Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейло (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contact Harvest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и начална корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джоузеф Стейтън. Атаката срещу Харвест

ИК „ИнфоДАР“, София, 2010

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-459-8

История

  1. — Добавяне

Глава 6

„Незначителен грях“, система Епсилон Инди

Дадаб се прокрадна през машинното отделение, като се стараеше да се движи ниско приведен, въпреки резервоара с метан. В шепата си държеше отломка, обагрена в смесица от сиво и зелено, представляваща малък камък за смилане на храната, който беше отмъкнал от столовата на Киг-Ярите. „Внимателно, помисли си той, изправяйки се зад един дебел тръбопровод, закрепен със скоби за пода, не трябва да прецакаш това.“

Пустинните червеи бяха неспокойни същества. Козината, която покриваше издутите им тела, винаги се движеше, като проверяваше за опасности, докато проправяха с ядене пътя си през машинното отделение, където можеха лесно да изгорят или замръзнат. Но всичко беше наред, докато Дадаб не се изправи и тогава съществото усети раздвижване в застоялия въздух на помещението. Червеят се отлепи от пода със силно пукане и започна мълниеносно да пълзи към безопасния форсиращ модул, който се издигаше над пода, а от отверстието, с което се хранеше, се изтръгваха панически вопли.

Дадаб хвърли камъка и червеят стана на кайма. Камъкът продължи напред, отскочи от обагрената в цветовете на дъгата обшивка на двигателя на „Незначителен грях“ и се спря в локва от гъст, зелен охладител. Ако червеят беше оцелял, най-вероятно се беше нагълтал с охладителя от локвата.

Унггоят изсумтя гордо зад маската си и направи знак с едната си ръка.

„Две успешни попадения!“

„Извинявам се, но съм объркан“ — По-лек от някои доближи едното си бисерно пипало към локвата, отмести камъка и го подхвърли към Дадаб. — Виждам само един червей.

Дякона завъртя малките си, червени очи. Правилата на играта не бяха сложни. Той просто нямаше такъв богат речник, за да може ясно и точно да ги обясни.

„Гледай!“ — направи знак Дадаб.

Унггоят избърса камъка с ъгълчето на оранжевата си туника. След което с върха на единия от пръстите си надраска втори белег върху него, точно до другия, който обозначаваше първия червей, който се беше скитал в метановото помещение, нарушавайки дългия покой и умственото му разпускане.

Бяха прекарали много цикли в сън, откакто „Незначителен грях“ беше излязъл от своя хиперпространствен скок на ръба на неизследваната извънземна система. Чър-Яр предпазливо се беше придвижила навътре в нея към точката, от която беше отпътувал товарният съд. Но докато траеше пътуването, Дякона нямаше какво да прави. Жар и останалите Киг-Яри от екипажа определено не биха проявили интерес към някоя от неговите проповеди.

Дадаб показа камъка на По-лек от някои и обясни със знаци простата математическа операция.

„Едно плюс едно прави две!“

Предпазливите пустинни червеи не бяха голямо предизвикателство. Не можеха да се сравняват с тинестите оси и призрачните крабове от неговото детство. Но в ловната игра на Унггоя всяко убийство се отбелязваше, независимо колко трудно или лесно е било.

„О, разбирам“, отвърна Хурагока. „Забавлението се акумулира.“

„Повече… забавление…?“ Дадаб трудно правеше знаците, представящи думите, които още не беше научил.

По-лек от някои образуваше бавни, прости знаци.

„Повече убийства, повече забавление.“

Дадаб не се обиди, когато съществото продължи разговора, за да получи повече яснота. Той знаеше, че говорът му беше като на новороден Хурагок и беше благодарен за проявеното търпение.

„Да“, показа с жестове Дадаб. „Повече убийства, повече забавление.“ — Той извади втори камък от един джоб в туниката си и го показа на По-лек от някои. „Който направи най-много убийства, печели.“

Ала Хурагокът не му обърна внимание, понеже беше отишъл назад до тръбопровода и поправяше една пукнатина, която беше причината за образуване на локвата с охладител.

Дадаб знаеше, че съществото притежава необикновен копнеж за поправянето на различни неща. Беше почти невъзможно да бъде отклонено от работата и поради това Хурагоките бяха толкова ценни членове на екипажа. С един Хурагок на борда нищо не оставаше повредено за дълъг период от време. И наистина, няколко секунди по-късно течът беше спрян, а разкъсването в металния тръбопровод беше запечатано от ресните, покриващи пипалата на По-лек от някои.

„Лов!“ — каза Дадаб, предлагайки камъка за втори път.

„Не бих участвал.“

„Защо?“

„Не, наистина. Ти продължавай. Опитай трети път.“

„Ще играем, ще се забавляваме.“

„Не, твоята игра е убийство.“

Дадаб не можа да се сдържи и изпусна едно гневно стенание. Червеят беше просто червей! Имаше стотици такива твари, които се спотайваха в кораба на Киг-Ярите! По време на такова дълго пътуване беше важно да се намали броят им, преди да са се размножили и да са довели кораба им до критично състояние.

„А да не би пък, помисли си Дадаб, Хурагокът да е някакъв далечен роднина на неговата плячка?“ И двамата бяха безгласни слуги — жалки роби, работещи за нуждите на кораба на Киг-Ярите. Дадаб си представи как светещите сензорни израстъци на По-лек от някои проблясваха с укор.

Оглеждайки се из машинното отделение, Дадаб забеляза едно изхабено енергийно ядро. Той постави чистия куб с извити страни върху форсиращия модул, към който се беше насочил червеят, и го придвижи напред и назад, докато не застана неподвижно, така че да бъде сигурен, че Хурагокът ще го събори дори със слаб удар.

„Сега, без убийства.“ Дадаб ентусиазирано направи знак. — Само ще се забавляваме!

По-лек от някои изпусна газа от една от алвеолите си, подсвирвайки упорито.

„Опитай!“ — помоли го Дадаб. — „Поне веднъж!“

С очевидно презрение Хурагокът изви пипалото си и хвърли камъка. Замахването му беше формално, ала той уцели центъра на празното енергийно ядро и го събори на пода.

„Едно успешно попадение!“ Дадаб изгрухтя доволно и тъкмо щеше да постави отново мишената на мястото й за следващото хвърляне, когато гласът на господарката на кораба прозвуча от един кръгъл метален модул, закачен за сбруята на метановия му резервоар.

— Дяконе, явете се на мостика. И не водете с вас Хурагока.

Чър-Яр седеше на ръба на командния си стол, хипнотизирана от това, което виждаше в холополето. Изображението на извънземната система сега беше много по-детайлно. Планетите и астероидите, дори и една приближаваща комета, бяха показани с големи подробности, които предишния път липсваха в базата данни на „Незначителен грях“. Планетата, от която извънземният съд беше започнал пътуването си, грееше в центъра на холограмата. Хилядите синьо-зелени глифи, които имаха един и същ кръгообразен дизайн и бяха разпръснати по повърхността й, приковаваха вниманието на женския Киг-Яр.

Изведнъж глифите и всички други обекти в холополето примигаха поради временна загуба на енергия.

— Внимателно — изсъска господарката на кораба, обръщайки се към Жар. Мъжкият Киг-Яр стоеше близо до една ниша в сводестите тъмночервени стени на мостика, като държеше лазерна резачка в една от своите лапи с дълги нокти.

— Искам да бъде разкачен, а не унищожен!

— Да, господарке. — Шиповете на главата на Жар се огънаха назад в знак на подчинение.

След което той внимателно постави резачката върху една намотка от проводници, свързани към устройство, което се състоеше от три пирамидални части, окачени в центъра на нишата. Най-голямата пирамида беше поставена така, че да сочи надолу. Другите две по-малки пирамиди бяха ориентирани нагоре, за да подпират по-голямата от двете й страни. Всичките три пирамиди грееха със сребрист отблясък и сянката на Жар се очертаваше върху нишата.

Устройството беше Светилото на кораба, което представляваше мистериозен уред, задължителен за всички съдове на Съглашението. То беше показало хиляди глифи и Сияния върху извънземния свят, всяко едно от които може би беше реликва, оставена от Предшествениците. Езикът на Чър-Яр изплющя в зъбите й от едва сдържано вълнение. Само ако „Незначителен грях“ имаше по-голям трюм…

Господарката произхождаше от голям род на матриархални капитани на космически кораби. И въпреки че по-голямата част от кръвната й линия беше унищожена при защитата на астероидния пояс по времето, когато Съглашението агресивно налагаше своята вяра върху нейния вид, тя все още усещаше пиратския дух на предците си да пулсира във вените й.

Киг-Ярите винаги са били пирати. Много преди да се появи Съглашението, те са кръстосвали тропическите архипелази в родния си воден свят и са нападали конкурентните кланове за храна и женски. Докато популациите им са нараствали, надменността и различията между клановете са се стопили. Новият дух на сътрудничество довел до създаването на космически кораби, които им помогнали да излязат извън рамките на планетата си. Ала докато някои от клановете бродели в тъмното и безкрайно космическо пространство, не могли да устоят на завръщането към старите пиратски набези.

В края на краищата тези пирати били единствената ефективна защита срещу Съглашението. Но те не могли вечно да се съпротивляват. За да се спасят, капитаните били принудени да приемат каперски назначения, които им позволявали да задържат корабите си, докато са на служба към Духовенството на Съглашението.

Някои от Киг-Ярите съзрели добри възможности в това подчинение. За Чър-Яр тази възможност се изразявала в прибирането на огризките от масата в продължение на цяла вечност. Както и в безкрайно патрулиране и търсене на реликви, представляващи невъобразимо ценни съкровища, които обаче никога не биха били нейни. Да, по време на своите пътешествия тя попадаше на малки количества плячка като Съглашенски свят, от който реликвите вече бяха прибрани или повреден извънземен товарен съд. Но това бяха жалки подаяния, а Чър-Яр не беше просякиня.

„Никога вече“, помисли си тя. Господарката на кораба знаеше, че може да прибере малко реликви без някой да забележи. Ала това можеше да стане, само ако Светилото на кораба замлъкнеше и тя щеше да изпрати неговите изчисления, след като прибереше своя дял.

Чър-Яр усети как мазолите по врата и раменете й се свиват. Тази дебела кожа служеше като естествена броня, понеже предпазваше женските Киг-Яри от ухапванията отзад, които съпровождаха чифтосването. Господарката на кораба принципно не беше много плодовита. Ала след като продадеше реликвите на черния пазар на териториите на Съглашението, тя се надяваше да спечели достатъчно, за да напусне службата заедно с „Незначителен грях“ в продължение на цял размножителен период. И тази възможност беше много примамлива.

Тя се отпусна в стола си и погледна към Жар, чиито жилести мускули се извиваха под люспите му, докато внимателно отделяше връзките на Светилото от сигнализиращите процесни вериги на кораба. Той не беше идеалният партньор за нея. Тя би предпочела някой с по-висока репутация сред клановете, ала винаги досега беше проявявала пристрастност към тези с мъжествени окраски. А и Жар имаше още едно преимущество — беше на една ръка разстояние. С цялата кръв, която нахлу в раменете й, Чър-Яр се почувства приятно слаба.

Ала тогава вратата на мостика се отвори и Дадаб влезе вътре. Туниката на Унггоя вонеше на охладител за двигатели и газове на Хурагок, които веднага унищожиха либидото й.

— Господарке? — Дадаб направи лек поклон, след което погледна подозрително към Жар.

— Какво виждаш? — озъби се Чър-Яр, пренасочвайки погледа на Унггоя към холополето.

— Звездна система. С една-единствена звезда. Пет планети. — Дадаб направи една крачка напред към холополето. — Изглежда, че върху една от… планетите… има… — Гласът му изцвърча и той на няколко пъти пое бързо дъх.

Чър-Яр изцъка с език.

— Светилото не лъже.

Обикновено тя цитираше свещените писания само за да им се присмее, но този път беше сериозна. Всяко едно светило беше изработено, след като Пророците бяха намерили някакво устройство на борда на един боен кораб на Предшествениците, който вече се намираше в центъра на Съглашенския храм „Висша щедрост“. Светилата бяха свещени предмети и бърникането в тях се наказваше със смърт или дори още по-лошо.

Господарката на кораба знаеше, че заради това Дякона беше толкова притеснен от действията на Жар. Докато нейният избраник за чифтосването продължи да проблясва с лазерната резачка около Светилото, Дякона премести тежестта на тялото си от единия си конусовиден крак с плоско стъпало върху другия. Чър-Яр можеше да чуе как щракаха клапаните вътре в маската му, докато той се опитваше да постави дишането си под контрол.

— Трябва веднага да докладвам за тези Сияния — каза задъхано Дадаб.

— Не — озъби се Господарката на кораба. — Няма да го направиш.

Жар преряза последните намотки и Светилото угасна.

— Светотатство! — изстена Дадаб, без да успее да се сдържи.

Жар изтрака с челюстите си, покрити с остри зъби и пристъпи към Дякона със светеща резачка в лапите си. Ала Чър-Яр спря защитаващия я мъжкар със стряскащо съскане. При други обстоятелства тя щеше да го остави да разкъса Унггоя заради глупавата му обида. Но засега имаше нужда от него и той трябваше да остане жив.

— Спокойно — каза женската. — Светилото не е повредено. То просто не може да сигнализира.

— Ала Духовенството… — заекна Дадаб — ще поиска обяснение…

— И ще го получи. След като аз взема своя дял от плячката.

Господарката на кораба посочи с нокът към холополето. Там имаше един самотен глиф, който не се намираше върху извънземната планета. За невъоръженото око той изглеждаше като смущение върху повърхността на дисплея, причинено от погрешно получени данни. Ала пиратският поглед на Чър-Яр разпозна какво представляваше — реликва на борда на друг извънземен товарен кораб, който тя се надяваше, че може да превземе толкова лесно, колкото първия, който срещнаха.

Дякона вече трепереше, а синьо-сивкавото му тяло се тресеше от ужас. Господарката на кораба знаеше, че Унггоят беше прав, понеже това, което се канеше да направи, беше отстъпничество. Само Пророците имаха право на достъп до реликвите. И ако бърникането в Светилото означаваше смърт, то проявата на неподчинение към Пророците означаваше вечно проклятие.

И тогава изведнъж Дякона се успокои. С очи, стрелкащи се между глифите в холополето и яркочервения връх на лазерната резачка в лапите на Жар, той започна да диша по-бавно. Чър-Яр знаеше, че Унггоят беше по-умен от повечето от неговия вид и предполагаше, че вече е разбрал напълно опасното положение, в което се намираше, понеже Господарката на кораба му беше разкрила тайните си намерения и въпреки това той беше още жив. Което можеше да означава само едно нещо — тя имаше някакъв план за него.

— Какво желае да направя Господарката на кораба? — попита Дадаб.

Зъбите на Чър-Яр заискриха на фона на угасващия блясък от Светилото.

— Искам да излъжеш.

Дякона кимна. След което Господарката на кораба зададе курс към товарния съд, който пренасяше реликвата.

 

 

Хенри „Ханк“ Гибсън обичаше своя товарен кораб с неговите големи, грозни очертания и тихото буботене на модула „Шоу-Фуджикава“. Най-много от всичко той обичаше да го управлява, което за по-голямата част от останалите хора беше доста необичайно, защото навигационният компютър можеше да се справи доста добре. Ала това беше нормално за Ханк, защото при цялата му любов към кораба той още повече обичаше да не се съобразява с мнението на другите хора, което нито една от бившите му съпруги нямаше как да не потвърди с готовност.

Не беше необичайно да се срещат хора, които служеха като капитани на космически кораби в търговския флот на КУОН. Просто по-голямата част от тях управляваха лайнери и други пътнически съдове. Ханк беше работил почти петнайсет години за една от големите пътнически компании на луксозния лайнер „Най-малко две питиета“, който постоянно правеше курсове от Земята към Аркадия и обратно, като през последните пет от тях беше първи помощник-капитан.

Ала лайнерът имаше нужда от всякаква помощ, която един компютър можеше да окаже, за да стигне от точка „А“ до точка „Б“, докато стотиците пътници на борда му бяха добре нахранени и отпочинали. Ханк открито заявяваше, че е единак и независимо от това, дали гласовете, с които говореше, бяха човешки или симулирани от машина, той обичаше да има тишина на мостика. А на „Най-малко две питиета“ определено нямаше такова нещо. Ако не бяха доброто заплащане и пътуванията с терапевтичен ефект, които прекарваше далеч от съпругите си, Ханк щеше да е напуснал много по-рано.

Като изключим астронавигацията (координацията на хиперпространствените скокове, която изискваше намесата на навигационен компютър), капитанът на един търговски кораб можеше да се справи с колкото си иска задачи в нормалното космическо пространство. Ханк обичаше да държи ръцете си върху контролните уреди, маневрирайки с хидразиновите ракетни дюзи, докато превозваше хиляди тонове товар навътре и вън от гравитационните полета на планетите. Фактът, че притежаваше кораба си „Това приключва“, правеше пилотирането дори още по-приятно. Беше похарчил всичките си спестявания, беше провел болезнено предоговаряне на издръжките, които плащаше, и беше изтеглил огромен заем, за който не искаше и да си помисли, ала сега сам си беше шеф. Трябваше да избира товара си и от време на време си съставяше списък с клиенти, които бяха склонни да платят малко повече за персонално клиентско обслужване.

Едни от най-надеждните му клиенти бяха ДЖОТУН Хеви Индъстрис — компания, базирана на Марс и специализирана в производството на полуавтономни селскостопански машини. Трюмът на товарния му кораб в момента беше зает с прототип от тяхната нова серия плугове, които представляваха огромни устройства, проектирани да обработват обширни площи земя. Продуктите им бяха невероятно скъпи, а Ханк предполагаше, че един прототип беше дори още по-скъп. И поради това, взирайки се в една конзола с блестящи предупредителни светлини, той беше повече ядосан, отколкото уплашен.

Неизвестният нападател на „Това приключва“ беше стрелял, докато корабът летеше към Харвест, препречвайки пътя му по високоскоростния вектор на движение. Ханк беше останал невредим по време на атаката. Ала вражеският огън беше съсипал модула „Шоу-Фуджикава“, като беше изпържил маневриращите ракетни дюзи и мазера и така беше причинил повече вреди на „Това приключва“ от тези, за които би могъл да си позволи да плати. Из маршрутите, по които пътуваше Ханк, не можеше и дума да става за нападения от пирати и той никога не си беше и помислял да добави тази възможност към изключително скъпата си застрахователна полица.

Ханк шляпна с ръка конзолата, изключвайки поредната нова аларма, която сигнализираше за пробив в корпуса от лявата страна на помещението за товара близо до кърмата. Той усещаше как гуменият под на командната кабина вибрираше, докато нещо си пробиваше път през корпуса.

— Проклет да съм! — изруга Ханк, грабвайки един пожарогасител от една скоба на стената.

Той се надяваше, че пиратите няма да повредят прототипа на ДЖОТУН, докато си пробиваха път навътре.

— Чудесно. Щом тези мухльовци искат да разрушат кораба ми — изръмжа Ханк, вдигайки пожарогасителя над главата си, — ще трябва първо да си го платят.

* * *

Вътрешността на централната секция на „Незначителен грях“ грейна в червено, щом върхът на пробивното му устройство прогори извънземния кораб. През полупрозрачните стени Дадаб можеше да види как лазерите оставяха белези върху неговия задвижващ механизъм, който се изпъстри с черни прорези от вещото осакатяване на Чър-Яр.

— Как може да бъде толкова спокойна?! — промърмори Дадаб, гледайки надолу по централната секция към Господарката на кораба.

Тя стоеше зад Жар, поставила едната си лапа върху дръжката на плазмения си пистолет, стърчащ от кобура, като пиратска кралица от старото време, която спокойно очакваше абордажа. Останалите два Киг-Яра от екипажа стояха точно зад нея, ала не бяха толкова хладнокръвни. Те си играеха с късите си, енергийни саби, които представляваха розови кристални късове, използвани за оръжия в ръкопашния бой. Дадаб се чудеше, дали и те като него осъзнаваха, че бяха обречени.

Дякона предполагаше, че Чър-Яр щеше да успее да вземе реликвата, въпреки че някои от тях се бяха оказали доста опасни дори в сръчните ръце на самите Пророци. След което най-вероятно щеше да направи хиперпространствен скок обратно към космоса, контролиран от Съглашението, където щеше да покаже реликвата и бързо да намери купувач, преди Духовенството да я заподозре в каквото и да било. Това беше добър план. Ала Дадаб знаеше, че той и останалите нежелани свидетели ще бъдат мъртви, много преди неговото изпълнение. И това щеше да се случи веднага след като изпратеше фалшивия брой Сияния от извънземната система.

Централната секция се замъгли, когато пробивното устройство довърши разрязването на корпуса на извънземния съд. Краят на коридора се отвори и разкри блещукащо енергийно поле.

— Накарай Хурагока да провери налягането — каза Чър-Яр, поглеждайки назад към Дадаб.

Дякона се обърна и със знаци сигнализира на По-лек от някои зад него:

— Провери, налягането, равно.

Преди да се качат на борда на извънземния кораб, те трябваше да бъдат сигурни, че е налице баланс между атмосферата в централната секция на „Незначителен грях“ и тази в трюма на другия кораб. Ако липсваше баланс, те можеха да бъдат разкъсани при преминаването си през полето.

Хурагокът прелетя равнодушно покрай Дадаб. За По-лек от някои това беше поредната възможност да бъде полезен. Той провери сензорите, които регулираха полето, и изпусна въздишка на задоволство. Жар не чака нито секунда повече и прескочи.

— Безопасно е! — извика мъжкият Киг-Яр през своя сигнализиращ модул.

Чър-Яр избута напред другите двама мъжкари от екипажа, след което се промуши през полето, следвана плътно от По-лек от някои. Дадаб пое дълбоко дъх и произнесе тиха молитва за прошка към Пророците. След което също премина върху извънземния кораб.

Трюмът на съда не беше толкова подреден като този на първия кораб, на който бяха попаднали. Вместо пълни с плодове контейнери, наредени от пода до тавана, в помещението имаше един-единствен товар — машина, подобна на кула, с шест огромни колела. Отпред върху машината беше закрепена носеща греда, която беше по-широка от самата машина, а по дължината на гредата бяха наредени подобни на зъби шипове, всеки от които беше два пъти по-голям от Дадаб. Повечето от вътрешните механизми на машината бяха покрити от боядисани в жълто и синьо метални листове, но тук-там Дякона можеше да види открити проводници или пневматични уреди. Над покритата с шипове греда имаше поредица от изправени, ярки метални символи — Д-Ж-О-Т-У-Н.

Дадаб накриви глава. Ако символите бяха на Предшествениците, то той виждаше такива за първи път. Ала не беше толкова изненадан. Той беше просто Дякон и съществуваха мистериозни свещени предмети, които тепърва щеше да опознава.

— Кажи на Хурагока да я проучи — озъби се Чър-Яр, посочвайки към машината.

Дадаб плесна с лапи, за да привлече вниманието на По-лек от някои.

„Намери реликвата!“

Хурагокът изду най-голямата си алвеола, увеличавайки височината на летенето си. Когато се издигна над едно от огромните колела на машината, той освободи налягането в една своя малка кухина, изстрелвайки се през завеса от жици в различни цветове.

Господарката на кораба насочи Жар и другите два Киг-Яра от екипажа към купчина пластмасови кутии, завързани за пода в задната част на кораба. Нетърпеливо поклащайки костеливите си челюсти, те се захванаха със задачата, като с бързи удари и резки усуквания на ноктите си отваряха най-горните кутии и надничаха в тях. Скоро те се изгубиха в бъркотията от меки, бели опаковки.

— Направи нещо полезно, Дяконе — озъби се Чър-Яр. — Прибери сигнализиращия модул на този кораб.

Дадаб се поклони и изтича покрай машината, насочвайки се към задната част на трюма. Елеваторната платформа работеше по същия начин като предишната и скоро той започна да се издига към коридора, водещ към командната кабина. На половината път по коридора обаче Дякона изведнъж си спомни за отвратителната гадост, която го очакваше последния път. Когато пристъпи през вратата на кабината, той неволно задържа дъха си и затвори очи.

Прас! Нещо тежко се стовари върху резервоара с метан на Дадаб. Той извика ужасено и залитна напред. Друг удар се стовари върху стомаха му. През една пукнатина в резервоара му започна да свисти метан.

— Имайте милост! — изкрещя Дадаб, като се сви на топка и покри лице с предмишниците си, изпъстрени с шипове.

Той долови поредица от гърлени възклицания и усети как нещо го срита отзад. Дякона разтвори лапите си възможно най-леко и погледна през процепа.

Извънземното беше високо и мускулесто. По-голямата част от бледата му плът беше покрита от прилепнал, платнен работен комбинезон. С оголени зъби и държейки червен, метален цилиндър над почти плешивата си глава, то изглеждаше свирепо и не приличаше на същество, което можеше да притежава някаква свещена реликва.

Извънземното замахна с единия си тежък ботуш и удари за втори път крака на Дадаб. След което започна да крещи, произнасяйки още по-гневни и неразбираеми думи.

— Моля ви! — изскимтя Дадаб. — Не ви разбирам!

Ала молбите му сякаш още повече разяряваха извънземното. То пристъпи напред с високо вдигната сопа, за да нанесе смъртоносния си удар. Дадаб изпищя и закри очи…

Но не последва удар. Дадаб чу как цилиндърът падна върху гумения под и с търкаляне спря в стената на кабината. Дякона бавно разтвори лапите си.

Устата на извънземното беше отворена, ала то не проговори. Съществото се олюляваше напред-назад, като се държеше за главата. След което крайниците му изведнъж се отпуснаха. Дадаб отскочи назад, когато извънземното се просна по лице на пода между краката му. Той дочу нервно хленчене и погледна нагоре.

По-лек от някои влетя през вратата на кабината. Три от пипалата му бяха прибрани в защитна позиция към алвеолите му. Четвъртото му пипало стърчеше напред и трепереше, което Дадаб първоначално възприе като израз на страх. Ала тогава той разбра, че По-лек от някои прави опити да говори с него, като с огромно усилие показваше най-простия знак на Хурагоките — Едно успешно попадение.

Шум от покрити с нокти ходила в коридора извести за пристигането на Господарката на кораба. Тя си проби път с бутане покрай Хурагока, размахвайки плазмения си пистолет и примига с рубиненочервените си очи към трупа на извънземното.

— Как умря то? — попита тя.

Дадаб погледна надолу. Задната част на черепа на съществото беше строшена и в нея зееше дупка с остри ръбове. Дякона опипа предпазливо с два пръста вътрешността на раната. Той напипа нещо твърдо в центъра на мозъка на извънземното и го извади, за да го видят всички. Това беше камъкът за лов на По-лек от някои.

 

 

Сиф не обичаше да разстройва управлението на навигационните компютри. Някъде дълбоко в логическото си ядро тя пазеше спомена за своя създател подобно на разтревожена майка, чието търпение беше на привършване покрай грижите за новороденото си. Ала комуникирането с корабите, които се намираха в хиперпространствен скок, беше невъзможно. И Сиф нямаше как да ги предупреди за допълнителните мерки по сигурността, които Ал-Сигни беше наложила след ревизията.

&ХАРВЕСТ.СО.ИИ.СИФ%%СКД.ПТ%-00040370&

=ПРИДЪРЖАЙ СЕ КЪМ НОВАТА СИ ТРАЕКТОРИЯ.

=ПОДДЪРЖАЙ ИЗИСКВАНАТА СКОРОСТ.

=ВСИЧКО ВЪРВИ ДОБРЕ.

За да се свържат с Харвест или която и да е друга планета, докато летяха из космоса, товарните кораби трябваше да излязат от хиперпространството по правилната траектория и с подходящата скорост. Харвест правеше една обиколка в орбита около Епсилон Инди с дължина малко повече от сто и петдесет хиляди километра за един час, което беше доста голяма скорост, за разлика от повечето други светове на КУОН. В зависимост от ъгъла на прихващащия вектор навигационният компютър по-скоро трябваше да ускори кораба, отколкото да го забави, за да се приближи до точката за среща.

Поради това беше разбираемо, че навигационните компютри се разстройваха, когато, излизайки от скок, Сиф изискваше от тях да се подготвят за кацане на Харвест на по-далечно разстояние по неговата орбита.

Сиф прекъсна връзката си с товарния кораб „Съдържание под напрежение“ и отговори на друго приветствие. Различни части от ума й комуникираха със стотици товарни съдове едновременно, за да бъде сигурна, че обиколките, които ги принуждаваше да правят, осигуряваха тяхната безопасност и нормално кацане в съответствие с процедурите. Поради това тя изпращаше едно и също съобщение отново и отново.

Алгоритмите, които управляваха емоциите на Сиф, я съветваха да не прави връзка между повторенията и раздразнението. Ала ядрото на процесора й не можеше да се отърве от чувството на досада. Жената от СКД беше настояла да провери за втори път данните от АРГУСА и тези от другите товарни кораби, навлизащи в системата. Сиф знаеше, че всичко това е част от ревизията и че ще се наложи да изтърпи малко бюрократични унижения, за да може СКД да й прости недоглеждането.

За щастие Ал-Сигни беше едновременно учтива и продуктивна и много бързо постави подписа си под документите за инспекцията на Сиф. Ала тя беше човек и трябваше да спи поне по няколко часа на вечер. Това означаваше, че някои товарни кораби трябваше да обикалят в орбита по-продължително. А това разстрои още повече навигационните им компютри…

&ХАРВЕСТ.СО.ИИ.СИФ%%СКД.КРО%-00481361&

=ВНИМАНИЕ, ТОВА ПРИКЛЮЧВА.

=ТРЯБВА ДА ПОДДЪРЖАТЕ НЕОБХОДИМАТА СКОРОСТ.

Сиф виждаше, че „Това приключва“ се движи по правилната траектория, но все пак беше започнал да забавя ход. Намаляването на скоростта беше минимално и представляваше по-малко от петстотин метра в минута, но не беше приемливо, когато трябваше да се движи в синхрон с планетата.

=ТОВА ПРИКЛЮЧВА, ЧУВАШ ЛИ МЕ?

=СВЪРЖИ СЕ С ХАРВЕСТ НА КОЙТО И ДА Е КАНАЛ.

Ала нямаше отговор и Сиф беше сигурна, че товарният кораб най-вероятно щеше да пропусне точката за среща.

Тя току-що беше започнала да размишлява върху десетки хиляди проблеми, заради които „Това приключва“ можеше да започне да забавя скоростта си, когато, без предупреждение, товарният съд изчезна от скенерите й. Или по-точно казано, сигналът от „Това приключва“ изведнъж се превърна в стотици милиони по-малки сигнали.

„Или казано накратко, реши Сиф, корабът е експлодирал.“

Тя провери времето. Беше малко след полунощ. Докато инициираше комуникационна връзка с хотела на Ал-Сигни в Утгард, тя се зачуди дали жената беше още будна.

— Добро утро, Сиф. С какво мога да ти помогна? — Джилън Ал-Сигни седеше върху мебелната гарнитура в стаята си.

От цветната картина на хотелските камери Сиф можеше да види, че жената носи все същия кафяв работен костюм от предишната им среща. Ала сега изглеждаше идеално изгладен, а дългата черна коса на Ал-Сигни беше стегнато навита. Поглеждайки встрани, Сиф забеляза, че леглото на жената въобще не е било докосвано.

— Нещо нередно? — попита Ал-Сигни с тон, през който прозираше тревогата й.

— Загубихме още един кораб — каза Сиф, като излъчи всички данни от случая по мазера си.

Изкуственият интелект забеляза, че раменете на Ал-Сигни бегло се отпуснаха, а челюстта й леко увисна. Съобщението не я изненада, а по-скоро я успокои, все едно че е очаквала това да се случи и Сиф да й предаде новините.

— Име и маршрут? — попита Джилън, а в това време пръстите й се пресегнаха към комуникатора.

— „Това приключва“. Маршрутът му е до Марс през Рийч.

— Имало е повече от трийсет кораба, които са се движили по вектори, близки до неговия — произнесе замислено Джилън. Тя плъзна пръста си бавно по екрана, опитвайки се да открие полезни документи в данните на Сиф. — И защо точно този кораб?

Митническата декларация на „Това приключва“ показваше, че той пренася прототип на ДЖОТУН. Докато АРГУСЪТ на Сиф не представеше своята оценка за разширяващото се поле от неговите отломки, тя не разполагаше с твърдо доказателство, че случаят не беше този, за който си мислеше. Проверявайки данните от останалите товарни кораби наблизо, тя се увери, че повечето бяха натоварени с потребителски стоки. Някои носеха резервни части за ДЖОТУН, а други имаха селскостопански машини на борда си. Ала тъкмо когато Сиф щеше да спомене, че единствената по-значима разлика в товарите, беше прототипът на ДЖОТУН, тя забеляза още едно смущаващо нещо на борда на превозвача.

И тогава изкуственият интелект видя, че устните на Джилън започват да се движат и затова задържа речта си, както изискваше протоколът. Алгоритмите на Сиф й напомниха, че щеше да бъде безочливо и надменно да прекъсне жената. Затова тя реши да не се ядосва, когато Ал-Сигни си приписа заслугите за това, което тя беше вече осъзнала. Зелените очи на жената проблеснаха, докато обясняваше:

— „Това приключва“ е бил единственият кораб с капитан на борда. Екипажът му е включвал човек от плът и кръв.