Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Войните на Амтрак (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cloud Warrior, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2010)

Издание:

Патрик Тили. Облачен воин

Американска, първо издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица; „Megachrom“, Петър Христов

ISBN 954–585–367–0

История

  1. — Добавяне

На Ник Остин, който направи възможно всичко това. Това е за теб.

Глава 1

Кадилак седеше на земята до Мистър Сноу и с полузатворени очи слушаше историята за войната на Хилядата слънца, която белокосият брадат старец разказваше на голите деца от племето.

Той я знаеше наизуст. Слушаше я за двеста и осемдесети път; не беше нова и за шестдесетте деца от селището, насядали в полукръг пред стареца. Това нямаше значение. Децата седяха запленени и поглъщаха всяка дума точно както и първия път, когато я бяха чули. Повечето не си спомняха Мистър Сноу да им е разказвал историята. Но пък те и не помнеха много дълго — и никога нямаше да помнят.

Кадилак обаче помнеше.

Кадилак помнеше всичко. Всичко, което някога бе видял или чул, до най-малките подробности. Затова беше избран от Мистър Сноу да научи всичко, което се беше случило на неговия народ от началото на Новото време. Когато Мистър Сноу ги оставеше, за да отиде на Високата земя, той щеше да заеме неговото място като летописец на племето. Тогава щеше да има задачата да намери някое малко дете, способно да запомня събитията, съставящи деветстотингодишната история на Плейнфолк.

Преди тях, простиращи се отвъд паметта дори и на Мистър Сноу, беше необозримият простор от години, известни като Старото време, когато светът бе треперил пред бойните подвизи на герои с имена на божества. Мистър Сноу знаеше няколко истории от това време, когато хората на земята били много, като стръковете на тревата. Когато колибите били построени една върху друга и образували селища, издигащи се високо в небето като далечните планини. Когато по рушащите се сега пътища, които някога кръстосвали земята като вените по ръката на човек, течали неспирни потоци от гигантски бръмбари, пренасящи хора от едно място на друго и никъде не можело да се намери уединение.

Когато Мистър Сноу разчеса с пръсти ръцете си, за да покаже как във войната падащите слънца изгорили плътта на всяко живо същество, Кадилак стана и тръгна по склона към селището. Утринното слънце затопли голия му гръб и хвърли пред него стройна широкоплещеста сянка.

Кадилак пое дълбоко дъх, протегна ръце настрани, после ги вдигна над главата си.

Сянката му направи същото.

Това никога не преставаше да го очарова. Формата на сянката на тялото му му доставяше удоволствие. Беше различна от сенките на много други в неговото племе. Имаше стройно, гладко очертание с дълги прави ръце и крака — като сенките на описваните от Мистър Сноу подземни хора, които Кадилак никога не беше виждал.

Скритият враг далеч на юг край Голямата вода, който изпращаше железни змии и облачни воини — от когото той трябваше винаги да бяга.

Осемнадесетгодишният Кадилак бе от едно от многото племена мюти на Ши-Карго, които бродеха по централните и северни равнини. Според Мистър Сноу техните прародители били дошли отвъд зората върху гърбовете на гигантски птици, чиито криле създавали шум като водата на голям водопад.

Те кацнали на място наречено О-хайа до едно голямо езеро. За отпразнуване на пристигането заклали и опекли птиците и после пирували цяло лято, а когато дошла зимата, използвали замразена вода от езерото да построят голямо селище, пълно с ледени колони, които блестели с всички цветове на дъгата и чиито върхове се губели в облаците.

През войната на Хилядата слънца градът се разтопил и изтекъл в езерото. Всички живи същества загинали, с изключение на един стар мъж на име Ши-Карго и една стара жена на име Ми-Шийган и техните деца. Ши-Карго имал петнадесет синове, всичките смели воини, високи и силни като мечки; старата жена имала петнадесет красиви дъщери. Синовете на Ши-Карго и дъщерите на Ми-Шийган кръстосали китки и свързали телата си с кръвна целувка и техните деца и децата на техните деца израснали силни и многобройни и се преселили на запад в земите на Мине-Сота, Ай-Ова, Да-Кота и Не-Браска, като убивали всички, които се опълчвали срещу тях, и правели братя по душа всички, които им протегнали дружески ръка.

Те победили, защото воините им били по-храбри, летописците по-умни и жреците по-могъщи. И така Плейнфолк станали най-силните и най-многобройните и благодарили на своята Велика майка-богиня Мо-Таун.

Кадилак отиде на любимото си място между скалите на края на платото, където племето М’Кол беше построило колибите си да изчака настъпването на деня. Оттатък платото земята се спускаше стръмна и набраздена, сякаш изровена от ноктите на гигантски орел. По-надолу ставаше по-равна и с мека извивка преминаваше в хълмиста, покрита с трева равнина, която се простираше до края на света. Зад него се намираше скритата врата, през която слънцето излизаше всяка сутрин. Бледосиньото, което гасеше златните огнени облаци на зората, ставаше по-дълбоко с издигането на слънцето; над равнините започнаха да се издигат малки разпръснати облаци — като далечно стадо бели бизони.

Кадилак легна върху топлата скала и зарея поглед към синия небесен простор — търсеше издайническа сребърна светлина, която, бяха му казвали, била признак за присъствие на облачен воин. Като избран за наследник на Мистър Сноу, Кадилак не беше длъжен да стои на пост като наблюдател. Над сто от неговите братя от племето лежаха по върховете наоколо; млади воини — наричаха ги Мечките — бдяха ден и нощ; някои наблюдаваха небето за облачни воини; други земята за мародерски банди от неприятелски мютски племена, които искаха да завладеят летните територии на М’Кол. Някои стояха скрити по хълмовете, други патрулираха из района около селището на малки групи уж че са излезли на лов.

Кадилак продължи да оглежда небето. Не защото се чувстваше застрашен, а защото беше обхванат от любопитство. Като мют той имаше всички основания да се страхува от подземните хора — загадъчни люде, които живееха под земята и убиваха всичко над нея, когато се появяха от тъмнината; все пак въпреки тяхната страховита репутация — или може би тъкмо поради нея — той копнееше да се срещне с тях.

Досега те не бяха дръзвали да влязат в земите на Плейнфолк, но Небесните гласове бяха казали на Мистър Сноу, че времето на тяхното идване е близко. Първият знак щели да бъдат стрелолистите в небето — птичи крила, които носят облачните воини при техните пътувания. Те бяха далеч виждащите очи на желязната змия, която ги следва и носи още подземни хора в корема си. Когато дойдеха, щеше да има много смърт. Светът щеше да плаче, но всичките сълзи на небето нямаше да могат да отмият кръвта на Плейнфолк от земята.

След като разказа тази история на децата, Мистър Сноу отиде при Кадилак, който седеше с лице, обърнато към небето, и седна до него на един камък. Дългата му бяла коса беше прибрана на кок и сплетена с ленти; сбръчканата кожа, покриваща мършавото му жилаво тяло, беше нашарена със спирали, шарки и петна от черно, три нюанса на кафяво — от тъмно до светло — и светло маслиненорозово.

Мистър Сноу беше казал, че кожата на подземните хора има еднакъв цвят върху цялото тяло. Маслиненорозово от главата, та чак до ходилата. Като червеи.

Тялото на Кадилак беше оцветено с подобни шарки, но кожата му беше гладка като гарваново крило. На някои места кожата на Мистър Сноу също беше гладка, но на други, като челото, раменете и към лактите, беше на бучки, сякаш под нея бяха натикани камъчета, или беше свита като мъртъв лист, или възлеста като кора на дърво.

Такава беше кожата на повечето мюти. Мнозина се различаваха от Кадилак и в други отношения. Като малко дете, когато разбра, че тялото му е различно от телата на неговите братя от племето, той се срамуваше — уродлив нещастник. Другите деца го дразнеха, казваха му, че имал тяло като на подземен човек. Той избяга; върнаха го; разболя се, отказа да яде.

Блек Уинг, майка му, го заведе при Мистър Сноу и той му обясни, че нещата, които той мрази в себе си, са ценни различия, които в бъдеще ще му позволят да извърши големи подвизи. Че точно затова е създаден гладък и силен като героите от Старото време и му е дадено име на божество. Четиригодишен, Кадилак слушаше с широко отворени очи в трептящата светлина на огъня под тъмното, осеяно с трепкащи звезди небе, предсказанието за Талисмана, разкрито му от Мистър Сноу. И от този момент знаеше, с увереността на дете, която никога не изгуби, че всичко, което му се случва, има значение и че съдбата му е свързана със съдбата на Плейнфолк.

Отказа се да оглежда небето и се обърна към Мистър Сноу. Нямаше нужда да казва на стария човек какво е търсил. Мистър Сноу, неговият учител и съветник, който говореше с Небесните гласове, знаеше тези неща; знаеше всичко.

— Тази година годината на многото смърт ли е? — попита Кадилак.

— Тази е годината, през която тя започва — отговори Мистър Сноу.

— Кога ще дойдат железните змии?

Мистър Сноу затвори очи, пое дълбоко дъх и обърна лице към слънцето. Небето беше станало тъмносиньо. Кадилак чакаше търпеливо.

Накрая старият човек отговори:

— Когато лицето на луната си отиде три пъти.

— И какъв облачен воин са избрали Небесните гласове?

Мистър Сноу въздъхна дълбоко и отпусна глава върху гърдите си. Клепките му трепнаха, очите му се отвориха.

— Неговото пътуване към нас започва. Той живее с мечтите на младите мъже. За славни подвизи, за триумф, за сила, за величие. — Мистър Сноу повдигна очи и погледна Кадилак. — Но както всички млади мъже, той мисли, че тези неща се дават даром. Той още не знае колко много плаща светът за такива мечти.