Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейло (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Contact Harvest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и начална корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джоузеф Стейтън. Атаката срещу Харвест

ИК „ИнфоДАР“, София, 2010

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-459-8

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Земята, Индустриална зона на Голям Чикаго, 10 август 2524

Когато Ейвъри се събуди, вече си беше вкъщи. Чикаго, някогашното сърце на американския Среден запад, сега представляваше урбанизирана застроена площ, която покриваше бившите щати Илинойс, Уисконсин и Индиана. Територията не беше част от Съединените щати, не и във формалния смисъл на думата. Някои хора, които живееха в Зоната, все още се считаха за американци, но като всеки друг на планетата те бяха граждани на Обединените нации — една огромна промяна в управлението, която беше неизбежна, веднъж след като човечеството беше започнало да колонизира други светове. Първо Марс, после луните на Юпитер и тогава планетите в другите системи.

Проверявайки своя комуникационен порт на военната совалка, която се движеше от орбита към космодрума Грейт Лейк, Ейвъри потвърди, че се намира в двуседмичен отпуск, което означаваше, че ще може да се наслади на първата си голяма почивка след края на операция ТРЕБЮШЕ. Имаше бележка на пропуска на Ейвъри от неговия командващ офицер, която описваше в детайли нараняванията, които бяха получили пехотинците по време на последната си мисия. Всички от екипа на Ейвъри — „Алфа“, се бяха отървали с малки драскотини. Но екип „Браво“ не бе имал такъв късмет. Трима пехотинци бяха убити по време на акция (УВА), а животът на сержант Бърн висеше на косъм в кораба болница на КУОН.

В бележката не се споменаваше нищо за цивилни жертви. Но Ейвъри си спомни силата, с която се взриви влекачът и поради това се усъмни, че някой е оцелял.

Той се постара да не мисли и остави ума си празен, докато се качваше на един от влаковете на магнитна възглавница в посока от космодрума към Зоната. По-късно, когато Ейвъри стъпи на издигнатата платформа на терминала Котидж Гроув, неговите сетива се фокусираха отново под влияние на порива от горещ и влажен въздух на късното лято в Чикаго. Докато слънцето залязваше, обагрено в огненочервено, той се наслаждаваше на лекия бриз от езерото Мичиган, който със своите хладни пориви засипваше няколко пресечки от полусрутените сгради със сиви апартаменти и разпръскваше есенните листа на яворите по дължината на тротоара.

С торби от дебел вълнен плат в ръце, облечен в своите тъмносини военни панталони, блуза с якичка и шапка, Ейвъри беше прогизнал от пот, когато приближи „Серопиан“, центърът за активно пенсиониране, както го беше нарекъл обслужващият компютър, докато влизаше в задушното антре на кулата му. Лелята на Ейвъри, Марсил, се беше преместила в този комплекс преди няколко години, след като той беше приет във флота, освобождавайки апартамента на Блекстоун авеню, в който живееха, докато Ейвъри беше още момче. Здравето на леля му се влошаваше и тя щеше да има нужда от допълнителни грижи. Още повече че се чувстваше самотна без него.

Докато Ейвъри чакаше асансьора, който щеше да го отведе на трийсет и седмия етаж, гледаше към една стая за почивка, препълнена с много от обитателите на „Серопиан“ с плешиви глави и побелели коси. Повечето от тях се бяха събрали около един видеодисплей, който беше настроен на един от обществените новинарски канали. В момента вървеше репортаж за току-що извършена атака на „Вътрешните“ в Епсилон Еридани — няколко последователни експлозии, които бяха убили хиляди цивилни. Както обикновено, предаването показваше говорител на КУОН, който категорично отричаше, че военната кампания не дава резултат. Ала Ейвъри беше запознат с фактите — метежниците бяха убили повече от един милион души и атаките на „Вътрешните“ ставаха все по-ефективни, а репресивните мерки на КУОН — още по-тежки. Това беше една грозна гражданска война, която щеше да стане още по-ожесточена.

Един от посетителите в стаята за отдих — чернокож мъж с лице, покрито с дълбоки бръчки и венец от твърда, сива коса, забеляза Ейвъри и се намръщи. Той прошепна нещо на огромна, бяла жена в широк пеньоар, която беше изпълнила един фотьойл на колелца от едната му страна. Съвсем скоро всички останали обитатели на стаята, които имаха все още запазен слух и зрение и можеха да различат униформата на Ейвъри, започнаха да кимат с глави и да цъкат с език, изразявайки по този начин своето уважение или презрение. Ейвъри почти се беше преоблякъл в своите цивилни дрехи, докато се намираше на совалката, за да избегне точно такива неприятни реакции. Но в края на краищата реши да остане във военното си облекло заради своята леля. Тя беше чакала много време, за да види племенника си да се прибира вкъщи с чист и спретнат външен вид.

В асансьора беше още по-топло от фоайето. Ала в апартамента, който обитаваше лелята на Ейвъри, въздухът беше толкова студен, че пехотинецът можеше да види дъха си.

— Лельо? — извика той, пускайки вълнените торби на износения син килим в нейната всекидневна, а бутилките с хубавия бърбън, които беше купил от безмитния магазин на космодрума, издрънчаха една в друга между прилежно нагънатите му дрехи.

Той не знаеше, дали лекарите на леля му й позволяваха да пие алкохол, но му беше известно колко много обича уиски с мента и лед.

— Къде си? — попита той, но не последва отговор. Стените с десени на цветя във всекидневната бяха покрити с рамки за снимки. Някои от тях бяха много стари — избелели щампи на отдавна починали роднини, за които леля му обикновено говореше, сякаш ги познаваше лично. Повечето от рамките съхраняваха холографски фотографии — триизмерни снимки от живота на неговата леля. Той видя нейната любима снимка, на която леля му като тийнейджърка стои на брега на езерото Мичиган в бански на райета като пчеличка и широка сламена шапка. Тя се цупеше към фотоапарата и човека, който снимаше с него — това беше чичото на Ейвъри, който беше починал, преди той да се роди.

Но нещо не беше наред с фотографиите. Те изглеждаха странно нефокусирани. И докато Ейвъри пристъпваше надолу по тесния коридор към спалнята на леля си, прокарвайки пръсти по стъклените ръбове на рамките, той усети, че са покрити с тънък слой скреж.

Ейвъри опря дланта си в голяма холофотография близо до спалнята и лицето на малко момче се появи изпод заскрежената повърхност. Аз съм, направи физиономия той, спомняйки си деня, в който неговата леля беше направила снимката — първото му посещение в църква. Докато я забърсваше, умът му се изпълни със спомени — задушаващата хватка на неговата бяла, оксфордска риза с колосана яка и мириса на боя за обувки, която беше използвана в големи количества, за да маскира драскотините по върховете на прекалено големите му, официални обувки.

С възрастта дрехите на Ейвъри почти винаги представляваха износени евтини екземпляри, останали от далечни братовчеди, които никога не бяха достатъчно големи за неговото издължено тяло с широки рамене.

— Изглеждат точно както трябва — казваше леля му и се усмихваше, подавайки му още от тях от гардероба за проверка. — Едно момче не е никакво момче, ако не съсипва дрехите си.

Въпреки всичко нейните старателни кръпки и шевове винаги осигуряваха най-добрия външен вид на Ейвъри, особено за църква.

— Не изглеждаш ли прекрасно? — гукаше леля му през целия ден, в който беше направила снимката, след което добавяше, нагласяйки малката му вратовръзка от мек, индийски плат. — Колко много приличаш на майка си. И колко много приличаш на баща си — ала Ейвъри не можеше да разбере как тя преценяваше наследените от него черти, понеже нямаше никакви останали снимки на родителите му нито в старата й къща, нито в апартамента й.

Въпреки че никога не би казала нещо грубо за тях, горчиво-сладките сравнения бяха единствените й хвалби.

— Лельо? Вътре ли си? — попита Ейвъри, почуквайки леко върху вратата на спалнята й.

Но отново нямаше отговор.

Спомни си за надигащите се гласове иззад останалите затворени врати, които отбелязаха края на брака между родителите му. Баща му беше напуснал майка му, оставяйки я толкова смутена и объркана, че тя не можеше повече да се грижи за себе си и за осиротялото си, шестгодишно енергично момче. Той хвърли един последен поглед към холофотографията — чорапи на карета се подаваха изпод прилежно закопчани, жълто-кафяви панталони, а на лицето имаше толкова невъзмутима усмивка, която не беше по-малко искрена от грижите на леля му.

И в този момент пехотинецът отвори вратата на спалнята.

Ако всекидневната приличаше на хладилник, то спалнята беше като фризер. Сърцето на Ейвъри слезе в петите му. И това стана в момента, когато видя редицата от шестнайсет, разпределени по равно (за всеки един час от деня), недокоснати цигари върху нощното шкафче, защото разбра със сигурност, че леля му е мъртва.

Той се взираше в тялото й, което беше твърдо като талпа под слоевете от усукани ватирани одеяла, докато потта на тила му не замръзна. След което пристъпи към леглото и седна в овехтял фотьойл, където остана почти цял час с гръбнак, опрян в студената повърхност, докато някой не отключи входната врата на апартамента.

— Тя е тук, вътре — измърмори един от санитарите в комплекса, докато стъпваше тежко по коридора.

Млад мъж с хлътнала брадичка и дълга до раменете руса коса надникна в стаята.

— Господи! — той отскочи назад, като видя Ейвъри. — Кой сте вие?

— Колко дни? — попита Ейвъри.

— Какво?

— Колко дни лежи така тук?

— Слушайте, освен ако не знаех…

— Аз съм нейният племенник — изгрухтя Ейвъри, като не откъсваше очи от леглото. — Колко дни е така?

Санитарят преглътна.

— Три — след което добави, изливайки нервно поток от думи. — Виж, бяхме заети, а тя нямаше никакви… имам предвид, че не знаехме, че има някакви роднини в тази звездна система. Апартаментът е на автоматичен режим. И температурите са паднали толкова ниско в момента, в който тя…

Мъжът замлъкна, когато Ейвъри закова погледа си в него.

— Отведете я — каза той категорично.

Санитарят се премести към по-ниския си, закръглен колега, който се криеше в коридора зад него. Двамата мъже бързо сложиха носилката до леглото, разместиха слоевете от завивки и внимателно прехвърлиха тялото.

— Според документите тя е от евангелско-промесиянската църква — санитарят опипваше коланите на носилката. — Това вярно ли е?

Ала Ейвъри беше извърнал поглед към леглото и не отговори.

Леля му беше толкова слаба, че тялото й остави съвсем слаб отпечатък върху дунапренения матрак. Тя беше дребна жена, но Ейвъри си спомни колко висока и силна изглеждаше, когато социалните служби на Зоната го бяха оставили пред вратата й — планина, заместваща майчината любов и дисциплина в неговите бдителни шестгодишни очи.

— Какъв е комуникационният ви адрес? — продължи слабият санитар. — Ще ви уведомя за името на обработващия център.

Ейвъри извади ръцете си от джобовете и ги постави в скута си. Дундестият санитар забеляза как пръстите му се стягат в юмруци и се изкашля. Това беше сигнал към неговия колега, че в момента е по-добре да тръгват. Двамата мъже бутаха напред и назад носилката, докато най-накрая тя не излезе от спалнята, след което се отправиха надолу по коридора и излязоха през входната врата на апартамента.

— „Дог и Пони“ още ли работи? — Ейвъри попита административния компютър на болницата на път към фоайето.

— Отворен е всеки ден до четири сутринта — компютърът отвърна през малък говорител в таблото за избор на етажите в асансьора. — Дамите не плащат куверт. Да повикам ли такси?

— Ще се поразходя дотам.

Ейвъри отви капачката на бутилката с джин и отпи голяма глътка. След това каза на себе си:

— Докато все още мога.

Съдържанието на бутилката стигна за около час. Но лесно можеше да се намери още и така той продължи да пие цели три дни. „Гът Чек“, „Рибаунд“, „Сивиъ Тайъ Дамидж“ бяха все имена на клубове, пълни с цивилни, които имаха силното желание да вземат парите на Ейвъри, но не и да изслушат мръсните истории за това как ги е спечелил, с изключение на едно момиче върху слабо осветена сцена в една кръчма на улица „Халстед“. Красавицата с червена коса толкова добре се преструваше, че слуша, че Ейвъри чак си помисли, че това няма нищо общо с честотата на маркиране на неговия кредит-чип в нейния, накичен с бижута, пъп. Парите караха изпъстрената й с лунички кожа, уханието и мързеливата й усмивка да се приближават, докато най-накрая една груба ръка не се стовари на рамото на Ейвъри.

— Внимавай къде пипаш, войниче — предупреди го един бодигард, чийто глас се извиси над силната музика в заведението.

Ейвъри погледна встрани от момичето, което изви гръб високо над сцената. Бодигардът беше висок и прекалено смел, като се имаше предвид съдържанието на прилепналото му, черно поло. Силните му ръце бяха обвити с измамни слоеве тлъстина. Ейвъри сви рамене.

— Платил съм си.

— Но няма да пипаш — отвърна подигравателно бодигардът, показвайки двойка платинени резци. — Това е класна стока.

Ейвъри се приближи към една малка кръгла маса до сцената.

— Колко? — попита той, показвайки своя кредит-чип.

— Петстотин.

— Майната ти.

— Както казах, стоката е от класа.

— Вече пръснах доста — измърмори Ейвъри.

Неговата флотска заплата беше скромна, а и по-голямата част от нея вече беше похарчена, за да се оправи неразборията в апартамента на леля му.

— Тогава, виж това.

Бодигардът махна с палец на момичето. То бавно започна да се връща обратно към сцената, а усмивката му се беше превърнала в намръщена гримаса.

— Трябва да говориш по-възпитано, войниче — бодигардът затегна хватката си върху рамото на Ейвъри. — Тя не е от онези курви на „Вътрешните“, които изтребвахте на Епсилон.

На Ейвъри му омръзна да търпи ръката на бодигарда. Омръзна му да го наричат войниче. А и някакъв цивилен боклук си позволяваше да го обижда, без да има никаква идея към какво всъщност е привикнал в битките с метежниците. Това вече преля чашата.

— Пусни ме — изръмжа Ейвъри.

— Някакъв проблем ли има?

— От теб зависи.

Със свободната си ръка бодигардът се протегна зад гърба си и извади метален лост от колана си.

— Защо не излезем навън ние двамата? — с лек удар на китката той разгъна металния лост, който удвои размера си, а на върха му блестеше електрически проводник.

Това беше зашеметяващо устройство. Ейвъри беше виждал как разпитващите във ВСР повалят пленените метежници с него. Знаеше колко беше омаломощаващо и въпреки че се съмняваше, че бодигардът умее да борави с него колкото един призрак от ВСР, нямаше намерение да свършва в конвулсии и локва от собствената си урина върху пода на това класно заведение.

Ейвъри се протегна към питието си, което се намираше в центъра на масата.

— Добре съм си тук.

— Слушай, отворко, кучи син…

Ала движението на пехотинеца беше просто финт. Когато бодигардът се наклони напред, за да го последва, Ейвъри го сграбчи за китката и вдигна ръката му над рамото си. След което дръпна рязко надолу, счупвайки я до лакътя. Момичето върху сцената изпищя, когато оголени кости пробиха ризата на бодигарда, разпръсквайки кръв върху лицето и косата му.

Когато бодигардът изрева и падна на колене, двама негови колеги, облечени и екипирани по същия начин, се втурнаха напред, като изритваха столовете, които им се изпречваха на пътя. Ейвъри остана на място и се обърна, за да ги посрещне. Но беше много по-пиян, отколкото предполагаше, и пропусна едно кроше, което се заби в носа му и отметна главата му назад, оставяйки следи от собствената му кръв по сцената.

Ейвъри политна назад към смазващите ръце на гардовете. Ала докато го извеждаха навън през задната врата на клуба, единият от тях се подхлъзна върху металната стълба, която водеше към уличката. В този момент пехотинецът успя да се освободи, след което раздаде много повече удари от тези, които беше получил и избяга със залитане от звука на приближаващите сирени, преди два синьо-бели седана на силите на реда на Зоната да паркират пред входа на заведението.

Залитайки по претъпканите тротоари на Холстед с униформата си, която беше станала толкова мръсна, колкото комплект бойни дрехи, Ейвъри не устоя на параноята да погледне към едно мръсно място в подножието на занитената стойка за влака на магнитна възглавница, чиито скоби бяха сменили предназначението си от времето на старото метро в Чикаго, но все още се разпознаваха въпреки стотиците години, изминали от демонтирането им. Ейвъри сложи зелена найлонова торба за боклук между себе си и стойката и леко се унесе, изпадайки в апатия.

„Накарай ме да се гордея с теб, направи каквото трябва.“ Това бяха думите на леля му в деня на неговото постъпване на военна служба, а нейните малки, но силни ръце се протегнаха, за да обгърнат неговата деветнайсетгодишна брадичка. „Стани мъжа, който съм сигурна, че можеш да бъдеш.“

И Ейвъри се беше постарал. Беше напуснал Земята, готов да се бие за нея и всички останали невинни граждани, понеже беше убеден от КУОН, че животът им е заплашен от враждебно настроени мъже, които иначе по нищо не се различаваха от него. Убийците. „Вътрешните“. Техният враг. Но къде беше останала гордостта? И в какво се беше превърнал той?

Ейвъри сънуваше момче, което ставаше на парчета в обятията на жена, държаща в ръката си детонатор и си представяше перфектния изстрел, който щеше да спаси всички в ресторанта, както и неговите приятели от флота. Но дълбоко в себе си, той знаеше, че не съществуваше перфектен изстрел. Нямаше такива вълшебни куршуми, които можеха да спрат Съпротивата.

Сержантът усети студена тръпка, която го отрезви. Почти безшумният тътен на един пътнически влак на магнитна възглавница над главата му просто беше отвял торбата за боклук, принуждавайки Ейвъри да се облегне с гръб върху запотения метал на старите скоби. Той се наведе напред и постави глава между коленете си.

— Съжалявам — каза с дрезгав глас, като му се искаше леля му да беше жива, за да го чуе.

След това умът му грохна под неимоверната тежест на загубата, вината и яростта.

* * *

Лейтенант Даунс блъсна вратата на тъмносиния си седан толкова силно, че успя да разлюлее ниското превозно средство върху четирите му колела. Беше успял да зариби хлапето, което беше готово да постъпи на военна служба. Но тогава неговите родители разбиха на пух и прах усилията му и всичко пропадна. Ако не беше униформата на Даунс, бащата веднага щеше да се разкара заедно с детето си. Въпреки че вече не ставаше за истински военни операции, присъствието на пехотинеца на КУОН беше внушително с неговите тъмносини военни дрехи.

Докато лейтенантът пренареждаше в ума си списъка с подходящите кандидати в присъствието на малката група, която се състоеше предимно от млади мъже, които бяха демонстрирали интерес към студените му подвиквания и рекламните надписи на ъгъла на улицата, си спомни, че всъщност не беше лесно да се наемат войници по време на война. По време на толкова брутална и непопулярна война като тази със Съпротивата, неговата работа не даваше никакви проклети резултати. Ала неговият командващ офицер не се интересуваше от това. Нормата на Даунс беше петима нови пехотинци на месец. Оставаше му по-малко от седмица, а той не беше намерил нито един.

— Това сигурно е шега — лейтенантът направи гримаса, докато заобикаляше задницата на седана си, където някой беше използвал червен спрей, за да надраска върху дебелата броня на возилото „Вътрешните вън“.

Даунс приглади късо подстриганата си коса. Популярността на този лозунг постоянно нарастваше и той беше като обединяващ зов за повечето граждани от вътрешните светове, които бяха по-либерално настроени и вярваха, че най-добрият начин да се спре клането в Епсилон Еридани е да се изостави системата и военните да се изтеглят от нея, като по този начин предоставят на Съпротивата автономията, която толкова желаеха.

Лейтенантът не беше политик. И се съмняваше, че лидерите на обединените нации някога щяха да успеят да укротят „Вътрешните“, понеже беше наясно с още няколко неща — войната все още продължаваше, флотските корпуси се формираха изцяло от доброволци, а той разполагаше само с няколко дни, за да изпълни нормата си, преди някой с повече месинг по униформата си от него да отхапе още една част от вече добре сдъвкания му задник.

Даунс отвори багажника на седана и постави вътре фуражката и куфарчето си. Докато багажникът се затваряше автоматично зад него, той закрачи към центъра за вербуване на войници, който преди това беше витрина на магазин в един изолиран мол в старата, северна част на Чикаго. Когато приближи вратата, забеляза един мъж да се стоварва върху нея.

— 48789-20114-ЕД — измърмори Ейвъри.

— Я повтори отново? — каза Даунс.

Той можеше да познае всеки сериен номер на КУОН, когато го чуеше. Ала лейтенантът просто не можеше да повярва, че пияницата пред неговия офис беше сержант от корпусите на флота, което се потвърждаваше от четирите златни нашивки върху ръкава на мръсните му дрехи.

— Истински е — каза Ейвъри, като повдигна глава. — Провери го, ако искаш.

Лейтенантът бързо се оправяше с войниците. Той не беше свикнал да получава заповеди от такива, които нямаха офицерско звание.

Ейвъри се оригна.

— В отпуск съм от седемдесет и два часа.

Това привлече вниманието на Даунс. Той мушна куфарчето под мишница и извади комуникатора си.

— Повтори още веднъж — заповяда той, като въведе серийния номер на Ейвъри с бързи движения на показалеца си.

Няколко секунди по-късно служебното досие на Ейвъри се появи на дисплея. Очите на лейтенанта се опулиха, когато по монохромния екран се заизреждаха похвални грамоти и поощрения. ОРИОН, КАЛЕЙДОСКОП, ТАН-ГЪЛУУД, ТРЕБЮШЕ. Имаше дузина военни програми и операции, за повечето от които Даунс въобще не беше чувал. Към досието на Ейвъри беше прикрепено спешно съобщение от флотската комуникационна система и щаба на пехотните корпуси на Рийч.

— Щом си в отпуск, значи няма проблем — Даунс прибра комуникатора си отново в куфарчето. — Всъщност имам удоволствието да ти съобщя, че молбата ти за трансфер е била одобрена.

За секунда уморените очи на Ейвъри проблеснаха подозрително. Той не беше подавал молба за трансфер. Но в изтощеното състояние, в което се намираше, всичко останало звучеше по-добре от това да бъде върнат обратно на Епсилон Еридани. Очите му потъмняха още повече.

— Къде?

— Не е упоменато.

— Няма проблем, щом досега не са се разбучали — измрънка Ейвъри.

Той отпусна глава върху вратата на наемната служба, точно между краката на пехотинец в пълно бойно облекло върху плакат, залепен от вътрешната страна на вратата, върху който пишеше: „ИЗПРАВИ СЕ СРЕЩУ ВРАГА, СРАЖАВАЙ СЕ, СЛУЖИ“. Ейвъри затвори очи.

— Хей! — извика грубо Даунс. — Не можеш да спиш тук, пехотинецо.

Ала Ейвъри вече хъркаше. Лейтенантът направи гримаса, повдигна едната от ръцете на сержанта върху рамото си и го отнесе на задната седалка на своя седан.

Докато Даунс се измъкваше от паркинга на мола и се вмъкваше в гъстия обеден трафик, започна да се чуди дали залавянето на един-единствен герой от войната в отпуск, се равняваше на наемането на петима новобранци, като се надяваше да зарадва с това своя командир.

— Космодрум Грейт Лейк — изръмжа той на седана си. — По най-краткия маршрут.

В момента, в който една холографска карта се материализира върху вътрешната повърхност на извития, преден прозорец на седана, Даунс поклати глава. „Де да можех да извадя такъв късмет.“