика някой от площадката в горната част на стълбите. Една дебела ръка се подаде от огромна ивица плат, обагрена в червено и изпъстрена с бели ивици. — Вие трябва да сте капитан Пондър.

— Губернаторе. — Пондър се спря на най-горното стъпало и отдаде чест. След което протегна ръка. — За мен е чест да се срещна с вас.

— За мен също, разбира се! — Хватката на Тюн беше толкова силна, че той фактически изтегли Пондър нагоре върху площадката.

— Мога ли да ви запозная с един от моите хора? Старши сержант Ейвъри Джонсън.

Тюн пусна ръката на Пондър и предложи своята на Ейвъри.

— Е, Джонсън — червената брада на Тюн се разтегна в широка, озъбена усмивка, — какво мислите за нашата планета?

Ейвъри имаше твърда хватка, ала тази на Тюн беше смазваща. Ръката му притежаваше този вид сила, която се развиваше в продължение на дългите години селскостопанска работа по стария начин, без помощта на цяла армия от тромави автоматизирани машини. Ейвъри правилно предположи, че въпреки жизнеността си, губернаторът вече караше шейсетте и първоначално е бил един от първите колонисти на Харвест.

— Напомня ми за дома, сър — отвърна превзето Ейвъри. — Аз съм израснал на Земята, в индустриалната зона Чикаго.

Тюн пусна ръката на Ейвъри и заби щастливо пръст в гърдите му.

— Минесота! Родовете на майка ми и баща ми са оттам, доколкото мога да си спомня.

Разтягайки още повече усмивката си, той въведе пехотинците през вратата на ярко осветената бална зала.

— Намирате се в добра компания, старши сержант. Почти всички тук са дошли от Средния запад, когато почвите са изгубили плодородието си. Естествено никой от нас не подозираше колко по-добре щеше да бъде тук, върху Харвест!

Губернаторът грабна чаша с шампанско от един преминаващ наблизо келнер и я пресуши на един дъх.

— Оттук! — Той премина странично през входа на балната зала, като размерът му помагаше да си пробие път в тълпата толкова, колкото и уважението към длъжността му. — И стойте близо! Шоуто ще започне всеки момент и искам вие двамата да го гледате от централна позиция!

Ейвъри хвърли объркан поглед към Пондър. Ала капитанът просто се шмугна в празното пространство зад Тюн. Ейвъри го последва, точно когато тълпата се върна на мястото си и практически беше всмукан в балната зала. Правейки всичко възможно да не стъпят върху пръстите на някого, пехотинците последваха Тюн към една от многото стъклени врати в източната стена на балната зала, които водеха към широк балкон с гледка към градините на парламента и търговския център на Утгард отвъд тях.

Пристъпвайки нагоре до Тюн, опрян в гранитния парапет на височината на кръста, Ейвъри видя, че паркът беше пълен с празнуващи. Светещи топки, тласкани от силата на вечерния бриз, опъваха синджирите, за които бяха вързани, и осветяваха цели семейства, които бяха насядали върху ярко оцветени одеяла за пикник. Почти нямаше свободно място в търговския център и Ейвъри беше сигурен, че по-голямата част от всичките триста хиляди жители на планетата присъстваха на това място. Ала той не знаеше все още, за какво се бяха събрали.

— Рол! — викът на губернатора отекна болезнено в ушите на Ейвъри. — Насам!

Губернаторът махна с ръка, ала това не беше необходимо. Тюн беше по-висок от всички на балкона, включително Ейвъри, и рошавата му гъста, червеникавосива коса, която покриваше главата му, нямаше как да остане незабелязана. Ейвъри протегна шия към балната зала точно навреме, за да види как абсолютната телесна противоположност на губернатора се измъква от блъскащата се тълпа. Това беше нисък, плешив мъж, чието старо тяло едва изпълваше светлосивия му, ленен костюм.

— Рол Педерсен — обяви Тюн. — Моят министър на правосъдието.

— Просто модерно название за адвокат — усмихна се скромно Педерсен през свитите си, тънки устни.

Той не подаде ръката си на Ейвъри и Пондър, ала това не беше поради липса на възпитание. Просто ликуващата тълпа беше започнала да се излива от балната зала нагоре по парапета, затискайки здраво ръцете на министъра на правосъдието от двете му страни.

— Рол ще си остане формален, дори и след като се качихме тук — обясни Тюн. — Винаги се придържа към детайлите. Той проведе преговорите с командването относно наемането на гарнизон.

— Технически казано. — Очите на Педерсен примигаха, когато повдигна една от побелелите си вежди. — Просто официално приех изискването за назначаване на такъв.

Изведнъж небето се изпълни с фойерверки, които изпъстриха пространството между седемте елеватора на Тиарата с многоцветни, разцъфващи експлозии. Стърчейки нагоре от хоризонта на Утгард, шнуровете им грееха в бронзов цвят на фона на угасващата светлина на Епсилон Инди. Блестящите искри, които се рееха на вълни във въздуха, сякаш вибрираха като докоснатите струни на гигантска арфа.

— Внимание, всички! — изрева Тюн, когато последните фойерверки избухнаха в синьо-зелен облак. — Пригответе се! — Губернаторът сложи ръце върху ушите си, както и всички останали на балкона, освен Ейвъри и Пондър.

— Ракета-носител — обясни Педерсен. — Изстрелваме я на всяко равноденствие.

Светлината на всички сгради около търговския център изведнъж угасна, понеже електрическата мрежа на града за момент се претовари. След което отвъд шнур №4 на Тиарата се появи ярък блясък, а миг по-късно върху търговския център се стовари ударна вълна, като запрати светещите глобуси към земята, а хората от пикниците с пищене хукнаха да гонят хвърчащите салфетки и съборените на земята деца. Върху балкона жените крещяха радостно, като едновременно с това притискаха издуващите им се рокли, а мъжете направиха внушително шоу като свалиха ръцете от ушите си, докато свръхзвуковият взрив премина с трясък покрай парламента.

— Ура! — извика Тюн, с което постави началото на шумни аплодисменти, които отекваха на фона на подобни ръкопляскания от хората на пикниците от търговския център. — Добре се справи, Мак!

— Много любезно от ваша страна, губернаторе — отвърна ИИ-то по комуникатора на Тюн, който беше скрит някъде в огромното му сако. — Моята цел е да ви зарадвам.

— Като говорим за това — каза Тюн, отдръпвайки се от парапета, — колко близо беше?

Педерсен освободи едната си ръка и посочи след Тюн, като остави двамата пехотинци да се досетят, че трябва да го последват. Този път губернаторът ги отведе към далечния край на балната зала, където група от момичета със сатенени дъги по роклите си и момчета в блестящи жилетки и обувки, се бяха скупчили плътно около една кръгла маса, отрупана с изобилие от плодове и зеленчуци. Един сребрист холопрожектор се намираше в центъра на венец от разлистени лози и тъмночервени кичури грозде. Върху него стоеше Мак.

— Пропуснах с около една миля — каза ИИ-то, разтривайки задната част на врата си с мръсна носна кърпичка. — Или по-скоро само с около петдесет километра. Ала съм сигурен, че тя ще каже нещо.

— Без съмнение. Няма начин — изкикоти се Тюн. — Виж, искам да се запознаеш с капитан Пондър и старши сержант Джонсън от пехотата на КУОН. Тук са, за да наберат гарнизон.

— Мак. Ръководител селскостопански операции — ИИ-то докосна ръба на каубойската си шапка. След което добави, кимвайки към балкона и ракетата някъде отвъд. — Също като огромните оръдия на флота. Само дето рита малко по-слабо.

— Знаеш — каза Пондър безизразно, — че си имаме основателни причини да стреляме с тях само в космоса.

Ракетите носители бяха относително просто и евтино решение за изкарване на различни обекти от повърхността на планетата в орбита. Те обикновено се конструираха от големи, гъвкави модули, чиито магнитни бобини можеха да бъдат заредени, след което се насочваха и изстрелваха без кой знае каква автоматизация на процесите и един прост компютър беше достатъчен, без да се занимават ИИ-та с това. Ала имаха един основен недостатък — можеха да носят ограничен товар. Това означаваше, че носителят на Харвест е работил добре през първото десетилетие след основаването на колонията, когато първостепенната му роля е била да извежда в орбита старателно опакованите ядрени отпадъци и да ги насочва по курс за сблъсък с Епсилон Инди. По онова време планетата е използвала пълния му потенциал, но после се е наложило да бъде заменен от асансьорните съоръжения на Тиарата, които имаха още по-голям капацитет.

Технологията за конструиране на ракетите носители беше още жива и се използваше във флота за изработването на МАК оръдията. Така наречените МАК фрегати и крайцери в основата си бяха подвижни ракети носители, проектирани около дългите електромагнитни бобини на оръдията. Технологията беше подобна на тази, използвана в пушките М99 „Станчиън“. Ала докато наполовина железните и олекотени куршуми на М99 бяха дълги само няколко милиметра, то снарядът на МАК оръдието беше дълъг повече от десет метра от край до край, тежеше сто и шейсет тона и имаше достатъчно сила да пробие най-дебелата броня от титан-А във флота.

— Космосът ли? — измърмори Тюн презрително. — Тези неща явно вдигат шум и при нулева гравитация.

— Имаш предвид, ако си вътре в един МАК кораб, когато стреля с оръдието си ли? — Пондър вдигна нагоре ръцете около главата си, описвайки оглушаващ гръм. — Не зная дали сте религиозен, губернаторе. Но звукът наподобява удара на църковна камбана.

— Дали съм религиозен? — грейна губернаторът. — Аз съм лютеранец! Роден съм и съм отгледан като такъв!

Педерсен въздъхна, изразявайки ироничния си протест.

— Ако знаех, че ще заговорите за религия, капитане, щях да ви посъветвам в качеството си на министър на правосъдието да изберете не толкова гореща тема.

— Аз щях да ви разказвам една история… — достатъчно високо каза Мак, за да го чуят децата.

Тълпата от младежи се оживи, когато зад Мак се появи живописна холографска картина на Дивия запад. Група разбойници с маски бързо излезе от една банка, след което започна да стреля с револверите си и изплаши конете на един преминаващ наблизо дилижанс. Децата издаваха възклицания. Мак извади една шерифска значка от джоба на хълбока си и я закачи на гърдите си.

— Ще трябва да си получат заслуженото в бара.

— Добре — каза Тюн, потупвайки Пондър по рамото. — Капитане?

Пондър остана неподвижен при побутването на Тюн.

— След вас, губернаторе. — Преди да последва Тюн към бара на балната зала, той попита Педерсен: — Дал съм на моя старши сержант стриктна заповед да си намери партньор за танци. Познавате ли някой, който ще свърши работа?

Педерсен вдигна нетърпеливо пръст.

— Сещам се за един човек!

— Оценявам помощта ви — каза Пондър. След което се обърна с усмивка към Ейвъри. — Успех, пехотинецо.

Преди Ейвъри да успее да реагира, капитанът се завъртя на петите си и сержантът усети докосването на Педерсен върху лакътя си.

— Чухте ли за инцидента с носителя? — попита министърът на правосъдието, като поведе Ейвъри настрани от първите изстрели в стрелбата на Мак и доволните възклицания на малчуганите.

— Инцидент ли, сър?

— Историята между Мак и Сиф?

— Не.

— Е…

Педерсен продължи да обяснява как веднага след като от СКД инсталирали Сиф на Тиарата, настъпил критичен срив в захранването на обработващия й център. Това принудило нейните техници в Тиарата да прекратят дейността си по кабелите на елеваторите, защото в противен случай рискували да разбалансират товарите и така да застрашат цялото съоръжение. Кризата била сериозна и Мак решил да се намеси, като вкарал в действие ракетата носител, за да закара ново захранване в орбита.

Опитвайки се да бъде колкото се може по-услужлив, той транспортирал компонента точно до станция №4 на Тиарата. Това било невероятно постижение. Ала когато техниците на Сиф възстановили захранването й, тя научила какво бил сторил Мак и не била никак доволна, защото той можел да унищожи обработващия й център.

— Затова тя не е тук тази вечер — заключи Педерсен, когато излязоха от балната зала и се отправиха към спокойния североизточен ъгъл на балкона. — Не зная защо тя винаги поднася учтивите си извинения, че няма да присъства на празник с участието на ракети носители. Това наистина не е добре. Мисля, че можеше поне малко да се позабавлява.

— Това си е направо официално обвинение, ваша чест — гласът на една жена прозвуча от парапета и накара Педерсен рязко да спре.

Ала Ейвъри беше забелязал по-рано жената с прозрачния й сребрист шал, който покриваше само част от голия й гръб. Той беше забавил крачка, за да има достатъчно време да свали фуражката си и да заглади стърчащата си коса.

— Извинявам се, госпожо Ал-Сигни — отвърна министърът на правосъдието. — Ала говорех за Сиф. И инцидента с ракетата носител.

— Разбира се. — Джилън се отдели от парапета и се обърна с лице към министъра на правосъдието. — Ако си спомням правилно, моят отдел издаде заповед да прекратите работата с носителя.

— Доколкото си спомням, ние отхвърлихме тази заповед с основанието, че е в нарушение на правната харта, понеже представляваше посегателство върху вече ограничения ни суверенитет — примига с очи министърът на правосъдието. — Ала неофициално мога да заявя, че нямаше как да изпуснем такова грандиозно забавление.

Джилън се засмя.

— Това не бих го оспорила.

— О, извинявайте — каза бързо Педерсен. — Старши сержант Ейвъри Джонсън. Джилън Ал-Сигни, представител на СКД.

Джилън протегна ръката си. Ейвъри се поколеба.

Ако тя носеше приветливата униформа на СКД, той щеше да знае какво да прави — да хване ръката й и да я стисне. Ала нейната сребриста рокля, опираща в пода, го възпираше. С кралската си талия и прибрана коса тя приличаше на някоя модерна дама от вътрешните светове. Пригладената към темето й черна коса, навита около ушите й, остана съвършено неподвижна, дори когато свеж бриз от търговския център прихвана шала й и го свали от меките й, кафяви рамене.

— Целуването е за политиците — каза Джилън, хващайки шала си в лактите. — А аз определено не съм политик.

И така Ейвъри стисна ръката й. Нейната хватка не беше толкова силна като тази на губернатора, ала не беше и толкова деликатна, както подсказваха тънките й рамене.

— Извинете ме — изкашля се Педерсен и се потупа по гърдите. — Трябва да спася главнокомандващия на пехотинеца от разразяващата се дискусия за траекторията на безсмъртната му душа.

Джилън се усмихна.

— Предайте поздравите ми на губернатора.

Педерсен събра крака и се обърна към балната зала.

Джилън го изчака да изчезне в тълпата, докато не останаха сами с Ейвъри, след което проговори.

— Бих ви казала да се успокоите. Но не ми приличате на такъв тип.

Ейвъри не знаеше как да реагира на казаното. Ала не можа да си отдъхне, понеже една танцуваща двойка го смушка в гърба и се отдалечи, поднасяйки с усмивка извиненията си. Струнният квартет започна да изпълнява още по-весели музикални композиции. Онези гости, които не бяха влезли вътре, за да си вземат нови питиета след фойерверките, сега изоставяха ленивите си разговори заради примамващия ги валс.

Джилън вдигна една малка дамска чанта с формата на мида, която висеше на ръката й. Тя беше покрита с малки огледални частици, наподобяващи рибени люспи, които заслепиха Ейвъри.

— 48789-20114-ЕД — каза тя, след като извади един комуникатор от чантичката си и прочете написаното на екрана му. — Това е серийният ви номер, нали така?

Очите на Ейвъри се разшириха.

— Да, госпожо.

Изведнъж нейната усмивка не му се видя толкова приятна.

— Лидер на екип във военно подразделение ОРИОН към ФСС.

— Моите уважения, госпожо. Ала това е секретна информация.

— Зная.

Ейвъри усети как под мишниците му избива пот.

— С какво мога да ви помогна, госпожо?

— „Вътрешните“ атакуват товарните кораби. Унищожават съдържанието им и избиват екипажите. Искам да ги спрете.

— Аз съм военен инструктор. На колониалния гарнизон. Намерете някой друг.

Джилън метна шала обратно върху раменете си.

— Били сте в отпуск в Чикаго — каза тя безизразно. — И сте били разследван за изключително непристойно поведение.

Ейвъри стисна зъби.

— Бях оневинен…

— Като се има предвид статуса ви, не мислите ли, че е много странно командването на флота да одобри молбата ви за трансфер?

Ейвъри присви очи, поглеждайки заплашително.

— Ще ви кажа кое е странно. Странното е, че някой от СКД има достъп до досието ми и че си позволява да ми говори така, все едно е моят командващ офицер.

Джилън вдигна комуникатора си и го обърна към Ейвъри, така че да успее да види как идентификационната й снимка грее на екрана му.

Ейвъри си помисли, че тя изглежда еднакво красива в официалната си униформа на КУОН, както и в рокля. Ала това беше красотата на добре поддържано оръжие, което беше почистено и прилежно прибрано в готовност да бъде използвано за нанасяне на смъртоносен удар. Един печат с текст под снимката й обозначаваше истинския й ранг и указваше към коя част принадлежи — капитан трети ранг към трети отдел на ВСР.

— И така, сега аз съм вашият командващ офицер. — Джилън изключи комуникатора си. — Можете да преразгледате отношението си, старши сержант, и да започнете да изпълнявате заповеди. Или незабавно ще уредя да ви прехвърлят обратно в операция ТРЕБЮШЕ. — В гласа й нямаше гняв, а само спокойна решителност. — Ясно ли се изразих?

Ейвъри започна да се задушава от бавно завладяващата го ярост. Най-накрая беше научил защо беше дошъл на Харвест, както и кой го беше изпратил тук.

— Да, госпожо.

Ал-Сигни пусна комуникатора в чантичката си и го затвори.

— Изчакайте ме долу. Веднага след като взема сержант Бърн, ще излезем с кораб в космоса. — С движещата се на вълни рокля зад себе си тя пристъпи бързо в тълпата, която танцуваше валс.