Джоузеф Стейтън
Атаката срещу Харвест (10)

Глава 8

„Незначителен грях“, орбитална траектория за прибиране на реликви

Този път нямаше да има изненади. Чър-Яр беше сигурна в това. През стените на модула за скачване тя можеше да види изпълнената със сандъци вътрешност на товарния съд, чиято атмосфера се изпускаше от прецизно направените от нея дупки с лазерите. Господарката на кораба беше направила всичко възможно да убие извънземните, ако имаше такива и те се криеха на борда, без да повреди реликвата, която се намираше вътре.

След изненадващата среща на предишния товарен кораб Чър-Яр и останалите Киг-Яри бяха претършували извънземния съд. Ала не бяха намерили никакви реликви. Дори Светилото на „Незначителен грях“ беше отказало и глифът беше избледнял. Разочарована, господарката на кораба реши да унищожи съда и по този начин да заличи всички доказателства за безплодното си престъпление.

Чър-Яр беше накарала Хурагока да проведе по-щателно претърсване. Ала въпреки бързите действия на съществото, тя не искаше да остава на едно и също място за много дълго, в случай че извънземното, което бяха убили, някак си беше успяло да изпрати сигнал за помощ, без да задейства сензорите на кораба. Освен това Дякона, който беше единственото й средство за комуникация с Хурагока, беше емоционално съсипан и абсолютно безполезен след преживяната случка. Вбесена от малодушието му, Чър-Яр го беше оставила да се прави на болен в метановото помещение. Тя искаше екипажът й да се съсредоточи върху непосредствената им задача, без да се разсейват с нови и интересни начини за изтезаване на Дякона.

— Пригответе се! — изтрака с челюстите си господарката на кораба, докато модулът за скачване довършваше разрязването в корпуса на съда.

Жар и останалите два мъжки Киг-Яра се бяха скупчили толкова близо до нея, колкото позволяваха скафандрите им. Конструирани за външна поддръжка, а не за битка, те бяха обемисти и тромави, което беше допълнително неудобство, освен липсата на въздух за дишане в товарния съд. Чър-Яр знаеше, че екипажът й не се чувства комфортно, особено Жар. В шлемовете на скафандрите нямаше място за свиване на гребените от шипове върху главите на мъжките Киг-Яри и нейният избраник беше напълно почервенял и изгарящ от нетърпение да се докаже.

Модулът за скачване прекрати поетапното си движение напред и главата на Жар се извъртя настрани, за да провери дали свързването е безопасно.

— След мен! — изкряка той.

Ноктите му, обвити в ръкавицата, хванаха здраво кристалното мачете, след което той скочи през трептящата енергийна бариера, която служеше за въздушен люк на модула за скачване. Господарката на кораба сграбчи здраво плазмения си пистолет и последва останалите мъжки, които вече бяха преминали оттатък.

Първото нещо, което Чър-Яр забеляза вътре в трюма, беше липсата на гравитация. Носейки се във въздуха на половината от височината на ръста си, тя осъзна, че лазерите й са повредили някоя важна инсталация. Тя изтрака със зъби от раздразнение, докато наблюдаваше как Жар и останалите се трудеха, за да намерят плячката върху разрязаните метални панели на пода. Екипажът й нямаше никакво търпение. В момента те се мотаеха наоколо като глупаци на фона на подигравателния блясък от червените аварийни лампи в трюма.

— Успокойте се! — изсъска господарката на кораба през сигнализиращия модул в шлема си. След което зае стабилна позиция на ръба на подаващия се модул за скачване. — Отидете към сандъците!

Трюмът беше пълен със същите пластмасови контейнери като предния товарен кораб, въпреки че вътре не беше толкова добре подредено. Контейнерите бяха нахвърляни на малки купчини по-равно. Щеше да отнеме време да претърсят всяка една купчина, особено в условията на нулева гравитация. Чър-Яр изсъска ядосано на себе си. Най-добрият начин да ускори процеса, беше да принуди Дякона да инструктира Хурагока да намери и поправи гравитационната система, която тя, без да иска беше повредила.

Ала точно когато се извъртя, за да се оттегли назад през енергийната бариера, тя усети нещо остро и горещо да разкъсва скафандъра й в областта на врата, разрязвайки люспестата й кожа и долови вибрациите от рикошетите на още куршуми по стените на трюма. Нейният скафандър автоматично запечата двете малки пробойни, изхвърляйки навън малко от виолетовата й кръв под формата на кълбовидна струя.

— Отбой! — извика Чър-Яр към своя екипаж. — Връщайте се обратно на кораба!

Господарката на кораба не знаеше местоположението на нападателя си, ала беше сигурна, че той определено има видимост към нея. Без да погледне дали Жар и останалите можеха да я последват, тя се хвърли назад към вътрешността на модула за скачване.

 

 

Ейвъри трябваше да се подчини на капитан трети ранг Ал-Сигни. А жената определено можеше да планира една операция както трябва. Внимателно замаскираният й малък военен кораб „Засрамен вървеж“ беше пълен с малък арсенал от оръжия, някои от които Ейвъри въобще не беше виждал. Той и Бърн бяха избрали това, което Ал-Сигни наричаше бойна пушка — прототип с дълга цев и оптичен мерник. Двамата старши сержанти бяха решили, че комбинацията от точност и далекобойност на оръжието ще пасне добре на големите пространства между купчините от контейнери в товарния отсек.

Ала това беше преди да разберат, че ще трябва да се носят високо над пода в трюма.

Когато товарният съд беше прострелян с лазери и загуби гравитацията си, Ейвъри и Бърн бяха направо шокирани. За щастие капитанът ги беше снабдил с тромави черни скафандри и шлемове с големи визьори. Когато яркият връх на някакво пробивно устройство проряза корпуса, двамата старши сержанти се откъснаха от прикритията си зад кутиите и се придвижиха зад страничните метални колони, които опасваха горната част от корпуса на кораба.

Ейвъри натегна още повече пръста си върху спусъка на бойната пушка. Кръстовидните маркери в оптичния мерник бяха фиксирани върху четвъртото извънземно, което в момента се показваше през трептящото поле. Да, капитанът можеше да планира операция, помисли си той. Ала тя не беше очаквала това.

По време на кратката им среща в един празен пътнически вагон, който се изкачваше от Утгард нагоре към Тиарата, Ал-Сигни каза на Ейвъри и Бърн за една скорошна победа на Съпротивата на Епсилон Еридани, за която те не бяха информирани, независимо от достъпа им до секретна информация.

По същото време, когато двамата старши сержанти са се опитвали да застрелят преносителя на бомбата в ресторанта на Трибют, „Вътрешните“ са ударили луксозния лайнер „Национален празник“, докато е чакал в орбита около Рийч. Корабът току-що приключвал с настаняването на повече от хиляда и петстотин цивилни пътници за чартърен полет към Аркадия, колония, известна с местата си за отдих и туризъм, когато в него се блъснали две орбитални таксита без екипаж.

Капитанът на лайнера предположил, че такситата просто превозват закъснели пътници. Когато те не отговорили на командите му да се насочат към доковете, той започнал избягващи маневри в опит да се отклони от удара с тях. Ала количествата експлозиви, които „Вътрешните“ били натоварили в такситата не само че разкъсали „Национален празник“ на две, а и обгорили боята по корпусите на всички други кораби в радиус от два километра.

Двамата старши сержанти бяха изслушали спокойно един запис по комуникатора на Джилън, съдържащ финалните думи на капитана и бяха чули как бившия пилот на флотски изтребител хладнокръвно беше насочил другите кораби извън траекторията на осакатения лайнер, дори когато навлязъл в атмосферата на Рийч и започнал да се издува и да гори.

Досега Джилън им беше обяснила, че ВСР успяло да задържи положението под контрол, представяйки удара на „Вътрешните“ като трагичен инцидент. Защото атаката била необикновено дръзка. За първи път Съпротивата поразила летяща цел и то над Рийч, епицентърът на всички сили на КУОН в Епсилон Еридани. Независимо, че „Вътрешните“ бяха поели отговорност за жертвите, повечето хора бяха прекалено уплашени, за да повярват, че това е тяхна работа. Ако те можеха да си разиграват коня точно пред погледа на флота на КУОН, какво би могло да ги спре да поразят цели и в останалите звездни системи? Например Сол или Харвест?

Според Джилън командването на флота дало ясно да се разбере, че повече няма да има случаи като този с „Национален празник“. ВСР било вдигнато под тревога и веднага след като Трети отдел получил информация за изчезването на товарния кораб в Епсилон Инди, тя била оторизирана да проведе тайно разследване. В случай, че се налагало да предприеме някакви необичайни действия, висшестоящите й наредили да командирова Ейвъри и Бърн.

— Госпожо, имаме вражески обекти в трюма — прошепна Ейвъри през микрофона в шлема си.

— Унищожете ги — отговори грубо Ал-Сигни, понеже Ейвъри трябваше да пази тишина.

— Обектите не са от „Вътрешните“.

— Поясни.

Ейвъри си пое дълбоко дъх.

— Те са извънземни. — Той наблюдаваше как първите три същества, които бяха дошли с насочени дула през енергийната бариера, се опитваха да останат на крака и разучаваше дългите им, костеливи човки и големите, кървавочервени очи, които блестяха през шлемовете им. — Приличат на гущери, но нямат опашки.

Настъпи пауза, докато Джилън, която беше заела позиция със „Засрамен вървеж“ на двеста километра разстояние от товарния съд, успее да обмисли думите на Ейвъри. Ала сержантът знаеше, че не след дълго някое от извънземните щеше да погледне нагоре и да ги види как се крият в сенките между колоните.

— Госпожо, какви са заповедите? — настоя Ейвъри.

— Опитайте се да хванете едно от тях живо — отвърна Ал-Сигни. — Ала не позволявайте на никой да се измъкне. Край.

— Прието.

Ейвъри притисна силно пушката към себе си. Не беше имал възможност да стреля с това оръжие. И се надяваше неговите 9,5-милиметрови куршуми да са достатъчни, за да пробият многоцветните скафандри на извънземните.

— Бърн, приготви се. — Ейвъри погледна към другия старши сержант, който се беше разположил между две колони вляво от него. — Стрелям по водача им.

Той предположи, че водачът на съществата е извънземното, което се намираше най-близо до блещукащата дупка в корпуса. То изглеждаше по-спокойно от останалите и освен това носеше съответното оръжие — сребрист пистолет с формата на буквата „С“ със зелена енергийна лента, която блестеше между двата му върха. Ейвъри се надяваше, че ако елиминира водача, останалите, които в момента се бяха навели над пода, щяха да бъдат по-склонни да се предадат. Той пое дъх и стреля.

В условията на нулева гравитация ритането на бойната пушка при изстрелването на откоса от три куршума беше по-отчетливо, отколкото беше очаквал. Два от изстрелите му не попаднаха в целта и когато откатът на оръжието го запрати към корпуса на кораба, той видя как ранената му цел изчезва назад през блестящата бариера. Ейвъри се прокле заради това, че не се беше завързал по-здраво за колоните. Ала това беше първата му битка в нулева гравитация. Той можеше само да се надява, че извънземните също нямат опит в такива условия.

Дотук обаче изглеждаше, че случаят не е такъв.

Ейвъри направи всичко възможно да стабилизира прицела си, докато трите останали извънземни се отблъснаха от пода и се изстреляха към него в широка триъгълна формация. Съществото начело беше с по-голям шлем и Ейвъри можеше да види през оптиката, че то имаше най-дългите шипове, които бяха оцветени в яркочервено и сгънати назад към главата му. Ала Бърн се беше прицелил в същата мишена. Той стреля първи и запрати извънземното на кълбета вдясно от него.

Ейвъри нямаше време да нагласи мерника си и едно от наближаващите извънземни се блъсна в него, замахвайки с някакво подобие на кристално мачете. Той парира мачетето с дулото на пушката си и шлемовете им се удариха. Шлемът на Ейвъри започна да се тресе и за момент той си помисли, че визьорът му ще се натроши. След което погледна към квадрата в шлема на извънземното и разбра, че това бяха вибрации, предадени от безшумния, гневен писък на съществото.

Сержантът беше приклещил мачетето на извънземния в една от колоните. По оръжието течеше енергия и то светеше с розова топлина отвътре. И той беше сигурен, че много бързо ще се справи със скафандъра му, а какво оставаше за плътта отдолу.

Със свободната си лапа извънземното започна да дращи по врата и раменете на Ейвъри. Ала ръкавиците му бяха огромни и то не можа да му навреди. Ейвъри се пресегна надолу и извади от кобура един пистолет М6, който си беше избрал от арсенала на Ал-Сигни. Преди извънземното да успее да реагира, той изстреля бързо четири куршума в долната част на удължения му шлем, в основата на масивната му челюст. Главата на съществото се пръсна, оцветявайки вътрешността на шлема в ярковиолетово.

Ейвъри блъсна извънземното надолу към пода на товарния съд и в този момент Бърн откри огън отляво. Той също беше затруднен с овладяването на тялото си след първия изстрел и третото извънземно го удари точно в корема, избивайки бойната му пушка. Оръжието рикошира в корпуса и с въртене се отдалечи от обхвата му, а извънземното заби мачетето си в лявото му бедро.

Явно извънземното си е мислело, че е достатъчно да пробие скафандъра на Бърн, за да го убие и може би щеше да успее, ако скафандрите не бяха проектирани с различни отделения. Когато Бърн извади мачетето от крака си, дупката се запълни с жълта запечатваща пяна. Извънземното започна да вършее с ръце и Ейвъри си помисли, че може да се опита да си вземе отново мачетето. Ала когато оръжието започна да пулсира с розова светлина, той разбра, че съществото всъщност се опитваше да избяга и да направи детонация.

— Пусни острието! — извика Ейвъри. — Ще избухне!

Бърн пъхна мачетето в средната секция на скафандъра на извънземното и го изрита назад по пътя, от който беше дошло. Съществото опита да издърпа обезумяло острието, ала Бърн го беше напъхал дълбоко навътре. За части от секундата то се пръсна с ярък розов блясък. Малки, влажни частици нашариха визьора на Ейвъри, подобно на кишав сняг.

— Благодаря — изгрухтя Бърн по комуникатора си. — Ала ако бях на твое място, щях да се захвана с онова там.

Ейвъри погледна надясно. Първото извънземно, простреляно от Бърн, беше успяло да се хване с лапата си за едни кръстосани скоби върху тавана и така да спре придвижването си настрани. Съществото беше наклонило главата си по посока на Ейвъри и го гледаше с непримигващи очи. Изстрелът на Бърн беше попаднал в ръката под рамото му, ала извънземното беше успяло да задържи мачетето си и в момента се приготвяше да го хвърли.

Сержантът нагласи V-образния си мерник така, че да сочи към торса на съществото. Той можеше да види блестящите му шипове, изпълнени с тъмна кръв. Извънземното отвори челюстите си, оголвайки остри като бръсначи зъби.

— И аз се радвам да се запознаем — намръщи се Ейвъри.

След което изпразни пълнителя на своя пистолет М6 в центъра на гърдите на извънземното. Изстрелите откъснаха ръката му и я запратиха с въртене към далечния край на товарното помещение.

— Тръгвам след другото. — Ейвъри постави здраво ботушите си върху корпуса.

— Ще те прикривам — каза доброволно Бърн. Ейвъри го погледна изпитателно.

— Ако онова острие беше разрязало някоя артерия, пяната нямаше да помогне. Остани тук. Връщам се веднага — каза той и се оттласна към бариерата.

— Джонсън — каза Джилън. — Имаш десет минути.

Ейвъри сам довърши изречението й наум — „преди да унищожа извънземния кораб заедно с теб на борда му“. Той знаеше, че „Засрамен вървеж“ е екипиран с една установка „Арчър“, изстрелваща ракети, които можеха да видят сметката на всички кораби, освен на най-големите съдове в човешката флота. Ал-Сигни му беше казала, че ще я използва, за да унищожи предполагаемия кораб на Съпротивата, ако се опита да избяга. Ейвъри знаеше, че от още по-голямо значение е да спрат извънземния кораб. Защото ако той избягаше, най-вероятно щеше да се завърне с подкрепления.

— Ако не се върна до пет минути — отвърна Ейвъри, — значи въобще няма да успея.

След което премина през бариерата.

Сержантът не очакваше да има гравитация, ала все пак успя да приклекне и да се претърколи, след което се изправи с насочена напред пушка. Прицелвайки се надолу към полупрозрачната тръба, той можеше да види целия извит профил на извънземния кораб. Ейвъри се опита да не мисли колко още извънземни може да има на борда. Нямаше прикритие в модула за скачване на съда и ако съществата започнеха да се тълпят вътре, той щеше да бъде пътник. Сержантът закрачи бързо напред и няколко секунди по-късно се оказа изправен пред още едно трептящо поле.

Доколкото можеше да установи, първата бариера не му беше навредила, въпреки че това не се отнасяше за комуникатора му. Опита се да се свърже с Бърн и Ал-Сигни, ала каналът пращеше от статичен шум. „Сам-самичък в извънземен кораб“, помисли си Ейвъри, поемайки няколко пъти дъх, за да се успокои. Знаеше, че ако продължава да мисли за положението си, щеше да се огъне и най-вероятно да изгуби самообладание. С оръжие на рамо той пристъпи през втората бариера. Този път усети как кожата му изтръпва и как полето стяга гъвкавата тъкан на скафандъра му.

Къс проход водеше до по-широк коридор, осветен от пурпурна светлина. Ейвъри сканира пространството отляво и пресметна, че има двайсет метра до стената. Той забеляза, че има затварящи се врати на всеки пет метра по коридора. Това бяха запечатващи се отделения, но сержантът можеше само да гадае за предназначението им. Сканира пространството отдясно и видя нещо, наподобяващо гигантски червей, което беше завързано за купчина мръснорозови балони, насочени към един ъгъл в края на коридора. Друг вид извънземно? Ейвъри изпадна в недоумение.

Изведнъж усети движение отляво. Когато скочи през коридора, скривайки се в нишата на една от вратите, плазма прогори въздуха зад него. Обръщайки се, той видя залп от изгарящи зелени снопове да прорязва коридора. Металът изсъска и се деформира, наподобявайки телата на бръмбари, хванати в капан в горящите трупи.

Ейвъри нямаше намерение да подава глава. Вместо това изкара пушката си иззад ъгъла на нишата и изпразни целия й пълнител с шест куршума. Вражеският огън спря. Ейвъри се надяваше, че е уцелил мишената си, а не просто я е принудил да се прикрие.

Разбира се, имаше само един начин да разбере. Той дръпна пушката си и смени пълнителя. След което преброи до три и се завъртя към коридора.

 

 

Първото място, на което отиде Чър-Яр, беше мостикът. Оттам тя можеше да отдели модула за скачване, да стартира двигателя на кораба си и да избяга, преди някой от нападателите да се качи на борда. Ала докато сваляше шлема и махаше неудобните си ръкавици, тя осъзна, че всичките й планове са провалени.

Въздухът във вътрешността на мостика беше наситен с газовете на Хурагока, а процесните вериги, свързващи Светилото за сигналните съоръжения на „Незначителен грях“, бяха поправени. Докато се промъкваше към пирамидалното устройство, тя видя, че то предаваше пълен доклад за реликвите във всички извънземни светове към Духовенството на Умиротворението.

— Дякона — изсъска тя. — Предател!

Въпреки че беше странно в този момент на предателство, първото нещо, което Чър-Яр усети, беше тъга. Тя се беше приближила толкова много до наградата си, че почти усещаше меките стени на гнездото си и топлото люпило от яйца между краката си, в които растяха малките Киг-Яри, носещи нейната кръвна линия. За няколко секунди продължи да се наслаждава на тези илюзорни усещания, след което беше обзета от желанието за отмъщение.

Когато метановото помещение се изпразнеше, Чър-Яр знаеше, че има само едно място, на което можеше да бъде Унггоят — спасителната капсула на „Незначителен грях“. Ала когато излезе от помещението и видя извънземното в черен скафандър да се приближава по коридора към централната секция, господарката на кораба осъзна за свое голямо разочарование, че дори отмъщението й се изплъзваше.

Щом извънземното беше на борда на кораба й, значи екипажът й беше мъртъв. С тяхна помощ тя можеше да си пробие път със стрелба към спасителната капсула в кърмата на кораба. Ала сега успехът й зависеше само от собствената й бързина и коварство, които обаче бяха значително намалени.

Мазолите по раменете й сега бяха толкова втвърдени, че трудно носеше плазмения си пистолет. Когато успя да го вдигне и да стреля, извънземното вече беше залегнало зад едно прикритие. Докато обмисляше най-добрия начин за изкарване на извънземното в космоса, тя видя огнени проблясъци. Куршуми се врязаха в корема й и прекършиха гръбнака й. Друг изстрел я уцели в лявото коляно, ала тя вече не усещаше нищо надолу от кръста си. Кръв започна да се стича от дупки, които претовареният й скафандър можеше само частично да запечата и тя падна върху вратата на коридора.

Ръцете на господарката на кораба натежаха неимоверно, ала тя успя да сложи пистолета в скута си и да провери заряда му. Беше останала по-малко от една трета от него, което нямаше да бъде достатъчно, за да спре извънземното, след като то излезеше от прикритието си, ала щеше да стигне, за да направи това, което беше нужно.

Тя се пресегна нагоре и хвана в дланта си дръжката на вратата към метановото помещение. Когато външният му люк се отвори, женската употреби останалите си сили, за да се прицели с пистолета и да натисне спусъка. Когато оръжието се зареди, за да изстреля един мощен енергиен сноп, достатъчен да прогори вътрешния люк към метановото помещение, още куршуми разкъсаха гърдите й, поваляйки я на пода.

Светлината над главата на господарката на кораба започна да гасне, докато извънземното приближаваше. Ала въпреки спазмите, разтърсващи ръката й, тя изчака, за да натисне спусъка, когато съществото я погледнеше в очите. Женският Киг-Яр наблюдаваше как погледът на съществото се премества от оръжието й към люка. Тя почака, докато то не потрепна, което беше знак, че е разбрало за очакващата го съдба.

— Това е моят кораб — изсъска Чър-Яр. — И аз ще сторя с него това, което пожелая. — Нокътят й се отпусна върху спусъка и с пукот яркозелена топка плазма уцели вътрешния люк.

Когато изстрелът проби метановото помещение, газът вътре се възпламени, стартирайки верижна реакция, която бързо достигна до резервоара за презареждане, вграден в стената му. Извънземното се хвърли назад към модула за скачване, ала компресиращата система на кораба избухна в коридора и удари шлема на скафандъра му в срещуположната стена на прохода. Извънземното падна на пода в безсъзнание.

Езикът на Чър-Яр изплющя слабо в зъбите й. Най-накрая беше получила известно отмъщение. Докато последните капки кръв изтичаха от тялото й, повреденият люк на метановото помещение избухна и една размътена огнена топка я погълна.

* * *

Дадаб усети експлозията още преди да я чуе, понеже внезапен трус разлюля спасителната капсула и след това се разнесе приглушеният гръм. Той изстена от ужас, когато серия малки взривове разтърсиха капсулата в дока й. Какво задържаше Хурагока? Дякона беше наясно, че нямаха почти никакво време, за да изпълнят плана си.

Когато всички Киг-Яри се намираха в модула за скачване, Дадаб се беше измъкнал от метановото помещение с допълнителен резервоар, докато По-лек от някои напредваше към мостика с истинската бройка на Сиянията и обясненията му за светотатството на Чър-Яр. Ала преди Дадаб да успее да се върне за още един резервоар, той чу предупреждението на господарката на кораба по сигнализиращия модул и остана затворен в капсулата.

Сега той чу свистене на въздух в кръглата шахта, която свързваше спасителната капсула с основния коридор на „Незначителен грях“ и разбра, че корабът изпускаше въздух. Не искаше да изостави Хурагока, ала трябваше да затвори люка на капсулата или рискуваше вътре да настъпи декомпресия.

Свистенето внезапно спря, когато По-лек от някои се спусна надолу по шахтата и се мушна в капсулата.

— Нещо не е наред ли? — попита Хурагокът, забелязвайки паникьосания поглед на Дякона.

— Закъсня! — направи знак Дадаб, удряйки с юмрук върху командната конзола на спасителната капсула, за да затвори люка й.

— Е, нямаше да можем да отидем никъде без тези неща.

Дадаб изгрухтя, когато По-лек от някои разкри причината за забавянето си, а именно — някакъв багаж, който се беше върнал да прибере от метановото помещение. В пипалата си съществото държеше всичките три интелигентни кутии — две от командните кабини на товарните кораби и една от гигантската машина в трюма на втория съд.

— Защо са толкова важни? — сигнализира Дякона с натежали като олово ръце.

Затварянето на люка на спасителната капсула автоматично беше стартирало животоподдържащата система, която щеше да сгъсти въздуха, за да могат обитателите й безопасно да бъдат обездвижени, когато тя се изстреляше с висока скорост от кораба на Киг-Ярите.

— Не ти ли казах? — обясни Хурагокът, пускайки кутиите във въздуха. Те замръзнаха неподвижни в пространството. — Научих ги да говорят! Да говорят една с друга!

За първи път Дадаб забеляза, че някои от стените на кутиите бяха махнати, за да се осигури достъп до техните обработващи вериги. Някои от тях бяха свързани заедно и образуваха мрежа от комуникационни системи.

„Пророци, бъдете милостиви“, изстена той. След което натисна с пръст един блестящ холографски бутон в центъра на конзолата и капсулата се изстреля от дока си.

От разстояние малкият цилиндър едва можеше да бъде забелязан, когато се изстреля от „Незначителен грях“. Капсулата бе една от безбройните отломки, изхвърлени от загиващия кораб, и един наблюдател трудно би я фиксирал на фона на околната тъмнина, докато не активираше модула си за хиперпространствен скок и не изчезнеше в трептящата ивица светлина.

 

 

Дженкинс гледаше надолу, докато по веждите му се събираше пот. Той лежеше по очи, а лявата му ръка държеше здраво каишката на неговата МА5, въпреки че мишената на триста метра беше лесна за събаряне. Пет куршума, пет попадения. Дженкинс се усмихна. Довчера въобще не беше държал оръжие. А днес дори не можеше да го остави.

Когато той и останалите наемници се бяха събудили сутринта, нито един от двамата сержанти не се беше върнал от Утгард. Капитан Пондър не им даде никакви обяснения, а просто ангажира двата взвода с чистене на отпадъците около гарнизона и други незначителни задачи. В отсъствието на Бърн той беше изпратил Дженкинс, Форсел, Уик и Андерсен на полигона, за да започнат със стрелбата, доверявайки безопасността им на полигонния компютър.

Компютърът беше свързан безжично с оръжията на наемниците и можеше по всяко време да блокира спусъците им. Ала през по-голямата част от времето машината просто съобщаваше с пресипнал глас попаденията и пропуските, като комично се опитваше да наподоби гласа на военен инструктор. Уик и Андерсен имаха слаби резултати и се върнаха обратно в казармите. Нито един от двамата не се беше присъединил към гарнизона, за да се научи как да стреля.

Бащата на Уик притежаваше най-големия концерн на Харвест за внос и износ на продукция, а Андерсен беше официален представител на стоковата борса. И двамата живееха в Утгард и се отнасяха с еднакво презрение към стопанствата, които бяха осигурили просперитета на техните семейства. Те искаха да напуснат Харвест, за да направят кариери на някои от вътрешните светове в правителствените служби или СКД и считаха, че стажът им в гарнизона ще бъде добро допълнение към автобиографиите им.

Дженкинс също приемаше службата си в гарнизона като билет за напускане на Харвест. Това беше начинът да избяга от хилядите акри, покрити със зърно, които той, като най-голямото от трите деца в семейството, беше предопределен да наследи. Да си фермер не беше толкова лошо, ала в това нямаше нищо вълнуващо. И затова, въпреки че двамата старши сержанти го плашеха до смърт, Дженкинс много искаше да бъде като тях. Да бъде истински войник. И то не заради някакъв дълбоко вкоренен патриотизъм, а защото бленуваше за изпълнения с приключения живот на пехотинец от КУОН.

Неговите родители никога не биха му простили, ако пропуснеше колежа, за да се запише на военна служба. Ала със стажа в гарнизона той можеше да кандидатства за офицерското училище, след като се дипломира. Досието му нямаше да изглежда много добре, ако не можеше да стреля. И затова, след като Уик и Андерсен заминаха, той беше останал на полигона заедно с Форсел.

Първите впечатления на Дженкинс, че високият безмълвен наемник имаше повече мускули, отколкото мозък, бързо се бяха променили. Когато Дженкинс се беше затруднил с нагласянето на оръжието за прицел, Форсел му беше помогнал. Когато изстрелите му не бяха попаднали в целта, Форсел го беше посъветвал как да се прицели по-точно. А когато Дженкинс беше попитал Форсел откъде знае толкова много за стрелбата, русият наемник с набит врат беше погледнал към оцветената в ръждиво пшеница зад най-далечните мишени, проговаряйки:

— Просто наблюдавам вятъра.

И така, Дженкинс също беше започнал да обръща внимание и скоро двамата се надпреварваха да уцелват центъра на мишените си. Те прекараха остатъка от деня в закачки за пропуските си и поздрави за попаденията, като играеха ролята на полигонния компютър, чийто интелект беше прекалено слаб, за да възрази.

Веселбата беше продължила, докато капитан Пондър не се беше появил късно следобед, носейки един пистолет М6 и няколко кутии с патрони.

Дженкинс се опитваше да не се взира много, когато капитанът започна със стрелковите си упражнения. Ала не се сдържа и забеляза, че офицерът не беше във форма и протезата му трудно задържаше оръжието стабилно, за да се прицели. По едно време Пондър изтърва един пълнител и се протегна да го хване, преди да падне върху покрития с летви под на полигона.

Ала скоро той започна да прави по няколко попадения върху петдесетметровите мишени и да сменя пълнители с абсолютна прецизност. Дженкинс и Форсел свършиха мунициите много преди него. Ала търпеливо го изчакаха да приключи със стрелбата, да обезопаси оръжието си и да провери резултатите им върху дисплея на полигонния компютър.

— Войници, стрелбата е перфектна.

Дженкинс усети как слабите му бузи се изчервяват.

— Благодаря ви, сър — след което събра кураж да говори открито. — Когато завърших училище, исках да се присъединя към пехотата и да имам шанс да стрелям срещу истински… — Дженкинс замлъкна, а усмивката му се стопи пред каменния поглед на капитана. — Извинявам се, сър.

— Не. Добре е, че си толкова смел — каза Пондър, устоявайки на желанието да погледне към небето, понеже знаеше за новата заплаха, която се беше появила. — Ако имаш желание да стреляш, ще получиш шанс за това. — Ала не намери смелост да добави „много по-скоро, отколкото си мислиш“.