Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (17)

Глава 15

Харвест, 11 февруари 2525

Ейвъри винаги беше предпочитал да действа в ранни зори. Неизбежният изгрев засилваше чувствителността на сетивата му и го караше да стои нащрек. Дишайки хладния въздух на започващия влажен и горещ ден, сержантът се чудеше дали извънземните имаха същите предпочитания като неговите. След което издиша с надеждата, че нямат такива. Днешният ден би трябвало да премине в мирни преговори. Ала в случай, че играта загрубееше, Ейвъри искаше да разполага с колкото се може повече преимущества.

— Уморен ли си, Озмо?

— Не, старши сержант.

— Ако продължаваш да се прозяваш така, ще те изкарам от строя.

— Слушам, старши сержант.

Гарнизонът се беше събрал в ботаническите градини на Харвест, които образуваха най-големия парк след търговския център на Утгард. Разположени на сто и петдесет километра югоизточно от столицата, градините бяха най-отдалеченото и все пак най-внушително място, което капитан трети ранг Ал-Сигни можеше да намери. Ако Ейвъри трябваше да решава, той щеше да премести срещата много по-нататък, не просто настрани от Утгард, а далеч от което и да е населено място. Ала губернатор Тюн беше склонен да се примири с риска някой цивилен да види случващото се, понеже считаше, че е необходимо малко повече великолепие за първата официална среща на човечеството с извънземни същества.

А Ейвъри трябваше да признае, че градините бяха наистина величествени.

Паркът се спускаше надолу към Бифрост под формата на три озеленени тераси. Най-ниската от тях представляваше широка поляна с ниско остригана трева, която беше израснала над пропастта. Тук Бифрост стърчеше, образувайки необикновен нос. Това беше хребет от варовик, брулен от вятъра, който осигуряваше панорамна гледка към платото Ида. На север от билото имаше грандиозен водопад на мястото, където свършваше река Мимир, която водеше началото си от планините Вигронд и минаваше на юг от Утгард. Чистата вода на Мимир се спускаше надолу по стръмната скала към мрачната и бавно подвижна река Слидр, която течеше по очертанията на Бифрост и се вливаше в южното море на Харвест.

Застанал в средата на най-ниската тераса, Ейвъри не можеше да види водопадите заради редицата от магнолии, ала можеше да ги чуе. Водата от тях се разбиваше в камъните и кънтеше като нестихваща гръмотевица, наподобявайки салютен залп в чест на света, който още не беше осъзнал на каква опасност беше изложен.

Ейвъри огледа изпитателно лицата на членовете на Първо отделение от Първи взвод. Дванайсетте войници стояха в две редици на отсрещните краища на една голяма буква „Х“, очертана със светлини върху зоната за приземяване. Ярките крушки служеха за визуално потвърждение на местоположението, което универсалният ДЖОТУН на Мак беше гравирал върху корпуса на товарния съд.

Маслиненозелените дрехи на наемниците бяха току-що изгладени, а ботушите им — излъскани, което не беше много подходящо, ако искаха да се слеят с околната растителност. Но Ейвъри знаеше, че всичко това беше част от плана на Ал-Сигни, чиято цел беше да накара извънземните да се почувстват приветствани с „добре дошли“, ала и да им покаже с какво точно си имаха работа.

Ръката на Озмо се протегна към устата му, сподавяйки още една прозявка. През по-голямата част от нощта той и другарите му бяха на крак, понеже помагаха на Ейвъри и Бърн да скрият в дърветата апаратура за наблюдение, която включваше една дузина малки камери и няколко компактни АРГУС устройства.

— Достатъчно, войнико. Излез напред! — Ейвъри посочи с палец към магнолиите, които ограждаха северния край на поляната.

В мъхестите скали и папратите между дърветата и реката се бяха скрили подкрепленията им — Стисен и войниците му от Първо отделение на Втори взвод.

— Но старши сер…

— Какво?

Дебелите бузи на Озмо се изчервиха.

— Искам да остана при другарите си. — Озмо стегна хватката си върху ремъка на своята МА5, закачайки пушката на гърба си. — Искам да изпълня дълга си.

Ейвъри се намръщи. Бяха минали по-малко от четирийсет и осем часа от учението в комплекса на реакторите, когато капитан Пондър беше съобщил новините за пристигането на извънземните. Той беше обяснил положението ясно и просто на тържествената вечеря по случай победата на войниците — враждебно настроени извънземни са локализирали Харвест и гарнизонът трябваше да се справи със ситуацията, докато пристигнеше помощ. Столовата на гарнизона толкова бързо беше притихнала, че Ейвъри си представи как войниците незабавно офейкват, излизайки веднага в отпуск.

Ала в настаналата тишина след съобщението на Пондър никой не помръдна. Тогава капитанът попита дали някой от войниците има въпроси. Стисен пръв вдигна ръка.

— Ние ли сме единствените, които знаем, сър?

— Тъй вярно.

— Може ли да съобщим за това на семействата си?

— Съвсем не.

— Искате от нас да излъжем — Стисен беше обиколил с поглед трапезарията, — както сте ни излъгали вие?

Пондър протегна ръка, за да задържи Бърн на мястото му.

— Ако ви бяхме казали истината, че очакваме извънземни, а не „Вътрешни“, щеше ли да има някаква разлика? — Капитанът пресрещна колкото можеше повече от подозрителните погледи наоколо. — Щяхте ли да откажете да служите? Семействата и съседите ви се намират в същата опасност като вас. Вие сте единствената защита, с която те разполагат. — След това кимна към своите старши сержанти. — Ние ви обучихме. Вие сте готови.

Следващият, който стана, беше Дас.

— За какво точно ни обучихте, сър?

Пондър направи знак на Хийли да загаси флуоресцентното осветление и да включи един видеодисплей, монтиран на стената.

— Ще ви кажа всичко, което знаем.

Капитан трети ранг беше провела добър брифинг, а войниците бяха спокойна аудитория, която се прехласна дълбоко, когато им пуснаха филмчето, заснето от камерата върху шлема на Ейвъри, което показваше битката му на борда на товарния кораб. Бърн остана спокоен, когато видя отново как едно от облечените в скафандри извънземни забива розовото си острие дълбоко в бедрото му. Ейвъри също остана хладнокръвен, когато видя на записа как вдига своя пистолет М6 към брадичката на друго извънземно и пръсва мозъка му във вътрешността на шлема му. Когато филмчето показа как сержантът тръгва да преследва оттеглящия се водач на извънземните по модула за скачване, Ейвъри забеляза, че войниците насочваха очи към него, след което се споглеждаха с неодобрение.

Ейвъри не считаше, че действията му бяха проява на храброст. От ретроспекцията, която беше направил за себе си, беше разбрал, че атаката му в кораба на извънземните е била изключително опасна. Отчасти му се искаше Ал-Сигни да беше включила в брифинга цялото филмче с експлозията на метана и огнената топка, която го беше отхвърлила настрани, само за да покаже на войниците, че понякога предпазливостта е по-стойностна от храбростта. Ала вместо това финалният кадър показваше как извънземният кораб избухва на парчета, след като малкият военен съд на Ал-Сигни се беше отделил от превозвача. Това беше победоносен финал, който накара войниците развълнувано да замърморят, когато Хийли включи светлините.

Малко по-късно, когато столовата беше разчистена — и капитанът заедно с двамата сержанти бяха седнали да изработят плана за най-добрата защита на градините, Ейвъри осъзна защо наемниците бяха толкова оптимистично настроени. Презентацията беше доказала, че извънземните могат да бъдат убити и че Харвест може да остане в безопасност с помощта на няколко точни изстрела. И ако войниците бяха научили нещо от обучението си, то се изразяваше в това да се прицелят с пушките си и да натиснат спусъка.

За съжаление някои от тях не бяха толкова сигурни в себе си като останалите. И в момента, когато Озмо нервно потрепери, Ейвъри сложи ръка на рамото на войника и го насочи към дърветата.

— Трябва да направим добро впечатление, ясно ли е?

— Да, старши сержант.

Ейвъри потупа Озмо по гърба, ускорявайки оттеглянето му.

— Добре тогава. Върви.

Докато разочарованият войник поемаше на север, гласът на Дженкинс изпращя в слушалката на Ейвъри.

— Форсел е засякъл обект с термичните скенери. Високо горе в посока десет часа.

Ейвъри сканира небето на запад. Ала не можеше да види нищо с невъоръжено око.

— Колко са?

— Два — отвърна Дженкинс. — Искат от нас да им дадем знак ли?

По заповед на Ейвъри снайперистите на Първи взвод бяха заели позиция в една натруфена оранжерия в източния край на градините, която представляваше бяла криволинейна сграда, приличаща на европейска къща от деветнайсети век. Само че скелетът й, който би трябвало да е от ковано желязо, сега беше изграден от титаниева решетка и хиляди стъклени пана, изработени от нечуплива пластмаса. Ала намирайки се върху най-горната тераса на градините, оранжерията изглеждаше толкова величествено колкото тези, които бяха вдъхновили построяването й.

— Не — отвърна Ейвъри. — Съвсем скоро ще бъдат тук.

Снайперистите бяха залегнали върху един балкон, който ограждаше централния елипсовиден купол на оранжерията и продължаваше нагоре по покривите на двете й крила, като им осигуряваше чудесна гледка към градините и небето отгоре. Бинокълът за наблюдение на Форсел беше екипиран с лазер за прихващане, който можеше да очертае двата обекта и да генерира първоначални измервателни данни. Ала капитан трети ранг Ал-Сигни беше казала достатъчно ясно, че пехотинците и наемниците трябва да се стараят максимално да избягват поведение, което извънземните биха възприели като враждебно. Опъвайки ремъка на пушката си, Ейвъри отново се зачуди колко общи неща имаше между него и извънземните, ако и те имаха същото самообладание като тях.

— Гостите пристигат, капитане — изгрухтя Ейвъри по микрофона си. — Как е периметърът ни?

— Третите отделения на двата взвода докладват, че всичко е чисто — отвърна Пондър.

Трето отделение от Първи взвод и Трето отделение от Втори взвод бяха разгърнати съответно около основната порта на градините и отбивката от тях към магистралата за Утгард. Пехотинците не очакваха да има трафик, понеже беше вторник, а градините бяха масово посещавани през уикендите, но един-единствен седан с ранобудни любители на растенията щеше да бъде достатъчен, за да съсипе тайната среща. А можеше да стане и по-лошо, ако предварително се разпространеше паника сред населението.

— Какво става с комитета по посрещането с „добре дошли“? — попита Пондър.

Ейвъри огледа останалите войници от Първо отделение на Първи взвод.

— Време е да вървим, сър.

— Постарай се да бъдат спокойни, Джонсън. А оръжията им да бъдат на предпазител и закачени на рамо.

— Прието.

Докато всички войници в градините си поемаха дълбоко дъх, в продължение на няколко дълги секунди нямаше никакви приказки по комуникационната честота. Ейвъри слушаше как Мимир се спуска с грохот отвесно надолу. Шумът от водопадите заглушаваше всичко, освен най-ентусиазираните птици, които сега започваха своите утринни песни дълбоко в короните на магнолиите. Подобно на екзотичната флора в оранжерията, птиците също бяха докарани на планетата от другите светове — скорци и други нахални твари бяха донесени на Харвест, за да помогнат за контролирането на огромната популация от насекоми. Постепенно чуруликането на птиците беше надвито от пулсиращ вой, който се усилваше, докато накрая не заглуши дори могъщия грохот на Мимир.

Ейвъри примигна към небето изпод ръба на военната си шапка. В яркия, тъмносин небосвод той забеляза две тъмни сенки, летящи една след друга като акули, дебнещи плячката си в плитчините на бясно разпенено море.

— Старши сержант… — започна Дженкинс.

— Виждам ги. — Ейвъри оправи шапката върху челото си. — Отделение! Стани!

Когато Първо отделение от Първи взвод застана нащрек, двойка извънземни кораби се появиха сред омарата. Пурпурните плочи по корпусите им блестяха, докато се спускаха към Бифрост, след което започнаха да кръжат около градините.

Раздвоените тела на корабите накараха Ейвъри да си спомни за двете ремаркета на влекача, които бяха свързани с една обща кабина, но се движеха на обратно. За разлика от повечето летателни апарати на човечеството, кабините на тези спускателни кораби бяха разположени на кърмата. Ейвъри можеше да види по едно-единствено оръжие върху всеки кораб — овална оръдейна установка с дуло, провесено под кабината. Корабите нямаха двигатели или ракетни дюзи. Ала когато направиха един кръг и един от тях забави скорост над носа, Ейвъри забеляза, че очертанията на кораба се накъдрят и предположи, че се издигат и движат напред с помощта на някакво антигравитационно поле.

— Отстъпете назад! — извика Ейвъри, когато корабът се спусна към поляната. — Ще му е необходимо повече пространство!

Наемниците тръгнаха назад по-бързо, отколкото бе необходимо и спускателният кораб кацна точно върху осветената буква „Х“. Крушките примигаха и угаснаха, а тревата се сплеска под налягането на невидимото защитно поле. С настръхнала кожа Ейвъри видя как върху полето се кондензира вода, която очерта яйцевидната му форма, след което тя се изсипа като дъжд, когато то се изключи. Закръглената кабина на кораба се отпусна върху тревата, ала двете й отделения останаха неподвижни успоредно над земята.

— Строй се! — изръмжа Ейвъри и войниците от Първо отделение застанаха отново по местата си в две редици от двете страни на спускателния кораб.

Сега едно от отделенията се отвори от долната си страна. Вътрешността на кораба беше замъглена и на Ейвъри му трябваше една секунда, за да започне да различава трите извънземни от заобикалящата ги среда.

Отчасти това се дължеше на бронята на съществата, която грееше със същия притъпен блясък като металните свръзки, които ги подсигуряваха и ги държаха изправени. Ала това беше и заради факта, че тези извънземни не приличаха въобще на онези, с които Ейвъри се беше сражавал на борда на превозвача. Последните напомняха на сержанта на влечуги, ходещи на два крака. А тези, които сега се освобождаваха от предпазните си колани, приличаха на потомство от кръстосването на горила и мечка гризли. Това бяха космати гиганти, чиито рамене бяха толкова широки, колкото височината на средностатистически човек, а юмруците им можеха лесно да обгърнат главата на Ейвъри.

— Сър? — Въпреки влагата във въздуха, Ейвъри усети как устата му изсъхва. — Не очаквахме това.

— Обясни — отвърна Пондър.

— Тези са по-големи. И имат брони.

— Ами оръжията им?

Ейвъри забеляза, че от металните плочи стърчат остри шипове, опасващи гърдите, раменете и бедрата на извънземните. Те биха били смъртоносни в ръкопашен бой. Ала всяко извънземно имаше също и дебело оръжие с късо дуло, затъкнато в пояса му. Първоначално Ейвъри предположи, че те носят и ножове, ала след това осъзна, че сърповидните остриета са прикрепени към оръжията им на пояса, подобно на щикове. Те стърчаха напред, за да промушват, а извивката им явно служеше за разсичане. Извънземното, което според Ейвъри беше техният водач, понеже носеше златиста броня и шлем с гребен под формата на латинската буква „V“, стърчащ назад от главата му подобно на два назъбени триона, носеше допълнителен предмет — чук с дълга дръжка и каменна глава, който може би беше тежък колкото Бърн.

— Едрокалибрени пистолети — отвърна Ейвъри. — И чук.

— Повтори отново.

— Гигантски чук, сър, който носи техният водач.

Пондър пренебрегна това и след секунда попита:

— Нещо друго?

Когато извънземното в златиста броня пристъпи напред към ръба на отделението, ноздрите му се издуха. То насочи брадичка към дърветата, директно към скривалището на Второ отделение на Първи взвод и неговите другари в сини брони оголиха огромните си кучешки зъби, улавяйки човешката миризма с предупредително ръмжене.

— Трябваше да приготвим барбекю… — измърмори Ейвъри.

— Повтори отново?

— Не са вегетарианци, сър. И може да пожелаят да видят какво има на масата.

Настъпи пауза, докато Пондър предаваше информацията на Ал-Сигни и губернатор Тюн.

— Нямаме време за това, Джонсън. Докарай ги насам.

Ейвъри не беше осведомен за всички официални дискусии между Ал-Сигни и Тюн и това, което бяха решили да направят, за да накарат извънземните си посетители да се почувстват като у дома си. Ала Джилън му беше казала, че първият товарен съд, който извънземните са атакували, е пренасял плодове и че тя и Тюн са се съгласили, че по-големият добив би бил добър подарък за „добре дошли“. Един дар от плодове и зеленчуци символично би демонстрирал селскостопанското предназначение на Харвест. А предложението да споделят с извънземните изобилието на планетата беше в основата на офортното изкуство на Мак.

Ала сега, след като бяха видели, че съществата са месоядни и имат страховити оръжия, за Ейвъри беше ясно, че не са се спуснали на повърхността, надявайки се да им бъде поднесена вкусна плодова салата. Те искаха нещо друго. И си личеше, че са готови да го вземат, без значение, че някой можеше да им откаже.

Ейвъри пристъпи напред към спускателния кораб и спря на няколко метра пред извънземното в златиста броня. Внушителният звяр присви жълтите си очи.

— Дас, ела при мен! — каза Ейвъри. — Бавно и внимателно.

Водачът на Първо отделение на Първи взвод излезе напред от формацията и закрачи към Ейвъри. Движейки се бавно и премерено, сержантът свали от рамото си своята BR55, изкара пълнителя й, след което извади останалия куршум в патронника и после ги подаде на Дас. Очите на извънземното проблясваха, докато следеше с очи всяко движение от процеса по изпразването на оръжието. Ейвъри протегна празните си ръце, подчертавайки своите действия. „Добре, помисли си той. Сега сте вие.“

С дрезгаво издишване съществото със златистата броня хвана чука си под главата му. То плъзна оръжието си нагоре и над рамото си, подавайки го на своя по-нисък придружител в синя броня. Другото извънземно неохотно пое оръжието едва след като водачът му категорично изръмжа. След което, правейки знаци към Ейвъри, вдигна косматите си лапи, разкривайки черните си и остри нокти.

Ейвъри кимна.

— Дас. Отдръпни се назад.

Когато водачът на отделението се върна във формацията си, Ейвъри постави ръка върху гърдите си, след което посочи към оранжерията. Ал-Сигни го беше насърчила да използва минимално жестовете с ръцете си, за да не нанесе, без да иска, някаква обида. Ала сержантът не се нуждаеше от убеждаване. Той беше сигурен, че извънземните вече са били обидени от това, което двамата с Бърн бяха направили с първия им кораб и екипажа му и знаеше, че ако по погрешка вдигнеше ръце и направеше знак, показващ „вървете на майната си“, това нямаше да намали негодуванието им.

Поради това той внимателно продължи да движи ръката си и да посочва с нея, докато извънземното със златиста броня най-накрая не скочи от отделението на кораба, като разтърси тревата и потъна цели шест инча в почвата. Войниците, които стояха от другата страна на кораба и още не бяха видели извънземните, нервно отстъпиха назад. Няколко от тях се огледаха към дърветата, канейки се да побегнат.

— Спокойно — изръмжа Ейвъри по микрофона в гърлото си, когато придружителите в сини брони също скочиха на земята.

Сега, когато и трите същества бяха излезли на светло, Ейвъри забеляза, че всяко от тях имаше козина с различен цвят, която стърчеше от пролуките в броните им. Козината на водача беше светлосива, почти сребриста. Един от неговите придружители имаше тъмнокафява козина, а тази на другия беше жълто-кафява. Вторият придружител всъщност беше малко по-висок от водача и по-мускулест, въпреки че Ейвъри знаеше, че това е все едно да сравнява два модела бойни танкове. Единият можеше да тежи повече от другия, ала нито един от тях не би се затруднил да размаже наемниците от Първо отделение на Първи взвод.

Ала засега съществата изглежда бяха готови да им угодят. Водачът им постави косматата си длан върху нагръдника си, след което посочи към Ейвъри и после към оранжерията. Сержантът кимна и скоро невероятната четворка крачеше през поляната към едно гранитно стълбище, което водеше към средната тераса на градините. Ейвъри водеше, а след него вървяха извънземното със златистата броня и двамата му придружители.

— Потеглихме — прошепна Ейвъри в микрофона. — Дотук всичко е наред.

На върха на стълбите една пътека от плочки се стрелваше на изток през горичка от череши и круши. Дърветата бяха цъфнали преди няколко седмици и цветовете им бяха започнали да падат върху грубо одяланите камъни на пътеката. Когато извънземните започнаха да пристъпват тежко по нея, розово-жълтеникавите венчелистчета полепнаха по широките им, голи стъпала, образувайки още по-големи отпечатъци в разноцветния килим. За съжаление приятният аромат на венчелистчетата не можеше да прикрие мускусната миризма на извънземните. Мощният мирис накара Ейвъри да застане нащрек и той се зачуди какво биха регистрирали АРГУС устройствата.

На половината разстояние от друго стълбище, водещо нагоре към оранжерията, пътеката се разшири, за да побере правоъгълен фонтан, бликащ от земята. Неговите струи се управляваха от автоматичен таймер и скоро щяха да се активират. Засега плитката вода беше неподвижна и докато Ейвъри насочваше групата покрай южната страна на фонтана, видя втория извънземен спускателен кораб, който все още кръжеше високо над дърветата и сега се отразяваше в чистата, студена вода. Спускателният кораб сега се движеше по-бавно и Ейвъри трудно разграничаваше воя му на фона на звуците от пенещата се река.

Изкачвайки се по второто стълбище, Ейвъри видя вторите отделения на Първи и Втори взвод, наредени в криволичещи редици пред оранжерията. Между тях и стълбите, в средата на поляната на най-горната тераса, беше сложена широка дъбова маса, покрита с искрящо бяла покривка, върху която имаше огромна кошница, пълна с плодове. Ейвъри направи няколко стъпки към масата, след което се обърна към извънземните, като направи възпиращ жест с дланите си. И трите същества се взираха в оградения с колони вход на оранжерията, където току-що се беше появила човешката делегация, състояща се от Тюн, Педерсен, Пондър и Ал-Сигни, а старши сержант Бърн вървеше зад тях.

Педерсен носеше обичайния си сив ленен костюм, докато губернаторът беше облякъл крепон на жълти и бели ивици, подобен на този, който беше носил по време на празника на слънцестоенето. Както обикновено грамадата на губернатора опъваше по шевовете костюма му, като го караше да изглежда като обикновен фермер, какъвто си беше, а не като влиятелен политик, за какъвто се надяваше да го възприемат извънземните. Ала въпреки хватката на плата, Тюн пристъпи напред с изпъчени гърди и прибрани назад рамене с крачка, която подсказваше, че той е толкова уплашен от бронираното трио, колкото можеха да го уплашат група парламентаристи от Харвест.

Пондър и капитан трети ранг носеха парадните си униформи и шапки. Той беше в тъмносинята си униформа на пехотните корпуси, а тя беше облякла бялата си униформа. За да улесни извънземните в разпознаването на пола й, Ал-Сигни беше сложила пола, дълга до коленете. Също като Ейвъри, Бърн носеше бойната си униформа, а на лицето му беше изписана суровата физиономия, която беше резултат от непотвърдените му очаквания — това не са извънземните, които бяха очаквали. Сините очи на високия ирландец се стрелкаха напред и назад изпод ръба на шапката му, докато бързо преценяваше мишниците и бронята на съществата.

— Благодаря ви, старши сержант — каза Тюн. — Аз ще поема оттук.

— Да, сър.

Ейвъри се завъртя на пети и пристъпи към предната част на масата, където се срещна с Джилън. Бърн застана на северозападния ъгъл, ограждайки Пондър във фланг. Педерсен пристъпи между Тюн и масата с голямо комуникационно устройство, пъхнато под мишница.

— Добре дошли на Харвест! — тържествено каза Тюн. — Аз съм неговият ръководител. — Той се потупа по гърдите. — Тюн.

Извънземното в златиста броня изпухтя. Ала не стана ясно дали това е свързано с неговия биологичен вид, ранг или име. Или пък то просто искаше губернаторът да продължи своето неразбираемо представяне.

Въпреки езиковата бариера Ал-Сигни мислеше, че е уместно да се направи опит за вербална комуникация, дори и само за да запише някаква част от речта на извънземните, която по-късно да бъде подложена на анализ. Тюн беше настоял той да говори през цялото време и въпреки че капитан трети ранг се беше съгласила, тя беше положила усилия да изясни, че стегнатата реч е от ключово значение, понеже най-лошото нещо, което Тюн можеше да направи, беше да разстрои извънземните с прекаленото си говорене.

Губернаторът изчака, давайки шанс на водача да произнесе някакви встъпителни думи. Ала той не проговори. Тюн тъкмо се канеше да започне едно дълго представяне, когато Ал-Сигни се изкашля. Ейвъри разбра, че очевидно Джилън беше проумяла, както и той самият, че извънземните не бяха много търпеливи. Докато съществото в златиста броня беше положило усилия да остане съсредоточено върху речта на Тюн, козината му беше започнала да настръхва. И Ейвъри не беше много сигурен, ала изглежда по-ниският придружител беше започнал да изпуска много по-силна миризма.

Тюн хвърли на Ал-Сигни раздразнен поглед, ала побутна Педерсен напред. Министърът на правосъдието извади комуникационното устройство от подмишницата си и го подаде на извънземните. Секунда по-късно прозвуча оркестрална версия на химна на Харвест от говорителите на устройството, а видеопрезентация запълни дисплея му. Ейвъри беше гледал презентацията предишната вечер. Тя представляваше официалното представяне на планетата, което беше гледал при първоначалното си спускане от Тиарата. Въпреки че в тази версия липсваше разказа на Мак, тя съдържаше същия селскостопански пейзаж и имаше почти същата продължителност — ДЖОТУНИ работеха на полетата, гондоли товареха продукцията в контейнерите на товарните кораби, семейства се наслаждаваха на своята храна. Това беше монтаж на клипове, който даваше добра представа за живота на Харвест, като се стараеше да не подсказва за съществуването на други светове като него.

Презентацията продължи известно време. Ала Ейвъри знаеше, че извънземните наистина нямаше да имат никаква полза от нея. В един момент, Мак, който управляваше оборудването за наблюдение чрез един спомагателен мотор, скрит в оранжерията, започна да манипулира презентацията, за да тества реакциите на извънземните. Дали видът на ДЖОТУНИТЕ ги беше смутил? И ако беше така, как се отразяваше това на езика на тялото им? Ейвъри беше работил с достатъчно офицери от ВСР и знаеше колко са фокусирани върху събирането на добра разузнавателна информация, а той беше сигурен, че Джилън е дала на изкуствения интелект дълъг списък с въпроси.

Ала докато сержантът наблюдаваше как вторият спускателен кораб прави още един кръг над градините, като изчезна за кратко зад дърветата на север, преди да се появи отново, той се зачуди в продължение на колко време Ал-Сигни щеше да позволи този експеримент да продължи. След като извънземните се размърдаха в броните си след пет минути, тя безгрижно сви косата си на кок. Това беше неуловим сигнал към Мак, който наблюдаваше през камерите си, да спре презентацията. Секунда по-късно химнът на Харвест свърши и презентацията приключи. Педерсен сложи комуникационното устройство отново под мишница.

Извънземното със златиста броня изръмжа към единия си придружител, който извади малък, квадратен метален лист от колана си. Водачът взе листа и го подаде на Тюн. С учтива усмивка губернаторът проучи подаръка. Миг по-късно той каза на своя министър на правосъдието.

— Погледни, Рол. Виждаш ли картинката? Точно както ние направихме с превозвача!

— Мисля, че това е парче от превозвача.

— Ала виждаш ли какво са гравирали върху него?

Педерсен проточи врат към металния лист.

— Искат да търгуваме.

— Точно така!

— Губернаторе — каза Джилън, — позволете ми.

Тюн пристъпи назад към масата и подаде листа на Джилън. Ейвъри хвърли един поглед през рамото й, за да може също да види.

Това наистина беше парче от титаниевия корпус на товарния съд. Идеално отрязан квадрат. На картината имаше две фигури, които бяха издълбани много по-реалистично, за разлика от тези на Мак. Едната фигура представляваше със сигурност извънземното в златиста броня. Тя носеше чук на гърба си и шлем със същата „V“-образна форма. Човекът на картинката приличаше на мъж, ала можеше да бъде всеки. За изненада на Ейвъри, човекът предлагаше нещо, което приличаше на голям пъпеш с пъстра кора. Тюн изглежда беше направил същия извод, защото затършува дълбоко в кошницата и извади един голям и ароматен пъпеш. Усмихвайки се още по-широко отпреди, той отнесе плода на извънземното в златиста броня и му го подаде с лек поклон.

— Моля ви, вземете го — каза губернаторът. — Можем да ви дадем още много от тях.

Извънземното взе пъпеша в дланта си и предпазливо го подуши.

Когато Тюн започна да разяснява добродетелите на търговията между видовете, Джилън обърна листа от другата страна. Ейвъри видя как голият й врат настръхва.

— Губернаторе, те не искат храна.

— Не бъди толкова сигурна, капитане. Аз мисля, че това извънземно ще си отхапе от пъпеша.

— Не — продължи Джилън с равен тон. — Погледнете.

Ейвъри също погледна. От другата страна на металния лист имаше увеличена рисунка на пъпеша, който представляваше, както сержантът осъзна, карта на Харвест, центрирана върху Утгард. Това, което Ейвъри беше помислил за орнаменти върху кората на пъпеша, всъщност представляваше детайли от повърхността на планетата — линиите на влаковете на магнитна възглавница, пътищата и очертанията на по-големите градове. Извънземните бяха направили щателно изследване на планетата и освен това бяха добавили някакви обозначения.

Сложни символи бяха пръснати по цялата планета. Всички символи бяха идентични и се състояха от два концентрични кръга, украсени с извивки във вътрешността си. Ейвъри нямаше никаква представа, какво показваха символите, ала това беше неуместно. Джилън изказа на глас това, което той беше осъзнал.

— Те търсят нещо конкретно. Нещо, което считат, че им принадлежи. — Тюн се взря в металния лист, като правеше всичко възможно да поддържа дипломатичната си усмивка, докато Джилън го обръщаше от една страна на друга. — Губернаторе — прошепна тя, — те искат от нас да им предадем цялата планета.

В този момент извънземното в златиста броня излая и подаде пъпеша на Педерсен.

— Не, не. — Министърът на правосъдието вдигна ръка и пристъпи назад. — Задръжте го.

Извънземното наклони глава и излая отново. Сега Ейвъри беше сигурен, че мускусната миризма, разнасяща се от по-ниския му придружител, беше станала по-силна. Сержантът сбърчи носа си, когато се изпълни с вонята на оцет и катран. Той започна да се бори с инстинкта си да извади своя пистолет М6, прибран в кобура на бедрото му. В този момент проехтя кратка стрелба от една пушка МА5 от най-ниската тераса на градините. Ейвъри не разбра, дали това беше резултат от нечие огромно нервно напрежение. Ала в кратката тишина, която последва, той чу един дрезгав извънземен вой откъм дърветата надолу по реката.

След това всичко се случи много бързо.

По-високият придружител извади пистолета от колана си, преди Ейвъри да успее да направи това или Бърн да свали бойната пушка от рамото си. Оръжието със закачен на него щик изгърмя и един метален клин с цвят на магнезий се заби в гърдите на Педерсен. Министърът на правосъдието изпусна пъпеша и комуникационното си устройство и падна на колене, отваряйки и затваряйки устата си като риба на сухо. Той беше най-близо до водача със златистата броня и беше станал жертва на близката дистанция.

Сержантите откриха стрелба по придружителите, които се намираха най-близо до позициите им. Бърн стреляше към по-високото извънземно, а Ейвъри към по-ниското. Ала куршумите им не направиха нищо върху броните им. Всъщност те дори не се докоснаха до тях. Всеки изстрел беше отразен от невидимите енергийни щитове, които следваха очертанията на бронята и проблясваха при всяко попадение.

— Залегнете! — Ейвъри изкрещя към Тюн, когато по-ниският придружител подхвърли чука на своя водач, а самият той сграбчи Джилън и я събори грубо на земята.

Гигантът със сребриста козина веднага вдигна тоягата над главата си, приготвяйки се да нанесе удар в средата на тялото. Главата на Тюн щеше да бъде отделена от раменете му, ако капитан Пондър не го беше изблъскал и не бе поел удара със собственото си тяло. Чукът уцели капитана в протезата на лявата му ръка и го запрати на кълбета във въздуха. Той се приземи на север от Бърн и се плъзна на цели двайсет метра по покритата с роса трева.

Сега по-ниският придружител беше извадил пистолета си. Когато съществото се прицели в Ейвъри, той прегърна здраво Джилън, предпазвайки дребното й тяло със своето собствено. Разполагаше с още една секунда, за да помисли за втори път върху изказването на капитана, че са обучили добре войниците и че са готови за мигновените решения на живот и смърт, които трябваше да се вземат по време на битка, когато чу пронизителното тройно тракане на пушката BR55 на Дженкинс. По-ниското извънземно нададе изненадан вой, когато един откос иззвънтя в шлема му, отмятайки огромната му глава назад. И тогава всичко, което Ейвъри успя да долови, беше пищенето на куршумите над главата си, понеже двайсет и четири войници откриха огън с автоматична стрелба.

Поемайки много изстрели, по-ниското извънземно се олюля и отстъпи назад. Наклони се наляво и надясно, сякаш се бореше с невидим рояк пчели. След това енергийните му щитове проблеснаха и изчезнаха, а бронята му започна да отделя синьо-зелен пушек и искри, когато още дузина куршуми от МА5 се врязаха в незащитените му метални плочи.

Сега беше ред на извънземните да защитят другарите си. Водачът се втурна към по-ниския си събрат, обръщайки гръб на оранжерията. Златистата му броня явно имаше по-силни щитове, защото дори концентрираният огън на вторите отделения от двата взвода не можа да ги свали. По-високият придружител нададе оглушителен рев и започна да стреля по фланга на наемниците от север на юг, прикривайки водача си, докато той помагаше на ранения си другар да слезе надолу по стълбите към втората тераса. Ейвъри не знаеше колко от наемниците по дължината на оранжерията бяха улучени и дали викаха заради току-що нанесените им рани или заради количеството на отделения адреналин.

— Спрете огъня! Спрете огъня! — извика Бърн.

Наемниците стреляха директно над неговата глава и тези на останалите. Някои от изстрелите им бяха попаднали доста близо до тях.

— Добре ли си? — попита Ейвъри, отдръпвайки се на юмруци от Джилън.

— Върви — каза тя. — Добре съм.

Ала тя изглеждаше леко изплашена. Също като онзи ден в болницата, това беше още един временен пробив в невъзмутимата й фасада. Този път Ейвъри само кимна.

— Алфа едно! Изтеглете се! — извика Ейвъри, изправяйки се на крака. — Махнете се от онзи спускателен кораб!

Сержантът можеше да долови пулсирането на енергийно оръжие и беше сигурен, че установката на първия спускателен кораб се беше задействала, много преди да се обърне на юг и да види яркосините струи от плазмен огън, които заливаха поляната на най-ниската тераса и образуваха прикриваща стрелба, която даваше възможност на бронираните извънземни да се изтеглят.

— Къде отиваш, по дяволите? — извика Бърн, докато Ейвъри спринтираше покрай него.

— Към реката!

— Идвам с теб!

— Не! Трябва да привлечеш огъня на онази установка, докато аз обикалям по фланга!

— Второ отделение! Мърдайте! — изкрещя Бърн. — Хийли! Довлечи си задника тук!

Ейвъри видя как санитарят бързо излиза от оранжерията иззад атакуващите наемници и се насочва към Пондър с медицински комплект в ръце. Капитанът отпъди Хийли и го насочи към безжизненото тяло на Педерсен. След което Ейвъри атакува към редицата от дървета.

— Стисен! Докладвай! — извика той по микрофона.

— Поемаме вражи огън, старши сержант! — Статичен шум изкривяваше гласа на водача на Първо отделение от Втори взвод. — Там! Ето там! — изкрещя той на един от мъжете си.

— Дръжте се! — Ейвъри скочи надолу към каменистия насип върху средната тераса на градините. — Идвам!

Ейвъри бягаше колкото можеше по-бързо, като прескачаше камъните и заобикаляше дърветата с череши и круши. Дишайки тежко, той се промуши през последния клон с разцъфнали цветове, ала изведнъж спря, като наклони тялото си назад и размаха бясно ръце. Ако се беше движил по-бързо, щеше вече да е паднал в реката. Тук, на ръба на градините, Мимир се врязваше дълбоко в Бифрост, като образуваше поредица от спускащи се надолу вирове. Тези широки варовикови котли бяха пълни с бяла вода, която ставаше толкова по-пенлива, колкото повече се приближаваше към върха на водопадите.

Когато Ейвъри възстанови равновесието си, вторият спускателен кораб прелетя над главата му и спря върху отсрещния край на най-близкия вир. Проследявайки спускането на кораба надолу, сержантът забеляза друго от големите извънземни, което се приближаваше между магнолиите върху най-ниската тераса на градините и имаше черна козина и червена броня. То също носеше пистолет с щик и използваше оръжието, за да прикрива изтеглянето на шепа по-ниски същества със сива кожа, които носеха конусовидни оранжеви раници. Ейвъри видя блестящите дула на МА5 сред дърветата. Ала извънземното в червена броня бързо изстреля един залп от горящи клинове, за да накара наемниците, осмелили са да отвърнат на огъня, да замлъкнат.

Ейвъри вдигна пистолета си и изпразни пълнителя му. Той знаеше, че куршумите му няма да пробият щитовете, ала всичко, което искаше да направи, беше да привлече вниманието на съществото, като по този начин предпази останалите войници.

Когато куршумите на Ейвъри проблеснаха върху щитовете на гърба му, извънземното се обърна. Ала в този момент сержантът вече бягаше на юг, за да се скрие зад една скала. Той презареди и се показа от едната страна на камъка, надявайки се да застреля някое от по-малките извънземни. Но повечето от тях вече се бяха качили на борда на спускателния кораб. Само едно от тях изоставаше и в момента се луташе между дърветата. Едната му ръка беше отпусната от едната му страна и изглежда беше ранено. Ейвъри тъкмо щеше да го довърши, когато бронираното извънземно грабна ранения си другар за задната част на врата, свали маската му и го хвърли във водовъртежа. Съществото потъна под повърхността, след което изплува отгоре, улавяйки чифт съскащи маркучи, свързани към резервоара му, но после се свлече в следващия вир, а оттам падна във водопада.

Докато се случваше това братоубийство, установката на втория спускателен кораб влезе в действие и Ейвъри трябваше скоро да се хвърли зад скалата, за да избегне изгарящите изстрели от плазма. Плисъкът на йонизирани газове върху камъка накара сержанта да стисне здраво зъби. Ала след няколко секунди огънят от установката спря. Ейвъри чу грохота на антигравитационни генератори, понеже спускателният кораб се беше завъртял нагоре към небето. Когато излезе иззад скалата, всички извънземни си бяха отишли.

— Спрете огъня! — изрева Ейвъри, когато приближи магнолиите на далечния край на вира. — Приближавам се! — Зад себе си можеше да долови тракането на пушките на двете отделения, които стреляха по първия спускателен кораб, докато апаратът се издигаше над градините. — Какво стана? — изръмжа на Стисен, когато приближи една група войници от Първо отделение на Втори взвод.

Мъжете се бяха скупчили близо един до друг сред гранитни камъни, покрити с мъх. Те бяха осеяни с дупки, в които имаше блестящи остатъци от огнените клинове на извънземното с червената броня. Малки пламъчета горяха сред околната папрат на местата, където изстрелите бяха рикоширали.

— Какво се случи? — попита отново Ейвъри.

Ала нито Стисен, нито някой от отделението каза нещо. Повечето от тях дори не погледнаха Ейвъри в очите.

Битката беше напомпала Ейвъри с адреналин и той тъкмо щеше да загуби самообладание, когато осъзна, че наемниците гледат нещо. Отне му секунда да разбере, че обектът, размазан върху гранитните отломки, беше осакатеното тяло на човешко същество. И това се случи, едва когато Ейвъри коленичи до трупа, разпознавайки закръгленото тяло на Озмо с момчешкото му лице, по което имаше струйки от собствената му кръв. Войникът беше изкормен.

— Казах му да стои настрани от поляната. — Стисен преглътна трудно. — Не исках да пострада.

Ейвъри стисна зъби. Ала знаеше, че водачът на отделението нямаше как да предугади изненадващата атака в гръб от втория спускателен кораб, който се беше промъкнал ниско над реката и тайно беше свалил второ подразделение от извънземни.

— Видя ли как го улучват? — попита Ейвъри.

Стисен поклати глава.

— Не.

— Беше едно от малките — прошепна Бърдик, като очите му останаха фиксирани върху разпръснатите вътрешности на Озмо. — То го повали на земята. И после направо го разкъса.

— Чух оръжието му да стреля — каза Стисен. — Но беше много късно.

Ейвъри се изправи на крака.

— Има ли други пострадали?

Стисен отново поклати глава.

— Бърн, обади се — изръмжа Ейвъри.

— Капитанът е ранен лошо. Вторите отделения имат трима ранени, единият от които сериозно е пострадал. Дас казва, че неговите момчета са добре.

— А Тюн?

— Не е доволен. Педерсен е мъртъв.

— Натам бяха тръгнали нещата.

— По-добре да се изнасяме, Джонсън. Копелетата може да се върнат.

— Съгласен — сниши глас Ейвъри. — Трябва ми чувал.

— За кого?

— За Озмо.

— Мамка му — изруга Бърн. — Добре. Ще кажа на Хийли.

Ейвъри свали шапката си и прокара ръка по челото си. Гледайки надолу към Озмо, той забеляза, че войникът все още стиска здраво своята МА5 в дясната си ръка. Старши сержантът беше доволен от това, че Озмо все пак беше видял врага си и беше имал шанс да стреля по него. Стрелбата от пушката на Озмо беше предупредила другарите му за опасността и беше спасила живота им с цената на неговия собствен. Ейвъри се опита да не се обвинява за случилото се. Също като Стисен, той беше направил най-доброто, на което беше способен. Озмо просто беше първият войник, паднал в сражението. Надявайки се той да бъде и последният, сержантът твърдо прие факта, че извънземните току-що бяха започнали война, което му подсказваше, че жертвите ще бъдат още повече.

 

 

Макабей освободи чука си и го остави да падне върху пода на отделението за войниците. Това беше Юмрукът на Рукт, древно оръжие, което се предаваше от един вожд на друг през поколенията в клана му. То заслужаваше по-голямо внимание. Ала Макабей беше прекалено загрижен за Луциний, за да спазва церемонията. Предците му трябваше да проявят разбиране.

— Ворений! Побързай! — изрева той, влизайки навътре с Луциний.

„Спирит“-ът се разтресе силно, докато се насочваше към мъгливото небе и дори могъщият вожд се затрудни в стремежа си да подпре безжизненото тяло на своя другар от глутницата върху вътрешната стена на отделението.

Ворений се запъти надолу към отделението, като носеше портативна медицинска апаратура. Той постави осмоъгълната кутия до краката на Луциний, след което го задържа неподвижно, докато Макабей закопчаваше предпазни колани около краката и ръцете му. „Спирит“-ите на Сангхейлите разполагаха със сложни силови полета, които бяха предназначени да държат техните воини прави. Ала на Макабей му беше забранено да използва и тази технология и трябваше да се намери друго решение.

— Дай ми един компрес! — Макабей свали нагръдника на Луциний.

В средата на металната плоча имаше процеп, през който се процеждаше тъмночервена кръв. След като освободи нагръдника, Макабей заглади кафявата козина на ранения си другар, опипвайки две свистящи дупки в гърдите му. Оръжията на извънземните бяха пробили единия бял дроб на Луциний, поради което той беше изпаднал в безсъзнание.

Ворений подаде на Макабей тънко парче от оцветена в бронзов цвят мрежа. След като бъдеше внимателно поставена, тя щеше да образува частична превръзка върху раните, позволявайки на въздуха да излиза, когато Луциний издишва, но нямаше да може да влиза друг въздух отново, когато вдишваше. Докато белият дроб беше увреден, тя щеше да изпомпва въздуха от него. Мрежата съдържаше също коагулант, който щеше да задържи кръвта на младия Джиралханае вътре в тялото му. Когато се върнеха на „Светкавично покръстване“, Макабей щеше да остави автоматичния хирургически комплект да свърши останалото.

„Ако се върнем обратно“, изръмжа на себе си вождът, докато „Спирит“-ът се накланяше дясно на борд, изпълнявайки още една избягваща маневра. Досега извънземните не бяха активирали някакви зенитни устройства, ала Макабей беше сигурен, че ще го направят. Оръжията на пехотата на извънземните бяха доста недодялани, подобно на тези на Джиралханае в момента на контакта им с мисията на Сан Шиум. Ала би трябвало да разполагат с някакви ракети или други кинетични оръжейни системи, или планетата им би останала незащитена. А Макабей не вярваше, че извънземните са толкова глупави.

— Чичо? Ранен ли си? — Гласът на Тартарий проехтя от комуникационния модул на Макабей.

— Не! — Вождът хвана Ворений отзад за врата и добави, поглеждайки към Луциний. — Наблюдавай го. — Ворений кимна в знак на съгласие. — Успяхте ли да вземете някаква реликва? — Макабей попита Тартарий, когато коленичи и взе в ръка Юмрука на Рукт.

— Не, вожде.

Макабей не можа да се сдържи и изпусна една гневна въздишка.

— Но Светилото показа дузина свещени обекти, които бяха на една ръка разстояние!

— Не намерих нищо, освен техните войници.

Макабей се промъкна към кабината на „Спирит“, като се държеше със свободната си ръка за стената на отделението, за да запази равновесие, докато спускателният кораб продължаваше зигзагообразното си издигане.

— Проведохте ли щателно проучване?

— Унггоите бяха нетърпеливи и развалиха редиците — изръмжа Тартарий. — Не успяхме да използваме елемента на изненадата.

— Дяконе — излая Макабей, докато се навеждаше към кабината, — кажи ми, че имаш по-добри новини.

Друг Джиралханае на име Ритул, който беше прекалено млад и още не беше заслужил окончанието „ий“, което се даваше на мъжете, управляваше уредите. Макабей би предпочел да разполага с по-опитен пилот, ала при положение, че имаше общо петима Джиралханае на двата „Спирит“-а трябваше да остави на борда на „Светкавично покръстване“ някои от своите по-възрастни и опитни членове от глутницата, в случай, че възникнеше извънредно положение.

— Сензорите регистрираха огромно количество комуникационен трафик по време на преговорите — заглушеният глас на Дадаб изписка по сигнализиращото устройство в кабината, понеже той беше останал на мостика на крайцера. — Светилото обработи данните и представи своята преценка. — След това направи пауза и добави — Долу има Оракул, точно както предполагахме!

— Да бъдат благословени Пророците! Къде е?

— Сигналът идва от бялата метална структура в градините.

Толкова близо! Вождът изрева.

— Ако не са били Унггоите, щях поне да успея да го видя! — Ала бързо овладя разочарованието си. Знаеше, че само Пророците имат достъп до свещения Оракул във „Висша щедрост“ и въпреки неистовото му желание за такова причастие, към него беше проявявано високомерие заради скорошното му покръстване. Ала не беше грях да изпитва гордост от съобщението, което беше принуден да изпрати.

— Изпратете вест на заместник-министъра — каза Макабей, а гърдите му се издуха в златистата му броня. — Мощехранителницата е по-богата, отколкото очаквахме. Най-накрая намерихме втори Оракул, който говори от името на боговете!