Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (14)

Глава 12

Назначена мисия на Съглашението

Дадаб беше изключил всички системи на спасителната капсула, които не бяха от критично значение, за да пести енергия. Това включваше осветлението, ала той все пак можеше да види ясно По-лек от някои, който си почиваше близо до тавана. Хурагокът светеше със слаба розова светлина, която не беше по-различна от тази на хищните медузи, които живееха в солените морета в родния свят на Унггоите. Ала дотук свършваха приликите. По-лек от някои изглеждаше миловидно и не приличаше на хищник. Торбичките с газ върху гърба му бяха почти напълно изпразнени от съдържанието си. А органът му с много отделения, който се клатеше в долната част на гръбнака му, изглеждаше необикновено дълъг и съсухрен и се беше сплескал подобно на спукан балон.

Покритите с ресни пипала на По-лек от някои едва се помръдваха, докато той сигнализираше „Опитай“.

Дадаб махна маската от лицето си с глухо пукане. След което предпазливо си пое дъх. Капсулата беше пълна със студен, лепкав метан, който нахлу в задната част на гърлото му и се прокрадна надолу по ларинкса му към белите дробове. Добре е, показа Дадаб със знаци, като се съпротивляваше на желанието си да се изкашля. Той закопча маската си за коланите на раменете си, за да не се понесе в нулевата гравитация на капсулата, а и за да му е под ръка, в случай че имаше нужда от допълнително вдишване от резервоара.

По-лек от някои потрепна, което показваше, че едновременно се е успокоил и уморил. Въпреки че беше направил някакви поправки, Хурагокът не беше успял да накара животоподдържащите системи на капсулата да генерират метана, необходим за оцеляването на Дадаб. Докато По-лек от някои се бореше безрезултатно с това, което възприемаше като нелепо хардуерно ограничение, Дадаб осъзна всичко. По време на евакуацията господарката на Киг-Ярите просто е планирала да го изостави.

Тъй като единият от резервоарите на Дякона беше напълно пресушен, а вторият изпразнен до половината, имаше само едно решение — По-лек от някои трябваше сам да произведе необходимия метан.

„Това е най-добрата партида досега!“ Дадаб сигнализира окуражаващо.

Хурагокът не отговори. Вместо това дръпна една торбичка с храна, минаваща наблизо във въздуха, залепи я за муцуната си и започна да се храни.

Дадаб гледаше гъстата кафява мътилка, която се просмукваше в зурлата му и се спускаше надолу по гръбнака му под формата на стегнати, перисталтически възли. Стомахът на Хурагока, който наподобяваше червей, се изду, изви се и притисна другите му вътрешности. Точно когато Дадаб си помисли, че По-лек от някои няма да може да изяде нищо повече, съществото махна зурлата си от старателно изпразнената торбичка, оригна се и веднага заспа.

Хурагоките не бяха придирчиви към храната. За тях всяка една субстанция, която беше прилежно почистена, беше подходяща за поглъщане. Техните стомаси препращаха най-отвратителните вещества, които другите същества биха сметнали за боклук или нещо още по-лошо, към анаеробните торбички, висящи от долната част на гръбнака им. Тези торбички бяха пълни с бактерии, които превръщаха органичната материя в енергия, отделяйки метан и остатъци от водороден сулфид.

Обикновено Хурагоките прибягваха до анаеробното поглъщане само в краен случай. Метанът беше тежък газ, сходен с хелия, който изпълваше голям брой от торбичките на гърба им и дори малките промени в теглото можеха да предизвикат опасни изменения в летателните им способности. Освен това от гледна точка на комфорта Хурагоките не харесваха усещането от напълнената с бактерии торбичка, която се люлееше между двете им най-ниски пипала. Тя притискаше крайниците им и намаляваше подвижността им, като затрудняваше още повече говоренето им.

За съжаление количеството метан, от което се нуждаеше Дадаб, надвишаваше това, което нормално можеше да произведе един Хурагок. По-лек от някои трябваше да поглъща огромни количества храна, за да поддържа бактериалните процеси, които го направиха много тежък. И за да създаде достатъчно големи партиди от газа, трябваше да принуждава анаеробната си торбичка да се издува, което караше стените й да изтъняват. Накратко, поддържането на Дадаб жив беше изтощителен и болезнен процес, който би бил напълно невъзможен в някаква среда, различна от условията в нулева гравитация. Ако вътре в капсулата имаше гравитация, По-лек от някои бързо щеше да припадне на пода.

Дадаб беше признателен на съществото за страданията му и чувстваше голяма вина, като гледаше как мътилката се процеждаше от стомаха на По-лек от някои в анаеробната му торбичка. Неговите съсухрени мембрани бавно започваха да се издуват, оцветявайки се в мръсно жълто, понеже цъфтящите бактерии във вътрешността започваха да работят върху следващата партида метан.

По-късно, когато цикълът завършеше, торбичката ставаше три пъти по-голяма, превръщайки се в най-голямата издутина на Хурагока. По-лек от някои потръпна, Дадаб грабна две от пипалата му и го подпря в извитата стена на капсулата, докато анаеробната му торбичка отваряше клапата си. Хурагокът изпърпори, докато отделяше блестяща струя метан. Когато торбичката му се изпразни, напуканата клапа се затвори с тъжен писък. Дадаб внимателно побутна другаря си към тавана, където вероятността да се блъсне в нещо беше по-малка и освободи треперещите му крайници.

По-лек от някои беше направил вече дузина такива издишвания, като всяко следващо беше още по-болезнено от предишното. Съществото вече не разполагаше с достатъчно енергия, за да контролира налягането в другите торбички. Съвсем скоро, със или без нулева гравитация, то щеше да загуби основните си газове, да се строполи на пода и да се задуши. Дадаб знаеше, че след това собственият му живот щеше да зависи от времето, в което ще може да прави много кратки и плитки вдишвания. Ала всъщност той беше още по-ужасен от това какво ще се случи, ако оживееше.

Той печално погледна към трите извънземни кутии, които По-лек от някои беше донесъл на борда на капсулата. Те се носеха в тъмнината, а преплитащите им се електрически вериги проблясваха на мъждивата светлина, излъчваща се от Хурагока.

Свързването на интелигентни устройства беше забранено и се считаше за един от най-големите грехове в Съглашението. Като лаик Дякона не разбираше защо е така, ала знаеше, че това табу води началото си от продължителната война на Предшествениците срещу една удивителна форма на живот, позната като Потопът. В тази война Предшествениците използвали разделени високоинтелигентни устройства, за да възпрат и победят врага си. Ала тяхната стратегия някак си се провалила. Потопът повредил някои от тези изкуствени умове и ги обърнал срещу създателите им.

Както Дадаб беше научил от съответните Свети писания, Потопът загинал в един последен катаклизъм. Предшествениците активирали най-силното си оръжие — седем митични пръстеновидни структури, известни с името Хейло. Пророците проповядваха, че пръстените Хейло не само унищожили Потопа, а и по някакъв начин поставили началото на Голямото пътуване на Предшествениците.

Наскоро Пророците бяха започнали да омаловажават този мит, като прокламираха по-умерения възглед към предсказанието, който насърчаваше постепенното натрупване на по-малки реликви. Ала нарушаването на табутата, свързани с Предшествениците, си оставаше грях и един от най-големите товари в службата на Дадаб като Дякон беше пълното познаване на наказанията за различните прегрешения. За греха, известен като свързване на интелигентни устройства, се отреждаше наказание със смърт в този живот и проклятие в следващия. Ала Дадаб знаеше също, че свързването на извънземни кутии беше важно, ако искаха да им остане някаква надежда за спасение.

Спасителната капсула на Киг-Ярите нямаше радиостанция с дълъг обхват, която щеше да свърши добра работа в космическото пространство на Съглашението, където корабите редовно сканираха за корабокрушенци. Ала тук, насред нищото, един спасителен кораб щеше да провери само две места — точката на контакт на „Незначителен грях“ с първия извънземен съд и координатите, в които Дадаб беше активирал отново Светилото, понеже това бяха последните две локации, откъдето корабът на Киг-Ярите беше излъчил радиосигнали.

Имайки предвид, че последната локация най-вероятно скоро щеше да бъде залята с още повече от яростните извънземни, връщането назад беше най-благоразумният избор. Ала капсулата нямаше запис на пътуванията на „Незначителен грях“ и щеше да е необходима информация от извънземните кутии. Преди Хурагокът да предаде информацията, той беше пожелал кутиите да „постигнат съгласие“ относно правилните координати. Капсулата имаше достатъчно гориво само за още един хиперпространствен скок и дори Дадаб се беше съгласил, че трябва прецизно да го изпълнят.

Когато първият му резервоар с метан се изпразни, Дякона с примирение и ужас наблюдаваше как Хурагокът внимателно проучи вътрешността на кутиите с пипалата си, свързвайки електрическите им вериги. Така постепенно започна да разбира техния прост, двоичен език и да препраща релевантни данни към капсулата.

Накрая усилията на По-лек от някои все пак бяха дали резултат. Капсулата излезе от хиперпространствения скок в средата на разширяващо се поле от отломки, което бързото сканиране със сензорите със сигурност определи като останките от първия извънземен съд. За момент сърцето на Дадаб силно затуптя. Въпреки молитвите му за опрощение на прегрешенията Пророците можеше да не бъдат милостиви към него, заради заговора с фалшивите показания, съучастничеството в унищожаването на собственост на Духовенството и метеж. В края на краищата той беше постъпил правилно, понеже беше разкрил измамата на Чър-Яр и беше предал съобщението за местоположението на реликвите. И се надяваше, че това щеше да бъде взето под внимание.

Ала след това дойде откритието, че животоподдържащите системи на капсулата са фатално повредени. И след много цикли без следа от спасителен кораб Дадаб беше изпаднал в дълбока депресия. „Ще умра, изстена той, носейки се сред бъркотия от смачкани торбички от храна и собствените му нечистотии, които бяха внимателно опаковани. И няма да имам дори шанс да помоля Пророците за прошка!“

Дякона се беше отдал на това настроение от известно време, докато стресът на По-лек от някои, свързан с производството на метан, не можеше повече да се игнорира. И в този момент самосъжалението на Дадаб еволюира в нещо не толкова осъдително. Това беше срамът. Той можеше да се сблъска с ужасни наказания в бъдеще, ала Хурагокът търпеше непоносими мъки сега и то изцяло заради него.

Дадаб пое дълбоко дъх и го задържа, като позволи на студената тръпка от безкористните усилия на приятеля му да навлезе дълбоко в гърдите му. Той се обърна към контролния панел на капсулата, избута настрани извънземните кутии и натисна холографския бутон, който щеше да възстанови изключеното животоподдържащо оборудване. И двамата ще оцелеем през това изпитание, зарече се той, заслушвайки се в скърцането от изтощените торбички на Хурагока. И през всичко останало след това.

Уморен от съня, както и от случващото се в капсулата, Дадаб стоеше на пост пред панела и наблюдаваше сензорите, търсейки някаква следа от приближаващ се кораб. Той се стараеше да диша колкото се може по-плитко и напусна поста си, само за да помогне на Хурагока да се нахрани. Минаха още много цикли. През цялото време извънземните кутии изричаха своите дребни богохулства, а торбичките на По-лек от някои се издуваха и свиваха, когато изведнъж без предупреждение капсулата засече следи от близък хиперпространствен скок и Дадаб накрая си отдъхна.

— Спасителна капсула, тук е крайцер „Светкавично покръстване“. — Поздравът отекна във вътрешността на съда. По-лек от някои изпусна болезнено свистене, докато Дадаб търсеше бутона, който щеше да намали силата на предаваното радиосъобщение. — Отговорете, ако можете — продължи гласът по-тихо.

— Живи сме, „Светкавично покръстване“! — отвърна Дадаб с дрезгав глас, който не беше употребявал от много време. — Ала се намираме в бедствено положение!

През последните няколко цикъла апетитът на Хурагока беше намалял. Анаеробната му торбичка сега произвеждаше само част от предишното количество газ, а много от торбичките по гърба му се бяха затворили напълно, понеже мембраните им бяха изсъхнали и сгънати.

— Умолявам ви — каза задъхано Дадаб като се протегна към маската си и вдиша от почти празния втори резервоар. — Моля ви, побързайте!

— Запазете спокойствие — изгрухтя гласът. — Скоро ще ви вземем на борда.

Дадаб се постара да се придържа към указанията. Той вдишваше от свършващия метан в капсулата на бързи, плитки глътки, като използваше маската си само когато изгарящото усещане в белите му дробове ставаше непоносимо. Ала в един момент явно се беше въздържал да не вдиша прекалено дълго, защото му причерня и той се строполи на пода. Когато се събуди, лежеше по корем и чуваше свистенето на пресен метан в капсулата.

Ноздрите на Унггоя се разшириха. Газът имаше по-остър дъх, ала той си мислеше, че никога не е опитвал нещо по-сладко. С щастливо грухтене той изви врат, за да погледне нагоре към По-лек от някои… ала беше шокиран, защото видя, че съществото беше сгърчено до него на пода.

Те се намираха вътре в крайцера, осъзна Дадаб и изкуствената му гравитация се беше разпространила из капсулата!

Изведнъж се чу потайно дращене върху люка на капсулата. Нещо се опитваше да влезе със сила вътре.

— Спрете! — изкрещя Дадаб. Дякона скочи на крака, ала те се огънаха под тежестта на тялото му. В условията на нулева гравитация мускулите му бяха атрофирали и Унггоят беше принуден да се придвижи с движения на ноктите до контролния панел. — Не отваряйте люка! — извика той, като натисна бутона, за да активира защитното поле. Въздухът веднага изпращя и стана по-плътен. Дякона осъзна какво още би предизвикало натискането на копчето, ако беше закъснял дори с една секунда.

Двигателите на капсулата се запалиха с оглушителен рев и съдът подскочи напред, като се чуваше стържене на метал в метал, след което спря с величествен звън. Носът на капсулата се деформира и трите извънземни кутии се смачкаха в контролния панел.

Задържан от полето, Дадаб не усети ускорението или удара. Ала долавяше изгаряща болка в лявата си ръка. Парчета от кутиите бяха експлодирали и защитното поле беше спряло шрапнела, ала една остра като бръснач частица беше набрала достатъчно скорост, за да прехвръкне покрай Дадаб и да разреже втвърдената му кожа точно под рамото. Игнорирайки болката, Дадаб хвана пипалата на Хурагока и вдигна съществото от пода. Кожата му, която обикновено беше влажна, сега беше съвсем суха. Дякона знаеше, че това не е добър знак.

Възможно най-бързо и безопасно той оправи пипалата на По-лек от някои, докато той не зае естествената си поза с високо вдигната муцуна и анаеробна торбичка, клатеща се ниско под гръбнака му. Най-слабо повредените торбички на Хурагока, които бяха преустановили функциите си в защитното поле, бавно започнаха да се изпълват с въздух. Ала Дадаб знаеше, че ще отнеме време преди приятелят му да започне да лети свободно без чужда помощ. Унггоят бързо се протегна към контролния панел и натисна един бутон, за да заключи люка.

Тежки стъпки обозначиха пристигането на нещо масивно отвън до капсулата.

— В името на пророците — прогърмя някакъв глас, — да не сте полудели?!

— Нямах избор! — отвърна Дадаб.

Люкът изхлопа, разтърсвайки цялата капсула.

— Излезте веднага! — избуча гласът.

Дадаб позна, че това е гласът, който беше отправил първоначалния поздрав. Той знаеше, че съществото с този глас не беше Киг-Яр, нито Унггой или Сангхейли. Определено не беше и Сан Шиум. И поради това оставаше само една вероятност…

— Няма — гласът на Дадаб потрепери, понеже знаеше чия гордост ще уязви. — Хурагокът ми е изгубил баланс. Съжалявам, но просто ще трябва да изчакате.

 

 

Ако Макабей беше на мостика на крайцера, щеше незабавно да научи за инцидента в хангара. Ала тук, в залата за пиршествата на „Светкавично покръстване“, вождът на Джиралханае беше забранил всякакви комуникации. Глутницата на Макабей тъкмо започваше да се храни и не можеше никой да ги прекъсва.

Джиралханае избираха своите лидери най-вече заради физическата им сила и храброст и не беше изненадващо, че Макабей е господар на крайцера. Застанал на двата си огромни крака, наподобяващи пънове, вождът имаше гигантски ръст, понеже беше с една глава по-висок от всеки Сангхейли и имаше много по-масивно тяло. Дебели ивици от мускули играеха под слонската му кожа. Снопове сребриста козина стърчаха от дупките за ръцете и главата в коженото му наметало. Беше плешив, ала от широката му челюст стърчаха комплект огромни бакенбарди.

Въпреки свирепата си мускулатура, вождът демонстрираше свръхестествено спокойствие. Краката му бяха здраво стъпили на земята в центъра на залата за пиршествата, а двете му ръце бяха протегнати зад гърба му. Беше заел поза, която подсказваше, че се кани да направи незабавен и мощен скок. Ала от една струйка пот, процеждаща се по ръба на широкия му нос, ставаше ясно, че Макабей беше заел тази несигурна позиция от доста време. И в момента не помръдваше нито едно мускулче по тялото си.

Останалите осем мъжки екземпляри, които образуваха глутницата на вожда, не бяха и наполовина толкова спокойни. Подредени в полукръг зад Макабей, всички те бяха заели същата позиция. Ала кафявата им кожа лъщеше от пот въпреки тена им. Всички бяха започнали да треперят, а някои от тях изпитваха такъв дискомфорт, че пристъпваха с крака по покрития с плочи под на залата.

Ясно беше, че глутницата е много уморена и гладна. Макабей ги беше държал на позициите им през цялото време, докато „Светкавично покръстване“ се връщаше към нормалното космическо пространство. И въпреки че скенерите на съда не бяха открили нищо, освен спасителната капсула на Киг-Ярите, вождът ги беше оставил под тревога, докато не се беше уверил, че крайцерът е сам в космоса.

Такова внимание не беше обичайно за Джиралханае. Ала властта на вожда в глутницата се крепеше на суровите правила на надмощието. По същия начин той се беше заклел да изпълнява заповедите на своя водач — заместник-министъра на Спокойствието, който беше настоял Макабей да продължи напред с голяма предпазливост.

Когато Джиралханае били открити от Съглашението, току-що била завършила изтощителната механизирана война, в която различните глутници върнали цивилизацията си към индустриалната епоха. Джиралханае тъкмо откривали и преоткривали унищожителния потенциал на радиовълните и ракетните технологии, когато първите мисионери Сан Шиум се спуснали върху окастрената им планета.

По цялата дължина на залата от двете страни на Макабей се разтвориха тежки двойни врати. Също като вътрешните колони, които поддържаха пода на залата, вратите бяха изковани от стомана, нашарена с дефекти от прибързаното закаляване на метала. Това беше необичаен материал за един кораб на Съглашението, дори и толкова стар, колкото „Светкавично покръстване“. Ала от всички модификации, които Макабей беше направил по кораба си, най-големи затруднения му беше създала залата за пиршествата. Той беше пожелал да изглежда автентично, обръщайки внимание дори на лампите с масло в техните поставки с назъбени стъпала, опрени в пода. Пращящите им фитили осветяваха залата с променлив кехлибарен оттенък.

Шест Унггойски сервитьори влязоха със залитане през вратата, като носеха огромен дървен поднос. Подносът беше два пъти по-широк от височината на ръста им и леко вдлъбнатата му повърхност предлагаше добра опора за хлъзгавия му товар — лъскавия труп на опечен бодлив звяр. Послушното стадно животно беше сервирано с гръб нагоре и подрязани крака и въпреки че Унггойските готвачи на крайцера покорно бяха отрязали главата и врата му, поради високото съдържание на невротоксини в тях, почти нямаше място върху подноса за подбрана селекция от редки сосове и тлъсти късове от сготвените с подправки вътрешности на съществото.

Неудържимият аромат от идеално изпеченото месо на бодливия звяр накара стомасите на Джиралханае да закъркорят. Ала всички те продължиха да стоят на местата си, докато сервитьорите поставяха подноса върху две оцапани с мазни петна дървени магарета в средата на каменната мозайка на пода. Унггоите се поклониха на Макабей и се оттеглиха назад през вратите, затваряйки ги безшумно, доколкото позволяваха оскъдно смазаните им панти.

— Така поддържаме вярата си — гласът на Макабей се разнесе от гърдите му. — И така почитаме онези, които са извървели пътя.

Във флот, в който доминираха Сангхейлите, Джиралханае със собствен космически кораб беше рядко явление. Дори и само поради тази причина Макабей се радваше на огромно уважение. Ала останалите почитаха вожда си заради още нещо — неговата непоклатима вяра в името на Предшествениците и тяхното Велико пътуване.

Най-накрая Макабей провеси ръце и премести тежестта си напред. Пристъпи бавно към мозайката, която представляваше кръгообразна мандала, чиито контури бяха оградени от седем многоцветни пръстена, всеки от които беше изработен от различен минерал. В центъра на всеки пръстен имаше опростена версия на един от глифовете на Предшествениците, чийто базисен дизайн можеше да се види в учебниците по модерни религиозни представи.

Вождът пристъпи в един пръстен от обсидианови късове.

— Оттегляне — изгърмя гласът му.

— Първата епоха! — извика глутницата, а зъбите на съществата бяха прогизнали от слюнка. — Невежество и страх!

Макабей се премести по часовниковата стрелка, навлизайки във втори пръстен, изработен от желязо.

— Конфликт — каза той сурово.

— Втората епоха! Съперничество и кръвопролития!

Макабей беше избрал сам глутницата си, определяйки всички нейни членове, докато растяха от кутрета и се превръщаха в зрели индивиди въз основа на силата на техните убеждения. Той считаше, че вярата правеше война, а не силата, скоростта или хитростта му, въпреки че всички в глутницата притежаваха тези качества и в такива времена беше доволен, че сам е направил избора си.

— Помирение — изгрухтя Макабей във вътрешността на един пръстен от полиран нефрит.

— Третата епоха! Смирение и братство!

Въпреки нарастващия глад глутницата не би си и помислила да прекъсне вожда си, докато не изпълнеше Движението на Епохите, не благословеше храната им и не им благодареше за безопасния хиперпространствен скок. Слабо дисциплинираните Джиралханае бързо биха изгубили търпение и биха отхапали от възхитително сготвения звяр.

— Откритие! — изръмжа вождът, пристъпвайки в един пръстен от друза.

Преполовените камъни се забиха в ходилата му като малки, отворени усти.

— Четвъртата епоха! — отвърна глутницата. — Учудване и разбиране!

— Покръстване!

— Петата епоха! Подчинение и свобода!

— Съмнение.

— Шестата епоха! Вяра и търпение!

Най-накрая Макабей достигна до последния пръстен, изработен от ярки люспи от метална сплав на Предшествениците, които бяха щедро дарени от Сан Шиум. За вярващите тези блестящи кръгчета от някоя неизвестна божествена структура бяха най-ценният товар на „Светкавично покръстване“. Макабей внимаваше да не ги докосне, когато стъпи в пръстена.

— Възвръщане — завърши той с глас, изпълнен с благоговение.

— Седмата епоха! Пътуване и спасение! — глутницата избуча по-високо отпреди.

„Седем пръстена за седемте епохи“, размишляваше вождът. „За да ни помогнат да запомним Хейло и божествената им светлина.“ Като всички набожни същества от Съглашението, Макабей вярваше, че Пророците ще открият някой ден свещените пръстени и ще ги използват, за да започне Великото пътуване и по този начин да избегнат своята обреченост подобно на Предшествениците.

Ала междувременно глутницата му трябваше да се нахрани.

— Хвала на свещените Пророци — произнесе напевно той. — Нека им помогнем да бъдат в безопасност, докато се трудят, за да намерят Пътя!

Глутницата свали ръце и всички седнаха върху крайниците си. Наметалата им вече се бяха просмукали от горчива пот. Един от Джиралханае завъртя рамене, друг се почеса нетърпеливо, ала всички изчакваха своя вожд, без да се оплакват, защото той трябваше да си вземе пръв от месото. Широките бедра на бодливия звяр, охранените му ребра или дори отрязаните му предни крака много често биваха предпочетени като първа хапка. Ала Макабей имаше необикновен и любим първи залък. И той беше най-малкият от петте шипа, които стърчаха от извития гръб на съществото.

Ако беше прилично сготвено, а вождът можеше да потвърди това, понеже беше побутнал шипа напред и назад, той трябваше да изпадне от основата на врата, отлепяйки мускулите заедно със себе си, превръщайки се в топка от нежно изпечено месо с хрупкав и сочен конус — едновременно мезе и десерт. Ала когато вождът поднесе топката месо нетърпеливо към устните си, усети дрънчене в колана си. Прехвърляйки шипа в свободната си ръка, Макабей активира сигнализиращия си модул.

— Говорете — излая той, сдържайки гнева си.

— Корабокрушенците са на борда — изръмжа офицерът, отговарящ за охраната на „Светкавично покръстване“, който беше заместникът на Макабей.

— Носят ли някакви реликви?

— Не мога да кажа.

Макабей потопи шипа в една купа със сос на ръба на подноса.

— Претърсихте ли ги?

— Отказват да излязат от капсулата.

Стоейки толкова близо до бодливия звяр, ноздрите на Макабей се бяха наситили с миризмата му. Апетитът му се беше възбудил, ала искаше да подуши аромата на първата си хапка, преди да се разсее.

— Тогава би трябвало да ги извадите.

— Ситуацията е сложна. — Тонът на офицера по сигурността беше едновременно извинителен и развълнуван. — Вожде, мисля, че ще поискате сам да прецените.

Ако беше някой друг от Джиралханае, Макабей щеше да го скастри с рев и да започне пиршеството си. Ала офицерът беше негов племенник и докато кръвните връзки не спасяваха никого от дисциплината, понеже същите високи стандарти важаха и за глутницата, Макабей беше сигурен, че щом племенникът му казва, че ситуацията в хангара се нуждае от вниманието му, значи наистина беше така. Той издърпа шипа от дълбоката купа и отхапа толкова голям залък, колкото можеше. Една трета от месото изчезна в устата му. Вождът не си правеше труда да дъвче, а просто остави шареното месо да се плъзне надолу по хранопровода му, след което заби обратно шипа върху подноса.

— Започвайте — излая той, вървейки през изгладнялата глутница. — Ала се постарайте да оставите моята част непокътната.

Макабей свали наметалото си и го подхвърли на един Унггойски сервитьор, който стоеше до стоманена врата, намираща се срещу кухнята. Коридорът от другата страна изобщо не приличаше по изработката си на традиционния стил на залата за пиршествата. Както и другите коридори в почти всеки съд на Съглашението, той имаше гладка повърхност, окъпана в мека изкуствена светлина. Единствената разлика беше, че в него се забелязваха очевидни дефекти, понеже някои от светещите ивици по тавана бяха изгорели, холографските ключалки на вратите му примигваха, а близо до края му се процеждаше охладител от един тръбопровод отгоре, който беше занемарен от толкова дълго време, че зелената течност беше започнала да тече по стената и да се разлива по пода.

В този момент Макабей достигна до гравитационния асансьор. Той не функционираше или казано по-точно, никога не беше работил, откакто вождът бе станал собственик на кораба. Кръглата шахта на асансьора се издигаше вертикално през всички палуби на „Светкавично покръстване“, ала проводниковите вериги, които контролираха антигравитационните му генератори, бяха демонтирани от Сангхейлите, както и тези на плазменото оръдие и другите модерни системи.

Причината за този демонтаж беше проста. Сангхейлите не се доверяваха на Джиралханае.

По време на първото причастие на биологичния вид, някои командири на Сангхейлите бяха изразили огромното си подозрение пред Висшия съвет към стадния манталитет на Джиралханае, който неизменно щял да доведе двата вида до конфликт. Командирите бяха настояли, че господстващите Джиралханае винаги са си пробивали път до върха с бой и не вярваха, че дори строгата йерархия на Съглашението ще бъде достатъчна, за да смекчи вродените им инстинкти. Докато не докажеха, че можеха да се подчиняват, всички техни мирни намерения щяха да бъдат „агресивно“ окуражавани. Това беше разумен аргумент и Висшият съвет наложи ясни ограничения относно технологиите, които Джиралханае можеха да използват.

„И така, помисли си Макабей, ние пренебрегнахме гордостта си в името на по-висша цел.“ Вместо да натисне един холобутон, за да извика елеватора, който заместваше гравитационния асансьор, вождът просто се обърна и се плъзна надолу по една от четирите стълби, разпределени по равно от вътрешната страна на шахтата.

Подобно на вратите на залата за пиршества и колоните, конструкцията на стълбите беше сравнително груба. Въпреки че стъпалата им бяха изтъркани от честа употреба, по перилата им имаше ръбове, подсказващи за бързото им производство. На всяка палуба имаше празнини в стълбите и за да бъдат преминати, минаващият трябваше да се спусне надолу или да подскочи в зависимост от посоката на движение. Ала за мускулестите Джиралханае това не беше неудобство, а по-скоро упражнение.

Макабей знаеше, че опасаните с резервоари Унггои, които с пухтене и тежко дишане се качваха нагоре по стълбите, можеше да не се съгласят с последното. Ала по-ниските същества бяха изключително издръжливи и когато вождът започна да се спуска към хангара, един Унггой скочи върху друга стълба, за да го пропусне да мине. Тази гъвкавост правеше стълбите по-практични от елеватора, който би ограничил придвижването на всички нагоре и надолу. Ала Макабей знаеше, че стълбите имаха още едно предимство — караха те да не проявяваш претенции.

Преди да поеме контрола върху „Светкавично покръстване“, вождът беше задължен да разхожда една делегация от Сангхейли из него, която трябваше да се увери, че не е поправил някои от забранените системи. Ала делегацията имаше още една цел. Веднага след като двамата командири и техните стражи Хелиос се бяха качили на борда, бяха започнали да изброяват всички причини, заради които крайцерът вече не бил достоен за служба при Сангхейлите. Проверката им започваше от размерите на хангара и единият от командирите беше подчертал колко малко е пространството и как можело да побере само шепа по-малки кораби и то от по-нисък клас.

Когато списъкът с пробойни бе нараснал, Макабей беше кимнал, изразявайки мълчаливо съгласие и бавно беше повел делегацията към шахтата. Вторият командир се беше похвалил, че гравитационните асансьори вече били разрешени дори върху най-малките кораби на Сангхейлите, а първият беше възразил, че върху такъв съд, който би трябвало да се използва само за тренировъчна мишена, можело да се намери толкова старомодно устройство като механичния асансьор.

— Наистина. — Командирът на Сангхейлите с презрение беше изрекъл следващата си реплика с отработен, критичен тон, — имайки предвид ограниченията на екипажа му. — Чудя се колко дълго би продължила да функционира дори такава проста система.

— Прав сте, господарю — беше отвърнал Макабей с плътен и искрен глас. — В действителност асансьорът се оказа много над нашите възможности и поради това бяхме принудени да го демонтираме.

Командирите на Сангхейлите се бяха спогледали объркано. Ала преди някой от тях да беше попитал Макабей как смята да ги заведе на горната палуба, за да я инспектират, вождът вече беше използвал мощните си ръце, за да се изкачи по едната стълба, оставяйки Сангхейлите да гледат слисано нагоре по шахтата.

През своя живот Макабей беше унижавал много врагове. Ала малко от неговите победи бяха толкова удовлетворителни като звуковете, които дочу, когато надутите Сангхейли се мъчеха да се качат или слязат по стълбите.

За разлика от Джиралханае и всички други двуноги същества в Съглашението, колената на Сангхейлите се сгъваха напред, а не назад. Тези необикновени ставни връзки не пречеха на движението им по земята, ала ги затрудняваха при катеренето. В края на инспекцията Сангхейлите бяха изтощени, унижени и повече от щастливи да разкарат от флота си осакатения крайцер с неговия коварен варварски капитан.

Този приятен спомен държеше Макабей в сравнително добро настроение, дори като скочи покрай един коридор, маркиран с блестящи триъгълни символи. Те обозначаваха онези части от кораба, които се намираха в неизправност и дори в някои случаи бяха опасни и вождът се беше принудил да ги заключи, заради безопасността на собствения му екипаж.

Що се отнася до този въпрос, Макабей знаеше, че Сангхейлите щяха да се смеят последни. Неговият екипаж имаше ограничени технически умения. Те се мъчеха да запазят разпадащите се системи на „Светкавично покръстване“ и някога величественият съд сега не беше нищо повече от изследователски влекач на министерството на Спокойствието, както бяха позволили Сангхейлите.

Настроението на вожда се беше понижило, когато достигна до дъното на шахтата. Ала докато се вмъкваше в коридора, водещ към въздушния шлюз на хангара, той още повече се намръщи. В хангара витаеше смъртта. Макабей можеше да я подуши.

Когато въздушният шлюз се отвори, първото нещо, което вождът видя, беше обгорена следа, която се проточваше по цялата дължина на пода на хангара. От двете страни на следата се намираха овъглените черупки на поне дузина Янми’и — огромни, интелигентни насекоми, които отговаряха за поддръжката на „Светкавично покръстване“. Още от черупчестите същества, които имаха криле върху телата си, бяха накацали върху чаталестите корпуси на един от четирите спускателни кораби „Спирит“ в крайцера. Светещите фасетни очи на Янми’ите бяха вторачени в причината за масовото клане — спасителна капсула на Киг-Ярите, която беше профучала из хангара.

Мъртвите насекоми не вълнуваха Макабей, защото повече от сто от Янми’ите населяваха по-топлите палуби около хиперпространствения двигател на „Светкавично покръстване“. Те наистина не се размножаваха без кралица, ала загубите сред тях бяха нищо в сравнение с другата жертва на капсулата — единият спускателен кораб „Спирит“. Ниско разположената кабина на съда беше спряла движението на капсулата, спасявайки друг „Спирит“ зад себе си. Ала капсулата вече беше прерязала кабината през удължените платформи за войниците, смачквайки ги в отсрещната стена на едната страна на хангара, където блестеше енергийното поле на изходния люк.

Корабът „Спирит“ беше абсолютна развалина. Щетите, предизвикани от капсулата, надхвърляха възможностите на Янми’ите.

Макабей се разгневи. След ядосани крачки той се озова в другия край на хангара, където неговият племенник стоеше до очуканата капсула. По-младият Джиралханае приличаше на наковалня, понеже беше тежък и широк. Беше покрит с остра, черна козина, която се простираше от късо подстриганата му прическа, наподобяваща косата на мохикан, до кичурите върху широките му стъпала с два пръста. Ала по козината му вече се прокрадваха сребристи петна като тези на чичо му. Ако някой трябваше да прецени по цвета, би казал, че младокът е предопределен да се прослави.

Съдейки по бъркотията, изгрухтя на себе си Макабей, той все още има много да учи.

— Съжалявам, че прекъснах пиршеството, чичо.

— Моят дял от месото ще оцелее, Тартарий. — Вождът погледна свирепо племенника си. — Ала не и търпението ми. Какво е това, което искаше да видя?

Тартарий даде някаква заповед на последния член от глутницата на Макабей, който беше едно сиво-кафяво чудовище на име Ворений, стоящо точно до капсулата. Ворений вдигна юмрук и почука леко по люка върху капсулата. Мина секунда, след което се разнесе притъпеният звук на пневматични механизми, докато люкът се отключваше, след което покритото с маска лице на един Унггой се подаде от него.

— Твоят спътник добре ли е? — попита Тартарий.

— Вече е по-добре — отвърна Дадаб.

Бакенбардите на вожда настръхнаха. Сякаш беше доловил някакво упорство в гласа на Унггоя. Знаеше се, че Унггоите нямаха голяма смелост. Ала след това забеляза, че Унггоят носеше оранжевата туника на Дякон. Това не беше висок ранг, но означаваше, че съществото е официален представител на министерството.

— Тогава го извадете навън — изръмжа Тартарий.

Някой от Джиралханае би изтръгнал арогантния Унггой от капсулата крайник по крайник. Ала Макабей надуши повече вълнение, отколкото гняв у племенника си.

Джиралханае долавяха емоциите на себеподобните си по очевидните промени в миризмата на феромоните. И Тартарий се беше научил да контролира тези промени, когато беше пораснал, ала не беше могъл да се сдържи и беше изпратил съобщение, че има нещо вълнуващо във вътрешността на капсулата. Ала вождът нямаше никаква идея колко вълнуващо беше то, докато Дякона, който сега стоеше с набитите си крака върху люка, не се протегна надолу в капсулата и не изкара внимателно Хурагока пред всички.

Всички вярваха, че Пророците имаха уникалните способности да боравят със свещените реликви на Предшествениците и че Сан Шиум притежаваха много по-голяма интелигентност от всички други същества в Съглашението, която се изискваше, за да се претворят на практика технологиите от сложния им дизайн. Всички обаче знаеха, че Хурагоките помагат много на Пророците в техните усилия, въпреки че беше богохулство, ако се огласеше публично. Макабей знаеше, че съществата разбираха от технологиите на Предшествениците. И можеха да поправят почти всичко, което докосваха…

Вождът неочаквано избухна в сърдечен смях, който накара Янми’ите да излетят и да изчезнат в откритите тръби на хангара. От всички забрани на Сангхейлите най-осакатяващата беше тази за присъединяването на Хурагок към екипажа. Ала сега имаше такъв на кораба. И въпреки че щеше да бъде престъпление да се остави съществото да поправи нарочно демонтираните системи, дори и Сангхейлите не биха се оплакали, ако направеше необходимите ремонти.

— Това е благоприятен старт на нашия лов, Тартарий! — Вождът потупа с лапа рамото на своя племенник и радостно го разтърси. — Ела! Да се върнем при печения звяр, докато все още има месо по него, от което да си изберем! — Макабей се обърна към Дадаб, който в момента внимателно подаваше Хурагока на Ворений. — А ако не е останало месо, нашият нов Дякон ще благослови второто ни блюдо!